Емил Зола
Труд (4)

IV

На другия ден, понеделник, Жорданови трябваше да се върнат в Боклер с един от вечерните влакове. Люк прекара предобеда в разходка из парка на Крешри, един парк на площ около четиридесет хектара, чието изключително местоположение, бликащите извори и прекрасната зеленина го правеха райски кът, известен в целия край.

Жилището, една доста тясна и без никакъв стил тухлена сграда, построена от дядото на Жордан по времето на Луи XVIII на мястото на стария замък, изгорен през революцията, опираше на склона на Монбльозите, една стръмна и гигантска стена, която образуваше висок нос пред края на дефилето Бриа към огромната равнина Руман. Паркът, защитен така от северните ветрове, с южно разположение, приличаше на естествен парник, в който царуваше вечна пролет. Буйна растителност покриваше този скалист склон благодарение на потоците, които се стичаха от всички страни като кристални водопади; сред пълзящите растения и вечно зелените храсти се изкачваха нагоре кози пътеки, стълби, издълбани в скалата. После долу потоците се съединяваха в бавно течаща река, която напояваше целия парк, просторните морави, горичките от големи, красиви и могъщи дървета. Впрочем Жордан, който искаше да остави девствена тази природа, държеше само един градинар с двама помощници, чиито задължения бяха да почистват парка и да се грижат за зеленчуковата градина и няколкото цветни лехи пред терасата на къщата.

Дядото Орелиан Жордан дьо Бовизаж бе роден през 1790 година, в навечерието на епохата на терора. Родът Бовизаж, един от най-старите и прочутите в областта, беше вече в упадък; от някогашните си, огромни земи тогава притежаваше само две ферми, присъединени днес към землището на Комбет, и около хиляда хектара голи скали, безплодни земи, простиращи се като лента във високото плато на Монбльозите. Орелиан бе едва тригодишен, когато родителите му бяха принудени да емигрират през една ужасна зимна нощ, като оставиха замъка си в пламъци. До 1816 година той живя в Австрия, където един след друг, първо майка му, а после баща му, родителите му починаха, като го оставиха в много тежко положение; възпитан сурово в занаятчийско училище, той имаше какво да яде само когато можеше да припечели нещо като механик в една мина за желязна руда. Беше навършил двадесет и седем години, когато при царуването на Луи XVIII се завърна в Боклер и намери фамилното имение още по-намалено, без двете ферми; останали бяха само днешният малък парк и хилядата хектара камънаци, които никой не искаше. Нещастието напълно го демократизира, той разбра, че не може повече да бъде Бовизаж, и оттогава започна да се подписва съвсем кратко само Жордан, ожени се за дъщерята на един много богат фермер от Сен Крон и с нейната зестра построи върху пепелището на замъка буржоазната тухлена къща, в която и сега още живееше неговият внук. Той си остана работник с почернели ръце и често си спомняше за мината с желязна руда в Австрия и за високата пещ, в която бе работил; и от 1818 година започна да търси и откри в голите скали на имението си една подобна мина, за чието съществуване предполагаше от легендите, разказвани от родителите му; после построи над Крешри, в склона на планината, една висока пещ, първата в този край. Оттогава стана индустриалец, но никога не успяваше да реализира блестящи сделки, винаги се бореше със затруднения, понеже му липсваха необходимите парични сраства; но този край му остана признателен поради това, че неговата висока пещ привлече създатели на сегашните богати заводи; между които и Блез Кюриньон, пещарят, който през 1823 година бе основал „Бездната“.

Орелиан Жордан имаше само един син, Северен, който се роди, когато бе на повече от тридесет и пет години; едва след неговата смърт, през 1852 година, когато синът му го замести, високата пещ на Крешри стана солидно предприятие; Северен се ожени за госпожица Франсоаз Мишон, дъщеря на един лекар в Маньол, която се оказа прелестно добра жена, изключително интелигентна. Тя стана двигателят, мъдростта и съкровището на предприятието. Съпругът й, когото тя съветваше, обичаше и подкрепяше, прокопа нови минни галерии, увеличи десеторно добива на руда, почти преустрои високата пещ, като я снабди с усъвършенствувани съоръжения. Така те спечелиха голямо състояние, но започнаха да страдат, че нямат деца. Бяха женени от десет години, Северен бе вече на четиридесет години, когато най-сетне им се роди син, Марсиал, а десет години по-късно имаха и дъщеря, Сьорет. Тази закъсняла плодовитост ги изпълни с щастие, а особено майката, която бе прекрасна майка; тя като че ли отново роди своя син, като самоотвержено го изтръгна от смъртта и го направи свое подобие и по ум, и по доброта. Доктор Мишон, баща й, един мечтател хуманист, голям благодетел, стар привърженик на Фурие и Сен Симон, се оттегли в Крешри, където тя му построи една къщичка, същата, в която сега бе настанен Люк. Той умря сред книгите си, огрян от весело слънце и заобиколен от цветя. И до смъртта на обожаваната майка, която почина шест години след баща си и съпруга си, всички в Крешри живееха весело в постоянно благоденствие и щастие.

Когато останаха сираци, а това, бе преди пет години, Марсиал Жордан беше на тридесет години, а Сьорет на двадесет. Той, въпреки крехкото си здраве и непрекъснатите болести, от които майка му го излекува благодарение на силната си любов, завърши политехнически институт. Но още със завръщането си в Крешри, след като се отказа от всички предлагани му длъжности, благодарение на значителното си състояние стана господар на своята съдба и страстно се зае с открития, каквито приложението на електричеството разкриваше пред учените. Той си построи до самата тухлена къща една много просторна лаборатория, под един съседен навес инсталира мощен електрически двигател, после постепенно се специализира и накрая се отдаде почти напълно на мечтата си да осъществи не само теоретически, но и практически металолеенето в електрически пещи в индустриалното производство. От този момент той се уедини, заживя като монах, отдаден всецяло на опитите си, на голямата си задача, която стана смисъл на живота и работата му. Сестра му замести покойната му майка. Сьорет скоро стана негов верен пазач, добрият ангел, който непрекъснато бдеше и се грижеше за него; тя го обкръжаваше с любов и топлота, от които той имаше нужда както от въздуха, който дишаше. Освен това тя пое ръководството на малкото им домакинство, освободи го от материалните грижи и му помагаше като секретарка и лаборантка, без да вдига шум, мирно и нежно, със спокойна усмивка. За щастие високата пещ продължаваше да работи сама; старият инженер Ларош, оставен като наследство преди повече от тридесет години от основателя Орелиан Жордан, я ръководеше, така че Марсиал Жордан, задълбочен в лабораторните си опити, можеше съвсем да не мисли за сегашното състояние на работата. Той оставяше добрия човек да управлява високата пещ съобразно усвоената практика и не се грижеше за възможното подобряване и усъвършенствуване, като считаше, че тези неща са относителни и временни постижения без особено значение, тъй като търсеше радикален метод — добиване на желязо с електричество, което ще извърши преврат в металургичната промишленост. Дори Сьорет трябваше понякога да се намесва, да решава някои въпроси заедно с Ларош, понеже знаеше, че умът на брат й е всецяло зает с някакво търсене, и не искаше да го смущава със странични занимания. И изведнъж смъртта на Ларош така разстрои толкова добре регулирания ход на нещата, че Жордан, считайки се достатъчно богат и без каквито и да било амбиции да ръководи предприятието, беше готов да се освободи доброволно от високата пещ, като веднага започне преговори с Делаво, чиито желания му бяха известни, ако Сьорет, по-мъдра от него, не беше го склонила най-напред да се посъветва с Люк, в когото имаше голямо доверие. На това именно се дължеше спешното повикване на младия мъж, който така ненадейно попадна в Боклер.

Люк познаваше Жорданови, брата и сестрата, откакто ги бе срещнал в дома на Боажеленови, в Париж, където живяха цяла една зима, за да доведат докрай някои проучвания. Големият му възторг към брата, чийто научен гений го развълнува, и дълбокото приятелско чувство, примесено с уважение, към сестрата, която му изглеждаше като божествен образ на добротата, бързо предизвикаха силна симпатия у Люк към тях. По това време самият той работеше с прочутия химик Бурден, натоварен да проучи възможността за използуването на железните руди, наситени с много сяра и много фосфати; Сьорет си спомняше подробностите, които той бе разказал на брат й една вечер при разговор, който тя не можеше да забрави като стопанка, загрижена за състоянието на предприятието им. Бяха изминали повече от десет години, откакто бе изоставена мината, открита върху платото на Монбльозите от Орелиан Жордан, дядото, защото бяха попаднали на отвратителни пластове, в които имаше толкова сяра и фосфор, че резултатът от топенето не можеше да покрие разходите за добива на рудата. Експлоатацията бе прекъсната, високата пещ на Крешри сега се захранваше от мините в Гранвал, близо до Бриа, откъдето малката железопътна линия докарваше доста хубавия материал до разтоварната платформа, а също така и въглищата от съседните каменовъглени мини. Но всичко това ставаше с големи разходи и Сьорет често си мечтаеше за този химически метод, който може би ще позволи да се поднови експлоатацията на мината така, както Люк бе казал; и в желанието си да се консултира с него, преди брат й да вземе решение, тя смяташе, че е необходимо да знае поне какво ще отстъпят на Делаво, ако се сключи договор за продажба между Крешри и „Бездната“.

Жорданови трябваше да пристигнат с влак в шест часа след дълъг дванадесетчасов път; Люк отиде на гарата, за да ги чака, като се възползува от колата, която тръгна да ги вземе. Дребен, слаб, с продълговато благо и малко неопределено лице, обкръжено с избеляла кафява коса и брада, Жордан слезе от вагона, загърнат с голям кожух, макар че хубавият септемврийски ден беше топъл. С черните си, много живи и много проницателни очи, в които сякаш беше вместен целият му живот, той пръв забеляза младия мъж.

— О, драги ми приятелю, колко е любезно от ваша страна, че ни чакате! Човек не може да си представи подобно нещастие с този беден, самотен наш братовчед, когото трябваше да отидем да погребем! А пък аз изпитвам отвращение към пътуванията!… Най-сетне всичко свърши, ето ни тук.

— Живи и здрави все пак и не много уморени? — попита Люк.

— Да, не много. За щастие, можах и да спя.

Появи се и Сьорет, която бе останала да провери дали не са забравили някое от одеялата, които носеше за всеки случай. Тя съвсем не беше красива, беше също така дребна, с бледо и безжизнено лице, незначителна на вид като жена, примирила се с ролята си на добра домакиня и болногледачка. Обаче нежните й усмивки озаряваха с чар нейното невзрачно лице, в което също така единственото хубаво бяха пламенните й очи, в дъното на които гореше скрита, неосъзната от нея жажда за любов. Досега тя беше обичала само брат си, обичаше го като монахиня, която принася живота си в жертва на своя бог. Веднага, преди още да заговори с Люк, тя извика на брат си:

— Внимавай, Марсиал, трябва да си сложиш шала!

После се обърна към младия мъж с очарователната любезност и му засвидетелствува голямата си симпатия:

— Колко много трябва да се извиняваме, господин Фроман! И какво си помислихте за нас, като не ни намерихте при вашето пристигане?… Поне добре ли се настанихте у нас, добре ли се грижеха за вас?

— Прекрасно, живях като принц.

— О, вие се шегувате!… Като заминавах, аз имах грижата да дам всички необходими нареждания, за да не ви липсва нищо. Няма да повярвате колко се тревожех при мисълта, че ще бъдете сам в нашата бедна празна къща.

Качиха се в колата и разговорът продължи. Люк напълно ги увери, като им се закле, че е прекарал два много интересни дни, за които ще им разкаже. Когато пристигнаха в Крешри, макар че се беше стъмнило, Жордан огледа всичко около себе си и толкова щастлив, че се е върнал в обичайната си среда, извика от радост. Струваше му се, че се завръща тук след няколкоседмично отсъствие. Можеше ли да намира удоволствие в пътуването, щом като цялото му щастие беше в ъгълчето, където мисли и работи, освободен от всекидневните грижи. И докато чакаше Сьорет да сервира вечерята, той бързо се изми с хладка вода и настойчиво поиска да заведе Люк в лабораторията си, сам изгарящ от желание да влезе там, като казваше леко засмян, че няма да вечеря с удоволствие, ако преди това не подиша въздуха на помещението, където прекарва живота си.

— Драги приятелю, това е моята предпочитана миризма… Честна дума, да! От всички миризми най-много обичам миризмата на стаята, в която работя… Тя ме омагьосва и вдъхновява.

Лабораторията беше просторна, много висока, построена с желязо и тухли зала, чиито широки прозорци гледаха към зеленината в парка. По средата имаше голяма маса, отрупана с прибори, стените бяха украсени със сложна апаратура, с модели и скици на проекти, а в ъглите стърчаха малки електрически пещи. Мрежа от кабели и жици, увиснали от единия до другия край на залата, докарваше енергията от съседния навес, където се намираше машината, и я разпределяше в апаратите, приборите и пещите за извършване на опитите. И сред тази строга, малко сурова научна обстановка пред един от прозорците беше обзаведено едно меко, топло и интимно кътче с ниски библиотечни шкафове, с дълбоки фотьойли, с един диван, на който братът поспиваше в определени часове; и имаше и една малка масичка, до която сядаше сестрата, когато бдеше над него или му помагаше като вярна секретарка.

Жордан завъртя един ключ и цялата зала се заля от електрическа светлина и стана по-весело.

— Ето ме тук, аз решително се чувствувам най-добре у дома си… Нали знаете за нещастието, което ме принуди да замина за три дни; то се случи точно в момента, когато бях особено увлечен в един опит. Ще го подновя… Боже мой, колко хубаво се чувствувам!

Той продължи да се смее. Беше станал по-розов и по-въодушевен от обикновено. И като се полуизлегна на дивана, в привичната му замечтана поза, покани и Люк да седне.

— Драги приятелю, нали имаме време да поговорим за нещата, които ме накараха така силно да пожелая да ви видя, че си позволих да ви повикам? Всъщност необходимо е да присъствува и Сьорет, защото е отличен съветник; ако искате, това може да стане след вечерята, по време на десерта… Ах, колко съм щастлив, че сте тук, срещу мене, за да ви кажа, докато чакаме, докъде стигнаха моите изследвания. Те не вървят бързо, но аз работя, нали знаете, че това е голямо дело, достатъчно е да се работи по два часа дневно, за да се завоюва светът.

И мълчаливецът продължи да говори, разказа за своите трудове, като шеговито подхвърли, че не споделя с никого, освен с дърветата от своя парк. Електрическата пещ за топене на метала била вече открита; той търсел практическото й приложение в топенето на желязна руда. В Швейцария, където двигателната сила на потоците дава възможност да се строят евтини инсталации, в които при отлични условия се добивал алуминий. Защо да не се добива така и желязо? За да се реши задачата, трябва само да се прилагат същите принципи при определено условие. Сегашните високи пещи се нагряват до хиляда и шестстотин градуса, докато в електрическите пещи се достига до две хиляди градуса, като топенето ще става бързо, пълно и равномерно. И той лесно си представял такава пещ: един обикновен куб, иззидан от тухли, с височина на стените два метра, а огнището и потата от магнезий, най-огнеупорният от познатите материали. Той също така изчислил и определил обема на електродите, два големи цилиндъра от въглища; първото му съществено откритие било, че може директно да ги пълни с необходимия въглерод, за да отделя кислорода от рудата по такъв начин, че да опрости топенето и почти да го освободи от обемистия шлак. Бил построил макар и в груба форма модела на такава пещ, но как да я пусне в действие, как да я приложи на практика в индустрията?

— Погледнете! — каза той, като посочи с жест един модел в ъгъла на лабораторията. — Ето я моята електрическа пещ. Навярно трябва да се усъвършенствува, тя има много недостатъци, които още не мога да отстраня. Но и в това състояние ми даде отливки на прекрасен чугун и смятам, че една батерия от десет подобни пещи за десет часа ще произведе толкова, колкото произвеждат за едно денонощие три високи пещи, подобни на моята. А работата е толкова лесна и безопасна, че може да се ръководи от деца само с въртене на обикновени ключове!… Трябва да кажа обаче, че моите пробни чугунени отливки ми струват толкова скъпо, колкото ако бяха кюлчета от сребро. Така че задачата ми е съвсем ясна: моята пещ, която още е една лабораторна играчка, ще служи на индустрията от деня, в който ще мога да я снабдявам изобилно с евтина електрическа енергия, за да бъде изгодно топенето на желязната руда.

И той обясни, че от шест месеца е изоставил своята пещ, отдал се всецяло на разрешаването на задачата за пренасянето на електрическата енергия. Дали няма да се направи икономия, ако каменните въглища се изгарят в централи до самите мини и добитата електрическа енергия се отправя по кабели в далечните заводи, които имат нужда от нея? Това било задачата, над чието решение работели учени от години вече; бедата била в тава, че всички не можели да избягнат значителната загуба на електроенергия.

— Правени са и други опити — каза Люк с недоверие. — Смятам, че не може да се реализира икономия!

Жордан се усмихна и на лицето му се изрази кротката упоритост и непоколебимата вяра, които влагаше в търсенията си и които понякога го караха да работи много месеци, за да установи и най-малката истина.

— Никога не трябва да вярваш, докато сам не се убедиш… Аз вече имам добри резултати; един ден електрическата енергия ще може да се акумулира, разпределя и отправя без никакви загуби. И ако ми трябват двадесет години, добре, ще работя двадесет години. Това е много просто, започваш работа всяка сутрин и продължаваш, докато успееш… Впрочем какво друго мога да правя, освен да продължавам?

Той говореше с такова наивно величие, че Люк се развълнува като пред подвиг на герой. Гледаше го колко е слаб, дребен, с вечно разклатено здраве, кашлящ и задъхващ се под своите шалове и шалчета в тази огромна зала, задръстена от гигантски апарати, кръстосана с проводници, които носят мълнии; лабораторията всеки ден все повече се изпълваше с огромния тежък труд на това малко същество, което се разхождаше, напрягаше се и упорито работеше като затрупано с прах насекомо! Откъде вземаше той не само умствената енергия, но и физическата сила, за да извършва и да довежда до добър край такива огромни задачи, които изискват живота на мнозина силни и здрави хора? А Жордан ходеше със ситни крачки и едва дишаше, но вдигаше един цял свят с малките си, слаби като на болно дете ръце. Сьорет се появи и каза весело:

— Какво правите, та не идвате на вечеря?… Мой мили Марсиал, ще заключа лабораторията, ако не си благоразумен.

Трапезарията, а също така и салонът бяха две доста тесни помещения, топли и приятни като гнездо, над което бдеше женско сърце; прозорците им гледаха към зеленината, към ливадите и нивите, които се разстилаха чак до хоризонта в обширната равнина Руман. Но в този нощен час пердетата бяха спуснати, макар че беше топло; и тук Люк веднага отново забеляза внимателните грижи, които сестрата полягаше за брат си. Той беше подложен на сложен режим, ядеше специални ястия, специален хляб, дори водата, която пиеше, беше леко стоплена. Той ядеше като птица, лягаше и ставаше рано като кокошките, които са благоразумни същества. През деня правеше къси разходки, прекъсваше работата си, за да си почине, да поспи. На ония, които се учудваха на огромния труд, който полагаше, и го считаха за много работлив човек, палач на самия себе си, като се труди от сутрин до вечер, той отговаряше, че работи едва три часа дневно — два часа сутрин и един час следобед; сутрешната си работа разделял на две с малка почивка, защото бил неспособен да съсредоточи вниманието си върху един въпрос повече от час, без да му се завие свят, сякаш главата му се изпразвала. Никога нямал сили за повече, постигал всичко само с волята си, с упоритостта си, със страстното си увлечение от делото, на което отдавал всичките си умствени сили, примирен с мисълта, че родилните мъки могат да продължат с години.

Сега Люк намери отговора на този въпрос, който често си беше поставял, за да разбере откъде този толкова слаб Жордан намираше сила за огромната работа. Намираше я само в метода, в мъдрото и систематическо използуване на своите възможности, колкото и малки да бяха. Дори използуваше слабостите си, които превръщаше в оръжие срещу външните смущения. Но най-вече винаги се стремеше към едно и също нещо — да посвещава на делото си всяка минута, с която разполагаше, и правеше това, без да се отчайва, без да се отегчава, работейки бавно е постоянна и упорита вяра, която повдига планини. Знае ли човек каква огромна работа натрупва, като се труди само по два часа дневно, за да върши полезен, целеустремен труд. Без да го прекъсва поради мързел или някаква прищявка? Житото зърно по зърно пълни чувала, водата капка по капка препълва реката. Камък върху камък и сградата се издига, паметникът се извишава над планините. Така благодарение на изключителния метод, към който се беше приспособил, този болнав човек, който се увиваше в одеяла и пиеше само топло от страх да не хване хрема, твореше едно най-величаво дело, посвещавайки му малкото часове на умственото си здраве, изтръгнати от физическата си немощ.

Вечерята беше много приятелска и весела. Цялата къща се обслужваше от жени; Сьорет считаше, че брат й трудно ще понася много шумната и много грубата мъжка прислуга. Кочияшът и конярят понякога помагаха само в дните, когато в дома имаше тежка работа. Грижливо избраните прислужнички имаха приятен вид, нежни и сръчни ръце; те не смущаваха щастливия покой на този топъл дом, достъпен само за някои много интимни приятели. Тази вечер по случай завръщането на господарите имаше тлъста супа, мряна от Миона с масло, печено пиле, зеленчукова салата — най-обикновени ястия.

— Наистина ли не сте скучали много от събота досега? — попита Сьорет Люк, когато тримата бяха около масата в малката скромна трапезария.

— Не, уверявам ви — отвърна младият мъж. — Впрочем няма да повярвате колко много бях зает.

И той най-напред им разказа за събота вечер, за безмълвния бунт в Боклер, за откраднатия хляб от Нане, за арестуването на Ланж, за посещението си у Бонер, жертва на стачката. Но от някаква особена предпазливост, на която сам се учуди по-късно, избягна да каже за срещата си с Жозин и дори не спомена името й.

— Бедните хора! — каза състрадателно младото момиче. — Тази ужасна стачка ги доведе до хляб и вода; дори щастливи бяха ония, които имаха хляб… Какво да се прави? Как да им се притече човек на помощ? Милостинята е нищожно облекчение; вие няма да повярвате колко отчаяна бях през тия два месеца, съзнавайки, че ние, богатите и щастливите, сме безпомощни да им помогнем радикално.

Тя беше хуманистка, възпитаничка на дядо си Мишон, стария доктор, фуриериста и сенсимониста, който още като дете я взимал на коленете си, за да й разказва съчинени от него хубави приказки за фаланстери, основани в блажени острови, за градове, където във вечна пролет хората осъществяват всичките си мечти за щастие.

— Какво да се прави? Какво да се прави? — повтори тя тъжно, устремила в Люк хубавите си очи, изпълнени с нежност и състрадание. — Все пак нещо трябва да се направи.

И тогава от сърцето на Люк, също развълнуван като нея, се изтръгна вик:

— О, да! Време е! Трябва да се действува!

Но Жордан клатеше глава. В уединението си на учен той никога не се занимаваше с политика. Силно я ненавиждаше, което впрочем беше неправилно, защото все пак е необходимо хората да следят начина, по който ги управляват. Само че от върха на абсолюта, където живееше, той считаше събитията на деня за незначителни, обикновени изпитания по пътя. Според него единствено науката водеше човечеството към истината, към справедливостта, към пълното щастие, към този съвършен Град на бъдещето, към който народите така бавно и така мъчително се стремят. Тогава защо е нужно да се занимава с всичко това? Не е ли достатъчно, че науката напредва? И напредва въпреки всичко, всяко нейно завоевание е окончателно. В края на краищата каквито и да са катастрофите по пътя, животът ще победи, човечеството най-сетне ще изпълни своето предназначение. И макар че беше много нежен и милостив като сестра си, Жордан не даваше ухо на същевременната борба, затваряше се в лабораторията си, където фабрикуваше, както сам казваше, щастието на утрешния ден.

— Трябва да се действува — заяви и той. — Мисълта е също действие и тя най-плодотворно може да въздействува върху света. Нима знаем какви семена ще поникнат?… Макар че всички тия нещастници разкъсват душата ми, аз не се безпокоя, защото жътвата неизбежно ще дойде в определения й час.

Люк съвсем не искаше да възразява в това трескаво и смутено състояние, в което се намираше духът му, и разказа за неделния ден, за поканата в Гердаш, за закуската, на която бе присъствувал, за хората, които бе срещнал, и за това, което са правили и говорили там. Той много добре почувствува, че братът и сестрата го слушаха студено и не проявяват интерес към цялото това общество.

— Откакто са в Боклер, ние много рядко виждаме Боажеленови — обясни Жордан със спокойната си откровеност. — Те бяха много любезни към нас в Париж; но тук ние живеем в такова усамотение, че отношенията ни постепенно почти се прекъснаха. Освен това трябва да кажа, че нашите възгледи и навици са твърде различни. Делаво е умен и деловит мъж, който се е отдал напълно на работата си, както аз на моята. Ще прибавя още, че толкова се ужасявам от висшето общество на Боклер, че решително му затварям вратата и се радвам, че то се възмущава, а аз стоя настрана от него като опасно луд човек.

Сьорет започна да се смее.

— Марсиал преувеличава. Аз каня на гости абата Марл, който е добър човек, а също така доктор Новар и учителя Ермелин, с когото ми е интересно да разговарям. Със стопаните на Гердаш ние наистина сме само в обикновени отношения на вежливост, но аз изпитвам искрено приятелство към госпожа Боажелен, която е толкова добра и очарователна.

Жордан, който понякога обичаше да я дразни, каза:

— Кажи тогава, че аз гоня хората и че ако ме няма тук, ще отвориш широко вратата.

— Ами, разбира се! — извика весело тя. — Домът ни е такъв, какъвто ти го желаеш. Искаш ли да устроя един голям бал, на който да поканя околийския управител Шатлар, кмета Гурие, председателя Гом, капитан Жоливе, семействата Мазел, Боажелен и Делаво?… Ти ще откриеш танците е госпожа Мазел.

Те продължиха да се шегуват, много щастливи тази вечер, че са се завърнали в родното гнездо и че сред тях е Люк. Накрая, при десерта, засегнаха големия, сериозен въпрос. Двете мълчаливи и пъргави прислужнички се бяха оттеглили, без да вдигат шум с плъстените си обуща. И обстановката в тихата трапезария стана толкова спокойна и интимна, че сърцата и умовете свободно се разтваряха.

— Драги приятелю — каза Жордан, — ето какво искам аз от вас в името на нашето добро приятелство… Да проучите въпроса и да ми кажете просто какво бихте направили вие на мое място.

И той разказа целия случай, обясни в какво душевно състояние се намира. Много отдавна щял да се отърве от високата пещ, ако експлоатацията не вървяла, така да се каже, от само себе си по неизменен път, установен от практиката. Печалбите били достатъчни, но това нямало значение за него, защото се считал доста богат; от друга страна, за да удвои и утрои печалбите, трябвало да поднови една част от съоръженията, да увеличи производителността — с една дума да се отдаде изцяло на пещта. Това именно не можел и не искал да направи, още повече че този вид стари високи пещи, чийто производствен метод според него бил детски и примитивен, не го интересували и не могли с нищо да му бъдат полезни в опитите за топене с електричество, в които бил страстно увлечен. И затова бил изоставил високата си пещ и се занимавал с нея колкото се може по-малко, като очаквал случая да не се занимава повече.

— Разбирате, нали, драги приятелю?… И ето че неочаквано моят стар Ларош умря и всички грижи за експлоатацията паднаха върху раменете ми. Вие не можете да си представите какво има да се прави, един живот едва би стигнал, ако човек се заеме сериозно с работата. Обаче аз за нищо на света не бих изоставил моите занимания, моите търсения. И най-добре е да я продам, аз почти съм решил, но искам най-напред да узная вашето мнение.

Люк разбираше, намираше причините за разумни.

— Несъмнено — отвърна той — вие не можете да промените вашата работа, цялото ви съществуване. Вие и светът ще загубите много. Все пак помислете още, може би има и други решения… А пък за да извършите продажба, трябва да имате купувач.

— О — подзе Жордан, — имам купувач… Не от вчера Делаво мечтае да присъедини високата пещ на Крешри към стоманолеярните на „Бездната“. Той вече ми загатна за това, достатъчно е да дам знак.

При името на Делаво Люк направи рязко движение; защото най-сетне си обясни защо Делаво беше толкова загрижен и защо толкова настойчиво го разпитваше. Домакинът, забелязал жеста му, го попита дали има нещо против директора на „Бездната“.

— Не, не, мисля като вас, че той е интелигентен и работлив човек.

— Точно така — продължи Жордан, — работата ще попадне в опитни ръце. Страхувам се, че за да се постигне споразумение, аз трябва да се съглася плащането да стане на големи разсрочки, защото той не разполага с пари; Боажелен няма свободни капитали. Но това малко ме интересува, аз мога да чакам, гаранцията на „Бездната“ ми е достатъчна.

И след като помълча, като гледаше Люк право в лицето, той заключи:

— Е, какво ще ме посъветвате да правя, да преговарям ли с Делаво?

Младият човек не отговори веднага. Той чувствуваше някакво безпокойство, едно непреодолимо съпротивление на цялото си същество. Какво беше това? Защо се възмущаваше, защо се бунтуваше? Нима ако го посъветва да даде високата пещ на този човек, ще извърши лоша постъпка и ще изпитва угризение на съвестта? Обаче не намираше никаква основателна причина, за да даде обратен съвет. Най-сетне повтори предишните си думи:

— Разбира се, всичко, което ми казахте, е много разумно, не мога да не се съглася с вас… Само че помислете, помислете още.

До този момент Сьорет бе слушала много внимателно, без да се намесва. Тя като че ли споделяше смътното безпокойство на Люк и затова от време на време отправяше погледи към него и с тревога очакваше това, което той щеше да отговори.

— Не се касае само за високата пещ — каза най-сетне тя, — а и за мината и за цялата тази камениста площ около нея, които, струва ми се, са неразделни.

Брат й направи нетърпелив жест, който означаваше, че има желание да се освободи от всичко бързо, с един удар.

— Делаво ще вземе и земята, ако пожелае. Какво ще правим ние? Голи, напечени скали, по които дори къпини не растат. Тази земя няма стойност, тъй като сега мината не се експлоатира.

— Напълно ли си уверен, че не може вече да се експлоатира? — попита настойчиво тя. — Спомням си, господин Фроман, че вие една вечер ни разказахте, че в Източна Франция са успели да използуват съвсем бедни минерали след химическа обработка… Защо този метод още не е изпробван при нас?

Жордан отново отчаяно вдигна нагоре двете си ръце.

— Защо? Защо, мила моя?… Защото Ларош беше човек без инициатива; защото самият аз нямах време да се занимавам с този въпрос; защото нещата се движеха само по един определен начин и не можеха да движат по друг… Виждаш ли, че искам да продам именно, за да не говорим повече, защото практически е невъзможно да управлявам предприятието; разболявам се от всичко това.

Той се изправи; тя млъкна като го видя развълнуван, изплаши се да не повиши температурата му.

— Има моменти — продължи той, — когато желая да повикам Делаво, за да вземе всичко, дори без нищо да ми плати… А и тия електрически пещи, над които работя с такава страст, никога не съм искал да експлоатирам сам и да печеля пари от тях, защото в деня, в който ще ги завърша, ще ги дам на всички, за благото и щастието на всички. И така, след като чухте моето мнение и ако нашият приятел одобри моя разумен проект, утре заедно ще проучим условията за продажбата и ще приключа с нея.

После, понеже Люк не отговаряше, тъй като не искаше да се обвързва, Жордан още повече се възбуди и му предложи да отидат за малко до високата пещ, за да види какво бе работила през тридневното му отсъствие.

— Аз не съм съвсем спокоен. Мина вече цяла седмица откак Ларош почина, а не съм го заместил, оставих майстора леяр Морфен да ръководи работата. Той е прекрасен човек, роден е там и е израснал в огъня. Но все пак задачата е тежка за един обикновен работник като него.

Обзета от страх, Сьорет се намеси и поиска да го задържи.

— О, Марсиал! Сега се завръщаш от път и си уморен. Трябва ли да излизаш в десет часа вечерта?

Той, станал пак много нежен, прегърна сестра си.

— Успокой се, сестричке, не се измъчвай. Ти много добре знаеш, че никога не правя нещо, което не е по силите ми. Уверявам те, че спя по-добре, след като изпълня желанието си… Нощта не е студена, но ще взема кожуха си.

Тя сама уви врата му с голям шал и го придружи до външното каменно стълбище, за да се увери, че наистина нощта е чудесна — дърветата, водите и нивите спяха дълбоко под тъмното кадифено небе, обсипано със звезди.

— Господин Фроман, знайте, че го поверявам на вас. Не го оставяйте да се бави много.

Двамата мъже веднага завиха зад къщата и започнаха да се изкачват по тясната, издялана в скалата стълба, която водеше до скалистата площадка по средата на гигантския склон на Монбльозите, където бе построена високата пещ. Движеха се сред борове и пълзящи растения, един истински прекрасен лабиринт. Вдигайки глави при всеки завой на пътя, те виждаха черния силует на високата пещ, която все по-ясно се очертаваше в синята нощ заедно с чудноватите профили на механическите съоръжения около нея.

Жордан се изкачваше пръв с малки, леки крачки; и когато най-сетне стигнаха площадката, той се спря пред куп скали, където блестеше малка светлина.

— Почакайте — каза той, — искам да видя дали Морфен е у дома си.

— Къде е домът му? — попита учудено Люк.

— Ами тук, в тези стари пещери, които превърна в свой дом; в него той живее със сина си и дъщеря си и упорито отказва да се пренесе в удобната къщичка, която му предложих.

В клисурата Бриа много бедни семейства живееха в подобни дупки. Морфен обаче остана да живее в пещерата по свое желание; той се бе родил преди четиридесет години тук, близо до работата си, почти до тази висока пещ, която бе неговият живот, неговият затвор, неговото царство. Впрочем като цивилизован пещерен човек той беше направил в праисторическото си убежище някои комфортни преустройства — една солидна стена между двете пещери, една входна врата и малки остъклени прозорци в отворите. Вътре имаше три стаи — една за него и за сина му, една за дъщерята и една обща, използувана и за трапезария, и за кухня, и за работилница; и трите помещения с каменни стени и тавани бяха много чисти, обзаведени с масивни мебели, издялани с брадва.

Както Жордан беше казал, Морфенови бяха от три поколения майстори леяри в Крешри. Дядото бе започнал да работи още при откриването на пещта, а сега, след като родът бе властвувал тук осемдесет години непрекъснато, внукът продължаваше да наблюдава леенето на чугуна, горд със званието си майстор-леяр, сякаш то беше болярска титла. Преди четири години жена му почина, като му остави едно момче на шестнадесет години и едно момиче на четиринадесет. Момчето веднага започна да работи при високата пещ, а момичето пое грижата за двамата мъже — готвеше и чистеше като добра домакиня. Това продължаваше и сега; момичето беше вече на осемнадесет години, а брат му на двадесет; бащата спокойно гледаше как расте поколението му и очакваше деня, в който ще предаде високата пещ на сина си, така, както неговият баща му я беше предал.

— А, вие сте тук, Морфен! — каза Жордан, след като бутна вратата. — Завърнах се, искам да, ми кажете новините.

В тази дупка в скалата, осветена от малка пушеща лампа, бащата и синът, седнали край масата, ядяха супа, преди да отидат на нощно дежурство; дъщерята ги обслужваше, застанала права зад тях. Големите им сенки сякаш изпълваха стаята, в която цареше тишина поради обичайното им мълчание.

Морфен отговори с дебел и бавен глас:

— Имахме неприятност, господин Жордан, но смятам, че сега можем да бъдем спокойни.

Двамата се изправиха, като бащата застана между момчето и момичето; и тримата бяха гиганти, толкова силни и толкова високи на ръст, че главите им почти опираха до ниския свод, грубия и опушен камък на тавана. Би казал човек, че това са трима души от много далечна епоха, една фамилия на сурови работници, чието вековно усилие бе покорило природата.

Изненадан, Люк гледаше този колос Морфен, един от потомците на древния Вулкан, покорителя на огъня. Той имаше голяма глава и широко лице, набраздено и обгорено от пламъка, изпъкнало чело, орлов нос, пламенни очи и сякаш поразени от лава бузи; устата му бе подута, изкривена и жълтеникава от обгаряне, а ръцете му по цвят и сила приличаха на стари стоманени клещи. После Люк погледна сина, Малкия Да, прякор, останал му от детинство, защото като съвсем малък произнасял лошо някои думи и веднъж едва не оставил пръстчетата си в една още неизстинала чугунена отливка. Момчето беше също колос, почти такъв гигант като баща си, на когото приличаше с квадратното си лице, орловия нос, пламтящите очи, но не така груби и не така засегнати от огъня; то знаеше да чете, което смекчаваше и просветляваше чертите му с проблясъка на нова мисъл. После Люк погледна момичето, Синеоката, както винаги галено я наричаше баща й, защото големите й сини очи като на руса богиня бяха така светлосини и безкрайно дълбоки, че в нейното лице се виждаше само тази безкрайна небесна синевина. Тя приличаше на богиня, висока, прелестно красива и проста; най-хубавата, най-мълчаливата, най-дивата в този край; обаче тази дивачка мечтаеше, четеше книги, виждаше как отдалече идват събития, които баща й не виждаше, но които тя тайно очакваше с трепет. Люк се възхищаваше от тези трима герои, от това семейство, в което се отразяваше дългият тежък път на човечеството, гордостта на мъчителните и непрекъснати усилия, античното благородство на убийствения труд.

Жордан, обзет отново от тревога, попита:

— Имали сте неприятност, Морфен, какво стана?

— Да, господин Жордан, една от тръбите се бе задръстила. В продължение на два дни очаквах да си се случи нещастие; не можех да спя, толкова бях загрижен, че такова нещо може да ми се случи през време на вашето отсъствие… Най-добре ще е да дойдете да видите, ако имате време. Точно сега ще започнем плавката.

Бащата и синът бързо доядоха прави супата си, а дъщерята почисти масата. Те рядко разговаряха помежду си, разбираха се с жест, с поглед. Все пак бащата каза на Синеоката с грубия си, но смекчен от бащинска любов глас:

— Ти можеш да угасиш лампата и да не чакаш, ние пак ще спим там.

Когато Жордан, придружен от Морфен и Малкия Да, тръгна напред, Люк се обърна и видя Синеоката изправена на прага на първобитното жилище; тя беше висока и прекрасна, подобна на влюбена девойка от античните времена, устремила големите си, лазурни и изпълнени с мечти очи в далечината на светлата нощ.

Скоро се очерта черната маса на високата пещ. Тя беше много стар модел, висока не повече от петнадесет метра, груба и широка. Обкръжавана постепенно от построените едно след друго усъвършенствувания, в края на краищата новите спомагателни съоръжения образуваха около нея нещо като малко селище. Неотдавна бе построено ново леярско хале, лека изящна постройка с желязно скеле, с под от фин пясък и керемиден покрив. Вляво под един остъклен хангар беше инсталирана парната машина, която вкарваше въздух в пещта; вдясно се намираха двете отделения с високи цилиндри — в едните пречистваха от прах получените при горенето газове, а другите служеха за нагряване с тия газове на студения въздух, който машината нагнетяваше в пещта, за да се ускори топенето. Имаше и водни помпи, които поддържаха непрекъснато водно охлаждане на тухлените стени, за да се предпазят от разрушителното действие на високата вътрешна температура. По такъв начин чудовището изчезваше сред сложните спомагателни съоръжения, един куп сгради и ламаринени резервоари, една плетеница от дебели металически тръби; цялото това необикновено съоръжение придобиваше, особено вечер, чудовищно очертание, дело на някаква първобитна фантазия. Отгоре, до самата скала, се виждаше мостът, по който вагоните с руда и гориво стигаха до отвора на пещта. Под него се извисяваше черният конус, а от търбуха до основата една мощна металическа арматура укрепяваше тухлената зидария и служеше за подпора на водопроводните тръби и на четирите отдушника на пещта. И накрая в долната част на пещта отворът за изтичане беше запушен с тампон от огнеупорна глина. Какво гигантско животно със страшна и необикновена форма, което се хранеше с камъни и изхвърляше разтопен метал!

И нито звук, нито блясък. Това чудовищно храносмилане се извършваните безмълвно в мрака. Чуваше се само едно тихо ромолене на капките вода, които непрекъснато падаха по тухлените стени. Близо до пещта само парната машина пуфтеше безспирно. В мрака, сгъстен от сянката на огромните сгради, блещукаха три-четири фенера. Затова едва се очертаваха бледите силуети на четиримата работници-леяри от нощната смяна, които бродеха насам-натам, докато чакаха плавката. Горе, на площадката, пред отвора на пещта, дори не се забелязваха товарачите, които мълчаливо се подчиняваха на даваните им отдолу сигнали и сипваха в пещта исканите количества руда и каменни въглища. И нито вик, нито някакво сияние от пламък; една неясна и спокойна работа, сякаш тайно се извършваше нещо необикновено и диво, наподобяващо вековните и трудни мъки на човечеството за да роди бъдещето.

Макар и развълнуван от лошите новини, Жордан, когото Люк настигна, отново се отдаде на мечтата си; като показа с жест струпаните постройки, той каза:

— Погледнете, приятелю мой, нямам ли право да искам да срина всичко това и да заместя едно такова грамадно и жалко чудовище с моята батерия от електрически пещи, толкова чисти, толкова прости и толкова приятни за управляване?… От времето, когато първите хора издълбаха една яма в земята, за да топят руда, размесена с клони от дървета, които запалвали, топенето на метали съвсем не се е променило. Все същият детски и примитивен метод; нашите високи пещи не са нищо друго освен праисторически ями, но във форма на високи, кухи в средата колони, големи съобразно нуждите, в които се хвърлят едновременно руда и гориво. Пещта прилича на някакво пъклено животно с огромно тяло, на което непрекъснато се дава тази храна от въглища и железен оксид, която го смила в огнен ураган, после отдолу връща разтопен метал, а пък газовете, прахът и всички видове сгурия се изхвърлят от друго място… И забележете, целият процес се извършва тук при бавното свличане на погълнатите материали, в това пълно храносмилане, защото всички осъществени досега подобрения имат за цел само да улеснят този процес. Така например преди не нагнетяваха въздух, топенето ставаше по-бавно и по-лошо. После вкарваха студен въздух; но след това откриха, че резултатите са по-добри, когато въздухът е топъл. Най-сетне се породи идеята да се използуват за нагряване на въздуха горещите газове, които излизаха като огнени езици от отвора на високата пещ. По този начин примитивната висока пещ бе усложнена с много външни приспособления — машина за нагнетяване на въздуха, резервоари за почистване на газовете, цилиндри, в които се затопля вкарвания въздух, да не говорим за инсталацията от тръби, която обкръжава отвън пещта като мрежа… Но колкото и да е усъвършенствувана, тя си остана примитивна въпреки гигантските й размери, направена е по-нежна, изложена на непрекъснати кризи. Ах, вие нямате представа за тия болести на чудовището! Нито едно хилаво малко дете не създава на семейството си толкова мъчителни тревоги, както всекидневното храносмилане на този гигант. Шестима товарачи горе, осем леяри долу, освен тях началници и един инженер са тук непрекъснато, денонощно, на две смени, за да се занимават с храните, които му се дават, и с материалите, които връща, загрижени за най-малките смущения в тялото, когато не е задоволително качеството на топенето. Ето вече почти пет години откакто тази пещ е запалена, без нито за минутка вътрешният огън да прекъсне делото си; той може да гори още пет години, докато не изгасят за ремонт на пещта. Трепери се и се бди с такава грижа за доброто й функциониране, защото винаги има опасност да угасне огънят от само себе си поради някаква непредвидена сериозна авария във вътрешността. Да угасне огънят значи смърт… А моите електрически пещи, които и децата могат да управляват, няма да смущават вече нощите на никого; те ще бъдат много здрави, много дейни и много послушни!

Люк не можа да задържи смеха си, развеселен от нежната страст, която Жордан влагаше в научните си търсения. В това време Морфен, следван от Малкия Да, ги настигна и под бледата светлина на един фенер им показа една от четирите чугунени тръби, която се издигаше на три метра височина от земята и влизаше във вътрешността на гиганта.

— Погледнете, господин Жордан, точно тази тръба се беше запушила, а за нещастие тогава аз се бях прибрал да спя, така че забелязах това едва на другия ден сутринта… Понеже нагнетяването на въздуха бе прекъснато, започнало охлаждане в един цял блок, получило се задръстване на материали и се образувала кора. Аз бях уведомен в момента на леенето, когато видях шлака да излиза с дебела черна пяна… Можете да си представите колко се изплаших, защото си спомних за нещастието, което ни сполетя преди десет години, когато трябваше да пробиваме дупка в пещта поради подобна история.

Той никога не беше говорил толкова много. Гласът му трепереше при спомена за тази стара злополука, защото няма по-страшна болест от това охлаждане, при което въглищата угасват, а разтопената руда се втвърдява като камък. Случаят е смъртоносен, ако не успеят да разпалят отново огъня. Постепенно цялата маса изстива и се слепва със стените на самата пещ; не остава нищо друго, освен да се разруши пещта, да се срути като някоя стара ненужна кула, пълна с камъни.

— И какво направихте? — попита Жордан.

Но Морфен не отговори веднага. Той в края на краищата бе обикнал чудовището, чиито потоци от горяща лава бяха обгаряли лицето му в продължение на тридесет години. Пещта беше някакъв гигант, господар, бог на огъня, който той обожаваше; тежката тирания на това божество го беше прегърбила от годината на възмъжаването му, когато бе започнал да припечелва хляба си. И понеже едва знаеше да чете и не беше дори засегнат от новите идеи, той не се бунтуваше, приемаше суровото робство, гордееше се с мощните си ръце, с битката, която всеки час водеше с огъня, с верността си към този клекнал на земята гигант, за чието храносмилане се грижеше, без някога да е обявявал стачка. Така беше станал страстен поклонник на своя страшен варварски бог, в когото вярваше със смътна нежност, и сега трепереше при мисълта за опасността, от която го бе спасил с необикновено усилие и самоотверженост.

— Какво направих ли? — каза най-сетне той. — Започнах да утроявам количеството на въглищата; след това се помъчих да отпуша тръбата с помощта на продухвателната машина, както правеше понякога господин Ларош. Но случаят беше много тежък, трябваше да демонтирам тръбата и да разбивам задръстеното място с лост. Ах, това не беше лесно, ръцете ни се откъснаха. Все пак в края на краищата въздухът започна да преминава, а още по-доволен бях тази сутрин, когато открих в шлака остатъци от руда, по което разбрах, че задръстването е преодоляно. Сега отново всичко гори, работата ще тръгне нормално. Впрочем ще разберем, изтичането на разтопения метал ще ни покаже докъде сме стигнали.

Изморен от дългото говорене, той добави с по-нисък тон:

— Мислех, господин Жордан, да се кача там горе и да се хвърля в отвора на пещта, ако тази вечер нямаше да мога да ви съобщя по-добри новини… Аз съм един обикновен работник, един майстор-леяр, в когото вие имахте доверие да поверите службата на един господин, на един инженер; и как щяхте да ме погледнете при вашето завръщане, ако бях оставил пещта да угасне и бях ви казал, че е мъртва… Не, аз щях да умра с нея! Последните две нощи не съм лягал да спя, бдях тук, както, спомням си, бдях над бедната си жена, когато я загубих. И сега мога да кажа, че супата, която ядях, когато вие дойдохте, е първото ми ядене през тия четиридесет и осем часа, защото чувствувах стомаха си задръстен като пещта… С това не ви се извинявам, искам просто да знаете колко съм щастлив, че не злоупотребих с вашето доверие.

Този едър, закален от огъня мъж със стоманени крайници почти плачеше; Жордан сърдечно му стисна двете ръце:

— Мой драги Морфен, зная, че сте храбър и че ако се беше случила някаква катастрофа, щяхте да се борите докрай.

Малкият Да, застанал прав в сянката, слушаше, без да се намесва нито с думи, нито с жест. Той се раздвижи едва когато баща му му заповяда да започне плавката. На двадесет и четири часа се извършваха пет плавки, почти на всеки пет часа. Влакът, който можеше да извозва осемдесет тона дневно, се намираше сега тук и товароподемността му бе намалена на петдесет тона, защото всяка плавка даваше по десет тона. Мълчаливо, при слабото осветление на фенерите, се извърши подготовката; в ситния пясък по пода на голямото хале бяха издълбани канали и формовъчни ями. Оставаше да се отдели шлакът; забелязваха се само бавно преминаващите сенки на работниците леяри, които, без да бързат, извършваха някакви неясни и загадъчни работи; отегчително мълчеше клекналото на земята божество, горещият му търбух не издаваше никакъв шум, чуваше се само тихото ромолене на водните капки, които се стичаха по стените му.

— Господин Жордан — попита Морфен, — искате ли да видите как ще тече шлакът?

Жордан и Люк го следваха по една купчина от струпани отпадъци. Отворът за изтичането се намираше в дясната страна на високата пещ; отпушен вече, от него изтичаше шлакът като поток от искряща сгурия, сякаш бе пяна от котел, пълен с разтопен метал. Тази гъста каша, която течеше бавно като оцветена от слънце лава, веднага почерняваше и падаше в железни вагонетки.

— Цветът е добър нали, господин Жордан? — подзе радостно Морфен. — О, ние наистина сме вън от всяка опасност… Ще видите, ще видите!

И той ги заведе пред високата пещ, в халето за изливане, съвсем слабо осветено от фенерите. Малкия Да с един удар на яките си като на млад гигант ръце беше забил лоста в тампона от огнеупорна глина, който запушваше отвора на плавката; четиримата мъже от нощната смяна удряха ритмично с един чук за трамбоване върху лоста, за да го забият по-дълбоко. Едва се очертаваха черните им профили, чуваха се само тъпите удари на чука. После изведнъж от тясната дупка в горящата вътрешност блесна ослепителна звезда. Но от течната звезда едва потече тънка струя. Трябваше Малкия Да да вземе втори лост, да го забие и завърти с херкулесова сила, за да разшири дупката. Тогава бликна стихиен поток, който нахлу в каналите от фин пясък, разтопеният метал навлезе и изпълни формовъчните ями и с блясъка и топлината си обгаряше очите. И от тази бразда, от тези огнени ниви се издигаше непрекъснат облак от искри, от сини, леки и нежни искри, възхитително изящни златни ракети, подобни на разцъфнал синчец сред златни класове. Когато потокът срещнеше препятствие от мокър пясък, избухването на искри и ракети се удвояваше, извисяваше се много нагоре като великолепен букет. Изведнъж, като вълшебен изгрев на слънце, пламна силно сияние, което освети с ярка светлина високата пещ, пода на халето, желязното скеле и подпорите до най-малките подробности. С необикновена сила се очерта в мрака всичко — съседните сгради, различните съоръжения на чудовището и работниците от нощната смяна, толкова загадъчни досега, станаха внезапно реални същества, обрисувани ясно, незабравимо, като неизвестни герои на труда, отрупани изведнъж със слава. Сиянието не спря дотук, силната светлина на зарята обхвана околността, измъкна от мрака склона на Монбльозите, лъчите й се пречупиха в покривите на заспалия Боклер и се загубиха в далечината, в огромната равнина Руман.

— Прекрасна е тази плавка — каза Жордан, който оценяваше качеството й по цвета и бистротата на струята.

Морфен скромно тържествуваше.

— Да, да, господин Жордан, хубава е работата, както можеше да се очаква. Аз все пак съм доволен, че дойдохте да видите. Няма защо да се тревожите повече.

И Люк прояви интерес към процеса. Температурата беше толкова силна, че той чувствуваше как обгаря тялото му през дрехите. Постепенно всички форми бяха изпълнени, финият пясък по пода на халето се превърна в нажежено море. И когато изтекоха десетте тона метал, от отвора изсвистя последната вихрушка, едно огромно избухване на пламъци и искри; машината за вкарване на нагрят въздух продухваше огнището на пещта, откъдето струята излизаше като пъклена буря. Но вече и отливките изстинаха, ослепителната бяла светлина ставаше розова, червена, после кафява. Искрите угаснаха, нивата с лазурен синчец и златни класове беше ожъната. Светлината бързо изчезна, мракът погълна халето, високата пещ, съседните сгради, а фенерите сякаш отново заблещукаха като бледи звезди. Пак много смътно се различаваше движението на групата работници. Малкия Да, подпомогнат от двама работници, запушваше отвора на пещта с нов тампон от огнеупорна глина; беше настъпила голяма тишина, защото бяха спрели продухвателната машина, за да могат да извършат тази работа.

— Кажете, драги Морфен — подзе Жордан, — нали ще се приберете да спите?

— О, не! Оставам пак тук тази нощ.

— Как! Нима ще бдите и трета нощ няма да спите?

— Не, там, в дежурната, има походно легло, на което много хубаво се спи. Ние със сина ми ще се сменяме, един след друг ще дежурим по два часа.

— Но излишно е, нали се уверихме… Хайде, Морфен, бъдете благоразумен, идете да спите в собственото си легло.

— Не, не, господин Жордан, оставете ме да действувам на моя глава… Няма вече опасност, но предпочитам сам да наблюдавам до утре. Това ми прави удоволствие.

Жордан и Люк трябваше да се разделят с него, след като му стиснаха ръката. Люк беше развълнуван, в лицето на Морфен той виждаше една голяма фигура, въплътила цялото минало на мъчителния и покорен труд, цялото благородство на смазващия продължителен труд, за да може човечеството да достигне до почивката и щастието. Като че ли той беше един от античните последователи на Вулкан, укротителите на огъня в онова героично време, за което спомена Жордан, когато първите леяри слагали рудата в издълбана в земята яма, в която горели дърва. В този именно ден, ден, в който добил желязото и започнал да го обработва, човекът станал господар на света и оттогава възникнала цивилизацията. А този Морфен, който живееше в своята скална дупка, отдаден на мъката и горд с труда си, мълчалив, покорен, отдал силите си, без да се оплаква, както не са се оплаквали хората в зората на човешкото общество, Люк оприличаваше на пряк потомък на тези първобитни работници, който е запазил в себе си далечния им атавизъм. Каква пот се е ляла, колко уморени, изтощени и счупени ръце през тия хиляди години! А нищо не се променяше, победният огън взимаше пак жертви, имаше роби, които го поддържаха, които изгаряха кръвта си в непрекъсната борба да го укротяват, докато привилегированите в този свят живееха, без да работят нищо, в прохладните си жилища. Морфен като легендарен герой сякаш не подозираше чудовищното неравенство, нямаше понятие за бунтовете, за бурята, която гърмеше, равнодушен на своя гибелен пост, на който бяха умрели дедите му и на който ще умре изтощен и той, социална изкупителна жертва, напълно неизвестно величие. След това Люк си спомни друг един образ, образа на Бонер, другия герой на труда, който се бореше срещу потисниците, експлоататорите, за тържеството на правдата, жертвувайки за интереса на другарите си дори своя хляб. Цялата тази измъчена плът не беше ли достатъчно страдала под ярема, и не беше ли дошъл часът на освобождението от робството? Дори прекрасен в своите усилия, не трябва ли най-сетне той да стане свободен гражданин на едно братско общество, в което мирът ще се роди от справедливото разпределение на труда и на богатството?

Когато Жордан на слизане по издълбаната в скалата стълба се спря пред колибата на един от нощните пазачи, за да даде някакво нареждане, Люк видя една необикновена гледка, която още повече го развълнува. Зад храстите, сред срутените камъни, той ясно забеляза една двойка, две сенки, които преминаваха, хванали се с ръце през кръста и със слети в целувка устни. Той позна Синеоката — стройната, руса и прелестна девойка със сините очи, които изпълваха цялото й лице. А момчето сигурно беше Ахил Гурие, синът на кмета, този хубав и горд момък, чието поведение му бе направило впечатление в Гердаш; той се отнасяше с презрение към разлагащата се буржоазия, на която беше един от бунтуващите се синове. Винаги на лов, винаги на риболов, той прекарваше ваканциите си по стръмните пътеки на Монбльозите, по бреговете на потоците, в еловите гори. Той навярно беше влюбен в тази дива, толкова красива девойка, около която напразно обикаляха много поклонници; и самата тя може би се е оставила да бъде покорена от този очарователен принц, който в нейното сурово уединение внасяше прекрасния блян за утрешния ден. Утрешният ден, утрешният ден! Не беше ли утрешният ден, който изгряваше в големите очи на Синеоката, когато тя мечтаеше на прага на каменната дупка с отправен в далечината поглед? Бащата и синът бдяха там горе, а тя се разхождаше по стръмните склонове и утрешният ден за нея бе този едър, нежен момък, буржоазен син, който й говореше любезно като на дама, като и се кълнеше, че винаги ще я обича. От изненада сърцето на Люк първо се сви от болка при мисълта колко много ще страда бащата, като се научи за тази авантюра. После сърцето му се изпълни с нежност от полъха на ласкавата надежда от тази свободна, толкова чиста любов: не беше ли това най-щастливият утрешен ден, който подготвяха тези деца от различни класи, като си играеха заедно, като се целуваха и като туряха началото на справедливия Град на бъдещето?

Долу в парка, сбогувайки се, Жордан и Люк продължиха да разговарят.

— Не ви ли е студено? Сестра ви никога няма да ми прости.

— Не, не, чувствувам се много добре… Прибирам се да спя доволен, защото решението ми е категорично, ще се освободя от едно предприятие, което не ме интересува и за мене е само източник на неприятности.

Люк помълча за момент, обзет внезапно от безпокойство, сякаш това решение го бе ужасило. И разделяйки се с приятеля си, стискайки му ръката, каза:

— Почакайте, дайте ми един ден, за да размисля, утре вечер отново ще поговорим и тогава ще решите.

Люк не си легна веднага. В къщата, построена някога за дядото по майка на Жордан, доктор Мишон, Люк заемаше голямата стая, в която докторът бе прекарал сред книгите си последните години от своя живот; през тия три дни той обикна атмосферата на труда, добродушието и дълбокия покой. Но тази вечер, обзет от треската на съмнението, се задушаваше и още при влизането в стаята отвори широко един от прозорците и се облакъти на рамката, за да се успокои малко, преди да легне. Прозорецът гледаше към пътя, който водеше от Крешри за Боклер; срещу него се разстилаха неплодородни ниви, осеяни с камъни; а оттатък смътно се очертаваха покривите на заспалия град.

В продължение на няколко минути Люк диша дълбоко въздуха, който лъхаше от безкрайните ниви на Руман. Нощта беше влажна и хладна, синя светлина падаше от звездното небе, леко забулено от мъгла. Отначало той разсеяно се вслушваше в далечните шумове, от които трептеше мракът; после различи тъпите и ритмични удари на чуковете на „Бездната“, ковачницата на Циклоп, където ден и нощ кънтеше стоманата. Той вдигна очи, потърси високата пещ на Крешри, няма и черна, потънала в мастилената локва, която клисурата на Монбльозите очертаваше в небето. Погледът му се отправи надолу, насочи се към струпаните един до друг покриви на града, чийто дълбок сън сякаш беше люлян от ритмичния трясък на чуковете, който отдалече наподобяваше учестеното и задъхано дишане на някой работник-гигант, на някой печален, прикован за вечен труд Прометей. Безпокойството му се увеличи, нервната му възбуда не стихваше, хората и събитията от тези три дни нахлуваха в главата му, преминаваха в тъжна върволица, чийто смисъл желаеше да разбере; те го измъчваха с проблемата, която все по-сериозно си поставяше и която нямаше да го остави да спи, докато не я реши.

Стори му се, че под прозореца, на другата страна на пътя, сред храстите и скалите, чува някакъв друг шум, толкова лек, толкова тих, че не можеше да определи на какво се дължи. Не беше ли плясък на птичи криле или шумолене на насекомо в листата? Вгледа се, но не видя нищо освен вълнуващия се безкраен мрак. Навярно се беше излъгал. Но шумът се повтори, сега вече по-близо. Заинтригуван, обзет от трепет, на който сам се учудваше, той се втренчи в мрака и най-сетне успя да забележи един смътен, нежен и фин силует, който сякаш плуваше над тревата. Той не можеше да си обясни това явление, мислеше си, че е някакво видение, когато с лек скок като дива коза една жена прекоси пътя и му хвърли толкова сръчно едно букетче, че то го тупна по лицето като малка милувка. Беше букетче от планински карамфили, набрани из скалите, които толкова силно миришеха, че целия го парфюмираха.

Жозин! Той разбра, че е Жозин. Позна я по тази отново изразена сърдечна благодарност, по този прекрасен жест на безкрайна признателност! И всичко това беше прелестно в този мрак, в този късен час; той не можеше да си обясни как е дошла тук; щом беше дочакала неговото завръщане, по какъв начин е могла да се измъкне и дойде, може би Рагю беше нощна смяна? И веднага, без да му каже нито дума, пожелала само да му напомни за себе си с тия малко трапчиви цветя, така мило подхвърлени, тя побягна, загуби се в мрака на тази безплодна степ; след това той забеляза една друга, съвсем малка сянка, навярно Нане, който тичаше до нея. Те изчезнаха и сега той отново чуваше в далечината само ритмичните удари на чуковете на „Бездната“. Мъката не го напусна, но сърцето му бе стоплено от някаква непреодолима сила. Той помириса прекрасния малък букет. Ах, ти, доброта, която братски свързваш хората! Ах, ти, нежност, която единствена създаваш щастие! Ах, ти, любов, която ще спасиш и преобразиш света!