Към текста

Метаданни

Данни

Серия
У4M (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The fourth monkey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране
Sunshine (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джонатан Баркър

Заглавие: Четвъртата маймуна

Преводач: Юлия Чернева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Симолини’94

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-221-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10452

История

  1. — Добавяне

5
Дневник

Бих искал да изясня нещата от самото начало.

Родителите ми не са виновни.

Израснах в дома, изпълнен с обич — той би накарал Норман Рокуел[1] да си вземе бележка.

Майка ми, Бог да благослови душата й, се отказа от обещаваща кариера в издателската дейност, за да си остане у дома след раждането ми, и не вярвам, че някога е жадувала да се върне. Тя слагаше закуска на масата за баща ми и мен всяка сутрин и вечеря точно в шест вечерта. Мама отделяше много време за семейството, което прекарвахме по най-забавен начин.

Тя разказваше за подвизите си през деня, а татко и аз слушахме внимателно. Гласът й беше ангелски и до днес копнея за него.

Баща ми работеше във финансовата сфера. Убеден съм, че колегите му го уважаваха, въпреки че той не говореше за работата си вкъщи. Татко твърдо вярваше, че ежедневните събития в нечия работа, трябва да си останат на работното място, а не да бъдат внасяни в дома и изсипвани в светилището на жилището, все едно някой да хвърли кофа помия на прасетата, за да се угощават. Той оставяше работата си в службата, където й беше мястото.

Баща ми носеше лъскаво черно куфарче, но не съм го виждал нито веднъж да го отваря. Оставяше го до външната врата всяка вечер и куфарчето си оставаше там, докато той тръгнеше за работа на другия ден. Взимаше го, докато излизаше. Преди това задължително целуваше мама, а мен потупваше по главата.

— Грижи се за майка си, момчето ми! — казваше татко. — Ти си мъжът в къщата, докато аз се върна. Ако на вратата почука данъчен инспектор, изпрати го при съседите. Не му обръщай абсолютно никакво внимание. Той е незначителен в общия замисъл на нещата. По-добре научи това сега, отколкото да се притесняваш за такива неща, когато имаш свое семейство.

С мека шапка на главата и куфарчето в ръката, баща ми се усмихваше, помахваше и излизаше. Отивах до панорамния прозорец и го гледах как върви по алеята (като внимава с леда през студените зими) и се качва в малкото си черно кабрио. Татко караше порше, модел 1969 година. Великолепна машина. Произведение на изкуството с гърлено ръмжене, което започваше да боботи веднага след превъртането на ключа в стартера, и се засилваше, когато автомобилът полека излизаше на улицата и захапваше асфалта с лакома наслада.

О, баща ми обожаваше тази кола.

Всяка неделя взимахме голяма синя кофа от гаража и няколко парцала и я измивахме от горе до долу. Татко прекарваше часове да се грижи за мекия черен покрив и да излъсква металните извивки, неведнъж, а два пъти. Аз имах задачата да почистя джантите на колелата, работа, която приемах сериозно. Когато приключехме, автомобилът блестеше така, сякаш току-що беше излязъл от изложбената зала. След това баща ми смъкваше гюрука и ни водеше с майка ми на неделна разходка с колата. Въпреки че поршето беше двуместно, аз бях мъничък и се побирах удобно на мястото зад седалките. Спирахме пред местния „Деъри Фрийз“ да си вземем сладолед и газирана вода, а после се отправяхме към парка за следобедна разходка сред големите дъбове и тревистите поляни.

Играех с другите деца, докато мама и татко ме гледаха, седнали под сянката на някое старо дърво, преплели ръце и с изпълнени с любов очи. Шегуваха се и се смееха и аз ги чувах, докато бягах след топката или гонех фризби.

— Вижте ме! Вижте ме! — виках.

И те ме гледаха. Гледаха ме като родители. Гледаха ме с гордост. Техният син. Тяхната радост. Спомням си себе си в онази крехка възраст. Спомням си тях под онова дърво, със сияещи усмивки. Спомням си как си представях гърлата им прерязани от ухо до ухо и как от раните се лее кръв и се събира в локва на тревата под тях. И се смеех, много се смеех, и сърцето ми пърхаше.

Разбира се, това беше преди години, но със сигурност започна тогава.

Бележки

[1] Норман Рокуел (1894–1978) — американски художник и илюстратор. След Втората световна война започва да работи за седмичното списание „Сатърди Ивнинг Пост“, за което в продължение на четирийсет и седем родини създава стотици корици. Най-популярните от тях са тези за Дядо Коледа и веселата атмосфера в големите задружни семейства, които се превръщат в емблеми за американските празници. — Б.пр.