Рейнбоу Роуъл
Фенка (54)

Глава 27

Когато завиха по заснежената алея пред дома й, Кат си отдъхна за първи път от два часа.

Ливай се облегна и отпусна глава назад върху седалката. Разкърши ръце, изпука пръсти, изпъна гръб.

— Да ни е за последен път пътуване в такова време — каза.

Кат разкопча колана си, плъзна се към него по двойната седалка и обви ръце около врата му. Той така засия, че й се прииска да бе дръзнала да го прегърне по-рано, а не да чака кога ще се качи адреналинът й, че да събере кураж. Той обгърна с ръце кръста й и тя остана известно време така, заровила лице в якето му.

— Не е добре да ме възнаграждаваш за това, че съм изложил живота ти на опасност — прошепна той в ухото й. — Замисли се какъв прецедент създаваш.

Кат го прегърна още по-силно. Беше страхотен и за нищо на света не искаше да го изгуби. Не че се опасяваше, че ще й избяга точно в този момент.

— И през ум не би ми минало да шофирам в такова време, ако бях сам — каза тихо той. — Но и с теб не трябваше да го правя. Извинявай.

Тя поклати глава.

Улицата беше пуста. Сиво-белият пикап почти се сливаше със снега. След няколко минути Ливай плъзна ръка по гърба й.

— Катрин… — прошепна той. — Много ми харесваш. Наистина.

* * *

Когато слязоха от колата, предното стъкло бе покрито със сняг. Ливай взе багажа й. Кат не се възпротиви. Изглеждаше притеснен за срещата с баща й, а тя се притесняваше какво ще заварят. Звъня му всеки ден след коледната ваканция и се бе прибирала няколко пъти. На пръв поглед всичко беше наред, но от него всичко можеше да се очаква…

Щом отвори вратата, Кат го видя насреща си. Седеше върху холната маса и дъвчеше края на един маркер. Навсякъде наоколо имаше записки, залепени една върху друга по стените и по завесите.

— Кат! — възкликна той и се усмихна. — Вече си тук! Колко е часът?

Той погледна през прозореца, а после към китката си. Не носеше часовник. Едва тогава забеляза Ливай и се стъписа. Свали очилата от главата си, сложи си ги и се изправи.

— Татко, това е Ливай. Той ме докара. — Това хич не прозвуча добре и Кат опита отново. — Той е, ъъъъ… Ливай.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Ейвъри — подаде ръка Ливай и я извади от неудобното положение.

Пак провлачваше думите, може би от притеснение.

— И на мен — отвърна баща й и след кратка пауза добави: — Ливай.

— Много съжалявам, че си позволих да пътувам с Катрин в такова време — извини се Ливай. — Не очаквах, че ще е толкова лошо.

Думите му нямаха никакъв ефект върху лицето на баща й. Той погледна навън и каза:

— Лошо ли е времето? Изобщо не съм обърнал внимание…

Ливай онемя. Не знаеше какво да каже, затова просто се усмихна учтиво.

Баща й я погледна и едва сега се сети, че не я е прегърнал.

— Гладни ли сте? — попита той. — Стана ли време за вечеря? Цял ден се занимавам с проектите на „Франкенбийнс“.

— Спечелихте ли ги като клиент? — попита Кат.

— Още се борим. Все се борим — отвърна той. — Ливай, ще останеш ли за вечеря?

— О, много благодаря, сър, но мисля, че е по-добре да тръгна, докато все още има някаква светлина.

Кат подскочи като ужилена.

— Ти шегуваш ли се?! Няма да пътуваш обратно до Линкълн в тоя ад.

— Няма проблем — каза Ливай. — Четири по четири. Зимни гуми. Мобилен телефон.

— Не! — отсече тя. — В никакъв случай! Извадихме късмет, че въобще се добрахме дотук. Никъде няма да ходиш.

Той прехапа устни и вирна безпомощно вежди.

Баща й мина покрай тях и излезе навън да види какво е времето.

— Господи! — възкликна той от верандата. — Кат е права, Ливай… Извинявай, че непрекъснато повтарям името ти, но така ми е по-лесно да го запомня. Нали нямаш нищо против?

— Не, сър.

Кат го подръпна за ръкава.

— Разбрахме се, нали? Оставаш.

Ливай облиза устни, притеснен. Не беше свикнала да го вижда такъв.

— Да, госпожо — прошепна той.

— Добреее… — каза баща й, влизайки обратно в къщата. — Вечеря…

Все още изглеждаше вглъбен в работите, дето вършеше цял ден.

— Аз ще се погрижа — успокои го Кат. — Ти си работи. Май те прекъснахме.

— Благодаря ти, миличка — усмихна й се той с облекчение. — Просто ми дай още половин час да довърша нещо и ще ви обърна внимание. Ливай, съблечи се — додаде той и седна над записките си.

Кат събу ботушите си и окачи палтото на закачалката.

— Съблечи се — прошепна тя на Ливай и отново го подръпна за ръкава.

Той послушно свали якето си.

— Хайде — кимна му тя и тръгна към кухнята.

Докато минаваха по коридора, Кат надникна в стаята на баща си и в банята. Нямаше писаници с паста за зъби, всичко в къщата изглеждаше в ред.

— Извинявай — каза Ливай, когато влязоха в кухнята.

— Престани — отвърна тя. — Напрягаш ме.

— По-добре да си вървя.

— Ще се притесня още повече, ако тръгнеш в тая буря. Седни, за бога. Всичко е наред.

Той й се усмихна с типичната си лъчезарна усмивка и приседна на един от високите столове край плота.

— Изглеждаш странно насред кухнята ни — каза тя. — Все едно са се слели два различни свята.

Ливай прекара пръсти по косата си да изтръска водата от топящия се сняг.

— На баща ти май не му направи никакво впечатление, че ме водиш у вас.

— Свикнал е да идват момчета у дома.

— Нима? — вдигна вежда Ливай.

— Заради сестра ми… — отвърна Кат, усещайки, че се изчервява.

Тя отвори хладилника. Личеше си, че баба й е идвала. Всички бутилки със засъхнали сосове за какво ли не бяха изчезнали, а на мястото им бяха подредени пластмасови кутии, надписани с маркер. Имаше яйца, прясно и кисело мляко — все в срок на годност. Кат надникна във фризера. Беше пълен с готови замразени ястия, вероятно същите, които бе заварила и миналия път.

— Какво ще кажеш за яйца? — попита тя Ливай.

— Супер — усмихна се той. — Много обичам яйца.

В една от пластмасовите кутии имаше италиански колбас с червени чушки. Кат реши да го позапече в един тиган и да направи яйца на очи. За да си покаже готварските умения. Имаше хляб за тост и масло. Щеше да стане приемлива вечеря.

— Искаш ли да ти помогна? — попита Ливай.

— Не. Ще се оправя — погледна го тя през рамо, а после отново се обърна към печката, за да скрие усмивката си. — Остави ме веднъж да направя и аз нещо за теб.

— Добре, оставям те — отвърна той. — С какво се занимава баща ти?

Кат му разказа. За шибания Кели и за „Гравиоли“, за семейната им екскурзия до Гранд Каньон, която баща им бе прекарал в колата под наем с тефтер и флумастер в ръка.

Баща й беше работил за много клиенти от селскостопанския бранш през годините — все пак бяха в Небраска — и Ливай дори знаеше някои реплики от негови реклами.

Вечеряха на масата в трапезарията и към средата на вечерята Кат усети, че може малко да свали гарда. Ливай се бе поотпуснал и се държеше мило и учтиво, без да е прекалено дружелюбен, както правеше обикновено, а баща й просто беше щастлив, че тя си е у дома.

Яйцата бяха съвършени.

Единственият неприятен момент бе, когато баща й попита за Рен. Кат сви рамене и смени темата. Той не даде вид да го е забелязал. Беше малко по-напрегнат тази вечер, потропваше по често с пръсти и изглеждаше отнесен, но Кат реши, че просто е вглъбен в работата си. Каза, че тича всяка сутрин, и вероятно наистина го правеше, защото цветът на лицето му беше добър. От време на време погледът му се проясняваше и тогава на Кат й се струваше, че се опитва да прецени Ливай.

След вечеря Ливай настоя да прибере масата и да измие чиниите. Щом отиде в кухнята, баща й се наведе съзаклятнически и попита:

— Това гаджето ти ли е?

Кат го изгледа изпод вежди, но кимна.

— От колко време?

— От около месец — отвърна тя. — Може би повече. Не знам.

— На колко години е?

— На двайсет и една.

— Изглежда по-голям.

— Заради косата е.

Баща й кимна.

— Вижда ми се свестен.

— Много е добър — каза Кат с цялата искреност, на която беше способна, надявайки се да го убеди. — Свястно момче е. Наистина.

— Не знаех, че си се разделила с Ейбъл.

След като приключиха с чиниите — Кат ги подсуши, — двамата с Ливай смятаха да гледат някой филм, но баща й се намръщи, като я видя да мести записките му от дивана.

— Имате ли нещо против да гледате телевизия горе? Утре ще бъда твой цял ден, Кат, обещавам. Просто…

— Няма проблем — отвърна тя. — Само недей да стоиш до среднощ. Моля те.

Той се усмихна, но погледът му вече беше съсредоточен върху тефтера.

Кат погледна Ливай и кимна към стълбите. Докато се качваха, стомахът й се свиваше от притеснение с всяко стъпало. На площадката на горния етаж Ливай я докосна по ръката и тя побърза да се шмугне в стаята си.

Стаята й се стори съвсем детинска сега, когато се опитваше да я види през неговите очи. Беше голяма, заемаше почти половината етаж, със скосен таван, тъмнорозов мокет и две еднакви легла с кремави балдахини.

Всеки сантиметър от стените и тавана беше покрит с плакати и снимки. Двете със сестра й не бяха свалили почти нищо от детските си години. Просто добавяха нови неща. Така интериорът бе станал доста еклектичен с преобладаваща тема „Саймън Сноу“.

Ливай стоеше на прага и гледаше в захлас, прехапал долната си устна. Кат го побутна да влезе.

— Това е най-сладката стая, която съм виждал — възкликна той и прихна.

— Да бе, да… — въздъхна тя.

— Не, сериозно ти казвам. Всичко това трябва да бъде консервирано, за да може хората от бъдещето да разберат какво е било да си тийнейджърка в двайсет и първи век.

— Уф, стига, моля ти се…

— Не мога просто — продължи да се смее Ливай. — Не издържам…

Той излезе в коридора и след секунда се върна в стаята, избухвайки отново в смях.

— Добре де. Разбрах — каза Кат, отиде до леглото си и седна, облягайки се на тапицираната табла.

Кувертюрата й беше на розови и зелени квадрати. Възглавниците бяха с лика на Саймън Сноу. Над главата й като капан за сънища висеше подвижна играчка с Хелоу Кити и приятелите й.

Ливай дойде до леглото, оглеждайки се като в музей, и седна по средата.

— Изглеждаш толкова ослепително сладка в тоя момент, че сериозно се замислям дали да пробия дупчица в един лист и да те гледам през нея, за да не ми се увреди зрението.

Кат го изгледа изпод вежди. Той качи краката си на леглото и глезените им се преплетоха.

— Не мога да повярвам, че баща ти ме пусна да се кача в стаята ти. Та ние току-що се запознахме. Единственото, което знае за мен, е, че съм те докарал в снежна буря.

— Той си е такъв — отвърна Кат. — Никога не ни е държал изкъсо.

— Никога ли? Дори като малки?

— Дори и тогава. Винаги ни е имал доверие. При това го видя как е. Мислите му непрекъснато скачат нанякъде.

— Е, като се запознаеш с нашите, не очаквай майка ми да ни остави насаме дори и за миг.

— Рийгън сигурно е била във възторг — пошегува се Кат.

Ливай се ококори.

— Възторгът между майка ми и Рийгън беше взаимен, повярвай ми. По-голямата сестра на Рийгън забременя в последната година на гимназията и майка ми беше напълно убедена, че това е наследствено. Ходеше да се моли в църквата, за да го предотврати. Когато разбра, че сме се разделили, буквално вдигна ръце към небесата.

Кат се усмихна неловко, взе една възглавница и зачопли плата.

— Неприятно ли ти е, когато говоря за Рийгън? — попита той.

— Аз я споменах първа.

— Питам дали ти е неприятно.

— Малко — отвърна Кат. — Разкажи ми за майка си.

— Най-после успях да се усамотя с теб, а си говорим за бившата ми приятелка и за майка ми.

Кат се усмихна във възглавницата.

— Ами… — каза той. — Майка ми е израсла в ранчо. Обича да шие куилтове. Ходи редовно на църква.

— Каква вяра изповядва?

— Баптистка.

— Как й е името?

— Марлис — отвърна той. — А твоята майка как се казва?

— Лора.

— С какво се занимава?

Кат го погледна, изненадана, и сви рамене.

— Беше художничка. Може би още е. Двамата с татко са се срещнали в една рекламна агенция. Току-що са били завършили колеж.

— И? — побутна я той с коляно.

Тя въздъхна.

— Ами тя не е имала никакво намерение нито да се жени, нито да ражда деца. Даже не са ходели сериозно. Тя се е опитвала да си намери работа в Минеаполис или в Чикаго… Обаче се оказала бременна. Явно при нея действително е наследствено, защото в рода й има много такива бременности. И се оженили. — Кат вдигна глава да го погледне. — За неин ужас. Не искала нито едно дете, а взели, че й се паднали две.

— Откъде знаеш всичко това? От баща си ли?

— Не, лично тя ни го разказа. Реши, че трябва да сме наясно коя е всъщност и как се е оказала в такова окаяно положение. Вероятно за да не правим същата грешка.

— И каква точно поука е очаквала да си вземете?

— Не знам — отвърна Кат. — Да стоим настрана от мъжете може би. Или пък просто да ползваме презерватив. Или да стоим настрана от мъже, които не знаят как се ползва презерватив.

— Почвам да ценя молитвите на майка ми.

Кат се засмя.

— Кога ви напусна? — попита Ливай.

Вече знаеше, че майка им ги е напуснала. Кат му каза веднъж, давайки да се разбере, че не желае да влиза в подробности, но сега ситуацията беше друга.

— Когато бяхме на осем — отвърна тя.

— Очаквахте ли го?

— Не, разбира се — каза тя и го погледна. — Едва ли някой очаква подобно нещо, когато е на осем. Децата не допускат, че майка им може да ги изостави, каквато и да е причината. Дори и ако подозират, че не ги обича достатъчно.

— Сигурен съм, че ви е обичала.

— Което не й попречи да си тръгне и повече да не се върне — каза Кат. — Кой нормален човек постъпва така?

— Не знам… Сигурно някой, който се чувства нещастен.

Кат усети, че очите й се пълнят със сълзи, и поклати глава.

— Липсва ли ти? — попита Ливай.

— Не — отвърна тихо тя. — Не ми пука за нея. Липсва ми Рен.

Ливай сви крака, застана на колене и изпълзя нагоре, за да седне до нея. После сложи ръка през рамото й и я притегли към себе си.

— Може ли? — попита.

Тя кимна и се облегна предпазливо върху гърдите му, сякаш не беше сигурна дали ще се побере. Той започна да описва кръгове върху рамото й с палеца си.

— Знаеш ли? — каза той. — Като влязох, първата ми мисъл беше, че Саймън Сноу се е пръснал като бомба тук. Обаче сега, като гледам, по-скоро ми се струва, че някой друг го е изял, бил е на някаква шведска маса, на която са сервирали само Саймън Сноу, наял се е на корем и после се е пръснал тук.

Кат се разсмя.

— На мен пък си ми харесва.

— Не съм казал, че не ми харесва.

* * *

Докато говореха, всичко вървеше съвсем нормално. А Ливай говореше непрекъснато. Разказа й за младежката организация на Националния институт по храните и селското стопанство, в която е членувал.

— Девизът й е „Глава, сърце, ръце, здраве“. Не си ли я чувала? Няма ли клон в Омаха?

— Май не.

— Много жалко. Изпуснала си сума ти състезания по развъждане на зайци.

— Развъждал си зайци?!

— Даже съм печелил награди с тях — отвърна той. — А една година и със свиня.

— Като те слушам, имам чувството, че си израсъл на друга планета.

— Глава, сърце, ръце, здраве… готино е, как мислиш?

— Това със зайците увековечено ли е на снимка?

— Естествено, даже имам снимки със синята наградна лента.

— Този път аз ще трябва да ги гледам през дупчица, че да си опазя зрението.

— Ти шегуваш ли се? Толкова съм сладък на тях, че ще ти трябват специални очила. Ей, сетих се как беше клетвата на организацията: Заклевам се да мисля трезво с главата си, да бъда лоялен със сърцето, да помагам на другите с ръцете си и да пазя здравето си в името на моята организация, моята общност, моята родина и света.

Кат стисна очи.

— Моля ти се, дай очилата, че ослепях.

После Ливай й разказа за участията им в Щатския панаир — още зайци, още свине и яко печене на домашни курабийки в една от годините. Показа й също снимки на четирите си русокоси сестри на телефона.

Кат не можа да запомни имената им. Всичките бяха библейски.

— От Стария завет — уточни Ливай.

Една от сестрите му беше на нейна възраст, а другата още учеше в гимназията.

— Не ти ли се струва извратено?

— Кое?

— Да ходиш с момиче, което е на годините на по-малката ти сестра?

— Щеше да ми се струва извратено, ако ходех с по-малката си сестра.

— Но аз съм още тийнейджърка.

Той сви рамене.

— И какво от това.

Тя го сръчка с лакът.

— Кат, аз съм само две години и половина по-голям от теб.

— Това си е десетилетие, когато си в първи курс — отвърна тя.

Той я изгледа изпод око.

— Баща ми реши, че си на трийсет.

— Глупости! — стъписа се той. — Наистина ли?

Тя се разсмя.

— Бъзикам те.

Ливай забеляза настолната игра с въпроси за Саймън Сноу и настоя да играят. Кат отначало си помисли, че ще го размаже, но той имаше невероятна памет, а и въпросите бяха повече за филмите, отколкото за романите.

— Много жалко, че не питат нещо за хомосексуалния подтекст — подкачи я той, когато напредна с точките. — Искам да ми връчиш синя наградна лента, като те победя.

В полунощ Кат се сети за баща си, който все още работеше долу, и се замисли, че е време да си ляга.

— Уморен ли си? — попита тя Ливай.

— Ще получа ли собствено легло с навес?

— Казва се балдахин и не, няма. Ще получиш собствен диван. Ако кажа на татко, че си уморен, ще успея да го убедя да си легне.

Ливай кимна.

— Трябва ли ти пижама или нещо такова?

— Не, мога да спя и с дрехите. Една нощ е само.

Тя намери една нова четка за зъби, извади чисти чаршафи от скрина и взе една от възглавниците си.

Когато слязоха долу, записките се бяха умножили, но баща й енергично разчисти дивана и целуна Кат по челото. Тя го накара да й обещае, че няма да продължи да работи в стаята си — „Да не се разправяме пред чужди хора“.

После застла дивана, а когато Ливай излезе от банята, му връчи възглавницата. Той я сложи в единия край и й се усмихна.

— Имаш ли нужда от нещо друго? — попита тя.

Ливай поклати глава. Кат понечи да си върви, но той я хвана за ръката. Постояха така за миг, а после тя каза:

— Лека нощ.

— Лека нощ, мила моя.

* * *

Кат се събуди в три през нощта. Мислите й бяха прекалено ясни, сърцето й биеше твърде учестено. Тя слезе на пръсти по стълбите, но знаеше, че те пак ще скърцат.

Отиде в кухнята, увери се, че печката е изключена, провери задната врата, видя, че е заключена. Всичко беше наред…

Стаята на баща й беше полуотворена. Тя застана на прага, докато се убеди, че е заспал, а после мина съвсем, съвсем тихо покрай дивана. Входната врата също беше заключена. Пердетата бяха спуснати. По улицата пред къщата им пълзеше снегорин.

Когато се обърна, Ливай се бе надигнал на лакът и я наблюдаваше.

Беше свалил пуловера и бе останал по бяла тениска. Косата му стърчеше на всички страни. Устните и очите му бяха подпухнали от съня.

Глава, сърце, ръце…

— Случило ли се е нещо? — прошепна той.

Кат поклати глава и изтича нагоре по стълбите.

* * *

Ливай трябваше да тръгне преди закуска. Беше на работа. Джим Флауърс, любимият метеоролог на баща й, каза, че пътните условия са много по-добри, но всички трябва „да я карат по-леко“.

Бащата на Кат каза, че ще я закара обратно до колежа в неделя, но Ливай погледна затрупаната със сняг хонда навън и предложи да дойде да я вземе той.

— Значи… — каза баща й, докато стояха на верандата и гледаха пикапа на Ливай да се отдалечава — това е новото ти гадже.

Кат кимна.

— Още ли напираш да се прибереш у дома? Да се преместиш да учиш в Омаха? Да прекараш целия си живот, грижейки се за психически нестабилния си баща?

Кат мина покрай него и влезе в къщата.

— Закуска?

* * *

Уикендът мина чудесно. Пет хиляди нови думи към Само напред. Риба с репички и настъргано зеле от мексиканския ресторант. Само два разговора за Рен. А в неделя следобед Ливай дойде да я вземе, изкачвайки стъпалата към дома й две по две.