Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (6)

6
Портър

Ден първи, 7:31 ч.

Портър спря доджа си до тротоара пред Диърборн Паркуей 1547 и се втренчи в голямата каменна къща. Наш, който седеше до него, приключи разговора си по телефона.

— Обади се капитанът. Иска да отидем в Управлението.

— Ще отидем.

— Беше много настоятелен.

— У4М е щял да изпрати кутията тук. Времето лети. Не е необходимо да се връщаме веднага в Управлението — каза Портър. — Няма да се бавим. Важно е да бъдем една крачка напред.

— У4М? Наистина ли ще приемеш това?

— У4М, Убиецът „Четирите маймуни“. Не ми пука как наричаме шибания откаченяк.

Наш гледаше през стъклото на колата.

— Страхотна къща. Само едно семейство ли живее тук?

Портър кимна.

— Артър Талбът, съпругата му, дъщеря тийнейджърка от първия брак, вероятно едно-две джафкащи кученца и една прислужница или пет.

— Проверих в отдел „Изчезнали лица“. Никой не се е обаждал за Талбът — каза Наш. Двамата слязоха от колата и тръгнаха нагоре по каменните стъпала. — Как искаш да го изиграем?

— Бързо — отговори Портър и натисна звънеца на вратата.

— Съпругата или дъщерята? — тихо попита Наш.

— Какво?

— Ухото. На кого мислиш, че е? На съпругата или на дъщерята?

Портър се приготви да отговори, когато вратата се открехна два-три сантиметра, задържана от верига. Жена от латиноамерикански произход се втренчи гневно в тях със студени кафяви очи.

— Да помогна ви?

— Вкъщи ли са господин или госпожа Талбът?

Очите й се стрелнаха от Портър към Наш и после обратно.

— Моменто.

Тя затвори вратата.

— Аз залагам на дъщерята — каза Наш.

Портър погледна телефона си.

— Името й е Карнеги.

— Карнеги? Шегуваш ли се?

— Никога не съм разбирал богаташите.

Вратата се отвори отново. На прага стоеше русокоса жена на четирийсет и няколко години, облечена с бежов пуловер и тесен черен панталон. Косата й беше прибрана на тила в хлабаво завързана конска опашка. „Привлекателна е“ — помисли си Портър.

— Госпожа Талбът?

Тя се усмихна учтиво.

— Да. Какво мога да направя за вас?

Латиноамериканката се появи зад нея, наблюдавайки детективите от другата страна на преддверието.

— Аз съм детектив Портър, а това е детектив Наш. Ние сме от чикагската полиция. Може ли да поговорим някъде?

Усмивката й помръкна.

— Какво е направила?

— Моля?

— Скапаната дъщеря на съпруга ми. Много бих искала да изживея една седмица без нейните драми да краде от магазини, да шофира безразсъдно или да се напива в парка с не по-малко скапаните си, развратни приятелки. По-добре да предлагам безплатно кафе на всеки полицай, който иска да се отбие тук, тъй като половината от вас и без това идват редовно. — Тя отстъпи назад от вратата, която се отвори и разкри оскъдно обзаведено антре. — Влезте.

Детективите я последваха вътре. Над тях се извисяваше сводест таван, в средата на който искреше кристален полилей. Портър се пребори с инстинктивния си подтик да събуе обувките си, преди да стъпи върху белия полиран мрамор.

— Миранда — обърна се госпожа Талбът Към икономката. — Моля те, бъди добра и ни донеси чай и гевречета, освен ако полицаите не предпочитат понички? — поусмихна се тя.

„Аха, богаташки хумор“ — помисли си Портър.

— Не, благодаря, мадам.

Богатите бели жени много мразеха да ги наричат „мадам“.

— Моля, наричайте ме Патриша.

Детективите я последваха през преддверието и по коридора и влязоха в голяма библиотека. Лакираният дъсчен под блестеше на светлината на ранното утро, осеян със светли петънца от кристалния полилей, окачен над голяма каменна камина. Госпожа Талбът посочи канапето в средата на стаята. Портър й Наш седнаха. Тя се настани на удобно кресло с табуретка за краката срещу тях и взе чаша от масичката до нея. Сутрешният „Трибюн“ беше недокоснат.

— Миналата седмица тя се беше надрусала с някаква гадост и се наложи да я взимам посред нощ от спешното отделение в центъра на града. Грижовните й приятелчета я бяха оставили там, след като припаднала в някакъв клуб. Сложили я на пейка пред болницата. Представяте ли си? Арти беше по работа извън града и аз трябваше да я прибера, преди той да се върне вкъщи, защото никой не иска да го ядосва. За мащехата е най-добре да изглади нещата, за да изглежда така, сякаш никога не са се случвали.

Прислужницата влезе, носейки голям сребърен поднос. Сложи го на масата пред тях, наля две чаши чай от гарафа и даде едната на Наш, а другата на Портър. На подноса имаше две чинии. Едната съдържаше препечено геврече, а другата — поничка с шоколад.

— Аз не съм надраснал стереотипите — каза Наш и взе поничката.

— Не е необходимо — рече Портър.

— Глупости. Да ви е сладко — отговори Патриша.

— Къде е съпругът ви, госпожо Талбът? Вкъщи ли е?

— Излезе рано сутринта да играе голф в Уийтън.

Наш се наведе напред.

— Това е било преди около един час.

Портър взе чашата чай, бавно отпи глътка и после я върна на подноса.

— А дъщеря ви?

— Доведената дъщеря.

— Доведената дъщеря — поправи се Портър.

Госпожа Талбът се намръщи.

— Защо не ми кажете в какво се е забъркала? Тогава ще реша дали да ви позволя да говорите с нея, или да се обадя на някой от адвокатите ни.

— Тогава тя е тук?

Патриша отвори широко очи за момент. Напълни пак чашата си, взе две бучки захар, пусна ги в чая, разбърка го и отпи. Пръстите й се увиха около топлата чаша.

— Тя спа дълбоко в стаята си през цялата нощ. Преди няколко минути я видях да се приготвя за училище.

Портър и Наш се спогледаха.

— Може ли да я видим?

— Какво е направила?

— Следваме улика, госпожо Талбът. Щом тя е тук в момента, няма за какво да се тревожите. Тръгваме си веднага. Но ако не е тук — Портър не искаше да я плаши излишно, — може би ще има причина за притеснение.

— Не е необходимо да я прикривате — обясни Наш. — Искаме само да се уверим, че тя е в безопасност.

Патриша се обърна с чашата в ръка.

— Миранда? Би ли довела Карнеги, моля?

Икономката отвори уста, замисли се какво да каже и после се отказа. Обърна се и излезе от библиотеката. Прекоси коридора и се качи по стълбището, което се виеше по отсрещната стена.

Наш сръга с лакът Портър, който се обърна и проследи погледа му до снимка в рамка на полицата над камината. Младо русокосо момиче, облечено с костюм за езда, стоеше до дорест кон. Портър стана и се приближи до нея.

— Това ли е доведената ви дъщеря?

Госпожа Талбът кимна.

— Преди четири години. Тя навърши дванайсет, един месец преди да е направена снимката. Класира се на първо място.

Портър гледаше косата й. Убиецът „Четирите маймуни“ беше убил само една блондинка досега. Всички останали бяха брюнетки.

— Патриша? Какво има?

Всички се обърнаха.

На прага стоеше тийнейджърка с тениска на „Мотли Крю“, бял халат и чехли. Русата й коса беше разрошена.

— Моля те, не ме наричай Патриша — троснато каза госпожа Талбът.

— Съжалявам, майко.

— Карнеги, тези господа са от чикагската полиция.

Момичето пребледня.

— Защо са дошли, Патриша?

Портър и Наш се бяха втренчили в ушите й. И двете бяха на местата си.