— Роден съм в едно градче в Лангдок, където баща ми отдавна се бе заселил, и там прекарах ранното си детство. На осемгодишна възраст ме пратиха в колежа в Сорез^[1] и излязох оттам едва когато трябваше да отида в Париж да завърша образованието си. Баща ми имал твърде бурна и прахосническа младост, но възстановил пропиляното си наследство и се възмогнал отново благодарение на удачен брак и на бавните, методични спестявания, които правят хората в провинцията, където е гордост да притежаваш състояние, а не да го харчиш, където естествените стремежи на човека угасват и се превръщат в скъперничество по липса на благородни подтици. Богат баща с един-единствен син, той пожела да ми предаде жестокия опит, който бе натрупал в замяна на пропадналите си илюзии: последна благородна грешка на старците, които напразно се стараят да завещаят своите добродетели и разумни сметки на децата си, очаровани от живота и нетърпеливи да му се насладят. Тази предвидливост продиктува плана за моето възпитание, на който станах жертва. Баща ми грижливо скри от мен размера на богатството си и за мое добро ме обрече да търпя лишения и тревоги през най-хубавите си години, когато аз ревностно се стремях към самостоятелност; той искаше да изгради в мен добродетелите, характерни за бедните: търпение, жажда за знания и любов към труда. Горкият ми баща се надяваше, че като ми покаже на каква цена се постига богатството, ще ме научи да пазя наследството си; затова още щом започнах да разбирам неговите съвети, той ме накара да избера и целенасочено да следвам определено професионално поприще. Моите желания бяха насочени към медицината. И така, от Сорез, където десет години бях при полуманастирската дисциплина на ораторианците^[2], потопен в самотата на един провинциален колеж, изведнъж без всякакъв преход се озовах в столицата. Баща ми ме придружи, за да ме препоръча на свой приятел. Двамата старци без мое знание взеха старателни предпазни мерки срещу бурните изблици на младостта ми, тогава все още твърде невинна. Издръжката ми бе строго пресметната според действителните житейски нужди и освен това трябваше да получа парите за три месеца само след като представя квитанциите от записването си в Медицинския институт. Това твърде обидно недоверие бе прикрито зад претекста за ред и отчетност. Всъщност баща ми се показа либерален към всички разходи, свързани с учението ми и с удоволствията на парижкия живот. Неговият стар приятел, щастлив, че може да води един млад човек из лабиринта, в който навлизах, беше от онзи тип хора, подреждащи своите чувства също така грижливо, както и книжата си. Винаги можеше да каже какво е правил предната година, в текущия месец, ден и час — достатъчно бе да отвори миналогодишния си бележник. За него животът беше като търговско предприятие, на което стриктно водеше сметките. Иначе човек със заслуги, но хитър, педантичен и недоверчив, той винаги намираше благовидни предлози, за да прикрива предпазните мерки, които взимаше спрямо мен; купуваше ми книгите, плащаше уроците ми; ако исках да се уча да яздя кон, той лично се осведомяваше за най-добрия манеж, завеждаше ме там и предугаждаше желанията ми, като осигуряваше на мое разположение кон за почивните дни. Въпреки тези старчески хитрости, които по-късно, когато имах интерес да му се противопоставя, се научих да осуетявам, този прекрасен човек бе за мен втори баща. „Приятелю — каза ми той, когато отгатна, че ще скъсам поводите, ако не ги поотпусне, — младите хора вършат лудории, към които ги подтиква пламенната възраст, и може да ви се случи да имате нужда от пари — тогава обърнете се към мен! Някога вашият баща любезно ми услужи, така че винаги ще имам на ваше разположение няколко екю; но никога не ме лъжете, не се срамувайте да ми признавате грешките си, аз също съм бил млад и ще се разберем като двама добри приятели.“ Баща ми ме настани в пансион за буржоазни синове в Латинския квартал^[3], при почтени хора, където получих доста прилично мебелирана стая. Но тази първа самостоятелност, добротата на баща ми, жертвата, която изглеждаше, че прави за мен, не ме радваха особено. Може би човек трябва да се е наслаждавал на свободата, за да е в състояние напълно да я оцени. А при мен спомените от безгрижното детство бяха почти избледнели под бремето на унинието в колежа, от което съзнанието ми все още не се бе отърсило; пък и с наставленията си баща ми сочеше нови задачи за изпълнение. И най-сетне, за мен Париж бе загадка, човек не може да се забавлява в столицата, без да е опознал нейните удоволствия. Така че не виждах никаква промяна в своето положение освен новия лицей, който просто бе по-голям и се наричаше Медицински институт. Въпреки това отначало упорито се захванах с учението, прилежно посещавах всички лекции; отдадох се всецяло на заниманията си, без да търся развлечения, омагьосан от съкровищата на науката, които изобилствуваха в столицата. Но скоро непредпазливи връзки, особено опасни, тъй като бяха прикрити зад безразсъдното и доверчиво другарство, което очарова всеки младеж, неусетно ме въвлякоха в безгрижния парижки живот. Театрите, актьорите, по които лудеех, започнаха подривното дело на моето развращаване. Спектаклите в столицата са твърде пагубни за младите хора, които всеки път излизат от тях силно развълнувани, срещу което почти винаги се борят безуспешно; затова ми се струва, че тогава обществото и законите стават съучастници на разюздаността на младежите. Нашето законодателство, така да се каже, си е затворило очите за страстите, които терзаят младеж между двадесет и двадесет и пет години; в Париж го атакуват от всички страни, апетитите му са непрестанно възбуждани, религията му проповядва доброто, законите му го налагат, но в същото време обстоятелствата и нравите го подтикват към злото: нима при това положение най-почтеният мъж или най-благочестивата жена няма да се надсмива на целомъдрието? Освен това този голям град сякаш се е нагърбил със задачата да насърчава само пороците, тъй като препятствията пред професиите, при които младежът би могъл почтено да направи състояние, са още по-многобройни дори и от постоянните клопки за чувствата му, за да му измъкнат парите. И така, всяка вечер аз посещавах някой театър и постепенно ставах мързелив. Започнах да правя дълбоко в себе си компромиси със задълженията си, често отлагах за следващия ден и най-належащите си занимания; скоро, вместо да се стремя да се просвещавам, аз извършвах самостриктно необходимата работа, за да достигна до задължителните степени, през които трябваше да се мине, за да стана доктор. На общите лекции вече не слушах преподавателите, които, както ми се струваше, дрънкаха глупости. Започвах да потъпквам кумирите си, превръщах се в парижанин. С една дума, водех нередовния живот на млад провинциалист, който, озовал се в столицата, все още храни истински чувства, все още вярва в някои нравствени правила, но когото лошите примери покваряват, независимо от желанието му да се предпази от тях. Аз се бранех зле, защото някъде скрито в себе си имах съучастници. Да, господине, лицето ми не лъже, преживял съм всички страсти и те са ме белязали. Все пак дълбоко в душата си запазвах някакъв стремеж към нравствено съвършенство, който не ме напускаше в лекомисления ми живот и който един ден щеше чрез преситата и угризенията да върне към Бога човека, чиято младост бе пила от чистите извори на религията. Нима онзи, който най-силно чувствува земните наслади, рано или късно не бива привлечен от вкуса на небесните плодове? Отначало изпитах хиляди блаженства и хиляди разочарования, които в една или друга степен са типични за младостта: ту вземах усещането си за сила за твърда воля и се заблуждавах за обхвата на възможностите си; ту при вида и на най-малкото препятствие, в което можех да се блъсна, падах много по-ниско, отколкото би било допустимо за мен. Чертаех необятни планове, мечтаех за слава, готвех се да работя, но винаги някакво развлечение помиташе тези благородни желания. Смътният спомен за големите ми неосъществени намерения поддържаше у мен измамливи искрици, които ми вдъхваха увереност в себе си, без обаче да ми дадат сила за творчество. Тази самодоволна леност постепенно ме превръщаше в глупак. Та нали глупак е онзи, който не оправдава доброто мнение, което има за себе си? Водех безполезен живот, исках да притежавам цвета на живота без необходимия за неговото разцъфтяване труд. Не познавайки пречките, аз си въобразявах, че всичко е лесно, приписвах на щастливи стечения на обстоятелствата и научните успехи, и успехите на забогатяването. Гениалността ми се струваше шарлатанство. Въобразявах си, че съм учен, защото можех да стана такъв; и без да мисля нито за търпението, което ражда големите творения, нито за съзиданието, разкриващо трудностите на тяхното постигане, предварително се наслаждавах на бъдещата си слава. Удоволствията ми бързо се изчерпаха — театърът не може да забавлява дълго. Така че скоро Париж се оказа пуст и празен за един беден студент, чието общество се състоеше от старец, който вече нищо не знаеше за света, и от семейство, където можеше да срещне само скучни хора. Затова като всички млади хора, отвратени от кариерата, която следват, без да имат точно определена цел, нито изработена ясна система в мисленето, аз по цели дни бродех по улиците, кейовете, в музеите и парковете. Безделието в младостта тежи още повече, защото жизнеността остава неизползувана, а енергията се разпилява напразно. Аз не знаех каква сила дава на младежа твърдата воля, когато той умее да си набелязва цели и да ги осъществява, използувайки всичките си жизнени сили, удвоени от дръзката вяра на младостта. Като деца ние сме наивни и не познаваме опасностите на живота; като юноши откриваме неговите трудности и неговата необятност; при тази гледка смелостта ни понякога отслабва. Все още неопитни в попрището на обществения живот, ние оставаме в плен на някаква простодушна глупост, изпадаме в някакво състояние на вцепенение, сякаш сме без подкрепа в непозната страна. Във всяка възраст неизвестността предизвиква неволен ужас. Младият мъж е като войник, който върви срещу оръдия, а отстъпва пред призраци. Той се колебае коя житейска максима да следва; не умее нито да даде, нито да получи, нито да се защити, нито да нападне, обича жените и ги почита, сякаш се бои от тях; неговите качества му вредят, той е самата щедрост и срамежливост, користните сметки на алчността са му чужди; ако лъже, прави го за свое удоволствие, а не за изгода; посред многото съмнителни пътища неговата съвест, с която все още не прави компромиси, му сочи правилната посока, а той се бави да тръгне по нея. Мъжете, на които е съдено да живеят по зова на сърцето си, вместо да се вслушат в гласа на разума, дълго време се намират в подобно неустановено състояние. Такъв беше и моят случай. Станах жертва на две противоположни състояния. Бях подтикван от младежките си желания и същевременно възпиран от глупавата си сантименталност. Парижките вълнения са жестоки за болезнено чувствителните души: предимствата, които ползват висшестоящите или богатите, възбуждат страстите; в този свят на величие и низост ревността по-често служи като кама, отколкото като остен; сред водовъртежа от амбиции, желания и ненавист е невъзможно човек да не бъде или жертва, или съучастник на това всеобщо движение; и така, неусетно постоянната гледка на щастливия порок и на освирканата добродетел разклаща моралните устои на младежа; парижкият живот много скоро му отнема, така да се каже, непорочния мъх на съвестта; и тогава започва да се извършва пагубното дело на неговото развращаване. Първото удоволствие, което първоначално включва всички останали, е придружено от такива опасности, че е невъзможно да не помислиш и за най-дребните действия, които то налага, и да не пресметнеш всички последствия от него. Подобни сметки водят до егоизъм. Ако някой беден студент, увлечен от бурните си страсти, е склонен да се самозабрави, заобикалящите го със своите съвети му вдъхват такова недоверие, че той неволно започва да го споделя и сам се предпазва от благородните си помисли. Тази битка изсушава, обезверява, животът започва да се подчинява само на разума и в резултат се стига до известната парижка безчувственост, до нравите, при които под най-изисканата лекомисленост, под уж пламенните възторзи се крият пресметливата дипломация или парите. В Париж опиянението от щастието не пречи и на най-невинната жена да запазва винаги здравия си разум. Навярно тази атмосфера е повлияла на моето поведение и на моите чувства. Грешките, които отровиха дните ми, навярно биха били лек товар за душите на много хора; но южняците страстно вярват в Бога, което ги кара да вярват и в католическите истини, и в един друг, по-добър живот. Тази вяра придава на техните чувства голяма дълбочина, а на угризенията им — дълготрайност. По времето, когато следвах медицина, военните бяха господари навсякъде; тогава, за да се харесаш на жените, трябваше да бъдеш най-малкото полковник. Какво представляваше за обществото един беден студент? Нищо. Страстно подтикван от силата на чувствата си, без да мога да намеря отдушник за тях, възпиран на всяка крачка, при всяко желание от липсата на пари, гледайки на учението и на славата като на твърде бавен път за постигане на удоволствията, към които се стремях, мятащ се между вродената си свенливост и лошите примери, срещайки всякакви улеснения за разгулен живот сред парижката паплач, но сблъсквайки се с трудности винаги когато исках да попадна в добра среда, аз преживявах тъжни дни в плен на връхлитащите ме страсти, на безделието, което убива, на унинието, примесвано от време на време с внезапни изблици на въодушевление. Накрая тази криза приключи с твърде обикновен за младите хора край. Винаги съм се отвращавал от постъпки, които помрачават семейното щастие; пък не бях в състояние да скривам необузданите си и непосредствени чувства; затова би ми било физически невъзможно да живея с някоя очебийна лъжа. Удоволствията, изпитвани на бегом, изобщо не ме привличат, аз обичам дълго да се наслаждавам на щастието. Тъй като не бях дълбоко покварен, вече бях безсилен срещу самотата си след безбройните ми безплодни усилия да проникна във висшите кръгове. Там бих могъл да срещна жена, която би се посветила да ми разкрие подводните камъни при всяко начинание, да ме научи на отлични обноски, да ме съветва, без да накърнява гордостта ми, да ме въведе навсякъде, където бих могъл да завържа познанства, полезни за бъдещето ми. Бях съвсем отчаян и можеше да ме съблазни и най-опасното щастие; но на мен не ми вървеше дори и в опасностите! А неопитността винаги ме връщаше към самотата и аз оставах насаме с измамените си чувства.

Най-сетне, господине, започнах връзка, отначало тайна, с една девойка, която преследвах отнемайкъде, докато тя се реши да свърже съдбата си с моята. Скоро това момиче, което произхождаше от почтено, но незаможно семейство, изостави заради мен скромния си живот и без страх повери в мои ръце бъдещето си, за което чистосърдечно вярваше, че ще бъде хубаво. Навярно бедното ми положение й се е сторило най-добрият залог за това. От този момент бурите, които бушуваха в мен, екстравагантните ми желания, честолюбивите кроежи, всичко се уталожи в щастието — щастие на младеж, който все още не познава нравите на обществото, нито неговите ръководни правила, нито силата на предразсъдъците; чисто и просто изпитвах пълно щастие като щастието на дете. А нима първата любов не е второ детство, озарило нашите дни на неволи и труд? Има мъже, които изведнъж опознават живота, преценяват какво представлява, виждат грешките на света, за да се облагодетелствуват от тях, прозират обществените правила, за да ги обърнат в своя полза, и умеят да пресметнат значението на всяко нещо. Прието е да се смята, че такива студени хора са разумни. Освен тях има нещастни поети, нервни същества с изострена чувствителност, които грешат; аз бях от вторите. Отначало първата ми любовна връзка не беше някаква истинска страст, последвах инстинкта, а не сърцето си. Пожертвувах заради себе си едно бедно момиче и измислях превъзходни причини, за да се убеждавам, че не правя нищо лошо. А тя бе самата преданост, имаше златно сърце, бе умна и притежаваше прекрасна душа. Винаги ми е давала само отлични съвети. Отначало нейната любов разпали смелостта ми; после тя внимателно ме подтикна да подновя учението си, вярваше в мен и ми предричаше успехи, слава, богатство. Днес медицинската наука е свързана с всички науки и е трудно да се прославиш на това поприще, но успееш ли, си добре възнаграден. В Париж славата винаги носи богатство. Това добро момиче пренебрегна всичко заради мен, сподели живота ми с всичките му прищевки, а благодарение на нейната пестеливост въпреки оскъдните ни средства можахме да си позволим някои лудории. Сега имах повече пари за прищевките си, отколкото преди, когато бях сам. Господине, това бяха най-хубавите ми дни. Работех усърдно, имах цел, бях насърчаван; обричах мислите и действията си на едно същество, което умееше да вдъхне обич и дори нещо повече — да ми вдъхне дълбоко уважение към благоразумието, което проявяваше дори когато то изглеждаше невъзможно. Но, господине, всичките ми дни си приличаха. Това еднообразно щастие — най-прекрасното състояние в света, което оценяваме едва след като стихнат сърдечните бури, това блажено състояние, когато умората от живота не съществува, когато се споделят и най-съкровените мисли и знаеш, че си разбран, — това щастие за един пламенен мъж, жаден за обществено признание, отегчен да преследва славата, която твърде бавно изгрява, се превръща скоро в бреме. Моите някогашни мечти отново ме обсебиха. Неудържим бе копнежът ми да изпитам удоволствията на богатите и желаех това в името на любовта. Изказвах съвсем наивно тези свои стремежи пред нея вечер, когато приятелският й глас загрижено ме питаше, когато бях натъжен, унесен в наслажденията на въображаемото охолство. Навярно тогава съм измъчвал нежното създание, което се бе жертвувало за моето щастие. Тя най-много страдаше, когато желаех нещо, което не можеше в момента да ми даде. Ех, господине, колко е величава самопожертвувателността на жената! Това възклицание на лекаря изразяваше скрита горчивина, защото той за миг изпадна в унес, който Жьонеста се побоя да смути.

— И така, господине — продължи Бьонаси, — едно събитие, което би трябвало да заздрави нашия млад съюз, го разруши и стана първопричина за моите нещастия. Баща ми почина и ми остави значително наследство; заради формалностите по наследството трябваше да замина за няколко месеца за Лангдок и аз отидох сам. Така отново бях свободен. Всяко задължение, дори и най-приятното, тежи на млади години; трябва да натрупаш житейски опит, за да разбереш необходимостта от иго и труд. Като всеки лангдокец аз се наслаждавах на възможността да ходя насам-натам, без да трябва да давам дори доброволно някому отчет за действията си. Не забравях напълно връзката си, но бях зает с дела, които ме разсейваха, и неусетно споменът за нея избледня. Вече изпитвах тягостно чувство при мисълта, че ще трябва да я подновя при завръщането си, а после се питах защо пък да я подновявам. Междувременно получавах писма, изпълнени с неподправена нежност, но на двадесет и две години младежът си въобразява, че всички жени са еднакво нежни; той още не умее да различава дълбоките чувства от страстите. Взема за любов изживяванията от насладите, които отначало му се струва, че са всичко; едва по-късно, когато опознах по-добре хората и явленията, можах да оценя какво истинско благородство са съдържали тези писма, които изразяваха само чисти чувства, без да се намесва в тях нищо егоистично; в писмата си тя се радваше за моето състояние и съжаляваше, че не може да отговори със същото, в тях не се прокрадваше никакво съмнение, че бих могъл да се променя, защото самата тя бе неспособна да се промени. Но аз вече кроях честолюбиви планове, готвех се да се потопя в удоволствията на богатите, да стана известна личност, да сключа удачен брак. „Тя наистина ме обича!“ — казвах си аз безразлично като същински празноглавец. Вече се чудех как да се освободя от тази връзка. Притеснението и неудобството как да се отървеш водят до жестокост; за да не се черви пред жертвата си, мъжът, който вече я е ранил, я доубива. Размишленията ми за онези изпълнени с грешки дни ми разкриха бездните на човешката душа. Да, повярвайте ми, господине, тези, които най-дълбоко са вникнали в пороците и добродетелите на човешката природа, са хора, които добросъвестно са ги изследвали първо у самите себе си. Винаги отправна точка е собствената ни съвест. Подхождаме от себе си към хората, никога от хората към себе си.

След като се върнах в Париж, наех самостоятелен дом, без да предупредя за промяната в адреса, нито за завръщането си единствения човек, който се интересуваше от това. Исках да играя някаква роля сред модните млади хора. В продължение на няколко дни вкусвах насладите на охолството и вече бях достатъчно опиянен от тях, за да не се поддам на слабостта, тогава навестих нещастното създание, което се канех да изоставя. Благодарение на вродения женски усет тя отгатна скритите ми намерения и ми спести сълзите си. Навярно ме е ненавиждала, но винаги нежна и добра, тя нито веднъж не се отнесе към мен с презрение. Тази нейна благосклонност жестоко ме измъчваше. Светски или обикновени убийци, ние обичаме жертвите ни да се отбраняват — тогава тяхната борба сякаш оправдава смъртта им. Отначало възобнових съвсем почтително посещенията си. Тъй като не бях нежен, полагах усилия да изглеждам мил; после неусетно станах просто учтив, един ден по мълчаливо съгласие тя ме остави да се отнасям с нея като с далечна позната и аз си мислех, че постъпвам съвсем порядъчно. През това време бясно се впуснах в светския водовъртеж, за да задуша в празненствата и малкото угризения, които все още ме измъчваха. Този, който не уважава себе си, не може да живее сам и затова водех разгулния живот, присъщ на богатите млади мъже в Париж. Тъй като бях образован и имах силна памет, правех впечатление на по-умен, отколкото съм, и тогава си въобразих, че струвам повече от другите; нямаше смисъл ласкателите да ми доказват, че превъзхождам другите — аз бях убеден в това. Всички така лесно признаха моето превъзходство, че дори не си дадох труд да го доказвам. От всички светски похвати възхвалата е най-коварният. Особено в Париж, където разни интриганти ловко задушават таланта още в зародиш, затрупвайки люлката му с лаврови венци. И така, аз не се възползувах от доброто си име, от факта, че бях на мода, за да започна някаква кариера и да си създам полезни познанства. Отдавах се на безброй лекомислени удоволствия. Преживях някои от онези краткотрайни страсти — позорът на парижките салони, където всеки търси истинската любов, пресища се от преследването й, изпада в благовъзпитана разпуснатост и дори започва да се учудва на неподправените чувства така, както обществото се удивлява на някоя благородна постъпка. Подражавах на другите, често наранявах чисти и благородни души със същите удари, които скрито нараняваха самия мен. Въпреки измамливите привидности, от които можеше погрешно да се съди за мен, дълбоко в себе си бях съхранил деликатността, на която винаги се подчинявах. В много случаи ме изиграваха, но, право да си кажа, бих се срамувал, ако не беше така, и тази доверчивост понякога накърняваше мнението за мен, но аз вътрешно я приветствувах. Наистина обществото е изпълнено с уважение към ловкостта, под каквато и форма да се проявява тя. За него най-важен е резултатът. И така, обществото ми приписваше несъществуващи пороци, качества, победи и поражения; приписваше ми любовни успехи, за които не знаех; осъждаше ме за действия, на които бях чужд; от гордост не се унижавах да опровергавам клеветите, а от честолюбие приемах благоприятните злословия. Животът ми привидно бе щастлив, но всъщност жалък. Ако не бяха нещастията, които скоро се изсипаха върху мен поради непрестанната игра на чувствата, злоупотребата с наслажденията, изтощаващи тялото, и омразните навици на егоизма, похабяващи душата, постепенно щях да изгубя добродетелите си за сметка на пороците. Аз се разорих. Ето как стана това. В Париж, каквото и да е състоянието на един човек, винаги се среща по-голямо богатство от неговото, с което той иска да се мери и да го надмине. Както толкова други безумци и аз станах жертва на тази борба и след четири години бях принуден да продам няколко недвижими имота, а други да ипотекирам. После върху мен се стовари ужасен удар. Повече от две години не бях виждал жената, която бях изоставил, но при този начин на живот нещастието навярно отново щеше да ме отведе при нея. Една вечер, посред някакво увеселение получих писъмце, написано явно от изнемощяла ръка, което съдържаше приблизително следните думи: Остават ми само мигове живот. Приятелю, бих искала да Ви видя, за да узная съдбата на детето си, да разбера дали ще бъде и ваше, а и за да смекча угризенията, които един ден бихте изпитвали заради моята смърт. Това писмо не вледени, то възроди болките от миналото, а същевременно криеше неизвестностите на бъдещето. Излязох, тръгнах пеш, без да дочакам каляската, и прекосих цял Париж, тласкан от угризенията си, в плен на първото си силно чувство, което вече не ме напусна, щом зърнах жертвата си. Чистотата, с която тази жена прикриваше нищетата си, говореше за житейските й неволи; тя ми спести срама, като ми говореше за живота си с благородна сдържаност, след като тържествено обещах да осиновя нашето дете. Господине, тази жена почина въпреки грижите ми, въпреки всички средства на науката, които безуспешно прилагах. Моето внимание, закъснялата ми самопожертвувателност само намалиха горчивината на последните й мигове. Тя бе работила неуморно, за да отгледа своето дете. Майчиното чувство я бе подкрепяло срещу бедите, но не и срещу най-острата мъка — мъката, че съм я изоставил. Стотици пъти е искала да ме потърси, стотици пъти женската й гордост я е възпирала; само плачела, без да ме проклина, и си мислела, че от златото, което пилеех наляво и надясно, ни една капчица, отклонена от спомена, не ще падне в нейния беден дом, за да подпомогне живота на майката и на детето. Това голямо нещастие й се струвало закономерно наказание за греха й. Помагал й един добър свещеник от „Сен Сюлпис“^[4], чието опрощение й възвърнало спокойствието; тя отишла да изтрие сълзите си в сянката на олтарите и там търсила упование. Огромното огорчение, в което съм потопил душата й, постепенно се уталожило. Един ден, след като чула сина си да казва: „Татко“ — дума, която не била го учила, тя ми простила злодеянието. Но в непрестанните сълзи и мъка, в денонощната работа здравето й се разклатило. Религията твърде късно й донесла утеха и й вдъхнала смелост да изтърпи житейските несгоди. Беше болна от сърце в резултат на тревогите и постоянното очакване да се завърна, на непрекъснато възраждащата се, но всеки път измамвана надежда. Накрая, като се почувствувала съвсем зле, вече на смъртно легло, тя ми бе писала без сянка от упреци тези няколко думи, продиктувани от религиозни чувства, но също и от вярата й в моята доброта. Тя знаела, казваше ми, че съм по-скоро заслепен, отколкото порочен и дори стигна дотам да се обвинява за прекалената си женска гордост. „Ако ти бях писала по-рано, сподели тя, може би щяхме да имаме време да узаконим детето си чрез брак.“ Тя желаеше този съюз единствено заради сина си и не би го искала, ако не усещаше, че смъртта вече го разтрогва. Но нямаше време, оставаха й броени часове живот. Господине, край нейното легло проумях стойността на преданата душа и завинаги промених чувствата си. Бях все още във възрастта, когато очите могат да проливат сълзи. През последните дни на този безценен живот моите думи, действия и сълзи свидетелствуваха за разкаянието ми на човек, улучен право в сърцето. Твърде късно открих в нея възвишената душа, която желаех, която търсех, отвратен от дребнавостта на обществото, от суетата, от егоизма на светските жени. Уморен от всички тези маски, от лъжите, бях се стремил към истинската любов, мечтаех за нея, подтикван от заобикалящите ме престорени чувства; а сега стоях и се възхищавах на тази обич, убита от самия мен, без да мога да я задържа, макар че напълно ми принадлежеше. Четиригодишният опит ми даде възможност да прозра истинския си характер. Моят темперамент, природата на моето въображение, религиозните ми принципи — по-скоро приспани, отколкото разрушени, — моята умствена нагласа, непознатите страни на душевността ми: всичко това ме караше от известно време да уредя живота си според въжделенията на сърцето си, да заменя страстите с най-истинските наслади — тези на семейния живот. Картината на семейния живот силно ме вълнуваше, особено след моето празно, безцелно и бурно съществуване, подчинено единствено на непрестанното търсене на удоволствие, лишено от чувствата, които го възвисяват. Затова, макар че преломът в нравите ми се извърши внезапно, той бе траен. Моят южняшки темперамент, покварен от престоя ми в Париж, навярно би ме довел до пълно безсърдечие към участта на някаква нещастна, измамена девойка и бих се смял над нейните страдания, ако ми ги разкажеше някой шегобиец във весела компания; за нас, французите, ужасът от престъплението винаги изчезва зад някое изящно остроумие; но в присъствието на това небесно създание, което в нищо не можех да упрекна, нямаше място за хитрувания: ковчегът беше тук, моето дете ми се усмихваше, без да знае, че убивах майка му. Тази жена умря, тя умря щастлива, защото разбра, че я обичам и че тази нова любов не бе плод нито на състрадание, нито дори на връзката, която принудително ни свързваше. Никога няма да забравя последните думи на агонията, когато възвърнатата любов и удовлетвореното майчинство спомогнаха да заглушат страданията й. Изобилието, разкошът, с които тогава я заобиколих, радостта на детето й, разхубавено в красивите бебешки дрешки, бяха залог за щастливо бъдеще на това малко създание, в което тя се възраждаше. Викарият на „Сен Сюлпис“, свидетел на моето отчаяние, го подсили още повече, като не ме успокояваше с банални думи, а ми изтъкваше тежестта на моите отговорности. Но аз вече нямах нужда от ръжен, моята съвест ми говореше достатъчно високо. Една жена благородно ми се бе доверила, а аз я бях излъгал, уверявайки я в любовта си, когато в същото време я мамех; бях причинил всякакви страдания на това нещастно момиче, което след като бе изтърпяло униженията от обществото, ми бе станало по-скъпо от всичко; но тя умря с прошка на уста, забравяйки всички свои мъки, защото си отиваше с честната дума на мъжа, който веднъж вече не я бе удържал. След като ми се бе врекла във вярност като девойка, сега Агат намираше сили да ми повери и вярата си на майка. Ах, господине! Това дете, нейното дете! Само Бог знае какво бе то за мен. Това мило мъничко създание бе също като майка си изящно в движенията, в думите, в мислите; но не беше ли то за мен повече от дете? Не беше ли то моето опрощение, моята възстановена чест! Обичах го нежно като баща, но исках да го обичам така, както би го обичала майка му, и да превърна угризенията си в щастие, ако успея да му внуша, че не е престанало да бъде на майчината гръд; за мен то олицетворяваше всички човешки въжделения и всички религиозни упования. Затова сърцето ми преливаше от същата нежност, с каквато Господ е дарил майката. Потрепервах от радост, когато чуех гласа на детето, дълго го гледах с неотслабваща радост, когато спеше, и често сълза падаше на челото му; бях го свикнал веднага щом се събуди, да идва на моето легло да си казва молитвата. Колко приятни вълнения съм преживял, слушайки простичката, възвишена молитва Отче наш от свежата и непорочна устица на това дете; но също така колко терзания! Една сутрин, след като каза „Отче наш, който си на небето…“ то се спря и попита: „А защо не майко наша?“ Тези думи ме попариха. Обожавах сина си, а вече бях посял в живота му няколко причини за злочестина. Макар че законите признават грешките на младостта и почти ги закрилят, давайки неохотно законни права на извънбрачните деца, обществото си е изработило непреодолими предразсъдъци, с които е подсилило неблагосклонността на този закон към тях. Именно от онова време, господине, датират сериозните ми размисли за устоите на обществата, за техния механизъм, за задълженията на човека, за морала на гражданите. Геният пръв прозира връзките между човешките чувства и съдбините на обществото. Религията внушава на добронамерените необходимите за щастието принципи, но единствено Разкаянието ги диктува на хората с необуздано въображение: и така, разкаянието ми помогна да се осъзная. Заживях само за това дете и чрез него, започнах да размишлявам върху големите обществени въпроси. Реших лично да го въоръжа предварително с всички средства за успех, за да подготвя неговото сигурно издигане. Затова, за да научи английски, немски, италиански и испански, последователно го заобиколих с хора от съответните страни, натоварени със задачата да му предадат още от ранна възраст правилното произношение на родните си езици. С радост установих, че детето притежава отлично предразположение, от което се възползувах, за да го образовам в процеса на играта. Не исках в съзнанието му да проникне нито една погрешна мисъл, най-вече се стремях отрано да го накарам да свиква с умствения труд, да го науча на бърза и точна обобщаваща преценка и на търпеливо вникване и в най-незначителните подробности на отделните предмети; освен това го приучих да страда и да мълчи. Не позволявах пред него да се произнасят непристойни или дори неуместни думи. Благодарение на моите грижи хората и вещите, които го заобикаляха, допринасяха за неговото облагородяване, за възвисяване на душата му, вдъхваха му любов към истинското, отвращение към лъжата, те трябваше да възпитат у него непосредственост и скромност в думите, в делата, в обноските. Неговото живо въображение му позволяваше бързо да усвоява нагледните уроци, а схватливият му ум лесно възприемаше останалите занимания. Какво удоволствие бе да се отглежда такова растение! Колко много радост изживяват майките! Тогава разбрах как неговата майка е могла да живее и да понася нещастието си. Ето, господине, най-голямото събитие в моя живот, а сега ще ви разкажа за катастрофата, която ме запрати в този кантон. Ще ви разкажа най-незабележителната, най-обикновената история на света, но за мен най-ужасната.

След като в продължение на няколко години отдавах всичките си грижи на детето, от което исках да направя мъж, моята самота ме уплаши; синът ми растеше, един ден щеше да ме напусне. А за моята душа любовта бе жизненонеобходим принцип. Стремях се към обич, ала винаги напразно, така или иначе, копнежът ми се възраждаше с още по-голяма сила и се задълбочаваше с възрастта. По онова време у мен вече бяха назрели всички предпоставки за истинска привързаност. Бях вече подложен на изпитание, разбирах и прелестта на постоянството, и щастието да превърнеш саможертвата в удоволствие; действията и мислите ми трябваше да са подчинени на първо място на обичаната жена. Приятно ми беше да си представям любов, достигнала до онази степен на доверие, при която чувствата така дълбоко са проникнали и в двамата, че щастието става неделимо от всекидневието, от погледите, от думите и вече не предизвиква сътресения. Подобна любов е за живота това, което е религиозното чувство за душата, тя го одухотворява, подкрепя и направлява. Разбирах съпружеската любов другояче, не както я разбират повечето мъже, и намирах, че нейната красота, нейното великолепие се крият именно в онези неща, заради които в много семейства тя угасва. Чувствувах с цялата си душа моралното величие на съпружеския живот, при който двамата споделят дори най-съкровеното, така че и най-прозаичните действия вече не могат да разклатят устойчивостта на чувствата. Но къде са сърцата, чиито удари са в пълен синхрон, простете за научния израз, за да може да се извърши това божествено единение? Ако съществуват такива, то природата или случайността ги захвърлят на толкова големи разстояния, че те не могат да се срещнат или пък се запознават твърде късно, или твърде рано ги разделя смъртта. Навярно тази съдбовност има някакъв смисъл, но никога не съм го търсил. Твърде много страдам от раната си, за да я човъркам. Може пък идеалното щастие да е като рядко чудовище, неспособно да продължи нашия род. Страстното ми желание за подобен брак бе изострено и по други причини. Нямах приятели. За мен светът бе пуст. Има нещо в мен, което пречи на сладостното сливане на душите. Няколко познати ме потърсиха отново, но нищо не ги задържаше при мен, каквито и усилия да полагах. Заради мнозина аз потиснах онова, което обществото нарича превъзходство; движех се като тях, възприемах техните идеи, смеех се като тях, прощавах им слабостите на характера; ако бих се домогнал до славата, щях да им я продам за малко топлота. Тези хора ме напуснаха без съжаление. В Париж е пълно с капани и премеждия за онези, които се стремят към истински чувства. Където и в обществото да стъпеше кракът ми, около мен опустяваше като след пожар. За едни моята благосклонност бе проява на слабост; ако пък си покажех ноктите на човек, който чувствува в себе си сили един ден да ръководи, ставах лош; за други пък очарователният смях, който обикновено секва на двадесетгодишна възраст и по-късно почти се срамуваме да се смеем така, беше повод за подигравки, аз ги забавлявах. В наше време обществото скучае, но в същото време изисква сериозност и в най-вятърничавите изказвания. Отвратително време! Епоха, в която се прекланят пред учтивия, посредствен и студен човек, когото мразят, но на когото се подчиняват. По-късно разбрах причините за тези привидни несъобразности. Господине, посредствеността изпълва всеки миг от живота; тя е всекидневната дреха на обществото; всеки, който излиза от приятната сянка на нищожните хора, изглежда твърде ослепителен; талантът, самобитността са украшения, които крием и пазим и с тях се кичим само в определени дни. И така, господине, бях самотен в Париж, не можех да намеря нищо в обществото, което нищо не ми даваше, докато аз му се раздавах; а и синът ми не бе достатъчен да запълни сърцето ми, тъй като бях мъж! Един ден, когато почувствувах, че животът ми изстива, когато се огънах под товара на скритата си мъка, срещнах жената, която щеше да ми вдъхне пламенна любов, уважение към споделената любов, към нейните плодоносни блянове за щастие, с една дума — просто към любовта! Бях възобновил познанството си със стария приятел на баща ми, който някога се грижеше за моите интереси; именно в дома му видях младата особа, в която се влюбих и това чувство няма да ме напусне до края на живота ми. Господине, колкото повече мъжът остарява, толкова по-ясно той разбира изумителното влияние на идеите върху събитията. Съвсем почтени предразсъдъци, породени от благородни религиозни разбирания, станаха причина за моето нещастие. Девойката произхождаше от изключително благочестиво семейство, което изповядваше католическите принципи на секта, неправилно наричана янсенистка и заради която навремето във Франция избухнаха вълнения. Знаете ли защо?

— Не — отвърна Жьонеста.

— Янсениус^[5], епископ от Ипр, написал книга, в която сметнали, че има постановки, противоречащи на догмите на папския престол. По-късно тези положения вече не изглеждали като ерес, а някои автори стигнали дори дотам да отричат материалното съществуване на учението. На основание на тези маловажни прения в галиканската^[6] църква се образували два лагера — лагерът на янсенистите и лагерът на йезуитите. И от двете страни се възправили велики мъже. Това била борба между два мощни организма. А янсенистите обвинявали йезуитите, че проповядват твърде свободен морал, и възприели крайна чистота на нравите и принципите, така че янсенистите били във Франция нещо като католически пуритани, ако изобщо тези две понятия могат да вървят заедно. По време на Френската революция вследствие незначителното църковно разцепление, предизвикано от Конкордата^[7], се оформи братство от чисти католици, които не признаваха епископите, утвърдени от революционната власт и одобрени от папата. Това паство от вярващи образува тъй наречената Малка църква, чиито правоверни проповядват също като янсенистите образцов начин на живот; изглежда, това бе необходим закон за просъществуването на всички забранени и преследвани секти. Много янсенистки семейства бяха свързани с Малката църква. Родителите на тази девойка бяха възприели и двете еднакво строги проявления на пуританизма, които придават на характера някаква величественост; защото типично за абсолютните доктрини е, че възвеличават и най-обикновените постъпки, свързвайки ги с бъдещия живот. С това се обяснява прекрасната, пленителна чистота на душата, уважението към другите и към себе си, тънкото чувство за справедливост и несправедливост. Освен това те притежават голямо милосърдие, но също и сурова, дори бих казал неумолима безпристрастност, отвращават се от пороците, особено от лъжата, която включва всички останали. Не си спомням да съм преживял по-божествени мигове от онези, когато в дома на моя стар приятел за първи път се любувах на младото момиче, непосредствено, срамежливо, възпитано в пълно послушание, у което блестяха всички свойствени за тази секта добродетели, без обаче тя ни най-малко да се възгордява от това. Гъвкавата, кръшна снага на девойката придаваше на движенията й грациозност, която целомъдрената й строгост не можеше да прикрие; овалът на лицето и изящните й черти издаваха благородническото потекло; погледът й беше и нежен, и горд, челото — спокойно; около главата й се виеха гъсти коси, скромно сплетени на плитки, които й служеха за украса, без тя да подозира. Капитане, за мен тя бе образец на съвършенство, какъвто ние винаги откриваме в жената, по която сме увлечени; нали за да се влюбим, трябва да открием в нея чертите на красотата, която отговаря на бляновете и представите ни? Когато я заговорих, тя ми отвърна простичко, без припряност и без фалшива срамежливост; тя не съзнаваше каква наслада бе за околните съзвучието между гласа и външността й. Всички тези ангели имат едни и същи белези, по които сърцето ги разпознава: благ глас, нежен поглед, бледо лице, някаква красота в жестовете. Тези качества са в пълна хармония, преливат едно в друго и се допълват, за да омагьосват, без човек да си дава сметка къде се крие очарованието. Божественото излъчване на душата се проявява във всяко движение. Бях страстно влюбен. Тази любов пробуди и удовлетвори чувствата, които някога напираха в мен: честолюбиви стремежи, богатство, с една дума всичките ми мечти! Красива, благородна, богата и добре възпитана, тази девойка притежаваше предимствата, които обществото по възможност изисква от жена с високо положение, до каквото исках да достигна; образована, тя се изразяваше остроумно и красноречиво, което хем е рядко срещано, хем е обикновено за Франция, защото у много жени и най-изящните слова са кухи, докато нейните мисли бяха дълбоко съдържателни. И най-важното, във всичко прозираше ясното съзнание за собствено достойнство, което внушава уважение! Какво по-хубаво за една съпруга! Но, капитане, спирам! Винаги твърде несъвършено обрисуваме любимата жена; между нея и нас още от първия момент се появяват загадки, които не се поддават на анализ. Не след дълго аз признах любовта си на моя възрастен приятел, който ме представи на семейството и неговото достойнство и авторитет поръчителствуваха за мен. Отначало бях приет с хладната учтивост, присъща на необикновените личности, които не отдават веднага приятелството си, но затова пък никога не изоставят приятелите си; по-късно успях да ги накарам да ме посрещат като близък човек. Навярно ми засвидетелствуваха това уважение заради подобаващото ми поведение. Въпреки пламенното си чувство не направих нищо, което да ме опозори в собствените ми очи, изобщо не угодничех, не хвалех тези, от които зависеше съдбата ми, показвах се такъв, какъвто съм, и преди всичко човек. Когато те добре опознаха характера ми, моят стар приятел, който не по-малко от мен искаше тъжното ми ергенство най-сетне да свърши, говори на семейството за моите надежди. Те бяха приети благосклонно, но с онази сдържана деликатност, която рядко напуска светските хора; в желанието си да сключа изгоден брак, израз, който превръща този толкова тържествен акт в търговска сделка, като единият от двамата съпрузи се стреми да измами другия, старецът премълча онова, което той наричаше грешка на младостта ми. Според него съществуването на моето дете би предизвикало у семейството на момичето морална отврата, в сравнение с която въпросът за имотното ми състояние би бил без значение и би довел неизбежно до разрив. Той беше прав. „Тази работа, каза ми той, ще уредите чудесно помежду си и вие лесно ще издействувате от съпругата си благородно и добросърдечно опрощение.“ За да заглуши скрупулите ми, той не пропусна да приведе нито един от подлъгващите доводи, които обикновено изтъква обществената мъдрост. Ще ви призная, господине, че въпреки моето обещание, първата ми реакция бе да разкрия всичко честно на главата на семейството; но неговата строгост ме накара да размисля и аз се уплаших от евентуалните последици на това признание; направих подло компромис със съвестта си, реших да изчакам и да получа от моята невяста достатъчно доказателства за обич, за да не може после щастието ми да бъде помрачено от страшното признание. Намерението ми всичко да призная в подходящ момент бе оправдано и от софизмите на обществото и на предпазливия старец. И така, без да разгласяват на приятелите на семейството, мен ме приемаха в дома на родителите на девойката като неин бъдещ съпруг. Отличителна черта на тези набожни семейства е безкрайната дискретност, те премълчават всички неща, дори и маловажните. Не можете да си представите, господине, каква дълбочина придава на чувствата тази блага строгост, с която подхождат и към най-дребните постъпки. В този дом всички занимания бяха полезни; жените използуваха свободното си време, за да шият бельо за бедните; разговорът никога не биваше лекомислен, но смехът не бе прокуден, макар че шегите бяха простосърдечни и безобидни. Отначало словата на тези правоверни ми се сториха странни, лишени от пикантността, която злословието и скандалните истории притурят на светските разговори; единствени бащата и чичото четяха вестници и моята невяста никога не бе поглеждала към тези листове, и в най-невинния от които се разказва за престъпления или за обществени пороци. Но по-късно в тази атмосфера на чистота душата ми започна да изпитва същото усещане, каквото очите от убитите тонове — приятен покой, сладостна отмора. Такъв живот привидно изглеждаше ужасно еднообразен. Обстановката в дома излъчваше хлад: всеки ден виждах всички мебели, дори най-често използуваните, поставени винаги по един и същ начин, а и най-дребните предмети — винаги еднакво чисти. Въпреки всичко този начин на живот силно привързваше. След като превъзмогнах първоначалната си съпротива на човек, привикнал с удоволствията на разнообразието, на разкоша и на парижкия кипеж, аз оцених предимствата на подобно съществувание. То разгръща мислите в цялата им широта и човек неволно изпада в съзерцание; сърцето властвува над всичко, нищо не го разсейва и в някой момент то съзира нещо голямо, необятно като морето. В този дом също както в манастирите, когато непрестанно гледате едни и същи неща, мисълта, ще не ще, се откъсва от вещите и всецяло се насочва към безкрайния мир на чувствата. За толкова искрено влюбен като мен мъж тишината, скромният живот, почти монашеското повторение на едни и същи действия по едно и също време засилиха любовта. При този съвършен покой и най-дребните движения, една дума, един жест придобиваха изключително значение. Не беше необходимо да пресилваме изразяването на чувствата си, защото една усмивка, един поглед рисуваха за сърцата, които се разбират, безброй картини на техните радости и мъки. Едва тогава разбрах, че езикът с великолепието на своите изречени слова не може да се сравни по разнообразие, по красноречие със сходството в погледите и с хармонията в усмивките. Колко пъти се опитвах душата ми да заговори чрез очите или устните, тъй като бях принуден с мълчание да изразя цялата сила на обичта си пред девойка, която винаги стоеше до мен спокойна и на която все още не бяха разкрили тайната на моето присъствие в техния дом. Нейните родители искаха да я оставят свободно да направи своя избор за най-важното събитие в живота й. Но когато изпитваме истинска страст, нима присъствието на любимото същество не утолява и най-буйните ни желания? А когато ни допускат при нея, не прилича ли това на щастието, което християнинът изпитва, когато се възправя пред Бога? Да виждаш, не значи ли да се прекланяш пред своето божество? Макар че за мен повече, отколкото за всеки друг бе наказание да нямам право да изразя сърдечните си пориви, макар че трябваше дълбоко да погреба изгарящите думи, които всъщност бледнееха пред пламенните ми чувства, въпреки че тази принуда оковаваше страстта ми, тя избликваше с още по-голяма сила в дребните неща и тогава и най-незначителните случки придобиваха изключително значение. За мен всякакви дреболии, свързани с нея, се превръщаха в големи събития: с часове да й се любувам и да чакам нейния отговор, наслаждавайки се дълго време на сладостните извивки на гласа й и прониквайки в най-съкровените й мисли; да дебна потреперването на нейните пръсти, когато й подавах предмет, който бе търсила; да си измислям поводи, за да докосна роклята или косите й, за да докосна ръката й, за да я накарам да говори повече, отколкото й се искаше. Когато си изпаднал в такова възторжено състояние, очите, жестът, гласът даряват душата с непознати дотогава доказателства за обич. Такива бяха моите изразни средства, единствените, които ми позволяваше хладната, целомъдрена въздържаност на тази девойка. Нейното поведение не се променяше, тя продължаваше да се държи като сестра с брат си. Само че страстта ми нарастваше и контрастът между моите думи и нейните, между моите погледи и нейните ставаше по-очебиен и накрая аз се досетих, че срамежливото мълчание бе единственият начин, по който девойката можеше да изрази чувствата си. Та нали когато идвах у тях, тя винаги бе в салона, та нали винаги оставаше до края на очакваното и може би предчувствувано мое посещение?! Нима мълчаливата й вярност не издаваше тайната на невинната й душа? Освен това, нали тя слушаше думите ми с удоволствие, което не умееше да скрива? Родителите й вероятно изгубиха търпение от нашите невинни отношения и от меланхолната ни любов и като видяха, че съм почти толкова срамежлив, колкото и дъщеря им, те ме оцениха благоприятно и вече гледаха на мен като на мъж, достоен за тяхното уважение. Бащата и майката споделиха това с моя по-възрастен приятел, казали му най-хвалебствени неща за мен; приемаха ме вече като техен осиновен син, възхищаваха се най-вече от нравствената чистота на чувствата ми. И наистина, тогава отново се почувствувах млад. В тази благочестива и непорочна среда аз, тридесет и две годишният мъж, отново ставах юношата от едно време, изпълнен с надежди и вяра. Лятото си отиваше, а различни задължения бяха задържали семейството в Париж, противно на навиците му; но през септември то се освободи и можеше вече да замине за имението им в Оверн, а бащата ме покани да прекарам с тях два месеца в стария замък, някъде далеч в планините на Кантал^[8]. Аз не отговорих веднага на тази приятелска покана. Моето колебание предизвика най-нежния, най-очарователния неволен израз на лицето, с който скромната девойка издаде тайните на сърцето си. Евелина… Боже Господи! — възкликна Бьонаси и дълбоко се замисли.

— Извинете ме, капитан Блюто — продължи той след дълго мълчание. — За първи път от дванадесет години произнасям името, което непрекъснато кръжи в мислите ми и което някакъв глас често крещи в съня ми. Та Евелина, щом вече я назовах, рязко вдигна глава, което контрастираше с вродената мекота на движенията й; тя ме погледна без гордост, но с мъчително безпокойство, изчерви се и сведе очи. Клепачите й бавно, постепенно се повдигнаха, което ми достави неизживяно до този момент удоволствие. Едва успях да отговоря, мънкайки, с пресекващ глас. Развълнуваната ми душа страстно заговори на нейната, а тя ми благодари с нежен, почти влажен поглед. Бяхме си казали всичко.

Заминах със семейството за имението им. От деня, в който нашите сърца се бяха разбрали, нещата около нас започнаха да ни изглеждат съвсем различни; вече нищо не ни беше безразлично. Макар че истинската любов винаги да е една и съща, тя заимствува проявленията си от мислите ни и по този начин е и еднаква, и различна при всяко същество, което е в плен единствено на страстта и на нищо друго. Затова само философът и поетът разбират дълбочината на популярното определение за любовта: егоизъм на двама. Ние обичахме себе си в другия. Наистина, проявлението на любовта е съвсем различно при всяка двойка, която не се повтаря във времето, но въпреки това тя се подчинява на едни и същи начини в изразяването на страстта. Така че девойките, дори и най-набожните, най-непорочните използуват еднакъв език и се различават една от друга само по изяществото на мислите си. Само че, ако за друга девойка невинното споделяне на вълненията си било естествено, то за Евелина това би било отстъпление пред бурните чувства, вземащи връх над обичайния покой на младата й набожна душа, затова като че ли и най-беглият неин поглед бе изтръгнат силом от любовта. Тази постоянна борба между поривите на сърцето и принципите й придаваше и на най-незначителното събитие в нейния живот, толкова спокоен на повърхността, а всъщност бурен в дълбочина, много по-голяма сила от преувеличенията на момичетата, чието поведение светските нрави много бързо подправят. По време на пътуването Евелина откриваше в природата хубости, за които говореше особено възторжено. Когато смятаме, че нямаме право да изразим щастието, предизвикано от близостта на обичаното същество, ние изливаме чувствата, които напират в сърцето ни, върху заобикалящите ни предмети, разкрасявани от потулените ни страсти. Поетичната прелест на селищата, които преминаваха пред очите ни, бе за нас напълно разбираем посредник, а във възхвалите, които сипехме, прозираха тайните на нашата любов. На няколко пъти майката на Евелина хитро, по женски искаше да смути дъщеря си: „Мило дете, вие сте минавали десетки пъти през тази равнина, без да й се възхищавате“ — каза тя след едно твърде приповдигнато изречение на Евелина. — „Майко, навярно не съм била достигнала възрастта, когато умеем да оценяваме такива красоти.“ Простете тази безлична за вас подробност, капитане, но простичкият отговор ме изпълни с неизразима радост, окуражена и от погледа, който ми бе отправен. Затова някое село, огряно от лъчите на изгряващото слънце, или пък развалини, обрасли в бръшлян, които заедно сме съзерцавали, запечатваха по-силно в душите ни чрез спомена за нещо материално сладостните вълнения, от които зависеше бъдещето ни. Пристигнахме в семейния замък, където останах около четиридесет дни. Това време, господине, е единственият период на пълно щастие, с което небето ме дари. Наслаждавах се на удоволствия, непознати за гражданите. Бяхме щастливи като двама влюбени, които живеят под един покрив, сякаш вече се свързали живота си, заедно се разхождат сред полята, понякога остават сами, сядат под някое дърво в китна долинка и наблюдават в далечината стара мелница, взаимно си изтръгват откровения в кратките, сладостни разговори, благодарение на които с всеки изминал ден любящите сърца се сближават малко повече. Ех, господине, животът сред природата, красотите на небето и земята така прекрасно хармонират със съвършенството и блаженството на душата! Нима да си разменяш усмивки с любимата, съзерцавайки небесата, да вплиташ прости думи, изречени под натежалите от роса корони на дърветата, в песента на птиците, да крачим бавно към дома под звъна на камбаната, който винаги прекалено рано зове, да се любуваш на някоя дребна подробност от пейзажа, да следиш прищевките на насекомо, да разглеждаш някоя златна мушица или друго крехко създание, което любимата и непорочна девойка държи в дланта си, не ни възвисяват с всеки ден малко повече към Бога? През тези четиридесет дни щастие натрупах толкова много спомени, които можеха да оцветят цял един живот; наистина това бяха най-красивите и пространни спомени, още повече че след това никога и от никого нямаше да бъда разбран. Днес привидно съвсем обичайни гледки, но за разбитото ми сърце изпълнени с горчив смисъл, ми припомниха отлетялата, но не и забравена любов. Не знам дали забелязахте как играе залязващото слънце върху колибата на малкия Жак. В даден момент природата ярко засия от лъчите на слънцето, а после внезапно притъмня, пейзажът помрачня. Тези два противоположни облика на природата бяха за мен вярно изображение на онзи период от моя живот. Господине, аз получих от нея първото, единствено и върховно признание, което може да си позволи невинна девойка, а то, колкото е по-бегло и мимолетно, толкова повече обвързва, пленително обещание за любов, то сякаш ми припомняше, че съществува друг, по-добър живот! И тогава, вече убеден, че съм обичан, аз се заклех в себе си всичко да й разкажа, да нямам тайни от нея, дори се срамувах, че толкова съм се забавил да споделя огорченията, които сам си бях навлякъл. За нещастие, на другия ден след радостните мигове писмо от възпитателя на моя син ме накара да се разтреперя за живот, който ми бе безкрайно скъп. Заминах, без да разкажа тайната си на Евелина, като само съобщих на семейството, че ме зоват важни дела. В мое отсъствие родителите се разтревожили. Опасявайки се, че може би имам някаква любовна връзка, те писали в Париж, за да съберат сведения за мен. Непоследователни в своите религиозни принципи, те се усъмниха в мен, без обаче да ми дадат възможност да разсея съмненията им; един техен приятел ги осведомил без мое знание за събитията от младостта ми, преувеличил грешките ми, главно наблегнал на съществуването на детето, което според него умишлено съм скрил. Когато писах на бъдещите си родители, не получих отговор; те се върнаха в Париж, отидох у тях, но не бях приет. Обезпокоен, изпратих стария си приятел да научи подбудите за поведението им, което не проумявах. Когато разбрал причината, добрият старец благородно се застъпил за мен, поел върху себе си вината за нечестното ми мълчание, поискал да ме оправдае, но нищо не могъл да постигне. За това семейство материалните и морални основания бяха твърде важни, предразсъдъците му бяха непоклатими и то отказа да промени решението си. Отчаянието ми беше безгранично. Отначало се опитах да предотвратя бурята, но ми връщаха писмата неразпечатани. Когато изчерпах всички човешки средства, когато бащата и майката казаха на стареца, причинил моята беда, че те никога не ще приемат да свържат в брачен съюз дъщеря си с мъж, на чиято съвест тегнат смъртта на една жена и животът на извънбрачно дете, дори и Евелина да ги помоли на колене, тогава, господине, ми остана само една, последна надежда, крехка като върбовата клонка, за която се хваща давещ се нещастник. Аз се осмелих да вярвам, че любовта на Евелина ще се окаже по-силна от бащините решения и че тя ще съумее да сломи непреклонността на родителите си; може би баща й бе скрил от нея мотивите за отказа, който убиваше любовта ни, а аз исках тя да реши съдбата ми, след като узнае всички подробности, и затова й писах. Уви! През сълзи и болка, господине, след мъчителни колебания аз написах единственото любовно писмо в живота си. Днес вече твърде смътно си спомням какво ми продиктува отчаянието; навярно писах на моята Евелина, че ако е била искрена и откровена, тя не можеше, не трябваше никога да обича другиго освен мен; не беше ли вече нейният живот провален, не беше ли тя обречена да мами или бъдещия си съпруг, или мен? Пишех й, че потъпква женските си добродетели, като лишава любимия си, отхвърлен от родителите й, от същата преданост, която би му засвидетелствувала, ако бракът, извършен вече в нашите сърца, бе осветен от закона? А коя жена, питах я аз, не би предпочела да бъде свързана по-скоро с обета на сърцето, отколкото с веригите на закона? Оправдавах грешките си, изтъквайки младежката си непорочност, без да пропускам всичко онова, което би могло да разчувствува едно благородно и великодушно сърце. Но, така и така споделям с вас всичко, по-добре да донеса нейния отговор и моето последно писмо! — каза Бьонаси и отиде до своята стая.

Скоро се върна с овехтяла чанта, от която с дълбоко вълнение извади безразборно пъхнати листа. Те трепереха в ръцете му.

— Ето фаталното писмо — показа го той. — Детето, изписало тези букви, не е знаело какво голямо значение ще придобие за мен листът с нейните мисли. А ето — каза той, показвайки друго писмо — последният вик, изтръгнал се от един страдащ човек. След малко ще можете сам да прецените всичко. Старият ми приятел занесе моята смирена молба, предал я тайно на Евелина и потъпквайки достойнството на белите си коси, я помолил да я прочете и да отговори. Ето какво ми писа тя:

— „Господине…“

Преди бях нейният любим, целомъдрено обръщение, с което тя изразяваше целомъдрената си любов, а сега ме наричаше господине! Само тази думичка изразяваше всичко. Но, чуйте писмото.

„Много е жестоко за една девойка да открие неискреност у мъжа, комуто предстои да бъде поверен нейният живот; и все пак трябва да Ви извиня — толкова сме слаби! Вашето писмо ме трогна, но повече не ми пишете, почеркът Ви ми причинява мъчителни вълнения. Разделени сме завинаги. Обясненията, които ми дадохте, ме спечелиха, те потушиха чувството, което се бе надигнало в душата ми срещу Вас; толкова ми се искаше да сте неопетнен! Но и Вие, и аз се оказахме твърде слаби пред баща ми! Да, господине, аз се осмелих да говоря във Ваша полза. За да моля родителите си, трябваше да преодолея най-големия ужас, който някога съм изживявала, и почти да изменя на житейските си правила. И сега отново отстъпвам пред молбите Ви и съм виновна, че Ви отговарям без знанието на баща ми; но майка ми знае. Нейната снизходителност ми позволи сега да остана за малко насаме с Вас, с това ми доказа колко много ме обича и укрепи преклонението ми пред волята на моето семейство, която бях на прага да не зачета. Затова, господине, Ви пиша за първи и последен път. Прощавам Ви чистосърдечно нещастията, които посяхте в живота ми. Да, прав сте, първата любов не се заличава. Вече не съм предишната невинна девойка и не бих могла да бъда непорочна съпруга. Затова не знам каква ще бъде съдбата ми. Както виждате, господине, годината от моя живот, която Вие запълнихте, ще има дълготрайни отгласи в бъдещето; но съвсем не ви обвинявам. Ще ме обичате вечно! Защо ли трябваше да ми казвате това? Ще смирят ли тези думи смутната душа на нещастното самотно момиче? Нима Вие не погубихте вече и мен и бъдещия ми живот, като ме дарихте със спомени, които винаги ще се завръщат! Сега аз мога да принадлежа единствено на Исус Христос, но дали той ще приеме разбитото ми сърце? Ненапразно ми е изпратил той тези огорчения, има някакви намерения и навярно е искал да ме върне към себе си — към единственото ми убежище днес. Господине, вече нищо не остава на тази земя. За да заглушите мъката си, Вие можете да се отдадете на честолюбивите стремежи, естествени за мъжа. Това съвсем не е упрек, а нещо като религиозна утеха. Мисля си, че ако в този момент и двамата носим болезнено бреме, то на мен се пада по-тежкия дял. ТОЗИ, у когото е цялата ми надежда и от когото не можете да ревнувате, свързва нашия живот; той ще съумее да го развърже според волята си. Забелязах, че Вашите религиозни вярвания не се основават на онази пламенна и чиста вяра, която ни помага да търпим болките си тук, на земята. Господине, ако Бог благоволи да изпълни пожеланията на моята постоянна и гореща молитва, той ще Ви озари със своята светлина. Сбогом, сбогом на Вас, който трябваше да ми бъдете водач, на Вас, когото можех да нарека любими мой без грях и за когото все още мога да се моля, без да се срамувам. Господ разполага с нашите дни, той би могъл пръв Вас от нас двамата да повика при себе си; но ако остана сама на този свят, то тогава, господине, поверете ми Вашето дете.“

— Това писмо, изпълнено с великодушни чувства, не оправдаваше надеждите ми — продължи Бьонаси. — Затова отначало се отдадох само на мъката си, но по-късно вдъхнах балсама, с който тази девойка се опитваше да облекчава раните на душата ми, пренебрегвайки своите собствени; но в отчаянието си аз й писах малко сурово.

„Госпожице, тази дума ви подсказва, че се отказвам от Вас и Ви се подчинявам! Мъжът все пак намира сили да се подчини на обичаното същество с някаква болезнена наслада дори тогава, когато то му повелява да се разделят. Вие сте права и аз самият се осъждам. Някога аз пренебрегнах верността на една девойка, днес моето чувство ще бъде пренебрегнато. Но не вярвах, че единствената жена, на която дарих цялата си душа, ще се нагърби да отмъсти. Никога не бих допуснал, че сърцето, което ми изглеждаше тъй нежно и любещо, таи такава жестокост, а може би всъщност добродетел. Сега разбрах колко безмерна е любовта ми, тя устоя на най-невероятната от всички болки: на Вашето пренебрежение; Вие без съжаление прекъсвате връзките, които ни бяха съединили. Сбогом навеки. Смирен и горд в разкаянието, аз ще потърся начин да изкупя грешките, към които Вие, моята застъпница пред Бога, бяхте безмилостна. Може би Господ няма да бъде толкова жесток, колкото Вас. Моите страдания, изпълнени с мисли за Вас, ще накажат нараненото ми сърце, което ще кърви вечно в самота; за ранените сърца — усамотение и покой. Сърцето ми вече нивга не ще бъде докоснато от любовта. Макар да не съм жена, но аз също като вас разбрах, че изричайки: Обичам те, се вричах за цял живот. Да, тези думи, произнесени на ухото на моята любима, не бяха лъжа; ако бих се променил, нейното презрение би било оправдано. И така, Вие завинаги ще останете кумирът на моята самота. Разкаянието и любовта са добродетели, които трябва да вдъхновяват всички останали; затова, въпреки пропастите, които ще ни разделят, Вие винаги ще направлявате действията ми. Независимо че изпълнихте сърцето ми с горчивина, не ще храня горчиви мисли към Вас: нима не е лошо да започвам новите си дела, преди да съм прочистил душата си от всякакъв плевел? Сбогом, единствено сърце, което обичам на този свят и от което съм прогонен. Никога сбогуване не е преливало от толкова много чувства и нежност; нима това сбогуване не отнася една душа и един живот, които вече никой не ще може да възкреси? Сбогом, вам — мир, а за мен — цялата мъка!“

Когато лекарят прочете двете писма, Жьонеста и Бьонаси се гледаха известно време в плен на тъжни размисли, които обаче не споделиха.

— След като изпратих това последно писмо, чиято чернова, както виждате, съм запазил и което за мен днес е единствената ми, уви, посърнала радост — продължи Бьонаси, — изпаднах в неописуемо униние. Всички връзки, които могат тук, на земята, да свързват човека с живота, бяха събрани в чистата ми, но вече изгубена надежда за щастие. Трябваше да се простя с насладите на позволената любов и да погреба благородните помисли, които покълваха дълбоко в мен. Въжделенията на една разкаяла се душа, която бе жадна за красивото, за доброто, за почтеното, бяха отблъснати от истински набожни хора. Господине, в първия момент бях склонен да взема най-невероятни решения, но благодарение на присъствието на сина ми успешно се преборих с тях. Тогава почувствувах как моята привързаност към него нараства още повече след всички нещастия, за които той бе невинната причина, но всъщност трябваше да обвинявам само себе си. Синът стана моята единствена утеха. На тридесет и четири години все още можех да се надявам да бъда безкористно полезен на страната си и аз реших да стана известна личност, за да мога благодарение на славата или на блясъка на властта си да залича грешката, която петнеше раждането на сина ми. Колко възвишени чувства му дължа, аз възкръснах за нов живот, докато се занимавах с бъдещето му! Ах, задушавам се! — извика Бьонаси. — Минали са вече единадесет години, а аз все още не мога да мисля за тази злокобна година… Господине, загубих детето си.

Лекарят замълча, скри лицето си в шепи и чак след като се поуспокои, свали ръцете си. Тогава Жьонеста развълнуван видя в очите на домакина си сълзи.

— Господине, отначало този ненадеен удар ме изтръгна от равновесие — продължи Бьонаси. — Едва след като се откъснах от обществото и заживях в друг свят, прозрях истините на здравия морал. Едва по-късно разпознах Божията намеса в моите злочестини и съумях да се примиря, вслушвайки се в Гласа Господен. Аз не се примирих изведнъж, в мен трябваше да се пробуди фанатичността; изразходвах сетните искрици жар в последната буря — дълго време се колебаех какъв да бъде единствено верният избор за един католик. Отначало исках да се самоубия. Тъй като всички преживени събития бяха в крайна степен развили у мен меланхолия, аз съвсем хладнокръвно се реших на това отчаяно действие. Мислех си, че ни е позволено да напуснем живота, щом като самият живот ни напуска. Струваше ми се, че самата природа допуска самоубийството. Навярно мъките предизвикват в душата на човека такива опустошения, каквито непоносимата болка — в тялото му; при това положение разумното същество, страдащо от нравствена болест, има право да се самоубие на същото основание, на което овцата, тласкана от въртоглавие, си разбива главата в някое дърво. Нима душевните страдания се лекуват по-лесно от телесните? Все още се съмнявам в това. Между онзи, който все още се надява, и този, който вече е изгубил надежда, не знам кой е по-страхлив. Мислех си, че самоубийството е последната криза на нравствената болест, както естествената смърт е краят на физическото заболяване; но тъй като нравственият живот е подчинен на специфичните закони на човешката воля, то не би ли следвало неговото прекратяване да зависи от повелята на разума? Значи, именно мисълта убива, а не пистолетът. Всъщност случайността, поразила ни смъртоносно в момент, когато животът ни е напълно щастлив, не оправдава ли човека, който отказва да влачи нещастно съществувание? Но, господине, разсъждавайки през тези дни на траур, аз издигнах на по-висша степен умозаключенията си. Известно време споделях великите чувства на езическата древност; но, издирвайки в тях нови права за човека, аз повярвах, че като използувам постиженията на съвременното познание, бих могъл да проникна по-дълбоко от древните във въпросите, които те някога са превърнали в системи.

Епикур^[9] е разрешавал самоубийството. Нали това бе допълнението към неговото нравоучение? Според него не може да се живее без чувствени наслади; ако това условие липсва, за живото същество е приятно и позволено да се оттегли сред покоя на мъртвата природа; тъй като според него единствената цел на човека е щастието или надеждата за щастие, то за онзи, който страда и страда безнадеждно, смъртта се превръща в благо. Доброволното приемане на смъртта било последната разумна постъпка. Епикур не възхвалява, но и не осъжда този акт; той се задоволявал да казва, отдавайки дължимото на Бакхус^[10]: „Да умреш, не е нито смешно, нито тъжно.“ Зенон и изобщо стоиците^[11], проповядващи по-висок морал и по-сериозно отношение към дълга от епикурейците, в някои случаи препоръчваха на стоика самоубийството. Ето как разсъждавал Зенон: човекът се различава от животното, защото пълновластно разполага със себе си; ако му отнемете правото да решава в полза на живота или смъртта, вие ще го превърнете в роб на хората и събитията. Това признато право на живот и смърт представлява успешна противотежест на всички природни и обществени страдания; същото това право обаче, упражнявано от човек над човека, поражда тиранията. Така че силата на човека не може да съществува, ако той няма неограничена свобода на действията си; трябва ли човек да избяга от срамните последици на една непоправима грешка? Простият човек преглъща срама и живее, мъдрият поглъща отрова и умира; трябва ли човек да се бори за последните искрици живот с подаграта, която смазва костите, с рака, който разяжда лицето; мъдрецът преценява сгодния момент, изгонва шарлатаните и казва последно сбогом на своите приятели, които е натъжавал с присъствието си. Попаднал под властта на тиранин, срещу когото си се борил с оръжие в ръка, какво трябва да правиш? Документът за твоето робство е изготвен, остава ти само да подпишеш или да подложиш врат: глупакът подлага шията си, страхливецът подписва, а мъдрецът извършва последния си акт на свободна воля: сам слага край на живота си. „Свободни люде, провикнал се стоикът, бъдете винаги свободни! Свободни от страстите си, като ги жертвувате в името на дълга, свободни от себеподобните си, като им покажете оръжието или отровата, благодарение на които оставате извън техните посегателства, свободни да пренебрегнете съдбата, като сами си определяте границата, отвъд която не й оставяте никаква възможност да ви подчини, свободни от предразсъдъците, като не ги смесвате с дълга, свободни от всички животински страхове, като съумявате да преодолявате просташкия инстинкт, който привързва за живота толкова много нещастници.“ След като извлякох тази обосновка от древната философска неразбория, реших да й придам християнски облик, подкрепяйки я със законите на свободната воля, които Господ ни е дал, за да може един ден да ни изправи пред своя съд. Тогава си казах: „Там ще се защищавам!“ Обаче, господине, тези разсъждения ме наведоха на мисълта какво ни чака след смъртта и се сблъсках със старите си разклатени вярвания. Когато вечността натежава и върху най-незначителното ни решение, тогава всичко в човешкия живот придобива изключителна важност. Нещата необяснимо се променят, когато мисълта за вечността въздействува с цялата си мощ върху човешката душа и те кара да почувствуваш в себе си някаква необятност, която сякаш те приобщава към безкрайността. От тази гледна точка животът е и много възвишен, и много нищожен. Чувството ми за вина не ми позволяваше да мисля за небето, докато все още имах надежди на земята, докато намирах облекчение за мъките си в някои обществени дейности. Нима да обичам, да се посветя на щастието на една жена, да бъда глава на семейство не бе благородна храна за потребността ми да изкупя грешките, които ме измъчваха? Тъй като този опит се провали, тогава пълното отдаване на детето не бе ли също изкупление? Но когато след тези две душевни усилия презрението и смъртта обрекоха сърцето ми на вечен траур, когато всички мои чувства едновременно бяха наранени и за мен повече нищо не съществуваше на земята, аз вдигнах поглед към небето и срещнах Бог. Тогава се опитах да привлека религията като съучастница в моята смърт. Препрочетох Евангелието и никъде не срещнах текст, който да забранява самоубийството; но този прочит ме изпълни с божествената мисъл на Спасителя. Той наистина нищо не казва за безсмъртието на душата, но говори за прекрасното царство на баща си; освен това никъде не забранява отцеубийството, но осъжда всяко зло. Славата на неговите апостоли и доказателството за тяхната мисия са не толкова в това, че са създали закони, колкото че са разпространили на земята духа на новите закони. Тогава ми се стори, че смелостта на човека, който се самоубива, всъщност се превръща в негова собствена присъда: след като чувствува сили да се самоубие, трябва да има сили и да се бори; да отхвърлиш страданието не е проява на сила, а на слабост; прочее да напуснеш живота от отчаяние означава да се отречеш от християнската вяра, в основата на която са върховните слова на Исус: Блажени са страдащите! Самоубийството вече не ми изглеждаше простимо при никаква криза, дори у човек, който поради погрешно разбиране на величието на душата сам избира съдбата си миг преди палачът да го съсече с брадвата си. Нали Христос се е оставил да бъде разпнат, за да ни учи да се подчиняваме на всички човешки закони, дори и когато се прилагат несправедливо. Именно тогава проумях божествения смисъл на думата Примирение, издълбана на кръста, тъй разбираема за онези, които умеят да разчитат свещените писмена.

Тогава притежавах осемдесет хиляди франка и отначало исках да отида някъде далеч от хората, да преживея, вегетирайки, в някое затънтено кътче; но човеконенавистничеството, което е вид суета, прикрита под таралежови бодли, не е католическа добродетел. Сърцето на човекомразеца не кърви, то се свива, а моето кървеше отвсякъде. Мислейки за законите на църквата, за подкрепата, която тя оказва на огорчените, разбрах каква красота крие молитвата в усамотението на манастира и тогава си внуших, че трябва да дам обет, както красиво се изразяват нашите отци. Въпреки че бях твърдо решил да направя това, си запазих правото да изуча начините, които щях да използувам, за да постигна целта си. След като се разпоредих с остатъците от състоянието си, тръгнах си почти спокоен. Мир в лоното на всевишния — тази мисъл ми вдъхваше надежда, която не можеше да ме разочарова. Отначало бях пленен от устава на свети Бруно^[12], дойдох до Гранд Шартрьоз пеш, отдаден на сериозните си мисли. За мен този ден бе тържествен. Не очаквах да видя такава величествена гледка покрай пътя, където на всяка крачка се чувствува свръхчовешко присъствие. Надвисналите скали, пропастите, кънтящият рев на водопадите в тишината, безлюдната земя, заобиколена от планински върхове, но въпреки това безпределна, убежището, където достига единствено безплодното любопитство на човека, дивият страх, смекчен от причудливите творения на природата, хилядолетните ели и еднодневните растения — всичко те настройва към задълбочен размисъл. Трудно е да се засмееш, прекосявайки пустинята на свети Бруно, тъй като там имаш усещането за безкрайна печал. Видях манастира „Гранд Шартрьоз“, разходих се под неговите стари, притихнали сводове, слушах, застанал под аркадите, как бавно капеше изворната вода. Влязох в една килия, за да почувствувам цялото си нищожество, вдъхвах дълбокия покой, на който се е наслаждавал моят предшественик, и прочетох с умиление надписа, който той бе издълбал на вратата според манастирския обичай; всички предписания на живота, който исках да водя, бяха обобщени в три латински думи: Fuge, late, lace^[13].

Жьонеста кимна, сякаш разбираше.

— И аз се реших — продължи Бьонаси. — Тази килия, облицована с борово дърво, това твърдо легло, това отшелничество, всичко прилягаше на душата ми. Шартрьозките монаси бяха в параклиса, отидох да се моля с тях. И тук моята решимост се изпари. Господине, не искам да съдя католическата църква, аз съм дълбоко вярващ, убеден съм в нейните дела и закони. Но като слушах тези старци, неизвестни и мъртви за света, да пеят своите молитви, стигнах до извода, че в основата на манастирското уединение се крие егоизъм, наистина възвишен, но егоизъм. Това усамотяване е изгодно само за човека и представлява чисто и просто бавно самоубийство, но аз, господине, не го осъждам. Щом църквата е създала тези гробове, навярно те са необходими за някои християни, напълно ненужни на света. Сметнах, че ще постъпя по-справедливо, ако разкаянието ми принесе полза на обществото. На връщане разсъждавах за условията, при които бих могъл да осъществя замислите си за самоотричане. Представях си как живея като обикновен моряк, обричах се да служа на отечеството, заставайки скромно в последните редици, отказвайки се от всякакви духовни изяви; но, макар такъв живот да бе трудов и самопожертвувателен, той не ми се стори достатъчно полезен. Не изменях ли по този начин на Божиите предначертания? След като Бог ме е надарил с някакви умствени възможности, не беше ли мой дълг да ги използувам за благото на себеподобните си? Освен това, ако трябва да говоря откровено, чувствувах потребност от себераздаване, която не можеше да бъде удовлетворена с едни чисто механични задължения. Не виждах как бих могъл да проявя в моряшкия живот добротата, присъща на моята душевна нагласа — всяко цвете изпуска свой неповторим аромат. Бях, както вече ви казах, принуден да преспя тук. През нощта ми се стори, че чувам Божа заповед в духа на състрадателните мисли, които ми навя окаяното състояние на този беден край. Бях изпитал вече мъчителните радости на майчинството и реших изцяло да му се отдам, да удовлетворя това чувство в по-широка сфера на действие от тази на майките, превръщайки се в милосърдна сестра за цял един край, лекувайки непрестанно язвите на бедния. Божият пръст съвсем ясно бе очертал съдбата ми още когато първата ми сериозна мисъл на младини ме бе насочила към лекарската професия и припомняйки си това, аз реших да я упражнявам тук, в този край. Пък и в писмото си бях писал: за ранените сърца — усамотение и покой; сега исках да изпълня това, което се бях заклел да направя. И така, избрах пътя на мълчанието и примирението. Думите fuge, late, lace на отшелника сега са мой девиз, моят труд е действена молитва, моето морално самоубийство е този кантон, в който обичам да сея щастие и радост, да давам това, което нямам. Навикът да живея сред селяни, откъсването ми от обществото истински ме преобразиха. Лицето ми промени своя израз, то свикна със слънцето, от което се набръчка и загрубя. Възприех походката на селянина, неговата реч, дрехи, неговата небрежност и пренебрежението му към преструвките. Моите приятели или кокетките от Париж, които ухажвах, никога не биха познали в мен мъжа, бил известно време на мода в салоните, безделният блудник, свикнал с труфилата, разкоша и парижката изисканост. Днес всичко външно ми е напълно безразлично като на хората, подчиняващи се на една-единствена мисъл. Нямам вече друга цел в живота, освен да го напусна, не искам нищо да правя, за да предотвратя или ускоря края; но ще легна да умра без съжаление в деня, когато дойде болестта.

Това е, господине, разказах ви напълно искрено събитията от живота си, предхождащ този, който сега водя тук. Не скрих нищо от грешките си, те бяха големи и общи с грешките и на някои други мъже. Много страдах и сега всеки ден продължавам да страдам, но в това се крие условието за щастлива бъднина. Все пак, въпреки примирението ми има мъки, срещу които съм безсилен. Днес, без да искам, за малко не се поддадох пред вас на скритата си болка…

Жьонеста подскочи на стола си.

— Да, капитан Блюто, вие бяхте там. Нали ми посочихте леглото на майка Кола, след като положихме Жак на постелята? Не мога да видя дете, без да си спомня за ангела, който загубих. В състояние ли сте тогава да си представите каква болка изпитах, когато сложих в леглото дете, обречено на смърт? Не мога да гледам хладнокръвно децата.

Жьонеста пребледня.

— Да, красивите руси главици, невинните детски главици, които срещам, винаги ми напомнят за моите нещастия и възкресяват мъката ми. Изобщо ужасно е, като си помисля, че толкова много хора тук ми благодарят за малкото добро, което правя, когато всъщност то е плод на моите угризения. Само вие, капитане, знаете тайната на моя живот. Ако бях черпил сила от чувство, по-чисто от съзнанието за моите прегрешения, то бих бил щастлив! Но тогава пък нямаше да има какво да ви разкажа за себе си.

Бележки

[1] Сорез — град в департамента Тарп, Южна Франция. ↑

[2] Ораторианци — монаси от католическия духовен орден Оратоар, основан в Париж през 1611 г., посветили се на възпитанието на младежите и ръководили много колежи във Франция. ↑

[3] Латински квартал — парижки квартал на левия бряг на Сена, който още от XII в. е бил университетски център. ↑

[4] „Сен Сюлпис“ — общество на бялото духовенство, основано през 1641 г. и чието седалище става църквата „Сен Сюлпис“ в Париж, където се организира семинар за подготовка на свещеници. ↑

[5] Янсениус, Корнелиус (1585–1638) — холандски теолог. През 1635 г. става епископ в белгийския град Ипр. След смъртта му е издаден неговият труд „Августинус“, в който от своя гледна точка излага доктрината на свети Августин за опрощението, за свободната воля и за предопределението. Това произведение е в основата на бурния спор между неговите последователи янсенистите и йезуитите. ↑

[6] Галиканска църква — т.е. френската църква. ↑

[7] Конкордат — конвенция между папския престол и суверенна държава, уреждаща отношенията между католическата църква и държавата. В случая става дума за конкордата, сключен от Бонапарт и папа Пий VII на 16 юли 1801 г. Той е регулирал взаимоотношенията на Франция със Светия престол чак до 1905 г. ↑

[8] Кантал — департамент в областта Оверн, Южна Франция. ↑

[9] Епикур (341–270 пр.н.е.) — гръцки философ, материалист и атеист от епохата на елинизма. Той отрича намесата на боговете в човешките дела и признава вечността на материята. В теорията на познанието той е сенсуалист. Неговото учение превръща усещанията в критерий на познанията в морала, тъй като те сами по себе си са винаги истинни, а грешките възникват от тълкуването на усещанията.

Насладата, избягването на страданията, радостното състояние на духа са в основата на щастието. Привържениците на неговата школа в Атина се наричат епикурейци. ↑

[10] Бакхус — латинското име на гръцкия бог Дионис — бог на растителността и най-вече на лозата и виното. Култът към Диоиис е допринесъл за развитието на търговията и поезията. ↑

[11] Зенон и стоиците — Зенон от Китион (около 335 — около 264 г. пр.н.е.) е основател на стоицизма. Според стоиците трябва да се живее в хармония със самия себе си, със себеподобните си и с природата, т.е. трябва да се избягват вълненията. Щастието е в освобождаването от страстите, в спокойствието на духа, в равнодушието. Човешкото благо било в развитието на висока нравственост, основана на разума. ↑

[12] Свети Бруно (около 1030 — около 1101) — основател на Ордена на шартрьозите. Манастирът на Ордена е близо до Гренобъл, в планините Гранд Шартрьоз, дали името на Ордена. ↑

[13] Fuge, late, tace… (лат.) — Бягай, скрий се, мълчи. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Оноре дьо Балзак Селският лекар [0] (4)

Метаданни

Данни

Избрани творби в 10 тома. Том 7

Информация

История

Сваляне / Връзки

4. Изповедта на селския лекар

Оноре дьо Балзак
Селският лекар ^[0] (4)