— Е, най-сетне си дойдохте, господине — посрещна ги Жакот. — Тези господа ви чакат бая отдавна. Винаги е така. Заради вас развалям вечерята точно когато трябва да е вкусна. Всичко се разкапа от претопляне.

— Ами ето ни — отвърна Бьонаси, усмихвайки се.

Двамата ездачи слязоха от конете и се отправиха към салона, където седяха поканените от лекаря гости.

— Господа — заяви той и улови Жьонеста за ръката, — имам честта да ви представя господин Блюто, капитан от кавалерийския полк в Гренобъл, стар воин, който ми обеща да остане известно време сред нас.

После се обърна към Жьонеста и му показа висок сух мъж с посивели коси, облечен в черни дрехи.

— Това е — каза Бьонаси — господин Дюфо, мировият съдия, за когото вече ви говорих, този, който толкова много допринесе за процъфтяването на общината. Господинът — продължи той — представяйки го на слаб, блед мъж с очила, среден на ръст, също облечен в черно — е Тонле, зетят на господин Гравие и първият нотариус, установил се в селището. — После се обърна към пълен мъж, полуселянин, полугражданин с грубо, пъпчиво лице, но с добродушен израз. — Господинът — каза лекарят — е моят достоен помощник, господин Камбон, търговецът на дървен материал, на когото дължа доброжелателното доверие на жителите към мен. Той е един от създателите на пътя, на който се любувахте. А на този господин — добави Бьонаси, посочвайки свещеника — едва ли е нужно да казвам професията. Пред вас стои човек, когото всички искрено обичат.

Нравствената красота, която излъчваше необикновено одухотвореното, привлекателно лице на свещеника, задържа вниманието на военния. На пръв поглед физиономията на господин Жанвие можеше да се стори недодялана, тъй като чертите му бяха прекалено строги и неправилни. Неговият дребен ръст, кокалестото тяло и стойката подсказваха голяма физическа слабост; но винаги спокойното му лице издаваше дълбокия вътрешен мир на християнина и силата, която душевната непорочност дава. В очите му сякаш се отразяваше небето, те бяха непресъхващ извор на милосърдие, който бликаше в сърцето му. Поведението му бе сдържано и естествено, движенията му изразяваха скромност и свенлива простота като на девойка. Видът му внушаваше уважение и неволно пораждаше желанието да се сближиш с него.

— О, господин кмете! — възкликна той и се поклони така, сякаш искаше да се скрие от хвалебствията на Бьонаси.

Гласът му дълбоко трогна офицера и той изпадна в почти религиозен унес от двете безлични думи, които непознатият свещеник произнесе.

— Господа — оповести Жакот, като влезе и застана насред салона с юмруци на хълбоците, — супата е вече на масата.

Бьонаси покани поотделно всеки от гостите си, за да избегне дежурните любезности за реда на влизане. Всички преминаха в трапезарията и седнаха на масата, след като изслушаха Бенедиците^[1], която свещеникът произнесе полугласно, без превзетост. Масата бе застлана с едноцветна покривка от онази добре известна на домакините плътна дамаска на цветя, която сръчните занаятчии братя Грендорж създадоха по времето на Анри IV и я нарекоха на свое име. Покривката и салфетките бяха ослепително бели и миришеха на мащерка, която Жакот слагаше в прането. Сервизът беше от бял фаянс, обточен със синьо. Старинните гарафи бяха осмоъгълни, каквито в наши дни са се запазили единствено в провинцията. Върху роговите дръжки на ножовете бяха резбовани странни фигурки. Всеки намираше, че тези предмети, остатъци от някогашен разкош, но при все това почти нови, хармонират с добродушието и непосредствеността на домакина. За момент вниманието на Жьонеста се задържа върху капака на супника, украсен с релефни зеленчуци, красиво оцветени в стила на известния художник от XVI век Бернар дьо Палиси^[2]. Групичката гости бе твърде живописна. Маститите глави на Бьонаси и Жьонеста великолепно контрастираха с апостолската глава на господин Жанвие, както повехналите лица на мировия съдия и на помощник-кмета подчертаваха цветущия вид на нотариуса. Тези толкова различни лица като че ли представяха цялото общество, върху тях се четеше едно и също удовлетворение от себе си, от настоящето и вяра в бъдещето. Само че господин Тонле и господин Жанвие, живели по-малко, обичаха да анализират бъдещите събития, за които чувствуваха, че им принадлежат, докато останалите сътрапезници изглеждаха склонни да насочват разговора към миналото; но всички обсъждаха човешките дела еднакво сериозно и в техните мнения се усещаше някаква двояка меланхолия; едната бе пастелна като вечерния здрач и отразяваше почти избледнелия спомен за невъзвратими радости, а другата като изгрева вдъхваше надежда за хубав ден.

— Навярно много сте се изморили днес, господин свещеник — обади се Камбон.

— Да, господине — отвърна Жанвие. — Погребенията на клетия кретен и на стария Пелтие станаха в различни часове.

— Сега вече ще можем да разрушим останките от старото село — каза Бьонаси на помощника си. — Като разчистим този пущинак от къщите, все ще излезе поне един арпан ливада, освен това общината ще спечели и стоте франка, които ни костваше издръжката на малоумния Шотар.

— Би трябвало в продължение на три години да отпускаме тези сто франка за построяване на мостче при долния път, там, където тече големият ручей — забеляза господин Камбон. — Жителите на селото и долината свикнаха да минават през земите на Жан-Франсоа Пастуро и накрая ще ги утъпчат така, че ще навредят много на горкия човечец.

— Наистина — заяви мировият съдия, — това е най-сполучливото влагане на парите. Според мен се прекалява с прокарването на пътеки през нивите и това е една от големите язви на селото. Всеки десети процес, с който се занимават мировите съдилища, е за несправедливи сервитути^[3]. По такъв начин безнаказано се посяга върху правото на собственост в твърде много общини. Зачитането на собствеността и спазването на законите са две качества, твърде често пренебрегвани от французите, и е наложително те да бъдат насадени сред населението. Много хора смятат за позорно да помагат на закона и Бог да те съди!, израз, който изглежда продиктуван от някаква похвална щедрост, всъщност е само лицемерна формула, която ни служи да прикриваме егоизма си. Признайте, че е така, нали?… Липсва ни патриотизъм. Истинският патриот е гражданин, осъзнал важността на законите дотолкова, че е готов да ги прилага дори на своя отговорност. Като оставяш някой злосторник да си отиде необезпокояван, не ставаш ли виновен за бъдещите му престъпления?

— Всички неща са свързани — додаде Бьонаси. — Ако кметовете поддържаха добре пътищата си, нямаше да има толкова много пътеки. После, ако общинските съветници бяха по-образовани, щяха да подкрепят собственика и кмета, когато те се противопоставят на някой несправедлив сервитут; всички биха разяснявали на невежите, че замъкът, нивата, колибата, дървото са еднакво неприкосновени и че ПРАВОТО не става нито по-непреклонно, нито по-отстъпчиво в зависимост от по-голямата или по-малка собственост. Но подобен напредък не би могъл да се осъществи бързо, защото е свързан предимно с духовния облик на населението, който не можем да преобразим напълно без ефикасната намеса на свещениците. Това съвсем не се отнася за вас, господин Жанвие.

— И аз така мисля — отвърна, смеейки се, свещеникът. — Та нали през цялото време се стараех догмите на католическата религия да съвпадат с вашите административни възгледи? Затова в духовните си предписания, свързани с кражбата, често се опитвах да втълпявам на жителите на енорията мислите, които вие току-що изразихте за правото. Господ също не съди кражбата според стойността на откраднатото, той съди крадеца. Такъв беше смисълът на притчите, които се опитах да пригодя за ума на моите енориаши.

— Вие успяхте, господин свещеник — потвърди Камбон. — Мога да преценя промените в съзнанието на жителите, като сравнявам сегашното състояние на общината с някогашното. Наистина малко са кантоните, където работниците се трудят така добросъвестно и без да си жалят времето, както нашите. Добитъкът е добре гледан и пакости само случайно. Горите не се изсичат. И освен това вие много добре успяхте да внушите на тукашните селяни, че охолството на богатите е възнаграждение за пестелив и трудолюбив живот.

— Ами в такъв случай би трябвало да сте доста доволен от вашите пехотинци, господин свещеник? — попита Жьонеста.

— Господин капитан — отвърна свещеникът, — никъде тук на земята не можем да очакваме, че ще срещнем ангели. Навсякъде, където има нищета, има и страдания. Страданието, нищетата са фактори, с които се злоупотребява също както и с властта. Ако селяните, които са извървели две левги, за да отидат на работното си място, и вечер се връщат капнали, видят ловци да минават напряко през нивята и ливадите, за да седнат по-бързо на трапезата, мислите ли, че ще се посвенят да постъпят като тях? От тези, които си проправят път по начина, от който се оплакваха господата преди малко, кой ще бъде виновен? Този, който работи, или този, който се забавлява? Днес и богатите, и бедните еднакво ни създават грижи. Вярата и властта трябва винаги да произлизат от религиозни или обществени висоти; а трябва да признаем, че днес вярата на високопоставените класи е по-слаба, отколкото на народа, комуто Господ обещава един ден рая като награда за търпеливо понесените несгоди. Въпреки че се подчинявам на църковната дисциплина и на схващането на висшестоящите духовни лица, все пак смятам, че през един по-дълъг период не би трябвало да бъдем толкова взискателни по въпросите на култа, а да се опитаме да съживим религиозните чувства в душите на средните класи, където спорят за християнството, вместо да прилагат неговите норми. Псевдофилософствуването на богатия се оказа твърде пагубен пример за бедния и доведе до дълготрайни междуцарствия в империята Господня. Влиянието, което успяваме да упражним върху паството, зависи изцяло от нашия личен авторитет. А не е ли нещастие, че в дадена община вярата се крепи на уважението към определен човек? Когато християнството стане първооснова на социалния ред, а консервативните му доктрини проникнат във всички класи, тогава вече култът към него няма да бъде поставян под съмнение. Във всяка религия култът е нейната форма, а различните общества просъществуват единствено чрез формата. За вас — знамената, за нас — кръста…

— Господин свещеник, бих искал да зная — прекъсна военният Жанвие — защо забранявате на тези бедни хора да танцуват в неделя.

— Господин капитан — отвърна свещеникът, — ние не сме против самия танц; заклеймяваме го като причина за неморалността, която нарушава спокойствието и развращава селските нрави. Та нали, като бдим за чистотата на семейството и за светостта на този съюз, пресичаме злото още в корена му?

— Знам — обади се Тонле, — че във всеки кантон винаги стават някакви произшествия; но в нашия те вече са рядкост. Вярно е, че някои селяни не се притесняват да присъединят към своята нива бразда от нивата на съседа или да си отрежат чужда ракита, когато имат нужда, но това са дреболии в сравнение с греховете на гражданите. Затова намирам, че селяните в тази равнина са много набожни.

— О, чак пък набожни! — засмя се свещеникът. — Тук няма опасност от фанатизъм.

— Но, господин свещеник — продължи Камбон, — ако селяните ходеха всяка сутрин на църква, ако ви се изповядваха всяка седмица, щеше да им бъде трудно да обработват нивите, а тогава и трима свещеници нямаше да бъдат достатъчни.

— Господине — продължи свещеникът, — да работиш, означава да се молиш. Религиозната практика не е достатъчна сама по себе си, а предполага и познаване на верските принципи, които управляват живота на обществата.

— А къде остава патриотизмът? — попита Жьонеста.

— Патриотизмът — отвърна сериозно свещеникът — вдъхва само краткотрайни чувства, а религията ги превръща в постоянни. Патриотизмът е временно пренебрегване на личния интерес, докато християнството е пълноценна система, която се противопоставя на порочните човешки наклонности.

— И все пак, господине, по време на революционните борби патриотизмът…

— Да, по време на революцията ние направихме чудеса — обади се Бьонаси, прекъсвайки Жьонеста. — Но двадесет години по-късно, през 1814 година, патриотизмът ни вече бе мъртъв; докато Франция и Европа, подтиквани от вярата, са се нахвърляли срещу Азия дванадесет пъти за сто години.

— Може би — заяви мировият съдия — е лесно да се отсрочат материалните интереси, които са причина за битките между два народа; докато войните, започнати за защита на догми, чийто обект никога не е точно определен, неизбежно са безконечни.

— Ама, господине, защо не сервирате рибата? — обади се Жакот, която с помощта на Никол бе вдигнала чиниите.

Вярна на своите навици, готвачката поднасяше ястията едно след друго, но неудобството при този обичай е, че лакомите са принудени да ядат много, а умерените гости оставят най-вкусните неща, защото са се наситили още с първите ястия.

— А, господа — възкликна свещеникът, — как можете да твърдите, че религиозните войни са нямали определена цел? Някога религията била толкова силно свързващо звено в обществата, че материалните интереси не са могли да бъдат отделяни от религиозните въпроси. Затова всеки войник много добре е знаел защо се бие…

— Щом като толкова много сме се били за религията — намеси се Жьонеста, — значи, Бог твърде несъвършено е изградил този свят. Нима Божата институция не трябва да спечелва хората със своята истинност?

Всички сътрапезници погледнаха свещеника.

— Господа — заяви Жанвие, — религията е чувство и не може да бъде дефинирана. Ние не можем да съдим нито средствата, нито целта на Всевишния.

— Значи, според вас трябва да вярваме на всичките ви теманета — простодушно заключи Жьонеста, като военен, който никога не е мислил за Господа.

— Господине — отвърна сериозно свещеникът, — католическата религия по-добре от всяка друга успокоява човешките терзания; но дори и да не беше така, бих ви запитал какво рискувате, ако вярвате в нейните истини.

— Нищо особено — съгласи се Жьонеста.

— А не рискувате ли много, като не вярвате в църквата? Но, господине, по-добре да говорим за земните интереси, които повече ви засягат. Ето, вижте колко осезателна е Божията намеса в човешките дела посредством ръката на викария. Хората изгубиха много, отклонявайки се от пътищата, очертани от християнството. Църквата, чиято история много малко хора решават да прочетат и за която съдят по някои погрешни, преднамерено разпространени сред народа схващания, предлага идеален модел на управление, каквото днес хората се стремят да установят. Благодарение принципа на изборност тя дълго време е била голяма политическа сила. Никога не е имало нито една религиозна институция, която да не е била основана на свободата и на равенството. Всички средства са допринасяли за делото. Директорът на лицея, игуменът, епископът, главата на ордена, папата са били съвестно избирани в зависимост от нуждите на Църквата, те са били изразители на нейния дух; затова е било задължение на всички сляпо да им се подчиняват. Няма да се спирам на благотворното въздействие на вярата върху обществото — тя създаде съвременните нации, вдъхнови толкова поеми, катедрали, статуи, картини и музикални произведения, — искам само да ви обърна внимание, че вашите народни избори, институцията на съдебните заседатели и двете камари водят началото си от провинциалните вселенски събори, от епископата и колегиума на кардиналите; разликата според мен е само в това, че съвременните философски идеи за цивилизацията бледнеят пред възвишената и божествената идея за католическата общност — образец на универсална социална общност, постигната от словото и делото Христови, обединени в религиозната догма. Трудно ще бъде на новите политически системи, дори да предположим, че са твърде съвършени, да повторят чудесата, станали по времето, когато Църквата бе опора на човешкия разум.

— Защо? — попита Жьонеста.

— Първо, защото, за да бъде изборността принцип, това изисква избирателите да бъдат абсолютно равни, те трябва да бъдат равни величини, както се казва в геометрията, което съвременната политика никога не може да постигне. Второ, големите обществени дела могат да се осъществяват само благодарение силата на чувствата, която единствена е в състояние да обедини хората, докато съвременното философствуваие основава законите върху личния интерес, който разединява людете. Някога по-често, отколкото в днешно време, сред народите се срещаха благородни хора, движени от самоотвержено, безкористно чувство към тези, чиито права са потъпкани, към страданията на масите. Затова свещеникът, рожба на средната класа, се е противопоставял на грубата сила и е защищавал народите от техните врагове. Църквата е имала поземлена собственост и нейните светски интереси, които е трябвало да я укрепят, в края на краищата са отслабили нейното влияние и мощ. И наистина, щом свещеникът има привилегирована собственост, той изглежда потисник; ако му плаща държавата — той става служител, дължи й времето, сърцето и живота си: тогава гражданите гледат на добродетелите му като на негов дълг, а благотворителността му, лишена от принципа на доброволността, постепенно загива, излинява, изсушава се в сърцето му. Но ако свещеникът е беден, ако драговолно е станал свещеник и единствената му опора е Бог, а единственото богатство — сърцата на вярващите, той отново се превръща в мисионер, проповядващ в Америка, в апостол, в принц на доброто. С една дума, той властвува, докато живее в бедност, а охолството го проваля.

Господин Жанвие бе завладял вниманието на присъствуващите. Всички се бяха умълчали и разсъждаваха върху тези толкова несвойствени за устата на обикновен свещеник думи.

— Господин Жанвие, между истините, които изказахте, има една съществена грешка — намеси се Бьонаси. — Знаете, че не обичам да разисквам общоприетите интереси, поставени под въпрос от съвременните писатели и управници. Според мен човек, който замисля някаква политическа система, трябва, ако чувствува сили да я приложи, да не бъбри много, да вземе властта в свои ръце и да действува; но ако си остане в блаженото неведение, в което живее обикновеният гражданин, не е ли лудост желанието му да убеждава в предимствата на тази система чрез индивидуални спорове? Въпреки всичко ще ви оборя, драги пасторе, тъй като в случая аз се обръщам към добронамерени хора, свикнали да споделят своите знания, за да търсят истината във всяко нещо. Може би моите мисли ще ви се сторят странни, но те са плод на разсъждения, породени от бедствията, сполетели ни през последните четиридесет години.

Всеобщото гласуване, за което днес настояват членовете на опозицията, наречена конституционна, бе чудесен принцип в Църквата, тъй като, както вие отбелязахте, скъпи пасторе, всички индивиди са били образовани, възпитани от вярата в дисциплина, пропити от идеите на една и съща система, които много добре са знаели какво искат и накъде вървят. Но възтържествуването на идеите, с помощта на които съвременният либерализъм неблагоразумно води война срещу процъфтяващото управление на Бурбоните, ще погуби Франция и самите либерали. Ръководителите на левия фланг добре знаят това. За тях тази битка е чисто и просто въпрос на власт. Ако, недай Боже, под знамената на опозицията, буржоазията помете висшите социални класи, срещу които нейното честолюбие се бунтува, този триумф незабавно ще бъде последван от борба на буржоазията срещу народа, който по-късно също ще види в нея своего рода аристокрация, наистина с долен произход, но нейните богатства и привилегии ще му бъдат още по-противни, тъй като ще ги усеща по-пряко. В тази борба обществото, не казвам нацията, отново би загинало, тъй като победата на страдащата маса е винаги краткотрайна и е съпроводена от огромен безпорядък. Битката ще бъде ожесточена, непримирима, защото ще бъде подхранвана от многобройните различия между избирателите, чиято най-невежествена, но най-многобройна част ще има надмощие над висшестоящите в обществото при такава система, която признава броя на гласовете, а не тяхната стойност. Оттук следва, че едно управление е най-здраво организирано, съответно и най-съвършено, когато защищава по-ограничен кръг ПРИВИЛЕГИИ. Това, което в момента наричам привилегия, няма нищо общо с правото, незаконно отстъпено някога на определени хора в ущърб на останалите; не, аз подразбирам по-специално социалната среда, в която се съсредоточава еволюцията на властта. Властта е своего рода сърце на държавата. А във всичките си творения природата е подсилила жизненото начало, за да му придаде по-голяма сила: същото е и с политическия организъм.

Ще обясня мисълта си с примери. Да приемем, че във Франция има сто перове — те ще причинят само сто търкания. Премахнете титлата пер, и всички богати хора ще станат привилегировани. И така, вместо сто ще има десет хиляди и по такъв начин вие задълбочавате язвата на социалните неравенства. Наистина за народа правото да живееш, без да се трудиш, само по себе си вече е привилегия. В неговите очи този, който потребява, без да произвежда, е грабител. Той иска видим труд и изобщо не зачита умствената дейност, която всъщност го обогатява най-много. Затова, умножавайки причините за търкания, вие разпростирате борбата по всички точки на общественото тяло, вместо да я ограничите в тесен кръг. Когато нападението и съпротивата станат всеобщи, разрухата на дадена страна вече е неизбежна. Богатите винаги ще бъдат по-малко от бедните, следователно бедните ще бъдат победителите в момента, в който борбата стане физическа. Историята потвърждава моя принцип. Римската република е дължала победата си над света на създаването на сенаторските привилегии. Сенатът твърдо е отстоявал принципите на властта. Но когато по-низшите благородници и пришълците разширили обхвата на правителството, увеличавайки патрицианското съсловие, това погубило републиката. Въпреки усилията на Сула и след Цезар Тиберий създал римската империя — система на управление, при която властта е съсредоточена в ръцете на един-единствен човек и благодарение на това великото господство е просъществувало още няколко века. Императорът вече не бил в Рим, когато Вечният град паднал в ръцете на варварите. След като нашите земи били завладени, франките, които си ги поделили, измислили феодалната привилегия, за да гарантират частните си владения. Стоте или хилядата сановници, които владеели страната, изградили свои институции с цел да защищават придобитите си при победата права. Затова и феодализмът просъществувал, докато привилегиите са били ограничени. Но когато мъжете на тази нация, истинският превод на думата благородници, вместо петстотин станали петдесет хиляди, избухнала революцията. Тяхната власт е била твърде разпръсната, поради това лишена от замах и енергия и се оказала беззащитна пред разкрепостяването на парите и мисълта, което те не са предвидили. И тъй като победата на буржоазията над монархизма е имала за цел да увеличи в очите на народа броя на привилегированите, то победата на народа над буржоазията ще бъде неизбежна последица от тази промяна. Ако такава промяна настъпи, тя ще се дължи и на даването на право на избор за всички слоеве на населението. Който гласува, спори. А оспорвана власт не съществува. Представяте ли си общество без власт? Не. А властта означава сила. Силата трябва да почива на добре премислени решения. Поради тези причини стигнах до заключението, че принципът на изборност е един от най-пагубните за съществуването на съвременните правителства. Мисля, че достатъчно съм доказал привързаността си към бедната и страдаща класа, не мога да бъда обвинен, че желая нещастието й; но макар да се възхищавам от нейния трудов път, от нейното благородно търпение и покорност, смятам, че тя не е способна да участвува в управлението на страната. Пролетариите ми се струват непълнолетните деца на нацията и винаги трябва да бъдат под опека. Затова, господа, според мен думата избор може да причини почти същите щети, каквито и криворазбраните, неправилно формулирани думи съзнание и свобода, подхвърлени на народа като символи на бунт и призиви за рушене. Поради това мисля, че опеката над масите е справедлива и необходима за запазване на обществата.

— Тази ваша система е коренно различна от всички наши съвременни възгледи и затова донякъде сме в правото си да ви попитаме какво имате предвид — прекъсна Жьонеста монолога на лекаря.

— На драго сърце, капитане.

— Ама че работа, знаете ли какво приказва нашият господар? — възкликна Жакот, влизайки в кухнята. — Ето че милият ни стопанин ги съветва да смажат народа и те го слушат!

— Никога не бих очаквал такова нещо от господин Бьонаси — обади се Никол.

— Аз настоявам да се въведат строги закони за възпиране на невежествената маса — продължи лекарят след кратка пауза, — но същевременно искам социалната система да има по-гъвкава и благосклонна организация, позволяваща от тълпата да се открои този, който притежава воля и чувствува в себе си способности да се издигне до висшите класи. Всяка власт се стреми към самосъхранение. За да просъществуват, както днес, така и вчера, правителствата трябва да привличат в средите си силните индивиди от всички слоеве, за да ги превърнат в свои защитници и да лишат масите от енергичните хора, които ги бунтуват. Предоставяйки на хорската амбиция и стръмни, и леки пътища — стръмни за слабоволевите, леки за истински волевите, — държавата може да предотвратява революциите, предизвиквани от спъването на възходящото развитие на истинските таланти, стремящи се към своето действително равнище. Би трябвало четиридесетте години на сътресения у нас да са убедили всеки здравомислещ човек, че общественият строй поражда великите личности. Тяхното превъзходство се проявява в три неоспорими сфери: мисълта, политиката, богатството. С други думи, това са изкуството, властта и парите или иначе казано: принципът, средството и резултатът, нали? И тъй, да предположим, че имаме равенство, при напълно равни социални единици, еднакви съотношения на раждаемостта и всяко семейство има еднакъв дял земя; за кратко време ще настъпят същите неравенства в благосъстоянието, каквито съществуват днес, така че от тази очевидна истина се налага изводът, че по-голямото богатство, по-висшата мисъл и власт са неизбежен факт, който масата винаги ще счита за потиснически, защото ще смята напълно законно придобитите права за привилегии. Следователно общественият договор^[4], изграден на тази основа, винаги ще бъде съюз на имотните срещу безимотните. Според подобен принцип законите ще бъдат създавани от онези, на които те служат, тъй като тези хора трябва да притежават инстинкта за самосъхранение и да предвиждат опасностите. Те са много по-заинтересовани от спокойствието на масите, отколкото самите маси. На народите им е нужно щастие наготово. Като възприемете такава гледна точка за оценяване на обществото и го огледате в неговата цялост, много скоро ще признаете също като мен, че правото на избор трябва да бъде упражнявано единствено от хората, които притежават богатство, власт или ум, и ще признаете също така, че техните пълномощници биха могли да имат само крайно ограничени функции. Господа, законодателят трябва да е надраснал своя век. Той отбелязва тенденцията в общите грешки и уточнява накъде клони народната мисъл; това означава, че той работи повече за бъдещето, отколкото за настоящето, повече за подрастващото, отколкото за отиващото си поколение. А ако поканите масите да законодателствуват, ще могат ли те да надскочат себе си? Не. Колкото по-точно националното събрание представлява мненията на тълпата, толкова по-слабо ще управлява, колкото по-примитивни бъдат неговите възгледи, толкова по-неопределено, по-колебливо ще бъде неговото законодателство, тъй като тълпата е и винаги ще си остане тълпа. Законът предполага подчиняване на известни правила, а всяко правило е в разрез с вкоренените нрави, с интересите на индивида. Мислите ли, че масите ще търпят закони, насочени срещу самите тях? Не. Често се налага тенденцията в законодателството да бъде обратнопропорционална на тенденцията в нравите. Ако трябва законите да се създават съобразно преобладаващите нрави, то това означава в Испания да се дават поощрителни награди за верската нетърпимост и безделието; в Англия — за търгашеството; в Италия — за любовта към изкуствата, призвани да изразяват духа на обществото, но които не могат да представляват цялото общество; в Германия — за манията към йерархии; във Франция — за лекомислието ни, за робуването на модни идеи, за лекотата, с която се делим на фракции, а те винаги са ни изяждали главите. Нали знаете какво стана през последните четиридесет години, откак избирателните колегии се занимават със законодателство! Имаме си вече четиридесет хиляди закона! Народ, който има четиридесет хиляди закона, няма законност. Могат ли петстотин посредствени умове, защото един век не разполага с повече от сто големи умове, да се извисят до подобни прозрения? Не. Хората, дошли от петстотин различни населени места, никога не ще разберат по един и същ начин същността на закона, а законът трябва да бъде един. Но ще отида още по-далеч. Рано или късно народното събрание попада под жезъла на един човек и вместо да имаме кралски династии, ето ви сменящите се и скъпо струващи династии от министър-председатели. След всеки по-голям спор се появява някой Мирабо, Дантон, Робеспиер^[5] или Наполеон: проконсули или император. Наистина, необходимо е точно определено количество сила за повдигането на точно определена тежест, тази сила би могла да бъде разпределена върху по-голям или по-малък брой лостове; но в края на краищата силата трябва да бъде пропорционална на тежестта; в нашия случай тежестта, това са невежите и страдащи маси, които съставляват първият пласт на всяко общество. По своя характер властта е репресивна и затова се нуждае от голямо съсредоточаване на силите, за да окаже равна на народното движение съпротива. Това именно е прилагането на принципа, който развих пред вас, когато ви говорих за ограничаването на властта в тесен кръг. Ако допуснете до управлението даровити хора, те се подчиняват на този естествен закон и съответно подчиняват цялата страна на него; ако съберете посредствени хора, рано или късно те ще бъдат победени от по-висшия ум; способният депутат разбира държавните съображения, а посредственият действува в сговор със силата. С една дума, народното събрание отстъпва пред определена идея също както Конвентът по време на Терора^[6]; отстъпва пред силата както законодателното тяло при управлението на Наполеон; отстъпва пред система или пари, както става днес. Републиканското събрание, за което мечтаят някои издигнати умове, е неосъществимо; тези, които го желаят, са или глупци, или пък бъдещи тирани. Не ви ли се струва смешно едно събрание, което разисква опасностите, грозящи народа, вместо да подтикне към действие същия този народ? Принципът народът да има свои пълномощници, натоварени със задачата да одобряват или да отхвърлят данъците, е справедлив и съществува открай време както при най-жестокия тиранин, така и при най-мекосърдечния владетел. Парите са неуловими, а данъчното бреме си има естествени граници, отвъд които народът или се надига, за да го отхвърли, или ляга да мре. Когато това изборно тяло, променливо като потребностите и идеите, които представлява, не допуска всеобщо подчиняване на несправедлив закон, то всичко е наред. Но я си представете, че петстотин души, дошли от всички краища на империята, създадат добър закон — не е ли това лоша шега, която народите рано или късно ще трябва да изкупят? Тогава просто сменят тираните. Затова властта и законодателството трябва да бъдат в ръцете на един-единствен човек, който по силата на обстоятелствата е принуден непрестанно да подлага своите действия на всеобщо одобрение. А в основата на промените в упражняването на властта от един човек, от няколко души или от мнозинството могат да бъдат само религиозните институции на един народ. Религията е единственото наистина ефикасно противодействие на злоупотребата с върховната власт. Ако вярата у даден народ се изгуби, той става размирен по убеждение, а владетелят става тиранин по необходимост. Камарите, които са междинно звено между властелините и поданиците, са само полумерки между тези две тенденции. Както вече ви казах, националните събрания стават съучастници или на бунта, или на тиранията. Въпреки всичко управлението на един-единствен човек, към каквото аз клоня, не може да бъде абсолютно съвършено, тъй като резултатите на политиката му ще зависят винаги от нравите и вярванията. Ако една нация е остаряла, ако псевдофилософствуването и склонността към спорове са я разяли до мозъка на костите, то тази нация върви към деспотизъм независимо от съществуващите свободни форми на обществен живот също както мъдрите народи почти винаги успяват да откриват свободата под формите на деспотизма. От всичко това следва необходимостта от голямо ограничаване на избирателните права, необходимостта от силна власт, от всесилна религия, която превръща богатия в приятел на бедния и учи бедния на пълно покорство. С една дума, крайно е наложително ролята на националните събрания да бъде сведена до решаване на данъчните въпроси и до регистриране на законите, без обаче да имат правото да ги създават. Знам, че в много глави се въртят други мисли. И днес както някога се срещат умове, които страстно се стремят да открият най-доброто и биха искали да устроят по-разумно обществото. Но нововъведения, с които се целят коренни социални преобразования, се нуждаят от всеобщо одобрение. Бъдете търпеливи, новатори! Когато си помисля колко време е било необходимо за утвърждаването на християнството — духовна революция, която трябваше да се извърши съвсем мирно, потръпвам, като си представя какви нещастия ще донесе една революция на материалните интереси, и затова стигам до извода, че съществуващите институции трябва да бъдат запазени. Нека всеки си мисли посвоему — учи християнството; нека всеки обработва своята нива — учи съвременният закон. Новото законодателство е съгласувано с християнството. Нека всеки мисли посвоему и утвърждава правата на ума; нека всеки обработва своята нива и утвърждава правото на собственост, придобита с труд. На тази основа се е зародило нашето общество. Природата е изградила човешкия живот върху чувството за самосъхранение, общественият живот е изграден върху личния интерес. Това са според мен същинските политически принципи. Като потиска тези две егоистични чувства посредством идеята за бъдещ живот, религията смекчава остротата в обществените отношения. Бог уталожва страданията, породени от сблъсъка на интересите, благодарение на вярата, която превръща самоотричането в добродетел и която чрез неизвестни нам закони е отслабила търканията в механизмите на неговите светове. Християнството проповядва на бедния да търпи богатия, а на богатия — да облекчава страданията на бедния. За мен тези няколко думи изразяват същината на всички божествени и човешки закони.

— За мен, без да съм държавник — обади се нотариусът, — владетелят е като ликвидатор на някакво акционерно дружество, което е принудено да съществува в състояние на постоянна ликвидация и предава на своя приемник същия актив, какъвто самият той е наследил.

— Аз не съм държавник — живо възрази Бьонаси, прекъсвайки нотариуса. — Нужен е само здрав разум, за да се подобри участта на която и да е община, кантон или околия. А за онзи, който управлява департамент, е нужен и талант; но тези четири административни сфери предлагат ограничени хоризонти, които лесно могат да бъдат обгърнати и от хора с обикновени възгледи; техните интереси са свързани с основното държавно русло чрез видими връзки. Във висшите сфери измеренията са по-други, погледът на държавника трябва да обхваща всичко от мястото, на което е сложен. За да допринесеш за добруването на един департамент, околия, кантон или община, е необходимо да предвидиш резултатите само за десет години напред, но когато става дума за нацията, трябва да се стараеш да предугадиш съдбините й, да ги обмислиш за цял век. Умът на такива като Колбер и Сюли^[7] нищо не струва, ако не се обляга на волята, която ражда наполеоновци и кромуеловци.^[8] Господа, големият министър, това е мъдростта, оставила своя почерк върху всяка година на столетието, чийто разцвет и благоденствие са били подготвени от него. Постоянството е най-нужната добродетел. Но нима в човешките дела постоянството също не е най-висшият израз на силата? От известно време забелязвам, че твърде много хора се задоволяват само с мисли на министерско равнище, вместо да проповядват общонационални идеи, и затова не можем да не се възхищаваме на истинския държавник като на най-възвишения човешки идеал. Винаги да вижда в бъдещето и да изпреварва съдбата, да се издигне над властта и да остане на власт само заради усещането, че ще бъде полезен, без да се самозалъгва за възможностите си, да се отърси от страстите си и дори от всякаква простосмъртна амбиция, за да бъде господар на способностите си, за да може да предвижда, нарежда и действува без отдих; да бъде справедлив и непоколебим, с размах да управлява и да поддържа обществения ред, да заглушава гласа на сърцето си и да слуша само разума си; да не бъде нито мнителен, нито доверчив, нито лековерен, нито признателен, нито неблагодарен, нито да изостава от събитията, нито да позволява идеи да го сварват неподготвен; да живее чрез чувствата на масите и винаги да господствува над тях с крилата на ума си, с мощния си глас, с проницателния си поглед, да вижда не подробностите, а последствията от всяко нещо. Не означава ли всичко това да бъде нещо повече от човек? Затова имената на великите и благородни бащи на нации трябва вовеки веков да останат в народната памет.

Стана тихо и сътрапезниците се спогледаха.

— Господа, нищо не казахте за армията! — възкликна Жьонеста. — Струва ми се, че военната организация е истинският първообраз на всяко гражданско общество, сабята е покровителката на народа.

— Капитане — засмя се мировият съдия, — един стар адвокат е казал, че империите започват със сабята и свършват с мастилницата; ние вече сме стигнали до мастилницата.

— А сега, господа, след като уредихме съдбата на света, да говорим за нещо друго. Хайде, капитане, ще пийнете чашка вино от Ермитаж^[9], нали? — извика лекарят, усмихвайки се.

— По-скоро две — обади се Жьонеста, подавайки чашата си, — и искам да ги изпия за ваше здраве, за здравето на човека, който прави чест на своя род.

— И когото всички ние много обичаме — додаде благо свещеникът.

— Господин Жанвие, нима искате да ме накарате да съгреша от гордост?

— Господин свещеникът каза тихичко това, което целият кантон високо заявява — възрази Камбон.

— Господа, предлагам ви да изпратим господин Жанвие по пътя към дома му и да се поразходим на лунна светлина.

— Да вървим — обадиха се гостите и всички тръгнаха да придружат свещеника.

— Да отидем в моята плевня — каза лекарят и хвана Жьонеста за ръката, след като се бе сбогувал със свещеника и останалите гости. — Там, капитан Блюто, ще чуете да се говори за Наполеон. Има тук няколко веселяци, които сигурно са накарали нашия пехотинец Гогла да се разприказва за този народен бог. Никол, моят коняр, ни е поставил стълба, за да се изкачим през капандурата и да отидем най-горе, при сеното, откъдето ще видим цялата сцена. Повярвайте ми, елате, струва си да послушате седянката. Не ми е за първи път да се крия в сеното, за да чуя войнишки разкази или селски измислици. Но трябва добре да се скрием, защото, ако тези хорица видят чужденец, започват да се преструват и вече не е същото.

— Ех, драги стопанино — обърна се Жьонеста към лекаря, — ако знаете колко често съм се преструвал на заспал на някой бивак, за да подслушвам разговорите на моите кавалеристи! Ето например, никога не съм се смял така искрено, от сърце на представленията в Париж, както на историята за поражението при Москва, разказана от стар сержант пред новобранци, които се страхуваха от войната. Той разправяше, че френската армия се напикавала в завивките, че всичко се пиело с лед, че мъртвите оставали прави насред пътя, че наистина видели Русия бяла^[10], че чесали конете със зъби, че тези, които обичали да се пързалят с кънки, добре се позабавлявали, че любителите на желирано месо се наяли до насита, че жените до една били студени и че единственото наистина неприятно нещо било, че нямало топла вода за бръснене. Редеше ги едни такива духовити смешки, че дори старият артелчик с измръзналия нос, по прякор Нерестан^[11], също се смееше.

— Тихо — каза Бьонаси, — пристигнахме; аз ще мина пръв, вие ме следвайте.

И двамата се качиха по стълбата и се скриха в сеното, без селяните на седянката да ги чуят, а те се намираха точно над главите им и ги виждаха добре. Скупчени на групи около три-четири свещи, няколко жени шиеха, други предяха, някои си почиваха без работа с протегната шия, с очи и глава, обърнати към стар селянин, който нещо разказваше. Повечето мъже стояха прави или се бяха излегнали върху наръчи сено. Тези притихнали групи хора бяха едва осветени от трепкащите отражения на свещите, заобиколени от пълни с вода стъклени глобуси, които събираха и пречупваха светлинните лъчи и затова около тях бяха насядали жените с ръкоделие. Просторната плевня, чиято горна част тънеше в мрак, някак още повече приглушаваше светлината, която обагряше главите и образуваше причудливи светлосенки. Тук проблясваха загорялото чело и светлите очи на любопитно селско момиченце; там пък светли ивици пресичаха загрубелите чела на няколко старци и рисуваха чудновати плетеници по износените им или избелели дрехи. Неподвижните лица на тези съсредоточени слушатели, застинали в различни пози, изразяваха пълно доверие в разказвача. Любопитна гледка, в която ярко проличаваше необикновеното въздействие на поезията върху всички умове. Селянинът винаги изисква от разказвача прости чудеса или почти правдоподобни измислици. Не показва ли това, че той е приятел на истинската, чистата поезия?

— Макар че този дом изглеждал подозрителен — разказваше селянинът в момента, когато двамата нови слушатели се наместиха, — нещастната гърбава женица била толкова уморена, дето носила конопа на пазара, че влязла, пък и вече се било стъмнило. Тя помолила само да пренощува, защото за вечеря си извадила от дисагите коричка хляб и я изяла. Тогава стопанката, която имала вземане-даване с разбойниците, като не знаела какво са се уговорили да правят през нощта, пуснала гърбушката да спи в горната стая, на тъмно. Старицата си легнала върху някакъв паянтов одър, казала си молитвата, замислила се за конопа си и се готвела да заспи. Но преди още да заспи, чува някакъв шум и вижда да влизат в стаята двама мъже с фенер. Всеки от тях държал нож. Тя се уплашила, защото трябва да ви кажа, че в ония времена благородниците много обичали да ядат пастет от човешко месо и затова специално им го приготвяли. Но тъй като кожата на старицата била съвсем загрубяла, тя се успокоила, мислейки си, че не става за храна. Двамата мъже минали край гърбавата и се приближили до единственото легло в тази голяма стая, където бил легнал господинът с обемистия куфар, който минавал за заклинател на духове. По-високият вдигнал фенера, сграбчил краката на господина, а по-дребният, който преди това се преструвал на пиян, го хванал за главата и хряс! — му я отрязал с един замах. После оставили тялото и главата, облени в кръв, откраднали куфара и си слезли. Ето че женицата се озовала в небрано лозе. Отначало мислела да си тръгне, без някой да я усети, но тя все още не знаела, че провидението я е довело тук, за да възтържествува Божията справедливост и да бъде наказано престъплението. Тя се страхувала, а когато човек се страхува, нищо не го интересува. Но стопанката стреснала двамата разбойници, като ги попитала за старицата, и те отново съвсем полека се качили по дървената стълба. Бедната гърбушка от страх се свила и ги чула как тихо се карат: „Казвам ти, да я убием.“ — „Не трябва да я убиваме.“ — „Убий я!“ — „Не!“ И влезли. Женицата, която не била глупава, затворила очи и се престорила на заспала. Спяла като дете с ръка на сърцето и дишала като херувим. Този, който носел фенера, го отворил и турил светлината съвсем близо до очите на спящата старица, но тя не трепнала — толкова много се страхувала за главата си. „Нали виждаш, че спи като заклана“ — обадил се високият. „Стариците са много хитри — отвърнал малкият. — Ще я убия, така ще бъдем по-спокойни. Дори ще я насолим и ще я дадем за храна на прасетата.“ Старата жена чула тези думи, но не помръднала. „Е, добре, наистина спи“ — казал по-малкият, виждайки, че гърбушката не шавнала. Ето така старицата се спасила. И трябва да кажем, че била смела. Ако си говорим правичката, тук има немалко девойки, които не биха си лежали като ангелчета, ако чуят да се говори за прасетата. Двамата разбойници вдигнали трупа, увили го в чаршафите и го хвърлили в малкия двор, където старицата чула как свинете дотичали, грухтейки, за да го изядат.

На другата сутрин старицата си тръгнала — продължи разказвачът след кратка почивка, — като платила две су за пренощуването. Взела си дисагите, престорила се, че нищо не знае, питала какво ново има по тях и си излязла спокойно, а й се искало да тича. Но не! Пък и за неин късмет страхът й подкосявал краката. И ще ви кажа защо. Едва извървяла една осма левга, и видяла по-хитрия от двамата разбойници, който я следвал, за да се убеди, че нищо не е видяла. Тя се досетила за това и седнала на един камък. — „Какво ви е, добра жено?“ — попитал по-малкият, защото именно той бил по-хитър и я дебнел. „Ех, добри ми човече — отвърнала, — дисагите ми са толкова тежки, а съм толкова уморена, че наистина ще имам нужда да ме крепи някой почтен човек (ама че хитруша, а!), за да си стигна до къщицата.“ Тогава разбойникът й предложил да я придружи. Тя приела. Мъжът я хванал под ръка, за да разбере дали се страхува. А нашата старица въобще не треперела и си вървяла спокойно! Двамата си говорили за земеделие и за това как се отглежда конопът и така чак до крайния квартал, в който живеела гърбушата и където разбойникът си тръгнал, от страх да не срещне някого от правосъдието. Жената се прибрала по обяд и зачакала мъжа си, размишлявайки върху събитията от пътуването си и от нощта. Конопарят се върнал надвечер. Бил гладен, трябвало да му приготви едно-друго за ядене. И докато слагала мазнината в тигана, за да му изпържи нещо, тя му разказала как е продала конопа, бъбрейки надълго и нашироко по женски, но нищо не му казала за прасетата, нито за убития, ограбен и изяден господин. Първо сложила тигана на огъня, за да се сгорещи, че да го почисти по-добре. Дръпнала го, за да го изтрие, а той пълен с кръв. „Какво си сложил вътре?“ — попитала тя мъжа си. „Нищо“ — отвърнал той. Тя решила, че й се е привидяло, и отново сложила тигана на огъня. Пум! И от комина паднала глава. „Виждаш ли? Това е главата на умрелия — казала старицата. — Как само ме гледа. Какво ли иска от мен?“ — „Да отмъстиш за него!“ — изрекъл някакъв глас. „Ама че си глупава — обадил се конопарят; — отново твоите безумни бълнувания.“ Взел главата, която го ухапала за пръста, и я хвърлил на двора. „Направи ми омлета — казал той — и не се тревожи. Котка е това.“ — „Ами, котка! — обадила се жената. — Беше кръгло като кълбо.“ Отново сложила тигана на огъня. Пуф! Пада крак. Историята се повтаря. Мъжът ни най-малко не се учудил на крака, както и на главата, взел крака и го изхвърлил през вратата. В края на краищата другият крак, двете ръце, тялото, целият убит пътник паднал на части. И никакъв омлет. А старият търговец на коноп бил много гладен. „Кълна се в спасението на душата си — казал той, — че ако омлетът ми стане, ще видим някак да угодим на този човек.“ — „А-а, значи, сега признаваш, че беше човек — сопнала се гърбавата. — Защо преди малко ми каза, че това не било глава, а, заядливецо недей?“ Жената чукнала яйцата, приготвила омлета и му го поднесла, без повече да мърмори, защото, като виждала тази бъркотия, започвала да се безпокои. Мъжът й седнал и започнал да яде. Гърбавата, която била уплашена, казала, че не е гладна.

„Чук, чук!“ — почукало се на вратата.

„Кой е там?“ — „Убитият от вчера.“ — „Влезте“ — поканил го конопарят. И така, пътникът влязъл, седнал на малкото трикрако столче и казал: „Не забравяйте, че Бог дава вечен покой на тези, които славят името му! Жено, ти видя как ме убиха, а мълчиш. Изядоха ме прасетата! Пранетата не отиват в рая. Значи, аз, християнинът, ще отида в ада заради една жена, която не иска да говори. Такова нещо не се е чуло и видяло. Трябва да ме спасиш от пъкъла.“ И други такива неща й наговорил. Жената, която все повече я хващало страх, изчистила тигана, облякла празничните си дрехи и отишла да разкаже на правосъдието за престъплението, което било разкрито, а крадците справедливо наказани със смърт на пазарния площад. Заради доброто дело, което извършили, жената и мъжът й винаги имали най-хубавия коноп, който някога сте виждали. А пък това, което най-много ги зарадвало, е, че се сбъднало отдавнашното им желание — родило им се момче, което в по-късни времена станало царски барон.

Ето действителната история за Храбрата гърбушка.

— Никак не обичам тези истории, нощем ги сънувам — обади се Фосьоз. — Предпочитам приключенията на Наполеон.

— Така е — потвърди пъдарят. — Хайде, господин Гогла, разкажете ни за императора.

— Вече е късно — каза пехотинецът, — а пък аз не обичам да скъсявам победите.

— Няма значение, разказвайте! Ние добре ги знаем, защото неведнъж сме ги слушали, но всеки път ни прави удоволствие да ги чуем.

— Разправете ни за императора! — извикаха няколко души едновременно.

— Добре, щом искате — отвърна Гогла. — Но ще видите, че разказът нищо не струва, когато е на бегом. По-добре да ви разправя за някоя битка. Искате ли за Шампобер^[12], където се свършиха патроните, но пък се поодялкахме с щиковете?

— Не! За императора! За императора!

Пехотинецът се надигна от наръча сено, огледа седянката с мрачен, натежал от лишения, премеждия и страдания поглед, който отличава старите войници. Хвана сакото си за пешовете, повдигна ги, сякаш искаше да представи раницата, пълна някога с дрипите, обущата, с цялото му състояние; после пренесе тежестта на тялото си върху левия крак, пристъпи с десния и драговолно се подчини на желанията на събралите се в плевнята. След като отметна посивелите си коси на една страна и откри челото си, той вдигна глава към небето, за да се възвиси до величествената история, която щеше да разкаже.

— Виждате ли, приятели, Наполеон е роден в Корсика, това е френски остров, сгряван от италианското слънце, където всичко ври и кипи като в голяма пещ и където хората се избиват едни други поколения наред за нищо и никакво: някаква си тяхна мания. За да видите как още от самото начало всичко е било необикновено, ще ви кажа, че на майка му, която навремето била най-красивата жена и голяма хитруша, й хрумнало да го посвети на Бога, за да го пази от всякакви опасности в детството и в по-сетнешния му живот, защото сънувала, че в деня на неговото раждане светът горял. Това било знамение! Затова тя се помолила на Господ да го закриля, при условие че Наполеон възстанови светата му вяра, която тогава била потъпкана. И така, речено и, както знаете, сторено.

Сега хубавичко слушайте и ми кажете дали това, което ще чуете, е естествено.

Едно е сигурно: само човек, който се е сетил да сключи тайно споразумение, може да минава през вражеските бойни линии, между куршумите, картечните откоси, които ни поваляха като мухи, а неговата глава пазеха. Самият аз видях това със собствените си очи в Ейлау^[13]. И сега си го спомням как се качва на една височина, взима бинокъла, наблюдава битката и казва: „Добре върви.“ Един от ония префърцунени сплетници, който много му досаждаше и го следваше навсякъде, дори, казваха, когато се хранел, се писа много хитър и застана на мястото на императора, когато той си тръгна. И опаа! Няма го контето! Както се досещате, Наполеон никому не издаваше тайната си. Затова всички, които го придружаваха, дори най-близките му приятели, падаха като круши: Дюрок, Бесиер, Лан^[14] — все здрави и силни като стомана мъже, които той изковаваше според желанията си. Най-сетне доказателство, че бе Син Божи, създаден да бъде баща на войниците, е, че никой никога не го бе виждал нито като лейтенант, нито като капитан! Ами да, направо стана командуващ. Не изглеждаше на повече от двадесет и три години, а след превземането на Тулон^[15] вече беше стар генерал и започна да доказва на останалите, че хич не ги бива да маневрират с топовете. И тогава такъв един слабичък, младичък се яви пред нас като главнокомандуващ армията в Италия, която беше без хляб, муниции, обуща, облекло, жалка армия, гола като пушка. „Приятели — каза ни той, — ето ни заедно. Та набийте си в главите, че до петнадесет дни ще бъдете победители, облечени в нови дрехи, всички ще имате шинели, здрави гетри, отлични обуща; но, деца мои, трябва да отидем да ги вземем от Милано, където има всичко.“ И ние тръгнахме. Смачканият французин, който се влачеше като черво, се изправя. Бяхме тридесет хиляди голтаци срещу осемдесет хиляди надути германци, все яки мъже, добре облечени и въоръжени, които още са ми пред очите. Тогава Наполеон, който още беше само Бонапарт, сякаш с нещо ни напомпва. И ние вървим нощем, вървим денем, бием ги в Монтеноте, тичаме да ги пердашим в Риволи, Лоди, Арколе, Милезимо^[16] и повече не ги изпущаме. На войника му се услажда да побеждава. Нашият Наполеон обкръжава германските генерали, които не знаеха къде да се дянат, хубавичко ги напердашва, отмъква им понякога по десет хиляди войници с един замах, като ги обгражда с хиляда и петстотин французи, които сякаш се рояха, което само той умееше. Накрая им взима оръдията, хранителните припаси, парите, мунициите, всичко хубаво, което имаха, натирва ги във водата, бие ги по планините, изтребва ги във въздуха, унищожава ги на земята, налага ги навред, на път и под път. И ето че френските войски се понаперват; защото трябва да ви кажа, че освен всичко императорът беше умен мъж и той привика жителите, на които каза, че е дошъл да ги освободи. Затова цивилните гарги ни настаняват по къщите си и ни коткат, жените също, а те бяха едни такива разсъдливи. И последно, през вантоз^[17] 1796 г., както се наричаше по онова време днешният месец март, бяхме притиснати в едно ъгълче на областта на съселите^[18], но след кампанията вече бяхме господари на Италия, както Наполеон го бе предрекъл. А през месец март следващата година, ще рече само за една година и с две кампании, стигнахме Виена: всички бяха пометени. Бяхме погълнали последователно три различни армии и затрили четирима австрийски генерали, сред тях и един стар, беловлас, който жив се опече като мишка в горящата слама при Мантуа. Кралете молеха за милост на колене! Мирът бе извоюван.

Можеше ли простосмъртен да направи това? Не. Бог му помагаше, дума да няма. Той се умножаваше като петте хляба от евангелието, денем ръководеше битката, нощем я подготвяше, постовете все го виждаха да ходи напред-назад, нито спеше, нито ядеше. И тогава войникът призна тези чудеса и го прие за свой баща. И — хайде напред! Другите, там в Париж, като виждат всичко това, си казват: „Този хитрец, изглежда, получава заповедите си направо от небето и е много възможно да тури ръка и на Франция. Трябва да го насъскаме срещу Азия или Америка, може би това ще го задоволи!“ И на него му е било писано също като на Исус Христос.

Факт е, че му нареждат да служи в Египет. Ето приликата му със Сина Господен. Но това не е всичко. Събира най-славните си юначаги, тези, които най-много бе подлудил, и им казва следното: „Приятели, дават ни четвърт час, за да глътнем Египет. Но ние ще го налапаме тутакси на две хапки, както направихме с Италия. Обикновените войници ще станат принцове и ще имат своя земя. Напред!“ Напред, момчета, повтарят сержантите. И пристигаме в Тулон на път за Египет. По това време всички кораби на англичаните са в морето. Но когато ние се качваме на нашите, Наполеон ни казва: „Те няма да ни забележат и е добре още отсега да знаете, че вашият генерал притежава звезда на небето, която ни води и закриля!“ Речено — сторено. Пътувайки по море, пътем превземаме Малта, откъсваме я като портокал, за да утолим жаждата му за победа, защото той не можеше да стои без работа. И така, пристигаме в Египет. Това добре. Тук — друга заповед. Виждате ли, египтяните са хора, които, откак свят светува, имат навик да издигат гиганти за свои владетели и да имат армии, многочислени като мравуняци; освен това Египет е страна на духове и крокодили, там са построени пирамиди, големи като нашите планини, под които им скимнало да поставят царете си, за да ги запазят свежи — тяхно любимо занимание. Та като слизаме на брега, Малкия капрал ни казва: „Деца мои, страните, които ще завладеете, тачат един куп богове, които ще уважаваме, защото французинът трябва да бъде приятел на всички и да побеждава хората, без да ги обижда. Набийте си в тиквите, че не трябва нищо да пипате в началото: защото после ще имаме всичко! И — напред!“ Работите са наред. Но всички тези хора, на които боговете са предсказали появата на Наполеон под името Кебир Бонабердис^[19] — на техния си диалект, а това означава: султанът, който сипе огън, се уплашиха от него като от дявола. Тогава Велика Турция, Азия, Африка прибягват до магьосничество и ни изпращат един зъл дух, наричан Моди^[20], а за него се говори, че уж бил слязъл от небето на бял кон, който също като господаря си бил неуязвим за гюлетата; и двамата живеели от въздуха. Някои са го виждали, но аз нямам причини да ви убеждавам, че е истина. Силите на Арабия и мамелюците^[21] искаха да втълпят на своите войници, че Моди е способен да ги запази от смърт в боя, защото уж бил ангел, изпратен да срази Наполеон и да му вземе печата на Соломон^[22] — имат си те някаква такава дрънкулка в арсенала и твърдяха, че нашият генерал я бил откраднал. Но както се досещате, ние доста им понатрихме носовете.

Ха, кажете ми де, откъде бяха разбрали за споразумението на Наполеон? Естествено ли е това според вас?

В техните представи той заповядваше на духовете и се пренасяше в миг от едно място на друго като птица. И факт, той беше навсякъде. Освен това мислеха, че идва да им отвлече някаква кралица, красива като зората, заради която бил предложил всичките си богатства и диаманти, големи колкото гълъбови яйца, но мамелюкът, на когото тя била жена, макар че имал и други, твърдо отказал сделката. При това положение нещата можеха да се уредят единствено с много сражения. А виж, те съвсем не липсваха и удари имаше за всички. Тогава се наредихме в боен строй при Александрия, в Гиза и пред пирамидите. Трябваше да вървим под слънцето, по пясъка, където някои имаха привидения — мяркаше им се вода, от която не можеше да се пие, и сенки, от които повече се изпотяваха. Но както си му е редът, помитаме мамелюците и всички се подчиняват на гласа на Наполеон, който завладя Долен и Горен Египет, Арабия, та стигна чак до столиците на царства, които вече не съществуваха, а само стърчаха хиляди статуи — петстотинте дяволии на природата, а и нещо невиждано по други места — безкрайно много гущери; абе страхотна страна, където всеки можеше да си вземе земя, ако му е кеф. Докато той се занимава с делата си във вътрешността на страната, където имаше намерение да направи чудеса, англичаните му изгарят флотата в битката при Абукир^[23], защото вече се чудеха какво да измислят, за да ни дразнят. Но Наполеон, тачен и от Изтока, и от Запада, когото папата наричаше „синко мой“, а братовчедът на Мохамед — свой скъп баща, иска да отмъсти на Англия и да й отнеме Индиите, за да си го върне за флотата. Щеше да ни води в Азия през Червено море, в страни, където има само диаманти и злато, та да изплати заплатите на войниците, и където след всеки преход стигаме до дворец, но тогава Моди се сдушава с чумата и ни я праща, за да прекъсне нашите победи. Ресто! И тогава всички ни тръшва това чудо, от което не се изправяш на крака. А умиращият войник не може да ти превземе Сен Жан д’Акр^[24], където влязохме на три пъти със самоотвержено и войнствено твърдоглавие. Но чумата беше по-силна; нямаше шега! Всички бяхме много болни. Само Наполеон беше свеж като роза и цялата армия видя как, въпреки че заразата обикаляше около него, си беше здрав-здравеничък.

Какво ще кажете, приятели, смятате ли, че това е естествено?

Мамелюците, като разбраха, че всички сме в санитарните каруци, искат да ни преградят пътя: ама с Наполеон този номер не можеше да мине. И той казва на своите дяволи, на тези с по-яката гърбина: „Идете да ми разчистите пътя.“ Жюно, който беше първокласен фехтувач и негов истински приятел, взима само хиляда души и въпреки това разнищи армията на един паша, който си въобразяваше, че ще ни прегради пътя. И тогава ние се връщаме в Кайро, където бе главната ни квартира. Сега пък друга беля. В отсъствието на Наполеон Франция се оставила да я покварят парижаните, които държаха заплатите на войската, бельото, облеклото и оставяха войниците да умрат от глад, а искаха те да завладяват света, но за нищо да нямат грижа. Глупаци, знаеха само да дрънкат, вместо да си плюят на ръцете. И така, нашите войски бяха разгромени, а границите на Франция погазени: ЧОВЕКА вече го нямаше. Виждате ли, казвам човека, защото така го наричахме, но това беше глупост, защото той си имаше звезда на небето и разни други особености — ние бяхме човеци, а не той! Наполеон научава за положението във Франция след прословутата битка при Абукир, където, без да губи повече от триста души и само с една дивизия, победи голямата турска армия, наброяваща двадесет и пет хиляди души, и буф! — натика в морето бая повече от половината. Това беше последният му страхотен удар в Египет. И като вижда, че всичко там е изгубено, си казва: „Аз съм спасителят на Франция, това е така, трябва да отида там.“ Но да знаете, че армията не научи за неговото заминаване, иначе щяхме да го задържим и насила да го провъзгласим император на Изтока. Затова всички бяхме тъжни, защото сме без него, а той е нашата радост. Наполеон оставя командуването на Клебер^[25], голям хитрец, убит от египтянин, на когото пък ние завряхме щик в задника, какъвто е обичаят да се гилотинира в тази страна; но това е толкова мъчително, че един войник се смили над престъпника и му подаде манерката си; щом пи вода, египтянинът оцъкли очи с безкрайно удоволствие. Но нямахме ние време за такива празни работи. Наполеон се качва на някаква черупка, едно малко, никакво корабче, което се наричаше Фортюн^[26], и на бърза ръка, под носа на англичаните, които блокираха пътя му с линейни кораби, с фрегати и всякакви други платноходи, стига до френския бряг, защото винаги е имал дарбата да преминава моретата с един разкрач.

Естествено ли е това, а!

Щом е във Фрежюс^[27], все едно че вече е в Париж. А там всички го посрещат с почести; но той свиква правителството. „Какво направихте с моите скъпи деца, войниците? — пита той онези празнодумци. — Вие сте банда нехранимайковци, не ви пука за нищо и се ояждате за сметка на Франция. Това е несправедливо и аз говоря от името на всички, които са недоволни!“ Тогава те се разцвърчават и искат да го убият; но… минутка! Той ги затваря в техните си казарми-говорилни^[28], откъдето трябва да скачат през прозорците, а после ги зачислява в своята свита, където те онемяват като риби и омекват като кесия за тютюн. Веднага след тази история става консул и понеже най-малкото той имаше основание да се съмнява във Всевишния, решава да изпълни обещанието си към Бога, който твърдо държеше на думата си; Наполеон му възвръща църквите, възстановява навсякъде неговата вяра. Камбаните бият за Бог и за него. И ето че всички са доволни: първо, свещениците, които закриля от преследвания; второ, буржоата, който си върти търговията, без да се бои от хищните лапи на закона, а той бе станал несправедлив; трето, благородниците, които спасява да не бъдат убивани — за съжаление тогава това бе станало нещо съвсем обичайно. Но имаше още врагове за разчистване и бдителността му не бе приспана, защото, видите ли, окото му преминаваше през света като през обикновена човешка глава. И тогава се появява в Италия, все едно че надниква през прозореца, и само погледът му е достатъчен. При Маренго^[29] поглъщаше австрийците както кит кротушки! А-ам! Тук победата на французите бе толкова оглушителна, че целият свят научи за нея — и това бе достатъчно. „Повече не участвуваме в играта“ — заявяват германците. „Стига толкова!“ — казват останалите. Резултат: Европа си подви опашката, Англия свири отбой. Настана всеобщ мир, кралете и народите се правят, че се прегръщат. И именно тогава императорът измисли Почетния легион, хубаво нещо, ей! „Във Франция — каза той в Булон^[30] пред цялата армия — всички са храбри! И затова гражданската част от населението, която извърши бляскави дела, ще бъде сестра на войника, войникът ще й бъде брат и те ще се обединят под знамето на честта.“ Ние току-що се бяхме върнали от Египет. Всичко се беше променило! Бяхме го оставили генерал, а след нищо и никакво го заварваме император. Бога ми, Франция му се бе отдала като красива девойка на кавалерист. И когато това стана, трябва да признаем, за всеобща радост се състоя свещена церемония, невиждана дотогава под небесния купол. Папата и кардиналите, облечени в златни и алени одежди, преминават Алпите специално за да го коронясат пред армията и народа, които ръкопляскат. Има едно нещо, което би било несправедливо да не ви кажа. В Египет, в пустинята, близо до Сирия, при планината на Мойсей^[31] му се явил ЧЕРВЕНИЯТ ЧОВЕК, за да му каже: „Добре върви!“ После в Маренго вечерта след победата пред него за втори път се изправил Червеният човек и му рекъл: „Ще видиш света в краката си, ще бъдеш император на французите, крал на Италия, господар на Холандия, владетел на Испания, Португалия, на илирийските провинции, протектор на Германия, спасител на Полша, първи кавалер на ордена на Почетния легион, с една дума — всичко.“ Та да ви кажа, този Червен човек всъщност бил негова си измислица; бил нещо като куриер, който му служел, както казваха мнозина, за свръзка с неговата си звезда. Аз така и не повярвах на тая работа; обаче това, че Червеният човек му се явявал, е факт и самият Наполеон е говорил за него и казвал, че идвал при него в трудни моменти и оставал в двореца Тюйлери, на тавана. И така, вечерта преди коронясването Наполеон го вижда за трети път и дълго разговарят за много неща. След това императорът тръгва направо за Милано, за да бъде коронясан крал на Италия. И тук започва истинският триумф на войника. Тогава всеки, който знаеше да пише, стана офицер. Заваляват заплати, раздават се херцогства; за щаба се трупат богатства, които не струваха на Франция нищо; а орденът на Почетния легион осигуряваше за обикновените войници ренти, от които аз и до ден-днешен получавам пенсията си. Ето че армиите са поддържани така, както никога дотогава. Но императорът, който знаеше, че трябва да бъде император на всички, помисли за буржоазията и затова нареди да им построят по техен вкус приказни паметници там, където преди беше голо като дланта ми. Ето, представете си, че се връщате от Испания и искате да отидете в Берлин; и какво виждате! Триумфални арки, а върху тях красиви скулптури на обикновени войници, ама направени, все едно че са генерали. За две или три години, без да налага данъци върху всички нас, напълва мазетата си със злато, строи мостове, дворци, пътища, създава учени, закони, организира празненства, изгражда кораби и пристанища; и изхарчва милиони и милиарди, толкова много, че, както ми казаха, можел с тях да павира Франция с монети от по сто су, ако му скимнело. И когато се почувствува свойски на трона и върховен господар на всичко, та Европа чакаше неговото разрешение, за да ходи по нужда, и понеже имаше четирима братя и три сестри, в разговор той ни каза кое сега е на дневен ред: „Деца мои, справедливо ли е роднините на вашия император да просят? Не. Искам и те също като мен да живеят богато и пищно! Затова е наложително да завладеем царства за всеки един от тях, та да може французинът да стане пълновластен господар на земята; нека войниците на гвардията да накарат света да трепери, а Франция да може да плюе където си пожелае и да й казват, както е гравирано на моята монета: Господ да ви пази!“ — „Дадено! — отвръща армията. — Ще идем да ти наловим царства с щиковете.“ Аа, нямаше мърдане, нали разбирате! Дори да му беше скимнало да завладеем луната, и това щяхме някак да уредим, щяхме да си стегнем раниците и да се катерим; слава богу, че нямаше такова желание. Естествено кралете, които си бяха свикнали с удобствата на троновете, се опънаха; и тогава хайде, напред! Вървим, не изоставаме и отново всичко започва да се тресе яката. Ама че хора и обуща изтърка той по онова време! Тогава се бихме толкова свирепо, по нашенски, че ако не бяхме французи, а някакви други, щяхме да се уморим. Но вие знаете, че французинът е философ по рождение и знае, че рано или късно трябва да умре. Затова всички умирахме, без да се оплакваме, защото ни беше драго, като гледахме как императорът прави ей така върху географиите. (Тук пехотинецът пъргаво очерта с крака си кръг върху пода на плевнята.) И казваше: „Ето, това тук ще бъде кралство!“ И то ставаше кралство. Какви славни времена! Докато се обърнеш, и полковниците ставаха генерали, генералите — маршали, маршалите — крале. Има един, който още стои на трона си, за да напомня на Европа, макар че той е гасконец, изменил на Франция, за да запази короната си^[32]; но той не се черви от срам, защото, драги мои, короните са от злато! Дори сапьорите, които знаеха да четат, и те ставаха благородници. Самият аз лично видях в Париж единадесет крале и тълпа от принцове, които заобикаляха Наполеон като лъчите на слънцето! Нали разбирате, всеки войник имаше възможност да яхне трон, ако бе заслужил, а на гвардейския капрал се гледаше като на забележителност, на която всички се възхищаваха, когато минаваше, защото всеки имаше в победата свой дял, много добре известен от бюлетина. А колко такива битки имаше! Аустерлиц^[33], където армията маневрираше като на парад; Ейлау, където издавихме русите в едно езеро, сякаш Наполеон ги издуха; Ваграм, където се бихме три дни, без да роптаем. Абе, имаше толкова много битки, колкото светии в календара. И тогава стана ясно, че Наполеон носи в ножницата си истинската сабя Господня. И войникът бе уважаван, Наполеон го гледаше като свое дете, интересуваше се дали имаме обуща, бельо, шинели, хляб, патрони, макар че запазваше величието си; какво да се прави, занаятът му бе такъв — да царува. Но това е без значение, щото един сержант или дори войник можеше да му каже „императоре мой“, както вие понякога ми казвате „драги приятелю“. И той изслушваше и отговаряше на съображенията, които му изтъквахме, лягаше в снега като всички нас; с една дума, изглеждаше почти като обикновен човек. Казвам ви, виждал съм го с крака, затънали в джепането, непрекъснато в движение, ни най-малко притеснен, спокоен като вас, дето си седите тук, и наблюдава през бинокъла, винаги на поста си. И като го гледахме, и ние стояхме кротко като Батист^[34]. Не знам как го правеше, но когато ни говореше, думите му сякаш ни възпламеняваха и за да му покажем, че сме негови деца, неспособни да отстъпят, крачехме с обикновена стъпка, без да викаме „Варда!“ пред нахалните оръдия, които ревяха и бълваха град от гюллета. Дори умиращите с последни сили успяваха да се надигнат, за да го поздравят и да извикат: „Да живее императорът!“

Това естествено ли беше? Щяхте ли да направите такова нещо за обикновен човек?

След като уреди всички свои близки, той беше принуден да напусне императрица Жозефин, която въпреки всичко беше добра жена и той силно я обичаше, но там нещо не и беше наред, та не можеше да му роди деца. А на него му трябваха наследници заради управлението. Като научиха за тази мъчнотия, всички владетели от Европа се сборичкаха кой да му предложи съпруга. И той се оженил, както ни казаха, за една австрийка от рода на Цезар — древен мъж, за когото навсякъде се говори, не само в нашите страни, където можете да чуете, че той бил направил всичко, но и в Европа. Чиста истина си е, защото самият аз, дето сега ви разказвам, бях на Дунава, където видях останки от мост, построен от този човек, за когото казват, че царувал в Рим и бил роднина на Наполеон, та затова императорът си позволил да вземе наследството му за своя син. И така, след неговата сватба — празник за целия свят, в чест на която той опрости на народа десет години данъци, които по-късно трябваше да платим, защото бирниците хич не се съобразиха с това, жена му роди син, който бе крал на Рим; това бе нещо невиждано на земята, защото никога дете не се бе раждало крал при жив баща. На този ден от Париж излетя балон, за да оповести на Рим, и балонът измина пътя за един ден.

Е, какво ще кажете сега? Някой от вас смее ли да твърди, че всичко това е естествено? Не, всичко това бе написано там горе, на небето! Чумата да тръшне онзи, който отрече, че Наполеон е бил изпратен от самия Господ-Бог, за да тържествува Франция.

Но ето че императорът на Русия, който беше негов приятел, се разсърдва, че не се оженил за рускиня, и се сдушава с англичаните, нашите врагове. А на Наполеон преди все нещо му беше пречило да отиде да им каже две думи на ония там в тяхната бърлога. Така че трябваше да им видим сметката на тия пуяци. Наполеон се ядосва и ни казва: „Войници! Бяхте господари във всички столици на Европа, остава Москва, която се съюзи с Англия. Но за да завладеем Лондон и техните Индии, смятам, че е наложително да отидем в Москва.“ И тогава събра най-голямата войска, която някога е влачила гетрите си на тази планета, и то изненадващо добре построена, така че за един ден той направи преглед на един милион души. „Ураа!“ — викат русите. И ето че цяла Русия, дивите казаци се надигат срещу нас. Страна срещу страна, всеобща олелия, от която трябваше да се предпазим. И стана така, както Червеният човек беше казал на Наполеон: Азия срещу Европа! „Достатъчно — рече той, — ще взема предпазни мерки.“ И наистина, ето че пристигат всички крале да целуват ръка на Наполеон! Австрия, Прусия, Бавария, Саксония, Полша, Италия, всички са с нас, всички ни ласкаят, прекрасно беше! Императорските орли никога не са били толкова наперени, колкото на тези паради, те се издигаха високо над всички европейски знамена. Поляците не ги сдържаше от радост, защото императорът имаше намерение да ги освободи; затова Полша и Франция винаги са били братски страни. Изобщо армията крещеше: „Русия ще бъде наша!“ Навлизаме добре екипирани и вървим, вървим: никакви руси. Най-сетне откриваме тия хитреци на лагер пред Москва. Ето, там получих кръста и имам право да заявя, че това бе люта битка! Императорът беше неспокоен, защото бе видял Червения човек, който му казал: „Дете мое, вървиш по-бързо от маршовата стъпка, няма да ти стигнат хората, приятелите ще ти изменят.“ И тогава Наполеон предложи да се сключи мир. Но преди да го подпише, ни вика: „Да поначешем русите, а?“ — „Дадено!“ — извика армията. „Напред!“ — нареждат сержантите. Обущата ми бяха износени, дрехите изпокъсани от влачене по тези пътища, които хич не са удобни! Но нейсе! „След като това е краят на земетресението — казвам си аз, — ще се бия до насита!“ Пред нас голяма урва; това бяха първите редици! Сигналът е даден и седемстотин артилерийски оръдия започват да разговарят така, че от ушите може кръв да ви зашурти. Тук трябва да отдадем заслуженото на неприятелите — русите умираха като французите, без да отстъпват, и затова не помръдвахме. „Напред — викат ни, — ето императора!“ И наистина, той минава в галоп и ни прави знак, че му е много важно да превземем редута. Въодушевява ни, ние тичаме, пристигам пръв в дола. О, Боже Господи, падаха лейтенанти, падаха полковници, падаха войници! Но няма значение! Така имаше обуща за босите и пагони за интригантите, които умееха да четат. „Победа!“ — вика цялата предна линия. Но, дявол да го вземе, стана нещо невиждано дотогава — на земята лежаха двадесет и пет хиляди французи. Няма шега! Беше като овършана житна нива: вместо класове лежаха мъже! А ние останалите направо изтрезняхме. Пристига Той и ние го заобикаляме. И тогава ни прикотква, защото, когато искаше, беше мил и дори успяваше да ни накара да се нахраним с въздух, въпреки че бяхме изгладнели като вълци. Тогава нашият ласкател лично раздава кръстовете, отдава чест на мъртвите; после ни казва: „Напред, към Москва!“ — „Дадено, към Москва!“ — отвръща армията. Превземаме Москва. Само че не щеш ли, русите запалват града си! С ярък огън горя градът цели два дена в окръжност от две левги: сградите падаха като плочки на домино! Лееше се дъжд от разтопено желязо и олово, който естествено беше ужасен. На вас мога да ви го кажа: изневиделица, като от ясно небе, ни връхлетяха бедите. Императорът каза: „Стига толкова, така ще загубя всичките войници!“ Поотдъхнахме си и полежахме да посъберем силици, защото наистина бяхме капнали. Отмъкнахме един златен кръст, който стоеше върху Кремъл, и всеки войник се сдоби с малко състояние. Но на връщане зимата настъпи месец по-рано, нещо, което учените, пълни глупаци, не са обяснили както трябва, и студът ни сграбчи. И край, няма вече армия, разбирате ли? Няма генерали, дори сержанти няма. Тогава започна царството на мизерията и глада, при което всички наистина бяхме равни] Мечтаехме единствено да видим отново Франция, не се навеждахме дори да вдигнем пушките или кесиите си; всеки вървеше напред със или без оръжие и хич не го беше грижа за славата. Освен това времето толкова се влоши, че императорът вече не виждаше своята звезда. Нещо се мътеше между небето и него. Горкият човек, болеше го, като гледаше своите орли в противоположна на победата посока. Какво да ви приказвам, жестока плесница беше това за него! Но стигаме Березина. Тук, приятели мои, мога да ви се закълна в най-святото, в честта си, че откак свят светува, никога, ама съвсем никога не е имало такава каша от армия, каруци, артилерия, в страхотен сняг, под враждебното небе. Цевите на пушките изгаряха дланите, толкова бяха студени. Точно тук армията беше спасена от мостоваците. Те бяха на своя пост и там отлично се прояви Гондрен, единственият останал жив от тези толкова вироглави хора, че да нагазят във водата и да построят мостовете, по които мина армията и се спаси от русите, а те все още се отнасяха с някакво страхопочитание към Великата армия поради предишните й победи. И — каза той, посочвайки Гондрен, който го гледаше съсредоточено, с присъщия за глухите поглед — Гондрен е превъзходен пехотинец, дори по-скоро почетен пехотинец, който заслужава вашето най-дълбоко уважение. А аз видях — продължи той — императора прав до моста, неподвижен, без изобщо да му е студено. Това естествено ли беше?

Той гледаше гибелта на богатствата си, на приятелите си, на старите си египетски воини. Даа, всички минаха по реда си — жените, колите, артилерията — и всичко бе изхабено, изгнило, разбито. Най-смелите пазеха орлите, защото, нали разбирате, орлите — това беше Франция, това бяхте всички вие, това беше честта на цивилния и на военния, която трябваше да остане неопетнена, и не биваше да свеждаме глава заради студа. Стопляхме се единствено край императора, защото, когато той беше в опасност, ние всички притичвахме премръзнали, ние, които не се спирахме, за да подадем ръка на приятелите. Казват също, че нощем плачел за съдбата на нещастното си войнишко семейство. Само той и французите можеха да се измъкнат оттам; и се измъкнахме, но със загуби, и то с големи загуби, казвам ви! Съюзниците бяха изяли хранителните ни припаси. Всички започнаха да му изменят, както му бе предсказал Червеният човек. Парижките празнодумци, които се бяха спотаили след създаването на императорската гвардия, решават, че е умрял, и замислят заговор, в който привличат и полицейския префект, за да свалят императора. Той научава за тези неща, раздразва се и на тръгване ни казва: „Сбогом, деца мои, не напускайте поста си, ще се върна.“ Обаче генералите се мотаят безпомощно, защото без него не е същото. Маршалите си говорят скудоумия, правят глупости и това беше естествено; Наполеон, като добър човек, ги беше натъпкал със злато, те вече бяха толкова затлъстели, че не искаха да се помръднат. Оттам дойдоха и бедите, защото някои останаха в гарнизоните, без да пердашат неприятелите, в чийто тил се намираха, а нас през това време ни изтикваха към Франция. Но императорът се завърна с новобранци, и то какви новобранци, чийто дух той изцяло промени и ги превърна в бесни кучета, готови да хапят всекиго; водеше буржоа като почетен караул, чудесна дружина, която се стопи като масло на скара. Ние здраво се държим, но всичко е против нас; обаче армията все още върши чудеса от храброст. Тогава се водят планински боеве, народ срещу народ, в Дрезден, Лютцен, Бауцен^[35]…

Спомняйте си и вие за тези неща, понеже тъкмо там Франция показа особен героизъм и един добър гренадир не живееше повече от шест месеца.

Ние продължавахме да побеждаваме; но ето че в тила ни се появяват англичаните, които бунтуват народите, като им говорят разни дивотии. Все пак си пробиваме път през тези глутници от народи. Навсякъде, където се появяваше императорът, ние също се промъквахме, кажеше ли той: „Искам да мина!“ — било по суша, било по море, ние минавахме. Най-накрая пристигаме във Франция и не един пехотинец въпреки суровото време започва да се чувствува по-добре от родния въздух. За себе си мога да кажа, че ми светна пред очите. Но тогава най-важното бе да защитим Франция, отечеството, с една дума, хубавата ни Франция, от цяла Европа, която ни имаше зъб, задето искахме да се разпореждаме с русите и сме ги натикали обратно в техните граници, за да не лапнат нас, какъвто си е обичаят на Севера, който се лакоми за Юга — това съм го чул от много генерали. Тогава императорът вижда как собственият му тъст^[36], приятелите му, които беше направил крале, и сбирщината, на която беше възвърнал троновете, всички се надигат срещу него. Че дори някои французи и съюзници от нашите редици по заповед отгоре се обръщат срещу нас, както стана в битката при Лайпциг^[37]. Не е ли това безобразие, на каквото простите войници не са способни? И това ми било принцове! Изменяха на думата си по три пъти на ден! И тогава вече започна нашествието. Навсякъде, където нашият император показва лъвското си лице, врагът отстъпва и по онова време Наполеон извърши повече чудеса, защищавайки Франция, отколкото когато завладяваше Италия, Изтока, Испания, Европа и Русия. След това пък поиска да погребе всички чужденци, за да им покаже, че трябва да уважават Франция, и ги остави да приближат до Париж, за да ги глътне наведнъж и да се издигне до най-високото стъпало на човешкия ум с една още по-велика битка, отколкото всички останали, накратко казано, с битка на всички битки! Но парижани се уплашват за кожите си, дето две пари не чинят, и за жалките си дюкяни и отварят портите; ето че рагюзадите^[38] идват и сполуката ни напуска, досаждат на императрицата и по прозорците се появяват белите знамена.^[39] Накрая и генералите, които беше направил свои най-добри приятели, го изоставят заради Бурбоните, а за тях дотогава изобщо не бяхме чували. Той се сбогува с нас във Фонтенбло^[40]. „Войници!…“ Още го чувам, всички плачехме като същински деца; орлите и знамената бяха сведени като за погребение, защото мога да ви кажа, че това наистина беше погребението на империята и от нейните напети армии бяха останали само скелети. Та казва ни той от стълбището на своя дворец: „Деца мои, ние сме победени от предателството, но ще се видим отново на небето, в родината на смелите. Бранете моя син, когото ви поверявам: да живее Наполеон II“ Той искаше да умре, за да не го видят победен, и затова глътна отрова, която можеше да убие цял полк, защото също като Исуса Христа преди кръстните мъки той си мислеше, че Бог и неговият талисман са го изоставили; но отровата изобщо не му подействува. И какво става! Разбира, че е безсмъртен. Уверен вече в себе си и в това, че винаги ще бъде император, отива за известно време на един остров да размишлява върху нрава на ония, дето вършат глупост след глупост. Докато той там си караули, китайците и ония зверове от африканския бряг, разните там бербери и тям подобни, които съвсем не са безобидни, го смятат за нещо по-висше, не за обикновен човек, почитат неговата шатра и казват, че който я докосне, ще се е сношил с Бога. Той владееше целия свят, а ония там го бяха изгонили от неговата си Франция. И тогава се качва на същата онази черупка от Египет, минава под носа на английските кораби, стъпва на френския бряг, Франция отново го признава и пустата му кукувица^[41] полита от камбанария на камбанария^[42] и цяла Франция крещи: „Да живее императорът!“ А по нашия край въодушевлението от това чудо на чудесата беше огромно, дофинецът се държа много добре; а аз бях особено доволен, като научих, че хората плачели от радост, виждайки отново сивия му редингот. На 1 март^[43] Наполеон слиза на брега с двеста души, за да завладее кралство Франция и Навара^[44], което на 20 март отново стана френска империя. Този ден Той стигна в Париж, след като всичко беше помел по пътя си, беше си възвърнал скъпата Франция и беше събрал своите пехотинци само с две думи: „Ето ме!“ Това е най-голямото чудо, което Бог е извършил! Имало ли е преди него човек, който да завладее империя само като се покаже, а? Всички си мислеха, че Франция е повалена, нали? Но не. При вида на орела отново се възражда национална армия и всички вървим към Ватерло. Но тук императорската гвардия е унищожена отведнъж. Наполеон, отчаян, на три пъти се хвърля срещу неприятелските оръдия начело на останалата войска, но не умира! Ние всички видяхме това! Ето че губим битката. Вечерта императорът повика старите си войници, изгори в едно поле, напоено с нашата кръв, своите знамена и орли; нещастните си орли, винаги победоносни, които в бой крещяха: „Напред!“ и бяха прелетели над цяла Европа. Така те бяха спасени от позора да попаднат във вражески ръце. Всички богатства на Англия не струват дори колкото опашката на един от тези орли. Край, нямаше ги вече орлите! Останалото е добре познато. Червеният човек, подлецът му с подлец, преминава на страната на Бурбоните. Франция е смазана, войника за нищо го нямат, лишават го дори от това, което му се полага, пращат го да си върви вкъщи, та да вземат на негово място благородници, които като ги гледаш как едва кретат, жал да ти стане. Хващат Наполеон с предателство, англичаните го зарязват на един пуст остров в открито море, върху скала, издигаща се на десет хиляди стъпки над света. И той е принуден да стои там, докато Червеният човек му върне властта в името на щастието на Франция. Онези там говорят, че е умрял! Айде де, умрял! Вижда се, че не го познават. Те повтарят тази шарлатания, за да подвеждат народа и той да си кротува в проклетата им държава. Слушайте. Истината е, че неговите приятели са го оставили сам в пустинята, за да се сбъдне едно пророчество за него, защото забравих да ви кажа, че името Наполеон означава лъвът на пустинята. Ето, това е истината, както е истина Светото писание. Всичко друго, което чуете за императора, са измишльотини. Защото, то се знае, Господ не би разрешил на чедото на обикновен смъртен да изпише името си с червени букви, както той написа своето по цялата земя, която винаги ще го помни! Да живее Наполеон, бащата на народа и на войника!

— Да живее генерал Ебле! — извика мостовакът.

— Как не ви убиха при урвата край Москва? — попита една селянка.

— Знам ли? Влязохме един полк, оцеляхме само стотина пехотинци, а само пехотинци можеха да го превземат! Защото, както знаете, пехотата е всичко в една армия…

— Ами кавалерията! — извика Жьонеста, спусна се отгоре по сеното с необикновена бързина и се появи пред тях ненадейно, та чак и най-смелите сред събралите се извикаха от уплаха. — Ей, ветеране, забравяш червените кавалеристи-копиеносци на Понятовски^[45], кирасирите, драгуните, цялата тая хала! Когато Наполеон бе нетърпелив, че сражението не напредва към победен край, той казваше на Мюра^[46]: „Сир^[47], режи по средата!“ Тогава ние първо тръгвахме в тръс, после: раз, два! И разрязвахме вражеската армия на две като ябълка с нож. Абе, драги, една атака на кавалерията е като цяла колона гюллета!

— А мостоваците? — извика глухият.

— Ех, деца мои, какво беше! — продължи Жьонеста, засрамен от втурването си, като се видя заобиколен от мълчаливи и смаяни слушатели. — Тук няма агент-провокатори, нали! Ето ви, да пийнете за Малкия капрал.

— Да живее императорът! — извика в един глас цялата седянка.

— Шшт, приятели! — прошепна офицерът, като се опитваше да прикрие дълбоката си мъка. — Шшт! Той умря с думите: „Слава, Франция и битка“. Деца мои, той трябваше да умре, той — да, но паметта за него… никога!

Гогла направи недоверчив жест, после тихо каза на съседите си:

— Офицерът още е на служба и са им заповядали да казват на народа, че императорът е мъртъв. Не трябва да му се сърдим, защото нали знаете, войникът се подчинява само на заповедите.

Когато излизаха от плевнята, Жьонеста чу Фосьоз да казва:

— Този офицер е приятел на императора и на господин Бьонаси.

Всички хора от седянката се втурнаха към вратата, за да зърнат отново военния, и на лунната светлина видяха как той хвана лекаря под ръка.

— Големи глупости направих — обади се Жьонеста. — Да се прибираме по-бързо! Всички тези орли, оръдия, тези битки!… Вече не знаех къде съм.

— Е, какво ще кажете за моя Гогла? — попита го Бьонаси.

— Господине, с подобни разкази Франция завинаги ще съхрани в утробата си четиринадесетте армии на Републиката^[48] и би могла отлично да поддържа с оръдейни изстрели разговора с Европа. Това е моето мнение.

Те бързо стигнаха до дома на Бьонаси и скоро седяха замислени в салона от двете страни на камината, а гаснещият огън все още хвърляше слаби отблясъци. Въпреки доверието, което лекарят му оказваше, Жьонеста все още се колебаеше дали да му зададе един последен въпрос, който може би ще се стори нескромен на Бьонаси; но след като му хвърли няколко изпитателни погледа, се почувствува окуражен от сърдечната приветлива усмивка, която краси лицата на истински смелите мъже и с която Бьонаси като че ли вече отговаряше благоприятно. Тогава той заговори:

— Господине, вашият живот тъй много се отличава от живота на обикновените хора, че няма да се учудите, ако ви запитам какви са причините за усамотяването ви в това село. Ако моето любопитство ви се вижда непристойно, все пак признайте, че то е напълно естествено. Слушайте! Имал съм другари, с които никога не съм говорил на „ти“, дори и след като неведнъж сме воювали заедно; но съм имал и други, на които казвах: „Иди да вземеш заплатите ни от ковчежника!“ три дни след като заедно сме се напили, както се случва понякога и с най-порядъчните хора на неизбежните гуляи. Вие сте именно един от тези хора, на които ставам приятел, без да чакам разрешението им, дори и без да съм съвсем наясно защо.

— Капитан Блюто…

От известно време всеки път, когато лекарят произнасяше измисленото име на своя гост, Жьонеста не можеше да сдържи лека гримаса. Именно в такъв момент Бьонаси изненада върху лицето на военния това изражение на погнуса и загледа втренчено капитана, за да се опита да открие причината; но тъй като би му било твърде трудно да отгатне истинския повод, реши, че тази гримаса е причинена от някаква физическа болка, и продължи:

— Капитане, мразя да говоря за себе си. Вече няколко пъти от вчера насам се насилвах, когато трябваше да ви обяснявам подобренията, които можах да осъществя тук; но ставаше дума за общината и нейните жители, с чиито интереси моите се бяха естествено преплели. А сега да ви разказвам моята история, означава през цялото време да ви занимавам със себе си, а животът ми не е интересен.

— Дори и да е по-обикновен от живота на вашата Фосьоз — отвърна Жьонеста, — все пак бих искал да го опозная, за да разбера какви превратности на съдбата са могли да захвърлят в този кантон човек от вашия калибър.

— Капитане, вече дванадесет години мълча. Сега, когато очаквам на ръба на гроба удара, който ще ме прекатури в него, трябва честно да ви призная, че това мълчание започваше да ми тежи. От дванадесет години страдам, без да съм получил утехата, която приятелството дава на опечалените души. Наистина моите нещастни болни, моите селяни ми дават пример за пълно примирение, но аз ги разбирам и те забелязват това; докато тук никой не може да пресуши моите скрито проливани сълзи, нито пък почтена десница да стисне моята — най-прекрасното възнаграждение, от което никой не е лишен, дори и Гондрен.

Жьонеста подаде спонтанно ръка на Бьонаси, който дълбоко се трогна от този жест.

— Може би Фосьоз би ме изслушала с ангелска благост — продължи той със свито гърло, — но би могла да ме обикне, а това вече би било истинско нещастие. Вижте, капитане, само един стар, снизходителен боец като вас или изпълнен с илюзии млад човек би могъл да чуе моята изповед, защото тя може да бъде разбрана единствено от човек, който добре познава живота, или от дете, което изобщо не знае какво нещо е той. Поради липса на свещеници някогашните капитани, умиращи на бойното поле, са се изповядвали на кръста на сабите си, превръщайки го в доверен посредник между себе си и Господа. Затова може би вие, една от най-добрите саби на Наполеон, твърдият и силен като стомана воин, ще ме разберете най-добре. За да ви заинтересува моят разказ, трябва да навлезете в изтънчения свят на чувствата и да споделите вярвания, присъщи на простодушните сърца, но които биха се сторили смешни на мнозина философи, свикнали да прилагат към личните си интереси максими, предназначени за държавните дела. Ще ви говоря откровено като човек, който не желае да оправдава нито доброто, нито злото в своя живот, нищо няма да скрия от вас, защото вече съм далеч от обществото, безразличен към присъдата на хората и с пълно упование в Бога.

Бьонаси млъкна, после стана и каза:

— Преди да започна разказа си, ще отида да поръчам чай. От дванадесет години Жакот не пропуска да дойде и ме запита дали ще пия чай и навярно ще прекъсне разговора ни. Вие, капитане, ще пиете ли?

— Не, благодаря ви.

Бьонаси се върна бързо.

Бележки

[1] Бенедиците (от лат. benedicite — благословете) — молитва, която се произнася преди хранене. Първата и дума е „бенедиците“. ↑

[2] Бернар дьо Палиси (около 1510–1589) — френски художник-керамик, учен и писател. Прочул се с предмети от емайлирана теракота, украсени с релефни растения, плодове, зеленчуци, дребни животни. Освен през XVI в. неговите произведения са били имитирани през XVIII в. и по-късно и през XIX век. ↑

[3] Сервитут (лат.) — юридически термин, който означава правото да се използува за определени цели чужд имот — пътека, напоителен канал и др. ↑

[4] … общественият договор… — в своето произведение „Общественият договор“ Жан-Жак Русо твърди, че държавата е възникнала в резултат от договора между свободни индивиди. В случая Бьонаси използува израза „обществен договор“ като синоним на държава. ↑

[5] Мирабо, Оноре Габриел Рикети, граф дьо (1749–1791) — изключителен оратор, привърженик и защитник на конституционната монархия.

Дантон, Жорж Жак (1759–1794) — френски адвокат и политик, член на комуната, министър на правосъдието в революционното правителство. Пламенен оратор, главен организатор на националната отбрана. Обвинен от Робеспиер в мекушавост и злоупотреби, той е гилотиниран.

Робеспиер, Максимилиен дьо (1758–1794) — френски адвокат, политик и държавник. Върл противник на аристократите и на войната. Депутат. Създава Терора, за да запази революцията. Постепенно елиминира всичките си противници и дори съмишленици и се превръща в единствен господар на Франция в периода на Терора. Коалиция от умерени и корумпирани го сваля и е гилотиниран. ↑

[6] Конвент — революционно събрание, заменило през 1792 г. законодателното събрание. То създава Първата република и управлява Франция до 1795 година. Конвентът отстъпва пред настояванията на Робеспиер за установяване на Терора.

Терор — два периода във Френската буржоазна революция. Първият Терор (1792) се въвежда за защита от пруското нашествие. Кралят е арестуван. Вторият Терор (1794) довежда до премахването на жирондинците и гилотинирането на много противници на революцията. Върхът на този втори период е, когато начело на Конвента застава Робеспиер. ↑

[7] Колбер, Жан-Батист (1619–1683) — френски държавник с големи заслуги за развитието на икономиката, финансите, законодателството, корабоплаването, търговията и промишлеността.

Сюли, Максимилиен дьо Бетюн, барон дьо Росни (1560–1641) — министър при Анри IV, протестант, интендант на финансите, където се проявява като мъдър, пестелив икономист. Покровителствува земеделието и производството на коприна. Изгражда пътища, канали, артилерия. ↑

[8] Кромуел, Оливър (1599–1658) — лорд-протектор на Англия, Шотландия и Ирландия, противник на кралското самовластие. Подтиква парламента да осъди на смърт крал Чарлс I и де факто става господар на страната. Установява военна диктатура. Насилствено обединява Шотландия и Ирландия с Англия. Управлява твърдо до смъртта си. ↑

[9] Ермитаж — хълм над река Рона в Алпите, Югоизточна Франция, засаден с високо ценени лозя. ↑

[10] Бяла Русия — така в царските документи се е наричала Беларус. В текста се използува като игра на думи: Белорусия — Русия, бяла от сняг. ↑

[11] Нерестан — герой от трагедията на Волтер „Заир“. По времето на Балзак тази пиеса все още е имала шумен успех и намекът за един от персонажите е бил разбираем за всеки. Макар че името на героя се чете по един и същи начин, Балзак го е написал различно от Волтер, така че първата сричка да означава нос. ↑

[12] Шампобер — община в Парижкия басейн, департамента Марн, областта Бри. Известна с победата на Наполеон на 10 февруари 1814 година. ↑

[13] Ейлау — днес град Багратионовск в Русия, Калининградска област. Там Наполеон е водил битка срещу руските войски през февруари 1807 г. ↑

[14] Дюрок, Жеро Кристоф Мишел, херцог на Фриули (1772–1813) — френски генерал, по-късно при Империята — маршал, смъртно ранен в битката при Вурцене.

Бесиер, Жан-Батист, херцог на Истрия (1768–1813) — френски маршал, командуващ кавалерията на императорската гвардия. Убит в битката при Лютцен.

Лан, Жан, херцог на Монтенбло (1769–1809) — френски маршал. Участвува в кампаниите в Италия и Египет. Проявил се особено в битките при Аустерлиц и Йена. Ранен при Еслинг, умира вследствие ампутация на двата крака. ↑

[15] Тулон — град в Югоизточна Франция, на брега на Средиземно море. През 1793 г. с помощта на Наполеон градът е отнет от англичаните. ↑

[16] Монтеноте, Риволи, Лоди, Арколе, Милезимо — селища в Италия, където армията на Наполеон побеждава австрийците през 1796–1797 г. ↑

[17] Вантоз — шестият месец във френския революционен календар. Започвал на 19 февруари и свършвал на 20 март. ↑

[18] Страната на съселите — момчетата от Савоя и Северна Италия ходели във Франция с дресирани съсели. Може би затова Гогла нарича така северната част на Италия, съседна на Алпите. Но изразът би могъл да значи и „в пъкъла“. ↑

[19] Кебир Бонабердис — всъщност Кебир означава голям, а Бонабердис е името Бонапарт, изговорено с арабско произношение. ↑

[20] Моди — разказвачът изопачава по контаминация с френската дума, която означава „проклет, зъл“, името на фанатичния мюсюлманин Ел Махди, който организирал бунтове срещу френските войски. ↑

[21] Мамелюци — личната конна гвардия на египетските султани. ↑

[22] Соломон — третият израилски цар (около 970–931 пр.н.е.) При неговото управление древната израилска държава достига голям разцвет. ↑

[23] Абукир — град в Долен Египет, на североизток от Александрия. Там през 1798 г. английският адмирал Нелсън унищожава една френска ескадра, а през 1799 г. Бонапарт побеждава турците. ↑

[24] Сен Жан д’Акр — днес Ако, израелско пристанище на Средиземно море, на север от Хайфа. То устоява на атаките на Бонапарт през 1799 г. ↑

[25] Клебер, Жан-Батист (1753–1800) — френски генерал, сражава се в армията на Наполеон от 1792 г. Замества го като главнокомандуващ в Египет, разгромява турците. Убит в Капрот. ↑

[26] Фортюн (fortune) — на френски думата означава „щастие, късмет, съдба, богатство“. ↑

[27] Фрежюс — френски град на брега на Средиземно море, между Тулон и Ница. ↑

[28] Казарми-говорилни — намек за държавния преврат от 18 брюмер (9 ноември 1799 година). Привържениците на Наполеон обградили зданието, където заседавал Съветът на 500-те и ги прогонили. Паднало правителството на Директорията. ↑

[29] Маренго — село в Северозападна Италия, в областта Пиемонт. Победа на Бонапарт над австрийците на 14 юни 1800 г. ↑

[30] Булон — военен лагер, граден от Наполеон през 1803–1805 г. в Булон сюр мер, за да подготви нахлуването в Англия. ↑

[31] Мойсей — освободител и законодател на Израел (XIII в. пр.н.е.). Библията го представя като духовен ръководител на еврейския народ, на който дал отечество, вяра и закони. ↑

[32] … гасконец, предал Франция, за да запази короната си… — става дума за Жан Бернадот (1763–1844), маршал на Франция, крал на Швеция и Норвегия под името Карл XIV (1818–1844), който се проявил в революционните битки, но по-късно преминал на страната на Наполеоновате противници при кампаниите в Русия и при Лайпциг. ↑

[33] Аустерлиц — сега Славков, град в Моравия (Чехословакия), където на 2 септември 1805 г. Наполеон победил императорите на Австрия и Русия. ↑

[34] Батист Дебюро — приказен герой, който най-спокойно понасял боя. ↑

[35] Лютцен — сега град в ГДР, на югозапад от Лайпциг. Там в 1813 г. Наполеон побеждава руските и пруските войски.

Бауцен — град на изток от Дрезден. Поредна победа на Наполеон. ↑

[36] … собственият му тъст… — съпруга на Наполеон във втория му брак е Мария-Луиза, дъщеря на австрийския император Франц I. ↑

[37] Битката при Лайпциг — сражение между Франция и съюзниците през 1813 г., наречено „битката на нациите“. ↑

[38] Рагузади — маршал Мармон (1774–1852) изменил на Наполеон, след като се сражавал в Далмация, Португалия и Испания. Тъй като бил херцог Рагузки (дн. Дубровник), Гогла нарича така предателите. ↑

[39] Белите знамена — подразбира се знамената на Бурбоните при Реставрацията. ↑

[40] Фонтенбло — кралски дворец недалеч от Париж, чиито основи са били положени още през Средновековието, впоследствие възстановен от Франсоа I. В него Наполеон подписва своето абдикиране. ↑

[41] Кукувица — има се предвид орелът, символ на Наполеоновите армии. ↑

[42] … от камбанария на камбанария… — цитат от прокламацията на Наполеон след завръщането му от остров Елба: „Орелът ще лети от камбанария на камбанария до кулите на «Парижката света Богородица»“. ↑

[43] 1 март — става дума за 1815 г., когато Наполеон се завръща и започват Стоте дни, през които се мъчи да изгради либерална империя. ↑

[44] Навара — бивше кралство на югозапад от Франция и на север от Испания, което се дели на Горна (или Френска) и Долна (или Испанска) Навара. Долна Навара е била присъединена към Франция през 1589 г. В текста очевидно става дума за Горна Навара. ↑

[45] Понятовски, Йосиф, принц (1762–1813) — полски генерал, назначен за маршал на Франция в Лайпциг. ↑

[46] Мюра, Жоашен (1767–1815) — маршал на Франция. Адютант на Бонапарт в Италия. Командуващ кавалерията в Русия през 1812 г. Крал на Неапол. През 1814 г. се обръща срещу Наполеон, преминавайки на страната на съюзническите войски. ↑

[47] Сир — обръщение първоначално към благородници, а във Франция така са титулувани владетелите. ↑

[48] Четиринадесетте армии на Републиката — имат се предвид четиринадесетте армии, организирани от Първата френска република през 1792–1794 г. за борба с интервенцията и за потушаване на вътрешната контра революция. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Оноре дьо Балзак Селският лекар [0] (3)

Метаданни

Данни

Избрани творби в 10 тома. Том 7

Информация

История

Сваляне / Връзки

3. Наполеон на народа

Оноре дьо Балзак
Селският лекар ^[0] (3)