Рейнбоу Роуъл
Фенка (74)

Глава 37

— Катрин.

— Мммм…

— Кат, събуди се.

— Не.

— Да.

— Защо?

— Трябва да тръгвам за работа. Ако не излезем скоро, ще закъснея.

Кат отвори очи. Ливай вече се бе изкъпал и бе облякъл черните си дрехи за „Старбъкс“. Миришеше на истинска ирландска пролет.

— Може ли да остана?

— Тук ли?

— Да.

— Ще стоиш затворена тук цял ден?

— Обичам да стоя тук. И без това само пиша.

— Щом искаш, няма проблем — ухили се Ливай. — Ще донеса нещо за вечеря… Да напишеш всички възможни думи — добави той и я целуна по челото. — Много поздрави на Саймън и Баз.

Кат мислеше да продължи да спи, но не успя да се унесе. Стана и отиде да си вземе душ (вече миришеше като Ливай). За щастие, не се засече с никого по коридора. Поне един от съквартирантите му си беше вкъщи, защото отнякъде се чуваше музика.

Кат се върна в стаята на Ливай. Предишната нощ бе топла и те бяха заспали на отворени прозорци. Сега обаче времето се бе сменило и в стаята беше студено — особено за човек с мокра коса. Тя грабна лаптопа и се зави презглава под юргана, подпъхвайки го под главата си. Не искаше да затвори прозорците.

Натисна копчето за включване и изчака компютърът да се събуди. После отвори един файл и впери поглед в курсора, който мигаше насреща й. Виждаше отражението си в празния екран. Десет хиляди думи и нито една от тях не беше нужно да е гениална. Само един-единствен човек щеше да ги прочете. Нямаше значение откъде щеше да започне. Важното бе да свърши. Тя започна да пише…

Седнах на задните стълби.

Не…

Тя седна на стълбите отзад.

Всяка дума беше мъчение. Сякаш ги късаше една по една от стомаха си.

В небето прелетя самолет. Това не беше нормално. Изобщо не беше нормално. Сестра й също го разбра, защото стисна ръката й, сякаш и двете щяха да изчезнат, ако не го направеше.

Не беше кой знае какво, но бе някакво начало. Кат винаги можеше да се върне и да го промени по-късно. Това им е хубавото на думите — колкото повече ги трупаш, толкова по-безболезнено се разделяш с тях. Щеше да се върне и да изтрие това, без да й мигне окото, когато стигнеше до нещо по-добро.

Самолетът се движеше толкова ниско и толкова лениво, че човек оставаше с впечатлението, че не лети, ами просто си търси най-подходящия покрив, на който да се приземи. Двигателите се чуваха по-близо от гласовете, които крещяха в къщата. Сестра й протегна ръка нагоре, сякаш можеше да го улови. Сякаш искаше да се хване за него.

Момичето стисна ръката й, като че се опитваше да я закотви за стълбите.

Ако си тръгнеш, и аз идвам с теб, помисли си.

* * *

Понякога писането е като тичане по надолнище. Пръстите вървят напред по клавиатурата като краката, когато не могат да се борят с гравитацията.

Кат се спускаше все по-надолу и по-надолу, оставяйки след себе си диря от неподредени думи и горчиви усмивки. Понякога брадичката й трепереше. Друг път бършеше сълзите си с ръкав.

Спря да си почине чак когато усети, че умира от глад. Така й се пишкаше, че едва стигна до тоалетната на третия етаж. Намери една вафла в раницата на Ливай, а после отново се пъхна в леглото и продължи да пише, докато не чу стъпките му по стълбите.

Затвори лаптопа, преди вратата да се отвори. Като видя усмихнатото му лице, сърцето й се преобърна в гърдите.

* * *

— Престани да подскачаш — сопна се Рен. — Изглеждаме като пълни кретени.

— Да бе — обади се Рийгън. — От скачането е. Щото иначе си изглеждаме съвсем нормални.

— Пардон — отвърна Ливай и се усмихна, главно на Кат. — Атмосферата ми влияе.

Беше облякъл червената й тениска със Само напред върху черна фланелка с дълъг ръкав и по някаква причина изглеждаше смущаващо секси с ликовете на Баз и Саймън на гърдите.

— Споко — каза му тя.

Въодушевлението наоколо влияеше и на нея. Стояха на опашка повече от два часа. В книжарницата свиреше музика от филмите за Саймън Сноу. Навсякъде имаше хора. Кат разпозна някои от тях от предишни тържествени представяния посред нощ. Сякаш бяха членове на някакъв клуб, който се събираше веднъж на няколко години.

11:58.

Продавачите започнаха да вадят кашони с книги — специални кашони, тъмносини със златни звезди по тях. Управителката на книжарницата носеше мантия и островърха магьосническа шапка, която нямаше нищо общо с действителността (никой в Уотфърд не носеше островърха шапка). Тя се качи на един стол и чукна един от касовите апарати с вълшебна пръчица, която приличаше на аксесоар, какъвто феята Камбанка би носила. Кат изсумтя.

— Айде по-живо с театъра — каза Рийгън. — Утре съм на изпит.

Ливай отново заподскача.

Управителката повика първия на опашката с огромна тържественост и всички в книжарницата започнаха да ръкопляскат. Опашката тръгна и няколко минути по-късно Кат вече беше на касата. Касиерката й подаде един том, който беше дебел поне седем сантиметра. Обложката беше като от кадифе.

Кат отстъпи от касата и взе да си пробива път през тълпата, стискайки книгата с две ръце. На корицата имаше илюстрация на Саймън, вдигнал високо Меча на Маговете в небе, обсипано със звезди.

— Добре ли си? — попита нечий глас. Може би на Ливай. — Ей, плачеш ли?

Кат прокара пръсти по релефните златни букви на корицата.

После някой се хвърли насреща й и притисна книгата към гърдите й. Не, притисна две книги към гърдите й. Кат вдигна глава, миг преди Рен да се метне на врата й.

— И двете реват — чу се гласът на Рийгън зад гърба им. — Срам ме е дори да гледам.

Кат прегърна сестра си и прошепна:

— Не мога да повярвам, че това е краят.

Рен я стисна силно и поклати глава. Наистина плачеше.

— Не бъди толкова мелодраматична, Кат — засмя се тя през сълзи. — Никога не идва краят… Това е Саймън.