Емил Зола
Труд

I

Като се разхождаше без определена цел, Люк Фроман излезе от Боклер и тръгна нагоре по пътя за Бриа, който минава по дефилето, където между двата високи рида на Монбльозките планини тече река Миона. И щом наближи „Бездната“, както се казват в този край стоманолеярните на Кюриньон, на края на дървения мост той забеляза две тъмни и хилави фигури, притиснати боязливо към парапета. Сърцето му се сви. Едната беше жена, на вид много млада, бедно облечена, с глава, полускрита под дрипав вълнен шал; а другата беше едно около шестгодишно окъсано дете с бледо лице, което се държеше за полата й. Двете фигури бяха втренчили очи във вратата на завода и чакаха неподвижно с мрачното търпение на отчаяните.

Люк се спря и също се загледа. Наближаваше шест часът, денят преваляше вече, настъпваше влажна и тъжна нощ от средата на септември. Беше събота и от четвъртък дъждът не бе престанал. Сега не валеше, но силен вятър продължаваше да гони в небето черни облаци, дрипи, от които се изцеждаше мръсен и жълтеникав здрач, навяващ смъртна тъга. Прорязан от релси, пътят от едри павета, разместени от непрекъснатото движение, приличаше на река от черна кал, повлякла всички прахоляци на каменовъглените мини от околността на Бриа, чиито гальоти сновяха безспир. И тези въглищни прахоляци, почернили като в траур цялото дефиле, се стичаха на струи върху олющената грамада на заводските сгради, сякаш замърсяваха дори и мрачните облаци, които безкрайно се носеха като валма от дим. Вятърът навяваше страшна тъга, сякаш този тръпнещ и съмнителен здрач носеше края на един свят.

Спрял се на няколко крачки от младата жена и детето, Люк чу как детето каза с благоразумен и решителен тон на малък мъж:

— Слушай, како, искаш ли аз да му говоря! Така може би по-малко ще се разгневи.

Но жената отвърна:

— Не, не, братче, това не е детска работа.

И те продължиха да чакат мълчаливо, с вид на неспокойно примирение.

Люк гледаше „Бездната“. От любопитство на човек от професията той я беше посетил миналата пролет, когато за пръв път дойде в Боклер. А сега, за няколкото часа, откакто отново бе тук, повикан от приятеля си Жордан, той знаеше вече подробности за ужасната криза, която изживяваше този край: страшна двумесечна стачка, масово разорение и на двете страни, заводът много пострадал от спирането на работата, работниците полумъртви от глад в голямата ярост на своето безсилие. Едва завчера, в четвъртък, работата била подновена след взаимни отстъпки, ожесточено оспорвани, изскубнати с големи усилия. И работниците се върнали нерадостни, незадоволени, като победени, разярени от положението си, запазили в сърцата си само спомена за своите страдания и силното желание да си отмъстят.

Под безумния бяг на траурните облаци „Бездната“ простираше мрачната грамада на сградите и хангарите си. Това бе израснало тук чудовище, което постепенно бе разширило покривите на своя малък град. По цвета на керемидите, които се разстилаха като покривки и се удължаваха във всички посоки, можеше да се отгатне различната възраст на постройките. Сега заводът се простираше на много хектари, държеше хиляди работници. Синкавите плочи на високите покриви на големите халета с двойни прозорци стърчаха над почернелите керемиди на първите много по-скромни помещения. Отгоре, от пътя, се виждаха наредените като кошери гигантски пещи за остоманяване, както и пещта за закаляване, висока двадесет и четири метра, където големите цеви на оръдията, изправени едно срещу друго, бяха потопени в маслена петролна баня. А още по-нагоре дишаха комини, комини от всички ръстове, цяла гора, която смесваше своя дъх от сажди с летящите сажди на облаците, а пък тънките тръби за изпускане на пара изхвърляха на равни интервали белите стълбове на своето шумно дишане. Би казал човек, че това дишане на чудовището, прахоляците, парите, които непрекъснато се отделяха от него, му създаваха един постоянен облак от потта на неговата работа. Освен това се чуваше пулсирането на органите му, ударите и бученето на неговото напрежение, трясъкът на машините, ясният ритъм на ковашките чукове, големите ритмични удари на механичните чукове, които звънтяха като камбани и от които земята се тресеше. А по-близо, край пътя, в една малка сграда, нещо като изба, където първият Кюриньон беше ковал желязото, се чуваше силният и ожесточен танец на два малки механични чука, биещи тук като същински пулс на колоса, всичките пещи на който пламтяха едновременно като унищожители на живота.

В жълто-червеникавия и изпълнен с отчаяние здрач, който постепенно заливаше „Бездната“, нито една електрическа лампа не светеше още в дворовете. Никаква светлина не блестеше по прашните прозорци. Само един гъст пламък, излизащ през зеещата врата на едно от големите халета, пробиваше мрака като дълга струя от топяща се звезда. Навярно някой майстор пудльор беше отворил вратата на своята пещ. И нищо друго, дори някаква заблудена искрица, не издаваше царството на огъня, гърмящия огън в този помрачен град от труд, вътрешния огън, обхванал го напълно, укротения огън, подчиняващ, огъващ и фасониращ желязото като мек восък, даващ на човека власт над земята, откакто първите потомци на Вулкан са го покорили.

Часовникът на малката кула, която се извисяваше над сградата на администрацията удари шест часа. И Люк отново чу бедното дете да казва с ясния си глас:

— Слушай, како, скоро ще излязат.

— Да, да, зная — отвърна младата жена. Стой мирно.

В движението, което беше направила, за да го задържи, дрипавият вълнен шал се бе свлякъл малко от лицето й и Люк се изненада от нежността на нейните черти. Тя навярно нямаше двадесет години, русите й коси бяха в безредие, бедното й дребно и слабо лице му се видя грозно с тия сини очи, измъчени от плач, и с тая бледа уста, опечалена от страдания. И какво слабо моминско тяло под старата изтъркана рокля! И с каква трепереща и слаба ръка притискаше към полата си детето, навярно малкото й братче, русо като нея, също така лошо вчесано, но на вид по-силно и по-решително! Люк почувствува, че страданието му расте, когато двете тъжни същества подозрително започнаха да се безпокоят от този господин, който се беше спрял тук и ги наблюдаваше с такава упоритост. Най-вече тя изглеждаше смутена от вниманието на един двадесет и пет годишен момък, толкова едър, толкова хубав, с широки рамене, с големи ръце, с лице, излъчващо здраве и радост, твърдите черти на което завършваха с право чело като кула, кулата на Фроманови. Тя беше извила очи пред чистосърдечно отворените кафяви очи на младия мъж, които я гледаха право в лицето. После се осмели да хвърли бегъл поглед; и като видя, че той й се усмихва с доброта, дръпна се малко назад, смутена от голямото си нещастие.

Чу се биене на камбана, стана раздвижване в „Бездната“ и започна излизането на дневните смени, които нощните смени щяха да заместят; защото никога не спира хищният живот на чудовището, то пламти и кове ден и нощ. Обаче работниците закъсняха да се появят, повечето от тях бяха поискали аванс, макар че работата бе подновена от четвъртък, но голям беше гладът в семействата след двумесечната страхотна стачка. И най-сетне ги видя да излизат, да се точат един по един или на малки групи, с наведени глави, мрачни и забързани, стискайки в дъното на джоба си няколко бели, толкова скъпо спечелени монети, които щяха да дадат малко хляб на децата и на жената. И изчезваха по тъмния път.

— Ето го, како — прошепна детето. — Виждаш ли го добре, той е заедно с Бурон.

— Да, да, млъкни.

Бяха излезли двама работници, двама приятели пудльори. Първият, този, който вървеше с Бурон, беше метнал на рамо сукненото си сако; той беше едва на двадесет и шест години, с червена коса и брада, дребен на ръст, но със здрави мускули, с гърбав нос под изпъкнало чело, челюстите му бяха яки, а скулите му издадени напред, обаче се смееше приятно, което го правеше мъжкар, умеещ да побеждава. А Бурон, пет години по-възрастен от него, стегнат в старото си сако от зеленикаво кадифе, беше едър дявол, грубоват и слаб, чието конско лице с дълги бузи, къса брадичка и присвити очи изразяваше спокойния характер на човек, който лесно понася живота и винаги е превит под властта на някой другар.

Само с един поглед Бурон забеляза тъжната жена и детето от другата страна на пътя, на края на дървения мост, и бутна с лакът приятеля си.

— Я виж, Рагю. Жозин и Нане са тук… Пази се, ако искаш да не ти досаждат.

Рагю, разгневен, стисна юмруци.

— Проклето момиче! Омръзна ми, изхвърлих я навън… Само да се опита да ме закачи, ще видиш какво ще стане!

Изглеждаше малко пиян, както често се случваше в дните, когато превишаваше трите литра, от които, както казваше, имал нужда, за да не може огънят на пещта да изсуши кожата му. И в това полупияно състояние той се отдаваше най-вече на жестоко самохвалство, за да покаже на някой другар как се отнася с момичетата, когато вече не ги обича.

— Знаеш ли, ще я залепя на стената. До гуша ми дойде от нея!

Жозин, с Нане до полата й, беше напреднала бавно, плахо. Но се спря, като видя, че двама други работници се приближават до Рагю и Бурон. Те бяха от една нощна смяна, идваха от Боклер. По-възрастният, Фошар, момък на тридесет години, но изглеждащ на четиридесет, беше пещар, съсипан вече от изтощителния труд, с попарено лице, с възпалени очи, с едро тяло, изпечено и сякаш сгърчено от горещината на долната част на пещта, откъдето изваждаше разтопения метал. Другият беше Фортюне, негов шурей, момче на шестнадесет години, но на което биха дали едва дванадесет, толкова беше дребно, със слабо лице, с безцветна коса, като че ли не можеше да порасне повече, отъняло, смазано от механичната работа на общ работник, седящ до ръчката за пускане в действие на един ковашки чук, замаян от дима и шумотевицата, ослепяващи и задушаващи го.

Фошар държеше в ръка стара кошница от черна ракита и се спря, за да попита двамата с глухия си глас:

— Минахте ли?

Той искаше да узнае дали бяха минали през касата, дали бяха получили аванс. И когато Рагю не отговори, а просто тупна джоба си, в който монетите от по сто су звъннаха, той направи отчаян жест на нетърпение.

— Дявол да го вземе! Значи, ще трябва да си стягам колана до утре сутринта и тази нощ пак да умирам от жажда, освен ако жена ми извърши чудо и ми донесе порцията!

Неговата порция беше четири литра при дневна или нощна смяна и той казваше, че това едва стигало да овлажни тялото му, толкова много пещите изсмуквали водата и кръвта от него. Той отправи отчаян поглед към кошницата си, в която имаше само едно парче хляб. Когато нямаше своите четири литра, настъпваше краят на всичко, черна агония в смазващия, непоносим труд.

— Е! — каза любезно Бурон. — Жена ти няма да те остави, никой като нея не може така да измъква кредит.

И четиримата, спрели се в лепливата кал на пътя, млъкнаха и поздравиха. Люк видя, че по тротоара се движи малка количка, бутана от слуга, в нея седеше стар господин с широко лице с едри правилни черти, обградено с дълги бели коси. И той позна Жером Кюриньон, господин Жером, както го наричаха всички тук, сина на Блез Кюриньон, на работника-изтегляч, основателя на „Бездната“. Много възрастен, парализиран, той по всяко време се разхождаше безмълвно. Тази вечер, като минаваше пред завода, за да се прибере при внучката си в Гердаш, едно съседно имение, той само със знак заповяда на слугата да върви по-бавно; и с все още бистрите си, живи и дълбоки очи продължително гледаше чудовището, което работеше, дневните работници, които излизаха, и нощните работници, които влизаха в мътния здрач, който падаше от оловносиньото небе, затъмнено от изумителния бяг на облаците. После погледът му се спря върху къщата на директора, една квадратна сграда сред градина, която самият той бе построил преди четиридесет години и в която беше царувал като завоевател, печелещ милиони.

— Господин Жером не се безпокои за виното си тази вечер — подзе Бурон, като се хилеше с тих глас.

Рагю вдигна рамене.

— Вие знаете, че моят прадядо е бил приятел на бащата на господин Жером. Двама работници точно така! Тук те са изтегляли заедно желязото и щастието можеше да се усмихне както на един Рагю, така и на един Кюриньон. Това е шанс, когато не е кражба.

— Я млъкни — прошепна отново Бурон, — ще си навлечеш неприятности.

Смелостта на Рагю се изпари и, тъй като господин Жером минаваше пред групата, като гледаше четиримата мъже с големите си втренчени и бистри очи, той поздрави отново с боязливото уважение на работник, на когото се иска да изкрещи срещу господаря, но понеже в него тече кръв на дълго робство, трепери пред най-висшето божество, от което зависи целият му живот. Слугата продължаваше да бута бавно малката количка и господин Жером изчезна по тъмната улица, водеща в Боклер.

— Е! — заключи философски Фошар. — Не е много щастлив в количката си; освен това ако още може да разбира, не са били много весели за него историите, които станаха. Всеки с мъките си… Ах, дявол да го вземе, дано само Натали ми донесе виното!

И той влезе в завода, отвеждайки малкия Фортюне, който с тъпия си вид не бе казал нищо. Раменете им, вече уморени, се загубиха в увеличаващия се мрак, в който потъваха сградите; а Рагю и Бурон отново закрачиха, като единият увещаваше другия да го заведе в някоя кръчма в града. Можеха хубаво да си пийнат и да се посмеят малко след толкова страдание.

Тогава Люк, който от състрадателно любопитство беше останал тук, облегнат на парапета на моста, видя как Жозин пак закрачи със залитащи малки крачки, за да препречи пътя на Рагю. За миг тя се бе надявала, че той ще премине моста и ще се прибере вкъщи; защото това беше прекият път за стария Боклер, една мръсна грамада от къщурки, където живееха повечето работници от „Бездната“. Но когато разбра, че той се запътва към хубавия квартал, тя предчувствува това, което щеше да стане — кръчма, авансът изпит, нощта преминала пак в очакване, умирайки от глад с малкото си братче на улицата под острия вятър. И страданието, внезапният гняв й вдъхнаха такава смелост, че тя, толкова слаба и толкова жалка, се изпречи пред мъжа.

— Огюст — каза тя, — бъди благоразумен, не ме, оставяй навън.

Той не отговори, поиска да я отмине.

— Ако не се прибереш веднага, дай ми поне ключа… От тази сутрин сме на улицата, не сме яли нито залък хляб.

Той избухна изведнъж;

— Остави ме на мира, ей! Няма ли да престанеш да ме задяваш?

— Защо взе ключа тази сутрин?… Искам само да ми дадеш ключа, ти се прибери когато щеш… Нощ е, да не би да искаш да спим на тротоара.

— Ключът! Ключът! Не е у мене, а и да беше, нямаше да ти го дам… Разбери, че си ми дошла до гуша, че не те искам вече, че ми дойде много да гладуваме заедно два месеца и че можеш да отидеш другаде!

Крещеше й в лицето силно, диво; а тя, бедната женица, цяла трепереща под ругатните, се противеше кротко със смирената упоритост на нещастниците, които чувствуват, че земята потъва под тях.

— О, ти си лош, ти си лош!… Довечера, когато се прибереш, ще поговорим. Ще си отида утре, ако трябва. Но днес, днес не, дай ми ключа.

Тогава мъжът побесня, блъсна я, отхвърли я встрани с груб жест.

— Боже мой! Нима пътят не е за всички хора!… Върви където искаш! Казах ти, че е свършено.

И понеже малкият Нане, видял голямата си сестра да избухва в плач, насочи решително към него розовата си главичка с разчорлена коса и извика:

— А, сега пък и хлапето, цялото семейство на моите ръце! Чакай, негоднико, ще те ритна където трябва!

Жозин бързо дръпна Нане към себе си. И те останаха изправени в черната кал, треперещи в своето нещастие, докато двамата работници продължиха пътя си, изчезвайки сред сгъстяващия се мрак по посока на Боклер, чиито светлини започнаха да се палят една след друга. Бурон, добър човек по сърце, беше направил едно движение, за да се намеси, но се въздържа, понеже беше под влиянието на своя другар — женкар и гуляйджия. А Жозин, след като се беше подвоумила за миг, се попита дали има смисъл да ги следва и когато изчезнаха, в отчаянието си реши да упорствува. Тя закрачи след тях, като влачеше малкото си братче за ръка, плъзгаше се покрай стените и вземаше всички предпазни мерни, сякаш те можеха да я видят и да я бият, за да й попречат да върви по стъпките им.

Възмутеният Люк едва не се хвърли върху Рагю да го накаже. Ах, тази мизерия на труда, човек се превръща във вълк от смазващата и несправедлива работа, от хляба, който така трудно се печели и за който гладът се бори! По времето на двумесечната стачка си бяха изтръгвали трохите в хищното ожесточение на всекидневни кавги; после, в деня на първото плащане, мъжът тича отново към зашеметяващия алкохол, оставяйки навън другарката в страданието, законна жена или прелъстена девойка. И Люк си припомни четирите години, които вече бе прекарал в едно от предградията на Париж, в една от тия големи зловонни сгради, където работническата мизерия ридае и се бие във всички етажи. Колко драми беше видял, колко страдания се беше опитал напразно да премахне. Ужасната проблема за позора и мъченията на наемния труд често се поставяше пред него, той беше изследвал основно жестоката несправедливост, отвратителната язва, която доразяжда сегашното общество, като прекарваше с часове в нервна възбуда и мечтаеше за лекарството, но винаги се удряше в желязната стена на съществуващите условия. И ето че още същия ден, в който пак дойде в Боклер, повикан неочаквано, той попадна на тази жестока сцена, на това тъжно и бледо същество, изхвърлено на улицата и умиращо от глад по вина на ненаситното чудовище, вътрешния огън на което чуваше как бучи и излиза като траурен дим под трагичното небе!

Появи се буря и няколко капки дъжд полетяха с вятъра, който стенеше. Люк, останал на моста с лице към Боклер, се мъчеше да разгледа околността под умиращата светлина, която падаше през облаците от сажди. Вдясно от него беше „Бездната“, чиито постройки достигаха до пътя за Бриа, под него течеше Миона, а по-нагоре, върху един насип вляво, минаваше железопътната линия от Бриа за Маньол. Така че беше заета цялата клисура, а от последните стръмни склонове на Монбльозите, от мястото, където те се разширяваха, започваше огромната равнина Руман. В това гърло, в началото на пътя за равнината, се издигаха една върху друга къщите на Боклер, едно мизерно селище от работнически жилища, и по-нататък, на равното, се беше разположило малко буржоазно градче, където беше околийското управление, общината, съдът и затворът, а пък между новия град и стария квартал се намираше древната църква, чиито стари стени застрашаваха да се срутят. Този околийски център наброяваше повече от шест хиляди души, от които близо пет хиляди бяха бедни, мрачни хора, физически измъчени, смазани и деформирани от несправедливия труд. И Люк престана да разглежда, когато забеляза отвъд „Бездната“ високата пещ на Крешри, почти до склона на Монбльозите, чийто тъмен профил още се виждаше. Трудът, трудът! Кой ли ще го издигне, кой ли ще го реорганизира съобразно естествения закон на истината и справедливостта, за да му върне ролята на благородна и регулираща всемогъща сила в този свят и за да могат да бъдат справедливо разпределени богатствата на земята, като се осъществи най-сетне щастието на всички хора!

Макар че дъждът отново спря, Люк също се запъти към Боклер. Работниците още излизаха от „Бездната“ и той тръгна сред тях в бясното оживление на труда поради погрома на стачката. Такава мъка от вълнение и безсилие го беше обзела, че щеше да отпътува вечерта, още сега, ако не се страхуваше, че ще разсърди Жордан. Жордан, собственикът на Крешри, беше много затруднен след внезапната смърт на стария инженер, който ръководеше високата му пещ; и той беше писал на Люк, викаше го, за да проучи работите и да му даде добър съвет. После, когато той от преданост към него пристигна бързо, намери друго писмо, в което Жордан му разказваше едно истинско нещастие: внезапния трагичен край на един негов братовчед в Кан, поради което беше задължен да замине веднага със сестра си и да отсъствува три дни. Молеше го да ги чака до понеделник вечерта, да се настани в една пристройка, която предоставяше на негово разположение и в която да живее като у дома си. Значи, Люк имаше още два дни за губене и като не знаеше какво да прави, захвърлен така в това малко градче, което едва познаваше, беше излязъл тази вечер да поскита; беше дори казал на слугата, натоварен да го обслужва, че няма да се прибере за вечеря, като предполагаше да яде някъде, в някоя кръчма, защото бе страстно увлечен по народните обичаи, които обичаше да гледа, да разбира и да изучава.

Нови размисли го обзеха, докато крачеше в калта под стихналата буря в небето и сред тежкото трополене на изтощените и мълчаливи работници. Засрами се от душевната си слабост. Защо ще трябва да си замине, щом като тук намираше толкова сърцераздирателна, толкова остра проблема, чието разрешение го занимаваше така често. Той не трябваше да бяга от борбата, ще събере факти, в края на краищата ще намери може би сигурния път в мрачната бъркотия, в която още търсеше себе си. Син на Пиер и Мари Фроман, Люк, както и тримата му братя Матийо, Марк и Жан, беше научил един ръчен занаят извън следването си за инженер; той беше каменоделец, архитект-конструктор, строител на къщи; приятно му беше да работи в своята професия, обичаше да стои по цели дни на големите парижки строежи, но нищо не знаеше за трагедиите на сегашния труд, мечтаеше да помогне братски за мирното тържество на утрешния ден. Но какво да направи, къде да насочи усилието си, от коя реформа да започне, как да стигне до неясното и колебливо решение, което изцяло го занимаваше? По-голям и по-силен от брат си Матийо, с открито лице на деен човек, с високо чело, с голям ум, винаги в родилни мъки, той досега беше обгръщал само празното пространство с двете си големи ръце, нетърпеливи да творят, да построят един свят. Неочаквано духна вятър, ураганен вятър, който го накара силно да изтръпне. Да не би някаква непозната сила да го е запратила като месия в този кът на измъчения край, за да изпълни мечтаната мисия за освобождение и щастие?

Когато, вдигнал глава, Люк се освободи от тези смътни разсъждения, забеляза, че е влязъл в Боклер. Четири големи пътя, стигащи до централен площад, площада пред общината, разсичат града на четири почти равни части; и всяка от тези улици носи името на съседния град, до който води улица „Бриа“ на север, улица „Сен Крон“, на запад, улица „Маньол“ на изток, улица „Формри“ на юг. Най-известната и най-задръстената и препълнена с магазини е улица „Бриа“, в която той се намираше. Всички фабрики са тук, една до друга, изхвърлящи при всяка смяна тъмен поток от работници. Точно когато пристигаше там, голямата порта на обувната фабрика „Гурие“, принадлежаща на кмета на града, се отвори и изпусна навалицата от своите петстотин работници, между които имаше повече от двеста жени и деца. После същото стана в страничните улици от завода „Шодорж“, където произвеждаха само пирони, от завода „Осер“, който произвеждаше над сто хиляди коси и сърпове годишно, от завода „Миранд“, едно предприятие, специализирано за земеделски машини. Всички бяха пострадали от стачката в „Бездната“, откъдето се снабдяваха с основна суровина — желязо и стомана. Бедствието и гладът бяха засегнали всички — бледо и отслабнало, населението, което изпълваше калната улица, гледаше с ненавист и със свити, негодуващи устни, с едно привидно примирение на стадо, което се притиска и трополи. Улицата беше тъмна под редките лампи със светилен газ, чийто жълт пламък трептеше от вятъра. Наред с другите и жените-домакини заприщваха движението, получили най-сетне по няколко су, те тичаха до търговците, като си позволяваха удоволствието да си купят по един голям хляб и по малко месо.

Люк имаше чувството, че се намира в град, в който е вдигната обсадата. Сред тълпата сновяха стражари, цяла въоръжена армия, която надзираваше отблизо жителите, сякаш имаше опасност от подновяване на сраженията, от избухване на внезапна ярост, която би предизвикала отново остри страдания и би довършила разоряването на града — една последна разрушителна акция. Собствеността, буржоазната власт, се беше наложила над наемните работници; но укротените роби си оставаха все така опасни в своето пасивно мълчание, защото една ужасна горчивина отравяше въздуха и се чувствуваше целият страх от отмъщения, от възможност за големи кланета. Неясно ръмжене издаваше това стадо, което преминаваше смазано, немощно; а блясъкът на оръжието, галоните на униформата тук-таме из групите говореха за непризнатия страх на господарите, изпотени от тяхната победа, скрити зад дебелите завеси на празните къщи. Черната тълпа на работниците, на бедняците продължаваше да се изнизва, да се блъска, да мълчи с наведена глава.

Като продължаваше безцелно да скита, Люк се смесваше с групите, спираше се, вслушваше се, проучваше. И така той се спря за малко пред една голяма, широко разтворена към улицата месарница, чиито газови лампи пламтяха сред кървящите меса. Дашьо, собственикът-касапин, един дебел апоплектичен мъж с големи изпъкнали очи и с дребно червендалесто лице, беше там, на прага, надзираваше стоката, любезен със слугините на богаташките къщи и мнителен, щом влезеше някоя бедна домакиня. От известно време той дебнеше от вратата една висока и слаба руса жена, жалка на вид, бледа и печална, с червени петна по лицето и вече увехнала, която водеше едно хубаво дете на четири-пет години и носеше тежка кошница, от която се подаваха гърлата на четири еднолитрови бутилки. Той позна жената на Фошар, на чиито постоянни молби за малки кредити му беше омръзнало да отказва. И тъй като тя се реши да влезе, той почти прегради пътя й.

— Какво пак искате вие!

— Господин Дашьо — измънка Натали, — моля да проявите вашата доброта… Вие знаете, че мъжът ми постъпи в завода, утре сутринта ще получи аванс. Затова господин Кафио благоволи да ми даде на кредит тия четири литра, които са тук; и моля да проявите вашата доброта, господин Дашьо, да ме кредитирате с малко месо, само с малко месо.

Касапинът се ядоса, закрещя с налято с кръв лице:

— Не, казах ви вече не! Вашата стачка щеше да ме разори. Нима можех да бъда толкова глупав, че да бъда с вас! Винаги ще има много мързеливи работници, които да пречат на почтените хора да си гледат работата… Щом човек не работи достатъчно, за да яде месо, няма да яде.

Той се занимаваше с политика, беше с богатите, със силните, много страхлив, ограничен и жесток, и тази дума „месо“ добиваше в неговата уста голямо, аристократическо значение: свещено месо, луксозна храна, предназначена за страхливците, когато всъщност трябваше да бъде за всички.

— Вие още ми дължите четири франка от миналото лято — подзе той. — Нали и аз трябва да плащам!

Натали се свиваше, настояваше с тих, отчаян глас. Но се случи нещо, което довърши нейното поражение. Госпожа Дашьо, една дребна и грозна, мрачна и незначителна жена, която, казваха, успявала все пак да слага рога на мъжа си, се приближи с момиченцето си Жюлиен, дете на четири години, здраво, дебело, весело и сияещо с русата си коса. Когато двете деца се забелязаха, малкият и беден Луи Фошар започна да се смее, а развеселената богата Жюлиен, които още не съзнаваше социалните неравенства, отиде и го хвана за ръцете. Така в детската радост на неочакваната игра се ознаменува бъдещото помирение.

— Проклето дете! — извика Дашьо, излязъл извън кожата си. — Все в краката ми… Иди да седнеш!

После, разсърдил се на жена си, той я отпрати грубо на тезгяха, като й каза, че ще бъде по-добре, ако пази касата, за да не я окрадат, както я бяха окрали предишния ден. И продължи, като се обърна към всички, които бяха в магазина, ужасен от тази кражба, която от два дни го караше непрекъснато да се възмущава:

— Чудесно! Някаква си просякиня се вмъкнала и взела сто су от касата, докато госпожа Дашьо гледала как се смеят мухите… Не можа да отрече, стоте су бяха в ръката й. Как да не я окошариш! Тя е в затвора… Това е ужасно, ужасно! Ще ни крадат, ще ни опустошат скоро, ако не въведем добър ред.

И подозрителните му очи наблюдаваха месото, уверяваха се, че ръце на изгладнели, безработни работници не крадат от изложените парчета месо, както биха крали скъпоценното злато, божественото злато от паничката на сарафи.

Тогава Люк видя как жената на Фошар се уплаши и се отдръпна при мисълта, че касапинът може да повика някой стражар. Един миг тя стоя неподвижно в блъсканицата по средата на улицата с малкия си Луи пред една хубава, украсена с огледала и весело осветена хлебарница, която се намираше тук, срещу месарницата, и на една от чиито витрини, разтворена към улицата, бяха изложени под носа на минувачите сладкиши и големи златисти хлябове. Майката и детето, изпаднали в съзерцание, гледаха хлябовете и сладкишите. И Люк, забравил за тях, прояви интерес към това, което ставаше в хлебарницата.

Една кола спря пред вратата и от нея слезе селянин с момченце на осем години и момиченце на шест. На тезгяха беше хлебарката, красивата госпожа Митен, една яка руса жена, прекрасна още, макар и на тридесет и пет години, в която всички бяха влюбени, но която продължаваше да бъде вярна на съпруга си, един слаб, мълчалив и болезнено бледен човек, когото рядко виждаха, защото винаги беше при нощвите или във фурната си. До нея, на пейката, седеше синът й Еварист, десетгодишно момче, вече едро, русо като нея, с приятно лице и нежни очи.

— Я! Господин Ланфан! Как сте?… Ето вашият Арсен и вашата Олимп. Няма нужда да ви питаме дали са добре.

Селянинът, на възраст около тридесет и няколко години, имаше широко и спокойно лице. Той не бързаше, но най-сетне отговори замислено:

— Да, да, здравето е хубаво нещо, не сме много зле в Комбет… Земята е болна. Не ще мога да ви доставя триците, които ви бях обещал, госпожо Митен. Всичко пропадна. И тъй като дойдох с колата тази вечер в Боклер, реших да ви предупредя.

Той продължи, изказа цялата си мъка. Земята станала неблагодарна, не хранела вече този, който я обработва, не си плащала дори разноските за тора и семето. И красивата хлебарка със състрадание клатеше леко глава. Това било съвсем вярно, сега трябвало много повече работа за много по-малко доход. Никой вече не ядял до насита. Тя не се занимавала с политика, но, господи, работите вървели зле! Така, по време на тази стачка сърцето й се късало, като знаела, че бедните хора си лягали, без да са имали пито коричка хляб, докато дюкянът й бил пълен. Но търговията си е търговия, нали? Човек не може да си раздава стоката, още повече че ще изглежда като да насърчава бунта.

И Ланфан се съгласяваше.

— Да, да, всеки за имота си. Законно е да спечелиш, щом като си се потрудил. Но все пак има хора, които искат да печелят много.

Еварист, който прояви интерес към Арсен и Олимп, реши да излезе иззад тезгяха, за да им окаже внимание. И като голямо момче на десет години той се усмихваше любезно на шестгодишното момиченце, чието кръгло и весело лице го забавляваше.

— Я дай на всеки по един сладкиш — каза красивата госпожа Митен, която много глезеше и нежно възпитаваше сина си.

И понеже Еварист започна от Арсен, тя възкликна, пошегува се:

— Но трябва да бъдеш галантен, мой мили, първо се дава на дамите!

Тогава Еварист и Олимп се смутиха, но веднага другарски се разсмяха. Ах, тия мили деца, те са най-хубавото нещо в живота! Ако един ден бъдат умни, няма да се самоизяждат вече като днешните хора. И Ланфан си тръгна, като каза, че все пак се надява да донесе трици, но по-късно. Госпожа Митен, която го придружи до вратата, го видя как се качва в колата и потегля по пътя за Бриа. В този именно момент Люк забеляза госпожа Фошар, която изведнъж реши да се приближи до хлебарката, като влачеше малкия си Луи. Тя измърмори няколко думи, които той не можа да чуе, навярно молба за нов кредит, защото веднага красивата госпожа Митен с жест на съгласие влезе и й подаде един голям хляб, който нещастницата побърза да отнесе, стиснала го към мършавите си гърди.

Ожесточен в подозрителността си, Дашьо беше видял сцената от другия тротоар. Той извика:

— Ще накарате да ви окрадат. Пак са откраднали кутии сардини от Кафио. Отвсякъде крадат.

— Бре! — отвърна весело госпожа Митен, върнала се на прага на магазина си. — Крадат само от богатите.

Люк бавно продължи да върви по улица „Бриа“ сред трополенето на непрекъснато увеличаващото се стадо. Сега му се струваше, че преминава някакъв ужас, че вълна от жестокост ще понесе тази мрачна и мълчалива тълпа. После, когато стигна до площада пред общината, той видя отново колата на Ланфан, спряла на ъгъла на улицата пред един железарски магазин, нещо като базар, собственост на съпрузите Лабок. И през широко отворените врати чу ожесточен пазарлък между селянина и железаря.

— Ах, дявол да ви вземе! Вие продавате вашите лопати, като че ли са от злато… Ето, пак сте ги увеличили с два франка!

— За бога, господин Ланфан, поради тази проклета стачка, не е наша вина, че заводите не работиха и че всичко поскъпна… Плащам желязото по-скъпо, а трябва и аз да спечеля нещо.

— Да спечелите — да, но не и да удвоявате цените на стоките… Търговия ли е това! Скоро няма да можем да купим нито един инструмент.

Този Лабок беше дребен, слаб и сух човек, с нос и очи като на пор, много подвижен, неговата жена му беше по мярка, жива, мургава, настървена за големи печалби. Двамата бяха започнали от панаирите, разнасяйки с каруца кирки, гребла, триони. И за десет години, откакто откриха тук едно тясно дюкянче, успяха да го разширяват от година на година и сега бяха начело на широка търговска мрежа, посредничеха между заводите в страната и купувачите, препродаваха с големи печалби железата на „Бездната“, пироните на „Шодорж“, косите и сърповете на „Осер“, машините и земеделските уреди на „Миранд“. Цял поток от сила и богатство се стичаше в тях, в тяхната относителна честност на търговци, които крадяха според случая и буйно се радваха всяка вечер, когато брояха събраните в касата пари, изтръгнати от нуждите на другите. Те бяха излишни зъбчати колела, които изяждаха енергия и от които машината скърцаше и започваше да се поврежда.

Докато селянинът и търговецът на железария ожесточено се караха за една отстъпка от двадесет су, Люк отново забеляза децата. В дюкяна имаше две: едно голямо момче на дванайсет години — Огюст, замислен, защото в момента учеше някакъв урок; и едно едва петгодишно момиченце, Еулали, седнало много послушно на малък стол, сериозно и спокойно, сякаш преценяваше хората, които минаваха. Още от вратата то прояви интерес към Арсен Ланфан, навярно го хареса, и го посрещна като малка благосклонна госпожица. И групата стана в пълен състав, когато една жена, жената на пудльора Бурон, Бабет, закръглена и свежа, чиято веселост нищо не можеше да засенчи, влезе, като водеше за ръка дъщеричката си Март, също така пълна, също така весела като нея. Впрочем майка й веднага я пусна от ръката си и тя и изтича при Огюст Лабок, когото навярно познаваше.

Бабет тури край на пазарлъка между селянина и търговеца на железария, които се споразумяха, като разделиха двадесетте су. Тя връщаше една тенджера, купена предишния ден.

— Тече, господин Лабок. Забелязах веднага, щом я турих на огъня. Не ми е нужна тенджера, която тече.

И докато Лабок я разглеждаше, мърморейки, и после се реши да я смени, госпожа Лабок заговори за децата си. Истински дръвници, които не помръдвали по цял ден, едното на стола, другото заболо нос в книгите си. Разбира се, че имали основание да печелят пари за тях, защото те съвсем не приличали на баща си и майка си, не са тръгнали по път, по който се печели много. Без да я слуша, Огюст Лабок се усмихваше на Март Бурон, Еулали Лабок протягаше ръчичката си на Арсен Ланфан, а другото дете на Ланфан, Олимп, дояждаше замислено сладкиша, който малкият Митен й беше дал. И всичко това беше много мило, много приятно, един хубав и свеж полъх на утрешна надежда в горещото дихание на омраза и борба, което се чувствуваше на улицата.

— Да не мислите, че се печели с такива случаи — подзе Лабок, като подаваше една друга тенджера на Бабет — Няма вече добри работници, всички саботират производството… И какво разпиляване има в къща като нашата! Всеки влиза, ние сме като на панаир с тия изложени на улицата стоки… Днес следобед, пак ни окрадоха.

Ланфан, който бавно плащаше лопатата, се учуди:

— Значи, истина е, за тия кражби, за които се говори?

— Как да не е истина! Не ние крадем, а други ни крадат… Бяха два месеца в стачка и понеже нямат с какво да купуват, крадат каквото могат…

Ето, вижте, от този сандък преди два часа ми откраднаха ножовете. Никак не е спокойно.

И той, бледен и изтръпнал, направи жест на внезапна тревога, като показваше плашещата го улица, изпълнена с мрачната тълпа, сякаш се боеше от ненадейно нападение, което би го лишило от всичко, което имаше, помитайки и стоката, и собственика.

— Ножове — повтори Бабет, като не преставаше да се смее, — та това не се яде, какво ще правят с тях?… Също като Кафио отсреща, който се оплаква, че му откраднали една кутия сардини. Някой хлапак е искал да ги опита!

Тя беше винаги доволна, винаги уверена, че всичко ще свърши добре. Този Кафио бил от ония, които домакините би трябвало да проклинат! Тя видяла да влиза при него Бурон, нейният мъж, заедно с Рагю — сигурно ще прахоса там една монета от сто су. Но какво да се прави! Естествено било един мъж да се позабавлява малко, след като толкова се е трудил. И тя хвана ръката на дъщеричката си Март и си отиде, щастлива от хубавата си нова тенджера.

— Виждате ли — продължи Лабок да обяснява на селянина, — трябва войска. Аз държа да се даде добър урок на всички тия революционери. Ние имаме нужда от силно правителство, което да удари здраво, за да накара да се уважава това, което е за уважение.

Ланфан клатеше глава. Поради подозрителността си той се двоумеше да се изкаже. Тръгна си, отвеждайки Арсен и Олимп, като каза:

— Дано не свършат много лошо тия истории между буржоата и работниците!

От някое време Люк наблюдаваше отсреща дюкяна на Кафио, който заемаше другия ъгъл на улица Бриа и площада пред общината. Съпрузите Кафио отначало държаха тук само една бакалница, която много се разрасна; изложени са разтворени чували, купчини кутии с консерви, големи количества различни хранителни стоки, оградени с мрежа срещу ловките ръце на крадците. После им хрумна идеята да започнат търговия с вино, наеха съседния магазин, отвориха пивница-ресторант, където печелеха много пари. Съседни заводи, най-вече „Бездната“, консумираха страхотно количество алкохол.

Непрекъсната върволица от работници влизаше и излизаше оттам, най-вече в съботните дни, когато плащаха. Мнозина се забравяха, ядяха тук и излизаха едва когато бяха мъртво пияни. Това беше отровата, отравящият вертеп, в който и най-силните оставяха главите и ръцете си. И затова Люк поиска да влезе вътре, за да узнае какво ставаше там; а беше съвсем просто да отиде да вечеря, защото и без това трябваше да яде вън. Колко много пъти в Париж желанието му да опознае народа, да надникне в дъното на всичките му нещастия и страдания, го караше да закъснява с часове в най-мръсните вертепи!

Люк спокойно седна на една от малките маси близо до широкия цинков тезгях. Помещението беше голямо, дванадесетина работници консумираха прави, а пък други, седнали около масите, пиеха, викаха, играеха на карти сред гъстия дом от лулите, в който газовите лампи изглеждаха като червени петна. Още при пръв поглед той забеляза на една от съседните маси Рагю и Бурон, които седяха един срещу друг и разговаряха оживено лице в лице. Бяха започнали пиенето с един литър вино; после си бяха поръчали омлет, наденички и сирене; така че литрите вино се нижеха един след друг, те бяха много пияни. Но това, което най-вече заинтригува Люк, беше присъствието на Кафио, който беше застанал прав до масата им и разговаряше с тях. Той си беше поръчал парче говеждо печено, ядеше и слушаше.

Този Кафио беше едър, дебел и усмихнат човек с прекалено благо лице.

— Казвам ви, че ако бяхте устояли още три дни, господарите щяха да бъдат във ваша власт, с вързани крака и ръце!… Дявол да го вземе! Вие да не би да не знаете, че аз съм с вас! О, да, няма да мине много време и ще смъкнете всички тия проклети експлоататори.

Рагю и Бурон, силно възбудени, го плеснаха по ръцете. Да, да, те го познавали, те отлично знаели, че бил добър, солиден. Но все пак било много тежко да се издържа на стачката и трябвало най-сетне да се тури някакъв край.

— Господарите ще си бъдат винаги господари! — изфъфли Рагю. — Тогава какво? Трябва да ги приемем, като им даваме най-малкото срещу техните пари!… Още един литър, чичо Кафио, и вие ще пиете.

Кафио не се отказа. Седна при тях. Той беше за насилието, защото бе забелязал, че след всяка стачка заведението му се разширяваше. Нищо не предизвикваше такава силна жажда, както споровете: силно раздразненият работник се нахвърля на алкохола, гневното безделие привиква работниците да ходят в кръчмите. А освен това по време на криза той знаеше да бъде любезен, отпускаше дребни кредити на жените-домакини, не отказваше да даде чаша вино на мъжете, уверен, че ще му бъде платено, и с това си създаваше репутация на човек с добро сърце и тласкаше към отвратителна консумация на отровата, която продаваше. Все пак някои казваха, че с лицемерното си поведение Кафио е предател, доносник на господарите на „Бездната“, които го финансирали, за да кара хората да говорят, като ги напива. И това беше фатално погубване — нещастният наемен работник, който няма нито удоволствие, нито радост, чувствуваше нужда от кръчмата и кръчмата окончателно разлагаше наемния работник. Лош човек, лошо място, мръсен дюкян, който трябва да бъде сринат и пометен.

Люк за миг се отклони от съседния разговор, понеже видя, че вътрешната врата към бакалницата се отваря и се появява едно красиво петнадесетгодишно момиче. Беше Онорин, дъщерята на Кафио, дребна, мургава, нежна и с хубави черни очи. Тя никога не стоеше в кръчмата, продаваше в бакалницата. Сега само повика майка си, която бе на големия цинков тезгях — една дебела усмихната и прекалено блага жена като мъжа си. Всички тия толкова алчни търговци, всички тия егоистични и коравосърдечни доставчици имаха много хубави деца. Нима и тия деца ще станат завинаги толкова алчни, толкова коравосърдечни и егоистични?

Изведнъж Люк сякаш видя един прекрасен и тъжен призрак. Сред зловонията, в гъстия дим от лулите, сред смеха, който избухваше пред тезгяха, Жозин беше тук, изправена, толкова неясна и потънала в мрака, че не можа да я познае веднага. Тя навярно бе влязла крадешком, като бе оставила Нане при вратата. Разтреперана и още колебаеща се, тя стоеше зад Рагю, който не я виждаше, понеже беше гърбом към нея. И Люк можа за миг да я разгледа — тя беше много крехка в бедняшката си рокля, с нежно и много неспокойно лице под дрипавия шал. Но изненада го и една подробност, която не беше забелязал там, пред „Бездната“: дясната й ръка, подала се изпод полата, беше дебело превързана с някаква кърпа чак до китката, навярно поради нараняване.

Най-сетне Жозин набра смелост. Стигнала до заведението на Кафио, тя сигурно бе гледала през прозорците и бе видяла Рагю на масата. И като напредна с малките си немощни крачки, постави детската си ръка на рамото му. Но той, изгарящ от пиянството, дори не я почувствува; трябваше да го раздруса, за да се обърне.

— Дявол да го вземе, пак си ти! Какво търсиш тук?

Той така силно удари с юмрук по масата, че чашите и шишетата затанцуваха.

— Трябваше да дойда, щом ти не се прибираш — отвърна тя много бледа, като притваряше големите си уплашени очи пред грубостта, която предчувствуваше.

Но Рагю дори не слушаше, беснееше, крещеше, за да се хареса на приятелите си.

— Правя това, което ми харесва, не искам да ме дебне една жена. Чуваш ли, аз съм си господар и ще остана тук, докато ми е приятно.

— Тогава — каза тя смаяна — дай ми ключа — поне да не прекарам нощта на улицата.

— Ключа! Ключа! — изкрещя мъжът. — Ти искаш ключа?

И, разярен, той стана, сграбчи я за ранената и ръка и я повлече през салона, за да я изхвърли, навън.

— Щом съм ти казал, че е свършено, че не искам вече!… Ха иди да видиш дали ключът не е на улицата!

Объркана и залитаща, Жозин извика пронизително от болка:

— О, боли!

При гневния жест превръзката на дясната ръка беше свлечена, по нея червенееше голямо кърваво петно. Това не попречи на заслепения и полудял от алкохола мъж да разтвори широко вратата и да изблъска жената на тротоара. После, когато се върна и седна тежко пред чашата си, той измърмори през плътен смях:

— Ох, ако ги слушахме, какво удоволствие щяхме да имаме!

Извън себе си, Люк стискаше юмруци, готов да се нахвърли върху Рагю. Но разбра, че рискува, ако се бие с всички тия грубияни. И задушавайки се в това отвратително заведение, побърза да плати; а в това време Кафио, който бе заел мястото на жена си при тезгяха, се мъчеше да заглади нещата, като казваше с бащински глас, че все пак имало нетактични жени. Какво искате от един пийнал човек? Без да отвърне, Люк бързо излезе навън, като вдишваше с облекчение свежия въздух на улицата, оглеждаше се на всички страни и търсеше из тълпата; защото излезе така бързо само с мисълта да намери Жозин и да й помогне, да не я остави да умре от глад, без хляб и без подслон в тази тъмна, бурна нощ. Но напразно прекоси с бързи крачки улица „Бриа“ и после се върна на площада пред общината, като тичаше сред групите: Жозин и Нане бяха изчезнали. Навярно от страх, че ще бъдат преследвани, те се бяха скрили някъде, изложени отново на дъжда и на вятъра.

Каква страшна мизерия, какво отвратително страдание в този унизителен, покварен труд, станал позорен фермент на всички падения! И Люк със свито сърце и замъглен от най-черни предчувствия ум отново започна да се лута в тази подозрителна и заплашваща тълпа, която се увеличаваше по улица „Бриа“. Тук той пак почувствува полъха на неопределен ужас, който се носеше над главите като последица от неотдавнашната битка между класите, битка, която още не бе завършила и чието ново избухване се долавяше във въздуха. Подновяването на работата беше само един лъжлив мир, работниците се примириха с глухо ръмжене, с неизказана жажда за отплата и с неугаснала още, готова всеки миг да пламне жестокост в очите. Кръчмите от двете страни на улицата бяха препълнени, алкохолът изяждаше заплатите, разливаше отровата си чак върху паважа, а и магазините не оставаха празни, отнемаха и малкото пари на жените, за да реализират несправедливата и чудовищна търговска печалба. Навсякъде работниците, бедняците бяха експлоатирани, изяждани, разкъсвани от зъбчатите колела на скърцащата социална машина, чиито зъби бяха толкова по-твърди, колкото повече тя се повреждаше. И в калта, под клатещите се газови лампи, целият Боклер се въртеше тук с трополене на загубено стадо, сякаш слепешката вървеше към бездната в навечерието на някаква голяма катастрофа.

В тълпата Люк позна мнозина от хората, които беше виждал вече по време на първото си идване и Боклер миналата пролет. Властниците бяха тук, навярно под страх да не стане някакво произшествие. Той видя да вървят заедно кметът Гурие и околийският управител Шатлар: първият, загрижен едър собственик, би желал намесата на войската; но другият, по-изтънчен, отломка от Париж, има благоразумието да се задоволи с полицията. Председателят на съда Гом също така мина заедно с пенсиониралия се капитан Жоливе, който щеше да се жени за дъщеря му. И пред магазина на Лабок те се спряха, за да поздравят съпрузите Мазел, бивши търговци, чиито бързо спечелени ренти ги бяха вкарали във висшето общество на града. Всички тия хора говореха тихо, с малко неуверен вид и с коси погледи към бавното шествие на работниците, празнуващи съботата. Като минаваше край тях, Люк чу съпрузите Мазел, които също говореха за кражба и като че ли разпитваха председателя и капитана. От уста в уста хвърчаха клюките за откраднатите от тезгяха на Дашьо сто су, за кутията сардини, задигната от витрината на Кафио. Но особено ножовете, откраднати от Лабок, повдигаха най-сериозни коментарии. Разпространяваният ужас обземаше и целомъдрените хора, които се питаха — истина ли е, че революционерите се въоръжават, че ще предприемат кланета през нощта, през тази бурна нощ, която така черно тежеше над Боклер? Катастрофалната стачка беше дезорганизирала всичко, гладът подбуждаше клетниците, алкохолът на кръчмите им вдъхваше разрушителното и убийствено безумие. И така по мръсното и кално платно на улицата, по лепкавите тротоари шествуваше трудът на мнозинството, отровен и унизен за егоистичната радост на малцина, обезчестеният труд, отвратителният, прокълнатият труд, страшната мизерия, която той поражда, кражбата и проституцията, които са негови чудовищни издънки. Минаваха бледи момичета, момичета от фабриките, прелъстени от някой любовник, после изхвърлени в потока, евтина, мръсна и тъжна плът за удоволствие, която пияните мъже отвеждаха за четири су в тъмните кътове на съседните дворове.

Едно увеличаващо се състрадание, един бунт на гняв и на мъка обземаше Люк. Къде беше Жозин? В кой кът на ужасния мрак беше паднала заедно с малкия Нане? И изведнъж се разнесоха викове, сякаш буря премина през тълпата, завъртя я и я отнесе. Човек би помислил, че това бе нападение на магазините, разграбване на продуктите, изложени от двете страни на улицата. Стражарите се спуснаха презглава. Разнесе се шум от ботуши и саби. Какво ставаше? Каква ставаше? И въпросите се сипеха, хвърчаха, кипяха в увеличаващия се ужас, а отговорите лудешки се кръстосваха.

После Люк чу съпрузите Мазел, които се връщаха, да казват:

— Едно дете е откраднало един хляб.

Сега необузданата и озлобена тълпа тичаше презглава нагоре по улицата. Произшествието сигурно бе станало по-горе, при хлебарницата на Митен. Жени крещяха, един старец падна и трябваше да го вдигнат. Един дебел стражар тичаше така силно сред тълпата, че събори двама души.

И Люк започна да тича, понесен от вихъра на общата паника. Той мина покрай председателя Гом, който с бавния си глас казваше на капитан Жоливе:

— Едно дете е откраднало един хляб.

Думите се носеха като скандирани от препускащата тълпа. Но всички се блъскаха, нищо не можеше да се види. От прага на дюкяните си търговците бледнееха, готови да спуснат кепенците. Един бижутер вече прибираше часовниците от витрината си. Стана, голяма блъсканица около дебелия стражар, който размахваше лакти.

И Люк, до когото тичаха кметът Гурие и околийският управител Шатлар, дочу отново същите думи, същия плачевен, растящ и развълнуван шепот:

— Едно дете е откраднало един хляб.

Тогава Люк, който наближаваше хлебарницата на Митен, като вървеше зад дебелия стражар, видя как той се спусна, за да окаже помощ на един друг слаб и висок стражар, който здраво държеше за китката на ръката едно пет-шестгодишно дете. И Люк позна Нане по чорлавата му руса глава, която той въпреки всичко беше вдигнал с решителен вид на млад мъж. Детето бе откраднало един хляб от витрината на красивата госпожа Митен: кражбата беше неоспорима, защото то още държеше голям, почти колкото него хляб; именно тази кражба на детето бе раздвижила, развълнувала така улица „Бриа“. Минувачи го бяха забелязали и издали на полицая, който го подгонил. Но детето бягаше бързо, изчезваше сред тълпата, а полицаят, ожесточен, вдигаше такава силна врява, че щеше да разбунтува целия Боклер. Сега той тържествуваше, водеше виновника на местопрестъплението, за да го изобличи.

— Едно дете е откраднало един хляб — повтаряха гласове.

Госпожа Митен, учудена от тази врява, също бе излязла на прага на магазина си. Тя остана съвсем изненадана, когато стражарят се обърна към нея и каза:

— Ето, госпожо, този негодник е откраднал от вас този голям хляб.

И като раздруса Нане, той поиска да го изплаши:

— Знаеш ли, че ще отидеш в затвора… Кажи, защо открадна хляба!

Но малкият никак не се вълнуваше. Той отговори със звънливия си глас:

— Не съм ял от вчера, сестра ми също.

В това време госпожа Митен се съвзе. Тя гледаше хлапака с хубавите си очи, изпълнени със снизходителна доброта. Бедното малко юначе! И сестра му, къде ли я е оставило? За миг само хлебарката се подвоуми и лека червенина обля бузите й. После с приятния си смях на красива жена, ухажвана от цялата й клиентела, каза с весел и спокоен вид:

— Вие грешите, стражарю, това дете не е откраднало хляба. Аз му го дадох.

Стражарят стоеше зяпнал пред нея, без да изпуска Нане. Десет души бяха видели, че детето взело хляб от витрината и побягнало. И изведнъж касапинът Дашьо, който бе прекосил улицата, се намеси, силно разярен:

— Но аз го видях, аз… Точно се бях загледал навън. То се хвърли върху най-големия, после побягна… Истина е, както е истина, че завчера ми откраднаха сто су, а така също и от Лабок и Кафио. Тази гадинка ви окраде, госпожо Митен… Не отричайте.

Съвсем порозовяла от лъжата си, хлебарката повтори, бавно:

— Лъжете се, съседе, аз дадох хляба на това дете. То не го открадна.

И понеже Дашьо й се караше, като й предсказваше, че при тази голяма снизходителност ще й разграбят всичко и ще я разорят, околийският управител Шатлар, който с благоразумието си бе преценил положението, се приближи до стражаря и го накара да пусне Нане, на когото пошушна заплашително:

— Спасявай се бързо, хлапако!

Тълпата вече ръмжеше, сърдеше се. Нали хлебарката твърди, че е дала този хляб! Бедното дете, високо колкото ботуш, не бе яло от вчера! Разнесоха се викове и дюдюкания, сред които се откри един груб и гърмящ глас, който се издигна над всички шумове:

— Ах, дявол да го вземе! Така, значи, днес шестгодишните деца трябва да ни дават пример?… Имало е право това дете. Щом си гладен, всичко можеш да вземеш. Да, всичко, което е в магазините, е наше, а вие умирате от глад, защото сте страхливци!

Тълпата се раздвижи, отдръпна се назад като вода при хвърлен в локва камък. Чуха се въпроси: „Кой е този? Кой е този?“ И веднага последваха отговори: „Това е грънчарят, това е Ланж, това е Ланж!“ Тогава Люк, който беше сред хората, които се отдръпваха, видя човека, един дребен и набит човек едва на двадесет и пет години, с квадратна глава, обрасла с брада и черна коса. Той имаше вид на селянин, очите му блестяха от интелигентност; пъхнал ръце в джобовете, той крещеше за своя блян с вдъхновение на самобитен поет:

— Продуктите, парите, къщите, дрехите — всичко това е наше, откраднали са ни го и ние имаме право да си го възвърнем! И не утре, а тази вечер трябва да влезем във владение на земята, на мините, на заводите, на целия Боклер, ако сме мъже! Няма два начина, има само един — с един удар да се събори този строй, да се разруши с брадва навсякъде властта, за да може народът, на когото принадлежи всичко, най-сетне да построи отново всичко!

Жените се изплашиха. Пред агресивната сила на тия думи сега и мъжете също мълчаха, дръпнаха се назад, разтревожени от последиците. Малцина разбираха, повечето, свикнали с потиснатия от векове наемен труд, не бяха за един такъв ожесточен бунт. За какво бе всичко това? Пак така ще умират от глад, а и в затвора може да отидат.

— Зная, вие не смеете — продължи Ланж със страшно подигравателен тон. — Но има хора, които ще се осмелят един ден… Вашият Боклер ще бъде хвърлен във въздуха, освен ако сам не рухне от разложение. Вие нямате никакво обоняние, ако тази вечер не можете да помиришете, че всичко е развалено и отровено от мършата. Всичко е вече само тор и няма нужда човек да е голям пророк, за да възвести, че вятърът, който духа, ще отнесе града и всички крадци, всички убийци, нашите господари… Всичко ще се сгромоляса и всичко ще умре! Смърт, смърт!

Скандалът така се разрастваше, че околийският управител Шатлар, макар че беше за ненамеса в такива случаи, се видя принуден да вземе строги мерки. Трябваше да арестува някого — и трима стражари се хвърлиха върху Ланж и го отведоха през една пряка, тъмна и безлюдна улица, в която заглъхна шумът от ботушите им. Всъщност тълпата се прояви само с протести, с малко неопределени вълнения, които скоро стихнаха. Струпалите се хора се пръснаха, в черната кал от единия до другия край на улицата бавно и мълчаливо се поднови трополенето.

Люк бе изтръпнал. Пророческата заплаха избухваше като страшна последица на това, което виждаше, което слушаше от свечеряването насам. Толкова голямата несправедливост и нищета призоваваха крайната катастрофа, която и той беше почувствувал да идва от дъното на хоризонта като някакъв голям отмъстителен облак, който ще изгори, ще помете Боклер. И страдаше в отвращението си към насилието. Какво! Нима грънчарят имаше право? Необходимо ли бе насилие, необходими ли бяха кражбата и клането, за да възтържествува правдата? Потресен, на него му се стори, че сред суровите и мрачни лица на работниците вижда да минават бледите лица на кмета Гурие, на председателя Гом и на капитан Жоливе. След това съпрузите Мазел, изпотени от страх, отново преминаха покрай него под светлината на мъждукащата газова лампа. Улицата го ужаси, обзе го само една мисъл на състрадание и утеха — да настигне Нане, да го проследи и да узнае в кой кът на мрака е паднала Жозин.

Нане крачеше, крачеше смело с малките си крака. И Люк, който го видя как се измъква от горния край на улица „Бриа“, откъм „Бездната“, все пак го настигна доста бързо, с такава мъка милото дете носеше големия хляб. Стискаше го към гърдите си с две ръце, като се страхуваше да не го загуби или пък да не му го отнеме някой лош човек или голямо куче. Като чу зад себе си забързаните крачки на Люк, детето страшно се уплаши и се приготви да побегне. Но като се обърна и под светлината на един от последните магазини позна господина, който се бе усмихвал на него и на сестра му, успокои се и се остави да го настигне.

— Искаш ли да понося хляба ти? — попита го младият мъж.

— О, не, аз ще го нося, прави ми голямо удоволствие.

Сега вървяха по пътя, извън Боклер, в мрака под ниското и бурно небе. Самотни, на известно разстояние една от друга, започнаха да блестят светлините на „Бездната“. Чуваше се как в калта шляпа детето, вдигнало хляба нагоре, за да не го изцапа.

— Знаеш ли къде отиваш?

— Разбира се.

— И далече ли отиваш?

— Не, тук наблизо.

Обзет навярно от някакъв смътен страх, Нане тръгна по-бързо. Защо господинът се интересува? Малкото човече, което се чувствуваше единствен защитник на голямата си сестра, се опита да хитрува. Но разбрал намеренията му и желаейки да му покаже, че е приятел, Люк го изигра, внезапно го прегърна и го повдигна в момента, когато детето, ситнейки с късите си крачета, щеше да падне в една локва.

— Хайде, хоп, драги мой, няма нужда да слагаш конфитюр върху хляба си!

Пленен от топлината на тия големи братски ръце, Нане избухна в безгрижен детски смях и изведнъж заговори на „ти“ на новия си приятел.

— О, ти си силен и мил!

И продължи да върви, без повече да се безпокои. Но къде всъщност се е завряла Жозин? Като крачеха по пътя, на Люк му се струваше, че я вижда как чака в неподвижната сянка на всеки дънер на крайпътните дървета. Наближаваха „Бездната“, ударите на механичния чук вече разтърсваха земята, а околностите бяха осветени от пламтящия облак от изпарения, които преминаваха през големи електрически лъчи. И Нане, преди да отмине завода, зави, насочи се към моста, премина Миона. Така Люк се видя отведен на същото място, на което за пръв път ги бе срещнал при залез-слънце. После изведнъж детето се затича и той го загуби, но чу, че говори и весело се смее:

— Я виж, како! Я виж, како! Погледни го! Виж колко е хубав!

На края на моста, там, където брегът се снишаваше, в сянката на една ограда имаше пейка точно срещу „Бездната“, която димеше и пуфтеше на другия бряг на реката. Люк се беше блъснал в оградата, когато чу как смехът на хлапака се превърна във вик и плач. И той най-сетне се ориентира и разбра причината, като видя Жозин просната на пейката, изтощена и в безсъзнание. Значи, тук тя бе дошла да падне от глад и страдание, оставила братчето си да се върне, без дори да се досети за намерението на това смело дете на улицата. Нане я намери съвсем студена, като мъртва, и в отчаянието си започна силно да плаче.

— О, како, събуди се! Трябва да се яде, яж де, нали сега има хляб!

Сълзи се появиха и в очите на Люк. Такава мизерия, такава страшна съдба на лишения и на мъки за тия толкова слаби, толкова добри и толкова очарователни същества! Той бързо слезе до реката, потопи кърпата си, върна се и я сложи върху слепоочието на Жозин. За щастие тази трагична нощ не беше студена. После той хвана ръцете на младата жена, разтърка ги и ги съживи в своите; и най-сетне тя въздъхна, като че ли се събуди от черен сън. Но, преуморена от дългото изтощение, нищо не я учуди, — стори й се съвсем естествено, че братчето й е тук с този хляб и че се придружава от този висок и хубав господин, когото тя познаваше. Може би разбра, че господинът е донесъл хляба. Нещастните й слаби пръсти не можеха да разчупят кората. За да й помогне, той започна да къса от хляба малки парчета, които бавно й подаваше едно по едно, за да не се задави в бързината да уталожи ужасния глад, който я задушаваше. Цялото й нещастно мършаво тяло затрепери и тя заплака, заплака безспирно, като продължаваше да яде, мокрейки всеки залък със сълзите си; ядеше лакомо, несръчно, треперейки като бито животно, което вече не знае да гълта, но бърза. Внимателно, с наранено и развълнувано сърце, Люк задържаше ръцете й и не преставаше да й дава малки парчета, които чупеше едно по едно. Никога вече той нямаше да забрави това причастие на страданието и на добротата, този хляб на живота на най-нещастното и най-прекрасното създание.

В това време Нане късаше от своя дял и ядеше лакомо, горд с подвига си. Учудваше се на сълзите на сестра си — защо продължава да плаче, щом като пируваха? После, когато се насити, замаян от яденето, той се притисна към нея и като пребит се унесе във внезапен сън, щастливия сън на бебетата, усмихващи се на ангелите. Съвзела се малко и облегнала се на пейката, Жозин го притискаше към себе си с дясната си ръка, а Люк седеше до нея, защото не можеше да се реши да я остави сама в нощта с това заспало дете. Най-сетне той разбра, че тя се държи малко несръчно поради ранената си ръка, около която криво-ляво бе увила изцапаната с кръв кърпа. Той й заговори:

— Наранили ли сте се?

— Да, господине, обущарска машина ми счупи един пръст. Трябваше да се отреже. Било по моя вина, както каза надзирателят, но господин Гурие нареди да ми се дадат петдесет франка.

Тя говореше с малко тих, много нежен глас, който от време на време потреперваше от някакъв срам.

— Значи, вие сте работили в обущарската фабрика на господни Гурие, кмета.

— Да, господине, постъпих там на петнадесет години, а сега съм на осемнадесет… Майка ми е работила там повече от двадесет години, но тя почина. Останахме съвсем сами с моето малко братче Нане, което е на шест години. Аз се казвам Жозин.

Тя продължи да разказва своята история, а Люк само поставяше въпроси, за да узнае всичко. Това беше баналната и сърцераздирателна история на толкова много бедни момичета: бащата изоставя семейството си, изчезва с друга жена; майката остава с четири деца на ръце и не смогва да ги нахрани, макар че има щастието да загуби две от тях; след това майката умира от много тежката работа, момичето още на шестнадесет години става малка майка на братчето си и на свой ред се пребива от труд, като невинаги успява да спечели хляб за себе си и за него. Следва неизбежната драма на красивата работничка, идва прелъстителят, тоя красив и мъжествен Рагю, покорителят на сърца; и с него тя прави грешка, като се разхожда под ръка всяка неделя след танците. Той дава такива хубави обещания, че тя се вижда омъжена и притежаваща уютен дом, в който ще отгледа братчето си и децата, които ще роди. Единствената й грешка е, че му се отдава една пролетна вечер в гората зад Гердаш. Дори не си спомня как се е съгласила. Това станало преди шест месеца; тя направила втора грешка, като отишла да живее при Рагю, който повече не й говорил за женитба. После, след като претърпяла нещастие в обувната фабрика, тя не могла да продължи да работи; това станало точно в момента на стачката, която направила Рагю толкова страшен, толкова зъл, че започнал да я бие и да я обвинява, че е причина за неговата мизерия. Ставало все по-лошо и сега я изхвърлил на улицата, защото дори не искал да й даде ключа, за да се прибере с Нане да спи.

Една мисъл обзе Люк:

— Ако имахте дете от него, той може би щеше да се привърже и да се реши да се ожени за вас.

Тя възрази с жест на уплаха:

— Дете от него ли, ах, боже мой, това ще бъде най-голямото ми нещастие!… Той повтаряше, че не иска да се обвързва с мене! Не иска и се старае да не стане това… Неговото схващане е, че сме се събрали просто за удоволствие на двамата, а после, когато му дойде до гуша — довиждане, разделяме се.

Отново настъпи тишина, престанаха да говорят. Това уверение, че не е майка, че няма да стане майка от този човек, накара Люк, изпаднал в болезнено състрадание, да изпита необикновено приятно чувство, някакво успокоение, което не можеше да си обясни. Смътни чувства го обземаха, докато с блуждаещи в далечината очи, сред тъмните неща, отново откриваше този проход Бриа, който бе видял в здрача, а в този час тънеше в мрака. От двете страни Монбльозите издигаха скалистите си склонове като плътна сянка. От време на време зад себе си, по насипа, той чуваше да минава с пуфтене влак, който свиреше и намаляваше движението си, когато влизаше в гарата. Долу виждаше Миона, синкавозелена, кипяща срещу дървената естакада, чиито дебели подпори крепяха моста. А вляво от него беше рязкото разширение на прохода, двата склона на Монбльозите, раздалечени в огромната равнина Руман, в която бурната нощ се разстилаше като безкрайно черно море отвъд смътно очертаващото се островче на Боклер, осветено, обсипано с малки светлинки, подобни на искри. Но очите му винаги се връщаха отсреща, към „Бездната“, приличаща на страшно видение под белите пушещи, които червенееха от електрическите лампи в двора. През широките отвори от време на време се виждаха пламтящите гърла на пещите, ослепителният блясък на разтопения метал, големите червени огнища, целите в пламъците на вътрешния ад, който беше опустошително и шумно творение на чудовището. Земята наоколо трепереше, отчетливият танц на парните чукове не спираше под глухото свистене на машините и силните удари на големите чукове, наподобяващи далечна канонада.

И Люк с изпълнени от това видение очи, със сърце, наранено от съдбата на тази Жозин, която седеше толкова изоставена и толкова окаяна на пейката до него, си казваше, че в тази нещастница се отразява целият погром на лошо организирания, опозорен и прокълнат труд. На това именно най-голямо страдание, на тази човешка жертва, направена от печалното дете, завършваха всичките му мисли тази вечер — нещастията от стачката, отровените от омраза сърца и умове, суровостта и егоизмът на търговците, алкохолът, станал необходимост за забрава, кражбата, оправдана от глада, цялото старо общество, скърцащо под тежестта на своите беззакония. И той още чуваше гласа на Ланж, който предсказваше окончателната катастрофа, която ще отнесе тази Боклер, разложен и разлагащ. Той отново виждаше най-вече бледите, скитащи по тротоарите момичета, тази унижена плът за удоволствие на индустриалните градове, тази последна степен на проституцията, в която язвата на наемния труд хвърля красивите фабрични работнички. Не вървеше ли натам и Жозин? Прелъстена, после изгонена на улицата, после прибрана от пияниците — по наклона бързо в калта. Той я чувствуваше покорна, любима, едно от ония нежни и прекрасни създания, които са едновременно кураж и награда за силните. И мисълта да я изостави на тази пейка и да не я спаси от лошата съдба така го разбунтува, че не му се искаше повече да живее, ако не й протегнеше братска ръка за помощ.

— Но вие все пак не може да спите тук с това дете. Този човек трябва да ви прибере. После ще видим… Къде живеете?

— Тук наблизо, в стария Боклер, на улица „Три луни“.

Тя му обясни положението. Рагю живееше в малко жилище от три стаи в една къща заедно със сестра си Адел, която кой знае защо всички наричаха Свадливката. И тя подозираше, че ако наистина ключът не е у Рагю, той навярно го е дал на сестра си, която била ужасна жена, безмилостна към бедните момичета. После, когато той спокойно й предложи да отиде да поиска ключа от тази мегера, тя изтръпна:

— О, не от нея, тя се отвращава от мене… Само ако съм сигурна, че ще попаднете на нейния мъж, който е добър човек. Но аз зная, че тази вечер е на работа в „Бездната“… Той е майстор пудльор; казва се Бонер.

— Бонер — повтори Люк, като си спомни нещо, — но аз съм го виждал миналата пролет, когато посетих „Бездната“. Дори дълго време съм разговарял с него, той ми обясни работата. Интелигентен е и наистина ми направи впечатление на добър човек… Много просто, ще отида веднага да уредя вашия въпрос с него.

Жозин извика от гореща благодарност. Тя цялата трепереше, нещастните й ръце се събраха като за молитва.

— О, господине, колко сте добър, много ви благодаря!

Тъмночервен отблясък идваше от „Бездната“ и Люк я видя гологлава, парцаливият шал бе паднал от раменете й. Тя вече не плачеше, сините й очи блестяха от нежност, малката й уста бе възвърнала младежката си усмивка. Беше слаба, много гъвкава, много грациозна, запазила едно детско изражение, още радостно, просто и весело. Дългата й руса коса с цвят на узрял овес, разпусната на тила й, придаваше вид на момиченце, останало невинно в падението си. И той, развълнуван от този много голям чар, постепенно пленен изцяло, беше покъртен от възхитителния образ на тази бедна, лошо облечена, изплашена и разплакана жена, която бе срещнал. Тя го гледаше с такава любов, отдаваше му се така наивно с цялата си душа на бедно същество, което най-сетне някой е подпомогнал и обикнал. Толкова хубав, толкова добър, той й се виждаше като бог, след като бе изпитала грубостите на Рагю. Готова да целуне следите от стъпките му, тя стоеше пред него със събрани като за молитва ръце — лявата й ръка стискаше дясната, осакатената ръка с кървавата превръзка. И нещо много нежно и много силно се зараждаше между тях, една връзка на безкрайна нежност, на безкрайна любов.

— Нане ще ви заведе в завода, господине. Той познава всеки кът.

— Не, не, аз зная пътя… Не го събуждайте, той ви топли. Двамата ме чакайте тук.

Той я остави в тъмната нощ на пейката със заспалото дете. Когато тръгваше, един силен блясък освети склона на Монбльозите, вдясно над парка на Крешри, където се намираше къщата на Жордан. На склона на планината се очерта тъмният профил на високата пещ. Лееше се метал и всички съседни скали, всички покриви на Боклер бяха осветени като от червена заря.

II

Бонер, майсторът-пудльор, един от най-добрите работници в завода, бе играл голяма роля в последната стачка. Справедлив човек, който се бунтува срещу неправдите към наемния труд, той четеше парижките вестници, от които черпеше едно цяло революционно образование, в което имаше доста празноти, но което го правеше съвсем определен привърженик на доктрината на колективизма. Впрочем както той сам твърде мъдро казваше с уравновесения си ум на трудолюбив и здрав човек, тази доктрина била мечтата, която хората ще се мъчат да достигнат един ден; а докато чакат, за работниците трябва да се извоюва повече справедливост, която веднага да се приложи, за да страдат колкото се може по-малко.

От известно време стачката бе станала неизбежна. Когато преди три години беше в упадък в ръцете на Мишел Кюриньон, сина на господин Жером, „Бездната“ бе купена от неговия зет Боажелен, един красив парижки безделник, оженен за дъщеря му Сюзан; Боажелен се бе решил да вложи остатъците от твърде разклатеното си състояние по съвета на своя беден братовчед Делаво, който беше поел изричното задължение да му осигури доход в размер на тридесет процента от вложения капитал. И от три години опитният инженер, упоритият работник Делаво устояваше на обещанието си благодарение на добрата организация и енергичното си ръководство, като сам бдеше над най-дребните неща и изискваше от всички строга дисциплина. Една от причините за лошото финансово положение на Мишел Кюриньон бе настъпилата криза в металургичния пазар в този край, откакто производството на релси и големи железни стълбове престана да бъде доходно поради откриването на един химически процес, който даваше възможност в северна и източна Франция да се обработват с малко разходи огромни минерални залежи, които дотогава не се използуваха. Стоманолеярните на Боклер не можеха повече да се борят за добри пазари, разорението беше сигурно и гениалният удар на Делаво бе решението му да смени производството, да изостави релсите и стълбовете, които Северът и Изтокът продаваха по двадесет сантима килограма, и да започне да произвежда по-фини и по-грижливо изработени предмети, например снаряди и оръдия, които се продават от два до три франка килограмът. Заводът процъфтя отново, парите, вложени от Боажелен в предприятието, носеха значителни ренти. Само че трябваха нови съоръжения и по-грижливи работници, по-внимателни в работата и следователно по-добре платени.

Всъщност единствената причина за стачката бе искането за повишаване на надниците. На работниците се заплащаше на базата на сто килограма продукция и Делаво беше съгласен, че са необходими нови тарифи. Но той искаше да си остане абсолютен господар на положението и особено да не изглежда, че се подчинява на заповедите на работниците си. Умен специалист, много властен, много упорит за правата си, макар че се мъчеше да бъде честен и справедлив, той считаше колективизма най-вече като разрушителна мечта и заявяваше, че такива утопии водят направо към страшни катастрофи. И спорът между него и малкия свят на работниците, над който той властвуваше, се усложни в деня, в който Бонер бе успял почти да уреди един синдикат за защита; докато Делаво приемаше спомагателните и пенсионните каси, дори и потребителните кооперации, като признаваше, че не може да се забранява на работника да подобрява положението си, той рязко се обяви против синдикатите, дружествата за защита на работническите интереси, въоръжени за колективна акция. Оттогава започна борбата. Той отказа да извърши ревизия на тарифите, счете, че и самият трябва да се въоръжи, и обяви в „Бездната“ нещо като обсадно положение. Откакто той започна да вилнее, работниците се оплакваха, че нямат вече лична свобода. Следяха отблизо постъпките и мислите им дори вън от завода. Тия от тях, които бяха покорни и го ласкаеха, които може би бяха шпиони, печелеха благоволението на администрацията, докато гордите, независимите бяха третирани като опасни хора. И понеже шефът, консерватор по инстинкт и защитник на съществуващото положение, явно искаше да има само свои хора, всичките му подчинени — инженери, майстори и надзиратели — се престараваха, станаха безпощадно строги по отношение на дисциплината и на онова, което наричаха благоразумие.

Бонер, засегнат в разбиранията си за свобода и справедливост, естествено застана начело на недоволните. Той именно с няколко свои другари отиде при Делаво, за да го запознае с техните искания. Говори му съвсем ясно, разгневи го и не получи исканото увеличение на надниците. Делаво не вярваше, че при него може да избухне обща стачка, защото металургичните работници трудно се разсърдват — от години в „Бездната“ не бе имало стачка, докато минните работници в каменовъглените мини на Бриа обявяваха непрекъснато стачки. И когато въпреки неговите нареждания обща стачка бе обявена, когато една сутрин само двеста души от хиляда се явиха на работа и трябваше да затвори завода, той бе обзет от такъв сдържан гняв, че оттогава стана упорит и не искаше да преговаря. Най-напред уволни членовете на синдиката и Бонер в деня, в който делегатите се решиха да отидат при него. Каза им, че той е господар в дома си, че спорът е между него и работниците му и че смята да го уреди само с работниците си. Бонер отиде втори път при него, придружен само от трима другари. Но от него изтръгнаха само възражения — сметките показвали, че той ще постави „Бездната“ в неизгодно финансово положение, ако увеличи надниците. Поверени му били капитали, дали му да управлява завод, неговото строго задължение било заводът да преуспява, капиталите да дават обещаните печалби. Той наистина искал да бъде човечен, но бил много почтен човек и държи на задълженията си предприятието, което ръководи, да печели колкото се може повече. Другото било само мечта, луда надежда, утопично и опасно бъдеще. И така, понеже и едната, и другата страна упорствуваха в многото подобни срещи, стачката продължи два месеца; гибелна както за наемния работник, така и за капитала, стачката засилваше мизерията на работниците, а в същото време съоръженията бездействуваха и се повреждаха. Най-сетне, след взаимни отстъпки, се споразумяха за новите тарифи. Но цяла седмица Делаво, отказваше да приеме на работа някои работници, тия, наричани от него главатари, между които беше и Бонер. Той не можеше да му прости, макар че го признаваше за един от най-сръчните си и най-скромни работници. Накрая, когато отстъпи и го прие с другите, той заяви, че са го изнасилили, че са го задължили да действува против сърцето си, но го прави единствено, за да има мир.

Този ден Бонер се почувствува обречен. Отначало той не искаше да приеме така предложената му милост, отказа да започне работа с другарите си. Но тъй като много го обичаха, те заявиха, че няма да се върнат в завода, ако не отиде на работа едновременно с тях; тогава той с благородство се престори на примирен, за да не стане причина за нов разрив. Другарите му бяха доста страдали, той искаше да бъде единствената жертва и никой друг да не пострада от спечелената полупобеда. И затова започна работа в четвъртък, като се зарече да напусне в неделя, твърдо убеден, че присъствието му в „Бездната“ е вече невъзможно. Не сподели с никого, само предупреди администрацията в събота сутринта, че ще напусне вечерта, и сега, тази нощ, още беше в „Бездната“, защото имаше да довърши една работа.

Люк каза името си на портиера и попита дали може да говори веднага с майстора-пудльор Бонер; портиерът само с жест му посочи халето с пещите за пречистване на чугуна и машините за валцуване в дъното на втория двор, вляво. Тия дворове, наводнени от последните дъждове, бяха истински помийни ями; върху разкъртените им павета се преплитаха релсите, които служеха за съединителна железопътна линия от завода до гарата на Боклер. Под бледата светлина на няколко електрически лампи, през сенките, които хвърляха хангарите, кулата за закаляване на оръдията, пещите за остоманяване на желязото, смътно очертани, наподобяващи конусообразни постройки на някакъв варварски храм, един малък локомотив се движеше бавно и свиреше остро, за да не премаже някого. Но още от прага парните чукове най-вече заглушаваха посетителите; инсталирани на площадка, подобна на изба, тия два парни чука с големи глави като на хищно животно удряха желязото с бесен ритъм, захапваха го, изтегляха го настървено на прътове с металните си зъби. Там сред големия шум и непрекъснатото разтърсване работниците-валцувачи бяха спокойни, мълчаливи, говореха само с жестове. Люк мина покрай една ниска сграда, в която беснееха други парни чукове, зави наляво и прекоси втория двор, разоран и отрупан с бракувани части, които, оваляни в калта, чакаха да бъдат претопени. Хора товареха във вагон една голяма отливка, ос на миноносец, завършена същия ден, която локомотивчето щеше да превози. И понеже то идваше със свирене, Люк, за да го избегне, тръгна по една алея между симетрични купчини отлят чугун, основната суровина на завода, и най-сетне влезе в халето с пещите за пудлуване и валцувачките.

Това хале, едно от най-просторните, през деня ехтеше от страшния грохот на пуснатите в движение валцувачки. Но в този нощен час машините спяха, повече от половината помещение на огромното хале беше потънало в дълбок мрак. А от десетте пещи за пудлуване пламтяха само четирите, които обслужваха два механични чука. Тук-таме слаба светлина от газови лампи трептеше от вятъра, големи сенки забулваха помещението, на тавана едва се различаваха големите опушени скели, които крепяха покрива. Шум от вода се носеше в мрака; утъпканата земя и пода, напукана и неравна на много места, беше превърната в смрадлива кал, а пък другаде бе отрупана с въглищен прах и купища отпадъци. В тази отровена от пушеци, изцапана от летящи мръсотии, черна, разнебитена и отвратителна пещера навсякъде имаше кал от небрежен и безрадостен труд, от ненавиждан и прокълнат труд. В прегради от груби дъски висяха на пирони градските дрехи на работниците, размесени с платнено работно облекло и кожени престилки. Цялата тази мрачна нищета се позлатяваше от някакво сияние само когато някой майстор-пудльор отваряше вратата на пещта си, откъдето бликваше ослепителен блясък, който като лъч на звездно тяло пронизваше мрака на цялото хале.

Когато Люк влезе, Бонер за последен път разбъркваше топящия се метал, двестата килограма чугун, който пещта и трудът щяха да превърнат в стомана. Целият процес протичаше за четири часа и най-тежкият труд беше това разбъркване след разтопяването на метала. Хванал с две ръце ръжена, тежък петдесет ливри, майсторът-пудльор разбъркваше в продължение на двадесет минути нажежения метал в пещта. С куката на ръжена той стържеше дъното, размесваше огромната топка, наподобяваща слънце, която само той можеше да гледа със загрубелите си от пламъка очи, преценявайки по цвета й докъде е стигнал процесът. Изваден от пещта, ръженът червенееше, обсипан с искри.

Бонер с жест нареди на своя огняр да засили огъня, а в същото време другият работник, неговият помощник, взе ръжен, за да направи и той „едно месене“, както се изразяваха помежду си.

— Нали вие сте господин Бонер? — попита Люк, като се приближи до него.

Изненадан, работникът кимна утвърдително с глава. Облечен с риза и обикновена работническа дреха, той беше великолепен с белия си врат и розовото си лице, победно напрегнато и озарено от блясъка на работата. На възраст не повече от тридесет и пет години, той беше рус исполин с ниско остригана коса, широко, грубо и спокойно лице. Голямата му решителна уста и големите му спокойни очи излъчваха чистосърдечие и доброта.

— Не зная дали ще ме познаете — продължи Люк. — Аз ви видях тук миналото лято и разговарях с вас.

— Точно така — отвърна най-сетне майсторът-пудльор. — Вие сте приятел на господин Жордан.

Но когато Люк му обясни с известно смущение причините на посещението си, като му разказа как бе срещнал и видял нещастната Жозин на улицата, и го помоли за доброто дело, което без съмнение само той можеше да направи, работникът на свой ред се почувствува затруднен и не отговори. И двамата мълчаха, изчакваха да стихне гръмкият танц на механичния чук, който обслужваше тук двете съседни пещи. После, когато най-сетне можеха да се чуят, майсторът-пудльор каза просто:

— Добре, ще направя каквото мога, щом свърша след три четвърти час, ще отидем заедно.

Макар че часът вече наближаваше единадесет, Люк реши да чака; най-напред той прояви интерес към една механична ножица в тъмен ъгъл, която режеше на прътове излязлата от пещта за пудлуване стомана така спокойно и леко, сякаш режеше масло. При всеки удар на челюстите й падаше по едно парче и купчината бързо растеше; отнасяха тия парчета с ръчна количка в отделението за товарене, а оттам, пакетирани по тридесет килограма в сандъци, ги прехвърляха в халето за леене. И за да запълни времето си, Люк мина в това съседно хале, привлечен от силната розова светлина, която го осветяваше.

Това хале беше просторна и висока зала, също така лошо поддържана, също така разнебитена и тъмна; от неравния му под, отрупан с отпадъци, се издигаха шест пещи-батерии, всяка от които имаше по три отделения. Тия пещи наподобяваха тесни и дълги пламтящи ями, чиито тухлени основи заемаха цялото подземие; нагряваха се със смес от въздух и запален газ, притока на който майсторът-леяр сам регулираше с помощта на една въртяща се на ос вратичка. Така че в набраздената и утъпкана земя на просторната мрачна зала шест напречни отвора зееха към вътрешния ад, към вечно действуващия вулкан, в който бучеше подземният огън. Капаци във форма на продълговати плочи, направени от тухли, споени с железни скоби, бяха поставени върху пещите. Но тези капаци не бяха плътни, през пролуките бликаше розова светлина, сякаш нагряваха небесни светила; големи лъчи се издигаха от пода и на снопове стигаха чак до прашните прозорци на тавана. И когато във връзка с процеса вдигаха някой капак, човек би казал, че някое звездно светило е напълно изплувало над препятствията и озарило с блясъка си цялата зала.

Люк можа да проследи процеса. В момента работници зареждаха една пещ; той видя как вкарват потите от огнеупорна глина, нагрети предварително до червено, и как после ги пълнят с помощта на фуния със съдържанието на сандъчетата — по едно сандъче от тридесет килограма във всяка пота. Разтопяването щеше да стане за три-четири часа. След това щяха да извадят и изпразнят потите; изваждането и изпразването беше убийствена работа. А когато се приближи до една друга пещ, където помощниците бяха установили с дълги прътове, че топенето е напълно завършено, в работника, натоварен да изважда потите, той позна Фошар. Смъртно бледен, изсушен, със слабо и обгоряло лице, Фошар бе запазил само херкулесовите си крака и ръце. Физически обезобразен от ужасната и винаги еднообразна работа, която извършваше вече от четиринадесет години, той още повече бе пострадал умствено от този механичен труд с вечно еднакви движения, без да се замисля, без да влага нещо лично, сам превърнал се в елемент от борбата с огъня. Той съзнаваше, че беше не само с физически недъзи — превити рамене, хипертрофирани крайници, обгорени и обезцветени от пламъка очи, но че и умствено е затъпял, защото бе погълнат от чудовището още от шестнадесетгодишна възраст, преди да завърши основно образование, което прекрати внезапно, и си спомняше, че е бил интелигентен, обаче сега тази интелигентност блещукаше и угасваше под неумолимия воденичен камък, който въртеше като сляпо животно под бремето на отравящия и разрушаващ занаят. И той вече имаше само една нужда, една радост: да пие, да изпие своите четири литра през деня или през нощта, когато работи, да пие, за да не би пещта да изгори изсушената му кожа като стара кора; да пие, за да не се превърне в пепел; за да изпита едно последно блаженство и за да завърши живота си в щастливо оглупяване от непрекъснато пиянство.

Тази вечер Фошар много се страхуваше, че кръвта му пак ще кипне малко от огъня. Но още в осем часа той бе приятно изненадан, като видя, че Натали, жена му, му носи четирите литра, взети на кредит от Кафио, на които вече не разчиташе. Тя се извини, че не може да му даде парче месо, защото Дашьо бил неумолим. Опечалена от непрекъснатите си несполуки, тя се тревожеше, защото не знаеше какво ще ядат утре. Но той беше много доволен, че има вино, и я изпрати, като й обеща, че ще поиска като другарите си аванс от администрацията. На него му стигаше кора хляб, а пиеше ли, стоеше здраво на краката си. Когато настъпи моментът за изваждане на потите, той изпи на един дъх още половин литър и намокри във водата на общия басейн голямата платнена престилка, с която беше обвит. После с крака, обути в големи дървени обуща, с ръце в мокри ръкавици, хванали дълги железни щипки, той се доближи до пещта, постави десния си крак върху капака, който бяха вдигнали, и застана с корем и гърди срещу страхотната топлина, излизаща от полуотворения вулкан. За миг стана съвсем червен, самият пламнал от жаравата като факел. Дървените му обуща димяха, престилката и ръкавиците му димяха, като че ли цялото му тяло се топеше. Но той, без да бърза, с очи, свикнали на пламъка, търсеше потата в дъното на огнената яма, като се наведе малко, за да я хване с дългите щипки; и с едно рязко изправяне на гърдите, с три ритмични и гъвкави движения, като едната му ръка се разтвори и се плъзна надолу, а другата я настигна, издърпа потата, извади леко този товар от петдесет килограма, включително щипките и потата, и го постави на земята като някакво парче от ослепително бяло слънце, което веднага стана розово. И в увеличения пламък на огнените маси продължи да вади една след друга потите с още по-голяма сръчност, отколкото със сила, като се движеше насам-натам сред тия огньове, без да се изгори, без дори да даде вид, че чувствува непоносимата топлина.

Щяха да изливат малки снаряди от по шестдесет килограма. Леярските калъпи в бутилковидна форма бяха наредени в две редици. Когато помощниците почистиха потите от шлак с помощта на железен лост, който, изваден от разтопената стомана, димеше, обсипан с пяна, майсторът-леяр хващаше пъргаво потите с големите си кръгли клещи и изпразваше по две във всеки калъп; и металът течеше със струя като бяла лава, едва розовееща, и пращеше с дребни сини искрици, нежни като цветя. Би казал човек, че преливат бистри ликьори, украсени със златни звездички; всичко това се вършеше безшумно, с леки и точни движения, с една проста красота в блясъка и топлината на огъня, който превръщаше цялото хале в голямо огнище.

Люк, който не бе свикнал, се задушаваше, не можеше повече да стои там. На четири-пет метра от пещите лицето му изгаряше, пареща пот обливаше тялото му. Той прояви интерес към снарядите, гледаше ги как изстиват и се питаше къде са хората, които те ще убият може би един ден. А когато мина в съседното хале, той се намери в помещението на механичните чукове и ковашката преса, заспала в този час с чудовищните си съоръжения; пресата беше със сила от две хиляди тона, с по-малка сила бяха наредените един до друг механични чукове, чиито черни, ниски и дебели профили наподобяваха в дъното на полумрака варварски богове. Точно тук той пак видя снаряди, други снаряди, които през деня бяха излени и очукани след закаляване от най-малкия механичен чук. После прояви интерес към дулото на едно голямо морско оръдие, дълго шест метра, топло още след минаването под пресата, от която слитъците стомана от хиляда килограма се удължаваха и фасонираха, сякаш бяха от меко тесто; и дулото чакаше, обвързано с вериги, готово да бъде вдигнато и натоварено от мощните кранове, за да бъде отнесено в стругарския цех, който се намираше по-нататък, след халето на мартеновата пещ и стоманолеярната.

Люк отиде до края, прекоси и това хале, най-просторното от всички, където се изливаха най-големи оръдия. Мартеновата пещ позволяваше да се излива в калъпи значителни количества разтопена стомана; на височина осем метра два подвижни електрически моста с лекота пренасяха по всички посоки огромни дула, тежки няколко тона. И Люк влезе в стругарския цех, един огромен затворен хангар, малко по-добре поддържан от другите; в два реда бяха монтирани прекрасни машини, изящни и безподобни по сила. Имаше фрези за корабните брони, които фасонираха метала, както дърводелското ренде изглажда дървото. Най-много бяха прецизните стругове със сложен механизъм, красиви като бижута и занимателни като играчки. През нощта само някои от тях бяха в движение, осветени с по една електрическа лампа; те вдигаха малко шум, подобен на нежно бръмчене в голямата тишина. И тук намери още снаряди: един снаряд, на който бяха отрязали горната и долната част след изваждането на калъпа, беше закрепен на струг, за да го калибрират отначало външно. Той се въртеше с необикновена бързина и под неподвижната фина ножовка хвърчаха стоманени стружки, подобни на сребърни къдрици. Оставаше само да се продълбае вътрешността, да се закали и довърши; а къде бяха хората, които ще убива, когато го заредят? От целия този героичен човешки труд, от укротения и подчинен огън на властта на човека, победителя на природните сили, Люк видя да се издига видението на унищожението, червената лудост на бойното поле. Той се отдалечи и по-нататък попадна пред голям струг, където се въртеше едно оръдие, подобно на това, чието дуло бе видял; но това беше вече външно огладено и блестеше като нова монета. Под управлението на един младеж, почти дете, внимателен, наведен над машината като часовникар над часовник, оръдието се въртеше, въртеше се безспир с леко бръмчене, докато във вътрешността ножовката го дълбаеше с такава точност, че отклонението не беше по-голямо от една десета от милиметъра. И това оръдие, когато бъде закалено в петролна маслена баня горе на кулата, на кое бойно поле ще отиде да убива хората, каква свирепа жътва на души ще отиде да прави това оръдие, изковано от тази стомана, от която побратимените хора биха могли да произвеждат само релси и плугове?

Люк блъсна една врата, излезе за миг навън. Нощта беше прохладно влажна, той задиша дълбоко, щастлив, че духа вятър. Вдигна очи и не забеляза нито една звезда над уплашено бягащите облаци. Но в дворовете глобусите на силните лампи, доста отдалечени една от друга, заместваха забулената луна; той отново видя комините под бледите пушеци и замърсеното от въглища небе, което беше прорязано във всички посоки от мрежата на електропроводите, наподобяваща огромна паяжина. Точно по това време в едно новопостроено помещение работеха машините, които произвеждаха електрическа енергия, две много красиви машини. Там имаше още: една тухларница за производство на тухли и поти от огнеупорна глина; една дърводелска работилница за моделите и амбалажа; множество складове за стоманите и за търговската железария. И Люк, загубил се в този малък град, щастлив, че бе намерил безлюдни убежища, тъмни и спокойни кътчета в дворове, където чувствуваше, че се възвръща към живота, изведнъж се стресна, сякаш беше влязъл в ада, когато забеляза, че се е върнал в халето с пещите за топене на стомана.

Там извършваха друга операция — седемдесет поти бяха извадени наведнъж за отливането на едно оръдие, което щеше да тежи хиляда и осемстотин килограма. В съседното хале, в дъното на яма, беше изправен калъпът с фунията. И много бързо с участието на всички помощни работници беше организирано шествие; разпределени по двама души, те вдигаха всяка пота с помощта на двойни щипки и я отнасяха с големи и пъргави крачки. Една пота, после друга, после трета — така една след друга седемдесет поти се нижеха в ослепително блестяща процесия.

Би казал човек, че това е празничен балет, венециански оранжево-червени фенери, понесени с леки стъпки от двойки неясно очертаващи се танцьорки; и удивителна бе необикновената бързина, отличната увереност на отмерените движения, с които те играеха сред огъня, като тичаха, като се докосваха, като отиваха и се връщаха, сякаш жонглираха с разтопени звезди. За по-малко от три минути седемдесетте поти бяха изсипани в калъпи, от които се издигна златен сноп, един все повече нарастващ букет от искри.

Когато след половинчасова разходка най-сетне се върна в халето на пещите за пудлуване и валцувачните машини, Люк намери Бонер да довършва работата си.

— Господине, след минута съм на ваше разположение.

На пода, зачервен от пещта, през чиято отворена врата излизаше пламък, той вече на три пъти бе вадил по петдесет килограма, една четвърт от нагорещения метал, който търкаляше и фасонираше във форма на топка с помощта на един ръжен. Трите четвърти една след друга бяха отишли под механичния чук; сега обработваше четвъртата четвъртина, последната. От двадесет минути стоеше така пред тази ненаситна паст, гърдите му пукаха в горещината, ръцете му въртяха тежкия ръжен, очите му гледаха ясно в ослепителния пламък, за да завърши добре работата си. Той гледаше втренчено в жаравата огнената стоманена топка, която въргаляше с непрекъснато движение, и изглеждаше огромен, подобен на творец на звезди, създател на светове в пламтящото отражение, което позлатяваше голямото му розово тяло, очертано върху черния фон на мрака. И като привърши, той извади зачервения ръжен и предаде на помощника си последните петдесет килограма метал.

Огнярят беше там и чакаше с малката желязна количка. Помощникът му, въоръжен с клещи, хвана топката, която приличаше на голяма горяща гъба, изхвърлена от някой вулканичен кратер; с един напън я вдигна и я хвърли в количката, която огнярят бързо изтласка до механичния чук. Там пък един работник-ковач я прихвана с клещите си, за да я занесе и обърне под чука, който веднага започна да танцува. Вдигна се оглушителен шум, блесна ослепителна светлина. Земята затрепери, разнесе се звънтене, а ковачът с кожените ръкавици и кожената престилка чезнеше в урагана от искри. Понякога пръските бяха толкова големи, че избухваха във всички посоки като картечни куршуми. Невъзмутим сред тази канонада, той въртеше гъбата на всички страни, за да я превърне в така наречения стоманен хляб, който след това щеше да отиде във валцувачките. Чукът му се подчиняваше, удряше ту тук, ту там, забавяше или усилваше ударите, без той да говори, без дори да се долавят заповедите, които даваше със знак на един машинист, седнал горе в кабината си и стиснал с ръка лоста за управление.

Люк, който се бе приближил до кулата, докато Бонер се преобличаше, позна малкия Фортюне, шурея на Фошар; кацнал горе неподвижно в продължение на часове и проявяващ живот само чрез машиналния жест на ръката си, която предизвикваше оглушителен шум. Лостът надясно, за да падне чукът, лостът наляво, за да се издигне — и това бе всичко, в което беше съсредоточена мисълта на детето в това тясно пространство. При силната светлина на искрите човек можеше за миг да види това толкова нежно и слабо, с бледо лице, с обезцветени очи и с неспокойни очи бедно същество, на което суровата, непривлекателна и неизбежна работа спираше физическия и духовен растеж.

— Ако господинът желае, можем да тръгнем, аз съм готов — каза Бонер, щом механичният чук най-сетне заглъхна.

Люк бързо се обърна и се намери с лице срещу майстора-пудльор, облечен в работническа блуза и сако от груб вълнен плат и стиснал под ръка малък вързоп — работните си дрехи и дребни лични предмети, целия си багаж, тъй като напускаше завода и нямаше да се върне.

— Това е, да се измъкнем бързо.

Но Бонер се забави още. Сякаш можеше да забрави нещо, той хвърли последен поглед в дъсчената барака, която служеше за съблекалня. После погледна пещта, от чийто пламък живееше, като побеждаваше хиляди килограми стомана, която изпращаше на валцувачните машини. Понеже си отиваше по собствено желание с мисълта, че това е негов дълг в интерес на другарите и на самия него, то разделянето беше още по-героично. И като потисна вълнението, което стискаше гърлото му, той тръгна пръв.

— Пазете се, господине, това парче е още топло, ще изгори обувките ви.

И двамата мълчаха. Преминаха двата двора, осветени смътно от луната, преминаха край ниските огради, където беснееха парните чукове. И щом излязоха от „Бездната“ и тъмната нощ ги погълна, почувствуваха как зад тях отслабват пламъците и тътнежите на чудовището. Вятърът продължаваше да духа и да носи в небето разкъсаните облаци. От другата страна на моста брегът на Миона беше пуст, без нито една жива душа.

Когато Люк намери Жозин там, на пейката, където я беше оставил, да седи неподвижно и с широко отворени очи в тъмнината да притиска към слабите си гърди главата на заспалия Нане, той поиска да се оттегли, защото считаше, че задачата му е изпълнена, тъй като Бонер сега се заемаше да осигури подслон на бедното същество. Но Бонер изведнъж му се видя объркан, обзет от безпокойство при мисълта за страшната сцена, която го очакваше в квартирата, ако жена му, ужасната Свадливка, го види, че се прибира с тази „никаквица“. При това още не беше й съобщил решението си да напусне завода и предвиждаше голяма караница, когато узнае, че е останал без работа, доброволно на улицата.

— Искате ли да ви придружа? — предложи Люк. Ще обясня случая.

— Наистина, господине — отвърна успокоен той, — така може би ще бъде по-добре.

Бонер и Жозин не си размениха нито една дума. Тя като че ли се срамуваше от майстора-пудльор; а той, макар и да се отнасяше към нея с някакво бащинско милосърдие и снизхождение на добър човек, който всъщност знае, че страда с Рагю, все пак не можеше да не я обвинява, че се е отдала на този лош момък. Видяла, че двамата мъже идват, тя бе събудила Нане; после, окуражени от Люк, тя и детето тръгнаха след тях като крачеха мълчаливо в сянката им. Така четиримата, вървейки вдясно, покрай железопътния насип, влязоха в Стария Боклер, чиито къщурки се простираха като зловонна локва в равното поле от подножието на Монбльозите до новия квартал на града. Това бе една криволичеща плетеница от тесни улички без въздух, без светлина, всички вмирисани от една централна вада, измивани само от поройните дъждове. Не можеше да се обясни подобно струпване на бедно население в едно толкова тясно пространство, когато насреща се разстилаше просторната равнина Руман, където свободните дихания на небето духаха като върху море. Само ожесточеността на борбите за пари и собственост можеше да ограничи така скъпернически правото на хората върху земята — общата им майка — и да им отмери едва по няколко метра, необходими за всекидневния живот. Спекуланти се бяха намесили, един или два века мизерен живот беше превърнал в клоака тези евтини жилища, от които често изпъждаха хората, макар че наемите на някои бърлоги бяха толкова ниски и в тях не би трябвало да се настаняват дори животни. По тия места бяха изникнали в безпорядък мрачни къщурки, влажни жилища, огнища на паразити и епидемии; и дълбока тъга навяваше в този нощен час под злокобното небе прокълнатият град на труда, мрачен, задушен, нечист, като някаква страхотна рожба на социалната несправедливост.

Бонер, който вървеше напред, тръгна по една уличка, зави по друга и най-сетне стигна до улица „Три луни“. Тя беше една от най-тесните, без тротоар, постлана с остри камъни, извадени от коритото на Миона. Къщата, в която той заемаше първия етаж, беше тъмна, напукана, един ден се беше така внезапно наклонила, че трябваше да подпре фасадата с четири големи греди; а Рагю живееше с Жозин в трите стаи на втория етаж, чийто издънен под се крепеше от тия греди. Долу нямаше преддверие и стръмното стълбище започваше направо от прага на вратата.

— Хайде, господине — каза най-сетне Бонер на Люк, — ще ми направите удоволствието да се качите с мене.

Той отново беше смутен. Жозин разбра, че не смееше да я въведе в дома си, страхувайки се от някакъв скандал, но и не искаше да я остави пак на улицата с детето. И тя разреши въпроса, като кротко се примири:

— Няма нужда да влизаме ние. Ще чакаме горе на стълбата, на някое стъпало.

Бонер веднага се съгласи.

— Така, имайте малко търпение, седнете, а ако намеря ключа, ще ви го донеса, за да си легнете да спите.

Жозин и Нане бързо изчезнаха в гъстия мрак на стълбището. Не се чуваше дори дишането им. Бяха се скрили някъде там горе. После Бонер тръгна, като водеше Люк, предупреждаваше го за височината на стъпалата и го съветваше да се държи здраво за мазното въже, което служеше като парапет.

— Тук, господине, стигнахме. Не мърдайте. Ах, господи, площадките не са широки и ако човек падне, хубаво ще се изтърколи.

Той отвори вратата, накара го от учтивост да влезе пръв в доста голяма стая, която една газена лампа осветяваше с жълтеникава светлина. Въпреки късния час Свадливката още работеше пред тази лампа — кърпеше бельо; а баща й, старият Люно, потънал в сянка, беше заспал с угаснала лула в устата. На едно легло в един от ъглите на стаята спяха двете деца, Люсиен и Антоанет, едното на шест години, другото на четири, много силни и много красиви за годините им. Освен тази стая, която служеше за кухня и трапезария, в жилището имаше други две помещения — стаята на дядо Люно и спалнята на родителите.

Изумена, че съпругът й се прибира в този час, Свадливката, която не беше предупредена, вдигна глава.

— Нима се прибираш!

Той не искаше да започва голяма кавга, като й каже веднага, че напуска „Бездната“, и като предпочете да уреди най-напред въпроса на Жозин и Нане, отвърна уклончиво:

— Да, свърших си работата, прибирам се.

После, без да й даде време да постави друг въпрос, й представи Люк.

— Виж какво, този господин, приятел на господин Жордан, е дошъл да иска нещо… той ще ти обясни.

Обзета от все повече нарастващо учудване и недоверие, Свадливката се обърна към младия мъж, който можа да забележи, че много прилича на брат си Рагю. Дребна и злобна, тя имаше изразително лице, гъста черна коса, ниско чело, тънък нос и груби челюсти. Само блестящият й рижав тен, чиято свежест я правеше още приятна, млада на вид при нейните двадесет и осем години, обясняваше защо Бонер се бе решил да се ожени за нея, въпреки че знаеше отвратителния й характер. А след брака, когато тя започна да разстройва семейството с непрекъснатите си гневни избухвания, той трябваше да се превива пред нея по всички дреболии на всекидневието, за да има мир. Кокетна, измъчвана от единствената амбиция да бъде добре облечена и да има бижута, тя се укротяваше само когато получаваше подарък нова рокля.

Заставен да говори пръв, Люк почувствува, че е необходимо най-напред да я спечели с някакъв комплимент. Още с влизането си стаята му се бе видяла много чиста поради добрите грижи на домакинята и въпреки бедната мебелировка. И затова той се доближи до леглото и извика:

— О, колко хубави деца! Спят като ангели! Свадливката се усмихна, но го гледаше втренчено и чакаше, като ясно съзнаваше, че този господин е дошъл тук, за да иска нещо значително от нея. Когато той стигна до целта си, когато й разказа как бе намерил Жозин на пейката, умираща от глад, изоставена в нощта, тя направи рязък жест, грубите й челюсти се стиснаха. И без да отговори на господина, тя се обърна разгневена към съпруга си:

— Какво? Каква е пък сега тази история? Нима това ме засяга?

Принуден да се намеси, Бонер се помъчи да я успокои с добродушния си и примирителен тон.

— Все пак, ако Рагю ти е оставил ключа, трябва да го дадем на тази нещастница, понеже той е там, у Кафио, където е способен да прекара нощта. Не може да се оставят една жена и едно дете да преспят навън.

Тогава Свадливката избухна:

— Да, ключът е у мене! Да! Рагю ми го даде, и то именно за да не дойде тази курва отново да се настани в дома му с тоя негодник — брат й! Но никак не ме интересуват всички тия мръсотии! Аз зная само едно — Рагю ми е дал ключа си и ще го върна само на Рагю.

После, понеже съпругът й още се опитваше да я умилостиви, тя грубо го накара да мълчи и продължи с увеличаваща се сприхавост:

— В края на краищата нима ще ме принудиш да се сприятеля с метресата на брат ми? Тя може да иде да пукне някъде по-далече, щом е била толкова наивна да му се отдаде!… Чиста работа, нали? А и тоя малък брат, когото влачи навсякъде и който спеше горе в една тъмна стаичка до нея и Рагю… Не, не! Всеки за себе си, нека си остане в уличния канал, рано или късно там й е мястото!

Люк я слушаше с примряло сърце, възмутен. Той откриваше у нея тази грубост на честните жени от народа, толкова безпощадни към момичетата, които пропадат в суровата борба за съществуването си. А освен това тя изпитваше тайна ревност, омраза към това очарователно момиче, създадено за любов, което мъжете харесват и на което биха дали златни верижки и копринени поли, стига да ги съблазни. Тя не преставаше да се гневи от деня, в който бе узнала, че брат й е купил на Жозин малък сребърен пръстен.

— Трябва да бъдем добри, госпожо — задоволи се да каже Люк с разтреперан от състрадание глас.

Но Свадливката не успя да отговори, по стълбището се разнесе шум от тежки залитащи стъпки и вратата се отвори с опипващи ръце. Беше Рагю, придружен от Бурон, който не бе го напуснал; те вървяха един след друг като добри пияници, които не могат да се разделят, когато са пили заедно.

Обаче Рагю доста благоразумно се бе измъкнал от Кафио под предлог, че все пак утре трябва да отидат на работа. И той идваше при сестра си заедно със своя другар, за да си вземе ключа.

— Твоя ключ! — извика Свадливката рязко. Дръж, ето го… И да знаеш, друг път няма да го взема, точно сега дойдоха да ми разправят глупости, за да го дам на тази никаквица… Когато ще искаш да изхвърляш момичета навън, сам си върши работата.

Рагю, навярно разнежен от виното, започна да се смее.

— Глупава е тази Жозин… Ако беше по-мила, вместо да хленчи, щеше да дойде да пие една чаша с нас… Жените никога не знаят как да спечелят мъжете.

Но той не можа да продължи, да изкаже цялата си мисъл, защото Бурон, който се бе строполил на един стол, се смееше без причина; слаб, с продълговато лице и винаги в добро настроение, той каза на Бонер:

— Значи, истина е, че напускаш завода? Свадливката се обърна с подскок, сякаш биха гръмнали зад нея.

— Как, той напуска завода!

Настъпи мълчание. После Бонер смело съобщи решението си:

— Да, напускам завода, не мога да постъпя по друг начин.

— Напускаш завода, напускаш завода! — крещеше тя разярена и обезумяла, като се изправи пред него. — Не ти ли стига, че изнесе тази мръсна стачка, която в продължение на два месеца ни принуди да изядем всичките спестявания? А сега пък трябва да плащаш счупените грънци… Значи, ще умрем от глад, а аз пък ще тръгна съвсем гола!

Без да се разсърди, той отговори кротко:

— Възможно е, може би ти няма да имаш нова рокля за нова година и може би ще трябва да стягаме коланите… Но повтарям ти, че правя това, което трябва да направя.

Тя не се успокои, приближи се и му извика в лицето:

— Аха, разбира се! Нима мислиш, че ще ти бъдат благодарни! Другарите вече не се стесняват да казват, че ако не е била твоята стачка, нямало цели два месеца да мрат от глад. И знаеш ли какво ще кажат, като научат, че си напуснал завода? Ще кажат, че много добре си направил и че си глупак… Никога няма да те оставя да направиш подобна глупост. Чуваш ли! Утре ще се върнеш на работа.

Бонер я гледаше втренчено с ясния си и прям поглед. Той обикновено отстъпваше при домашните въпроси, оставяше я да царува деспотично в семейството, но биваше неумолим, когато въпросът се отнасяше до съвестта му. Така че, без да повиши тон, с господарски глас, който тя добре познаваше, той се задоволи да каже:

— Направи ми удоволствието да млъкнеш… Това е наша, мъжка работа, която жените като тебе никак не разбират и по-добре е да не се занимават с нея… Ти си много мила, но по-добре ще направиш да продължиш да кърпиш бельото, ако не искаш да се караме.

И той я блъсна към стола близо до лампата, принуди я да седне. Укротена, разтреперана от безсилен гняв, тя отново взе иглата и се престори, че не я интересуват въпросите, от които така ясно я отстраниха. Събуден от шума на гласовете, дядо Люно, без да се учуди, че вижда всички тия хора, запали лулата си и се вслуша с вид на стар, отчаян философ. А и в малкото легло децата, Люсиен и Антоанет, също разбудени, отвориха широко очи, сякаш се мъчеха да разберат сериозните неща, за които говореха големите хора.

Бонер се обърна към все още стоящия прав Люк като към свидетел:

— Та, господине, нали всеки за своята чест?… Стачката беше неизбежна, а ако трябва да се вдигне отново, ще я вдигна; искам да кажа, че с всичките си възможности ще тласкам другарите да се борят за правата си. Не можем да се оставим да ни унищожат, трудът трябва да бъде платен справедливо, освен ако се примирим да бъдем обикновени роби. Ние бяхме толкова прави, че господин Делаво беше принуден да отстъпи по всички точки и да приеме нашата нова тарифа… Сега забелязвам, че този човек е разярен и че трябва, както казва жена ми, някой да плати счупените грънци. Ако аз не си отида доброволно днес, той ще намери причина утре да ме изхвърли навън. Тогава какво? Трябва ли да упорствувам и да стоя, за да бъда непрекъснато повод за спорове? Не, не, върху другарите ще се струпат всевъзможни неприятности, ще бъде много лоша от моя страна… Аз се престорих, че започвам работа, защото другарите казваха, че ще продължат стачката, ако не се върна. Но сега, когато те са успокоени и отново на работа, предпочитам да изчезна, защото е необходимо. Така всичко ще се уреди, никой друг не ще мръдне, а пък аз ще съм направил това, което трябва да направя. Това е моята чест, господине, всеки с честта си.

Той казваше тия неща с такова непринудено величие, толкова естествено и смело, че Люк дълбоко се развълнува. От този работник, когото бе видял да работи изцапан и мълчалив така упорито при своята пещ, от този толкова добър и нежен човек, когото току-що видя да проявява такава примиримост и отстъпчивост в своето семейство, израстваше герой на труда, един от тези борци в сянка, които изцяло са се отдали на правдата и от братски чувства са готови мълчаливо да загинат заради другите.

Без да престане да боде с иглата си, Свадливката грубо повтори:

— А ние ще умрем от глад!

— Ще умрем от глад — твърде е възможно — каза Бонер. — Но спокойно ще спя.

Рагю започна да се киска.

— О, да се мре от глад е излишно — това никога нищо не е допринасяло. Не че защищавам господарите, тая прословута шайка! Само че, понеже имаме нужда от тях, налага се винаги да се спогаждаме и почти да правим това, което те искат.

Той продължи и като се шегуваше, разкри цялата си душа. Беше от типа на средния работник, нито добър, нито лош, едно покварено дете на наемния труд, рожба на сегашната организация на труда. Той наистина крещеше срещу капиталистическия режим, гневеше се срещу последиците от принудителния труд, дори бе способен малко да се бунтува. Но дългият атавизъм го беше превил, притежаваше робска душа, която уважаваше установената традиция, завиждаше на работодателя, върховния господар, който притежава и се наслаждава на всички блага, хранеше смътна амбиция да го замести един хубав ден, за да владее и да се наслаждава на свой ред. Накратко, идеалът му беше да не работи нищо, да бъде господар, за да не работи.

— Ах, тази свиня Делаво, бих искал да бъда осем дни на негово място, а той на моето. Много ще ми бъде забавно да го гледам как следобед размесва стоманата, а пък аз да пуша дебели пури. Нали знаете, че всичко се случва, ние всички можем да станем господари при една бъдеща бъркотия.

Тази мисъл изумително развесели Бурон, който винаги зяпаше с възторг Рагю, когато бяха пили заедно.

— Ах, това наистина е така! Точно така, дявол да го вземе! Как хубаво ще си гуляем, когато станем господари.

Но Бонер вдигаше рамене, възмутен от това погрешно разбиране на бъдещата победа на работниците над експлоататорите. Той беше чел, беше разсъждавал, мислеше, че знае. Възбуден от всичко, което бяха казали, той заговори, убеден, че казва истината. Люк разбра, че той излага идеята за колективизма така, както тя бе формулирана от непримиримите привърженици на това учение. Най-напред трябвало народът отново да влезе във владение на земята и на средствата за производство, за да ги обобществи, за да ги направи обща собственост. После трудът щял да бъде реорганизиран, направен общ и задължителен, така че заплащането да бъде пропорционално на часовете положен труд от всеки. Бонер обаче смътно си представяше как практически, със закони, ще стане това обобществяване и най-вече как свободно ще функционира системата, след като бъде осъществена на практика, когато ще са необходими цял един сложен механизъм за управление и контрол и една строга и сурова държавна полиция. И Люк, който в хуманитарните си разбирания не беше стигнал толкова далече, му направи някои възражения, на които Бонер отговори със спокойната вяра на убеден човек.

— Всичко ни принадлежи, всичко ще си върнем, за да може всеки да има своя законен дял на труд и почивка, на мъка и радост. Няма друго разумно решение, неправдата и страданието станаха много големи.

С това се съгласиха дори Рагю и Бурон. Нима наемният труд не беше всичко покварил, всичко отровил? Той именно раздухваше гнева и злобата, като разпалваше класовата борба, продължителната война за масово изтребление, която водят капиталът и трудът. Чрез него човекът бе станал вълк за човека в конфликта между егоистите, в тази чудовищна тирания на един социален строй, основан върху неравенството. Мизерията нямаше друга причина, наемният труд беше лошият квас, който пораждаше глада с всичките му пагубни последици — кражбата, убийството, проституцията; той бе причина мъжът и жената да са обезправени, да се бунтуват, да са чужди на любовта, да са изхвърлени като покварени и разрушителни сили от обществото, което е тяхна жестока мащеха. И затова нямаше друго възможно лечение освен разрушаването на наемния труд, който ще заменят с нов ред, с нещо друго, мечтано, което утрешният ден държеше в тайна. Тук започваше спорът между системите, всяка от които вярваше, че притежава щастието на бъдещия век, жестоката политическа препирня беше причинена от сблъскването на социалистическите партии, всяка от които се мъчеше да наложи своята програма за реорганизацията на труда и за справедливото разпределение на богатството. Но наемният труд в сегашната му форма беше осъден от всички, нищо не можеше да го спаси, беше си изживял времето, щеше да изчезне, както някога бе изчезнало робството, когато едно от човешките общества отмря поради непрекъснатото развитие напред. Той беше вече един мъртъв организъм, който застрашаваше да отрови цялото тяло, но животът на народите ще го изхвърли, за да избегне един трагичен край.

— Всъщност — продължи Бонер — тия Кюриньонови, които основаха „Бездната“, не бяха лоши хора. Последният, Мишел, чийто край беше толкова печален, се беше помъчил да подобри положението на работника. На него се дължи създаването на една пенсионна каса, на която той даде първите сто хиляди франка, като се задължи после да дава всяка година двойно от това, което участниците са внесли в касата. Той учреди също така библиотека, читалня, лазарет, където два пъти седмично се дават безплатни консултации, работилница за шев и бродерия и детско училище. И господин Делаво, макар че не е толкова чувствителен, трябваше естествено да уважи всичко това. Ето че от години тия неща съществуват, но каква полза? В края на краищата това е, както се казва, пластир върху дървен крак. Благодеяния, а не справедливост. Те могат да функционират още години и години, без да премахнат глада, без да изчезне завинаги мизерията. Не, не, така положението не се облекчава, злото трябва окончателно да се изкорени.

В този момент дядо Люно, когото смятаха отново заспал, каза от сянката:

— Кюриньонови ли? Аз ги познавах.

Люк се обърна и го забеляза на стола как смучи напразно угасналата си лула. Беше на петдесет години, близо тридесет години бе работил в „Бездната“ като пещар. Дребен на ръст, пълен, с подпухнало и бледо лице, сякаш огънят го бе издул, вместо да го изсуши. Може би от водата, с която се обливаше, за да не изгори, когато работеше, бе хванал ревматизъм. Краката му се бяха схванали твърде рано, той ходеше с мъка. И понеже дори не отговаряше на условията, за да получи смешната пенсия от триста франка годишно, каквато щяха да получават по-късно новите работници, той щеше да умре от глад на улицата като старо изтощено животно, ако Свадливката, дъщеря му, не бе го прибрала по съвета на Бонер, за което Люно й се отплащаше, като понасяше непрекъснати упреци и всевъзможни лишения.

— Ах, да — повтори бавно той, — познавах ги аз тия Кюриньонови!… Имаше един господин Мишел, мъртъв вече, който беше пет години по-възрастен от мене. А има и господин Жером, по време на когото аз влязох в завода на осемнадесет години, когато той бе вече на четиридесет и пет, което не пречи да живее още… Но преди господин Жером е имало господин Блез, основателя, този, който дошъл да се настани в „Бездната“ със своите два механични чука преди осемдесет години. Него аз не познавам. Моят баща Жан Рагю и моят дядо Пиер Рагю са работили с него; дори може да се каже, че Пиер Рагю е бил негов другар, понеже и двамата са били работници пещари; не са имали нито едно су в джоба си, когато заедно започнали работа в клисурата на Монбльозите, тогава необитаема местност, където на брега на Миона имало водопад… Кюриньонови натрупаха голямо богатство, а аз, Жак Рагю, съм винаги без пари, с болни крака, а и моят син Огюст Рагю няма да бъде по-богат от мене след тридесет години работа, пък да не говорим за дъщеря ми, нито за нейните деца, заплашени да умрат от глад, както всички от рода Рагю умират от сто години насам.

Той разказваше всички тия неща, без да се гневи, с примирен вид на старо изтощено животно. За миг изгледа лулата си, изненадан, че не изпуска вече дим. После, когато видя, че Люк го слуша с интерес и съжаление, заключи, като вдигна рамене:

— Да, господине, такава е съдбата на нас, бедните хора!… Ще има винаги господари и работници… Дядо ми и баща ми са били такива, какъвто ме виждате мене, и синът ми ще бъде такъв, какъвто съм аз. За какво да се бунтуваме? Всеки изтегля своя жребий още когато се ражда… Все пак това, което би могло да се желае, е поне да имаш с какво да си купиш достатъчно тютюн, когато остарееш.

— Тютюн! — извика Свадливката. — Ти днес пак изпуши за две су. Нима мислиш, че ще те поддържам с тютюн и сега, когато няма да имаме дори какво да ядем!

Тя го снабдяваше с тютюн на малки дажби, което най-много отчайваше дядо Люно, който отново напразно се опита да запали лулата си, където имаше само пепел. И Люк, чието сърце се изпълваше с все по-голямо състрадание, продължаваше да гледа стареца, свит на стола си. Наемният труд довеждаше до такова плачевно състояние — жалък работник, съсипан още на петдесет години, цял живот пещар, обезобразен, отънял, доведен до слабоумие и парализа от машинална работа. Нищо не бе останало от това бедно същество освен фаталното чувство за собствено робство.

Но Бонер чудесно възрази:

— Не, не! Няма да бъде винаги така, няма винаги да има господари и работници, ще дойде ден, когато ще има само свободни и радостни хора… Нашите деца може би ще видят този ден и заслужава си ние, бащите, още да страдаме, щом като искаме да спечелим утрешното им щастие.

— Дявол да го вземе! — наблегна Бурон, изпаднал в захлас. — Запазвам си мястото.

С отчаян жест дядо Люно го накара да млъкне, за да добави:

— Оставете тия работи, когато е млад, човек се надява. Главата му е пълна с глупости, въобразява си, че може да промени света. А пък светът продължава да е същият и го измита с другите. Аз не се сърдя на никого. Понякога, когато мога да изляза навън, случва се да срещна господин Жером в неговата малка количка, бутана от слуга. Поздравявам го, защото така сме длъжни да се отнасяме към всеки човек, който ни е давал работа и когато е толкова богат. Мисля, че той не си спомня за мене, защото само ме поглежда с очите си, пълни сякаш с бистра вода… Кюриньонови изтеглиха най-голямата печалба и заслужават да бъдат уважавани, добро няма да види този, който вдигне ръка срещу тия, които имат пари.

Тогава Рагю разказа, че тази вечер, на излизане от завода, той и Бурон видели господин Жером да минава в малката си количка. Поздравили го, това било естествено. Какво друго могат да направят, щом не са невъзпитани? Но все пак се вбесяваш, когато един Рагю върви пеш в калта и с празен стомах поздравява един Кюриньон, богат, с корем, завит в одеяло, когото слуга разхожда като много дебело бебе — това те кара да захвърлиш инструментите във водата и да принудиш богатите да разделят с тебе богатството си, за да можеш и ти да не работиш нищо.

— Нищо да не работиш, не, не! Това би било смърт — подзе Бонер. — Всички трябва да работят и тогава щастието ще бъде извоювано, а несправедливата мизерия най-сетне победена… На тия Кюриньонови не трябва да завиждаме. Когато ни ги дават за пример и ни казват: „Нали виждате, че един работник може да спечели голямо богатство с интелигентност, труд и икономия“, аз малко се разгневявам, защото зная, че всички тия пари са спечелени от експлоатацията на другарите, с кражба от хляба и свободата им; но това отвратително нещо ще се заплати един ден. Никога щастието на всички не може да се съгласува с голямото благополучие само на един човек… Така че трябва да чакаме, ако искаме да видим какво носи бъдещето на всеки от нас. Но аз ви казах моята мисъл: тя е тия две деца в леглото, които ни слушат, нека един ден бъдат по-щастливи, отколкото съм бил аз; и техните деца на свой ред да бъдат по-щастливи от самите тях… Затова трябва да разчитаме на справедливостта, да се разбираме като братя и да я завоюваме дори с цената на още по-голяма мизерия.

Наистина Люсиен и Антоанет не бяха още отново заспали, проявяваха интерес към всички тия хора, които разговаряха толкова късно, и от хубавите им розови детски главички, неподвижни върху възглавницата, гледаха замечтано големи очи, които сякаш разбираха.

— По-щастливи от нас един ден — каза сухо Свадливката. — Да, ако утре не умрат от глад, защото ти не ще можеш да им дадеш хляб.

Думите й паднаха като удар на брадва. Бонер залитна, разтърсен в своята мечта от резкия студ на мизерията, която сам бе пожелал, напускайки завода. Тогава и Люк почувствува как тръпката на тази мизерия преминава в просторната гола стая, в която тежко димеше газената лампа. Нима борбата беше невъзможна, нима дядото, бащата и майката, а също така и двете деца ще бъдат осъдени на близка смърт, ако наемният работник упорствува в своя немощен протест срещу капитала? Възцари се тежко мълчание, голяма черна сянка замрази стаята и помрачи за миг лицата.

Но на вратата се почука, чу се смях и в стаята влезе Бабет, жената на Бурон, която имаше румено, винаги весело лице. Закръглена, с бяла кожа и с коса с цвят на жито, тя сияеше като вечна пролет. Понеже не беше намерила Бурон у Кафио, тя бе дошла да търси своя съпруг, знаейки, че той трудно може да се прибере, ако не го води. Впрочем тя не ругаеше, напротив — усмихваше се, сякаш беше доволна, че мъжът й малко се е позабавлявал.

— Ах, ето къде си, гуляйджийо! — извика весело тя, като го видя. — Не се съмнявах, че не си се разделил с Рагю и че ще те намеря тук… Знаеш ли, мили мой, че е късно? Приспах Март и Себастиан, а сега и тебе трябва да сложа в леглото.

Бурон също никога не се сърдеше, толкова добродушно тя го откъсваше от другарите му.

— Силна жена, брей! Чухте ли, жена ми ме слага да спя… Хайде да вървим, съгласен съм, защото винаги такъв е краят.

Той беше станал, а Бабет, като разбра по мрачните лица на всички, че настроението е много тъжно, че може би е имало караница, се помъчи да оправи положението. В дома си тя пееше от сутрин до вечер, обичаше съпруга си, утешаваше го, като му разказваше весели неща за бъдещето, когато той биваше отчаян. Мизерията, отвратителната мъка, в която живееше от детинство, не можеха да развалят постоянно хубавото й настроение. Тя беше непоколебимо уверена, че всичко ще се уреди много добре, и непрекъснато летеше към рая.

— Какво ви е на всички вас? Да не би децата да са болни?

След като Свадливката отново избухна и й разказа, че Бонер напуска завода, че след по-малко от една седмица всички щели да умрат от глад, пък и същата участ очаквала целия Боклер, защото хората били много нещастни и нямали повече сили да живеят, Бабет възрази и със свойствената си веселост предсказа дни на благоденствие.

— Нищо подобно, нищо подобно, не се тревожете, скъпа моя. Ще видите, че всичко ще се уреди. Всички ще работят и всички ще бъдат щастливи.

И тя отведе мъжа си, като го забавляваше и му разказваше толкова смешни и нежни неща, че той я следваше покорно и сам се шегуваше в своето пиянство, но вече укротено и безопасно.

Люк реши да си тръгне, когато Свадливката, подреждайки нещата си върху масата, намери ключа и го хвърли на брат си; той не го взе веднага.

— Е добре! Ще го вземеш ли най-сетне? Ще се качиш ли да спиш?… Нали ти казаха, че твоята никаквица те чака тук някъде. Можеш да си я прибереш пак, ако искаш да се забавляваш.

Рагю се усмихна и завъртя един миг ключа на палеца си. Цялата вечер той бе крещял в лицето на Бурон, че нямал намерение да храни една мързелана, която е имала глупостта да остави някаква машина да премаже пръста й, без да накара да й заплатят стойността му. Той имал това момиче, както имал много други такива, които искали да му се отдадат. Това било просто удоволствие и за двамата, а когато се насищали — сбогом, и всеки спокойно се връщал у дома си. Но откак живееше тук, той отрезняваше и не беше вече така упорито лош. А и сестра му го озлобяваше, като винаги му диктуваше какво поведение да има.

— Разбира се, че ще я прибера, ако ми е приятно да я прибера… В края на краищата тя е по-добра от другите. И да я убиеш, няма да ти каже нито една лоша дума.

И като се обърна към Бонер, който мълчеше:

— Глупава е тая Жозин, че винаги се страхува… Къде ли се е завряла?

— Тя чака на стълбата заедно с Нане — каза майсторът пудльор.

Тогава Рагю отвори широко вратата и силно извика:

— Жозин! Жозин!

Никой не отвърна, в гъстия мрак на стълбището не се чуваше никакво дишане. Но в слабата светлина, която газената лампа хвърляше на площадката, се очерта Нане, изправен сякаш дебнеше и чакаше.

— Аха, ето те тебе, малчуган такъв! — извика Рагю. — Какво търсиш тук?

Детето не се смути, не направи дори крачка назад. Изпъчило се с целия си малък ръст, висок колкото един ботуш, то отговори смело:

— Подслушвах, за да разбера какво става.

— А сестра ти къде е? Защо не отговаря, когато я викат?

— Сестра ми беше с мене горе, седеше на едно стъпало. Но като те чу да влизаш тук, уплаши се да не би да се качиш и да я набиеш; предпочете да слезе долу, за да може по-лесно да избяга, ако се ядосаш.

Рагю се разсмя. Смелостта на детето го развесели.

— А ти, ти не се ли страхуваш?

— Аз, ако ме пипнеш, така силно ще се развикам, че ще предупредя сестра си и тя ще избяга.

Напълно размекнат, Рагю се наведе и отново повика:

— Жозин! Жозин!… Хайде, качи се горе, не бъди глупава. Много добре знаеш, че няма да те убия.

Същата мъртва тишина, нищо не помръдна, нищо не се изкачи из мрака. И Люк, чието присъствие не беше вече необходимо, се сбогува; като се разделяше със Свадливката, тя със свити устни наведе рязко глава. Децата бяха отново заспали. Дядо Люно, с угаснала лула в устата, беше станал и като се опираше на стените, вървеше към малката стаичка, в която спеше. А Бонер, отпуснал се на един стол, смълчан сред тъжната стая и със зареяни очи в далечината, в нещастното бъдеще, чакаше да отиде да легне в леглото до ужасната си жена.

— Бъди смел! — каза Люк, като стисна силно ръката му.

На площадката Рагю продължаваше да вика с умоляващ глас:

— Жозин! Хайде, Жозин!… Нали ти казвам, че не съм вече сърдит!

И понеже от мрака никой не отговаряше, той се обърна към Нане, който стоеше безучастен, оставяйки сестра си да постъпи, както си иска.

— Да не би да е избягала?

— О, не! Къде може да отиде?… Трябва пак да е седнала на някое стъпало.

Люк започна да слиза, като се държеше за мазното въже и опипваше с крак стръмните и високи стъпала от страх да не падне, толкова гъста беше тъмнината. Струваше му се, че затъва в тъмна бездна по тясната стълба между две влажни стени. И докато слизаше, като че ли чу заглушени стенания, идващи отдолу, от тъжното дъно на мрака.

Горе решителният глас на Рагю подзе:

— Жозин! Жозин!… Щом не се качваш, значи, искаш да тръгна да те търся!

Люк се спря, почувствувал полъха на леко дишане. Нежна топлинка напредваше, лека жива тръпка, едва доловима, се приближаваше разтреперана. Той се прилепи към стената, защото разбра, че ще мине някакво невидимо същество, което ще познае само по лекото докосване до неговото тяло.

— Аз съм, Жозин — каза той съвсем тихо, за да не я изплаши.

Лекото дишане продължаваше да се изкачва, без да отговори. И като едва доловимо го докосна, отчаяното и нещастно същество мина край него. Една малка гореща ръка хвана неговата, две изгарящи устни се прилепиха върху ръката му, целунаха я пламенно в изблик на безкрайна благодарност и всеотдайност. Тя му благодареше, отдаваше му се, невидима, скрита в мрака, прелестна като дете. Не си размениха нито дума, само тази безмълвна, облята с горещи сълзи целувка в мрака.

Малкото дихание премина и неуловимото видение продължаваше да се изкачва. А Люк се развълнува, обзет изцяло от това докосване като насън; целувката на устата, която не беше видял, беше стигнала до сърцето му. Една приятна и силна наслада нахлу във вените му, той искаше просто да се чувствува щастлив, че най-сетне бе успял да осигури на Жозин покрив, за да спи тази нощ. Но защо е плакала тя, седнала на последното стъпало, на прага пред улицата? Защо толкова се е бавела да отговори на повика на мъжа горе, който отново й даваше жилище? Нима ужасно е съжалявала, ридаела е за някакъв невъзможен блян и най-сетне е склонила да се изкачи горе от необходимост да продължи живота, на който бе обречена?

Отгоре за последен път се чу гласът на Рагю:

— Ах, ето те най-сетне… Хайде, глупачке, ела да си легнеш. Няма да те изям и тази вечер.

Люк беше толкова отчаян, че не потърси причината за страшната мъка, в която бе изпаднал. Докато трудно намираше пътя си в тъмния лабиринт на мръсните улички на стария Боклер, той размишляваше и се разнежваше. Бедното момиче! То беше жертва на средата, не би се отдало на Рагю, ако не бе потискащата и развращаваща мизерия; с каква дълбока оран би трябвало да се преобърне човечеството, за да стане трудът отново чест и радост, за да може чистата и силна любов отново да разцъфти в голямата жътва на истина и справедливост! Докато дочака този ден, по-добре беше тъжното момиче да остане при Рагю, стига той да не я измъчва толкова. В небето буреносният вятър беше стихнал, между тежките неподвижни облаци проблясваха звезди. Но каква тъмна нощ и в каква голяма тъга мракът потапяше сърцето!

После изведнъж Люк стигна до брега на Миона, близо до дървения мост. Срещу него непрекъснато работещата „Бездна“ глухо бучеше от ясния танц на парните чукове, които се врязваха в по-гръмките удари на механичните чукове. От време на време огньове пронизваха мрака, големи оловносини пушеци, като минаваха през лъчите на електрическите лампи, очертаваха над завода един буреносен хоризонт. И този нощен живот на чудовището, през който пещите не угасваха никога, отново го накара да види убийствения труд, наложен като каторга и освен това платен с недоверие и презрение. През ума му мина хубавият образ на Бонер, той го видя такъв, какъвто го бе оставил в тъмната стая, потиснат като победен пред неизвестното бъдеще. После, веднага след това, той си спомни още нещо от тази вечер — вглъбения профил на Ланж, грънчаря, който като пророк произнесе пламенното си проклятие за гибелта на Боклер под тежестта на собствените си престъпления. Но в този час изплашеният Боклер спеше, простираше се в началото на равнината като смътна черна маса, в която не блестеше нито една светлинка. Съществуваше само „Бездната“, която живееше своя пъклен, безсънен живот, в която кънтяха непрекъснати гръмотевични трясъци, в която неугасващите пламъци унищожаваха живота на хората.

Някъде в мрака далечен часовник удари полунощ. Едва тогава Люк премина моста, тръгна по пътя за Бриа, за да се прибере в Крешри, където го чакаше леглото му. Когато стигна там, силен пламък освети изведнъж цялата околност, двата склона на Монбльозите, покривите на заспалия град и далечните ниви на равнината Руман. Блясъкът беше пак от потока разтопен метал на високата пещ, чийто черен профил се очерта като при пожар. И като вдигна очи, на Люк отново се стори, че вижда червена заря, изгрева на звездата, която ще озари мечтаното от него ново човешко общество.

III

На другия ден, в неделя, когато стана, Люк получи приятелско писмо от госпожа Боажелен, която го канеше на закуска в Гердаш. Научила, че е в Боклер, и като знаела, че Жорданови ще се завърнат чак в понеделник, тя му пишеше, че ще бъде много щастлива да го види и да поговори с него за тяхното добро приятелство в Париж, където заедно са вършили тайно голяма благотворителна дейност сред бедните в квартала „Сент Антоан“. Люк, който искрено я уважаваше, веднага прие поканата и отговори, че още в единадесет часа ще бъде в Гердаш.

Прекрасно време бе настъпило след проливните дъждове през седмицата, които бяха наводнили Боклер. В яркосиньото небе, окъпано сякаш от пороите, грееше ясно слънце, хубаво септемврийско слънце, толкова топло още, че бързо изсуши улиците. Така че Люк беше щастлив да измине пеш двата километра, които разделяха Гердаш от града. Когато към десет и четвърт часа прекоси новия град, който се разстилаше от площада пред общината до първите ниви на Руман, той бе изненадан от слънчевата веселост на този гиздав квартал и си спомни страшната картина на бедния квартал, която бе видял снощи. В новия град се намираха околийското управление, съдът, хубавата сграда на затвора, чиято мазилка още не беше изсъхнала. Между старата и новата част на града се издигаше църквата „Сен Венсан“, една стройна сграда от шестнадесетия век, чиято камбанария беше неотдавна ремонтирана, защото имаше опасност да се срути върху богомолците. Слънцето позлатяваше красивите къщи на буржоата; дори площадът пред общината в долната част на многолюдната улица „Бриа“ имаше весел вид със старите си и просторни сгради, които служеха едновременно за община и училище.

Люк се запъти към нивите по улица „Формри“, която отвъд площада беше продължение на улица „Бриа“. На този именно път, почти до вратите на Боклер, се намираше Гердаш. Той нямаше защо да бърза, разхождаше се като човек, обзет от мечти; като се обърна, той забеляза на север, в другата страна на града, където къщите се издигаха в леко наклонен терен, широкия дол на Монбльозите, прорязан от стръмен проход, в който течаха буйните води на Миона. Там, в тази местност, подобна на устие на река, отворено към равнината, съвсем ясно се очертаваха струпаните една до друга сгради и високите комини на „Бездната“, а също така и високата пещ на Крешри, един цял индустриален град, който се виждаше от няколко левги от целия хоризонт на Руман. Люк гледа дълго време. После, когато отново тръгна с бавни играчки към Гердаш, чиито прекрасни дървета вече различаваше отдалеч, той си спомни, преповтори си типичната история на Кюриньонови, която Жордан му беше разказал.

Основателят на „Бездната“ Блез Кюриньон, работник-пещар, дошъл тук през 1823 година и се настанил край потока със своите два хидравлически чука. Той никога нямал повече от двадесет работници, натрупал скромно богатство и се задоволил да си построи близо до завода малък дом, тухлената къща, в която живееше Делаво, сегашният директор. Индустриален крал станал Жером Кюриньон, роден същата година, в която баща му основал тяхната династия. В него били съсредоточени натрупаните от много работнически поколения творчески сили — всички зараждащи се в тях усилия, цялата вековна енергия на народа. В продължение на стотици и стотици години скритата енергия на цяла една дълга редица упорити прадеди, стремящи се към щастие, борили се яростно в мрака и умирали в страдание, най-сетне влязла в действие чрез този победоносец, способен да работи по осемнадесет часа дневно и надарен с интелигентност, разум и воля, които преодолявали препятствията. За по-малко от двадесет години той издигнал цял град, увеличил броя на работниците до хиляда и двеста и спечелил милиони; после, задушавайки се в скромната къща, построена от баща му, той закупил за осемстотин хиляди франка Гердаш, една голяма и великолепна сграда, в която биха могли да се настанят десет семейства, с красив парк, много земя и ферма. Той бил уверен, че Гердаш ще стане патриархален дом, в който бляскаво ще царува неговото потомство, множество брачни двойки за любов и радост, които ще се родят от богатството му като от благословена земя. Той се надявал, че им подготвя царствено бъдеще чрез подчинения труд, използуван за благоденствието на малцина избраници; защото тази преливаща се днес натрупана сила, която чувствувал в себе си, нима не бе всемогъща, неизчерпаема и не би се преляла дори в още по-големи размери в неговите деца, без да намалява и да пресъхва още дълго време? Но макар и да бил здрав като дъб, първото нещастие го сполетяло на петдесет и две години, когато бил още млад и пълновластен господар. Внезапна парализа сковала двата му крака и трябвало да предаде управлението на „Бездната“ в ръцете на Мишел, първородния му син.

Третият от поколението, Мишел Кюриньон, бил тогава на тридесет години. Той имал по-малък брат, Филип, който против волята на баща си се оженил в Париж за една извънредно красива, но със съмнително поведение жена; между двамата братя имало едно момиче, Лор, двадесет и пет годишно, което хвърляло родителите си в отчаяние с необикновената набожност, в която изпаднало. Още твърде млад, Мишел се оженил за една много нежна, малко болнава жена, от която имал две деца, Гюстав и Сюзан; когато внезапно поел управлението на „Бездната“, Гюстав бил на пет години, а Сюзан — на три. Било уговорено, че той ще ръководи завода от името и в интереса на цялата фамилия, така че според предварително сключения договор за делба всеки член на тази фамилия трябвало да получава своя дял от приходите. Макар че не притежавал прекрасните качества на баща си — нито упоритостта в работата, нито живия ум, нито методичността, той се показал отначало прекрасен ръководител, успял в продължение на десет години да задържи предприятието на висота, дори по едно време увеличил производството, като подновил старите съоръжения. Но му се стоварили неприятности и нещастия, които като че ли предвещавали предстоящите катастрофи. Майка му починала, парализираният му баща, който можел да излиза само возен в малка количка, напълно онемял, откакто започнал да изпитва затруднение при произнасяне на някои думи. После трябвало да се примири, че сестра му Лор постъпила в манастир, изпаднала в мистична екзалтация и нищо не могло да я задържи в Гердаш сред светските удоволствия; а и от Париж получавал лоши новини за семейството на брат му Филип, чиято жена се впуснала в скандални авантюри и увлякла съпруга си в разюздан живот — хазартни игри, глупости и лудории. Накрая умряла толкова нежната и кротка жена на Мишел; за него това било голяма загуба, която нарушила равновесието му и го тикнала в разгулен живот. Той и преди имал влечение към хубавите момичета, но удовлетворявал желанията си тайно, защото се боял да не оскърби любимата си вечно болна жена. След нейната смърт обаче нищо вече не го спирало, забавлявал се свободно където и да било в случайни любовни срещи, в които пропилявал по-голямата част от времето и силите си. Така изтекъл един нов период от десет години, период на упадък на „Бездната“, начело на която вече не бил победоносният ръководител на епохални завоевания, а един уморен и преситен господар, изяждащ цялото богатство. Обзела го треска за разкошен живот, за празненства, за удоволствия, пръскал пари, за да се радва на живота. И страшното било, че към тия причини за упадък — лошото направление и полагането на все по-малко грижи — се прибавила една индустриална катастрофа, в която едва не загинала цялата местна металургическа промишленост. Станало невъзможно да продават на добри цени произвежданите релси и големи греди поради победоносната конкуренция на стоманолеярите от Северна и Източна Франция, които благодарение на нов химически метод започнали да използуват много изгодно слаби минерални залежи, считани дотогава за негодни. За две години Мишел почувствувал, че „Бездната“ пропада; а един ден, след като взел сто хиляди франка назаем, за да изплати натрупани дългове, една отвратителна интимна драма го умопобъркала. По това време той бил на около петдесет и четири години, но духом и тялом бил пленен от едно хубаво момиче, доведено от Париж, което криел в Боклер и с което безумно мечтаел да избяга, да отиде в някой слънчев край и да заживее в любов, далеч от всички досади и грижи. При него живеел синът му Гюстав, който безделничел на двадесет и седем годишна възраст, след като с големи усилия завършил учението си; Гюстав се държал свободно, приятелски с баща си и се подигравал на любовните му приключения. Впрочем той се подигравал и с „Бездната“, не искал кракът му да стъпи в тази мръсна и смрадлива железария; той яздел, ловувал, водел празен живот, подобаващ на момък от благородно общество, сякаш от векове имал знатни прадеди. И една прекрасна вечер, след като задигнал стоте хиляди франка, които баща му успял да събере, за да може да плати на другия ден задълженията си, Гюстав изчезнал с „татковата метреса“, отвлякъл хубавото момиче, което само увиснало на врата му. И на другия ден Мишел, поразен в сърцето и главата от този провал на страстта и благосъстоянието си, не могъл да устои на умопомрачението от обзелия го чудовищен ужас и се самоубил с револвер.

Това станало преди три години. Преждевременно загинали и други Кюриньонови, сякаш съдбата показала колко е неумолима. Не дълго след бягството му научили, че Гюстав умрял в Ница при една катастрофа с кола — конете се подплашили и го хвърлили в пропаст. В Париж Филип, по-малкият брат на Мишел, загинал при дуел след една нечиста история, в която го въвлякла ужасната му жена, за която сега разказвали, че била в Русия с някакъв певец; а единственото дете, което имали, Андре Кюриньон, последен от фамилията, страдащ от рахит и халюцинации, трябвало да бъде затворено в лудница. Освен този болен и леля Лор, която все още била в манастир като живо погребана, останала само Сюзан, дъщерята на Мишел. Когато била на двадесет години, пет години преди смъртта на баща си, Сюзан се омъжила за Боажелен, влюбил се в нея при една среща у приятели на село. Макар че „Бездната“ вече западала, Мишел, който искал да блесне, успял да даде на дъщеря си един милион зестра. А пък много богатият Боажелен притежавал от дядо си и от баща си състояние, по-голямо от шест милиона, спечелени от тях в съмнителни сделки, които им създали лошо име на лихвари и крадци, но самият Боажелен не бил замесен в аферите, тъй като напълно безделничел от появяването си на света. Той бил много уважаван, завиждали му и му се кланяли, понеже имал в Париж, в парка Монсо, прекрасна къща и харчел без сметка луди пари. След като в лицея Кондорсе се отличавал като последен по успех в класа си и поразявал съучениците си със своята елегантност, той никога не помръдвал десетте си пръста за някаква работа, като вярвал, че е нов аристократ, създаващ благородството си, живеейки разкошно с богатството, което прадедите му придобили, без самият той да се помъчи да спечели едно су. Нещастието му било, че шестте милиона в края на краищата не били достатъчни за големите разходи на неговия дом и че се увлякъл във финансови спекулации, които не разбирал. Новите златни мини влудявали по това време борсата; били му обещали, че ако рискува, състоянието му ще се утрои за две години. И изведнъж настъпил такъв разгром, такава катастрофа, че той за миг помислил, че е напълно разорен, че от развалините не ще може да спаси дори парче хляб за утрешния ден. Плачел като дете, гледал ръцете си на безделник, като се питал какво щял да прави сега, като не знаел, нито можел да работи. Тогава жена му Сюзан се проявила като наистина прекрасен човек, толкова нежна, толкова разумна и толкова смела, че го изправила на крака. Милионът на нейната зестра бил непокътнат. Тя поискала той да продаде къщата в парка Монсо, където животът ставал много скъп; така че към нейния милион се прибавил още един. Но как да се живее в Париж с два милиона, щом като шест не стигали и щом като съблазните отново биха се появили при този разкош в големия град? Една случайна среща решила бъдещето.

Боажелен имал един беден братовчед, Делаво, син на една от сестрите на баща му, която живеела мизерно поради неуспеха на съпруга си, нещастен изобретател. Делаво, обикновен инженер, завършил технически институт, заемал скромна служба в каменовъглена мина в Бриа по време на самоубийството на Мишел Кюриньон. Обзет от жажда да преуспее, подтикван от жена си, Делаво, който бил добре запознат с положението на „Бездната“ и вярвал, че може да го подобри с една съвсем нова организация на труда, отишъл в Париж да търси съдружници за командитно дружество и една вечер срещнал на улицата братовчед си Боажелен. Делаво бил поразен като от гръм: как досега не помислил за него, за този капиталист, който при това бил и съпруг на жена от рода Кюриньон? След като разбрал какво е положението на семейството — че им останали два милиона, които искали да вложат изгодно, той разширил още своя план; след това имал с братовчед си още много срещи, по време на които проявил такава увереност, такъв разум и толкова енергия, че успял да го убеди. Планът му бил гениален: да се използува катастрофата, да се купи „Бездната“ за един милион, макар че струвала два, да се организира производство на фини стомани, които бързо ще дадат значителни доходи. А освен това защо Боажеленови да не купят Гердаш? При принудителната ликвидация на имуществото на Кюриньонови биха могли лесно да вземат имението за петстотин хиляди франка, макар че струвало осемстотин хиляди. От двата милиона на Боажеленови щели да останат петстотин хиляди франка, които ще вложат в експлоатацията на завода; а той, Делаво, се наемал категорично да увеличи десет пъти капитала, да му осигури царски ренти. Семейството ще напусне Париж, ще живее нашироко и щастливо в Гердаш, очаквайки огромното състояние, което положително ще придобият един ден и което ще им даде възможност да се върнат и подновят парижкия си живот в целия му блясък, за който са мечтали.

Накрая Сюзан склонила съпруга си, който бил много обезпокоен от мисълта за един такъв провинциален живот, опасявайки се да не умре от скука. Тя, напротив, била очарована от възможността да се върне в Гердаш, където прекарала цялата си младост. И нещата се наредили, както Делаво ги предвиждал — ликвидацията се извършила, единият милион и петстотинте хиляди франка, които Боажеленови платили, за да купят „Бездната“ и Гердаш, едва уредили тежкото положение на Кюриньонови; по такъв начин Боажеленови станали пълни господари, без да имат каквито и да било задължения към останалите двама живи наследници — монахинята Лор и нещастния, рахитичен и полуумен Андре, затворен в лудница. Делаво изпълнил обещанията си, реорганизирал завода, подновил съоръженията и получил такива резултати в производството на фини стомани, че още в края на първата година печалбите вече били прекрасни. За три години „Бездната“ възвърнала първенството си сред най-преуспяващите стоманолеярни заводи в този край; рентите, които му печелели хиляда и двестата работници, позволили на Боажелен да заживее разкошно в Гердаш, шест коня в конюшнята, пет каляски под сайванта, ловни излети, празненства, приеми, на които местните управници мечтаели да бъдат поканени. Боажелен, който през първите месеци се измъчвал от своето безделие и тъгувал за Париж, като че ли започнал да се аклиматизира в провинцията и като намерил тук едно малко царство, в което суетата му тържествувала, отново запълнил празния си бръмчащ живот на безполезно насекомо. В спокойната снизходителност, която влагал в царуването си над Боклер, имало и една тайна причина, едно победоносно глупаво самодоволство.

Делаво заедно с жена си Фернанд и петмесечната им дъщеричка Низ живеел в „Бездната“, където заемал бившето жилище на Блез Кюриньон. По това време той бил на тридесет и седем години, а жена му на двадесет и седем. Запознал се с нея у майка й, преподавателка по пиано, с която живеели в два съседни апартамента в долния етаж на една мрачна къща на улица „Сен Жак“. Тя била блестящо красива, толкова хубава и толкова величествена, че в продължение на повече от една година, когато я срещал по стълбището, Делаво се пристискал към стената, разтреперан като момче, което се срамува, че е грозно и бедно. После започнали да си разменят поздрави, завързали приятелство; майка й му разказала, че била живяла дванадесет години в Русия и че единственият подарък, който донесла оттам, била тази царствено красива девойка, рожба на любовната и връзка с един княз, който я съблазнил в замъка, където била учителка. Наистина князът, който я обожавал, би могъл да я обсипе със злато, но една вечер загинал от неочакван изстрел на лов; опечалената жена се завърнала без едно су с малката Фернанд в Париж, където отново трябвало да предава уроци, за да може с упорит труд да я отгледа и подготви за едно хубаво бъдеще. Фернанд, свикнала да я ласкаят, уверена, че красотата й ще я отведе до трон, се сблъсквала с черната мизерия, когато нямало с какво да й купят нови ботинки и когато постоянно трябвало саморъчно да преправя роклите и шапките си. Тя непрекъснато била разгневена, изпитвала такава жажда за победа, че от десетгодишна възраст знаела вече да мрази, да завижда, да бъде жестока, натрупвайки в себе си необикновени сили за порочност и разрушение. Тя била жестоко наказана; толкова вярвала, че красотата й въпреки всичко ще победи, и толкова била убедена във всемогъществото си, че имала глупостта да се отдаде на един мъж, разполагащ с богатство и власт, който я изгонил още на другия ден. Това приключение, погребано в дъното на огорчената й душа, я научило да лъже, да бъде лицемерна и лукава, каквато не била дотогава. Тя се заклела да не повтаря тази глупост, била много амбициозна, за да не пропадне. Нейната хубост претърпяла поражение — не било достатъчно да бъде красива, необходим бил случай да се прояви, да срещне мъж, когото да омагьоса и покори. И когато майка и починала, след като четвърт век тичала из парижката кал да дава частни уроци по домовете и да припечелва едва за хляба й, пред нея се появил Делаво, нито красив, нито богат, който й предложил да се оженят. Фернанд не го обичала, но понеже чувствувала, че е влюбен до уши в нея, решила да влезе под ръка с него в порядъчния свят на честните жени, в който ще й бъде опора и оръдие. Той трябвало да й купи чеиза, защото я приел гола с възторга на верующ, който я вижда като богиня. И от този момент всичко тръгнало така, както Фернанд искала. Не изминали и два месеца от деня, в който съпругът й я въвел в Гердаш, и тя съблазнила Боажелен, на когото изведнъж се отдала една вечер, след като добре обмислила тази своя постъпка. Той се увлякъл страстно в нея, би й дал богатството си с риск да скъса всички връзки. Най-сетне в този хубав мъж от обществото, притежаващ коне и каляски, тя намерила търсения идеал, суетния, безразсъден и щедър любовник, способен да изостави всичко, за да си запази толкова красивата любовница, станала необходимост в разкошния му живот. Освен това в тази връзка тя удовлетворявала цялата си насъбрана злоба, смъртната омраза към своя съпруг, чието трудолюбие и спокойно безразличие я унижавали, и увеличаващата се в нея завист към кротката Сюзан, която бе намразила още от първия ден; тази омраза я тласнала да й отнеме Боажелен с надеждата, че ще я накара да страда. И сега в Гердаш непрекъснато имало празненства, на които като най-красива от поканените шествувала Фернанд, осъществила мечтата си да води разкошен живот, помагайки на Боажелен да изяжда парите, които Делаво изсмуквал от потта на хиляда и двестата работници от „Бездната“; тя дори се надявала, че ще може да се завърне един ден в Париж, за да тържествува с обещаните й милиони.

За всички тия истории си мислеше Люк, докато с бавна крачка вървеше към Гердаш по покана на Сюзан. Не всичко му бе известно, но се надяваше, че в близко бъдеще ще проникне и в най-малките подробности. Вдигнал глава, той видя, че се намира на не повече от стотина метра от прекрасния парк, чиито големи дървета зеленееха в безкрая. Спря се; във въображението му над всички други доминираше образът на господин Жером, на втория Кюриньон, поставил основите на благосъстоянието, когото беше срещнал снощи пред самата врата на „Бездната“ в малката му количка, бутана от един слуга. Той отново го виждаше с парализирани крака като поразен от мълния, ням, с бистри очи, гледащи от двадесет и пет години нещастията, които се сипеха върху неговия род. Синът му Мишел в жаждата си за удоволствия и разкош опропасти завода и се самоуби поради страшна интимна драма. Внукът му Гюстав, откраднал любовницата на баща си, разби черепа си в дъното на една пропаст, сякаш преследван за отмъщение от фуриите. Дъщеря му Лор, отрекла се от живота, беше в манастир; другият му син Филип, оженил се за лека жена, потънал с нея в калта и замесен в мръсни истории, загина на дуел; внукът му, последният от рода, болният Андре, беше затворен при лудите. И сега катастрофата продължаваше, един гниещ процес доунищожаваше фамилията — тази Фернанд, попаднала тук, сякаш за да изяде развалината с малките си бели зъби на страшен хищник. В мълчанието си той беше присъствувал, а сега присъствуваше на тия събития; но забелязваше ли ги, преценяваше ли ги? Казваха, че разсъдъкът му бил отслабнал, но с какви бистри и бездънни очи гледаше! И ако разсъждаваше, какви мисли изпълваха главата му през дългите часове на неговия неподвижен живот! Всичките му надежди бяха рухнали, тази победоносна сила, натрупана от дългата редица негови прадеди-работници, тази енергия, която вярваше, че ще предаде на едно голямо свое поколение, за да я използува и непрекъснато да увеличава богатството, тази сила сега гореше като копа сено от огъня на наслаждението. Запасът от творческа сила, натрупана в продължение на толкова векове в мизерия и усилия, беше лакомо изяден от три поколения. Изведнъж беше започнало търсене на силни усещания, постоянно дразнене на нервната система, разрушително действие от повишена чувствителност. Наситен много бързо, обезумял от притежаваното богатство, родът стремглаво пропадаше. Това царско имение Гердаш той бе купил с мечтата да се изпълни един ден с многобройните му потомци, щастливи семейни двойки, които ще увеличават свещената слава на името му. А каква тъга трябваше да изпитва, когато гледаше, че половината от апартаментите са празни, какъв гняв навярно се надигаше в него, когато гледаше, че днес в имението властвува тази чужда жена, която носеше последната отрова в гънките на роклята си. Той живееше усамотено, поддържаше нежни връзки само с внучката си Сюзан, която единствена имаше достъп в широката стая, заемана от него в приземния етаж. Преди, когато беше десетгодишно мило момиченце, Сюзан се грижеше тук за своя нещастен и тъжен дядо. После, когато се завърна омъжена след покупката на „Бездната“ и Гердаш, тя настоя дядото да остане да живее в къщата, макар че той вече не притежаваше нищо от имението след подялбата, която бе направил на цялото си имущество поради паралича, който го повали като мълния. Тя съвсем не беше без скрупули, мислеше си, че като послушаха съветите на Делаво, тя и съпругът й бяха ощетили останалите двама от фамилията — леля Лор и болния Андре. Наистина тяхното съществуване беше осигурено и поради това тя насочи цялото си внимание към дядо Жером, за когото се грижеше като ангел-пазител. А той се усмихваше само когато бистрите му очи се вглеждаха в нея, но погледнеше ли как пред него се развихря разюзданият живот в Гердаш, в студеното му, дълбоко набръчкано лице двете очи приличаха на два бездънни извора. Дали виждаше, дали размишляваше и с какво отчаяние беше изпълнена неговата мисъл?

Люк се намери до масивната решетъчна ограда, която стигаше до пътя за Формри, на онова място, където едно отклонение водеше за съседното село Комбет; трябваше само да блъсне малката врата, за да тръгне по царствената алея с брястове от двете страни. В дъното се виждаше замъкът, огромна постройка от седемнадесетия век, великолепна с простотата си, с дванадесетте прозореца на фасадата си, с двата си етажа, с високия си партер, до който водеше двойно стълбище, украсено с хубави вази. През много просторния парк с ливади и гори от високи дървета течеше Миона, подхранваща с вода голямо езеро, в което плаваха лебеди.

Люк крачеше вече към стълбището, когато лек приветлив смях го накара да обърне глава. Той забеляза, че Сюзан седи под един дъб до каменна маса, заобиколена с груби столове, синът й Пол играеше с краката й.

— Да, драги приятелю, излязох тук да чакам гостите си като селянка, която не се страхува да стои на открито. Колко мило, че приехте моята толкова внезапна покана.

Тя му се усмихваше с протегната ръка. Съвсем не беше красива, но беше очарователна, много руса, дребна, с изящна кръгла глава с накъдрена коса и кротки сини очи. Мъжът й винаги я считаше за окаяно нищожество, без да подозира прекрасната доброта и голямото благоразумие, които се криеха под голямата й непринуденост.

Люк пое ръката й и я задържа за миг с двете си ръце.

— Вие сте очарователна, че си спомнихте за мене. Аз съм толкова щастлив, толкова щастлив, че отново ви виждам.

Тя беше три години по-голяма от него, познаваше го от времето, когато той живееше в бедната къща на улица „Берси“, близо до завода, в който бе започнал да работи като млад инженер. Когато много тайно раздаваше лично своите помощи, тя ходеше в тази къща при един овдовял зидар с шест деца, от които две невръстни момиченца; една вечер, когато младият инженер беше в бедното жилище с двете момиченца на колене, тя дойде да им донесе бельо и те се запознаха; след това той имаше случая да я посети в богаташката й къща в парка Монсо по една работа, свързана с общата им благотворителна дейност. Голяма, внезапна симпатия постепенно ги сближи, той стана неин помощник, таен куриер в дейността, за която никой освен тях не знаеше нищо. По този начин той започна да посещава дома й, канен на вечерните приеми в продължение на две зими, и там се запозна с Жорданови.

— Да знаете само колко много съжаляват за вас, колко много плакаха за вас! — задоволи се да каже той, за да намекне за тяхната добросърдечна съвместна дейност в миналото.

Тя прошепна и развълнуван жест:

— Когато си мисля за вас, става ми тъжно, че не сте тук, където може да се направи много!

Но той забеляза Пол, който тичаше към тях с цветя в ръце, и възкликна от изненада, че го намира толкова пораснал. Много русо, слабо, усмихнато и нежно, детето силно приличаше на майка си.

— Е, да — каза весело Сюзан, — скоро ще навърши седем години, вече е малък мъж!

Двамата седнаха и заговориха братски в топлия лъчезарен септемврийски ден, като толкова се унесоха в хубавите си спомени, че дори не видяха кога Боажелен слезе по стълбите и се насочи към тях. Облечен хубаво, много изискано в куртка за полето, с монокъл, Боажелен беше висок мъж, който си въобразяваше, че е много красив, със сиви очи, голям нос, боядисани мустаци и кафява коса, падаща на къдрици върху тясното му чело, което вече бе започнало да оплешивява.

— Добър ден, мой скъпи Фроман — извика той с престорено гърлен глас на благородник. — Хиляди благодарности, че благоволихме да дойдете между нас.

И без да се бави повече, след като силно му стисна ръката по английски, той се обърна към жена си:

— Скъпа моя, наредено ли е каляската да отиде за семейство Делаво?

Не стана нужда Сюзан да отговори, каляската се показа в алеята с големите брястове и докара семейството, което слезе при каменната маса. Делаво, дребен плещест мъж с къс врат, имаше едра глава с издадена напред долна челюст като на булдог: носът му беше чип, очите големи и опулени, бузите червени, наполовина скрити в черна брада; в целия му вид имаше нещо военно, властно и строго. До него Фернанд беше прелестен контраст: мургава със сини очи, висока с гъвкава талия, с прекрасни шия и рамене. Никога по-разкошна черна коса не е обкръжавала по-чисто и хубаво лице с големи лазурни и пламтящи от нежност очи, а устните — тънки и свежи и зад тях дребни зъби, блестящи зъби, толкова силни, че можеха да схрускат камъни. Тя се гордееше най-вече с изящните си крака, които считаше за неопровержимо доказателство за княжеския си произход.

Фернанд веднага се извини на Сюзан, когато от каляската слезе една камериерка, която държеше на ръце нейната Низ, момиченце на три години с толкова руса коса, колкото черна беше нейната, накъдрено, изумено, с небесносини очи, с розова, вечно засмяна уста и с дупчици по двете бузи и брадичката.

— Извинете, скъпа моя, използувах вашето разрешение, и доведох Низ.

— Много добре сте направили — отвърна Сюзан. — Нали ви казах, че ще има и една масичка за децата.

Двете жени като че ли бяха приятелки, Сюзан едва примигна, когато видя, че Боажелен се върти любезно около Фернанд, която навярно му беше сърдита, защото го посрещна студено, така, както когато той се опитваше да не изпълни някоя нейна прищявка. Загрижен, Боажелен се върна при Люк и Делаво, които, познаващи се от миналата пролет, си стискаха ръцете. Но като че ли неочакваното присъствие на Люк в Боклер развълнува директора на „Бездната“.

— Как! Вие сте тук от вчера? И, разбира се, не сте намерили Жордан, понеже една неочаквана телеграма го принуди да замине за Кан… Да, да, зная това, но не знаех, че ви е повикал… Сега той има неприятности във връзка с високата си пещ.

Люк бе изненадан, че го вижда така развълнуван, и чувствуваше, че ще иска да го попита защо Жордан го е накарал да дойде в Крешри. Той не можа да разбере причината за това внезапно безпокойство и затова отвърна наслуки:

— О, неприятности! Така ли мислите? Всичко е много добре.

Делаво предпазливо, за да промени темата на разговора, съобщи на Боажелен, с когото беше на „ти“, една хубава новина — Китай купувал една партида бракувани снаряди, които щели да претопяват. После една случка привлече вниманието: Люк, който обожаваше децата, се засмя, като видя, че Пол дава цветята си на Низ, неговата голяма приятелка. Какво красиво момиченце, като малко слънчице, толкова русо! Как е могло да се роди такова, когато и баща му, и майка му са толкова чернокоси? Когато се запознаваше с Люк, Фернанд го беше разгледала пронизващо с острия си поглед, за да разбере какъв ще й бъде — приятел или неприятел. Тя обичаше да й задават този въпрос за цвета на косата, на който отговаряше със самохвалство, като открито намекваше за дядото на детето, прословутия руски княз.

— О, той е бил великолепен мъж, рус и розов. Уверена съм, че Низ ще бъде също като него.

Боажелен реши, че не е прилично да държи така гостите си под дъба, както могат да си позволят само буржоата, оттеглили се на село. И когато покани всички и ги поведе към салона, по пътя срещнаха господин Жером в неговата количка, бутана от слугата. Старецът бе настоял да запази напълно самостоятелния си живот в часовете както за хранене и за разходка, така и за ставане и лягане; и ядеше сам, не искаше да се занимават с него, дори в къщата бе станало правило никога да не му говорят. Така че всички само го поздравяваха мълчаливо, обаче единствено Сюзан с усмивка на уста нежно го проследяваше с поглед. Господин Жером, който бе тръгнал за обичайната си дълга разходка, която понякога продължаваше през целия следобед, втренчено изгледа всички като забравен, изоставен вън от света свидетел, който не отвръщаше вече на поздравите. Под блясъка на този студен поглед Люк отново бе обзет от мъчително, тягостно безпокойство.

Салонът беше просторен, много богато обзаведен, с тапети от червен брокат, с разкошни мебели стил Луи XIV. Едва бяха влезли, когато пристигнаха поканените — околийският управител Шатлар, следван от кмета Гурие, жена му Леонор и сина им Ахил. Шатлар, една отломка от Париж, беше четиридесетгодишен още хубав мъж, плешив, с орлов нос, свити устни и живи очи, отворени широко зад пенснето. След като бе оплешивял и заболял от стомах, той се оттегли от Париж, като взе службата околийски управител на Боклер благодарение на един свой интимен приятел, станал ненадейно министър. Лишен от амбиции, болен от черен дроб и нуждаещ се от почивка, той има щастието да срещне красивата Гурие, която като че ли го прикова тук завинаги; тяхната връзка беше безоблачна, на нея гледаха с добри очи неговите подчинени, примирен беше дори съпругът, за когото казваха, че имал някакви други предпочитания. Леонор, красива, едва на тридесет и осем години, руса, с едри правилни черти, беше дълбоко набожна, студена на вид и лицемерно добродетелна; но някои осведомени хора шепнеха, че под тази маска пламтял несекващ огън на нечестиви желания. И самият Гурие, един обикновен червендалест дебелак, с издут врат и кръгло като луна лице, като че ли никога не се съмняваше в жена си, защото говореше за нея със снизходителна усмивка; той предпочиташе малките работнички от неговата обувна фабрика, голямо предприятие, наследено от баща му, от което лично бе спечелил голямо състояние. Съпрузите Гурие спяха отделно вече петнадесет години, единствената връзка между тях беше синът им Ахил, момче вече на осемнадесет години с правилни черти и големи очи като на майка си, но с много черна коса; Ахил проявяваше голяма интелигентност и самостоятелност, които смущаваха и дразнеха родителите му. Макар че кракът на красивата Леонор никога не бе стъпвал в обувната фабрика на съпруга й, пред хората съпрузите живееха в пълно разбирателство; и особено откакто Шатлар се беше вмъкнал между тях, в дома им зацарува неотменно щастие, което сочеха за пример. Околийският управител и кметът бяха станали неразделни, а това ги улесняваше да управляват, така че целият град имаше полза от тази щастлива връзка.

После дойдоха други поканени — председателят на съда Гом заедно с дъщеря си Люсил и нейният годеник, капитанът в оставка Жоливе. Гом, четиридесет и пет годишен мъж с продълговата глава, високо чело и месеста брадичка, като че ли искаше да бъде забравен в това загубено градче Боклер, понеже беше съкрушен от една страшна интимна драма. Една вечер жена му, изоставена от любовника си, се самоуби пред него, след като изповяда греха си. На вид студен и строг, той си оставаше тайно неутешим, разгромен; а освен това сега го измъчваше дъщеря му, която обожаваше и която колкото повече растеше, толкова повече започваше да прилича на майка си. Дребна, нежна, влюбчива и изящна, с бяло лице, златиста коса и порочни очи, Люсил му напомняше за падението на майка й и той се страхуваше да не тръгне по нейния път, та затова още когато тя навърши двадесет години, я сгоди за капитан Жоливе въпреки горчивата самотност, в която щеше да изпадне, след като се раздели с нея. Този капитан Жоливе, който изглеждаше по-стар за своите тридесет и пет години, беше все пак хубав мъж с изпъкнало чело и войнствени мустаци; беше подал оставката си поради заболяване от малария в Мадагаскар. Точно по това време той бе наследил една рента от дванадесет хиляди франка и реши да се установи в Боклер, неговия роден край, като се ожени за Люсил, която го беше подлудила с погледите си на примираща гугутка. Гом, който не беше богат и живееше скромно от своята служба в съда, не можеше да откаже едно такова предложение. Скритото му отчаяние като че ли се увеличаваше и той започна да се придържа още по-строго към закона, като упорито обосноваваше присъдите си с кодекса. Някои казваха, че зад това поведение на непреклонен съдия се крие един победен човек, един отчаян песимист, който се съмнява във всичко и най-вече в правосъдието на съществуващия социален строй. И колко трябва да страда този съдия, който се пита дали има право, когато осъжда горките нещастници, станали жертва на всеобщата престъпност!

След това пристигнаха госпожа и господин Мазел с тригодишната им дъщеричка Луиз, още една гостенка за малката маса. Те бяха едно напълно щастливо семейство: и двамата дебели, на една и съща възраст, току-що навършили четиридесет години, толкова приличащи си, че се преливаха един в друг, с еднакви розови и засмени лица, с еднакво благо и нежно изражение. Бяха купили за сто хиляди франка една хубава богаташка къща с доста голяма градина близо до околийското управление; там живееха като буржоа с петнадесетина хиляди франка рента, хубава рента от държавни ценни книжа, солиден влог, само от който можеха да бъдат така материално осигурени. Щастието им, блажената им радост от това, че не работят нищо, бяха станали пословични. „Ех, да си като господин Мазел, който нищо не работи, който е голям късметлия!“ А той отговаряше, че десет години се бил трепал, за да си спечели това състояние. Но истината беше друга: като дребен: посредник в търговията с каменни въглища, оженил се за жена, която му донесла петдесет хиляди франка зестра, той подушил или може би имал шанса да предвиди честите стачки, които вече от десет години значително повишаваха цената на френските каменни въглища. Гениалният му удар бе да закупува по възможните най-ниски цени в чужбина огромни запаси от каменни въглища и да ги препродава с големи печалби на индустриалците във Франция, които поради внезапната липса на гориво бяха принуждавани да затварят заводите си. Той прояви истинско благоразумие, когато, навършил четиридесет години и натрупал шестстотин хиляди франка, се оттегли от търговията, като пресметна, че тия пари могат да осигурят върховно щастие и на него, и на жена му. Той дори не се поддаде на изкушението да увеличи състоянието си до един милион, защото много се страхуваше от лош удар на съдбата. Никога щастливият егоизъм не бе тържествувал така, никога оптимизмът не бе имал толкова основание да каже, че в този свят всичко отива от добро към по-добро; той и тя бяха много добри хора, които се обожаваха, които обожаваха родената им късно дъщеричка и които считаха, че двамата са постигнали пълно задоволяване на желанията си; те бяха вече далеч от всяка друга амбиция и каквато и да било страст, олицетворяваха съвършеното щастие, затвореното щастие без прозорец към нещастието на другите. Единственият трън в това щастие беше, че дебелата и цветуща госпожа Мазел си внушаваше, че страда от някаква тежка, неизвестна и необяснима болест, поради което мъжът и я жалеше и още повече глезеше; винаги усмихнат, той казваше с някаква трогателна гордост „болестта на жена ми“, също както би казал „косата, неповторимата златна коса на жена ми“. Това не им причиняваше нито страх, нито мъка, такъв бе и техният възторг от дъщеричката им Луиз, която растеше съвсем различна от тях — чернокоса, слаба и пъргава, със смешна козя главичка, полегнали очи и тънко носле. Те се възхищаваха така, сякаш детето бе паднало от небето като дар, за да внесе малко оживление в слънчевата им къща, в която бавното храносмилане ги приспиваше. Висшето общество на Боклер с удоволствие се подиграваше с госпожа и господин Мазел, с техните ястия, с техните угоени кокошки, но ги уважаваше, поздравяваше ги, канеше ти като рентиери, които със солидното си състояние стояха по-горе от работниците, от мършавите чиновници, дори от капиталистите милионери, вечно застрашени от катастрофи.

Очакваха само абата Марл, свещеника от „Сен Венсан“, църква с най-богатата енория в Боклер; и най-сетне той пристигна точно в момента, когато се канеха да минат в трапезарията. Той се извини, че е закъснял поради служебни задължения. Беше висок, силен, с широко лице, орлов нос и голяма, силно очертана уста. Беше още млад, на тридесет и шест години, и на драго сърце би водил битка за вярата, ако нямаше малък дефект в говора, който го затрудняваше в проповедите. Това обясняваше защо се бе примирил да се погребе в Боклер, макар че ниско остриганата му кафява коса и черните му волеви очи показваха какъв борец е мечтал да стане. Но беше умен, отлично си даваше сметка за кризата, която католицизмът изживяваше; с никого не споделяше опасенията си, когато църквата му понякога биваше безлюдна, и се придържаше строго към догмите, уверен, че целият стар строй ще рухне в деня, в който науката и свободната мисъл ще направят пробив. Впрочем приемаше поканите на Гердаш, без да си прави илюзии за добродетелите на буржоазията, и закусваше или обядваше като по задължение, за да прикрива под расото на религията раните на домакините, които знаеше.

Люк бе възхитен от приятната светлина, от разкошната мебелировка на трапезарията, едно просторно помещение, заемащо ъгловата част на приземния етаж, чиито високи прозорци гледаха към моравите и дърветата на парка. Човек би казал, че тази зеленина влиза в трапезарията, която с мебелите си стил Луи XIV, с перленосивата си дървена облицовка и с тапетите си в нежен воднозелен цвят се превръщаше в бленувана зала за пиршества, изплувала из някаква селска феерия. А богато наредената маса, белотата на покривката и салфетките, блясъкът на сребърните прибори и кристалните чаши, цветята, пръснати по покривката, завършваха празничната картина в тази вълшебна рамка от светлина и аромати. Впечатлението му беше толкова силно, че Люк изведнъж си представи снощната картина — гладния и мрачен народ, който като стадо трополеше по калната улица „Бриа“, пудльорите и пещарите, които изгаряха кожата си край пъклените пламъци на пещите, и най-вече бедното жилище на Бонер с печалната Жозин, седнала на стъпалото на стълбата, спасена за една нощ от глада благодарение на хляба, откраднат от братчето й. С каква незаслужена мизерия, с какъв прокълнат труд, с какво ужасно страдание беше създаден разкошът на безделниците и щастливците!

На масата с петнадесет куверта Люк попадна между Фернанд и Делаво. Нарушавайки обичая, Боажелен седна на такова място, че от дясната му страна беше госпожа Мазел, а от лявата му Фернанд вместо госпожа Гурие. Но в приятелските срещи беше възприето да поставят Леонор винаги до нейния приятел, околийския управител Шатлар. Последният, разбира се, заемаше почетното място, вдясно от Сюзан, от лявата страна на която седеше председателят Гом. Бяха поставили абата Марл до Леонор, неговата най-ревностна и най-обичана изповедничка. Гурие беше до госпожа Мазел, а Мазел до председателя. Накрая годениците капитан Жоливе и Люсил бяха на единия край на масата срещу младия Ахил Гурие, който мълчаливо седеше на другия край между Делаво и абата. Предвидливата Сюзан беше наредила да поставят зад нея малката маса, за да може да наблюдава децата; тази маса се председателствуваше от седемгодишния Пол, седнал между тригодишните Низ и Луиз, които неспокойно ровеха с ръчичките си из чиниите и чашите. Една камериерка непрекъснато стоеше до тях, а голямата маса се обслужваше от двама лакеи, подпомагани от кочияша.

Още в началото, при фаршированите яйца и сотернското вино, започна общ разговор за хляба, който се произвеждаше в Боклер.

— Не мога да свикна с него — каза Боажелен. — Тукашният луксозен хляб не може да се яде; аз си изписвам хляб от Париж.

Той каза това съвсем просто и всички погледнаха със скрито уважение малките хлебчета, които ядяха. Но снощните неприятни събития най-вече занимаваха умовете на всички. Фернанд извика:

— Впрочем знаете ли, че снощи са разграбили една хлебарница на улица „Бриа“.

Люк не можа да сдържи смеха си.

— О, госпожо, разграбили!… Аз бях там. Едно нещастно дете откраднало един хляб!

— Ние също бяхме там — заяви капитан Жоливе, засегнат от тона на младия човек, който съжаляваше и извиняваше детето. — Трябва да се съжалява, че не арестуваха това дете, поне за пример.

— Разбира се, разбира се — подзе Боажелен. — Изглежда, че много се краде след тази проклета стачка… Казаха ми, че една жена нападнала тезгяха на една месарница. Всички търговци се оплакват, че разни скитници пълнят джобовете си от витрините им… Така че нашият хубав нов затвор приема квартиранти, нали, господин председателю?

Гом щеше да отговори, но капитанът подзе яростно:

— Да, безнаказаната кражба поражда грабеж, убийство. Настроението на работническото население става страшно. Снощи всички вие, които бяхте там, както и аз, не чувствувахте ли това настроение за бунт, тази надвиснала заплаха, този ужас, който разтърсваше града?… Освен това този Ланж, този анархист, не изплю ли какво смята да прави? Той ви изкрещя в лицето, че ще вдигне във въздуха Боклер и ще срине до земята развалините му… Но щом са го задържали, надявам се, че ще му одерат кожата.

Суровостта на Жоливе смути всички. Каква полза имаше да припомня снощния ужас, който и те бяха почувствували, на тази толкова приятна маса, отрупана с толкова хубави и вкусни неща? Лъхна студенина, опасността от утрешния ден изтрещя в голямата тишина, в ушите на тези загрижени буржоа, точно в момента, когато лакеите сервираха речна пъстърва.

Делаво долови, че мълчанието става тягостно, и заговори:

— Ланж е отвратителен тип… Капитанът има право, задръжте го, щом като сте го хванали.

Но председателят Гом клатеше глава със строго и студено изражение на лицето и никой не можеше да разбере какво се крие зад тази професионална непоколебимост. Той каза:

— Трябва да ви съобщя, че тази сутрин по мой съвет следователят го освободи, след като го разпита.

Чуха се възклицания, които под шеговита форма прикриваха един действителен страх.

— О, господин председателю, нима искате да изколят всички ни?

Гом отвърна само с бавен жест на ръката си, който мажеше да се тълкува най-различно. Наистина благоразумието изискваше да няма шумен процес, за да не се дава голямо значение на хвърлени на вятъра думи, които ще нанесат толкова по-голяма вреда, колкото повече се разпространяват.

Жоливе се беше умълчал, като хапеше мустаците си и не искаше открито да противоречи на своя бъдещ тъст. Но околийският управител Шатлар, който досега се беше само усмихвал благосклонно като човек, който много е видял, извика:

— О, как хубаво ви разбирам, господин председателю! Вие сте направили това, което аз наричам блестяща политика… Ах, не, настроението на масите в Боклер не е по-добро от другаде. Навсякъде настроението е едно и също, трябва да се помъчим да се приспособим към него и най-добре е да се продължи сегашното състояние на нещата колкото се може по-дълго време, защото положително ще стане по-лошо от деня, в който ще се промени.

На Люк се стори, че долавя подигравателна ирония в думите на този бивш парижки гуляйджия, който навярно се забавляваше с прикривания страх на тези провинциални буржоа. Всъщност действителната политика на Шатлар беше невъзмутимото равнодушие при всички министри, които идваха на власт. Той виждаше, че старата управленческа машина продължава да се движи от само себе си, по инерция, със скърцания и сблъсквания, и че тя ще се повреди, ще се превърне в прах веднага, щом се роди новото общество. Каквото ще да стана — казваше той в интимна среда, като се смееше. Машината вървяла, защото била заредена; но при първото сериозно сблъскване всичко щяло да отиде по дяволите. Дори положението се утежнявало и последната агония се ускорявала от всички напразни усилия да се заздрави старата таратайка — от плахите реформи, от излишните нови закони, които се гласували, без дори да се прилагат старите, както и от безумието и яростта на политическите партии. Такъв един режим би трябвало всяка сутрин да се учудва, че не е паднал, и да си казва, че това положително ще стане утре. А той, който съвсем не беше глупав, действуваше така, че да си остана на служба докато трае режимът. Умерен републиканец, както би трябвало да бъде, той представляваше правителството толкова, колкото да запази службата си, вършеше само необходимото, като най-вече се стремеше да не влиза в конфликт с населението. А когато всичко рухне, ще се постарае да не бъде под развалините!

— Нали виждате — заключи той, — че тази проклета стачка, която толкова много ни разтревожи, приключи най-благоприятно.

Кметът Гурие, който не споделяше ироничната философия на околийския управител, макар че винаги се съгласяваше с него и това улесняваше управлението на града, сега възрази:

— Позволете, позволете, скъпи приятелю, многото отстъпки ще ни заведат далече… Познавам работниците, обичам ги, аз съм стар републиканец, демократ не от вчера. Но ако признавам на работниците правото да подобрят положението си, никога не ще приема разрушителните теории, тия идеи за колективизъм, които ще турят край на всяко цивилизовано общество.

В неговия мощен, разтреперан глас звънтеше страхът, който бе изпитал, злобата на застрашения буржоа, вродената нужда за разправа, която се бе изявила в един момент на желание да повика войска, за да принуди с оръжие стачниците да се върнат на работа.

— Всъщност аз съм направил всичко за работниците в моята фабрика: взаимоспомагателна каса, пенсионна каса, евтини жилища, всички възможни удобства. Тогава какво? Какво искат повече?… Това е краят на света нали, господин Делаво?

Директорът на „Бездната“ досега ядеше с голям апетит, само слушаше и не се намесваше в разговора.

— О, краят на света — каза той със спокойна откровеност, — надявам се, че няма да оставим света да загине, без да се поборим малко за неговото съществуване… Аз съм на мнението на господин околийския управител, стачката завърши много благоприятно. Аз дори имам една хубава новина за вас: вие нали познавате колективиста Бонер, водача на стачката, когото бях принуден да приема отново на работа? Той сам се наказа, снощи напусна завода. Прекрасен работник, но какво да се прави? Запалена глава, опасен мечтател… Ах, тази мечта! Тя именно ни води към пропастта!

Той продължи, помъчи се да се покаже много лоялен, много справедлив. Всеки имал право да защищава интересите си. Работниците, обявявайки стачка, вярвали, че защищават своите. А той, директорът на завода, защищавал капитала, инвентара, собствеността, които му били поверени. Той дори смятал да прояви някаква снизходителност, тъй като чувствувал, че е по-силен. Единственото му задължение било да запази съществуващото положение, системата на наемния труд така, както мъдростта на опита я беше постепенно организирала. Цялата практическа истина се криела там, извън нея имало сама престъпни мечти, например тоя колективизъм, чието приложение би довело до една от най-ужасните катастрофи. Той говори също така и за синдикатите, с които ожесточено воювал, като ги считал за мощна бойна сила. И все пак тържествувал като деен работник, като добър администратор, щастлив, че стачката не причинила повече щети и не се превърнала в катастрофа, която би му попречила да изпълни тази година задълженията, които поел към своя братовчед.

Точно в това време двамата лакеи поднасяха печени млади яребици, а кочияшът, който имаше грижа за вината, наливаше сентемилионско вино.

— Значи — каза шеговито Боажелен, — ти се кълнеш, че няма да бъдем осъдени на гладен режим и че можем без угризение на съвестта да хапнем по едно крилце от тия млади яребици?

Силен смях посрещна думите му, които всички сметнаха за много духовити.

— Кълна се — каза весело Делаво, като се смееше заедно с другите. — Спи и яж спокойно, революцията, която ще ти отнеме рентите, няма да избухне утре.

Смълчан, Люк почувствува как сърцето му бие. Ето ги, значи, наемния труд и капитала, който експлоатира труда на другите. Той влагаше пет франка, караше работника да изработи продукция за седем и изяждаше двата франка. Все пак този Делаво работеше, действуваше с мозъка и мускулите си; но този Боажелен, който никога не се бе трудил, с какво право живееше и ядеше в такъв разкош? Люк беше също така поразен и от поведението на Фернанд, неговата съседка по маса, която проявяваше голям интерес към този неподходящ за жени разговор; тя беше възбудена и очарована от поражението на работниците, от победата на тия пари, които с пълна уста хрускаше със своите зъби на млада вълчица. Червените й устни се разтваряха малко и в гънка жестока усмивка разкриваха остри зъби, сякаш беше удовлетворила ненавистта и апетитите си, срещу нея беше нежната жена, която тя лъжеше, а пък самата тя седеше между своя красив любовник, над когото властвуваше, и заслепения й съпруг, който печелеше за него милиони. Тя вече изглеждаше опиянена от цветята, от вината, от месата, опиянена най-вече от извратената радост, че с лъчезарната си красота причинява тук разпуснатост и разруха.

— Нали ставаше въпрос за един благотворителен празник в околийското управление? — попита, тихо Сюзан Шатлар. — Да поговорим за нещо друго, не за политика, искате ли?

Галантният околийски управител веднага се съгласи с нея:

— Разбира се, ние сме невъзможни… Ще организираме каквито празници желаете, скъпа госпожо.

След това започнаха отделни разговори, всеки говореше за увлеченията си. Абатът Марл се задоволяваше да одобрява само с кимане на глава някои изказвания на Делаво; той беше много предпазлив в тази среда, защото се възмущаваше от лошото поведение на стопанина от дома, от скептицизма на околийския управител, от категоричната враждебност на кмета, който разпространяваше антиклерикални идеи. Ах, с каква ненавист гледаше той на това общество в упадък, което трябваше да поддържа! Единствената му утеха беше симпатичната и благочестива негова съседка, хубавата Леонор; само тя се занимаваше с него, шепнеше му мили думи, докато другите спореха. Навярно и тя имаше грехове, но се изповядваше; и той вече си представяше как тя се разкайва в изповедалнята, че много се е отдавала на удоволствия, че на тази закуска е седяла до своя приятел Шатлар, чието коляно любовно се е притискало до нейното под масата. Мълчеше също така и добрият Мазел, който седеше незабелязан от никого между председателя Гом и капитан Жоливе; той отваряше уста само за да налапа големи хапки, които дъвчеше бавно от страх да не го заболи стомахът. Политическите въпроси вече не го интересуваха, откакто благодарение на рентите си се чувствуваше в безопасност от бурите. Но трябваше да дава ухо на теориите на капитана, щастлив, че се утешава с този благодушен оратор. Армията била училище на нацията, Франция според неизменната традиция могла да бъде само войнствена нация, която ще си възвърне равновесието само в деня, в който отново ще завоюва Европа и ще властвува в нея със силата на оръжието си. Глупаво било да се обвинява войската, че разстройвала труда. Впрочем труда на кого, труда за какво, възможно ли било това! Техният социализъм бил голяма лъжа! Винаги щяло да има войници, а долу, под тях, хора, които работят ангария. Сабята поне се вижда, но кой някога е видял идеята, прословутата идея, претендентката за трона на света? И той се смееше на собствената си духовитост, а добрият Мазел, който дълбоко уважаваше армията, се смееше с него от любезност. В това време Люсил гледаше своя годеник, капитана, със загадъчен любовен поглед, изучаваше го със странна усмивчица, сякаш се забавляваше от мисълта какъв съпруг ще бъде той. На другия край на масата младият Ахил Гурие се беше затворил в същото мълчание на свидетел и съдник; очите му светеха с презрение към родителите му и техните приятели, с които го принуждаваха да седи на една маса.

Но отново прокънтя един глас, който всички чуха в момента, когато поднасяха пастет от гъши дроб, един истински деликатес. Беше гласът на госпожа Мазел, която досега бе мълчала, заета изключително с чинията си, защото нейната болест изискваше силна храна. Понеже Боажелен беше изцяло зает с Фернанд и не й обръщаше внимание, тя се бе обърнала към Гурие, разказваше му за семейството си, за отличното разбирателство между нея и съпруга й, за образованието, което щяла да даде на дъщеря си Луиз.

— Не искам да й тъпчат главата, ах, не! Защо да се измъчва? Тя ни е единствена дъщеря, ще наследи всичките ни ренти.

Изведнъж Люк беше обзет от желание да протестира и, без да размишлява, присмехулно каза:

— Не знаете ли, госпожо, че ще отменят наследяването? О, в много близко време, когато бъде организирано новото общество.

На масата всички помислиха, че се шегува, но изумлението на госпожа Мазел беше толкова комично, че всички започнаха да я успокояват. Да се отмени наследяването — това било безобразие! Ще изтръгнат от децата спечелените от баща им пари и ще ги осъдят да печелят на свой ред хляба си! Сигурно това било логична последица от колективизма. И Мазел, също така изплашен, се притече на помощ на жена си, като казваше, че не се тревожи, защото цялото му богатство било вложено в държавни ценни книжа и никога не ще посмеят да унищожат Главната книга, в която са вписани кредиторите на държавата.

— Лъжете се, господине — подзе спокойно Люк. — Ще изгорят Главната книга, ще премахнат рентата. Тази мярка е вече решена.

Госпожа и господин Мазел едва не припаднаха. Да се премахне рентата — това им се виждаше толкова невъзможно, колкото бе невъзможно да се срути небето върху главите им. И те бяха толкова изумени и ужасени от опасността да бъдат отменени естествените закони, че на Шатлар му хрумна ироничната мисъл да ги успокои; той се полуобърна към малката маса, където въпреки похвалния пример на Пол двете момиченца, Низ и Луиз, не се държаха много добре.

— Не, разбира се, не, това няма да стане още утре, има време да порасне вашата дъщеря и да роди деца… О, само че добре ще направите да я измиете, защото мисля, че е потопила лицето си в крема.

Продължиха да се смеят и да се шегуват. Обаче всички бяха почувствували диханието на утрешния ден, вятъра на бъдещето, който отново задуха над масата, помитайки незаслужения разкош и отровните удоволствия. И всички защищаваха рентата, капитала, буржоазното и капиталистическо общество, основано върху наемния труд.

— Републиката ще се самоубие в деня, в който ще посегне върху собствеността — каза кметът Гурие.

— Има закони и всичко ще рухне в деня, в който няма да се прилагат — каза председателят Гом.

— Нищо подобно! Армията е налице, тя бди и няма да позволи да тържествуват безделниците — каза капитан Жоливе.

— Оставете всичко на бога, той е самата доброта и справедливост — каза абатът Марл.

Боажелен и Делаво се задоволиха да се съгласят, защото в тяхна помощ бяха всички обществени сили. Люк разбра това, правителството, администрацията, съдът, войската и духовенството още поддържаха агонизиращото общество, тази чудовищна сграда на несправедливостта и на убийствения труд на мнозинството, който храни развратното безделие на малцинството. Той продължаваше да вижда снощната страшна картина. След като бе видял обратната страна, сега виждаше лицето на това разлагащо се общество, сградата на което се руши от всички страни. И дори тук, в този разкош, в този тържествен декор, чуваше трясък и чувствуваше, че присъствуващите са неспокойни, замаяни, устремени към пропастта, обезумели като всички, които революцията помита. Поднесоха десерта, масата се отрупа с кремове, сладкиши, прекрасни плодове. Когато наляха шампанско, за да развеселят Мазелови, вдигнаха тост за безделието, за божественото, неземно безделие. Просторната и светла трапезария беше изпълнена със свежестта на големите дървета. Люк размишляваше; пред тия хора, които представляваха несправедливата и тираническа власт на миналото, той изведнъж разбра мисълта, която го обременяваше, мисълта за свободата на бъдещето.

След кафето, което беше сервирано в салона, Боажелен предложи да се разходят в парка до фермата. През цялото време на закуската той любезничеше с Фернанд, която продължаваше да бъде неумолима; под масата тя бе отдръпнала крака си от неговия, дори не отговаряше на въпросите му и отправяше сияещите си усмивки към околийския управител, който седеше срещу нея. Така се държеше с него от осем дни. Лишаваше го от всякакви нежности, когато си позволяваше да не изпълни веднага някоя нейна прищявка. Впрочем причина за сегашната им свада беше искането й да организира един лов с хрътки, за да има удоволствието да се покаже в новия си костюм, който щеше да облече тогава. Той се бе осмелил да откаже, защото разходът щял да бъде много голям; освен това Сюзан, предупредена вече, го бе помолила да бъде малко по-благоразумен; и така беше започнала борбата между двете жени и сега всичко се свеждаше до това коя ще надделее — любовницата или съпругата. По време на закуската нежният и тъжен поглед на Сюзан не бе пропуснал нищо от студената игра на Фернанд и неспокойната любезност на съпруга й. Така че, когато той предложи да се разходят, тя разбра, че прави това с единствената цел да намери случай да остане насаме със сърдитата любовница, за да се оправдае и отново да я спечели. Оскърбена, неспособна на води борба, тя запази нараненото си достойнство, като каза, че остава вкъщи, за да прави компания на Мазелови, които по здравословни причини никога не се движеха след ядене. Председателят Гом, дъщеря му Люсил и капитан Жоливе също заявиха, че няма да излязат; това накара абата Марл да предложи партия шах на председателя. Младият Ахил Гурие вече се беше сбогувал под предлог, че имал да се готви за изпит, и беше щастлив да си помечтае на свобода в просторното поле. Така че само Боажелен, околийският управител, семейство Делаво, семейство Гурие и Люк се отправиха към фермата с бавни крачки сред високите дървета на парка.

Отначало всичко беше много прилично, петимата мъже вървяха групово, а Фернанд и Леонор ги следваха, увлечени в интимен разговор. Боажелен започна да се оплаква за несполуки в земеделието: земята обедняла, всички земевладелци били застрашени от близко разорение. Шатлар и Гурие бяха съгласни, че страшният, неразрешен още въпрос се състои в следното: индустриалният работник може да произвежда само ако хлябът бъде на ниска цена, обаче разореният селянин не ще може да купува индустриални произведения, ако житото е на ниска цена. Делаво вярваше, че ще се намери разрешение в един разумен протекционизъм. А Люк, който живо се интересуваше от този въпрос, ги разпитваше и получи обяснения преди всичко от Боажелен, който най-сетне призна, че отчаянието му се дължало на непрекъснатите трудности с неговия фермер Фейа, чиито изисквания се увеличавали от година на година. Той навярно щял да бъде принуден да се раздели с него, когато ще трябва да се поднови договорът; фермерът бил поискал десет на сто намаление на арендата; най-лошо било, че, разтревожен от опасността да не бъде подновен договорът му, фермерът престанал да се грижи за земята, не я наторявал вече, като казвал, че нямало смисъл да работи за сметка на своя заместник. Земята ставала безплодна, осъдена на бавна смърт.

— И така е навсякъде — продължи Боажелен. — Не може да се постигне споразумение, работниците искат да заемат мястото на собствениците и от тази разпра страда земеделското производство… Ето например в това село Комбет, между чиито земи и моите минава пътят за Формри, няма никакво разбирателство, всеки селянин се мъчи да навреди на съседа си и с това пречи и на себе си… О, феодализмът имаше хубави страни; всички тия здравеняци биха работили, биха се покорявали, ако нямаха нищо свое и ако бяха убедени, че никога няма да имат нищо!

Това неочаквано заключение накара Люк да се усмихне. Но той беше поразен от неволното признание, че неразбирателството се дължало само на привидното обедняване на почвата. Когато излязоха от парка, погледът на Люк обхвана огромната равнина, тази Руман, която преди бе толкова известна с плодородието си и която сега обвиняваха, че била изтощена и не можела вече да изхранва населението си. Вляво той виждаше огромната земя на фермата, а вдясно бедните къщурки на Комбет, около които се очертаваха извънредно малки ниви, раздробени при подялба, наподобяващи плат, съшит от дребни парчета. И какво да се направи, за да се възвърне доброто разбирателство и от тези противоречиви и мъчителни усилия да се роди големият устрем на солидарността в името на всеобщото щастие?

Когато наближиха фермата, една широка и добре поддържана сграда, чуха ругатни, юмручни удари върху масите — силен шум от ожесточен спор. После оттам излязоха двама селяни — единият дебел и тромав, другият слаб и разгневен; като отправиха за последен път един на друг заплахи, те се отдалечиха, тръгнаха през нивите към Комбет по различни пътища.

— Какво има, Фейа? — попита Боажелен фермера, който стоеше на прага.

— О, нищо, господине… Пак двама от Комбет, които спорят за една межда, ме помолиха да им бъда арбитър. От много години, от бащи и синове, семействата Ланфан и Ивоно винаги се карат, побесняват само като се видят… Напразно се мъчих да ги вразумя, вие сте чули как се ядат един друг. И колко са глупави, боже мой! Биха били много силни, ако само поискат да помислят и да се споразумеят малко!

После, навярно съжалил, че е изпуснал тази мисъл, която би трябвало да не се изказва пред господаря, той премрежи очи и каза глухо със затворено и безизразно лице:

— Не искат ли госпожите и господата да влязат и си починат малко?

Люк видя блясък в очите му и бе изненадан от землистия му цвят и от сухото му и слабо високо тяло, сякаш изгоряло вече от силното слънце, макар че фермерът беше едва на четиридесет години. Но той беше с извънредно буден ум, както Люк се увери след това, когато го слушаше да разговаря с Боажелен. Последният го бе попитал с усмивка дали е обмислил въпроса относно договора, на което фермерът поклати глава и отвърна с малко думи като дипломат, желаещ да спечели. Очевидно прикриваше това, което мислеше: земята — на тия, които я обработват, земята — на всички, за да започнат отново да я обичат и да я направят плодородна. Да обичат земята! — и вдигна рамене. Баща му дядо му яростно я бяха обичали. Какво им донесе тази любов? Самият той се надявал, че ще може да я обикне отново, когато ще я направи плодородна за себе си, за своето семейство, а не за някои собственик, чиято единствена мисъл ще бъде да увеличи арендата още в деня, в който реколтата се удвои. Имаше още нещо в основата на недоизказаната му мисъл, в ясния му поглед към бъдещето: разумно разбирателство между селяните, обединение на толкова разпокъсаните ниви, интензивна обработка с машини. Това бяха ценни мисли, натрупани постепенно, които буржоата не трябваше да знаят, но които понякога все пак прозираха в думите му.

Най-сетне групата влезе във фермата и седна за малко; Люк отново откри студени и голи стени, миризмата на труда и бедността, които снощи толкова много го развълнуваха в дома на Бонер на улица „Три луни“. Суха и със землист цвят като мъжа си беше и жената на Фейа, застанала права, мълчалива и примирена, заедно с единственото им дете Леон, едно едро момче на двадесет години, което вече помагаше на баща си. Навсякъде, както при селяните, така и при работниците, трудът беше прокълнат, дамгосан, опорочен, труд, който не можеше да изхрани дори роба, прикован към физическата работа като с верига. В съседното село Комбет страданието навярно беше още по-голямо; хората живееха в мръсни къщурки като домашни животни, хранеха се само с чорба; съпрузите Ланфан със сина си Арсен и дъщеря си Олимп и съпрузите Ивоно, които също имаха две деца — Еужени и Никола, бяха потънали в мизерия и се самоизяждаха в яростна вражда, като утежняваха страданията си; Люк слушаше, гледаше, представяше си този социален ад и си казваше, че все пак въпросът ще бъде разрешен в деня, когато създаденото ново общество се върне към земята, вечната хранителка, майката на всички, единствената, която може да осигури насъщния хляб на хората.

Напускайки фермата, Боажелен каза на Фейа:

— В края на краищата трябва да решите, драги мой. Земята роди добра реколта, справедливо е да се възползувам.

— О, аз съм решил, господине — отвърна фермерът. — Предпочитам да умра от глад на пътя вместо у вас.

Нови групи се образуваха на връщане, когато дамите и господата тръгнаха към Гердаш през парка по друг, по-уединен и по-сенчест път. Околийският управител и Леонор се забавиха, скоро останаха на опашката, много далече от другите, и разговаряха спокойно като старо семейство; обаче Боажелен и Фернанд, които постепенно се отклоняваха, изчезнаха, сякаш бяха сбъркали пътя, заблудени от странични пътеки, толкова много разговорът им бе оживен.

Двамата съпрузи Гурие и Делаво вървяха по алеята със спокойни крачки, като разговаряха за една статия за прекратяването на стачката, публикувана в „Журнал дьо Боклер“, вестник с тираж петстотин броя, издаван от някой си Лебльо, дребен книжар с клерикални разбирания, на когото сътрудничеха със статии абатът Марл и капитан Жоливе. Кметът възразяваше, че в тази работа са намесили добрия бог, макар че и той, както и директорът на „Бездната“, одобряваше лирическия стил, с който се възпяваше победата на капитала над наемния труд. И Люк, който вървеше до тях, отегчен и уморен от разговора им, мина напред и после навлезе в гората, уверен, че все пак ще стигне до Гердаш.

Каква прекрасна самота в тази гъста малка гора, която топлото септемврийско слънце обсипваше със златен прах! Какво хубаво време! Той вървеше наслуки, щастлив, че най-сетне е сам, че диша дълбоко сред природата, сякаш облекчен от товара, който го притискаше, откакто всички тия хора тежаха на мозъка и сърцето му. Той вече смяташе да се присъедини към тях, когато изведнъж излезе близо до пътя за Формри, сред широки ливади, през които малък ръкав на Миона подхранваше едно голямо езеро. И попадна на много забавна сцена, която го очарова и му вдъхна надежда.

Тук беше Пол Боажелен, на когото бяха позволили да доведе двете гостуващи момиченца, Низ Делаво и Луиз Мазел, които с тригодишните си краченца не можеха да отидат много далече. Гувернантките, излегнали се под една върба, разговаряха и не обръщаха вече внимание на децата. Но необичайното събитие бе, че бъдещият наследник на Гердаш и двете буржоазки още с лигавничета бяха намерили езерото завладяно от нашественици от простолюдието — три момчета, които навярно бяха прескочили стената или се бяха промъкнали през плета. Люк много се изненада, когато позна Нане, водача и душата на експедицията, заедно с Люсиен и Антоанет Бонер, които навярно беше подвел и довлякъл толкова далече от улица „Три луни“, използувайки свободния неделен ден. Причината беше следната: Люсиен бе изобретил една малка самодвижеща се лодка, а Нане, като по-силен, бе предложил да ги заведе до едно езеро, което знаел, едно хубаво езеро, където никога нямало хора. В момента малката лодка плуваше сама по гладката бистра вода. Беше истинско чудо.

На Люсиен бе хрумнала гениалната идея да използува простия механизъм на една самоходна малка количка, една играчка за деветнадесет су, като приспособи колелцата, снабдени с лопатки, към лодка, издълбана от борово дърво. Лодката можеше да плува десет метра с едно навиване. Лошото бе, че след това трябваше да издърпват лодката с прът, при което всеки път имаше опасност да я потопят.

Пол и гостенките му стояха край езерото вцепенени от възторг. Неудържимо желание обзе най-вече Луиз, чиито очи блестяха в малкото й лице, наподобяващо капризна коза. Тя протегна ръчички и извика:

— Искам, искам…

После изтича до Люсиен, който беше притеглил лодката с пръта, за да я навие отново. Добрата природа и удоволствието от играта ги сближиха. Те си заговориха на „ти“.

— Аз я направих, знаеш ли?

— О, покажи ми, дай ми я!

Той не я даваше, защищаваше собствеността си от хищните ръчички.

— О, не! Не я давам, много труд положих… Ще я счупиш, пусни я.

Все пак накрая той отстъпи, тя беше много мила, много весела и миришеше на хубаво.

— Ще ти направя друга, ако искаш.

И когато той постави отново лодката във водата и колелата пак се завъртяха, тя каза, че иска, плесна с ръце и, победена на свой ред, дружелюбно седна на тревата и не се отдели от него.

Пол, най-големият от всички, който на седем години приличаше на малък мъж, смътно почувствува, че трябва да си изясни положението. Той се насочи към Антоанет, миловидността и чистото и красиво лице на която го окуражаваха.

— Ти на колко си години?

— Аз съм на четири години, но татко казва, че имам вид на шестгодишна.

— Кой ти е татко?

— Татко ми е татко! Глупав ли си, че питаш? Тя така хубаво се смееше, че той счете отговора за окончателен, и не продължи да я разпитва. Той също седна до нея и те веднага станаха най-добрите приятели в света. Той навярно не забелязваше, че тя беше облечена в обикновена вълнена рокличка; не беше хубава, но беше много приятна с цветущото си здраве и самоувереността си.

— А твоят татко? Негови ли са всички тия дървета? Ах, да, колко място имаш, за да играеш!… Ние всички минахме през дупката на плета, ей там.

— Забранена е… И на мене ми забраняват да идвам тук, защото се страхуват да не падна във водата. А пък толкова е весело!… Не трябва да казваме нищо, ще накажат всички ни.

Но изведнъж се разигра една драма. Нане, толкова рус и толкова чорлав, изпадна във възторг от Низ, която беше още по-чорлава и по-руса от него. Приличаха на две играчки. Те веднага тръгнаха един към друг, сякаш срещата им е била предопределена и я очакваха. Хванаха се за ръце, смееха се един на друг и си играеха, като се блъскаха. После Нане, за да се покаже смел мъж, извика:

— Лодката може и без прът да се върне… Аз ще вляза във водата, за да я взема.

Възхитена, Низ, която също бе за необикновените игри, подкрепи предложението му:

— Да, така, трябва да влезем във водата, трябва всички да си свалим обувките.

И когато се наведе, тя се подхлъзна в езерото. Цялото й детско самохвалство изчезна и тя нададе ужасен вик, когато почувствува, че водата е намокрила ботинките й. Той смело се хвърли, хвана я със силните си вече ръце; понесе я, както победителят носи трофей, и я постави на тревата; тя отново започна да се смее и да си играе с него; двамата се сграбчиха и се затъркаляха като две весели козлета. Но острият вик, който тя нададе от страх, изтръгна гувернантките от задълбочения им разговор под върбата. Те станаха и с ужас забелязаха нахлулата в парка банда, тия момчета, паднали бог знай откъде, които си позволяваха да развращават децата на буржоата, поверени на техните грижи. Те се затичаха така разгневени, така ужасени, че Люсиен побърза да прибере лодката си и побягна с всички сили, изплашен да не му я вземат; последваха го Антоанет и Нане; обзети от паника, те изтичаха до плета, легнаха по корем, плъзнаха се и изчезнаха: а двете гувернантки поведоха към Гердаш трите деца, като се уговориха с тях да не казват нищо, за да не им се карат.

Останал сам, Люк се смееше, развеселен от тази сцена, която неочаквано бе наблюдавал под бащинското слънце, сред дружелюбната майка-природа. О, смелите малки същества! Колко бързо се разбираха, как лесно разрешаваха всички трудности, като не познаваха още братоубийствените борби; какъв блян за тържествуващо бъдеще носеха те в себе си! За пет минути той стигна в Гердаш, където отново попадна в отвратителното настояще, отровено от егоизма, станало ожесточено бойно поле на всички лоши страсти. Часът беше вече четири и гостите се сбогуваха.

— Той се изненада, когато видя малко вляво от външното каменно стълбище господин Жером в неговата количка. Той се връщаше от продължителната си разходка и беше дал знак на слугата да го остави за момент на това място, сякаш бе пожелал да присъствува на тръгването под косите лъчи на залязващото слънце. На стълбището сред тия господа и госпожи, готови да си тръгнат, Сюзан очакваше съпруга си, който още не се бе върнал с Фернанд. От няколко минути всички бяха тук; най-сетне тя ги видя да се връщат със спокойна крачка, като разговаряха с такова изражение на лицата им, сякаш тяхното дълго усамотение беше нещо съвсем естествено. Впрочем тя не поиска никакво обяснение, но Люк ясно забеляза, че ръцете й леко треперят и в усмивката й на добра домакиня, принудена да бъде любезна, има горчива мъка. И тя изтръпна жестоко наранена, когато Боажелен, обръщайки се към капитан Жоливе, му каза, че ще отиде при него, за да се посъветват и да организират заедно лова с хрътки, за който отдавна мислел, без да има предвид нещо конкретно. Значи, сега въпросът бе решен, съпругата бе победена, любовницата бе взела връх, налагайки прищявката си за разхищения и лудории по време на тази разходка, безсрамна като открито определена среща. Вътрешен бунт разтърси Сюзан — защо не си вземе детето и се махне? После с видимо усилие тя се успокои, възвърна достойнството и величието си, като запази честта на своето име и на своя дом, затворила се в себеотрицанието на почтена жена, в това героично мълчание, а което беше решила да живее, за да се защити от заобикалящата я кал. И Люк, който отгатваше всичко, почувствува мъката й само по трепета на горещата й ръка, която стисна на сбогуване.

Господин Жером беше наблюдавал сцената с бистрия си като изворна вода поглед, в който не можеше да се разбера дали още има някаква мисъл, някакъв разум, способен да проумява и съди. После той видя как си заминаха всички гости; пред него като на парад дефилираха представителите на властта, господарите, които трябваше да бъдат пример за народа. Шатлар тръгна с каляска заедно с Гурие и Леонор, която бе предложила едно място на абата Марл, така че седеше с него на предната седалка, а околийският управител и кметът дружески се бяха настанили срещу тях. Капитан Жоливе, който сам караше взет под наем кабриолет, отведе председателя Гом и Люсил, годеницата си; загриженият баща с тревога следеше кокетниченето на дъщеря си. След тях Мазелови се качиха в огромното ландо, с което биха дошли, и се полуизлегнаха в него като в меко легло, за да довършат храносмилането си. Господин Жером, когото всички поздравиха, спазвайки обичая на дома, гледаше подир тях, както дете гледа преминаващите сенки, и никакво чувство не се изрази върху студеното му лице.

Останаха само семейство Делаво и Люк; директорът на „Бездната“ искаше на всяка цена да вземе Люк със себе си, в каляската на Боажелен, за да го избави от необходимостта да се върне пеш. Щяло да бъде много просто да го оставят пред вратата му, тъй като и без това щели да минат през Крешри. Понеже в колата имаше само едно допълнително място, Фернанд щяла да вземе Низ на коленете си, а гувернантката щяла да седне до кочияша. Делаво настояваше много любезно:

— Моля ви, господин Фроман, ще ми доставите истинско удоволствие.

Най-сетне Люк трябваше да приеме. Боажелен нетактично заговори отново за лова с хрътки и загрижено попита дали Фроман ще бъде още в Боклер, за да вземе участие. Той му отговори, че още нищо не знае, но че никак не трябва да разчитат на него. Сюзан го слушаше усмихната. После с очи, просълзени от братската им симпатия, отново му подаде ръка:

— Довиждане, приятелю.

И когато най-сетне каляската тръгна, Люк срещна за последен път очите на господин Жером и му се стори, че те шарят от Фернанд към Сюзан, като бавно наблюдават окончателната гибел, която заплашваше рода му. Впрочем не беше ли това една илюзия, може би в дъното на очите му просто проблясваше като неясна усмивка последното чувство, което го вълнуваше, когато гледаше внучката си, единствената, която обичаше и която искаше още да вижда?

Докато пътуваха с каляската към Боклер, Люк много бързо разбра, защо Делаво толкова настояваше да го вземе със себе си. Той започна да го разпитва за внезапното му пътуване, за целта на пребиваването му в Боклер, за новия ръководител на високата пещ, когото Жордан щял да назначи сега след смъртта на инженер Ларош. Едно от тайните намерения на Делаво винаги бе да купи високата пещ, а също така и просторния парцел, който разделяше двата завода, така че да удвои стойността на „Бездната“, като включи в нея и Крешри. Но това беше голяма сделка и той се надяваше да изплаща покупката бавно и на части, защото скоро нямаше да има необходимите пари. Обаче внезапната смърт на Ларош разпали желанието му и той си мислеше, че все пак ще може да се разбере с Жордан, за когото знаеше, че се е задълбочил в заниманията си и желае да се освободи от мъчителната за него грижа да управлява предприятието си. Поради това неочакваното пристигане на Люк, повикан от Жордан, много го развълнува — страхуваше се, че младият човек може да се възпротиви на проекта му, който от предпазливост още не разкриваше. Още с първите въпроси, зададени с добродушен вид, Люк, без да е разбрал напълно намеренията на своя събеседник, се усъмни и затова отговори уклончиво:

— Нищо не зная, повече от шест месеца не съм виждал Жордан… Мисля, че той просто ще повери своята висока пещ на някой млад и способен инженер.

Докато говореше, той забеляза, че Фернанд не откъсва очи от него. Низ беше заспала на коленете й, а тя мълчеше, силно заинтересована, сякаш се досещаше, че съдбата й се решаваше тук; погледът й бе втренчен в този млад мъж, в чието лице вече виждаше неприятел. Дали той не е взел страната на Сюзан? Нали ги беше видяла, че се разбират, когато братски си стиснаха ръцете! И сега тя чувствуваше, че войната е обявена; в желанието си да победи цялата й красота се изостряше в тънка и жестока усмивка.

— О, говоря така — подзе Делаво, биейки отбой, — защото ми бяха казали, че Жордан смята да се посвети изцяло на изобретенията си… Някои от тях са превъзходни.

— Превъзходни! — повтори Люк с възторжено убеждение.

Колата спря пред Крешри, той слезе, благодари и остана сам. Беше разтреперан от голямото вълнение, което бе преживял по волята на съдбата през тия два дни от пристигането си в Боклер. Беше видял двете лица на този отвратителен свят, чийто прогнил скелет пукаше: незаслужената мизерия на едни, развращаващото богатство на други. Лошо платеният, презреният труд, несправедливо разпределен, беше вече само мъчение и позор, вместо да бъде благородството, здравето, дори щастието на човека. Сърцето му биеше до пръсване, умът му трескаво работеше под напора на идеята, която го беше обзела от месеци насам. От цялото му същество се надигаше вик за справедливост; за него сега нямаше друга цел, освен да помогне на клетниците и да възстанови малко справедливостта на земята.

IV

На другия ден, понеделник, Жорданови трябваше да се върнат в Боклер с един от вечерните влакове. Люк прекара предобеда в разходка из парка на Крешри, един парк на площ около четиридесет хектара, чието изключително местоположение, бликащите извори и прекрасната зеленина го правеха райски кът, известен в целия край.

Жилището, една доста тясна и без никакъв стил тухлена сграда, построена от дядото на Жордан по времето на Луи XVIII на мястото на стария замък, изгорен през революцията, опираше на склона на Монбльозите, една стръмна и гигантска стена, която образуваше висок нос пред края на дефилето Бриа към огромната равнина Руман. Паркът, защитен така от северните ветрове, с южно разположение, приличаше на естествен парник, в който царуваше вечна пролет. Буйна растителност покриваше този скалист склон благодарение на потоците, които се стичаха от всички страни като кристални водопади; сред пълзящите растения и вечно зелените храсти се изкачваха нагоре кози пътеки, стълби, издълбани в скалата. После долу потоците се съединяваха в бавно течаща река, която напояваше целия парк, просторните морави, горичките от големи, красиви и могъщи дървета. Впрочем Жордан, който искаше да остави девствена тази природа, държеше само един градинар с двама помощници, чиито задължения бяха да почистват парка и да се грижат за зеленчуковата градина и няколкото цветни лехи пред терасата на къщата.

Дядото Орелиан Жордан дьо Бовизаж бе роден през 1790 година, в навечерието на епохата на терора. Родът Бовизаж, един от най-старите и прочутите в областта, беше вече в упадък; от някогашните си, огромни земи тогава притежаваше само две ферми, присъединени днес към землището на Комбет, и около хиляда хектара голи скали, безплодни земи, простиращи се като лента във високото плато на Монбльозите. Орелиан бе едва тригодишен, когато родителите му бяха принудени да емигрират през една ужасна зимна нощ, като оставиха замъка си в пламъци. До 1816 година той живя в Австрия, където един след друг, първо майка му, а после баща му, родителите му починаха, като го оставиха в много тежко положение; възпитан сурово в занаятчийско училище, той имаше какво да яде само когато можеше да припечели нещо като механик в една мина за желязна руда. Беше навършил двадесет и седем години, когато при царуването на Луи XVIII се завърна в Боклер и намери фамилното имение още по-намалено, без двете ферми; останали бяха само днешният малък парк и хилядата хектара камънаци, които никой не искаше. Нещастието напълно го демократизира, той разбра, че не може повече да бъде Бовизаж, и оттогава започна да се подписва съвсем кратко само Жордан, ожени се за дъщерята на един много богат фермер от Сен Крон и с нейната зестра построи върху пепелището на замъка буржоазната тухлена къща, в която и сега още живееше неговият внук. Той си остана работник с почернели ръце и често си спомняше за мината с желязна руда в Австрия и за високата пещ, в която бе работил; и от 1818 година започна да търси и откри в голите скали на имението си една подобна мина, за чието съществуване предполагаше от легендите, разказвани от родителите му; после построи над Крешри, в склона на планината, една висока пещ, първата в този край. Оттогава стана индустриалец, но никога не успяваше да реализира блестящи сделки, винаги се бореше със затруднения, понеже му липсваха необходимите парични сраства; но този край му остана признателен поради това, че неговата висока пещ привлече създатели на сегашните богати заводи; между които и Блез Кюриньон, пещарят, който през 1823 година бе основал „Бездната“.

Орелиан Жордан имаше само един син, Северен, който се роди, когато бе на повече от тридесет и пет години; едва след неговата смърт, през 1852 година, когато синът му го замести, високата пещ на Крешри стана солидно предприятие; Северен се ожени за госпожица Франсоаз Мишон, дъщеря на един лекар в Маньол, която се оказа прелестно добра жена, изключително интелигентна. Тя стана двигателят, мъдростта и съкровището на предприятието. Съпругът й, когото тя съветваше, обичаше и подкрепяше, прокопа нови минни галерии, увеличи десеторно добива на руда, почти преустрои високата пещ, като я снабди с усъвършенствувани съоръжения. Така те спечелиха голямо състояние, но започнаха да страдат, че нямат деца. Бяха женени от десет години, Северен бе вече на четиридесет години, когато най-сетне им се роди син, Марсиал, а десет години по-късно имаха и дъщеря, Сьорет. Тази закъсняла плодовитост ги изпълни с щастие, а особено майката, която бе прекрасна майка; тя като че ли отново роди своя син, като самоотвержено го изтръгна от смъртта и го направи свое подобие и по ум, и по доброта. Доктор Мишон, баща й, един мечтател хуманист, голям благодетел, стар привърженик на Фурие и Сен Симон, се оттегли в Крешри, където тя му построи една къщичка, същата, в която сега бе настанен Люк. Той умря сред книгите си, огрян от весело слънце и заобиколен от цветя. И до смъртта на обожаваната майка, която почина шест години след баща си и съпруга си, всички в Крешри живееха весело в постоянно благоденствие и щастие.

Когато останаха сираци, а това, бе преди пет години, Марсиал Жордан беше на тридесет години, а Сьорет на двадесет. Той, въпреки крехкото си здраве и непрекъснатите болести, от които майка му го излекува благодарение на силната си любов, завърши политехнически институт. Но още със завръщането си в Крешри, след като се отказа от всички предлагани му длъжности, благодарение на значителното си състояние стана господар на своята съдба и страстно се зае с открития, каквито приложението на електричеството разкриваше пред учените. Той си построи до самата тухлена къща една много просторна лаборатория, под един съседен навес инсталира мощен електрически двигател, после постепенно се специализира и накрая се отдаде почти напълно на мечтата си да осъществи не само теоретически, но и практически металолеенето в електрически пещи в индустриалното производство. От този момент той се уедини, заживя като монах, отдаден всецяло на опитите си, на голямата си задача, която стана смисъл на живота и работата му. Сестра му замести покойната му майка. Сьорет скоро стана негов верен пазач, добрият ангел, който непрекъснато бдеше и се грижеше за него; тя го обкръжаваше с любов и топлота, от които той имаше нужда както от въздуха, който дишаше. Освен това тя пое ръководството на малкото им домакинство, освободи го от материалните грижи и му помагаше като секретарка и лаборантка, без да вдига шум, мирно и нежно, със спокойна усмивка. За щастие високата пещ продължаваше да работи сама; старият инженер Ларош, оставен като наследство преди повече от тридесет години от основателя Орелиан Жордан, я ръководеше, така че Марсиал Жордан, задълбочен в лабораторните си опити, можеше съвсем да не мисли за сегашното състояние на работата. Той оставяше добрия човек да управлява високата пещ съобразно усвоената практика и не се грижеше за възможното подобряване и усъвършенствуване, като считаше, че тези неща са относителни и временни постижения без особено значение, тъй като търсеше радикален метод — добиване на желязо с електричество, което ще извърши преврат в металургичната промишленост. Дори Сьорет трябваше понякога да се намесва, да решава някои въпроси заедно с Ларош, понеже знаеше, че умът на брат й е всецяло зает с някакво търсене, и не искаше да го смущава със странични занимания. И изведнъж смъртта на Ларош така разстрои толкова добре регулирания ход на нещата, че Жордан, считайки се достатъчно богат и без каквито и да било амбиции да ръководи предприятието, беше готов да се освободи доброволно от високата пещ, като веднага започне преговори с Делаво, чиито желания му бяха известни, ако Сьорет, по-мъдра от него, не беше го склонила най-напред да се посъветва с Люк, в когото имаше голямо доверие. На това именно се дължеше спешното повикване на младия мъж, който така ненадейно попадна в Боклер.

Люк познаваше Жорданови, брата и сестрата, откакто ги бе срещнал в дома на Боажеленови, в Париж, където живяха цяла една зима, за да доведат докрай някои проучвания. Големият му възторг към брата, чийто научен гений го развълнува, и дълбокото приятелско чувство, примесено с уважение, към сестрата, която му изглеждаше като божествен образ на добротата, бързо предизвикаха силна симпатия у Люк към тях. По това време самият той работеше с прочутия химик Бурден, натоварен да проучи възможността за използуването на железните руди, наситени с много сяра и много фосфати; Сьорет си спомняше подробностите, които той бе разказал на брат й една вечер при разговор, който тя не можеше да забрави като стопанка, загрижена за състоянието на предприятието им. Бяха изминали повече от десет години, откакто бе изоставена мината, открита върху платото на Монбльозите от Орелиан Жордан, дядото, защото бяха попаднали на отвратителни пластове, в които имаше толкова сяра и фосфор, че резултатът от топенето не можеше да покрие разходите за добива на рудата. Експлоатацията бе прекъсната, високата пещ на Крешри сега се захранваше от мините в Гранвал, близо до Бриа, откъдето малката железопътна линия докарваше доста хубавия материал до разтоварната платформа, а също така и въглищата от съседните каменовъглени мини. Но всичко това ставаше с големи разходи и Сьорет често си мечтаеше за този химически метод, който може би ще позволи да се поднови експлоатацията на мината така, както Люк бе казал; и в желанието си да се консултира с него, преди брат й да вземе решение, тя смяташе, че е необходимо да знае поне какво ще отстъпят на Делаво, ако се сключи договор за продажба между Крешри и „Бездната“.

Жорданови трябваше да пристигнат с влак в шест часа след дълъг дванадесетчасов път; Люк отиде на гарата, за да ги чака, като се възползува от колата, която тръгна да ги вземе. Дребен, слаб, с продълговато благо и малко неопределено лице, обкръжено с избеляла кафява коса и брада, Жордан слезе от вагона, загърнат с голям кожух, макар че хубавият септемврийски ден беше топъл. С черните си, много живи и много проницателни очи, в които сякаш беше вместен целият му живот, той пръв забеляза младия мъж.

— О, драги ми приятелю, колко е любезно от ваша страна, че ни чакате! Човек не може да си представи подобно нещастие с този беден, самотен наш братовчед, когото трябваше да отидем да погребем! А пък аз изпитвам отвращение към пътуванията!… Най-сетне всичко свърши, ето ни тук.

— Живи и здрави все пак и не много уморени? — попита Люк.

— Да, не много. За щастие, можах и да спя.

Появи се и Сьорет, която бе останала да провери дали не са забравили някое от одеялата, които носеше за всеки случай. Тя съвсем не беше красива, беше също така дребна, с бледо и безжизнено лице, незначителна на вид като жена, примирила се с ролята си на добра домакиня и болногледачка. Обаче нежните й усмивки озаряваха с чар нейното невзрачно лице, в което също така единственото хубаво бяха пламенните й очи, в дъното на които гореше скрита, неосъзната от нея жажда за любов. Досега тя беше обичала само брат си, обичаше го като монахиня, която принася живота си в жертва на своя бог. Веднага, преди още да заговори с Люк, тя извика на брат си:

— Внимавай, Марсиал, трябва да си сложиш шала!

После се обърна към младия мъж с очарователната любезност и му засвидетелствува голямата си симпатия:

— Колко много трябва да се извиняваме, господин Фроман! И какво си помислихте за нас, като не ни намерихте при вашето пристигане?… Поне добре ли се настанихте у нас, добре ли се грижеха за вас?

— Прекрасно, живях като принц.

— О, вие се шегувате!… Като заминавах, аз имах грижата да дам всички необходими нареждания, за да не ви липсва нищо. Няма да повярвате колко се тревожех при мисълта, че ще бъдете сам в нашата бедна празна къща.

Качиха се в колата и разговорът продължи. Люк напълно ги увери, като им се закле, че е прекарал два много интересни дни, за които ще им разкаже. Когато пристигнаха в Крешри, макар че се беше стъмнило, Жордан огледа всичко около себе си и толкова щастлив, че се е върнал в обичайната си среда, извика от радост. Струваше му се, че се завръща тук след няколкоседмично отсъствие. Можеше ли да намира удоволствие в пътуването, щом като цялото му щастие беше в ъгълчето, където мисли и работи, освободен от всекидневните грижи. И докато чакаше Сьорет да сервира вечерята, той бързо се изми с хладка вода и настойчиво поиска да заведе Люк в лабораторията си, сам изгарящ от желание да влезе там, като казваше леко засмян, че няма да вечеря с удоволствие, ако преди това не подиша въздуха на помещението, където прекарва живота си.

— Драги приятелю, това е моята предпочитана миризма… Честна дума, да! От всички миризми най-много обичам миризмата на стаята, в която работя… Тя ме омагьосва и вдъхновява.

Лабораторията беше просторна, много висока, построена с желязо и тухли зала, чиито широки прозорци гледаха към зеленината в парка. По средата имаше голяма маса, отрупана с прибори, стените бяха украсени със сложна апаратура, с модели и скици на проекти, а в ъглите стърчаха малки електрически пещи. Мрежа от кабели и жици, увиснали от единия до другия край на залата, докарваше енергията от съседния навес, където се намираше машината, и я разпределяше в апаратите, приборите и пещите за извършване на опитите. И сред тази строга, малко сурова научна обстановка пред един от прозорците беше обзаведено едно меко, топло и интимно кътче с ниски библиотечни шкафове, с дълбоки фотьойли, с един диван, на който братът поспиваше в определени часове; и имаше и една малка масичка, до която сядаше сестрата, когато бдеше над него или му помагаше като вярна секретарка.

Жордан завъртя един ключ и цялата зала се заля от електрическа светлина и стана по-весело.

— Ето ме тук, аз решително се чувствувам най-добре у дома си… Нали знаете за нещастието, което ме принуди да замина за три дни; то се случи точно в момента, когато бях особено увлечен в един опит. Ще го подновя… Боже мой, колко хубаво се чувствувам!

Той продължи да се смее. Беше станал по-розов и по-въодушевен от обикновено. И като се полуизлегна на дивана, в привичната му замечтана поза, покани и Люк да седне.

— Драги приятелю, нали имаме време да поговорим за нещата, които ме накараха така силно да пожелая да ви видя, че си позволих да ви повикам? Всъщност необходимо е да присъствува и Сьорет, защото е отличен съветник; ако искате, това може да стане след вечерята, по време на десерта… Ах, колко съм щастлив, че сте тук, срещу мене, за да ви кажа, докато чакаме, докъде стигнаха моите изследвания. Те не вървят бързо, но аз работя, нали знаете, че това е голямо дело, достатъчно е да се работи по два часа дневно, за да се завоюва светът.

И мълчаливецът продължи да говори, разказа за своите трудове, като шеговито подхвърли, че не споделя с никого, освен с дърветата от своя парк. Електрическата пещ за топене на метала била вече открита; той търсел практическото й приложение в топенето на желязна руда. В Швейцария, където двигателната сила на потоците дава възможност да се строят евтини инсталации, в които при отлични условия се добивал алуминий. Защо да не се добива така и желязо? За да се реши задачата, трябва само да се прилагат същите принципи при определено условие. Сегашните високи пещи се нагряват до хиляда и шестстотин градуса, докато в електрическите пещи се достига до две хиляди градуса, като топенето ще става бързо, пълно и равномерно. И той лесно си представял такава пещ: един обикновен куб, иззидан от тухли, с височина на стените два метра, а огнището и потата от магнезий, най-огнеупорният от познатите материали. Той също така изчислил и определил обема на електродите, два големи цилиндъра от въглища; първото му съществено откритие било, че може директно да ги пълни с необходимия въглерод, за да отделя кислорода от рудата по такъв начин, че да опрости топенето и почти да го освободи от обемистия шлак. Бил построил макар и в груба форма модела на такава пещ, но как да я пусне в действие, как да я приложи на практика в индустрията?

— Погледнете! — каза той, като посочи с жест един модел в ъгъла на лабораторията. — Ето я моята електрическа пещ. Навярно трябва да се усъвършенствува, тя има много недостатъци, които още не мога да отстраня. Но и в това състояние ми даде отливки на прекрасен чугун и смятам, че една батерия от десет подобни пещи за десет часа ще произведе толкова, колкото произвеждат за едно денонощие три високи пещи, подобни на моята. А работата е толкова лесна и безопасна, че може да се ръководи от деца само с въртене на обикновени ключове!… Трябва да кажа обаче, че моите пробни чугунени отливки ми струват толкова скъпо, колкото ако бяха кюлчета от сребро. Така че задачата ми е съвсем ясна: моята пещ, която още е една лабораторна играчка, ще служи на индустрията от деня, в който ще мога да я снабдявам изобилно с евтина електрическа енергия, за да бъде изгодно топенето на желязната руда.

И той обясни, че от шест месеца е изоставил своята пещ, отдал се всецяло на разрешаването на задачата за пренасянето на електрическата енергия. Дали няма да се направи икономия, ако каменните въглища се изгарят в централи до самите мини и добитата електрическа енергия се отправя по кабели в далечните заводи, които имат нужда от нея? Това било задачата, над чието решение работели учени от години вече; бедата била в тава, че всички не можели да избягнат значителната загуба на електроенергия.

— Правени са и други опити — каза Люк с недоверие. — Смятам, че не може да се реализира икономия!

Жордан се усмихна и на лицето му се изрази кротката упоритост и непоколебимата вяра, които влагаше в търсенията си и които понякога го караха да работи много месеци, за да установи и най-малката истина.

— Никога не трябва да вярваш, докато сам не се убедиш… Аз вече имам добри резултати; един ден електрическата енергия ще може да се акумулира, разпределя и отправя без никакви загуби. И ако ми трябват двадесет години, добре, ще работя двадесет години. Това е много просто, започваш работа всяка сутрин и продължаваш, докато успееш… Впрочем какво друго мога да правя, освен да продължавам?

Той говореше с такова наивно величие, че Люк се развълнува като пред подвиг на герой. Гледаше го колко е слаб, дребен, с вечно разклатено здраве, кашлящ и задъхващ се под своите шалове и шалчета в тази огромна зала, задръстена от гигантски апарати, кръстосана с проводници, които носят мълнии; лабораторията всеки ден все повече се изпълваше с огромния тежък труд на това малко същество, което се разхождаше, напрягаше се и упорито работеше като затрупано с прах насекомо! Откъде вземаше той не само умствената енергия, но и физическата сила, за да извършва и да довежда до добър край такива огромни задачи, които изискват живота на мнозина силни и здрави хора? А Жордан ходеше със ситни крачки и едва дишаше, но вдигаше един цял свят с малките си, слаби като на болно дете ръце. Сьорет се появи и каза весело:

— Какво правите, та не идвате на вечеря?… Мой мили Марсиал, ще заключа лабораторията, ако не си благоразумен.

Трапезарията, а също така и салонът бяха две доста тесни помещения, топли и приятни като гнездо, над което бдеше женско сърце; прозорците им гледаха към зеленината, към ливадите и нивите, които се разстилаха чак до хоризонта в обширната равнина Руман. Но в този нощен час пердетата бяха спуснати, макар че беше топло; и тук Люк веднага отново забеляза внимателните грижи, които сестрата полягаше за брат си. Той беше подложен на сложен режим, ядеше специални ястия, специален хляб, дори водата, която пиеше, беше леко стоплена. Той ядеше като птица, лягаше и ставаше рано като кокошките, които са благоразумни същества. През деня правеше къси разходки, прекъсваше работата си, за да си почине, да поспи. На ония, които се учудваха на огромния труд, който полагаше, и го считаха за много работлив човек, палач на самия себе си, като се труди от сутрин до вечер, той отговаряше, че работи едва три часа дневно — два часа сутрин и един час следобед; сутрешната си работа разделял на две с малка почивка, защото бил неспособен да съсредоточи вниманието си върху един въпрос повече от час, без да му се завие свят, сякаш главата му се изпразвала. Никога нямал сили за повече, постигал всичко само с волята си, с упоритостта си, със страстното си увлечение от делото, на което отдавал всичките си умствени сили, примирен с мисълта, че родилните мъки могат да продължат с години.

Сега Люк намери отговора на този въпрос, който често си беше поставял, за да разбере откъде този толкова слаб Жордан намираше сила за огромната работа. Намираше я само в метода, в мъдрото и систематическо използуване на своите възможности, колкото и малки да бяха. Дори използуваше слабостите си, които превръщаше в оръжие срещу външните смущения. Но най-вече винаги се стремеше към едно и също нещо — да посвещава на делото си всяка минута, с която разполагаше, и правеше това, без да се отчайва, без да се отегчава, работейки бавно е постоянна и упорита вяра, която повдига планини. Знае ли човек каква огромна работа натрупва, като се труди само по два часа дневно, за да върши полезен, целеустремен труд. Без да го прекъсва поради мързел или някаква прищявка? Житото зърно по зърно пълни чувала, водата капка по капка препълва реката. Камък върху камък и сградата се издига, паметникът се извишава над планините. Така благодарение на изключителния метод, към който се беше приспособил, този болнав човек, който се увиваше в одеяла и пиеше само топло от страх да не хване хрема, твореше едно най-величаво дело, посвещавайки му малкото часове на умственото си здраве, изтръгнати от физическата си немощ.

Вечерята беше много приятелска и весела. Цялата къща се обслужваше от жени; Сьорет считаше, че брат й трудно ще понася много шумната и много грубата мъжка прислуга. Кочияшът и конярят понякога помагаха само в дните, когато в дома имаше тежка работа. Грижливо избраните прислужнички имаха приятен вид, нежни и сръчни ръце; те не смущаваха щастливия покой на този топъл дом, достъпен само за някои много интимни приятели. Тази вечер по случай завръщането на господарите имаше тлъста супа, мряна от Миона с масло, печено пиле, зеленчукова салата — най-обикновени ястия.

— Наистина ли не сте скучали много от събота досега? — попита Сьорет Люк, когато тримата бяха около масата в малката скромна трапезария.

— Не, уверявам ви — отвърна младият мъж. — Впрочем няма да повярвате колко много бях зает.

И той най-напред им разказа за събота вечер, за безмълвния бунт в Боклер, за откраднатия хляб от Нане, за арестуването на Ланж, за посещението си у Бонер, жертва на стачката. Но от някаква особена предпазливост, на която сам се учуди по-късно, избягна да каже за срещата си с Жозин и дори не спомена името й.

— Бедните хора! — каза състрадателно младото момиче. — Тази ужасна стачка ги доведе до хляб и вода; дори щастливи бяха ония, които имаха хляб… Какво да се прави? Как да им се притече човек на помощ? Милостинята е нищожно облекчение; вие няма да повярвате колко отчаяна бях през тия два месеца, съзнавайки, че ние, богатите и щастливите, сме безпомощни да им помогнем радикално.

Тя беше хуманистка, възпитаничка на дядо си Мишон, стария доктор, фуриериста и сенсимониста, който още като дете я взимал на коленете си, за да й разказва съчинени от него хубави приказки за фаланстери, основани в блажени острови, за градове, където във вечна пролет хората осъществяват всичките си мечти за щастие.

— Какво да се прави? Какво да се прави? — повтори тя тъжно, устремила в Люк хубавите си очи, изпълнени с нежност и състрадание. — Все пак нещо трябва да се направи.

И тогава от сърцето на Люк, също развълнуван като нея, се изтръгна вик:

— О, да! Време е! Трябва да се действува!

Но Жордан клатеше глава. В уединението си на учен той никога не се занимаваше с политика. Силно я ненавиждаше, което впрочем беше неправилно, защото все пак е необходимо хората да следят начина, по който ги управляват. Само че от върха на абсолюта, където живееше, той считаше събитията на деня за незначителни, обикновени изпитания по пътя. Според него единствено науката водеше човечеството към истината, към справедливостта, към пълното щастие, към този съвършен Град на бъдещето, към който народите така бавно и така мъчително се стремят. Тогава защо е нужно да се занимава с всичко това? Не е ли достатъчно, че науката напредва? И напредва въпреки всичко, всяко нейно завоевание е окончателно. В края на краищата каквито и да са катастрофите по пътя, животът ще победи, човечеството най-сетне ще изпълни своето предназначение. И макар че беше много нежен и милостив като сестра си, Жордан не даваше ухо на същевременната борба, затваряше се в лабораторията си, където фабрикуваше, както сам казваше, щастието на утрешния ден.

— Трябва да се действува — заяви и той. — Мисълта е също действие и тя най-плодотворно може да въздействува върху света. Нима знаем какви семена ще поникнат?… Макар че всички тия нещастници разкъсват душата ми, аз не се безпокоя, защото жътвата неизбежно ще дойде в определения й час.

Люк съвсем не искаше да възразява в това трескаво и смутено състояние, в което се намираше духът му, и разказа за неделния ден, за поканата в Гердаш, за закуската, на която бе присъствувал, за хората, които бе срещнал, и за това, което са правили и говорили там. Той много добре почувствува, че братът и сестрата го слушаха студено и не проявяват интерес към цялото това общество.

— Откакто са в Боклер, ние много рядко виждаме Боажеленови — обясни Жордан със спокойната си откровеност. — Те бяха много любезни към нас в Париж; но тук ние живеем в такова усамотение, че отношенията ни постепенно почти се прекъснаха. Освен това трябва да кажа, че нашите възгледи и навици са твърде различни. Делаво е умен и деловит мъж, който се е отдал напълно на работата си, както аз на моята. Ще прибавя още, че толкова се ужасявам от висшето общество на Боклер, че решително му затварям вратата и се радвам, че то се възмущава, а аз стоя настрана от него като опасно луд човек.

Сьорет започна да се смее.

— Марсиал преувеличава. Аз каня на гости абата Марл, който е добър човек, а също така доктор Новар и учителя Ермелин, с когото ми е интересно да разговарям. Със стопаните на Гердаш ние наистина сме само в обикновени отношения на вежливост, но аз изпитвам искрено приятелство към госпожа Боажелен, която е толкова добра и очарователна.

Жордан, който понякога обичаше да я дразни, каза:

— Кажи тогава, че аз гоня хората и че ако ме няма тук, ще отвориш широко вратата.

— Ами, разбира се! — извика весело тя. — Домът ни е такъв, какъвто ти го желаеш. Искаш ли да устроя един голям бал, на който да поканя околийския управител Шатлар, кмета Гурие, председателя Гом, капитан Жоливе, семействата Мазел, Боажелен и Делаво?… Ти ще откриеш танците е госпожа Мазел.

Те продължиха да се шегуват, много щастливи тази вечер, че са се завърнали в родното гнездо и че сред тях е Люк. Накрая, при десерта, засегнаха големия, сериозен въпрос. Двете мълчаливи и пъргави прислужнички се бяха оттеглили, без да вдигат шум с плъстените си обуща. И обстановката в тихата трапезария стана толкова спокойна и интимна, че сърцата и умовете свободно се разтваряха.

— Драги приятелю — каза Жордан, — ето какво искам аз от вас в името на нашето добро приятелство… Да проучите въпроса и да ми кажете просто какво бихте направили вие на мое място.

И той разказа целия случай, обясни в какво душевно състояние се намира. Много отдавна щял да се отърве от високата пещ, ако експлоатацията не вървяла, така да се каже, от само себе си по неизменен път, установен от практиката. Печалбите били достатъчни, но това нямало значение за него, защото се считал доста богат; от друга страна, за да удвои и утрои печалбите, трябвало да поднови една част от съоръженията, да увеличи производителността — с една дума да се отдаде изцяло на пещта. Това именно не можел и не искал да направи, още повече че този вид стари високи пещи, чийто производствен метод според него бил детски и примитивен, не го интересували и не могли с нищо да му бъдат полезни в опитите за топене с електричество, в които бил страстно увлечен. И затова бил изоставил високата си пещ и се занимавал с нея колкото се може по-малко, като очаквал случая да не се занимава повече.

— Разбирате, нали, драги приятелю?… И ето че неочаквано моят стар Ларош умря и всички грижи за експлоатацията паднаха върху раменете ми. Вие не можете да си представите какво има да се прави, един живот едва би стигнал, ако човек се заеме сериозно с работата. Обаче аз за нищо на света не бих изоставил моите занимания, моите търсения. И най-добре е да я продам, аз почти съм решил, но искам най-напред да узная вашето мнение.

Люк разбираше, намираше причините за разумни.

— Несъмнено — отвърна той — вие не можете да промените вашата работа, цялото ви съществуване. Вие и светът ще загубите много. Все пак помислете още, може би има и други решения… А пък за да извършите продажба, трябва да имате купувач.

— О — подзе Жордан, — имам купувач… Не от вчера Делаво мечтае да присъедини високата пещ на Крешри към стоманолеярните на „Бездната“. Той вече ми загатна за това, достатъчно е да дам знак.

При името на Делаво Люк направи рязко движение; защото най-сетне си обясни защо Делаво беше толкова загрижен и защо толкова настойчиво го разпитваше. Домакинът, забелязал жеста му, го попита дали има нещо против директора на „Бездната“.

— Не, не, мисля като вас, че той е интелигентен и работлив човек.

— Точно така — продължи Жордан, — работата ще попадне в опитни ръце. Страхувам се, че за да се постигне споразумение, аз трябва да се съглася плащането да стане на големи разсрочки, защото той не разполага с пари; Боажелен няма свободни капитали. Но това малко ме интересува, аз мога да чакам, гаранцията на „Бездната“ ми е достатъчна.

И след като помълча, като гледаше Люк право в лицето, той заключи:

— Е, какво ще ме посъветвате да правя, да преговарям ли с Делаво?

Младият човек не отговори веднага. Той чувствуваше някакво безпокойство, едно непреодолимо съпротивление на цялото си същество. Какво беше това? Защо се възмущаваше, защо се бунтуваше? Нима ако го посъветва да даде високата пещ на този човек, ще извърши лоша постъпка и ще изпитва угризение на съвестта? Обаче не намираше никаква основателна причина, за да даде обратен съвет. Най-сетне повтори предишните си думи:

— Разбира се, всичко, което ми казахте, е много разумно, не мога да не се съглася с вас… Само че помислете, помислете още.

До този момент Сьорет бе слушала много внимателно, без да се намесва. Тя като че ли споделяше смътното безпокойство на Люк и затова от време на време отправяше погледи към него и с тревога очакваше това, което той щеше да отговори.

— Не се касае само за високата пещ — каза най-сетне тя, — а и за мината и за цялата тази камениста площ около нея, които, струва ми се, са неразделни.

Брат й направи нетърпелив жест, който означаваше, че има желание да се освободи от всичко бързо, с един удар.

— Делаво ще вземе и земята, ако пожелае. Какво ще правим ние? Голи, напечени скали, по които дори къпини не растат. Тази земя няма стойност, тъй като сега мината не се експлоатира.

— Напълно ли си уверен, че не може вече да се експлоатира? — попита настойчиво тя. — Спомням си, господин Фроман, че вие една вечер ни разказахте, че в Източна Франция са успели да използуват съвсем бедни минерали след химическа обработка… Защо този метод още не е изпробван при нас?

Жордан отново отчаяно вдигна нагоре двете си ръце.

— Защо? Защо, мила моя?… Защото Ларош беше човек без инициатива; защото самият аз нямах време да се занимавам с този въпрос; защото нещата се движеха само по един определен начин и не можеха да движат по друг… Виждаш ли, че искам да продам именно, за да не говорим повече, защото практически е невъзможно да управлявам предприятието; разболявам се от всичко това.

Той се изправи; тя млъкна като го видя развълнуван, изплаши се да не повиши температурата му.

— Има моменти — продължи той, — когато желая да повикам Делаво, за да вземе всичко, дори без нищо да ми плати… А и тия електрически пещи, над които работя с такава страст, никога не съм искал да експлоатирам сам и да печеля пари от тях, защото в деня, в който ще ги завърша, ще ги дам на всички, за благото и щастието на всички. И така, след като чухте моето мнение и ако нашият приятел одобри моя разумен проект, утре заедно ще проучим условията за продажбата и ще приключа с нея.

После, понеже Люк не отговаряше, тъй като не искаше да се обвързва, Жордан още повече се възбуди и му предложи да отидат за малко до високата пещ, за да види какво бе работила през тридневното му отсъствие.

— Аз не съм съвсем спокоен. Мина вече цяла седмица откак Ларош почина, а не съм го заместил, оставих майстора леяр Морфен да ръководи работата. Той е прекрасен човек, роден е там и е израснал в огъня. Но все пак задачата е тежка за един обикновен работник като него.

Обзета от страх, Сьорет се намеси и поиска да го задържи.

— О, Марсиал! Сега се завръщаш от път и си уморен. Трябва ли да излизаш в десет часа вечерта?

Той, станал пак много нежен, прегърна сестра си.

— Успокой се, сестричке, не се измъчвай. Ти много добре знаеш, че никога не правя нещо, което не е по силите ми. Уверявам те, че спя по-добре, след като изпълня желанието си… Нощта не е студена, но ще взема кожуха си.

Тя сама уви врата му с голям шал и го придружи до външното каменно стълбище, за да се увери, че наистина нощта е чудесна — дърветата, водите и нивите спяха дълбоко под тъмното кадифено небе, обсипано със звезди.

— Господин Фроман, знайте, че го поверявам на вас. Не го оставяйте да се бави много.

Двамата мъже веднага завиха зад къщата и започнаха да се изкачват по тясната, издялана в скалата стълба, която водеше до скалистата площадка по средата на гигантския склон на Монбльозите, където бе построена високата пещ. Движеха се сред борове и пълзящи растения, един истински прекрасен лабиринт. Вдигайки глави при всеки завой на пътя, те виждаха черния силует на високата пещ, която все по-ясно се очертаваше в синята нощ заедно с чудноватите профили на механическите съоръжения около нея.

Жордан се изкачваше пръв с малки, леки крачки; и когато най-сетне стигнаха площадката, той се спря пред куп скали, където блестеше малка светлина.

— Почакайте — каза той, — искам да видя дали Морфен е у дома си.

— Къде е домът му? — попита учудено Люк.

— Ами тук, в тези стари пещери, които превърна в свой дом; в него той живее със сина си и дъщеря си и упорито отказва да се пренесе в удобната къщичка, която му предложих.

В клисурата Бриа много бедни семейства живееха в подобни дупки. Морфен обаче остана да живее в пещерата по свое желание; той се бе родил преди четиридесет години тук, близо до работата си, почти до тази висока пещ, която бе неговият живот, неговият затвор, неговото царство. Впрочем като цивилизован пещерен човек той беше направил в праисторическото си убежище някои комфортни преустройства — една солидна стена между двете пещери, една входна врата и малки остъклени прозорци в отворите. Вътре имаше три стаи — една за него и за сина му, една за дъщерята и една обща, използувана и за трапезария, и за кухня, и за работилница; и трите помещения с каменни стени и тавани бяха много чисти, обзаведени с масивни мебели, издялани с брадва.

Както Жордан беше казал, Морфенови бяха от три поколения майстори леяри в Крешри. Дядото бе започнал да работи още при откриването на пещта, а сега, след като родът бе властвувал тук осемдесет години непрекъснато, внукът продължаваше да наблюдава леенето на чугуна, горд със званието си майстор-леяр, сякаш то беше болярска титла. Преди четири години жена му почина, като му остави едно момче на шестнадесет години и едно момиче на четиринадесет. Момчето веднага започна да работи при високата пещ, а момичето пое грижата за двамата мъже — готвеше и чистеше като добра домакиня. Това продължаваше и сега; момичето беше вече на осемнадесет години, а брат му на двадесет; бащата спокойно гледаше как расте поколението му и очакваше деня, в който ще предаде високата пещ на сина си, така, както неговият баща му я беше предал.

— А, вие сте тук, Морфен! — каза Жордан, след като бутна вратата. — Завърнах се, искам да, ми кажете новините.

В тази дупка в скалата, осветена от малка пушеща лампа, бащата и синът, седнали край масата, ядяха супа, преди да отидат на нощно дежурство; дъщерята ги обслужваше, застанала права зад тях. Големите им сенки сякаш изпълваха стаята, в която цареше тишина поради обичайното им мълчание.

Морфен отговори с дебел и бавен глас:

— Имахме неприятност, господин Жордан, но смятам, че сега можем да бъдем спокойни.

Двамата се изправиха, като бащата застана между момчето и момичето; и тримата бяха гиганти, толкова силни и толкова високи на ръст, че главите им почти опираха до ниския свод, грубия и опушен камък на тавана. Би казал човек, че това са трима души от много далечна епоха, една фамилия на сурови работници, чието вековно усилие бе покорило природата.

Изненадан, Люк гледаше този колос Морфен, един от потомците на древния Вулкан, покорителя на огъня. Той имаше голяма глава и широко лице, набраздено и обгорено от пламъка, изпъкнало чело, орлов нос, пламенни очи и сякаш поразени от лава бузи; устата му бе подута, изкривена и жълтеникава от обгаряне, а ръцете му по цвят и сила приличаха на стари стоманени клещи. После Люк погледна сина, Малкия Да, прякор, останал му от детинство, защото като съвсем малък произнасял лошо някои думи и веднъж едва не оставил пръстчетата си в една още неизстинала чугунена отливка. Момчето беше също колос, почти такъв гигант като баща си, на когото приличаше с квадратното си лице, орловия нос, пламтящите очи, но не така груби и не така засегнати от огъня; то знаеше да чете, което смекчаваше и просветляваше чертите му с проблясъка на нова мисъл. После Люк погледна момичето, Синеоката, както винаги галено я наричаше баща й, защото големите й сини очи като на руса богиня бяха така светлосини и безкрайно дълбоки, че в нейното лице се виждаше само тази безкрайна небесна синевина. Тя приличаше на богиня, висока, прелестно красива и проста; най-хубавата, най-мълчаливата, най-дивата в този край; обаче тази дивачка мечтаеше, четеше книги, виждаше как отдалече идват събития, които баща й не виждаше, но които тя тайно очакваше с трепет. Люк се възхищаваше от тези трима герои, от това семейство, в което се отразяваше дългият тежък път на човечеството, гордостта на мъчителните и непрекъснати усилия, античното благородство на убийствения труд.

Жордан, обзет отново от тревога, попита:

— Имали сте неприятност, Морфен, какво стана?

— Да, господин Жордан, една от тръбите се бе задръстила. В продължение на два дни очаквах да си се случи нещастие; не можех да спя, толкова бях загрижен, че такова нещо може да ми се случи през време на вашето отсъствие… Най-добре ще е да дойдете да видите, ако имате време. Точно сега ще започнем плавката.

Бащата и синът бързо доядоха прави супата си, а дъщерята почисти масата. Те рядко разговаряха помежду си, разбираха се с жест, с поглед. Все пак бащата каза на Синеоката с грубия си, но смекчен от бащинска любов глас:

— Ти можеш да угасиш лампата и да не чакаш, ние пак ще спим там.

Когато Жордан, придружен от Морфен и Малкия Да, тръгна напред, Люк се обърна и видя Синеоката изправена на прага на първобитното жилище; тя беше висока и прекрасна, подобна на влюбена девойка от античните времена, устремила големите си, лазурни и изпълнени с мечти очи в далечината на светлата нощ.

Скоро се очерта черната маса на високата пещ. Тя беше много стар модел, висока не повече от петнадесет метра, груба и широка. Обкръжавана постепенно от построените едно след друго усъвършенствувания, в края на краищата новите спомагателни съоръжения образуваха около нея нещо като малко селище. Неотдавна бе построено ново леярско хале, лека изящна постройка с желязно скеле, с под от фин пясък и керемиден покрив. Вляво под един остъклен хангар беше инсталирана парната машина, която вкарваше въздух в пещта; вдясно се намираха двете отделения с високи цилиндри — в едните пречистваха от прах получените при горенето газове, а другите служеха за нагряване с тия газове на студения въздух, който машината нагнетяваше в пещта, за да се ускори топенето. Имаше и водни помпи, които поддържаха непрекъснато водно охлаждане на тухлените стени, за да се предпазят от разрушителното действие на високата вътрешна температура. По такъв начин чудовището изчезваше сред сложните спомагателни съоръжения, един куп сгради и ламаринени резервоари, една плетеница от дебели металически тръби; цялото това необикновено съоръжение придобиваше, особено вечер, чудовищно очертание, дело на някаква първобитна фантазия. Отгоре, до самата скала, се виждаше мостът, по който вагоните с руда и гориво стигаха до отвора на пещта. Под него се извисяваше черният конус, а от търбуха до основата една мощна металическа арматура укрепяваше тухлената зидария и служеше за подпора на водопроводните тръби и на четирите отдушника на пещта. И накрая в долната част на пещта отворът за изтичане беше запушен с тампон от огнеупорна глина. Какво гигантско животно със страшна и необикновена форма, което се хранеше с камъни и изхвърляше разтопен метал!

И нито звук, нито блясък. Това чудовищно храносмилане се извършваните безмълвно в мрака. Чуваше се само едно тихо ромолене на капките вода, които непрекъснато падаха по тухлените стени. Близо до пещта само парната машина пуфтеше безспирно. В мрака, сгъстен от сянката на огромните сгради, блещукаха три-четири фенера. Затова едва се очертаваха бледите силуети на четиримата работници-леяри от нощната смяна, които бродеха насам-натам, докато чакаха плавката. Горе, на площадката, пред отвора на пещта, дори не се забелязваха товарачите, които мълчаливо се подчиняваха на даваните им отдолу сигнали и сипваха в пещта исканите количества руда и каменни въглища. И нито вик, нито някакво сияние от пламък; една неясна и спокойна работа, сякаш тайно се извършваше нещо необикновено и диво, наподобяващо вековните и трудни мъки на човечеството за да роди бъдещето.

Макар и развълнуван от лошите новини, Жордан, когото Люк настигна, отново се отдаде на мечтата си; като показа с жест струпаните постройки, той каза:

— Погледнете, приятелю мой, нямам ли право да искам да срина всичко това и да заместя едно такова грамадно и жалко чудовище с моята батерия от електрически пещи, толкова чисти, толкова прости и толкова приятни за управляване?… От времето, когато първите хора издълбаха една яма в земята, за да топят руда, размесена с клони от дървета, които запалвали, топенето на метали съвсем не се е променило. Все същият детски и примитивен метод; нашите високи пещи не са нищо друго освен праисторически ями, но във форма на високи, кухи в средата колони, големи съобразно нуждите, в които се хвърлят едновременно руда и гориво. Пещта прилича на някакво пъклено животно с огромно тяло, на което непрекъснато се дава тази храна от въглища и железен оксид, която го смила в огнен ураган, после отдолу връща разтопен метал, а пък газовете, прахът и всички видове сгурия се изхвърлят от друго място… И забележете, целият процес се извършва тук при бавното свличане на погълнатите материали, в това пълно храносмилане, защото всички осъществени досега подобрения имат за цел само да улеснят този процес. Така например преди не нагнетяваха въздух, топенето ставаше по-бавно и по-лошо. После вкарваха студен въздух; но след това откриха, че резултатите са по-добри, когато въздухът е топъл. Най-сетне се породи идеята да се използуват за нагряване на въздуха горещите газове, които излизаха като огнени езици от отвора на високата пещ. По този начин примитивната висока пещ бе усложнена с много външни приспособления — машина за нагнетяване на въздуха, резервоари за почистване на газовете, цилиндри, в които се затопля вкарвания въздух, да не говорим за инсталацията от тръби, която обкръжава отвън пещта като мрежа… Но колкото и да е усъвършенствувана, тя си остана примитивна въпреки гигантските й размери, направена е по-нежна, изложена на непрекъснати кризи. Ах, вие нямате представа за тия болести на чудовището! Нито едно хилаво малко дете не създава на семейството си толкова мъчителни тревоги, както всекидневното храносмилане на този гигант. Шестима товарачи горе, осем леяри долу, освен тях началници и един инженер са тук непрекъснато, денонощно, на две смени, за да се занимават с храните, които му се дават, и с материалите, които връща, загрижени за най-малките смущения в тялото, когато не е задоволително качеството на топенето. Ето вече почти пет години откакто тази пещ е запалена, без нито за минутка вътрешният огън да прекъсне делото си; той може да гори още пет години, докато не изгасят за ремонт на пещта. Трепери се и се бди с такава грижа за доброто й функциониране, защото винаги има опасност да угасне огънят от само себе си поради някаква непредвидена сериозна авария във вътрешността. Да угасне огънят значи смърт… А моите електрически пещи, които и децата могат да управляват, няма да смущават вече нощите на никого; те ще бъдат много здрави, много дейни и много послушни!

Люк не можа да задържи смеха си, развеселен от нежната страст, която Жордан влагаше в научните си търсения. В това време Морфен, следван от Малкия Да, ги настигна и под бледата светлина на един фенер им показа една от четирите чугунени тръби, която се издигаше на три метра височина от земята и влизаше във вътрешността на гиганта.

— Погледнете, господин Жордан, точно тази тръба се беше запушила, а за нещастие тогава аз се бях прибрал да спя, така че забелязах това едва на другия ден сутринта… Понеже нагнетяването на въздуха бе прекъснато, започнало охлаждане в един цял блок, получило се задръстване на материали и се образувала кора. Аз бях уведомен в момента на леенето, когато видях шлака да излиза с дебела черна пяна… Можете да си представите колко се изплаших, защото си спомних за нещастието, което ни сполетя преди десет години, когато трябваше да пробиваме дупка в пещта поради подобна история.

Той никога не беше говорил толкова много. Гласът му трепереше при спомена за тази стара злополука, защото няма по-страшна болест от това охлаждане, при което въглищата угасват, а разтопената руда се втвърдява като камък. Случаят е смъртоносен, ако не успеят да разпалят отново огъня. Постепенно цялата маса изстива и се слепва със стените на самата пещ; не остава нищо друго, освен да се разруши пещта, да се срути като някоя стара ненужна кула, пълна с камъни.

— И какво направихте? — попита Жордан.

Но Морфен не отговори веднага. Той в края на краищата бе обикнал чудовището, чиито потоци от горяща лава бяха обгаряли лицето му в продължение на тридесет години. Пещта беше някакъв гигант, господар, бог на огъня, който той обожаваше; тежката тирания на това божество го беше прегърбила от годината на възмъжаването му, когато бе започнал да припечелва хляба си. И понеже едва знаеше да чете и не беше дори засегнат от новите идеи, той не се бунтуваше, приемаше суровото робство, гордееше се с мощните си ръце, с битката, която всеки час водеше с огъня, с верността си към този клекнал на земята гигант, за чието храносмилане се грижеше, без някога да е обявявал стачка. Така беше станал страстен поклонник на своя страшен варварски бог, в когото вярваше със смътна нежност, и сега трепереше при мисълта за опасността, от която го бе спасил с необикновено усилие и самоотверженост.

— Какво направих ли? — каза най-сетне той. — Започнах да утроявам количеството на въглищата; след това се помъчих да отпуша тръбата с помощта на продухвателната машина, както правеше понякога господин Ларош. Но случаят беше много тежък, трябваше да демонтирам тръбата и да разбивам задръстеното място с лост. Ах, това не беше лесно, ръцете ни се откъснаха. Все пак в края на краищата въздухът започна да преминава, а още по-доволен бях тази сутрин, когато открих в шлака остатъци от руда, по което разбрах, че задръстването е преодоляно. Сега отново всичко гори, работата ще тръгне нормално. Впрочем ще разберем, изтичането на разтопения метал ще ни покаже докъде сме стигнали.

Изморен от дългото говорене, той добави с по-нисък тон:

— Мислех, господин Жордан, да се кача там горе и да се хвърля в отвора на пещта, ако тази вечер нямаше да мога да ви съобщя по-добри новини… Аз съм един обикновен работник, един майстор-леяр, в когото вие имахте доверие да поверите службата на един господин, на един инженер; и как щяхте да ме погледнете при вашето завръщане, ако бях оставил пещта да угасне и бях ви казал, че е мъртва… Не, аз щях да умра с нея! Последните две нощи не съм лягал да спя, бдях тук, както, спомням си, бдях над бедната си жена, когато я загубих. И сега мога да кажа, че супата, която ядях, когато вие дойдохте, е първото ми ядене през тия четиридесет и осем часа, защото чувствувах стомаха си задръстен като пещта… С това не ви се извинявам, искам просто да знаете колко съм щастлив, че не злоупотребих с вашето доверие.

Този едър, закален от огъня мъж със стоманени крайници почти плачеше; Жордан сърдечно му стисна двете ръце:

— Мой драги Морфен, зная, че сте храбър и че ако се беше случила някаква катастрофа, щяхте да се борите докрай.

Малкият Да, застанал прав в сянката, слушаше, без да се намесва нито с думи, нито с жест. Той се раздвижи едва когато баща му му заповяда да започне плавката. На двадесет и четири часа се извършваха пет плавки, почти на всеки пет часа. Влакът, който можеше да извозва осемдесет тона дневно, се намираше сега тук и товароподемността му бе намалена на петдесет тона, защото всяка плавка даваше по десет тона. Мълчаливо, при слабото осветление на фенерите, се извърши подготовката; в ситния пясък по пода на голямото хале бяха издълбани канали и формовъчни ями. Оставаше да се отдели шлакът; забелязваха се само бавно преминаващите сенки на работниците леяри, които, без да бързат, извършваха някакви неясни и загадъчни работи; отегчително мълчеше клекналото на земята божество, горещият му търбух не издаваше никакъв шум, чуваше се само тихото ромолене на водните капки, които се стичаха по стените му.

— Господин Жордан — попита Морфен, — искате ли да видите как ще тече шлакът?

Жордан и Люк го следваха по една купчина от струпани отпадъци. Отворът за изтичането се намираше в дясната страна на високата пещ; отпушен вече, от него изтичаше шлакът като поток от искряща сгурия, сякаш бе пяна от котел, пълен с разтопен метал. Тази гъста каша, която течеше бавно като оцветена от слънце лава, веднага почерняваше и падаше в железни вагонетки.

— Цветът е добър нали, господин Жордан? — подзе радостно Морфен. — О, ние наистина сме вън от всяка опасност… Ще видите, ще видите!

И той ги заведе пред високата пещ, в халето за изливане, съвсем слабо осветено от фенерите. Малкия Да с един удар на яките си като на млад гигант ръце беше забил лоста в тампона от огнеупорна глина, който запушваше отвора на плавката; четиримата мъже от нощната смяна удряха ритмично с един чук за трамбоване върху лоста, за да го забият по-дълбоко. Едва се очертаваха черните им профили, чуваха се само тъпите удари на чука. После изведнъж от тясната дупка в горящата вътрешност блесна ослепителна звезда. Но от течната звезда едва потече тънка струя. Трябваше Малкия Да да вземе втори лост, да го забие и завърти с херкулесова сила, за да разшири дупката. Тогава бликна стихиен поток, който нахлу в каналите от фин пясък, разтопеният метал навлезе и изпълни формовъчните ями и с блясъка и топлината си обгаряше очите. И от тази бразда, от тези огнени ниви се издигаше непрекъснат облак от искри, от сини, леки и нежни искри, възхитително изящни златни ракети, подобни на разцъфнал синчец сред златни класове. Когато потокът срещнеше препятствие от мокър пясък, избухването на искри и ракети се удвояваше, извисяваше се много нагоре като великолепен букет. Изведнъж, като вълшебен изгрев на слънце, пламна силно сияние, което освети с ярка светлина високата пещ, пода на халето, желязното скеле и подпорите до най-малките подробности. С необикновена сила се очерта в мрака всичко — съседните сгради, различните съоръжения на чудовището и работниците от нощната смяна, толкова загадъчни досега, станаха внезапно реални същества, обрисувани ясно, незабравимо, като неизвестни герои на труда, отрупани изведнъж със слава. Сиянието не спря дотук, силната светлина на зарята обхвана околността, измъкна от мрака склона на Монбльозите, лъчите й се пречупиха в покривите на заспалия Боклер и се загубиха в далечината, в огромната равнина Руман.

— Прекрасна е тази плавка — каза Жордан, който оценяваше качеството й по цвета и бистротата на струята.

Морфен скромно тържествуваше.

— Да, да, господин Жордан, хубава е работата, както можеше да се очаква. Аз все пак съм доволен, че дойдохте да видите. Няма защо да се тревожите повече.

И Люк прояви интерес към процеса. Температурата беше толкова силна, че той чувствуваше как обгаря тялото му през дрехите. Постепенно всички форми бяха изпълнени, финият пясък по пода на халето се превърна в нажежено море. И когато изтекоха десетте тона метал, от отвора изсвистя последната вихрушка, едно огромно избухване на пламъци и искри; машината за вкарване на нагрят въздух продухваше огнището на пещта, откъдето струята излизаше като пъклена буря. Но вече и отливките изстинаха, ослепителната бяла светлина ставаше розова, червена, после кафява. Искрите угаснаха, нивата с лазурен синчец и златни класове беше ожъната. Светлината бързо изчезна, мракът погълна халето, високата пещ, съседните сгради, а фенерите сякаш отново заблещукаха като бледи звезди. Пак много смътно се различаваше движението на групата работници. Малкия Да, подпомогнат от двама работници, запушваше отвора на пещта с нов тампон от огнеупорна глина; беше настъпила голяма тишина, защото бяха спрели продухвателната машина, за да могат да извършат тази работа.

— Кажете, драги Морфен — подзе Жордан, — нали ще се приберете да спите?

— О, не! Оставам пак тук тази нощ.

— Как! Нима ще бдите и трета нощ няма да спите?

— Не, там, в дежурната, има походно легло, на което много хубаво се спи. Ние със сина ми ще се сменяме, един след друг ще дежурим по два часа.

— Но излишно е, нали се уверихме… Хайде, Морфен, бъдете благоразумен, идете да спите в собственото си легло.

— Не, не, господин Жордан, оставете ме да действувам на моя глава… Няма вече опасност, но предпочитам сам да наблюдавам до утре. Това ми прави удоволствие.

Жордан и Люк трябваше да се разделят с него, след като му стиснаха ръката. Люк беше развълнуван, в лицето на Морфен той виждаше една голяма фигура, въплътила цялото минало на мъчителния и покорен труд, цялото благородство на смазващия продължителен труд, за да може човечеството да достигне до почивката и щастието. Като че ли той беше един от античните последователи на Вулкан, укротителите на огъня в онова героично време, за което спомена Жордан, когато първите леяри слагали рудата в издълбана в земята яма, в която горели дърва. В този именно ден, ден, в който добил желязото и започнал да го обработва, човекът станал господар на света и оттогава възникнала цивилизацията. А този Морфен, който живееше в своята скална дупка, отдаден на мъката и горд с труда си, мълчалив, покорен, отдал силите си, без да се оплаква, както не са се оплаквали хората в зората на човешкото общество, Люк оприличаваше на пряк потомък на тези първобитни работници, който е запазил в себе си далечния им атавизъм. Каква пот се е ляла, колко уморени, изтощени и счупени ръце през тия хиляди години! А нищо не се променяше, победният огън взимаше пак жертви, имаше роби, които го поддържаха, които изгаряха кръвта си в непрекъсната борба да го укротяват, докато привилегированите в този свят живееха, без да работят нищо, в прохладните си жилища. Морфен като легендарен герой сякаш не подозираше чудовищното неравенство, нямаше понятие за бунтовете, за бурята, която гърмеше, равнодушен на своя гибелен пост, на който бяха умрели дедите му и на който ще умре изтощен и той, социална изкупителна жертва, напълно неизвестно величие. След това Люк си спомни друг един образ, образа на Бонер, другия герой на труда, който се бореше срещу потисниците, експлоататорите, за тържеството на правдата, жертвувайки за интереса на другарите си дори своя хляб. Цялата тази измъчена плът не беше ли достатъчно страдала под ярема, и не беше ли дошъл часът на освобождението от робството? Дори прекрасен в своите усилия, не трябва ли най-сетне той да стане свободен гражданин на едно братско общество, в което мирът ще се роди от справедливото разпределение на труда и на богатството?

Когато Жордан на слизане по издълбаната в скалата стълба се спря пред колибата на един от нощните пазачи, за да даде някакво нареждане, Люк видя една необикновена гледка, която още повече го развълнува. Зад храстите, сред срутените камъни, той ясно забеляза една двойка, две сенки, които преминаваха, хванали се с ръце през кръста и със слети в целувка устни. Той позна Синеоката — стройната, руса и прелестна девойка със сините очи, които изпълваха цялото й лице. А момчето сигурно беше Ахил Гурие, синът на кмета, този хубав и горд момък, чието поведение му бе направило впечатление в Гердаш; той се отнасяше с презрение към разлагащата се буржоазия, на която беше един от бунтуващите се синове. Винаги на лов, винаги на риболов, той прекарваше ваканциите си по стръмните пътеки на Монбльозите, по бреговете на потоците, в еловите гори. Той навярно беше влюбен в тази дива, толкова красива девойка, около която напразно обикаляха много поклонници; и самата тя може би се е оставила да бъде покорена от този очарователен принц, който в нейното сурово уединение внасяше прекрасния блян за утрешния ден. Утрешният ден, утрешният ден! Не беше ли утрешният ден, който изгряваше в големите очи на Синеоката, когато тя мечтаеше на прага на каменната дупка с отправен в далечината поглед? Бащата и синът бдяха там горе, а тя се разхождаше по стръмните склонове и утрешният ден за нея бе този едър, нежен момък, буржоазен син, който й говореше любезно като на дама, като и се кълнеше, че винаги ще я обича. От изненада сърцето на Люк първо се сви от болка при мисълта колко много ще страда бащата, като се научи за тази авантюра. После сърцето му се изпълни с нежност от полъха на ласкавата надежда от тази свободна, толкова чиста любов: не беше ли това най-щастливият утрешен ден, който подготвяха тези деца от различни класи, като си играеха заедно, като се целуваха и като туряха началото на справедливия Град на бъдещето?

Долу в парка, сбогувайки се, Жордан и Люк продължиха да разговарят.

— Не ви ли е студено? Сестра ви никога няма да ми прости.

— Не, не, чувствувам се много добре… Прибирам се да спя доволен, защото решението ми е категорично, ще се освободя от едно предприятие, което не ме интересува и за мене е само източник на неприятности.

Люк помълча за момент, обзет внезапно от безпокойство, сякаш това решение го бе ужасило. И разделяйки се с приятеля си, стискайки му ръката, каза:

— Почакайте, дайте ми един ден, за да размисля, утре вечер отново ще поговорим и тогава ще решите.

Люк не си легна веднага. В къщата, построена някога за дядото по майка на Жордан, доктор Мишон, Люк заемаше голямата стая, в която докторът бе прекарал сред книгите си последните години от своя живот; през тия три дни той обикна атмосферата на труда, добродушието и дълбокия покой. Но тази вечер, обзет от треската на съмнението, се задушаваше и още при влизането в стаята отвори широко един от прозорците и се облакъти на рамката, за да се успокои малко, преди да легне. Прозорецът гледаше към пътя, който водеше от Крешри за Боклер; срещу него се разстилаха неплодородни ниви, осеяни с камъни; а оттатък смътно се очертаваха покривите на заспалия град.

В продължение на няколко минути Люк диша дълбоко въздуха, който лъхаше от безкрайните ниви на Руман. Нощта беше влажна и хладна, синя светлина падаше от звездното небе, леко забулено от мъгла. Отначало той разсеяно се вслушваше в далечните шумове, от които трептеше мракът; после различи тъпите и ритмични удари на чуковете на „Бездната“, ковачницата на Циклоп, където ден и нощ кънтеше стоманата. Той вдигна очи, потърси високата пещ на Крешри, няма и черна, потънала в мастилената локва, която клисурата на Монбльозите очертаваше в небето. Погледът му се отправи надолу, насочи се към струпаните един до друг покриви на града, чийто дълбок сън сякаш беше люлян от ритмичния трясък на чуковете, който отдалече наподобяваше учестеното и задъхано дишане на някой работник-гигант, на някой печален, прикован за вечен труд Прометей. Безпокойството му се увеличи, нервната му възбуда не стихваше, хората и събитията от тези три дни нахлуваха в главата му, преминаваха в тъжна върволица, чийто смисъл желаеше да разбере; те го измъчваха с проблемата, която все по-сериозно си поставяше и която нямаше да го остави да спи, докато не я реши.

Стори му се, че под прозореца, на другата страна на пътя, сред храстите и скалите, чува някакъв друг шум, толкова лек, толкова тих, че не можеше да определи на какво се дължи. Не беше ли плясък на птичи криле или шумолене на насекомо в листата? Вгледа се, но не видя нищо освен вълнуващия се безкраен мрак. Навярно се беше излъгал. Но шумът се повтори, сега вече по-близо. Заинтригуван, обзет от трепет, на който сам се учудваше, той се втренчи в мрака и най-сетне успя да забележи един смътен, нежен и фин силует, който сякаш плуваше над тревата. Той не можеше да си обясни това явление, мислеше си, че е някакво видение, когато с лек скок като дива коза една жена прекоси пътя и му хвърли толкова сръчно едно букетче, че то го тупна по лицето като малка милувка. Беше букетче от планински карамфили, набрани из скалите, които толкова силно миришеха, че целия го парфюмираха.

Жозин! Той разбра, че е Жозин. Позна я по тази отново изразена сърдечна благодарност, по този прекрасен жест на безкрайна признателност! И всичко това беше прелестно в този мрак, в този късен час; той не можеше да си обясни как е дошла тук; щом беше дочакала неговото завръщане, по какъв начин е могла да се измъкне и дойде, може би Рагю беше нощна смяна? И веднага, без да му каже нито дума, пожелала само да му напомни за себе си с тия малко трапчиви цветя, така мило подхвърлени, тя побягна, загуби се в мрака на тази безплодна степ; след това той забеляза една друга, съвсем малка сянка, навярно Нане, който тичаше до нея. Те изчезнаха и сега той отново чуваше в далечината само ритмичните удари на чуковете на „Бездната“. Мъката не го напусна, но сърцето му бе стоплено от някаква непреодолима сила. Той помириса прекрасния малък букет. Ах, ти, доброта, която братски свързваш хората! Ах, ти, нежност, която единствена създаваш щастие! Ах, ти, любов, която ще спасиш и преобразиш света!

V

Люк легна и угаси осветлението, като се надяваше, че физическата и умствената умора, която го смазваше, ще го накара да заспи дълбоко и най-сетне ще го избави от трескавата възбуда. Но дори в голямата тишина на просторната тъмна стая не можа да затвори клепачи, очите му се разшириха в мрака, страшно безсъние го изгаряше, беше в плен на една упорита, разяждаща го идея.

И пак му се яви Жозин с нейното толкова измъчено детско очарователно лице; тя се връщаше непрекъснато, отново и отново се възправяше пред него. Видя я пак в сълзи, гладна, ужасена, да чака пред вратата на „Бездната“; видя я пак в кръчмата, откъдето Рагю я изхвърли така грубо, че кръв потече от наранената й ръка; видя я пак на пейката край Миона, изоставена в трагичната нощ, когато нямаше друг изход освен да се хвърли в реката; видя я пак там как задоволява глада си като нещастно, скитащо животно. И в този именно час, след тридневните си, почти несъзнателни открития, които му предложи съдбата, след като отново видя картината на несправедливо разпределения труд, на този презрян като социален срам труд, довел до жестока мизерия по-голямата част от човечеството, за него всичко се обобщи в ужасната съдба на това печално момиче, което бе потресло сърцето му.

Виденията се надигаха като тълпа, притискаха се, измъчваха го със зловещото си появяване. Той изпита ужаса, който витаеше по тъмните улици на Боклер, където трополеше потокът на онеправданите клетници, мечтаещи тайно за отмъщение. Спомни си как в дома на Бонер разговаряха за една съдбоносна, разумна, организирана революция, когато безработицата кара хората да стягат коланите и да гладуват в своите бедни, студени и голи жилища, в които липсва и най-необходимото. Отново си представи безочливия и развращаващ разкош на Гердаш, отровната наслада, която довършваше разрухата на привилегирована класа, тази шепа буржоа, потънали в мързел, натъпкани до задушаване с незаконни богатства, които крадяха от тежкия труд и сълзите на огромното мнозинство на работниците. Дори в Крешри, където цареше тази висока пещ с дивашко благородство, където нито един работник не се оплакваше, картината бе същата — и там непосилен човешки труд, който като анатемосан беше прикован към вечно страдание, и там хората бяха загубили надежда, че човечеството ще бъде напълно спасено, че най-сетне ще бъде освободено от робство и ще може да влезе в Града на справедливостта и мира. И той отново видя, отново чу как Боклер трещи навред, защото братоубийствената война не се водеше само между класите, бацилът на разрушението беше проникнал в семействата и вятърът на безумието и на омразата, който духаше, разяряваше сърцата. Чудовищни драми оскверняваха домашните огнища, изхвърляха в помийните канали бащите, майките и децата. Хората лъжеха, крадяха, убиваха. Като последица от мизерията и глада зачестиха престъпленията, жените се продаваха, мъжете пиянствуваха, ожесточеното животно се юрваше да задоволява пороците си. Многобройни зловещи признаци възвестяваха неизбежната близка катастрофа, старата сграда щеше да рухне в кал и кръв.

Ужасен от тия видения на позора и на мъката плачейки с цялата човешка нежност, която се таеше в него, Люк видя как от дъното на гъстия мрак отново се появява с блага усмивка бледият призрак на Жозин, като му протягаше ръце и трогателно го зовеше. От този миг пред него бе само тя и му се струваше, че само върху нея ще се сгромоляса прояденият от червеи и проказа социален строй. Единствената жертва ставаше тя, малката, хилава работничка с наранена ръка, която умираше от глад, която проституцията ще завлече в клоаката; тя олицетворяваше мизерията на наемния труд с жалката си фигура, чието очарование го бе пленило. Сега той страдаше, защото тя трябваше да страда, и неговата безумна мечта да спаси Боклер се превърна в желание да спаси нея. Ако някаква свръхчовешка сила би го направила всемогъщ, той би превърнал загнилия от егоизъм град в един щастлив Град на солидарността, за да бъде тя щастлива. Сега той явно почувствува, че тази негова мечта е стара, още от времето, когато живееше в беден парижки квартал сред неизвестни герои и жалки жертви на труда. Тази мечта беше вътрешна тревога за едно бъдеще, което не можеше точно да си представи, за една мисия, която зрееше в него. После внезапно, в смущението, с което се бореше, Люк почувствува, че бие решителният час. Жозин умира от глад, Жозин ридае — това не можеше да се търпи повече. Най-сетне трябваше да действува, трябваше веднага да се притече на помощ на тази голяма мизерия и на това страдание, за да се премахне неравенството.

Съсипан от умора, Люк все пак накрая заспа. Но изведнъж му се стори, че някакви гласове го викат, сепна се и се събуди. Не бяха ли това далечни жалби? Не беше ли чул нещастници в опасност да викат за помощ? Седнал в леглото си, той се ослуша, но долови само трепета на нощта. Сърцето му се свиваше от болка и страшно се тревожеше при мисълта, че сега милиони бедни същества агонизират, смазани от социалното неравенство. После, когато разтреперан пак се отпусна на възглавницата, обзет от дрямка, виковете закънтяха отново, принудиха го да повдигне глава и пак да се вслуша полусънен. Гласовете се засилваха, ставаха необикновено резки. И този момент той не можа да заспи, виковете ставаха все по-силни, зовяха го отчаяно за някаква спешна работа, която чувствуваше, че е неотложна, макар да не знаеше каква е. Къде да изтича, за да стигне по-скоро до бойното поле? Какво да направи, как да действува и подготви победата? Той не можеше да си отговори на тези въпроси и жестоко страдаше от смъртния кошмар, с който се бореше. Като че ли в пълния мрак много бавно проблясваше заря, като че ли настоятелни молби непрекъснато го зовяха да извърши някаква работа, която се замъгляваше всеки път, когато беше почти на прага да я разбере. И ето че остана само един много нежен глас, който заглуши другите гласове — гласът на Жозин, която се оплакваше и го молеше. Само тя беше тук — той отново почувствува върху ръката си топлата ласка от нейната целувка, помириса букетчето от карамфили, което тя му хвърли, и му се стори, че дивият аромат изпълва цялата стая.

От този момент Люк не се опита да спи, прогони трескавата безсъница, за да се поуспокои. Запали свещта, стана и се разходи известно време из стаята. Не искаше да мисли за нищо, като се надяваше да освободи ума си от обзелата го натрапчива идея. Той съсредоточи вниманието си върху околните предмети, разгледа няколкото гравюри, окачени по стените, и старите мебели, които говореха за трудовите навици и добродушието на доктор Мишон — цялата тази достойна за почит стая, в която се чувствуваше голяма доброта, много разум и мъдрост. После цялото му внимание се съсредоточи в библиотеката, един доста голям остъклен шкаф, в който бившият фуриерист, бившият сенсимонист беше събрал една много пълна колекция от хуманитарни трудове, вълнували го през младостта му. Всички социални философи, всички предвестници, всички апостоли на новото евангелие бяха тук: Фурие, Сен Симон, Огюст Конт, Прюдон, Кабе, Пиер Леру и много други чак до техните неизвестни ученици. И Люк със свещ в ръка разглеждаше с интерес, четеше имената и заглавията по гърба на томовете, броеше ги, учудваше се на количеството им, на толкова многото труд, хвърлен на вятъра, на толкова хубавите думи, които дремеха тук в очакване на жътвата.

Той вече беше много чел, знаеше най-важните страници от тези трудове. Добре му бяха познати философските, икономическите и социалните системи на всеки от тези автори. Но сега чувствуваше нов полъх, като ги виждаше събрани тук на едно място. Никога не бе имал толкова ясна представа за тяхната сила, за тяхната стойност, за много голямата еволюция, която човечеството правеше благодарение на тях. Те бяха фаланга, цял един авангард на бъдещия век, авангард, след който постепенно ще тръгне огромната армия на народите. Като ги видя тук един до друг в мирно съжителство, той бе поразен от много голямата сила на тяхното дълбоко братско единство. Макар и да знаеше за противоречивите идеи, които ги разделяха някога, и за ожесточената борба, която са водили един срещу друг, днес всички му се виждаха братя, сдобрени в общото евангелие, в единствените и окончателни истини, които те всички бяха провъзгласили. И великата заря, която изгряваше от трудовете им, беше религията на човечеството, в която всички вярваха, любовта им към онеправданите в този свят, омразата им към социалната неправда, вярата им в спасителния труд.

Люк, който беше отворил библиотеката, искаше да си избере една от тия книги. Понеже не можеше да спи, щеше да прочете няколко страници, докато чака съня. За миг се подвоуми, после избра един съвсем малък том, в който един от последователите на Фурие беше резюмирал цялата доктрина на своя учител. Заглавието „Солидарност“ го развълнува; не беше ли това, което му трябваше, няколкото страници на сила и надежда, от които имаше нужда? Легна си отново, започна да чете, скоро се увлече като от някоя трогателна драма, в която се разглеждаше съдбата на човешкия род. Така сбита, така сгъстила сока на истините, които формулираше, тя бе добила необикновена сила. Той вече знаеше всички тия неща, беше ги чел в самите трудове на учителя, но те никога не го бяха вълнували до такава степен, не го бяха пленявали така дълбоко. В какво състояние бе духът му, в какъв решителен час се намираше съдбата му, че сърцето и умът му бяха завладени и победени решително с един удар? Малката книга оживяваше, всичко добиваше нов и конкретен смисъл, сякаш пред него изникваха и се осъществяваха живи факти.

Пред него се разкри цялото учение на Фурие. Мисълта на гения беше да се използуват човешките страсти като движещи сили на живота. Многовековната и пагубна заблуда на католицизма беше, че искаше да ги потиска, че се мъчеше да унищожи човешкото в човека, за да го направи роб на своя бог, бога на насилието и небитието. В бъдещото свободно общество страстите трябва да създават толкова блага, колкото злини бяха причинили на обществото от миналите векове. Човешките страсти бяха безсмъртният стремеж, единствената енергия, която движи обществото, вътрешният източник на воля и сила, който дава на всяко същество възможност да действува. Лишен от една страст, човек ще бъде осакатен, като лишен от едно чувство. Освободените вече инстинкти, които досега бяха отричани и потискани като мръсни животни, ще служат на всеобщото притегляне, устремено към единството, преодоляло препятствията, за да се слее с крайната хармония, окончателен израз на всеобщото щастие. Няма егоисти, няма мързеливци, има само хора, жадуващи за единството и хармонията, които ще крачат като братя в деня, в който ще видят достатъчно широк път, за да минат всички свободни и щастливи; сега има само жертви на тежкото робство, които се отвращават от несправедливия, огромния труд, към който мъчно се приспособяват, въпреки че са готови да работят с радост, ако извършват разумния, избран от тях дял на общия труд.

Следваше втората мисъл на гения: трудът да се превърне в щастие, да стане обществената функция, гордостта, здравето, радостта, самият закон на живота. Достатъчно ще бъде да се реорганизира трудът, за да се реорганизира цялото общество и по този начин трудът да стане гражданско задължение, жизнено правило. Но вече не се касаеше за грубо наложен труд на победени, на унижени наемници, които работодателят съсипва и с които се отнася като към изгладнели товарни животни; това ще бъде доброволен за всички труд, разпределен съобразно с желанието и способностите; ще се работи в продължение на най-малко необходимите часове, като характерът на работата ще може непрекъснато да се променя по желание на работниците. Градът, комуната, ще наподобява огромен кошер, в който няма да има нито един безделник, всеки гражданин ще дава своя дял в работата за общото дело, необходимо, за да съществува градът. Стремежът към единство, към пълна хармония, сближава гражданите, кара ги да се групират, сами да се обединяват по професии. И целият механизъм се свеждаше до безкрайното разделение на труда — работникът избира работата, която ще извършва с най-голямо удоволствие, без да бъде прикован към една определена професия, а има възможност по свое желание да преминава от една група в друга, от един труд към друг. Обществото няма да се преобразува изведнъж, ще се започне постепенно, като системата се изпробва с една комуна от няколко хиляди души, за да се получи жив пример; и когато мечтата стане действителност, ще бъде създадена фалангата, основната единица на голямата човешка армия, и ще се изгради фаланстерът, домът-комуна. Отначало няма да бъде трудно да се прекратят сегашните борби, ще се отправи само призив към добрата воля на всички, които са страдали толкова много от мъчителната неправда. Те ще бъдат обединени, ще бъдат създадени големи сдружения на капитала, труда и таланта. Ще се каже на тия, които днес имат пари, на тия, които имат ръце, и на тия, които имат ум, да се споразумеят, да обединят силите си. Те ще произвеждат сто пъти повече, ще забогатяват от доходи, които ще се разпределят помежду си колкото е възможно по-равно, до деня, в който капиталът, трудът и талантът се съединят в едно и станат общо притежание на едно свободно общество на братя, в което при осъществената хармония накрая всичко ще принадлежи на всички.

И във всяка страница на малката книга проблясваше нежното сияние на думата „Солидарност“, която беше заглавието. Някои изречения светеха като фарове. Човешкият разум беше непогрешим, истината беше абсолютна; една истина, доказана от науката, ставаше неопровержима, вечна. Трудът трябва да се превърне в празник. Щастието на всеки човек един ден ще зависи от щастието на другите; не ще има вече нито завист, нито омраза, щом като на тази земя ще има място за щастието на всички. В социалната машина междинните звена ще бъдат премахнати като ненужни, като неоправдано поглъщащи сили; и така търговията ще бъде обречена на загиване, потребителят ще има работа само с производителя. С един удар ще бъдат покосени всички паразити, които живеят от социалната корупция, от постоянното положение на война, в което агонизират хората. Няма да има войска, няма да има съдилища, няма да има затвори. Освен това в засияващата най-сетне заря справедливостта ще блести като слънце, прогонвайки мизерията, давайки на всяко новородено същество правото на живот, насъщния хляб и толкова щастие, колкото му се полага.

Люк престана да чете, започна да размишлява. Пред него се разкриваше целият велик и героичен деветнадесети век с неговата непрекъсната борба, с неговия мъчителен и храбър порив към истината и справедливостта. Той бе изпълнен от началото до края с неудържимото демократично движение и подем на народа. Френската революция беше само довела буржоазията на власт, необходим беше още един век, за да се завърши еволюцията и целият народ да получи своя дял. Семена кълняха в старата почва на монархизма, разтърсвана непрекъснато; и още от началото на 1848 година ясно се постави въпросът за наемния труд, все по-точно определяните работнически искания разтърсваха новия буржоазен режим, който на свой ред загниваше от егоизъм и тирания. И сега, пред прага на следващия век, след като нарастващият напор на народа разруши старото социално здание, реорганизацията на труда ще стане основа на бъдещото общество, онова общество, което справедливо ще разпределя богатството. Това е същността на новия необходим и близък обществен строй. Когато старият свят премина от робството към наемния труд, страшната криза, от която рухнаха цели империи, не беше нищо в сравнение със сегашната криза, която от сто години разтърсва и опустошава народите, тази криза на развиващия се наемен труд, който се преобразява, променя се, става нещо друго. И от това нещо друго ще трябва да се роди утрешният щастлив Град на братството.

Люк бавно остави малката книга и изгаси осветлението. След четенето той се беше успокоил и сега чувствуваше, че възстановителният сън се възвръща. Нямаше още ясни отговори на спешните въпроси, на тревожните, идващи от мрака викове, които го бяха разстроили. Но тези призивни викове не се чуваха вече, като че ли онеправданите, които го зовяха, бяха уверени, че ги е чул, и се бяха успокоили. Семената бяха хвърлени, жътвата щеше да поникне. Малката книга беше оживяла в ръцете на един апостол и герой, мисията ще бъде изпълнена в определения от еволюцията час. Люк вече не беше нервно възбуден, не се питаше загрижено, макар че отговорът на въпросите, които го вълнуваха, все още беше висящ. Той се чувствуваше оплоден от идеята и беше непоколебимо уверен, че ще успее. Може би утре, ако сънят му бъде добър. И покорен най-сетне от нуждата за почивка, той заспа сладко и дълбоко, осенен от прозрението, вярата и волята.

На другия ден, още в седем часа, когато се събуди и видя слънцето да изгрява в необятното ясно небе, първата мисъл на Люк беше да се измъкне, без да уведоми Жордан и сестра му, и да се изкачи по издълбаната в скалата стълба към високата пещ. Той искаше пак да види Морфен, да поговори с него, да получи някои сведения. Подчиняваше се на някакво внезапно вдъхновение, искаше му се най-вече да има точна представа за старата изоставена мина, като си мислеше, че майсторът-леяр, тази рожба на планината, навярно познава всеки камък. И наистина Морфен, който след прекараната нощ край високата пещ беше вече на крака и се чувствуваше добре отпочинал, веднага се увлече, щом Люк му заговори за мината. Той винаги имал свое мнение, което никой не искал да чуе, макар че го повтарял често. Според него старият Ларош, инженерът, не бил прав, като се отчаял толкова рано и изоставил мината веднага, след като експлоатацията престанала да бъде доходна. Действително жилата станала отвратителна, с толкова много сяра и фосфати, че почти никакъв чугун не се получавал при топенето. Но Морфен бил убеден, че са попаднали на лош пласт, и затова трябвало да удължат галериите или по-добре да прокопаят нови галерии в посоченото от него направление, ако искат да попаднат както преди на превъзходна руда. Той подкрепяше твърденията си с резултати от свои наблюдения, с познаването си на всички околни скали, по които се бе катерил и които бе изследвал в продължение на четиридесет години. Наистина нямаше знания, беше беден работник, който не можеше да си позволи да влиза в спор с господа инженерите. Все пак се учудваше, че нямали доверие на неговия нюх и вдигали рамене без дори да направят опит да се убедят със сондиране за състава на скалите.

Спокойната увереност на този човек силно изненада Люк, още повече че и самият той строго осъждаше инертността на стария Ларош, който бе изоставил мината след откриването на химическия метод, даващ възможност да се използува с изгода бедната руда. Това показваше колко бе изостанала експлоатацията на високата пещ. Той считаше, че работата в мината трябва да бъде подновена веднага, дори и ако се наложи да се обработва рудата химически. А какво щеше да стане, ако увереността на Морфен се потвърдеше, ако попаднеха на нови, богати и чисти жили! И затова той прие предложението на майстора-леяр да се поразходят още сега до изоставените галерии, за да може да му обясни на място своите предположения. В това ясно и свежо септемврийско утро те направиха прекрасна разходка сред скалите в пустинната местност, благоухаеща на лавандула. В продължение на три часа двамата мъже се катереха по склоновете на клисурата, влизаха в пещери, обикаляха покрити с борове скатове, по които камъните стърчаха като кости на някое заровено грамадно тяло. И бавно убедеността на Морфен преминаваше в Люк, даваше му надежда, че човешкият мързел беше изоставил тук цяло едно съкровище и че земята, неизчерпаемият източник, беше готова да дава още.

Беше вече обед, Люк прие да закуси там горе в Монбльозите с яйца и мляко. И когато след два часа слезе долу очарован с гърди, пълни с чист планински въздух, Люк беше посрещнат с радостни викове от Жордан и сестра му, които бяха започнали да се безпокоят, тъй като не знаеха какво се бе случило с него. Той им се извини, че не ги бе предупредил, каза им, че се заблудил в планината и че закусил при едни селяни. Позволи си тази малка лъжа, понеже ги завари на масата с гости. Както всеки вторник на месеца, така и сега им гостуваха трима души — абатът Марл, доктор Новар и учителят Ермелин. Сьорет обичаше да ги събира, шеговито ги наричаше своя Голям съвет, защото и тримата й помагаха в нейната благотворителна дейност. Затвореното имение Крешри, в което Жордан живееше като уединен в манастир учен, отваряше вратите си на тия трима, считани за близки приятели; но не можеше да се каже, че те дължаха тази благосклонност на доброто си единомислие, тъй като постоянно спореха помежду си; непрекъснатите им спорове обаче забавляваха Сьорет и те й ставаха все по-мили, като виждаше, че развличат Жордан, който ги слушаше усмихнат.

— Значи сте закусили? — каза тя на Люк. — Но това нали не пречи да изпиете чаша кафе с нас?

— Чаша кафе може — отвърна весело той. Вие сте много любезна, аз заслужавам само най-тежки упреци.

Минаха в салона. През отворените прозорци от парка лъхаше прелестта на зелените морави и големите дървета. Върху кръгла еднокрака масичка в порцеланова ваза пъстрееше прекрасен букет от рози, рози от тия, които доктор Новар отглеждаше с любов и от които носеше по един сноп на Сьорет всеки път, когато идваше на закуска в Крешри.

Докато сервираха кафето, свещеникът и учителят подновиха спора по въпросите за възпитанието и обучението, който бяха започнали още с предястията.

— Вие не можете да постигнете нищо с учениците си — заяви абатът Марл, — защото сте прогонили бога от вашето училище. Бог е господар на умовете, няма знания без него.

Абатът беше много едър, много силен, с голям нос, с широко и пълно лице с правилни черти; той говореше с властната настойчивост на ограничен доктринер, като считаше, че спасението на света е в католицизма, изповядван точно по каноните и при строго спазване на догмите. А седящият пред него учител Ермелин беше слаб, с ъгловато лице, кокалесто чело и остра брадичка; той също яростно настояваше на своето, пак така формално и властно, като се обосноваваше машинално с вярата си в прогреса, осъществяван със закони и по военному със заповеди.

— Оставете ме на мира с вашия бог, който винаги е водил човечеството към заблуда и гибел!… Аз нямам успех с моите ученици преди всичко защото ми ги отнемат много рано, за да ги вкарат в завода. А най-вече защото дисциплината отслабва все повече и повече, така, че учителят няма вече никакъв авторитет. Честна дума, ако ми позволят да ги налагам със сопа, вярвам, че ще им отворя малко очите.

И понеже Сьорет, развълнувана, му възрази, той й поясни. За него децата могат да се спасят от всеобщия морален упадък само по един начин: да се приучат на дисциплината на свободата, да ги направят привърженици на републиканския режим, дори ако трябва със сила. Неговата мечта била да направи от всеки ученик слуга на държавата, роб на държавата, който изцяло да се жертвува за държавата. Той не виждаше нищо повече от един и същ урок, заучен от всички по един и същ начин, с една и съща цел — да се служи на обществото. Такава беше неговата сурова и тъжна вяра, вяра в демокрацията, освободена от миналото с наказания, отново осъдена на принудителен труд, раздаваща със заповед щастието под строгия надзор на господарите.

— Извън католицизма има само мрак — повтори настойчиво абатът Марл.

— Но той се руши! — извика Ермелин. — Поради това ще трябва да построим нова социална сграда.

Навярно свещеникът имаше представа за решителната битка на католицизма срещу науката, която всеки ден жънеше все по-големи победи. Но той не искаше да признае това, дори не се съгласяваше, че постепенно църквата му се изпразваше.

— Католицизмът ли? — подзе той. — Неговата сграда е още толкова здрава, толкова вечна, толкова божествена, че вие вземате от нея копие, като говорите, че се подготвяте да изградите не зная каква си атеистическа държава, в която ще заместите бога с някакъв механизъм, който ще обучава и направлява хората!

— Механизъм ли? Защо не? — извика Ермелин, раздразнен от частицата истина, която съдържаше нападката на свещеника. — Рим винаги е бил преса, която е изстискала кръвта на целия свят.

Когато спорът между тях се ожесточаваше до такава степен, доктор Новар се намесваше усмихнат, за да ги сдобри.

— Чакайте, чакайте, не се разгорещявайте толкова. Вие сте почти на прага да се разберете, щом като се обвинявате, че вашите религии си подражават една на друга.

Този дребен, слаб човек, с тънък нос и живи очи, беше по характер снизходителен, много кротък, малко ироничен и отдаден на науката, не искаше да се вълнува с политически и социални въпроси. Той казваше като своя голям приятел Жордан, че приема само истините, които са научно доказани. Впрочем много скромен, дори свенлив, без каквито и да било амбиции, той се стремеше само колкото се може по-добре да лекува болните си; нямаше друга страст освен отглеждането на рози между четирите стени на градинката си, сред които живееше уединено в щастлив покой.

Досега Люк само слушаше. Но когато си спомни това, което бе чел през нощта, той заговори:

— Грешката на нашите училища е, че тръгват от идеята, че човек е лош, че още с раждането си е бунтар и мързеливец и че е необходима цяла една система от наказания и награди, ако искаме да направим нещо от него. И затова са превърнали образованието в мъчение, учението измъчва нашите мозъци също така, както физическият труд измъчва мускулите ни. Нашите професори са превърнати в надзиратели на каторжници в университетските затвори, чиято задача е да оформят умовете на децата съобразно програмите, като ги изливат всички в един и същ калъп, без да държат сметка за различните индивидуалности. Те вече са само убийци на инициативи, те смазват критичния ум, свободното проучване, личната проява на талантите под тежестта на готови идеи и официални истини. И най-лошото е, че дълбоко се засяга не само характерът, но и интелигентността и че едно такова образование създава само импотентни и лицемерни хора.

Ермелин счете, че е лично засегнат. Той го прекъсна с рязък тон:

— А как искате вие, господине, да се преподава? Елате да ме заместите на моята катедра и ще видите какво ще получите от учениците, ако не ги подчините на същата дисциплина като учител, който за тях е олицетворението на властта.

— Учителят — продължи Люк със замечтан вид — няма друга задача освен да пробужда силите. Той е учител на индивидуалната сила, просто е задължен да развива способностите на детето, да предизвиква интересите му, да развива неговата индивидуалност. В човека има огромна, ненаситна жажда да се учи, да знае; тази жажда трябва да бъде единственото ръководно начало в обучението, без да става нужда да се наказва и да се дават награди. Разбира се, достатъчно ще бъде да се осигури на всяко дете наука, която му харесва, да се направи тя привлекателна, детето само да се увлече, после да напредне от собственото си развитие и от радостта на непрекъснатите си открития. Нека хората създават хора, като се отнасят с тях като хора — не се ли състои в това задачата на обучението и възпитанието?

Абатът Марл, който допиваше кафето си, повдигна силните си рамене и каза като свещеник, когото догмата прави непогрешим:

— Грехът е в човека и човекът не може да бъде спасен без разкаяние. Мързелът, един от основните грехове, се изкупва само с труда, с наказанието, което бог наложи на първия човек след неговия грях.

— Но това е заблуда, абате — каза спокойно доктор Новар. — Мързелът е една болест, която наистина съществува, искам да кажа, когато тялото отказва всяка работа, не можейки да понася и най-малката умора. Бъдете уверен, че тази непреодолима слабост се дължи на сериозни вътрешни смущения. Какви други случаи на мързел сте видели? Да вземем за пример безделниците поради произхода, навиците и вкусовете им. Нима една светска дама, която танцува цяла нощ, не изморява повече очите си, не хаби повече физическа сила от една работничка, която, прикована пред малка маса, бродира до разсъмване? Нима отдалите се на непрекъснати удоволствия не хабят толкова сили на приеми и изтощителни празници, колкото работниците на занаятчийския тезгях или на пресата? И спомняте ли си с каква безгрижна радост, след като сме свършили една неприятна за нас задача, се отдаваме на буйно удоволствие, което силно ни изморява? Това показва, че трудът, физическата умора, ни тежи, когато работата не ни харесва. И ако на хората се дава само работа, която им е приятна и която те свободно са избрали, положително няма да има вече мързеливци.

На свой ред Ермелин вдигна рамене:

— Попитайте едно дете какво предпочита — граматиката или аритметиката? То ще ви отговори, че нито едната, нито другата наука. Направен е опит, детето е младо дръвче, което трябва да се крепи и изправя.

— А не можеш да го изправиш — заключи свещеникът, който този път беше съгласен с учителя, — ако не изкорениш в човека всичко срамно и дяволско, което е останало от първородния грях.

Настъпи мълчание. Сьорет слушаше внимателно, а Жордан, загледан през един от прозорците в далечните големи дървета, мечтаеше. И Люк отново откри песимистичната концепция на католицизма, която ползуват сектантите на прогреса, като деспотически я предписват на държавата. Човекът е бил прокълнат, загинал е веднъж, после е бил спасен и сега е готов пак да загине. Един ревнив и разгневен бог се отнасяше към него като към дете, което винаги греши. Потискат се страстите му, от векове се води борба да се изкоренят, правят се усилия да се убие човекът в човека. И Люк отново си спомни за Фурие, за неговата теория за използуване на облагородените страсти, превърнати в необходими и творчески сили, за неговия човек, освободен най-сетне от смъртоносното бреме на религиите на небитието, които не са нищо друго освен свирепи пазители на властта на силните и богатите.

Все още потънал в размишления, Люк заговори бавно, сякаш мислеше на глас:

— Достатъчно е да убедиш човека в тази истина, че всеки ще бъде най-много щастлив тогава, когато бъде осъществено щастието на всички.

Но Ермелин и абатът Марл започнаха да се смеят.

— Хубава работа! — каза иронично учителят. — Вие искате да събудите силите, за да разрушите личния интерес. Обяснете ми какво ще тласка човека да действува, щом като той не ще работи вече за себе си? Личният интерес е огънят в пещта, той е в основата на всяко действие. А вие го унищожавате, вие започвате с лишаването на човека от неговия егоизъм, вие, който искате той да бъде с всичките си инстинкти… Навярно разчитате на съвестта, на чувството за чест и дълг?

— Няма нужда да разчитам — отвърна Люк със същия спокоен вид. — Впрочем егоизмът, такъв, какъвто е бил досега, създаде толкова ужасно общество, разядено от толкова омраза и страдания, че наистина си заслужава да се опита друга движеща сила. Но ви повтарям, че приемам егоизма, ако под егоизъм разбирате съвсем законното желание, непреодолимата нужда от щастие, която всички чувствуваме. Далеч съм от мисълта да унищожа личния интерес, аз го засилвам, като го уточнявам и го правя такъв, какъвто трябва да бъде, за да създаде щастливия Град, където щастието на всички ще реализира щастието на всеки и достатъчно ще бъде да бъдем убедени, че, като работим за нас, работим за другите. Социалната неправда сее вечна омраза и жъне световно страдание. Ето защо е необходимо разбирателство, реорганизация на труда, основана върху тази положителна истина, че върховното щастие ще се постигне един ден, когато бъдат щастливи всички наши съседи.

Ермелин се подсмихваше, а абатът Марл отново се намеси:

— Обичайте се един друг, това е моралът на нашия божествен учител Исус. Само че той също е казал, че щастието не е на този свят и че е престъпна лудост да искаш да осъществиш на тази земя царството божие, което е на небето.

— Все пак ще бъде осъществено един ден — каза Люк. — Усилията на цялото човечество, целият прогрес, всичките науки са устремени към този Град на бъдещето.

Но учителят, който вече не слушаше, отново се нахвърли върху свещеника.

— О, не, абате! Не започвайте пак с вашето обещание за някакъв рай, който мами нещастните бедняци. Впрочем вашият Исус е наш, вие ни го отнехте, вие го пригодихте към нуждите на вашето господство. Всъщност той е бил революционер и свободомислещ.

Битката се поднови, трябваше доктор Новар още веднъж да ги помири, като даваше право ту на единия, ту на другия. Както винаги въпросите останаха висящи, защото никога не се стигаше до някакво окончателно решение. Кафето бе отдавна изпито. Жордан, все още замечтан, каза последната дума:

— Единствената истина е в труда, един ден светът ще стане такъв, какъвто трудът го направи.

Сьорет, която досега с увлечение слушаше Люк, без да се намесва, разказа, че възнамерявала да открие дом за малките деца на работниците от заводите. И от този момент между доктора, учителя и свещеника започна много спокоен, много приятелски разговор за практическото осъществяване на този дом по такъв начин, че ще се избягнат недостатъците на подобни заведения. В парка сенките на големите дървета се удължаваха върху моравите, а диви гълъби кацаха по тревата, огряна от златистото септемврийско слънце.

Беше четири часът, когато тримата гости напуснаха Крешри. Жордан и Люк, които искаха да се поразходят, ги изпратиха до първите къщи на града. После, когато двамата се завръщаха през каменистите места, които Жордан не използуваше, понеже бяха неплодородни, ученият предложи да направят един кръг, като желаеше да удължат разходката и да отидат у грънчаря Ланж. Той му беше разрешил да се засели в един пуст и отдалечен кът на имението си, над самата висока пещ, без да иска нито наем, нито каквото и да било друго задължение. Ланж, също като Морфен, си беше устроил жилище в една скалиста дупка, прокопана някога от порои в склона на Монбльозите, в недрата на гигантската стена на клисурата. Беше си построил три пещи до хребета, от който копаеше глина; там той свободно живееше и работеше, без да признава нито бог, нито господар.

— Без съмнение той е изключителен ум — добави Жордан, когото Люк разпитваше. — Съвсем не ме учудва това, което ми разказахте за неговото избухване онази вечер на улица „Бриа“, имал е късмет, че са го освободили, защото случаят можеше да свърши много зле, толкова е компрометиран. Но вие не можете да си представите колко е интелигентен и какво изкуство влага в обикновените си глинени гърнета, макар че няма никакво образование. Той е роден тук, син е на бедни работници, останал е сирак на десет години, бил е принуден да помага отначало на зидари, после е чиракувал при грънчар и накрая сам си станал господар, както казва през смях, откакто му позволих да се настани в моето имение… Аз особено много се интересувам от неговите опити с огнеупорна глина, защото, нали знаете, търся глина, която най-добре ще устоява на страхотната температура на електрическите пещи.

Вдигнал очи, Люк забеляза сред храстите владението на Ланж, един истински дивашки лагер, ограден с малка каменна стена. И понеже на прага се беше изправила една едра, хубава, черноока мома, той попита:

— Женен ли е?

— Не, но живее с тази мома, която му е едновременно робиня и жена… Това е цяла история. Преди пет години, когато тя още не е била навършила петнадесет години, той я намерил болна, умираща в един трап, изоставена там от някакъв цигански табор. Никой не знае точно откъде е дошла, самата тя мълчи, когато я разпитват. Ланж на гръб я пренесъл в дома си, грижил се за нея и я излекувал и вие няма да повярвате, че тя изпитва към него такава гореща благодарност, че му е вярна като куче, като… Тя нямала обувки на краката си, когато той я прибрал… А днес още се обува само в дните, когато слиза в града. Затова тук всички, дори и Ланж, я наричат Босоногата… Той не използува труда на друг работник, Босоногата е негов помощник, помага му също така да теглят количката, с която разнася грънците си от панаир на панаир. По такъв начин той продава произведенията си. И двамата са добре познати в целия край.

Изправена на прага на решетъчната вратичка на градинката, Босоногата наблюдаваше как господата се приближават, така че Люк можа да я разгледа, да види мургавото й лице, с едри и правилни черти, черната й като мастило коса, широките и дивашки очи, които се изпълваха с неизразима нежност, когато се втренчваха в Ланж. Той забеляза в глинестата, вечно разкаляна земя босите й крака, детски крака от светъл бронз; лекото й работно облекло от сиво платно, разкриваше тънките й, но яки крака, силните й ръце и малките й твърди гърди. После, след като се убеди, че господинът, който придружава собственика на имението, навярно е приятел, тя напусна наблюдателния си пост, отиде да предупреди майстора и се върна при пещта, която наблюдаваше.

— О, вие ли сте, господин Жордан! — извика появилият се Ланж. — Представете си, от приключението ми през оная вечер Босоногата непрекъснато си въобразява, че идват да ме арестуват. Напълно съм уверен, че ако някой полицейски агент се появи, тя ще го разкъса с ноктите си… Вие идвате да видите моите нови огнеупорни тухли. Ето, вижте ги! Ще ви кажа състава им.

Люк отлично позна този дребен, груб и недодялан човек, който беше видял в мрака на улицата „Бриа“ да възвестява неизбежната крайна катастрофа и да анатемосва Боклер, развратния град, осъден за престъпленията си. Като го разглеждаше подробно, той се учудваше на неговото високо чело под разчорлената черна коса и живите му, блестящи от интелигентност очи, които внезапно пламваха от гняв. Люк най-много се учудваше, че под грубата външност и привидната жестокост открива един много нежен мечтател, един простодушен селски поет, който, обзет изцяло от своята идея за справедливост, беше стигнал до желанието да хвърли във въздуха стария грешен свят.

Жордан представи Люк като свой приятел инженер и помоли Ланж да му покаже това, което той на шега наричаше свой музей.

— Ако това може да представлява интерес за господина… Това са просто играчки, произведения, които изпичам за развлечение. Ето ги тия глинени дреболии там под навеса… Разгледайте ги, докато аз обясня на господин Жордан състава на моите тухли.

Люк още повече се учуди. Под навеса имаше фаянсови фигурки, вази, гърнета, чинии с необикновени форми и разцветки, които, макар и да свидетелствуваха за едно голямо невежество, бяха прелестни в своята самобитна наивност. При изпичането в огъня бяха се получили чудесни краски, глечта им блестеше с богата, невиждана гама от цветове. Най-вече го поразиха обикновените глинени изделия, които Ланж изработваше за редовните си клиенти по пазарищата и панаирите — чиниите, тенджерите, стомните, гювечите, отличаващи се с изящността на формите и очарованието на оцветяването, блестящо отражение на народния гений. Като че ли грънчарят бе извлякъл този талант от своя народ и тия произведения, в които беше вложена душата на народа, се раждаха естествено под дебелите му пръсти, сякаш инстинктивно намираше примитивно практичните и възхитително красиви форми. Всеки предмет беше изработен точно за предназначението си и се отличаваше с истинска простота и жива прелест.

Когато Ланж се върна с Жордан, който му бе поръчал няколко стотни тухли, за да изпробва една нова електрическа пещ, той с усмивка прие поздравленията на Люк, възхищаващ се от ярките цветове на фаянсовите му изделия, толкова леки, толкова изпъстрени с лазурни и слънчеви цветове.

— Да, да, те внасят макове и синчец в домовете… Винаги съм мислил, че трябва да се украсяват покривите и фасадите. Няма да струва много скъпо, ако търговците престанат да крадат, и тогава ще видите как един град ще стане приятен за гледане, ще бъде истински букет сред зеленината… Но нищо не може да се направи със сегашните мръсни буржоа.

И той веднага се увлече от сектантската си страст, разви идеите на крайния анархизъм, които бе усвоил от няколко брошури, попаднали в ръцете му кой знае откъде. Трябвало първо всичко да се разруши и всичко да се завладее по революционен път. Спасението било само в пълното унищожаване на властта, защото ако остане една, макар и най-малка, власт, това ще бъде достатъчно да се изгради отново цялото здание на неравенството и тиранията. След това свободната комуна ще може да се създаде без каквото и да било правителство поради разбирателството на групите, които непрекъснато ще се променят съобразно нуждите и желанията на всеки. Люк бе изненадан, че в тия думи открива отново Фурие; защото крайната мечта беше същата — този повик към творческите страсти, към разширяване правата на свободната личност в хармоничното общество, в което благосъстоянието на всеки гражданин ще зависи от благосъстоянието на всички. Само че пътищата бяха различни; анархистът беше един загубил надежда и ожесточен фуриерист, който не вярва на политическите средства и на бавната еволюция през вековете, твърдо решен да извоюва общественото щастие чрез сила, чрез масово изтребление. Катастрофата, вулканът, беше в природата. А когато Люк спомена за Бонер, Ланж стана жестоко ироничен, заговори за майстора леяр с по-голямо презрение, отколкото за някой буржоа. Ах, да! Казармата на Бонер, тоя колективизъм, в който човек щял да бъде номериран, подчинен, затворен като в затвор. И с юмрук, насочен към Боклер, чиито крайни къщи бяха под него, той отново започна жалбата си, пророческото си проклятие към порочния град, който огънят ще разруши и който ще бъде сринат до земята, за да се роди от пепелищата Градът на истината и справедливостта.

Учуден от тази жестокост, Жордан го гледаше любопитно.

— Кажете, драги мой Ланж, нали вие все пак не сте нещастен?

— Аз, господин Жордан, съм много щастлив, толкова щастлив, колкото може… Тук живея свободно, почти като в осъществен анархизъм. Вие ми дадохте това кътче земя от земята, която принадлежи на всички ни; аз съм си господар, значи не плащам наем на никого. Работя когато си искам, нямам нито господар, който да ме потиска, нито работник, когото да потискам, сам си продавам гърнетата и стомните на добрите хора, които се нуждаят от тях, без да бъда ограбван от търговците, на които не давам възможност да ограбват купувачите. И освен това имам и време да се забавлявам, когато си искам, та изпичам тия фаянсови човечета, тия гърнета, тия декоративни плочки, чиито пъстри цветове развеселяват очите… О, не! Ние не се оплакваме, ние сме щастливи, че живеем и се радваме, когато слънцето празнично грее, нали, Босоножке?

Тя се приближи полугола в работното си облекло, със съвсем зачервени ръце от едно гърне, което току-що бе извадила от пещта. И божествено се усмихваше, загледана в човека, в бога, комуто бе станала слугиня, на когото отдаваше като вечен дар тялото и душата си.

— Но това не пречи — продължи Ланж — да страдат много бедняци и един прекрасен ден да се взриви Боклер, за да се построи отново на чисто. Само пропагандата с дела, с бомба, може да разбуди народа… И какво ще кажете вие на това? Тук имам всичко необходимо, за да приготвя две-три дузини изключително мощни бомби. Като направя това един ден, ще тръгна с количката си, която сам тегля, а Босоногата тика напред. Тя е тежка, когато е натоварена с грънчарски изделия, и трябва да я влачим по лошите пътища от село в село, от пазар на пазар. Добре че можем да си почиваме под дърветата, там, където има извори… Само че този ден ние няма да напуснем Боклер, ще се разхождаме по всичките му улици; ще има по една скрита бомба във всяко гърне; ще сложим едно в околийското управление, едно в общината, едно в съда, едно в затвора, едно в църквата, с една дума навсякъде, където има някаква власт за унищожаване. Фитилите ще горят толкова, колкото е необходимо. После изведнъж Боклер ще хвръкне във въздуха, страхотно вулканично изригване ще го изгори и отнесе… Е? Какво ще кажете за тази моя малка разходка с количката, за задачата на моите гърнета, които изработвам за щастието на човешкия род?

Той се смееше, изпаднал в захлас, с възбудено лице; и понеже заедно с него се смееше и хубавата мургава мома, той се обърна към нея:

— Нали така? Босоножке, аз ще тегля, а ти ще тикаш. Разходката ще бъде още по-хубава отколкото под върбите край Миона, когато отиваме на панаира в Маньол!

Жордан не влезе в спор, направи само един обикновен жест, за да каже, че като учен намира това гледище за глупаво, но след като се сбогуваха и тръгнаха отново по пътя за Крешри, Люк отнесе трепета от този пристъп на голямата черна поезия, на тази мечта за щастие чрез разрушение, която беше обзела умовете на няколко наивни поети сред тълпата на онеправданите. Двамата мъже се прибраха мълчаливо, всеки унесен в мечтите си.

В лабораторията, в която направо отидоха, завариха Сьорет да седи спокойно пред една масичка и да преписва някакъв ръкопис на брат си. Често тя слагаше дълга синя престилка, когато му помагаше в някои от трудните му опити. Тя само вдигна глава и се усмихна на брат си и приятеля му; после продължи работата си.

— Ах! — каза Жордан, като се изтегна в един фотьойл. — Най-добре се чувствувам само тук, сред моите апарати и книжа… Щом се прибера тук, надеждата и спокойствието отново изпълват сърцето ми.

Той огледа с нежен поглед широката стая, сякаш за да се почувствува в собствената си среда, да намери себе си в нея, да се потопи в хубавата спокойна и ободряваща атмосфера на труда. Широките прозорци бяха отворени, залязващото слънце нахлуваше с топла ласка; през тях в далечината между дърветата се виждаше как блестят покривите и прозорците на Боклер.

— Какво излишно страдание са всички тия спорове! — подзе Жордан, когато Люк, останал прав, тихо се разхождаше насам-натам из стаята. — След закуската слушах абата и учителя и се чудех как могат да си губят така времето, за да се убеждават един друг, когато са две противоположни страни и не говорят на един и същ език. И забележете, нито веднъж, когато са били тук, не са преставали да водят абсолютно същите спорове, без да стигнат до някакво решение… Освен това колко неприятно е да се затвориш в абстрактното, непотвърдено от опита, и да воюваш с противоречиви аргументи! Много съм доволен от доктора, който ме забавлява, като унищожава и двамата, противопоставяйки ги един срещу друг. И Ланж е такъв. Може ли едно добро момче да мечтае за такива големи глупости, да затъва в едно толкова очевидно и толкова опасно заблуждение. И всичко това поради това, че говори наслуки и с презрение към достоверността… Аз съм решително против пристрастяването в политиката, тя никак не ме интересува; това, което говорят тия хора, ми се вижда празно, безсмислено; най-важните въпроси, на които те се спират, за мене са залъгалки за заблуждаване на хората, затова не мога да разбера защо се водят такива излишни битки за толкова дребни събития, когато откриването и на най-малката научна истина повече съдействува на прогреса, отколкото петдесет години социални борби.

Люк започна да се смее.

— Ето че вие сам изпадате в крайност… Човек трябва да се бори; политиката за него е една необходимост, с която защищава своите нужди и си осигурява колкото се може повече щастие.

— Вие имате право — призна Жордан с наивна добродушност. Може би моето пренебрежение към политиката идва от някакво неясно угризение на съвестта, от това, че искам да живея далеч от обществените работи в моята страна… Но, казано много искрено, аз мисля, че все пак съм добър гражданин, макар че се затварям в моята лаборатория, защото всеки служи на народа си със способностите, които има. А виждате ли, учените са несъмнено истинските революционери, истинските делови хора, които създават най-многото истина, най-многото справедливост за утрешния ден. Едно правителство идва и си отива, един народ се въздига, процъфтява, стига до упадък, но това няма значение! Истините на науката са неизменни, непрекъснато се увеличават, непрекъснато създават повече светлина и по-голяма увереност. Връщането назад с един век няма значение, походът напред отново започва, човечеството въпреки препятствията върви към знание. Да се възразява, че никога няма да узнаем всичко, е глупост; касае се да знаеш колкото се може повече, за да бъдеш колкото се може по-щастлив. И поради това, повтарям, колко незначителни са политическите сътресения, които вълнуват народите! Макар че съдбата на прогреса се поставя в зависимост от устойчивостта или падането на едно министерство, ученият е истинският господар на утрешния ден, деня, в който той ще озари тълпата с искра на една нова истина. Всяка неправда ще изчезне, щом се постигне пълната истина.

Настъпи мълчание. Сьорет сега бе оставила писалката и слушаше. След като помечта няколко секунди, Жордан продължи без явна връзка:

— Трудът! Ах, трудът! На него аз дължа живота си. Нали виждате какво малко, нещастно и болнаво същество съм; спомням си как майка ми трябваше да ме увива в одеяла в дните, когато духаше силен вятър; и все пак именно тя ме приучи към труд като сигурен режим за добро здраве. Тя не ме принуждаваше към изтощителни занимания, които са истинска каторга за измъчване на формиращите се умове. Тя ме привикваше към редовна, разнообразна и привлекателна работа. Така аз се научих да работя, както човек се учи да диша, да ходи. Трудът стана функция на моя организъм, естествено и необходимо упражнение на мускулите и органите ми, цел и условие на моя живот. Аз живеех, защото работех, защото се създаде едно равновесие между мене и света, на който се отблагодарявах с дела, че ме вдъхновяваше към творчество; и вярвам, че на това се дължи цялото здраве, правилната обмяна, отличното приспособяване на организма към света… И колкото и да съм слаб, аз съм уверен, че ще живея до дълбока старост, до момента, в който ще бъда една малка машина, сглобена грижливо и логично действуваща.

Люк беше престанал да обикаля бавно стаята. Като Сьорет той слушаше със страстно внимание.

— Трудът е основата на здравето, отличен режим за добър живот — продължи Жордан. — Трудът е самият живот, а животът е един непрекъснат труд на химическите и механическите сили. От първия атом, който се раздвижи, за да се съедини със съседните атоми, великата творческа работа не е престанала и това творчество, което продължава и винаги ще продължава, е самата задача на вечността, световното дело, за изграждането на което всеки от нас носи своя камък. Нима вселената не е една огромна работилница, в която работата никога не спира, в която безкрайно малките извършват всеки ден гигантска работа, в която материята действува, произвежда, ражда безспорно, като се почне от обикновените ферменти и се стигне до най-съвършените съществата? Работят нивите, които ще бъдат ожънати, работят горите, които бавно растат, работят реките, които протичат през долините; работят моретата, които търкалят вълните си от континент до континент, работят световете, понесени в безкрая от ритъма на гравитацията. Нито едно същество, нито един предмет не може да бездействува, всичко е въвлечено да работи, принудено е да извърши своя дял в общото дело. Който не работи, веднага изчезва, бива изхвърлен като безполезен и пречещ и трябва да отстъпи мястото си на нужния, необходимия работник! Това е естественият закон на живота, а животът не е нищо друго освен движеща се материя, непрекъснато действуваща сила, богът на всички религии, сила, устремена към окончателното постигане на щастието, от което изпитваме непреодолима нужда.

Жордан пак помечта за миг, устремил поглед в далечината.

— И какъв прекрасен регулатор е трудът, какъв ред внася навсякъде, където властвува! Той не е само здраве, но е и мир, и радост. Аз се озадачавам, когато виждам, че го презират, унижават го и го гледат като някакво наказание, някакъв позор. Той не само ме спаси от смърт, но и ми даде всичко хубаво, което имам в себе си, укрепи ума и благородството ми. И какъв прекрасен организатор е той, как направлява умствените способности, движението на мускулите, ролята на всяка група сред множеството работници! Самият той е една политическа конституция, една човешка полиция, само той има право на социално съществуване. Ние се раждаме като в кошер, всеки от нас за миг влага своето усилие, ние не можем да си обясним необходимостта от нашия живот освен с това, че природата има нужда от работници, които да изпълняват нейното дело. Всяко друго обяснение е високомерно и погрешно. Нашият личен живот като че ли е необходима жертва на бъдещия живот. Не е възможно щастие извън общото щастие на вечния общ труд. И затова аз бих искал най-сетне да се създаде религия на труда, прослава на спасителния труд, единствената истина, здравето, радостта, вечният мир.

Той млъкна, а Сьорет извика с нежен възторг:

— О, братко, колко си прав! Колко е вярно, колко е прекрасно!

А Люк изглеждаше още по-развълнуван; той стоеше прав, неподвижен, очите му постепенно се изпълваха със светлина като на апостол, озарен внезапно от някакъв лъч. Изведнъж и той заговори:

— Слушайте, Жордан, не трябва да продавате на Делаво, всичко трябва да запазите — и високата пещ, и мината… Това е моят отговор; така ви съветвам, защото окончателно се убедих.

Изненадан от тия така внезапни и неочаквани думи, които нямаха връзка с това, което беше казал, стопанинът на Крешри леко премигна.

— Как така? Защо ми казвате това, скъпи Люк?… Обяснете се.

Дълбоко разтърсен от вълнение, Люк не отговори веднага. Този химн на труда, това величие на миротворния и обновителен труд му подействува като неочакван шок, сякаш мисълта му се въздигна и пред него най-сетне се разкри просторният хоризонт, който досега се губеше в мъглата. Всичко се изясняваше, оживяваше, ставаше абсолютно достоверно. Вярата сияеше, от устата му излизаха думи с необикновено убедителна сила:

— Не трябва да продавате на Делаво… Тази сутрин бях в изоставената мина. И при сегашното състояние на жилите рудата може да се използува, ако се подлага на новите химически процеси. Морфен ме убеди, че могат да се намерят прекрасни жили на другата страна на клисурата… Там се крият неизчислими богатства. Високата пещ ще произвежда много евтин чугун и ако се комплектува с ковачница, с пещи за пречистване, с леярна, с валцувачни машини с механични чукове, ще може отново да се започне в големи мащаби производство на релси и стоманени греди, който успешно ще конкурират на пазара най-процъфтяващите стоманолеярни в Северна и Източна Франция.

Изненадата на Жордан растеше, превръщаше се в уплаха. Той възрази:

— Но аз не искам да ставам по-богат, имам си достатъчно пари, продавам, за да се спася от всички грижи за печалба.

Люк го прекъсна с хубав, вълнуващ жест:

— Оставете ме да се доизкажа, драги мой… Не искам да направя вас по-богат, а онеправданите, работниците, за които говорим, жертвите на несправедливия, опозорения труд, превърнат в позорна каторга, тях искам да спася от тази каторга. Вие прекрасно го казахте преди малко — само трудът трябва да има право на социално съществуване; и в този момент разбрах къде е спасението — изграждането на справедливо и щастливо общество на утрешния ден е възможно само при реорганизацията на труда, който единствен ще позволи да се разпределя правилно богатството. Аз окончателно се уверих, че това е единственото спасение от нашите нещастия и страдания; сградата на стария строй се разтърсва и руши от загниване, новата ще се изгради само върху основата на труда от всички и за всички, приели труда като всемирен закон, управляващ световете… Е добре, това именно искам да опитам тук, поне да дам един пример, да реорганизирам труда в малък мащаб, в един завод за братството, един образец на утрешното общество, който ще противопоставя на другия завод, завода на наемния труд, на старата каторга, където работникът-роб е измъчван и опозорен.

И той продължи да говори с разтреперан глас, очерта в общи линии своята мечта, всичко, което се бе породило в него след неотдавнашното четене на Фурие — основаването на едно сдружение между капитала, труда и таланта. Жордан ще даде необходимите пари, Бонер и другарите му ще дадат ръцете си, а той ще бъде мозъкът, който ще твори и ръководи. Беше започнал отново да крачи и с пламенен жест показваше съседните покриви на Боклер — този именно Боклер, който от три дни виждаше как потъва, искаше да спаси от позора и престъпленията. Развивайки своя план за обновяване, Люк се учудваше и възхищаваше на самия себе си. Говореше мисията, тази мисия, която зрееше в него, без той да подозира, и която се мъчеше да разгадае със загрижения си ум, с разнеженото си от състрадание сърце. Най-сетне ясно виждаше, че беше открил пътя си. И сега отговаряше на мъчителните въпроси, които напразно си бе поставял през време на безсънието си миналата вечер. Отговаряше преди всичко на повика на клетниците, достигнал до него от дъното на печалния мрак; сега чуваше съвсем ясно тези гласове и бързаше да им помогне; щеше да ги спаси с вродения труд, с труда, който вече няма да разделя хората на враждебни и унищожаващи се една друга касти, а ще ги обедини в едно-единствено братско семейство, в което всички общо ще полагат усилия за щастието на всички.

— Но — възрази Жордан — приложението на формулата на Фурие не унищожава наемния труд. Дори според колективистите наемния труд само сменя името си. Трябва да се отиде до абстрактната мечта на анархизма, за да се премахне окончателно.

Люк трябваше да се съгласи. И във връзка с това той подложи на изпит своята съвест. Теориите на колективиста Бонер и мечтите на анархиста Ланж още звучаха в ушите му. Споровете между абата Марл, учителя Ермелин и доктор Новар отново започваха, ставаха безкрайни. Получаваше се постоянен хаос от противоречиви мнения; той възкресяваше и възраженията, които са си правели помежду си предшествениците — и Сен Симон, и Огюст Конт, и Прудон. Всъщност защо от всички други се бе спрял на формулата на Фурие? Той знаеше за някои успешни приложения, но нямаше представа колко бавно се провеждаха опитите, колко трудно се стигаше до окончателни резултати. Може би защото самият той се отвращаваше от революционните насилия и като научен работник вярваше в непрекъснатата еволюция, която има пред себе си цяла вечност, за да изпълни задачата си. Внезапната и пълна експроприация, която считаше неосъществима, всъщност не можеше да се извърши без ужасни катастрофи, без да причини още повече мизерия и страдания. Поради това не беше ли най-добре да се възползува от възможността, която му се предлагаше, да направи един практически опит, който ще удовлетвори цялото му същество, вродената му доброта, вярата му в добротата на човека, огнището на любовта и всеобщата нежност, в което гореше? Той сякаш беше понесен от нещо възторжено и героично, от някаква вяра, от някакво предвиждане за положителен успех. И всъщност, ако приложението на формулата на Фурие не доведе веднага до ликвидиране на наемния труд, то тя ще бъде едно начало, което ще води към пълна победа, към унищожаване на капитала, към изчезване на търговията, към обезценяване на парите, изворът на всички нещастия. Социалистическите школи водят голям спор само относно средствата, всички са единни относно целта, която се преследва, всички ще се помирят помежду си един ден в щастливия Град, когато най-сетне бъде построен. Люк искаше да сложи първите основи именно на този град, като започне със сдружаването на всички хора с добра воля, на всевъзможните разпръснати сили, уверен, че няма по-добър път в сегашното ужасно изтребление.

Жордан не беше още убеден.

— Фурие е имал гениални хрумвания — това е неоспоримо. Само че ето вече повече от шестдесет години от смъртта му, а има само няколко упорити последователи; аз не виждам как неговата религия ще завоюва света.

— Католицизмът е воювал четири века, докато завоюва една част от света — възрази живо Люк. — Освен това аз не възприемам изцяло Фурие; за мене той е един мъдрец, който в гениално просветление е видял истината. Впрочем той не е единственият, други са изработили формулата и други са я допълнили… Все пак вие не можете да отречете, че еволюцията, която днес така бързо се извършва, е започнала отдавна, че нашият век е трудолюбив създател на новото общество, обществото, което ще се роди утре. Трудещият се народ от сто години всеки ден все повече твори социалния живот и утре той ще стане господар на своята съдба чрез този научен закон, който осигурява съществуването на по-силния, по-здравия и по-достойния… Сега ние присъствуваме именно на това, на последната битка между няколкото привилегировани, които са откраднали богатството, и огромната маса работници, които искат да си върнат благата, отнемани им в продължение на векове. Историята ни разкрива именно това, като ни разказва как неколцина са си присвоили колкото се може повече щастие в ущърб на всички и как всички нещастници не са престанали оттогава да се борят ожесточено, движени от жизнената нужда да си възвърнат колкото могат от щастието… От петдесет години вече тази борба става безпощадна и затова вие виждате как привилегированите, обзети от страх, сами се отказват малко по малко от някои свои привилегии. Развръзката е близка, това се чувствува от всички отстъпки, които собствениците на земята и на богатствата правят на народа. В областта на политиката те вече доста са му дали и ще бъдат принудени да му дадат много в областта на икономиката. Това са новите закони, които облагодетелствуват работниците, това са хуманитарните мерки, това са успехите на сдруженията и синдикатите, които са предвестници на близката ера. Битката между капитала и труда достигна до остра криза, която още сега може да предвещае поражението на капитала. След известно дреме наемният труд положително ще изчезне… Поради това аз съм убеден, че ще победя, помагайки на другото, на това, което ще замести наемния труд, на този реорганизиран труд, който ще създаде едно справедливо общество, една много по-висока цивилизация.

Той сияеше от милосърдие, от вяра, от надежда. Продължи, отново се обърна към историята; припомни за кражбите на по-силните още в първите дни на света, за тълпите нещастници, превърнати в роби, за собствениците, вършещи престъпления след престъпления, за да не върнат нищо на ограбените, които умират от глад и насилия. И сочеше как днес в ръцете на няколко души се намира това натрупано и увеличаващо се с времето богатство — именията, градските къщи, заводите в работническите селища, мините за каменни въглища и метални руди, транспортните средства, горите, каналите, железниците, рентите, най-сетне златото и среброто, милиардите, натрупани в банките, всички ценности на земята, всичко, което съставя неизчислимото богатство на хората. И не беше ли отвратително кощунство, че толкова богатства водят до страшната мизерия на мнозинството от хората? Нима това не зове към справедливост, към необходимостта от неизбежно преразпределение? Една такава несправедливост, когато от едната страна е преситеното безделие, а от другата страна е мъчителният труд, агонизиращ от мизерия, е направила човека вълк за човека. Вместо да се обединят, за да победят и управляват природните сили, хората взаимно се самоизяждат, варварският социален договор ги прави жертва на омразата, заблудата, лудостта; изоставят се децата и старците, превръщат се жените в товарно животно или в плът за удоволствие. Самите работници, покварени от примера, се примиряват със своето робство, прекланят глави пред всеобщата подлост. И какво страшно разпиляване на народното богатство са огромните средства, които се харчат за войната, парите, които се дават на ненужни чиновници, съдии и полицаи! Освен това парите, които без нужда остават в ръцете на търговците, паразитните посредници, чиито печалби са за сметка на потребителите! Но не е само това във всекидневието на едно неразумно, лошо изградено общество; има и друго — престъплението, гладът, предизвикан умишлено от собствениците на средствата за производство в стремежа им да запазят интересите си. Те намаляват производството на завода си, налагат престои, създават мизерия с цел да предизвикат икономическа война, за да поддържат високи цени. И после някои се учудват, че машината скърца, че ще рухне под един такъв товар от страдания, несправедливост и позор!

— Не, не! — извика Люк. — Свършено е, това не може да продължава, иначе човечеството ще изчезне в пристъп на последно умопомрачение. Трябва отново да се постанови, че всеки човек, който се ражда, има право на живот, и че земята е общото богатство на всички. Трябва средствата на производство да бъдат върнати на всички, всеки трябва да извършва своя личен дял в общата работа… Ако историята с нейните омрази, войни и престъпления беше досега само отвратителен резултат на първоначалната кражба и тиранията на шепа крадци, които са имали интерес да тласнат хората един срещу друг, да открият съдилища и затвори, за да запазят плячката си, крайно време е да се започне отново историята и да се постави в началото на новата ера един документ за равенство, богатството на земята да се върне на всички хора, трудът да стане отново закон на човешкото общество, както е за Вселената, за да настъпи най-сетне мирът между нас и да се възцари накрая щастливото братство… Това ще стане, аз ще работя в тази насока и ще успея!

Той беше така възбуден, така величествен толкова убедителен в своята пророческа екзалтация, че Жордан, възхитен, се обърна към Сьорет, за да й каже:

— Погледни колко е прекрасен!

Но Сьорет, изтръпнала и побледняла от възторг, не беше откъсвала очи от Люк, обзета сякаш от някакво религиозно благоговение.

— О, той е прекрасен! — прошепна съвсем тихо тя. — И е добър.

— Само че, драги ми приятелю — подзе усмихнато Жордан, — вие сте един истински анархист, макар че се смятате за еволюционист; и вие имате право да казвате, че се започва с формулата на Фурие и се свършва със свободния човек в свободната комуна.

Люк се засмя.

— Да започнем все пак и ще видим докъде ще ни заведе логиката.

Замислен, Жордан като че ли не го слушаше вече. Този учен, затворен в лабораторията си, беше дълбоко развълнуван; и макар още да се съмняваше, че е възможно да се ускори развитието на обществото, той вече не отричаше ползата от подобни усилия.

— Няма съмнение — продължи бавно той, — че личната инициатива е всемогъща. За да се направляват събитията, винаги трябва да бди и да действува един човек, един гениален и с напредничав ум бунтовник, носител на новата истина. При катастрофа, когато за спасение се налага да се пререже кабел или да се отсече греда, необходими са човек и брадва. Волята е всичко, но спасител е този, който замахне с брадвата. Нищо не може да устои — планините рухват и моретата се оттеглят пред човека, който действува.

Това беше вярно, Люк отново откри в тия думи пламенната воля и вътрешната увереност, които го бяха обзели. Той още не знаеше колко е надарен, но чувствуваше в себе си една отдавна натрупана сила, едно силно негодувание срещу вековното неравенство, една пламенна необходимост да възстанови най-сетне справедливостта. Той беше свободомислещ човек, приемаше само научно доказаните факти. Беше сам, сам искаше да действува, влагайки цялата си вяра в делото. Беше човек, който има смелост, и това бе достатъчно да изпълни мисията си.

Настъпи мълчание. Най-сетне Жордан отвърна с жест на приятелска отстъпчивост:

— Казах ви, че в часовете на умора съм готов да дам на Делаво цялото предприятие — и високата пещ, и мината, и земите, за да се отърва, за да се отдам спокойно на моите изследвания, на моите опити… Вземете ги вие, предпочитам да ги дам на вас, защото вие вярвате, че ще ги използувате добре. Искам от вас само да ме освободите напълно, да ме оставите да си работя в моя кът, да завърша делото си и никога да не ми говорите за тия неща!

Люк го гледаше с искрящи очи, в които блестеше голямата му благодарност и цялата му нежност. После, без каквото и да било двоумение, уверен в отговора, който чакаше, той продължи:

— Това не е всичко, приятелю мой, необходимо е вашето голямо сърце да направи още нещо. Не ще мога да предприема нищо без пари. Имам нужда от петстотин хиляди франка, за да изградя завода, за който мечтая, в който ще реорганизирам труда, за да стане основа на Града на бъдещето… Аз съм уверен, че ви предлагам изгодна сделка: понеже вашият капитал влиза в сдружението, той ще ви осигури голям дял от печалбите.

После, тъй като Жордан искаше да го прекъсне:

— Да, зная, че не искате да станете по-богат. Но все пак трябва да живеете; и ако ми дадете парите си, аз ще осигуря материално вашето съществуване по такъв начин, че никога нищо да не смущава спокойния ви живот на голям труженик.

В просторната зала, в която никнеше толкова много труд за близките жътви, отново настъпи тежко, вълнуващо мълчание. Решението, което трябваше да се вземе, беше така важно за бъдещето, че предизвикваше благоговеен трепет в тържественото очакване на това, което щеше да стане.

— Вие сте една самоотвержена и доброжелателна душа — каза Люк. — Не ми ли доказахте това вчера? Тия открития, към които се стремите, тия електрически пещи, които трябва да облекчат човешкия труд, да обогатят хората с нов метод на работа, няма да използувате сам, ще ги дадете на другите… Аз не ви искам подарък, искам ви само една братска помощ, помощ, която ще ми позволи да намалявам несправедливостта и да създавам щастие.

Тогава Жордан съвсем непринудено каза:

— Съгласен съм, приятелю мой. Ще ви дам парите, за да осъществите вашата мечта… И понятие не искам да лъжа, ще прибавя, че в моите очи тази мечта е само една благородна утопия, защото вие не сте ме убедили напълно. Простете ми за моето съмнение като учен… Но това няма значение! Вие сте един смел човек, опитайте, аз съм с вас.

Люк извика победоносно, с възторжен порив на цялото си същество, което сякаш литна над земята:

— Благодаря ви, уверявам ви, че работата вече е свършена и от нея ще изпитаме божествена радост!

Сьорет седеше неподвижно, не беше се намесвала в разговора. Но цялата доброта на нейното сърце се беше изписала по лицето й и от вълнение едри сълзи изпълваха очите й. Под напора на неудържима сила тя се изправи. Смълчана и развълнувана, тя се приближи до Люк и разплакана го целуна по лицето. После в необикновеното си вълнение се хвърли в прегръдките на брат си и дълго рида.

Малко изненадан от това, че тя целуна младия мъж, Жордан загрижено попита:

— Какво ти е, сестричке? Не одобряваш ли нашето решение? Наистина ние трябваше да поискаме твоя съвет… Но още не е късно. Съгласна ли си с нас?

— О, да, да! — прошепна тя, засмяна и сияеща в сълзи. — Вие сте двама герои, на които аз ще помагам. Разполагайте с мене.

Същия ден вечерта, към единадесет часа, Люк се облакъти на прозореца в стаята си, както предишната вечер, за да подиша свежия и тих въздух на нощта. Срещу него, отвъд необработваните каменисти полета, Боклер се готвеше да спи, изгасваше една след друга светлините си; а вляво „Бездната“ кънтеше глухо с чуковете си. Никога диханието на този страдащ гигант не му се бе виждало толкова тежко и измъчено. И, както снощи, откъм другата страна на пътя се чу шум, толкова лек, че го взе за шум от размахани криле на нощна птица. Но сърцето му затуптя, когато шумът се повтори, защото по лекия трепет сега позна кой се приближава. Той пак видя неясното, стройно и фино очертание, което сякаш плуваше над тревата. Със скок като дива коза една жена прекоси пътя и хвърли към него едно букетче толкова сръчно, че то като милувка попадна върху устните му. Както снощи, букетчето беше от току-що набрани сред скалите планински карамфили с такъв силен аромат, че целия го напарфюмираха.

— О, Жозин, Жозин! — прошепна той, обзет от безкрайна нежност.

Тя отново беше дошла с тези наивни като нея цветя, пак му се отдаваше, както винаги ще му се отдава с жест на страстна благодарност; и той се освежи, ободри се след физическата и умствената умора през този напрегнат и решителен ден. Не беше ли това една награда за първото усилие при решаването на задачата? Нейното букетче и тази вечер го поздравяваше, че бе решил да започне да действува още от утре. Заради нея той обичаше страдащия народ, нея искаше да спаси от чудовището. Беше я намерил толкова нещастна, толкова унижена, че бе готова да се хвърли в реката. С клетата си ръка, смазана от труда, тя беше пълно олицетворение на всички жертви, на робите, които отдават тялото си на тежкия труд и удоволствието на другите. Когато освободи нея, ще освободи и всички. Тя беше прелестно олицетворение на любовта, на любовта, необходима за хармонията и щастието на Града на бъдещето.

С ласкав глас той повика:

— Жозин, Жозин!… Вие ли сте, Жозин?

Но, без да проговори, тя вече тичаше, губеше се в тъмнината на пустото поле.

— Жозин, Жозин!… Вие сте, Жозин, зная! Трябва да говоря с вас.

Тогава тя с леки стъпки, разтреперана и щастлива, се върна и се спря на пътя под прозореца. И на един дъх едва прошепна:

— Да, аз съм, господин Люк.

Той не бързаше да й заговори, мъчеше се да я види по-добре; тя беше толкова тънка, толкова неуловима, сякаш беше видение, което една вълна на мрака можеше да отнесе.

— Искате ли да ми направите една услуга?… Кажете на Бонер да дойде утре сутрин, за да си поговорим. Имам радостна новина за него, намерил съм му работа.

Тя се засмя развълнувано, едва доловимо, като чуруликаща птичка.

— Ах, колко сте добър! Колко сте добър!

— И — продължи с още по-тих глас той, тъй като се вълнуваше — ще имам работа за всички работници, които поискат да работят! Да, ще се помъча да има за всички справедливост и щастие.

Тя разбра, смехът й стана по-нежен, по-изпълнен със страстна признателност.

— Благодаря, благодаря, господин Люк.

Видението избледняваше, той отново видя как леката сянка пак бягаше сред храстите; придружаваше я една друга, съвсем малка сянка, Нане, когото той не беше забелязал и който сега тичаше до голямата си сестра.

— Жозин, Жозин!… Довиждане, Жозин!

— Благодаря, благодаря, господин Люк.

Вече не я виждаше, тя беше изчезнала; но все още чуваше как звучат благодарствените й думи и радостта й, това чуруликане, понесено от вечерния вятър; този безкрайно очарователен глас дълбоко трогна и плени сърцето му.

Люк дълго стоя на прозореца възхитен, обзет от безпределна надежда. Между „Бездната“, където глухо се задъхваше прокълнатият труд, и Гердаш, чийто парк се очертаваше като черно петно сред гладката равнина Руман, той виждаше стария Боклер, работническия квартал с разнебитените, полупрогнили къщурки, които дремеха, смазани от мизерия и страдание. Това беше клоаката, която той искаше да оздрави, тази стара тъмница на наемния труд, която трябваше да се разруши заедно с несправедливостите и отвратителните жестокости, за да се излекува човечеството от вековното отравяне. И той мислено вече изграждаше новото на това място, бъдещия град, Града на истината, справедливостта и щастието, белите, свободни и братски къщи на който се смеят сред зеленината под голямото весело слънце.

Но изведнъж целият хоризонт блесна, розов пламък освети покривите на Боклер, клисурата на Монбльозите, необятното поле. Лееха чугун от високата пещ на Крешри. Отначало Люк сметна сиянието за изгрев, но това не приличаше на изгрев, а по-скоро беше залез на някое небесно светило, залез на стария Вулкан, прикован към своята наковалня, който изхвърляше последния си пламък. Трудът ще бъде вече само здраве и радост, бъдещето ще се роди.

I

Изминаха три години, Люк създаде своя нов завод, който роди цял работнически град. Общата площ възлизаше на повече от един квадратен километър по склона на Монбльозите, едно просторно, леко наклонено поле, което започваше от парка на Крешри до струпаните една до друга сгради на „Бездната“. Началото беше скромно, използуваха само една част от тази земя, а останалата се запазваше за проектираните бъдещи разширения.

Заводът беше опрял гръб на скалите, под самата висока пещ, с която го свързваха два подемника. Впрочем в очакване на революцията, която щяха да предизвикат електрическите пещи на Жордан, Люк не беше се занимавал много с високата пещ, само беше направил някои частични подобрения и я беше оставил в ръцете на Морфен да работи постарому. Но в устройството на завода той беше използувал всички технически усъвършенствувания както по отношение на сградите, така и по отношение на съоръженията, за да увеличи производителността на труда и същевременно да намали усилията на работниците. Той искаше къщите на неговия работнически град, построени сред градинки, да бъдат домове на благоденствие, в които да процъфтява семейният живот. Петдесетина къщи вече се издигаха до парка на Крешри и образуваха едно истинско градче по посока на Боклер, защото всяка къща, която изграждаха, беше нещо като нова крачка на Града на бъдещето към завоюването на стария престъпен и осъден на загиване град. В центъра на градчето Люк издигна Обществения дом, една голяма сграда, в която бяха училищата, библиотеката, салонът за събрания и тържества, спортната зала, баните. Само това беше запазил от фаланстера на Фурие, а на всеки предоставяше свобода да се устройва, както си желае, без да принуждава към определен начин на живот, като смяташе, че управлението на общността трябва да се грижи само за някои обществени служби. Накрая бяха открити централни магазини, разширявани от ден на ден — хлебарница, месарница, бакалница, а също така и магазини за облекло, за домашни потреби, за дребни необходими стоки, цяло едно кооперативно потребително сдружение, съответствуващо на кооперативното производствено сдружение, което управляваше завода. Разбира се, това беше само едно начало, животът напираше и беше ясно, че опитът е успешен. Люк не би организирал всичко това така бързо, ако не бе озарен от щастливата идея да запознае строителните работници с начинанието си; най-много той бе доволен, че успя да каптира всички пръснати по височините извори, за да може тяхната изобилна, свежа и чиста вода да къпе раждащия се град, завода и Обществения дом, да напоява градините с буйната зеленина, да шурти във всеки дом и да му носи здраве и радост.

Тази сутрин пещарят Фошар дойде да се поразходи из Крешри, за да се види със стари приятели. Винаги нерешителен и печален, той беше останал да работи в „Бездната“, а Бонер бе завел в новия завод шурея си Рагю, който пък бе склонил Бурон да го последва. Така че и тримата работеха тук; тях именно Фошар искаше да разпита; петнадесетте години работа край пещта, която винаги извършваше с едно и също движение, с едно и също напрежение, сред една и съща огнена среда, го беше дотолкова затъпила, че беше неспособен да вземе решение сам. Той беше толкова духовно осакатен и загубил всякаква воля, че от много месеци се канеше да направи това посещение, но все не намираше сили. Сега, още с влизането си в Крешри, той се изненада.

В сравнение с тъмната, мръсна и прашна „Бездна“, чиито разнебитени халета бяха едва осветени от тесните прозорчета, халетата на Крешри, леки постройки от желязо и тухли, го поразиха с широките си прозорци, през които нахлуваха потоци от въздух и слънце. Подът навсякъде беше настлан с циментови плочки, които значително намаляваха вредния прах. Навсякъде струеше в изобилие вода, която даваше възможност да се поддържа постоянна чистота. И понеже почти нямаше дим поради пълното горене с новите комини, навред цареше голяма чистота, която лесно се поддържаше. Адското леговище на Циклоп беше заменено с просторни, светли работилници, блестящи и весели, в които трудът не изглеждаше тежък. Навярно употребата на електричеството още беше ограничена, защото шумът на машините беше все така оглушителен и напрежението на работника не беше облекчено. Само в пещите за пудлуване и в леярските пещи бяха направени някои още не напълно усъвършенствувани механични приспособления, чрез които се надяваха един ден да отменят тежкия човешки труд. Вървяха опипом към бъдещето. Но каква придобивка бяха вече чистотата, въздухът и слънцето, които къпеха просторните високи зали, тази весела обстановка, която облекчава труда! И колко поразителна беше разликата в сравнение с мрачните дупки на страданието, в които изнемогваха работниците на старите съседни заводи!

Фошар се надяваше да намери майстора-пудльор Бонер при пещта, но се изненада, като го видя в халето да управлява една голяма машина за валцуване, която произвеждаше релси.

— Я! Нима си се отказал от пудльорството?

— Не, но ние тук правим по-малко от всичко. Такава е практиката тук: два часа едно, два часа друго; и, честна дума, така наистина е по-леко!

Истината бе, че Люк не разрешаваше лесно на работниците, които наемаше, да променят специалността си. Тази реформа щеше да се осъществи по-късно, когато децата минат през много чиракувания, защото трудът може да бъде привлекателен само когато се извършват различни задачи в точно определени за тях часове.

— Ах — въздъхна Фошар, — колко ще ми бъде приятно да правя нещо друго вместо да вадя поти от дъното на пещта! Но не зная, не мога да правя нищо друго.

Неравномерният шум на валцувачната машина беше толкова силен, че трябваше да говорят много високо. Той млъкна, възползува се от един кратък престой, за да се ръкува с Рагю и Бурон, които бяха заети с приемането на релсите. За него това беше интересно зрелище. В „Бездната“ не произвеждаха релси и затова ги гледаше с неясни мисли, които не би могъл да изрази. В потиснатото си състояние, в обезличаването си като човек, смазан от убийствения труд и превърнат в обикновен инструмент, той страдаше най-вече от смътното съзнание, че би могъл да бъде човек с ум и воля. В него още блещукаше малка светлинка също като лампичката при дежурство, която никога не угасва. И с каква тежка мъка съжаляваше за свободния, здрав и весел човек, какъвто щеше да бъде, ако не беше този карцер за затъпяване, в който робството го бе хвърлило! Релсите, които се удължаваха и продължаваха да се удължават, наподобяваха път, някакъв безкраен път, по който мисълта му се плъзгаше и се губеше в бъдещето, в което вече нямаше нито вяра, нито дори ясна представа.

В съседното хале беше главната леярна, където една специална пещ топеше стомана; разтопения метал изливаха в голям чугунен съд, облицован с огнеупорни тухли, а след това с механическо устройство го преливаха в калъпи, за да изстине във вид на слитъци. Подвижни електрически мостове, мощни кранове издигаха и пренасяха тези тежки отливки до валцувачните машини, а оттам ги прехвърляха в работилниците за занитване и завинтване. Имаше системи от гигантски валцувачни машини, които изтегляха слитъците съобразно желания профил или ги извиваха дъгообразно според изискванията най-вече за големи стоманени скели, за огромни части на мостове, за сгради, за всевъзможни строежи, които трябва само да се сглобят, заварят или завинтят. За произвеждане на обикновени греди и релси в установени размери имаше системи от специални валцувачни машини, които работеха ритмично с извънредно голяма скорост. Горещите още стоманени слитъци, блестящи като слънце, големи колкото човешко туловище, се вкарваха в първата клетка между два валяка, които се въртяха в противоположни посоки; оттам излизаха по-тънки и влизаха във втората клетка, където още повече изтъняваха; и така от клетка в клетка валяците оформяха все повече стоманата, докато най-сетне дадат на релсата точния профил и обичайната дължина от десет метра. Това се извършваше сред оглушителен трясък, страшен шум от железните челюсти, от разтягането в клетките, шум, подобен на мляскането на някакъв великан, който дъвче цялата тази стомана. И релсите излизаха една след друга с необикновена бързина, едва можеше да се проследи как слитъкът се изтънява и се удължава, за да стане релса и се нареди до другите релси, сякаш железните пътища в света се проточваха безкрай, проникваха в най-пустинните области, опасвайки земята.

— За кого е всичко това? — попита изумено Фошар.

— За китайците — отвърна шеговито Рагю.

В това време покрай валцувачните машини мина Люк. Обикновено той прекарваше предобеда в завода, оглеждаше всяко хале, разговаряше другарски с работниците. Той беше отчасти запазил старата йерархия — работници-майстори, надзиратели, инженери, счетоводство и търговска дирекция. Но вече бе направил значителни икономии благодарение на непрекъснатия стремеж да намалява колкото е възможно броя на ръководния и административния персонал. Впрочем първоначалните му сметки се бяха оправдали: макар че още не бяха намерили богати залежи, каквито е имало в миналото, сегашната руда на мината, обработвана химически, позволяваше да се произвежда на ниска цена възможният качествен чугун; и поради това производството на греди и релси беше доста изгодно и осигуряваше процъфтяването на завода. Работата вървеше, оборотът се увеличаваше всяка година, а това беше най-важно за Люк, защото усилията му бяха насочени към бъдещето на делото; резултатите му даваха увереността, че ще победи, щом като при всяка подялба на печалбите работниците виждат, че благосъстоянието им се увеличава, че стават все по-щастливи и все по-малко се измъчват. Животът му всеки ден беше изпълнен от постоянни тревоги както за това толкова сложно предприятие, което трябваше да управлява, така и за този малък народ, който предвождаше и на който трябваше да прави големи отстъпки; върху него падаха всички грижи — грижите и на апостола, и на инженера, и на финансиста. Нямаше съмнение, че щеше да има успех, но това зависеше от развитието на събитията.

Сред големия шум Люк се спря за минута, като се усмихваше на Бонер, Рагю и Бурон, но не забеляза Фошар. Беше му приятно да се спира в това хале с валцувачните машини; производството на греди и релси обикновено го развеселяваше и той шеговито казваше, че тук била добрата ковачница на мира; той я противопоставяше на злата ковачница на войната, на ковачницата на съседния завод, където с големи грижи произвеждаха скъпи оръдия и снаряди. Какви усъвършенствувани съоръжения, какъв фино обработван метал, за да се произвеждат само тия чудовищни оръдия на разрушението, които струват на народите милиарди и които ги разоряват, в очакване на войната, ако войната не избухне, за да ги унищожи! Ах, дано се увеличава производството на стоманени греди, за да се издигат полезни строежи, щастливи градове, мостове над реки и клисури; и нека непрекъснато от валцувачните машини излизат релси, които до безкрайност да удължават железопътните линии, да унищожават границите, да сближават народите и да приобщят целия свят към братската цивилизация на утрешното общество.

Но когато Люк влезе в халето на голямата леярна, където се чуваше как механичният чук започва да кове арматурата на един гигантски мост, валцувачните машини спряха, работата им се прекъсна, за да се постави нова матрица. Тогава Фошар се приближи до старите си приятели и започна да разговаря с тях.

— Значи при вас работата върви и вие сте доволни? — попита той.

— Доволни сме, разбира се — отвърна Бонер. Работният ден е осем часа и благодарение на преминаването от една работа към друга по-малко се изморяваме и трудът е по-приятен.

Все така едър и силен, с широко, добродушно, цъфтящо от здраве лице, Бонер беше една от солидните опори на новия завод. Той беше член на дирекционния съвет и изпитваше голяма благодарност към Люк, който му бе дал работа, когато напусна „Бездната“ и беше загрижен за утрешния си ден. Все пак като непримирим колективист той страдаше в тази система на просто съдружие, управлявано от Крешри, в което капиталът запазваше голямата си роля. В него се бунтуваше революционерът, работникът-мечтател за абсолютно равенство. Но той беше умен, работеше и увличаше другарите да работят всеотдайно, защото бе обещал да дочака резултатите от опита.

— Значи — подзе Фошар, — вие печелите много, двойно, отколкото преди?

Рагю започна да се шегува, като се смееше язвително:

— О, двойно! Сто франка дневно, без да се смятат шампанското и пурите!

Той просто беше последвал без особено желание Бонер, когато тръгна да работи в Крешри. Съвсем не се чувствуваше зле, беше относително в много по-добро материално положение, обаче строгият ред и голямата взискателност го дразнеха, той ставаше заядлив и започваше да се подиграва със собственото си благополучие.

— Сто франка! — извика Фошар, силно развълнуван. — Сто франка ли печелиш ти?

Бурон, който както и преди остана сянката на Рагю, сметна, че трябва да преувеличи:

— Сто франка в началото! А в неделя ни дават нари да се возим на въртележка с дървени кончета.

Бонер вдигна с презрение рамене, а другите двама започнаха да се кискат.

— Нали виждаш, че говорят глупости и се подиграват с тебе… Като се направи сметка след подялбата на печалбите, нашите надници не са много по-големи от вашите. Само че при всяко плащане те се увеличават и много е възможно да станат прекрасни… Освен това ние имаме разни придобивки, нашето бъдеще е осигурено, живеем много по-евтино благодарение на нашите кооперативни магазини, а веселите къщички ни се дават почти без наем… Разбита се, това още не е истинската справедливост, но все пак крачим напред.

Рагю продължаваше да се киска; той почувствува нужда да изкаже една друга своя злоба; макар и да се шегуваше с Крешри, той говореше злобно за „Бездната“, сякаш искаше жестоко да си отмъсти.

— А Делаво, каква мутра прави това говедо? Много се радвам, че жестоко го измъчва този нов завод, който издигнаха до неговия и който, изглежда, ще върши хубава работа… Беснее, нали?

Фошар направи неопределен жест!

— Разбира се, че трябва да беснее, но това много не се вижда. А пък, нали знаеш, аз не ги разбирам тия работи, достатъчно съм затруднен с моите, та не ми остава време за чуждите… Чух да приказват, че никак не го е страх от вашия завод и от конкуренцията. Той казва, че винаги ще има нужда да се произвеждат оръдия и снаряди, защото хората са много глупави и винаги ще се изтребват един друг.

Люк, който се връщаше от голямата леярна, чу тези думи. От три години, от деня, в който бе склонил Жордан да запази високата пещ и да създаде стоманолеярни и ковашки цехове, той знаеше, че има враг в лицето на Делаво. Ударът бе тежък за Делаво, който се надяваше да купи на сметка Крешри при дългосрочно изплащане, а сега виждаше предприятието в ръцете на един дързък, умен и енергичен младеж, решил да преобърне света, надарен с такава творческа сила, че още в началото започна с изграждането на един малък град, който сякаш изникна от земята. Обаче, разгневен от първата изненада, Делаво се почувствува уверен в себе си. Той се ограничи с производството на оръдия и снаряди, което даваше голяма печалба и в което не се страхуваше от никаква опасност от конкуренция. Новината, че съседният завод ще поднови производството на релси и греди, отначало го изпълни с иронична радост, защото не знаеше за новата експлоатация на мината. После, когато разбра, че рудата, обработвана по химически метод, дава големи печалби, той реши да се покаже безразличен, като заявяваше на всеуслушание, че под небето има място за всички отрасли на промишлеността и че на драго сърце оставя релсите и гредите на своя щастлив съсед, стига той да му остави снарядите и оръдията. Така че привидно мирът не бе нарушен, отношенията си останаха студени и вежливи. Но дълбоко в душата си Делаво таеше смътна тревога, страх от това огнище на справедлив и свободен труд, което беше толкова близко, че пламъците му можеха да обхванат неговите халета и работници. Освен това безпокоеше го и чувството, че старите сгради скърцат под него, че загниват, а той е безсилен да отстрани причините, и че в деня, в който ще му липсва силата на капитала, всичко ще се срине наравно със земята, без той да може да го крепи повече с упоритите си о силни ръце.

В тази неизбежна война между Крешри и „Бездната“, която от ден на ден ставаше все по-ожесточена и която щеше да свърши с унищожаването на един от двата завода, Люк не изпитваше никакво съчувствие към семейство Делаво. Той уважаваше инженера за трудолюбието и смелостта, с които защищаваше своите разбирания, обаче ненавиждаше съпругата му Фернанд, дори изпитваше някакъв ужас от нейната страшна сила да развращава и разрушава. Той усещаше растяща тревога, като си представяше бъдещите драми, когато си припомняше неприятната сцена в Гердаш между нея и попадналия под властта й Боажелен, този нещастен и красив човек, чието състояние се топеше в ръцете на хищницата. Той чувствуваше нежна загриженост към добрата и мила Сюзан, защото съжаляваше само нея, която беше единствена жертва в този изгнил дом, чиито тавани ще рухнат някоя вечер. Той беше принуден да прекъсне отношенията, които бяха толкова скъпи на сърцето му, не посещаваше вече Гердаш, научаваше случайни новини. Изглеждаше, че там всичко върви все по-зле и че Фернанд проявяваше още по-безумни капризи, на които Сюзан можеше да се противопостави само с мълчание, принудена да затваря очи от страх да не избухне скандал. Веднъж Люк я срещна по улиците на Боклер, хванала за ръка своя малък Пол; тя му отправи дълъг поглед, изпълнен с мъка и с приятелство към него, въпреки че бяха разделени от смъртната борба между двата завода.

Така че още щом позна Фошар, Люк зае отбранително положение, тъй като тактиката му беше да избягва всякакъв излишен конфликт с „Бездната“. Той добре посрещаше работниците от съседния завод, които идваха при него, но не искаше да дава повод да го обвиняват, че ги примамва. Само неговите работници решаваха кого да приемат. И тъй като Бонер му беше вече няколко пъти говорил за Фошар, той се престори, като че ли очаква Фошар да поиска работа.

— О, вие ли сте, драги приятелю? Идвате да видите дали вашите предишни другари искат да ви направят тук място?

Затъпелият работник-пещар, обзет от съмнение, не беше в състояние да вземе решение и затова смотолеви някакви безсмислени думи. Свикнал с еднообразната си работа като животно с наочници, той се страхуваше от всичко ново. В него беше убита всяка инициатива и освен движението, на което беше привикнал, не можеше да прави нищо друго, обзет от детски ужас. Този нов завод, тези големи, чисти и светли халета го вълнуваха, плашеха го и той смяташе, че не би могъл да живее в тях. И поради това изпита желание час по-скоро да се върне в своя мрачен и мъчителен ад. Рагю се беше подиграл с него: защо трябва да променя дома си, щом като тук положението не беше сигурно? А може би смътно съзнаваше, че за него е вече късно.

— Не, не, господине, още не… Иска ми се, но не зная… Ще се съветвам с жена си…

Люк се усмихваше.

— Така е, така е, жените трябва да бъдат доволни… Довиждане, драги приятелю.

И Фошар непохватно си тръгна, сам озадачен от начина, по който се промени целта на посещението му, защото наистина беше дошъл с намерение да поиска работа, ако предприятието му хареса и ако тук се печелеше повече, отколкото в „Бездната“. Защо сега бягаше, смутен от това толкова хубаво, което беше видял, обзет от желанието да се прибере, да потъне пак в тежкия сън на мизерията си?

Люк за миг заговори с Бонер за едно усъвършенствуване, което искаше да направи във валцувачните машини. Но Рагю го прекъсна с една своя жалба:

— Господин Люк, силен вятър пак счупи три стъкла на прозореца в нашата стая. Този път ви предупреждавам, че няма да ги платим… Това става, защото нашата къща е най-много изложена на въздушното течение от равнината. Замръзваме от студ.

Той винаги се оплакваше, винаги намираше причини да бъде недоволен.

— Впрочем, господин Люк, това е много просто, елате у нас, за да видите сам… Жозин ще ви покаже.

Откакто започна да работи в Крешри, Сьорет го беше убедила да се ожени за Жозин, така че в работническия град младото семейство заемаше една от малките къщи, намираща се между къщите на Бонер и Бурон. Досега той много се беше поправил благодарение на средата и изглеждаше, че в дома му има добро разбирателство. Бяха се карали с Жозин само няколко пъти заради Нане, който живееше при тях. Всъщност Жозин затваряше прозореца, когато имаше неприятности, и плачеше, без да я чува някой.

Радостта на Люк от сутрешното посещение на цеховете се помрачи.

— Добре, Рагю — отвърна непринудено той. — Ще мина у вас.

И разговорът се прекъсна, валцувачните машини пак заработиха, заглушавайки гласовете с шума от тракането на гигантските челюсти. Отново ослепително блестящите слитъци минаваха и преминаваха, удължаваха се, превръщаха се в релси. И непрекъснато броят на релсите растеше, сякаш скоро земята щеше да бъде набраздена във всички посоки, за да се превозва до безкрая удесеторената сила на победоносния живот.

Още един миг Люк гледа хубавата работа, като се усмихваше на Бонер, окуражаваше с другарски поглед Бурон и Рагю и се мъчеше да предизвика любов във всеки работнически екип, уверен, че не може да се създаде нищо трайно без любов. После напусна цеховете и се отправи към Обществения дом, както правеше всяка сутрин, за да посети училищата. В халетата се радваше на труда и мечтаеше за идващия мир, а там изпитваше още по-голяма радост сред малкия свят на децата, които бяха бъдещето.

Естествено по това време Общественият дом беше само една огромна сграда, чиста и весела, построена с оглед да бъде колкото се може по-удобна при най-малък разход на средства. Училищата заемаха едно цяло крило, а в другото крило бяха библиотеката, спортната зала и баните; салонът за събрания и празненства и някои от канцелариите заемаха централната част на сградата. Училищата бяха: ясли за най-малките, където заетите с работа майки можеха да оставят децата си, дори и тия в пелени; петокласно училище в пълния смисъл на думата, в което децата получаваха завършено образование; няколко занаятчийски работилници, които учениците посещаваха едновременно с петте класа, за да изучават ръчни занаяти през времето, когато усвояват общите знания. Момчетата и момичетата не бяха разделени, растяха едни до други още от люлките им, които се допираха, до завършването на професионалното обучение и на петокласното училище, в което седяха заедно на чиновете, както щяха да бъдат в живота. Като се разделят двата пола още от ранно детство, като се възпитават и обучават по различен начин, без да им се дава възможност да се опознават един други, момчетата и момичетата не стават ли врагове, не ги ли извращават и объркват, като разпалват у тях естественото взаимно влечение и го превръщат в загадка, която поддържа вечната вражда между половете и кара мъжа да се нахвърля, а жената да се дърпа? И затова разбирателството между мъжа и жената ще се постигне само когато те се опознаят, когато видят общите си интереси, изучат живота от едни и същи източници и тръгнат заедно, за да го изживеят както трябва разумно и здравословно.

Сьорет беше много помагала на Люк при обзавеждането на училищата. Докато Жордан, след като даде парите, които бе обещал, и отказа да проверява сметките и да разисква предстоящите мероприятия, се затвори в лабораторията си, сестра му страстно се увлече по този нов град, който изникваше и се раждаше пред очите й. Тя винаги се бе проявявала като гувернантка, възпитателка, болногледачка; милосърдието й, което досега обхващаше само някои бедни хора, посочвани от абата Марл, доктор Новар или учителя Ермелин, сега изведнъж се разпростря по-нашироко; тя трябваше да просвещава, да направлява и да обича многобройното работническо семейство, което Люк й предоставяше. Така че още в първите дни тя избра задачата си; макар и да не отказваше да се интересува от организацията на училищните класове и на занаятчийските работилници, тя предпочиташе да се занимава най-вече с детските ясли, където всяка сутрин се грижеше с любов за малките. И когато й казваха, че трябва да се омъжи, тя малко смутено и объркано отговаряше, усмихвайки се мило като некрасиво момиче: „Нима не ми стигат децата на другите?“ Тя направи своя помощница Жозин, която, макар и омъжена за Рагю, също нямаше деца. Всяка сутрин те работеха заедно в яслите, при децата в люлките; бяха станали приятелки въпреки различието в характерите им, сближили ги бяха грижите, които полагаха за тия прелестни малки същества.

Тази сутрин, когато влезе в бялата и чиста зала, Люк намери Сьорет сама.

— Жозин не дойде — обясни тя. — Изпрати да ми кажат, че е неразположена. О, изглежда, че е само едно малко главоболие.

Смътно подозрение разтревожи Люк и отново сянка затъмни очите му. Той непринудено каза това, което мислеше да направи:

— Трябва да намина до тях, да видя дали има нужда от нещо.

После той бе очарован от посещението си при люлките. В просторната бяла стая блестящо белите люлки бяха наредени покрай белите стени. Малките розови личица спяха, като се усмихваха. Около тях сновяха в големи, ослепително бели престилки доброжелателни жени, които с нежни очи, с майчински ръце и с ласкави думи се грижеха за тия съвсем малки дечица, тия още толкова крехки кълнове на човечеството, в които все пак прозираше бъдещето. Тук имаше и по-големи деца на три или четири години, които наподобяваха малки мъже и жени; те вече бяха пуснати на свобода; най-нежните седяха на столчета с колелца, а другите тичаха на воля с късите си крачета и падаха от време на време. Залата имаше към градината веранда с цветя. Целият този малък детски орляк лудуваше на слънце, на топъл въздух. Играчки и куклички висяха на върви и забавляваха най-малките; по-големите деца имаха кукли, кончета, колички, които влачеха шумно като герои, в които се пробуждаше нуждата да действуват. Прекрасни надежди будеше този малък свят, който растеше така весело в благоденствие за утрешния труд.

— Няма болни, нали? — попита Люк, който с удоволствие се застояваше в тази бяла като утринната зора стая.

— Няма, всички са здрави тази сутрин — отвърна Сьорет. — Завчера имаше две деца болни от морбили, не ги приех, трябваше да се изолират.

Двамата бяха излезли на верандата и тръгнаха към съседното училище. Остъклените врати на петте класа бяха една до друга и също така гледаха към зеленината на градината; и тъй като времето беше топло, те бяха широко отворени, така че, без да влизат в класните стаи, можеха от прага да погледнат във всяка една.

Още с откриването на класовете преподавателите работеха по нова програма. Те поемаха детето от първи клас, когато то още не знае дори да чете, занимаваха се с него до пети клас и след това се разделяха с него, като му даваха общи познания за живота, стараейки се най-вече да го запознаят с вещите и явленията, за да се учи от самата действителност. Те полагаха също така усилия да пробудят у него стремеж към ред, да му дадат чрез всекидневния опит метод за работа. Без метод няма полезен труд, само методът класифицира, улеснява да се добиват постоянно нови знания, без да се забравят старите. Учебниците не бяха съвсем отхвърлени, а оставени на заден план като незначителни, защото детето научава най-добре това, което вижда, това, което докосва, това, което разбира със собствения си ум. Тук не го заставяха да се прекланя като роб пред догми, които не подлежат на обсъждане, не му натрапваха тираничната личност на преподавателя: от него се искаше да открива по своя инициатива истината, да се вглъбява в нея, за да я усвои. Няма друг начин за формиране на хора, за развиване на индивидуалните възможности на всеки ученик. Също така бяха премахнали наказанията и наградите, не се разчиташе вече нито на заканите, нито на похвалите, за да принудят мързеливците да се трудят. Нямаше мързеливи, имаше само болни деца, деца, които мъчно разбираха това, което им се обясняваше, деца, в главите на които не вливаха насила знания, към които те не проявяваха никакво влечение. За да има само добри ученици, достатъчно бе да се използува огромното любознание, което пламти във всяка човешка душа, неугасимото любопитство на детето към всичко, което го заобикаля, което го кара непрекъснато да отрупва хората с въпроси. Обучението не беше вече мъчение, то ставаше едно постоянно променящо се удоволствие от момента, в който го правеха привлекателно, като се стремяха да възбужда умовете, непринудено да ги ръководи в техните търсения. Всеки има право и е задължен сам да се изгражда. Трябва и детето да се оформя само, трябва да се остави само да опознае широкия свят, ако искаме по-късно да стане човек с активна енергия, с воля, която да решава и да ръководи.

Така че в петте класа обучението започваше от елементарните познания и свършваше с доказаните дотогава научни истини, за да се постигне едно логично и последователно разкрепостяване на умовете. В градината имаше гимнастически салон, обзаведен за игри и всички видове упражнения за укрепване на тялото едновременно с развитието на ума и обогатяването му със знания. Добро духовно равновесие е възможно само в здраво тяло. Най-вече в началните класове междучасията бяха продължителни; отначало децата имаха краткотрайни, разнообразни и съответствуващи на тяхната издръжливост занятия. Правило бе децата да бъдат колкото се може по-малко затворени в стаите, често преподаваха уроците на открито, устройваха разходки, обучаваха ги в средата, която трябваше да опознаят — във фабриките, сред природата, сред животните, растенията, водите и планините. Сред самата природа, в самия живот се провеждаше най-доброто обучение с убеждението, че всяка наука няма друга цел освен правилно да се живее. Наред с общите познания се полагаха също така и усилия да научат децата да бъдат човечни и солидарни. Те растяха заедно и щяха да живеят винаги заедно. Само любовта беше връзката на единството, на справедливостта, на щастието. Тя беше необходимото и неотменимо съглашение, защото достатъчно беше хората да се обичат, за да царува мирът. Тази всемирна любов, която от семейството ще обхване целия народ, а оттам и цялото човечество, ще бъде единственият закон на щастливия Град на бъдещето. Развиваха я у децата, като ги приучваха да се интересуват един за други, по-силните да бдят над по-слабите, като ги обучаваха заедно, като ги караха да играят и да преживяват всичко заедно. Това беше очакваната жътва — да израснат от физическите упражнения силни хора, обучени от опита в самата природа, близки по ум и сърце, станали братя.

Чуха се смехове и викове; Люк се разтревожи, защото понякога редът се нарушаваше. Той забеляза, че сред децата от един клас се е изправил Нане, който навярно беше предизвикал този шум.

— Все още Нане ли ви причинява неприятности? — попита той Сьорет. — Това момче е голям дявол.

Тя се усмихна със снизходителен жест:

— Да, той невинаги е послушен. Има и други, които също така са немирни. Блъскат се, бият се, никак не слушат. Но все пак всички са добри дяволчета. Нане е прелестно дете, много смело и много нежно… Впрочем, когато тия палавници са много мирни, ние се тревожим, смятаме, че са болни.

След класните стаи, в другия край на градината, се намираха учебните работилници. Там се провеждаха курсове по основните ръчни занаяти, в които децата се упражняваха не толкова, за да ги научат основно, а само за да получат общи познания и така да определят призванието си. Тези курсове всъщност се водеха едновременно с обучението в класовете. Още с първите уроци по четене и писане на детето даваха в ръка инструмент; и ако сутринта то изучаваше граматика и смятане, които развиваха ума му, следобед, в другия край на градината, работеше с малките си ръце, за да стане силно и сръчно. Това бяха приятни занимания, едно разтоварване на мозъка, една весела борба с труда. Установен беше принципът, че всеки човек трябва да владее един ръчен занаят, така че всеки ученик, завършвайки училището, избираше професия по свой вкус и се специализираше в истинска работилница. Наред с това децата получаваха и естетическо възпитание, преминаваха през курсове по музика, рисуване и скулптура, които извисяваха душите им и предизвикваха радост да се живее. Дори и за тия, които не можеха да продължават да се занимават с изкуство, курсовете разширяваха кръгозора им, научаваха ги да чуват гласа на земята, озаряваха живота им със сияние. В края на хубавите дни, при залез-слънце, събираха децата в градината, където ги учеха да пеят песни за мира и славата и да играят в сценки, величаещи истината и безсмъртието на красотата.

Люк привършваше всекидневната си обиколка, когато дотичаха да го уведомят, че двама селяни от Комбет, Ланфан и Ивоно, го чакат в малкия кабинет срещу големия салон за събрания.

— По въпроса за водата ли идват? — попита Сьорет.

— Да — отвърна той. — Те поискаха да се срещнем. Но и аз много желаех да ги видя, защото отново говорих с Фейа онзи ден; убеден съм, че е необходимо да се постигне споразумение между Крешри и хората от Комбет, ако искаме да победим.

Тя го слушаше усмихната, знаеше всичките му проекти като основател на града; и когато му стисна ръката на сбогуване, тя се върна с тихи и спокойни стъпки при своите съвсем бели люлки, в които щяха да израснат хората на бъдещето, необходими на Люк, за да осъществи мечтата си.

Фейа, фермерът на Гердаш, най-сетне беше подновил договора с Боажелен при разорителни и за двете страни условия. Все пак трябвало да се живее, казваше той; системата за наемане на земя беше станала толкова несъвършена, че не можеше да дава добри резултати. Това беше истински фалит на земята. Въпреки това Фейа мълчаливо, като упорит човек, обзет от една идея, която не разкриваше пред никого, продължаваше да прави опити в съседните на чифлика земи: да се помирят селяните от Комбет, разединени от стари вражди; да се обединят в едно техните парчета земя, раздробена до крайност; да се създаде едно огромно общо стопанство, което ще дава големи доходи, като са прилагат усъвършенствувани методи за обработка на земята. Той таеше скритата мисъл, че когато опитът успее, ще склони Боажелен да разреши фермата да влезе в новото сдружение. Ако той откаже, събитията ще го принудят. Впрочем Фейа, който беше мълчалив и се огъваше пред неизбежното крепостничество, приличаше малко на хитър и търпелив апостол, твърдо решил да печели почва крачка по крачка, без да се отчайва. Първият му успех бе, че сполучи да сдобри Ланфан и Ивоно, чиито фамилии се караха от векове. Ланфан бе избран за кмет на общината, а Ивоно за негов помощник; той им бе внушил, че двамата могат да бъдат господари на положението, ако действуват задружно. После постепенно ги поведе по неговата идея за едно хубаво общо разбирателство, ако общината иска да се избави от бедственото положение, в което все повече изпада, и отново да направи земята източник на неизчерпаемо богатство. Точно по това време се създаваше заводът на Крешри, той го сочеше за пример и разказваше за растящото му благосъстояние, дори отиде дотам, че свърза Ланфан и Ивоно с Люк за уреждане на въпроса за водата, възникнал между Комбет и Крешри. Та заради това кметът и неговият помощник бяха дошли тази сутрин в завода.

Люк веднага им даде това, което искаха, и то така добродушно, че разсея малко непрекъснатото им недоверие.

— Разбрано, господа! Отсега нататък заводът ще канализира всички води, които е каптирал от изворите в скалите, и излишната му вода ще бъде отведена в потока Гран Жан, който тече през вашето село, преди да се влее в Миона. С малко средства, ако си построите резервоари, ще имате големи възможности за напояване и ще удвоите плодородието на земите си.

Дебелият и нисък Ланфан поклати голямата си глава в бавен размисъл.

— Все пак много пари ще струва.

Дребният и слаб Ивоно, с мургаво лице и язвителна уста, извика:

— Освен това, господине, ние се безпокоим, че тази вода, като я разделяме, ще става причина да се изпобиваме помежду си. Няма съмнение, че вие сте ни добър съсед, като ни я давате, и ние много ви благодарим. Само че как да направим така, че всеки да получи точно своя дял, без да мисли, че другите са го окрали?

Люк се усмихваше, доволен от въпроса, който му даваше възможност да засегне темата на неговата мечта, заради която така силно желаеше да ги види.

— Водата, която прави плодородна земята, трябва да принадлежи на всички, както слънцето, което свети и топли, е на всички, както и земята, която ражда и храни. Най-добрият начин на разделяне е съвсем да не се разделя, да се остави за общо ползуване това, което природата дава за общо ползуване на всички хора.

Двамата селяни разбраха. За миг замълчаха с наведени глави. Пръв заговори Ланфан, по-разсъдливият от двамата:

— Да, да, ние знаем, фермерът на Гердаш ни е говорил за това… Разбира се, хубава е идеята да се споразумеем всички, както вие тук, да направим общи парите и земята, работната ръка и инструментите, а след това да разделяме печалбите… Изглежда, че сигурно ще печелим повече и ще бъдем по-щастливи… Но все пак ще има рискове и затова ни се струва, че ще трябва още дълго време да говорим, докато убедим всички в Комбет.

— Да, така е — потвърди Ивоно с рязък жест. — Ние двамата, нали разбирате, сме почти съгласни и много не се противопоставяме на новостите… Но ще трябва да спечелим другите, а това няма да бъде лесно, предупреждавам ви.

Това беше недоверието на селянина към всички социални преобразувания, засягащи сегашната форма на собствеността, което Люк добре познаваше. Той не беше изненадан, продължаваше да се усмихва. Да изпусне парченцето земя, толкова много обичано от векове и предавано от баща на син, да го остави да потъне в парченцата земя на другите — каква загуба за селянина! Но все по-големите разочарования от изтощаването на силно раздробената земя, които отчайват и отвращават земеделците, би трябвало да ги убедят, че единственото възможно спасение е в обединяването им, в съгласието на всички от общината да образуват едно огромно имение. И Люк започна да говори, обясни им, че отсега нататък успех ще имат само сдруженията. Трябва да обработват големи ниви, да ги орат, да ги засяват и да ги жънат с мощни машини; освен това да ги наторяват богато с химически торове, произведени в съседните заводи, и непрекъснато да ги напояват, за да удесеторяват реколтите. Докато усилията на отделния селянин довеждат до глад, то печалбите ще бъдат огромни, когато всички селяни от едно село се сдружат, за да имат огромни ниви, машини, торове и необходимата за напояване вода. Те ще успеят да подобрят почвата и да я направят необикновено плодородна, като я почистват от камъни, наторяват и напояват. Ще се стигне и до затопляне на земята, така че няма да има сезони. Един хектар ще бъде достатъчен да изхранва две-три фамилии. И сега вече при обработка на ограничено опитно поле се получават чудеса — непрекъснат добив на зеленчуци и плодове. Населението на Франция може да се утрои, земята ще го изхрани обилно, ако се обработва разумно, при хармонично съчетаване на всички творчески сили. И така ще се постигне щастието, три пъти по-малко мъчителен труд; най-сетне селянинът ще бъде освободен от вековното крепостничество, ще се спаси от кредиторите, чиито лихви го съсипват, няма вече да го потискат едрите земевладелци и държавата.

— Много е хубаво — заяви замислено Ланфан. А Ивоно по-бързо се разпали:

— О, дявол да го вземе! Ако това е вярно, ние ще сме много глупави, ако не опитаме!

— Вижте докъде сме стигнали ние в Крешри — каза тогава Люк, който пазеше за резерва този пример. — Едва има три години, откакто съществуваме, а нашата работа върви добре, всички наши работници, които влизат в сдружението, ядат месо, пият вино, нямат вече дългове, нито се страхуват за бъдещето. Разпитайте ги, пък и разгледайте нашето предприятие, нашите работилници, нашите жилища, нашият Обществен дом, всичко, което сме изградили и създали за толкова кратко време… Това е плодът на обединяването; и вие ще извършите чудеса, щом се обедините.

— Да, да, ние видяхме, знаем — отвърнаха двамата селяни.

Това беше истина: още преди да поискат среща с Люк, те бяха разгледали с любопитство Крешри, като пресмятаха придобитите вече печалби, като се учудваха на този щастлив град, който така бързо растеше, като се питаха каква печалба ще имат и те, ако така се сдружат. Силата на опита ги пронизваше, щеше постепенно да ги спечели.

— Е добре, щом знаете, ще бъде много просто — подзе весело Люк. — Ние имаме нужда от хляб, нашите работници не могат да живеят, ако вие не сеете необходимото жито. Вие пък имате нужда от земеделски сечива — лопати, плугове, машини, изработени от стоманата, която ние произвеждаме. Така че решението на задачата е много лесно, трябва само да се разберем — ние ще ви даваме стомана, вие ще ни давате жито, ще се спогаждаме и всички ще живеем щастливо. Тъй като сме съседи и вашите ниви опират до нашия завод, не е ли по-добре да живеем като братя, да се сдружим всички в едно общо семейство за благото на всеки от нас.

Това добродушие развесели Ланфан и Ивоно. Никога помиряването, необходимото разбирателство между селянина и индустриалния работник не беше поставяно така ясно. Откакто пое Крешри и започна да го развива, Люк мечтаеше да привлече в своето сдружение всички други второстепенни заводи, различните съседни индустриални предприятия, чието производство зависеше от неговия завод. Достатъчно бе да има тук един център за производство на основния материал — стоманата, за да изникнат бързо множество фабрики за промишлени стоки. Така заводът „Шодорж“ произвежда гвоздеи, заводът „Осер“ — коси, заводът „Миранд“ — земеделски машини; дори в една от клисурите на Монбльозите ще работят с водна сила двата хидравлически чука на Ордуар, бивш работник-пещар. Всички те един ден ще бъдат принудени, ако искат да живеят, да се присъединяват към братята си от Крешри, без които не биха съществували. Дори строителните работници, шивашките работници, както и работниците от други предприятия, например тия от обувната фабрика на кмета Гурие, ще бъдат увлечени и ще се присъединят, за да дават къщи, дрехи и обувки, ако искат да получат в замяна инструменти и хляб. Градът на бъдещето ще стане действителност само при един такъв всемирен съюз и обединение на труда.

— С една дума, господин Люк — каза мъдро Ланфан, — това са големи работи, които не се решават изведнъж. Но ние ви обещаваме да си помислим и да направим каквото е възможно по силите ни, за да зацари такова разбирателство в село Комбет, каквото цари при вас.

— Това е хубаво, господин Люк — потвърди Ивоно. — Щом като ние, Ланфан и аз, успяхме да се помирим, ще трябва да се помъчим да помирим и всички други, а Фейа, който е умен човек, ще ни помогне.

Като си тръгваха, те отново заговориха за водите, които Люк се задължаваше да влее в Гран Жан. Всичко бе уредено. Те смятаха, че в акцията си за обединяване ще бъдат много улеснени от този въпрос за напояването, който ще тласне общината към тази цел.

Люк, който ги придружаваше, ги прекара през градината, където ги чакаха децата им Арсен и Олимп, Еужени и Никола, доведени от двамата селяни, за да им покажат този Крешри, за който говореше целият край. Точно по това време учениците от петте класа бяха излезли в междучасие и оживяваха градината с буйната си веселост. Полите на момиченцата се развяваха на ясното слънце, момичетата скачаха като козлета; ехтяха смехове, песни и викове — очарователното детство пъстрееше сред поляните и дърветата.

Люк забеляза, че Сьорет се сърди и се кара, застанала в средата на една група руси и чернокоси главички. Там, на първата редица, беше Нане, израснал, вече почти на десет години, с кръгло, решително и весело лице под разчорленото овче руно с цвят на зрял овес. Зад него се бяха скупчили трите деца на Бонер — Люсиен, Антоанет и Зое, и двете деца на Бурон — Себастиян и Март; тия деца на възраст от три до десет години навярно бяха заловени в някакво провинение. Изглежда, Нане беше главатар на виновната банда, защото отговаряше и възразяваше като вироглав хлапак, упорито отричайки да е виновен.

— Какво има? — попита Люк.

— Ех, пак Нане — отвърна Сьорет. — Ходил е в „Бездната“ въпреки категоричната забрана. Научих, че е завел и тия; този път дори се прехвърлили през стената.

Наистина между обширната територия на Крешри и парка на „Бездната“ се издигаше междинна стена. Дори имаше една стара врата в ъгъла, където беше градината на Делаво. Тя се затваряше с обикновено мандало, но откакто бяха прекъснати всички отношения, вратата винаги беше плътно затворена:

Нане продължаваше да възразява:

— Първо не е вярно, че всички сме минали през стената. Минах само аз и после отворих вратата на другите.

Недоволен, Люк също се разсърди:

— Ти много добре знаеш, повече от десет пъти е повтаряно на всички, че е забранено да се отива там. В края на краищата ще ни причините големи неприятности и затова повтарям на тебе и на другите, че сте постъпили много лошо, много отвратително.

Облещил очи, развълнуван, че му е причинил мъка, Нане го слушаше като малко дете, каквото си беше всъщност, но нищо не разбираше. Той се бе прехвърлил през стената, за да вкара другите, защото този следобед у Низ Делаво бяха на гости Пол Боажелен, Луиз Мазел и още много други малки, много весели буржоа, с които искаха да си поиграят. Много мила беше тази Низ Делаво.

— Защо пък много отвратително? — повтори той с изумен вид. — На никого зло не сме сторили, хубаво си играехме заедно.

Нане изброи децата, които са били там, разказа, без да лъже, какво са правили — играли само позволени игри, защото нито са чупили клони, нито са хвърляли в лехите камъни от алеите.

— Тя, Низ, много добре се разбира с нас — каза в заключение той. — Тя много ме обича и аз много я обичам, откакто станахме другари.

Люк сдържа усмивката си. Но с разнежено сърце си представи как тези деца от двете различни класи, сприятелявайки се през стената, играят и се смеят заедно въпреки омразата и борбите, които разделят бащите им. Щеше ли да разцъфти в тях бъдещият мир на Града?

— Възможно е — каза той — Низ да е очарователна и вие много добре да се разбирате; само че е наредено тя да седи у дома си, а вие тук, във вашия дом, за да няма кой да се оплаква.

Също пленена от очарованието на тази детска невинност, Сьорет обезоръжена го погледна с толкова умоляващи очи, че Люк нежно добави:

— Хайде, мили деца, не правете вече така, защото ще ни причинявате неприятности.

Когато Ланфан и Ивоно окончателно се сбогуваха, отвеждайки Арсен и Олимп, Еужени и Никола, които се бяха включили в играта и си тръгваха със съжаление, Люк помисли да се прибере, тъй като беше привършил всекидневната си обиколка. Но си спомни, че преди това беше обещал да види Жозин, и реши да отиде при нея. Беше доволен от утринната си работа, прибираше се щастлив, с изпълнено с надежда сърце. Преди всичко Общественият дом му се беше видял весел и цъфтящ с неговите гледжосани керемиди и фаянсови орнаменти, които блестяха под ясното слънце. В работилниците кипеше труд, магазините започваха да се пълнят със стоки. Освен това вече се надяваше да види селяните от Комбет да се съюзят, да разширят неговия опит и да осигурят триумфа му, като дават жито срещу инструменти и машини. Радостно предвестие, развеселяващо всички, бяха училищата, които подготвяха бъдещето, и изпълнената с ято деца празнична градина, в която разцъфтяваше утрешният ден. И сега той прекосяваше раждащия се град, минаваше край белите къщички, които никнеха навред сред зеленината. Той, строителят на града, се радваше на всяка нова постройка, която разширяваше новородения град. Не беше ли това неговата мисия? Нима вещите и хората нямаше да се надигнат и да се обединят при неговия призив? Той чувствуваше, че има сила да заповядва на камъните да се нареждат един над друг и да издигат жилища за хората и обществени сгради, които ще се обитават от братството, истината, справедливостта. Разбира се, той още сееше, беше стигнал само до основите, до опипването на началото. Но в дни на голяма радост пред него се очертаваше видението на бъдещия град и сърцето му запяваше в гърдите.

Къщата, която заемаха Рагю и Жозин, една от първите постройки, се намираше близо до парка на Крешри, между къщите на Бонер и Бурон. Когато пресичаше пътя, Люк забеляза отдалеч на ъгъла на тротоара група клюкарки, които оживено разговаряха; сред тях той веднага позна госпожа Бонер и госпожа Бурон, които, изглежда, осведомяваха госпожа Фошар, тръгнала като съпруга си тази сутрин да разбере дали новият завод беше обетованата земя, за която говореха. С остър глас и отсечени движения госпожа Бонер, наречена Свадливката, едва ли рисуваше привлекателна картина; тя беше винаги разгневена и недоволна, чувствуваше се навсякъде толкова нещастна, че отравяше своя живот и живота на другите. Отначало изглеждаше доволна, че мъжът й намери работа в Крешри; но бързо побесня, когато разбра, че ще трябва дълго да чака дела от големите печалби, който мислеше, че Бонер ще получи веднага; най-много жалеше, че не може да си купи един часовник, за какъвто страдаше от години наред. Бабет Бурон, напротив, непрекъснато се възхищаваше, не преставаше да разказва за предимствата на новото си жилище, очарована най-вече, че мъжът й не се връща вече пиян с Рагю. И застанала между двете, госпожа Фошар, която сега беше по-слаба, по-нещастна и по-измъчена от всеки друг път, стоеше объркана, склонна да вярва на Свадливката, че всичко е загубено, толкова беше убедена, че за нея няма вече радост в живота.

Люк изпита неприятно чувство, като видя как отчаяно бъбрят Свадливката и жената на Фошар. Хубавото му настроение беше помрачено, защото не бе мислил, че жените могат да смутят новата организация на труда, мира и справедливостта. Той ги считаше всемогъщи, чрез тях и за тях би желал да изгради своя Град и затова губеше смелост, когато срещаше лоши, враждебно настроени или просто равнодушни жени, които, вместо да дадат очакваната от тях помощ, можеха да станат препятствие, разрушителен елемент, способен да унищожи всичко. Като мина покрай тях, той ги поздрави, а те се смълчаха, лицата им станаха неспокойни, сякаш ги бяха хванали на местопрестъплението.

Когато влезе в малката къща на Рагю, той видя Жозин да шие, седнала до един прозорец. Работата й беше паднала на коленете, а тя, вперила поглед в далечината, беше така унесена в мечти, че дори не го чу. За миг той се вгледа в нея, като се спря на място. Това не беше вече предишната нещастна девойка, скитаща по улиците, умираща от глад, лошо облечена, с измъчено лице и разчорлена коса. На двадесет и една година, стройна, тънка и гъвкава, но не слаба, тя беше очарователна в обикновената си рокля от син памучен плат. Нейната пепелява, мека като коприна коса наподобяваше разцъфнало цвете над прелестното й, малко продълговато лице със засмени сини очи и малка, свежа като роза уста. Тя седеше тук, в своята среда, в тази трапезария, толкова чиста и весела, с лакирани чамови мебели, любимата й стая в тази малка къща, в която беше влязла много щастлива и която от три години толкова много се стараеше да поддържа чиста и да разкрасява!

За какво мечтаеше Жозин така, с бледо и печално лице? Когато Бонер склони Рагю да го последва и да се сдружи с другарите от Крешри, тя си помисли, че е спасена от всички мъки: ще има приятно жилище, осигурена прехрана, самият Рагю ще се оправи, щом като няма да има вече неприятности в завода. И всичко се сбъдна, Рагю склони да се ожени за нея, подчинявайки се на категоричното желание на Сьорет, обаче тя не изпита от този брак радостта, която бе изпитала в началото на връзката си с него. Съгласи се, след като се посъветва с Люк, който оставаше неин бог, неин спасител, неин господар; и в дъното на душата си тя запази изпитаната неизразима радост от смущението, в което той изпадна, когато му поиска разрешение за този брак, а също така и от мигновената мъка, която бе доловила, че изживява, преди да й даде съгласието си. Нима това не беше най-доброто разрешение, единственият възможен изход от положението? Тя можеше да се омъжи само за Рагю, тъй като той я искаше. Люк трябваше да си даде вид, че е доволен от този неин брак, но запази към нея същите чувства и след сватбата й — всеки път, когато се срещаха, той й се усмихваше, сякаш я питаше дали е щастлива. И тя чувствуваше как нещастното й сърце се изпълва с отчаяние, разтапя се от неудовлетворена жажда за любов.

Жозин леко потръпна в мъчителната си замечтаност и, сякаш разбудена от някакво дихание, се обърна и позна Люк, който се усмихваше сърдечно и загрижено.

— Мило дете, идвам, защото Рагю твърди, че се чувствувате много зле в тази къща, която била изложена на всички течения от равнината и вятърът пак счупил три стъкла на прозореца във вашата стая.

Тя го слушаше изненадана и смутена, като не знаеше как да потвърди думите на съпруга си, без да излъже.

— Да, господин Люк, има счупени стъкла, но не съм много сигурна дали от вятъра. Разбира се, когато духа от равнината, вятърът не ни заобикаля.

Гласът й трепереше и тя не можа да задържи сълзите си. Точно тази сутрин, разгневил се, Рагю беше счупил стъклата, като искаше да изхвърли всичко през прозореца.

— Жозин, защо плачете? Хайде говорете, изповядайте ми се. Нали знаете, че съм ви приятел.

И той седна до нея много развълнуван, споделяйки мъката й. Но тя вече бе избърсала сълзите си.

— Не, не, няма нищо. Простете ми, че ме намерихте в лошо настроение, в момент, когато съм неразумна и натъжена.

Тя напразно се съпротивляваше, той я накара да му признае всичко. Рагю не се приспособявал към тази среда на реда, на спокойствието, на бавното и продължително усилие към по-добро съществуване. Той, изглежда, тъгувал за мизерията, за страданието, за онзи наемен труд, при който живял, като ругаел собственика, но като покорно носел бремето на робството и се утешавал в кръчмата, в пиянство с безсилни бунтарски думи. Той съжалявал за мрачните и мръсни цехове, за безмълвната борба с началниците, за шумните похождения с другарите, за всички тия отвратителни дни, изпълнени с омраза, завършващи в дома с побоища над жена и деца. Той започвал с шеги, но стигал до обвинения, наричал Крешри голяма казарма, затвор, в който човек нямал никаква свобода, дори да изпие още една чаша, ако пожелае. Досега не изкарвали повече, отколкото в „Бездната“, и имали всевъзможни други грижи — тревожели се как ще върви работата, не знаели какво ще получат в деня на разпределението на печалбите. Така от два месеца насам се разнасял най-лошият слух, страхували се, че тази година ще трябва да стягат коланите поради покупката на нови машини. А пък кооперативните магазини често зле обслужвали купувачите: понякога ви изпращат картофи, когато сте поръчали газ, или пък ви забравят и трябва по три пъти да ходите в отдела за поръчки, докато ви обслужат. Така той се подигравал, сърдел се. Наричал Крешри мръсна барака, от която се надявал да офейка веднага, щом му се удаде случай.

Настъпи тягостно мълчание. Люк стана мрачен, защото имаше някаква истина в тия обвинения. Тук именно скърцаше неизбежно новата още машина. Особено неприятни му бяха слуховете, които се разнасяха за трудностите през настоящата година, защото смяташе, че ще бъде принуден да поиска известни жертви от работниците, за да не спре развитието на предприятието.

— И Бурон крещи заедно с Рагю, нали? — попита той. — Но чули ли сте някога Бонер да се оплаква?

Жозин отвърна с отрицателно поклащане на глава, когато през отворения прозорец се чуха гласовете на трите жени, останали на тротоара. Най-добре се открояваше гласът на Свадливката, която се самозабравяше и крещеше в неутолимата си жажда да се разгневява и да хапе. Докато Бонер мълчеше като разумен човек, който разбира, че трябва да се изчака резултатът от продължителните опити, жена му можеше да разбунтува всички клюкарки от раждащия се малък град. И Люк отново я видя как плаши госпожа Фошар, като й предсказва близкия провал на Крешри.

— Значи, Жозин — подзе бавно той, — не сте щастлива?

Тя пак поиска да възрази:

— О, господин Люк, как да не съм щастлива, след като вие толкова много направихте за мене?

Но безсилието й я издаде — две големи сълзи се появиха в очите й и се търколиха по бузите й.

— Ето на, вие сама виждате, Жозин, че не сте щастлива.

— Наистина не съм щастлива, господин Люк. Само че вие не можете да направите нищо повече за мене, това не е ваша вина. Вие бяхте за мене добрият бог, но какво да се прави, щом като нищо не можа да промени сърцето на този нещастник… Той отново стана зъл, не може да понася повече Нане; тази сутрин искаше да изпочупи всичко и ме би, защото, казваше, детето му отговаряло лошо… Оставете ме, господин Люк, тия неща засягат само мене; обещавам ви да не се тревожа толкова много.

Гласът й, треперещ и почти неясен, беше прекъсван от стенания. А той, в безсилието си да й помогне, ставаше все по-тъжен. Помрачено беше щастливото му настроение от тази сутрин; той, който беше смел и черпеше сили от сияещата надежда, сега беше смразен от един полъх на съмнение и отчаяние. Нима сега, когато мечтите му се осъществяваха, когато материалният успех се утвърждаваше, значи не можеше да промени хората, да развие в сърцата им божествената любов, плодоносното цвете на доброта и солидарност? Ако хората останат злобни и свирепи, неговото дело няма да се осъществи; но как да пробуди в тях нежността, как да ги научи да бъдат щастливи? Тази мила Жозин, която бе изтръгнал от блатото, която бе спасил от една толкова жестока мизерия, тя именно беше за него символът на делото му. Докато Жозин не стане щастлива, делото му няма да успее. Тя беше жената, нещастната жена, робинята, плътта за труд и удоволствие, която мечтаеше да спаси. От всички жени най-вече чрез нея и за нея ще бъде изграден Градът на бъдещето. И щом като Жозин все още беше нещастна, това означаваше, че още нищо здраво не е създадено, че всичко тепърва трябва да се направи. В своята скръб той очакваше мъчителни дни, ясно виждаше страшната битка, която ще се води между миналото и бъдещето и която на самия него ще струва много сълзи и кръв.

— Не плачете, Жозин, бъдете смела и аз ви се кълна, че ще бъдете щастлива, защото трябва да бъдете щастлива, за да бъдат щастливи всички хора по света.

Той изрече това така нежно, че тя намери сили да се усмихне.

— О, аз съм смела, господин Люк, много добре зная, че няма да ме изоставите и че в края на краищата ще успеете, защото вие сте самата доброта и смелост. Аз ще чакам, кълна ви се, дори ако трябва ще чакам цял живот.

Тия думи бяха като някакво задължение, една размяна на обещание с надежда, че щастието ще дойде. Той се изправи, хвана двете й ръце, стисна ги и почувствува, че и тя стиска неговите; така за няколко секунди те изразиха само тази нежност и тази близост между тях. Какъв естествен живот в мир и радост би съществувал в малката, толкова светла и толкова чиста трапезария с лакирани чамови мебели.

— Довиждане, Жозин.

— Довиждане, господин Люк.

Люк тръгна към дома си. Когато крачеше по насипа, под който минаваше пътят за Комбет, една нова среща го накара да спре за момент. Покрай земите на Крешри минаваше господин Жером в малката си количка, бутана от слуга. Това видение му напомни други срещи тук и там с този недъгав старец в тази количка, най-вече първата среща, при която той го видя да минава пред „Бездната“, вперил бистрите си очи в димящите и оглушителните с шума си сгради на завода, с който бе поставил основата на богатството на Кюриньонови. Сега старецът минаваше пред Крешри и гледаше новите и толкова весели на слънцето постройки със същите бистри и сякаш празни очи. Защо бе дошъл чак дотук и обикаля, като че ли прави пълно проучване? Какво ли мисли, какво ли разсъждава, какво ли сравнение иска да направи? Може би това бе случайна разходка, прищявка на един нещастен, вдетинил се стар човек. И докато слугата буташе бавно количката, господин Жером дигна широкото си лице с едри правилни черти, обградено с дълга бяла коса, сериозно и невъзмутимо започна да разглежда всичко, без да пропусне нито една фасада, нито един комин, оглеждайки ги хубаво, сякаш искаше да си създаде представа за този нов град, който възникваше тук, близо до предприятието, което самият той някога бе създал.

Но една случка развълнува още повече Люк. Един друг старец, също така недъгав, но който още се влачеше на подутите си крака, вървеше по пътя, точно срещу количката. Беше дядо Люно, едър, с отпуснато и бледо лице, който както преди живееше у Бонерови, и в слънчеви дни правеше кратки разходки пред завода. С отслабналото си зрение той отначало не можа да познае господин Жером. Но после се сепна, отдръпна се, прилепи се към стената, сякаш пътят беше тесен за двама; и като вдигна сламената си шапка, той поздрави с нисък поклон. На родоначалника на Кюриньонови, на господаря-основател отдаваше почит потомъкът на рода Рагю, наемният работник и баща на наемни работници. С този боязлив поздрав се покланяха години, векове на труд, на страдания и мизерия. Пред минаващия господар, дори парализиран, развълнувано се покланяше бившият роб, просмукан от многовековно раболепие. Но господин Жером дори не го видя, отмина като смаян идол и продължи да гледа новите цехове на Крешри, без може би да ги вижда.

Люк изтръпна. Какво минало трябваше да се разруши, какви лоши, неприятни и отровни бурени трябваше да се изкоренят от стария човек! Той погледна града, който все още се издигаше над земята, и разбра с какво усилие, през какви препятствия ще расте и процъфтява. Всъщност само любовта и жената, и детето ще победят.

II

От четири години, откакто заводът на Крешри беше основан, в Боклер се надигаше безмълвна омраза към Люк. Отначало имаше само едно враждебно учудване, плоски и зли шеги; но след като им бяха засегнати интересите, някои хора се разгневиха срещу него, чувствуваха нужда да се защищават яростно, да се защищават с всички средства от врага на обществото.

Първи най-много се разтревожиха дребните търговци. Кооперативните магазини на Крешри, с които се бяха подигравали при откриването им, успяваха, постепенно спечелиха за клиенти не само работниците от завода, но и всички жители на града, които искаха да се включат. Човек можеше да си представи вълнението на постоянните бивши доставчици от тази страшна конкуренция, от тези нови цени, три пъти по-ниски от предишните! Борбата беше невъзможна, предстоеше близко разорение, ако победеше с гибелната си идея за справедливо разпределение на богатството този проклет Люк, който като начало дава възможност на бедните в този свят да заживеят добре и по-евтино. Нима месарите, бакалите, търговците на вина ще бъдат принудени да затворят дюкяните си от момента, в който ще премахнат тяхното посредничество и през ръцете им няма да минават излишни пари? И те ужасно крещяха, че обществото се тресяло и щяло да рухне в деня, в който няма да могат да печелят като паразити и да утежняват мизерията на бедните.

Но най-засегнати бяха търговците на железария Лабокови, тия бивши амбулантни търговци по панаирите, които бяха успели да открият нещо като голям базар на ъгъла на улица „Бриа“ и площада пред общината. Цените на железарските стоки бяха много спаднали в областта, откакто Крешри произвеждаше значителни количества; и най-лошото беше, че поради стремежа за сдружаване на малките съседни фабрики наближаваше моментът, в който потребителите, без да минават през базара на Лабокови, щяха да се снабдяват направо от кооперативните магазини с гвоздеите на „Шодорж“, с косите и сърповете на „Озер“, със земеделските машини и инструментите на „Миранд“. Магазините на Крешри доставяха вече повечето от тези стоки и затова оборотът на базара спадаше всеки ден. И как нямаше да се гневят Лабокови, когато бяха озлобени от това спадане на цените; те се считаха за ограбени от момента, в който попречиха на излишното им посредничество, с което трупаха печалби от чужд труд и за чужда сметка. Естествено те бяха станали активен център на враждебност и опозиция, огнище, в което постепенно се разгаряше цялата омраза, предизвикана от реформите на Люк, чието име се произнасяше само с отвращение. При тях се срещаха месарят Дашьо, който пелтечеше от реакционен бяс, и бакалинът-кръчмар Кафио, който също бе изпълнен със злоба, но умееше да се въздържа и да пази интереса си. Дори красивата госпожа Митен, хлебарката, идваше понякога при тях, за да се оплаква, че губи клиенти, макар че бе склонна към добро разбирателство.

— Нима не знаете — крещеше Лабок, — че този господин Люк, както го наричат, всъщност се стреми да унищожи търговията. Да, той се хвали, той на висок глас изразява чудовищната мисъл, че търговията е кражба и че всички ние сме крадци и трябва да изчезнем. Създал е своя завод в Крешри само за да ни помете.

Дашьо слушаше със зачервено лице и опулени очи.

— Но тогава откъде ще взимаме пари за ядене, за дрехи и за всичко друго?

— Ами казва, че потребителите трябва да се отнасят направо към производителите.

— Ами пари? — питаше месарят.

— Пари! Че той и тях премахва, няма да има вече пари. А? Нима не е глупаво? Като че ли може да се живее без пари!

Дашьо се задъхваше от гняв:

— Нито търговия, нито пари! Той разрушава всичко и няма затвор за един такъв бандит, който ща разори Боклер, ако не вземем мерки!

Но Кафио клатеше сериозно глава:

— Той говори и за много други неща… Първо казва, че всички трябва да работят; ще създаде истинска каторга, в която надзиратели с палки ще принуждават всеки да извършва работата си. Той казва, че не трябва да има нито богати, нито бедни — когато умре, човек ще бъде толкова богат, колкото е бил, когато се е родил; всеки ще яде толкова, колкото е припечелил, впрочем ни повече, ни по-малко от съседа си, дори няма да има право да спестява.

— Как така! Ами наследството? — прекъсваше го отново Дашьо.

— Няма да има наследство.

— Защо да няма наследство? Защо да не мога да оставя на дъщеря си моите пари? Дявол да го вземе! Но това е вече прекалено!

И месарят разклащаше масата, като силно удряше по нея с юмрук.

— Той казва още — продължаваше Кафио, — че няма да има вече никакви власти, нито правителство, нито полиция, нито съд, нито затвор. Всеки ще живее както си иска, ще яде и ще спи колкото си ще… Казва също, че в края на краищата машините ще извършват цялата работа, а работниците ще трябва само да ги управляват. Ще настъпи рай, защото хората вече няма да воюват, няма да има войски и няма да има войни… И накрая той казва, че мъжете и жените, когато се обичат, ще живеят заедно толкова време, колкото им бъде приятно, после ще се разделят доброволно и всеки ще има право да се събере с когото си иска. Ако имат деца, обществото ще ги гледа за своя сметка, ще ги отглежда групово както може, без да има нужда нито от майка, нито от баща.

Смълчана досега, красивата госпожа Митен се възмути:

— О, бедните дечица!… Надявам се, че всяка майка ще има неправото да си отглежда децата. Хубаво ще бъде само за децата, които безсърдечните родители изоставят; те могат да се отглеждат как да е от чужди хора, както в приютите за сираци… Всичко, което разказвате, никак не ми се вижда чисто.

— Кажете направо, че е мръсотия! — крещеше Дашьо, излязъл извън кожата си. — Така става само на тротоара — избираш си някое момиче, вземаш го, после го оставяш. О, като истински публичен дом ще бъде тяхното бъдещо общество!

А Лабок, виждайки колко са застрашени собствените му интереси, казваше в заключение:

— Луд е този господин Люк. Не можем да го оставим така да руши и петни Боклер. Трябва да се разберем и да действуваме.

Но гневът нарасна повече, всички в Боклер се разяриха, когато узнаха, че заразата на Крешри е обхванала съседното село Комбет. Смайване и възмущение предизвика новината, че господин Люк развращава и трови селяните. Ланфан, кметът на Комбет, със съдействието на своя помощник Ивоно, след като помирил и сближил четиристотинте жители на общината, успял да ги склони да обединят земите си с договор, подобен на този, който обединяваше капитала, труда и таланта в новия завод. Там щяло да има само едно грамадно имение, обработвано с машини и богато наторявано, в което щели да отглеждат интензивни култури и като удесеторяват реколтите, да могат да си разпределят големи доходи. А двете сдружения щели да се подкрепят едно друго — селяните ще доставят хляб на работниците, които пък ще им доставят инструменти и други промишлени предмети, необходими за тяхното съществуване, така че от постепенното сближаване на двете класи ще изникне зародишът на един братски народ. Ще настъпи краят на стария свят, ако социализмът спечели селяните, безбройните земеделски работници, считани досега като крепост на егоистичната собственост, пребиващи се от неблагодарен труд за запазване на своите парченца земя, вместо да се съюзяват. Събитието разтърси целия Боклер, който изтръпна, предчувствувайки близката катастрофа.

И отново първи Лабокови бяха засегнати. Те губеха клиентелата от Комбет, при тях не идваха вече нито Ланфан, нито другите, за да купуват лопати, плугове, инструменти и сечива. При последното си посещение Ланфан се пазари, нищо не купи и съвсем открито им заяви, че ще печели тридесет на сто, като не купува повече от тях, защото те увеличават с такава печалба стоките, които си доставяха от съседните заводи. След това всички хора от Комбет започнаха да пазаруват само в Крешри — бяха прикрепени към кооперативните магазини, чието влияние продължаваше да расте. И оттогава ужас обзе дребните търговци в Боклер.

— Трябва да действуваме, трябва да действуваме — повтаряше Лабок с все по-голяма злоба, когато Дашьо и Кафио отиваха при него. — Ще стане много късно, ако чакаме този човек да зарази цялата страна със своите чудовищни теории.

— Какво да правим? — питаше предпазливо Кафио.

Дашьо беше за пряко физическо насилие:

— Можем да го причакаме вечер на ъгъла на някоя улица и да му ударим такъв пердах, че да го накараме да се размисли.

Но дребният и лукав Лабок мечтаеше за по-сигурни средства за убиване на врага:

— Не, не, целият град трябва да се вдигне срещу него. Трябва да издебнем случай, когато на наша страна бъде целият град.

И наистина такъв случай се представи. През стария Боклер от векове течеше една смрадлива рекичка, нещо като открит канал, наречена Клук. Дори не знаеха откъде води началото си, може би започваше изпод древни останки в дефилето Бриа; общото мнение беше, че това е един от тия планински потоци, чиито извори са неизвестни, най-старите хора си спомняха, че някога тази рекичка е била пълноводна. Но от дълги години водата бе намаляла и замърсена от съседните индустриални предприятия. Жените от крайбрежните къщи бяха превърнали Клук в естествен канал, в който хвърляха помиите и мръсотиите, така че рекичката влачеше цялата смет на бедния квартал и през летните дни от нея лъхаше отвратителна миризма. По едно време се разпространиха слухове за сериозна опасност от избухване на епидемия и общинският съвет, по инициатива на кмета, се занима с въпроса дали не биха могли да покрият коритото и водата да тече под земята. Но разходите им се видяха много големи и престанаха да говорят по този въпрос, така че Клук продължи спокойно да усмърдява и замърсява околността. Но ето че изведнъж Клук напълно пресъхна, превърна се в сухо каменисто корито без нито капка вода. Боклер като с магическа пръчка беше освободен от това огнище на зараза, на което преписваха заболяванията от всички лоши трески; сега хората бяха любопитни да узнаят накъде бе тръгнала водата.

Отначало се разнесе само някакъв смътен слух. После фактите се изясниха, установи се положително, че господин Люк е започнал да отклонява водите на рекичката от деня, в който е каптирал изворите по склоновете на Монбльозите, за да вземе за нуждите на Крешри цялата тази бликаща хубава бистра вода, източник на здраве и благосъстояние. Но той беше взел напълно водата на Клук, когато се беше съгласил да даде изтичащите води от препълнените си резервоари на селяните от Комбет, за да създаде тяхното благосъстояние, като окончателно ги склони да образуват щастливото сдружение чрез протеклата за всички благодатна вода, която ги обедини. Скоро бяха събрани много доказателства, че изчезналата вода на Клук тече удесеторена в Гран Жан, разумно се използува и е станала съкровище, вместо да бъде носителка на мръсотии и смърт. Така се увеличиха злобата и гневът срещу този Люк, който нахално разполагаше с това, което не беше негово. Защо впрочем беше откраднал водата на рекичката? С какво право задържаше тази вода и я даваше на своите привърженици? Не може по такъв начин да се отнеме водата на един град, една рекичка, която винаги бе текла тук, с която бяха свикнали, която се използуваше за всичко. Бяха забравили струйката мръсна вода, влачеща отвратителни нечистотии, воняща и разнасяща зараза и смърт. Не говореха вече, че трябва да се покрие, всеки споменаваше за голямата полза, която имаха от нея и за поливане, и за пране, и за всички всекидневни жизнени нужди. Такава кражба не можеше да се прости, Крешри трябваше да върне Клук, смрадливия канал, който замърсяваше града.

Естествено Лабок беше човекът, който вдигна най-много шум. Той направи официално посещение на кмета Гурие, за да разбере какво предложение смята да внесе в общинския съвет при тези толкова сериозни обстоятелства. Той, Лабок, се чувствувал лично засегнат, защото Клук течала зад къщата му, край малката му градина, от която, както твърдеше, имал голяма полза. Нямало съмнение, че ако се наемел да събере подписи, щели да се подпишат всички жители на неговия квартал. Но мисълта му била, че самият град трябва да вземе работата в ръцете си, да заведе дело срещу Крешри за възстановяване на рекичката и заплащане на щетите. Гурие го изслуша и се задоволи да се съгласи само с поклащане на глава, макар че лично изпитваше скрита омраза съм Люк. После каза, че му са необходими няколко дни, за да размисли, защото искал да проучи случая и да се посъветва с хората около него. Той чувствуваше, че Лабок тласка града да поведе борбата, за да не я води самият той. Околийският управител Шатлар, който се страхуваше от усложнения и с когото Гурие разговаря насаме в продължение на два часа, го убеди, че е по-разумно да накараш другите да водят дела; и затова кметът повика Лабок и надълго му обясни, че едно дело, заведено от града, дълго време ще се протака и няма да доведе до сериозен резултат, докато едно дело, заведено от частно лице, ще бъде много по-страшно за Крешри. Особено ако след осъждането на завода и други частни лица започнат да завеждат дела до безкрайност.

Няколко дни по-късно Лабок предяви иск в размер на двадесет и пет хиляди франка за нанесени щети. Във връзка с това той събра у дома си много хора уж по повод на някакъв празник, под невинния предлог да участвуват на закуската, която дъщеря му Еулали и синът му Огюст дават на приятелите си Онорин Кафио, Еварист Митен и Жюлиен Дашьо. Целият този малък свят растеше — Огюст беше на шестнадесет години, а Еулали на девет, четиринадесетгодишният Еварист беше вече сериозен, деветнадесетгодишната Онорин беше вече мома за омъжване и изглеждаше почти майка пред осемгодишната Жюлиен, най-малката от компанията. Децата веднага се настаниха в тясната градина, започнаха да играят и да се смеят като луди, чистосърдечно и весело, чужди на злобата и гнева на техните родители.

— Най-сетне го хванахме! — извика Лабок. Господин Гурие хубаво ми каза, че ако отидем до крайност, ще разорим завода… Да допуснем, че съдът го осъди да заплати десет хиляди франка, а вие сте стотина души, които можете да заведете срещу него подобно дело, тогава той ще трябва да извади от джоба си цяло милионче. Но това не е всичко, той ще трябва да върне водата на Клук, да разруши построените съоръжения и да се лиши от тази хубава свежа вода, с която толкова, много се гордее… Ах, каква хубава работа ще свършим, приятели мои!

Всички тържествуваха при мисълта, че ще разорат завода, особено че ще съсипят Люк, този безумен човек, който искаше да унищожи търговията, наследството, парите — най-важните устои на човешкото общество. Само Кафио размишляваше.

— Аз бих предпочел — каза най-сетне той — градът да заведе дело. Когато трябва да се води борба, тия буржоа винаги предпочитат да се бият другите. Къде са тия сто души, които ще предявят искове срещу Крешри?

Дашьо избухна:

— Ах, с какво удоволствие бих участвувал и аз, ако къщата ми не се намираше на другия край на улицата! Но ще видим, нали Клук тече покрай двора на моята тъща. Трябва да участвувам, дявол да го вземе!

— Но — продължи Лабок — на първо място е госпожа Митен, която е при същите условия като мене и чиято къща страда като моята, откакто рекичката пресъхна… Вие ще предявите иск, нали, госпожо Митен?

Той я беше поканил да дойде със скритото намерение непременно да я принуди да участвува, защото знаеше, че тази добра жена държи за личното си спокойствие и уважава спокойствието на другите. Отначало тя започна да се смее.

— О, вреди, нанесени на моята къща от изчезването на Клук! Не, не, съседе, истината е, че аз бих заповядала да не се използува никога дори една капка от тази замърсена вода от страх да не заразя с някоя болест моята клиентела… Водата беше толкова мръсна и така лошо миришеше, че непременно ще трябва още в деня, в който ще ни бъде върната, да похарчим необходимите пари, за да се отървем от нея, като я вкараме под земята, както ставаше въпрос преди.

Лабок се престори, че не я е чул.

— Но в края на краищата, госпожо Митен, вие сте с нас, вашите интереси се покриват с нашите. Ако аз спечеля моето дело, вие ще тръгнете ли с всички собственици от крайбрежието, заинтересовани от поверения процес?

— Ще видим, ще видим — отвърна красивата хлебарка, станала вече сериозна. — Ще бъда с правосъдието, ако то бъде справедливо.

Лабок трябваше да се задоволи с това условно обещание. Но злобата го беше така безумно възбудила, че вече вярваше в победата, в унищожаването на тия социалистически лудории, чийто опит беше смъкнал наполовина продажбите му през последните четири години. Той отмъщаваше за цялото общество, като удряше с юмрук по масата заедно с Дашьо; обаче предпазливият Кафио водеше сложна дипломация, като чакаше да види кой ще тържествува — старият Боклер или Крешри, преди да вземе открито страна. А на детската маса, където имаше сиропи и сладкиши, малките гости не слушаха разговора за предстоящата битка, а чуруликаха като ято птици, хвръкнали в небето, в свободното бъдеще.

Целият Боклер беше поразен, когато узна за заведеното от Лабок дело, за този иск от двадесет и пет хиляди франка, който беше ултиматум, обявяване на война. Това даде повод за обединяване, разпръснатите врагове се събираха, групираха се в една активна армия, чиито сили влизаха в бой срещу Люк и неговото дело, дяволския завод, в който се ковеше гибелта на древното и почтено общество. Трябваше да се защити властта, частната собственост, религията, семейството. Накрая в борбата се включи целият Боклер, засегнатите търговци насъскваха клиентите си, следваше ги и буржоазията, уплашена от новите идеи. Дори дребният рентиер се чувствуваше застрашен от ужасна катастрофа, която ще унищожи тесноегоистичното му съществуване. Жените се възмущаваха, бунтуваха се, откакто им бяха казали, че ако Крешри победи, градът ще се превърне в един огромен вертеп, където ще бъдат на разположение на всеки минувач, който би ги пожелал. Дори работниците, дори бедняците, умиращи от глад, се безпокояха, започваха да проклинат човека, чиято пламенна мечта беше да ги спаси; те го обвиняваха, че засилва мизерията им, като озлобява собствениците и богаташите. Но най-много отравяше и влудяваше Боклер ожесточената кампания, която водеше местният вестник, листчето, издавано от печатаря Лебльо. По този повод вестникът започна да излиза два пъти седмично. Предполагаха, че капитан Жоливе е автор на злъчните сензационни статии. Атаката всъщност се ограничаваше с бомбардировка от заблуди и лъжи, цялата тази нелепа кал, която се хвърля върху социализма, представяйки в карикатурен вид неговите цели и осквернявайки неговия идеал. Докато една такава тактика има успех само сред слабите умствено и невежи хора, сега като по чудо сложните интриги постепенно възмутиха и обединиха срещу нарушителя на обществения ред всички враждебни класи, разгневени, че са обезпокоени във вековната им клопка с цел да бъдат поведени помирени към непорочния Град, към Града на справедливостта и щастливото бъдеще.

Два дни преди заведеното от Лабок дело да се гледа от гражданския съд в Боклер, в „Бездната“, в дома на Делаво, се състоя голям прием, чиято тайна цел беше да се видят и разберат хората преди сражението. Естествено бяха поканени господин и госпожа Боажелен заедно с кмета Гурие, околийският управител Шатлар, съдията Гом и неговият зет капитан Жоливе и накрая абатът Марл. Дамите присъствуваха, за да се придаде на срещата обичайният интимен характер.

Както правеше обикновено, още в единадесет и половина часа Шатлар отиде в дома на кмета, за да го вземе с жена му, все още красивата Леонор. Откакто Крешри започна да преуспява, Гурие се измъчваше от безпокойство и съмнение. Сред стотиците работници от голямата му обущарска фабрика на улица „Бриа“ отначало той забеляза някакво вълнение — повлия полъх на опасното сдружаване. После се беше попитал дали не е по-добре да отстъпи, сам да съдействува за това сдружаване, чийто успех ще го разори, ако не участвува в него. Но това беше негова вътрешна борба, която криеше, защото имаше открита рана — неприязън към Люк, откакто синът му Ахил, този момък с независим характер, беше скъсал с него, за да отиде да работи в Крешри, където живееше близо до Синеоката, любимата му от сините нощи. Той беше забранил да се произнася в присъствието му името на неблагодарника, дезертьора от буржоазията, преминал към врага на цялата обществена сигурност. И макар че не искаше да признае, отделянето на сина му увеличаваше неговото тайно безпокойство поради смътния страх, че може би един ден и той ще бъде принуден да го последва.

— Ето на — каза той щом Шатлар влезе при него, — дойде най-сетне това дело. Лабок пак беше при мене за някакви удостоверения. Той все още иска да въвлече града, а пък трудно ще е да не бъде подпомогнат, след като го накарахме да предяви иск.

Околийският управител само се усмихна.

— Не, не, приятелю! Послушайте ме, не ангажирайте града. Вие бяхте много благоразумен, като възприехте добрите ми съвети и не заведохте дело, а оставихте да действува този отвратителен Лабок, който жадува за отмъщение и кръвопролитие. Аз ви моля, продължавайте да бъдете обикновен зрител, винаги ще има време да се използува победата, ако той, победи… Ах, приятелю, ако знаехте само колко е изгодно да не се намесва човек в нищо!

И той с жест допълни мисълта си, каза какво спокойствие изпитва в околийското си управление, откакто не се интересува от нищо. Положението в Париж ставало от лошо по-лошо, централната власт можела всеки ден да рухне, близко било времето, когато буржоазното общество щяло или само да се разпадне, или да бъде пометено от революция; а той като добър философ скептик искал само да доживее дотогава, да умре щастлив, без главоболия, в топлото гнездо, което си е избрал. Така че цялата му политика се състояла в това да оставя събитията да се развиват, да се занимава с тях колкото се може по-малко, при това бил убеден, че правителството, агонизиращо под тежестта на трудностите, ще му бъде благодарно за тази тактика. Колко хубаво бе, че един околийски управител, за когото не се говореше, с умствените си способности беше освободил правителството от грижи за Боклер. И много добре преуспяваше, за него си спомняха само когато трябваше да го обсипят с похвали, а същевременно той спокойно продължаваше да закопава умиращото общество, като прекарваше края на живота си в краката на красивата Леонор.

— Чувате ли, приятелю, не се излагайте, защото в едно такова време като нашето човек не знае какво ще се случи утре. Трябва да се очаква всичко и затова най-хубаво е да не се карате с никого. Оставете другите да бягат напред с риск да си счупят кокалите. После ще се ориентирате.

В това време влезе Леонор, облечена в светла коприна, сякаш подмладена, откакто прехвърли четиридесетте години; в своя триъгълник, приет впрочем от целия град, тя величествено блестеше с русата си красота и с невинните си и благочестиви очи. Шатлар пое и целуна ръката й галантно както в първия ден, когато се настани тук завинаги, а пък съпругът нежно ги гледаше с вид на човек, който е освободен от много тежки задължения и има други интереси извън дома си.

— О, ти си готова! Значи тръгваме нали, Шатлар?… И бъдете спокойни, аз съм предпазлив, нямам намерение да се намесвам в бъркотия, която ще наруши спокойствието ми. Но нали разбирате, след малко в дома на Делаво ще трябва да говоря както другите.

В същия час председателят Гом чакаше вкъщи дъщеря си Люсил и зет си капитан Жоливе, които трябваше да дойдат да го вземат, за да отидат заедно на този прием у Делаво. Председателят беше много остарял през тия четири години, като че ли беше станал по-строг и по-тъжен, вманиачен в правото, прекарващ с часове да мотивира с все по-голямо старание своите присъди. Казваха, че дори са го чували вечер да ридае, сякаш всичко се рушеше под него, дори правосъдието, за което отчаяно се бе хванал като удавник за сламка. В потискащия го още мъчителен спомен от интимната му драма — изневярата и жестоката смърт на жена му, той сега страдаше отново, като виждаше как тази драма се повтаря: обожаваната му дъщеря, тази Люсил с това толкова непорочно лице, поразително приличаща на майка си, мамеше своя съпруг така, както майка й бе мамила самия него. Тя само от шест месеца беше съпруга на капитан Жоливе, а му изневеряваше с писаря на един адвокат, едно едро русо момче със сини като на момиче очи, което беше по-младо от нея. Председателят Гом, узнал случайно за тази връзка, ужасно страдаше, сякаш отново се повтаряше измяната, раната, от която още кървеше в сърцето му. Той не искаше да има едно мъчително обяснение с дъщеря си, защото щеше да преживее отново страшния ден, в който жена му се бе самоубила пред него, след като му изповяда грешката си. Но колко отвратителен е този свят, в който го бяха измамили всички, които бе обичал! И как тогава да се вярва на едно правосъдие, когато най-красивите и най-добрите жени те карат да страдаш толкова много?

Замислен и опечален, председателят Гом седеше в кабинета си, където дочиташе „Журнал дьо Боклер“, когато пристигнаха капитанът и Люсил. Беше прочел една дръзка статия против Крешри, която му се видя глупава, непохватна и грубовата. Той каза спокойно:

— Надявам се, драги мой Жоливе, че вие не пишете тези статии, както се носи слух. Няма полза от такова клеветене на противниците.

Смутен, капитанът махна с ръка:

— О, да пиша! Вие добре знаете, че аз не пиша, никога писането не ми е правило удоволствие. Но истината е, че давам идеи на Лебльо, просто бележки, нахвърлени на листчета хартия, които той не знам кого кара да редактира.

И понеже лицето на председателя продължаваше да изразява неодобрение, той продължи:

— Какво да се прави? Всеки се сражава с каквото оръжие има. Ако тази дяволска мадагаскарска малария не ме беше принудила да подам оставката си, щях да се нахвърля със сабята си срещу тези идеолози, които искат да ни погубят със своите криминални утопии… Ах, господи, колко щях да бъда удовлетворен, ако можех да заколя една дузина от тия хора!

Дребната и нежна Люсил мълчеше и загадъчно се усмихваше. Тя отправи толкова ясна иронична усмивка към своя едър мъж с победоносно засукани мустаци, че председателят лесно прочете в нея подигравателното отвращение, което тя изпитваше към тоя храбрец със сабя, с когото нежните й розови ръце си играеха, както котката си играе с мишката.

— О, Шарл — прошепна тя, — не бъди зъл, не казвай неща, които ме плашат!

Но тя срещна очите на баща си, разбра, че се е издала, и затова добави с непорочното си и наивно изражение:

— Нали така, скъпи татко, Шарл греши, като толкова много се разпалва? Ние трябва да живеем спокойно в нашия си кът и може би добрият бог ще ни благослови, като ни дари най-сетне с едно хубаво момченце.

Гом добре разбра, че тя пак се подиграва, и си представи образа на любовника, малкия рус адвокатски писар с момински сини очи, когото бе превърнала в своя порочна кукла.

— Всичко това е много тъжно и много жестоко — каза председателят неопределено. — Какво решение да се вземе и какво да се прави, когато всички се лъжат един друг и се самоизяждат?

Той стана с усилие, взе шапката и ръкавиците си, за да отидат у Делаво. По пътя Люсил, която той обожаваше въпреки страданията, които му причиняваше, го хвана под ръка и той за миг потъна в приятна забрава, сякаш се бе помирил след скарване с любимата.

А от „Бездната“, още от обед, Делаво бе отишъл при Фернанд в малкия салон до трапезарията в приземния етаж на бившия дом на Кюриньонови, където сега живееше като директор на завода. Това беше доста тясно жилище; в този етаж имаше още една стая, превърната от Делаво в кабинет, който чрез една дървена галерия се свързваше със съседните канцеларии на завода. Горе, на първия и втория етаж, бяха спалните стаи. Откакто тук живееше една жена, страстна любителка на лукса, килими и тапети придаваха на старите потъмнели стени малко блясък и великолепие, за каквито мечтаеше Фернанд.

Пръв се появи Боажелен, и то сам.

— Как? — извика с отчаян вид Фернанд. — Нима Сюзан няма да дойде?

— Тя ви моли да я извините — отвърна коректно Боажелен. — От тази сутрин има такава мигрена, че не може да излезе от стаята си.

Всеки път, когато трябваше да ходят у тях, Сюзан винаги намираше повод да избегне тази мъчителна неприятност; всички разбираха това, с изключение на заслепения Делаво.

Впрочем Боажелен веднага смени темата на разговора.

— Ето че сме в навечерието на знаменитото дело. Нали така? Смятам, че въпросът е решен, Крешри е предварително осъден.

Делаво вдигна силните си рамене:

— Осъдят или не завода, нас какво ни засяга! Наистина Крешри ни причинява вреди, като намалява цената на желязото; но ние не сме негови конкуренти, така че работата още не е толкова сериозна.

Чудно красива този ден, Фернанд го изгледа с пламенните си очи.

О, ти не знаеш да мразиш… Този човек сложи преграда на всичките ти проекти, той създаде до тебе един завод съперник, чийто успех ще бъде гибелен за завода, който ти ръководиш; Крешри не престава да бъде бариера и заплаха, а ти не желаеш да загине!… Аз бих била доволна, ако го хвърлят гол в гроба!

Още от първия ден тя ясно разбра, че Люк ще им бъде неприятел, и не можеше да говори без злоба за този човек, който застрашаваше благоденствието й. Това беше голямото му, единствено престъпление, защото за ненаситната й жажда за удоволствия и разкош бяха необходими непрекъснато увеличаващи се печалби, процъфтяващ завод, в който стотици работници да закаляват стоманата пред пламтящите отвори на пещите. Тя именно беше хищникът, който изяждаше хора и пари; „Бездната“ със своите механични чукове и гигантски машини не можеше вече да задоволява нейните апетити. И какво щеше да стане с надеждата й за един бъдещ великолепен живот, с милиони, натрупани за разхищаване, ако „Бездната“ западне, не издържи на конкуренцията? И затова тя не даваше мира нито на съпруга си, нито на Боажелен, караше ги да действуват, безпокоеше ги, използуваше всички случаи, за да изрази гнева и опасенията си.

Боажелен, който от високомерие никога не се занимаваше с работите на завода и който, без да държи сметка за печалбите, харчеше със суетността на красив, обичан мъж, елегантен кавалер и голям ловец, все пак изтръпна, когато Фернанд заговори за някакво възможно разорение. И затова се обърна към Делаво, на когото абсолютно вярваше:

— Ти нали не се боиш, братовчеде?… Нали всичко тук върви добре?

Инженерът отново вдигна рамене.

— Всичко върви добре, нашето предприятие не е още засегнато… Целият град се надига срещу този луд човек. Ще се види колко е непопулярен и аз само затова съм доволен от това дело, защото то ще го унищожи в очите на Боклер. Няколкото работници, които той ми отне преди три месеца, ще дойдат да ме молят да ги взема отново в „Бездната“. Ще видите, ще видите! Най-важното е да имаш власт, а освобождението на труда е една глупост, работникът нито хубаво не може на направи, ако е господар на себе си.

Настъпи мълчание, след което той добави с бавен глас и със сянка на тревога в очите:

— Все пак ние трябва да бъдем предпазливи, Крешри не е незначителен конкурент; безпокои ме фактът, че ако изведнъж стане необходимо да се борим, няма да имаме нужните средства. Ние живеем съвсем ден за ден, трябва да учредим значителен резервен фонд, в който да влагаме например една трета от годишните печалби.

Фернанд задържа един неволен жест на възражение. Тя се страхуваше именно от това да не намалеят доходите на нейния любовник и да не стане нужда да се лишава от радостите и забавленията, които имаше. Тя само погледна Боажелен, който впрочем по своя инициатива отвърна твърдо:

— Не, не, братовчеде! Сега нищо не мога да отделя, имам доста големи нужди. Впрочем благодаря ти още веднъж, защото ти ми даваш срещу вложените пари повече печалби, отколкото обеща… По-късно ще видим, пак ще говорим по този въпрос.

Но Фернанд продължаваше да нервничи и потиснатият й гняв се изсипа върху Низ; камериерката току-що я бе нахранила сама и сега я бе довела при майка й, преди да я заведе да прекара следобеда у една нейна малка приятелка. Низ наближаваше седем години, растеше много нежна, розова и руса, винаги усмихната и с буйна коса като на малка къдрава овца.

— Погледнете, скъпи Боажелен, това непослушно момиченце, от което ще се разболея… Попитайте го какво е направило онзи ден, когато й бяха на гости вашият син Пол и малката Луиз Мазел.

Без ни най-малко да се смути, Низ продължаваше да се усмихва весело, като втренчено гледаше възрастните с бистрите си сини очи.

— О — продължи майката, — тя няма да признае грешката си… Но ето какво! Въпреки десет пъти повторената ми забрана тя пак е отворила старата врата там в дъното на нашата градина и е пуснала всички мръсни дечурлига от Крешри. Сред тях е и малкият Нане, това отвратително хлапе, което тя е обикнала. А и вашият Пол, както и Луиз Мазел са се побратимили с тази банда, играли са с децата на този Бонер, който ни напусна по такъв непочтен начин. Да, Пол с Антоанет, а Луиз с Люсиен, които госпожица Низ и нейният Нане са завели да опустошават нашите лехи!… Вижте я, тя дори не се черви от срам.

— Не е вярно — отвърна непринудено Низ с ясния си глас. — Нищо не сме счупили. Много хубаво си играхме заедно… Нане е толкова забавен!

Този отговор съвсем разсърди Фернанд.

— О, ти го намираш забавен… Слушай, ако пак те хвана с него, ще те лиша от десерт за осем дни. Нямам желание да ме замесваш в някаква гнусна история с хората от другата страна. Те ще започнат да разправят навсякъде, че примамваме децата им, за да ги заразим… Чуваш ли ме, говоря ти сериозно, здравата ще се разправя с тебе, ако пак се срещнеш с Нане.

— Да, мамо — каза Низ спокойно, като се усмихваше.

И когато детето излезе с камериерката, след като целуна всички, майка й продължи:

— Много просто, ще зазидам вратата и ще бъда сигурна, че децата ни няма да се събират с тях. Няма нищо по-лошо от тези хлапашки игри, които са заразителни като чумата.

Не се намесиха нито Делаво, нито Боажелен, които смятаха всичко това за детинщини, но заради добрия ред намираха за необходими строгите мерки. А бъдещето пускаше корени, Низ упорито отнасяше в малкото си сърце образа на Нане, който беше забавен и с когото така мило си играеше.

Най-сетне поканените започнаха да пристигат: господин и госпожа Гурие с Шатлар, после председателят Гом с младото семейство Жоливе. По навик абатът Марл пристигна последен със закъснение. Станаха десет души; съпрузите Мазел, които бяха възпрепятствувани, изрично бяха обещали да дойдат само на кафе. Фернанд постави от дясната си страна околийския управител, а от лявата си председателя; Делаво седна между двете дами Леонор и Люсил. На двата края на масата бяха Гурие и Боажелен, абатът Марл и капитан Жоливе. Бяха пожелали да бъдат в малък интимен състав, за да разговарят по-свободно. Впрочем трапезарията, от която Фернанд се срамуваше, беше толкова тясна, че старият махагонов бюфет пречеше на сервирането, когато на масата имаше повече от дванадесет души.

Още при рибата, прекрасни пъстърви от Миона, разговорът естествено се насочи към завода на Крешри и Люк. И тия образовани буржоа, които си мислеха, че знаят какво е социалистически утопизъм, не бяха нито по-мъдри, нито по-интелигентни в разсъжденията си от Дашьо и Лабок. Единственият, който разбираше от този въпрос, беше Шатлар, но той се шегуваше.

— Знаете ли, момчетата и момичетата растат заедно, учат се в едни и същи класове, работят в едни и същи работилници и мисля, че спят заедно в едни и същи спални, така че този малък град бързо ще се разрасне. Всички като едно семейство, всички татковци и майки на една сюрия общи деца!

— О, ужас! — каза Фернанд с дълбоко отвращение, защото се преструваше на много целомъдрена.

Леонор, която все повече се отдаваше на строгия религиозен морал, се наведе към абата Марл, нейния съсед, и прошепна:

— Такъв позор господ няма да допусне.

Но абатът се задоволи само да вдигне очи нагоре, защото положението му ставаше още по-трудно, тъй като не искаше да скъсва със Сьорет, а искаше да ходи редовно на закуска в Крешри. Той се чувствуваше обвързан с всички хора от неговата енория, особено с тези, които се бяха отказали от църквата и за които предполагаше, че ще се върнат. Той беше, както сам казваше, винаги на пост, за да се бори срещу нахлуването на злия дух. Усилията му да спаси загиващото старо общество бяха напразни и той беше обзет от дълбока скръб, като виждаше по-малко верующи в църквата си.

Боажелен започна да разказва някаква история:

— В една малка обществена колония, която се опитали да създадат, нямало достатъчно жени. И какво мислите направили? Жените се въртели, прекарвали по една нощ с всеки мъж. Наричали това въртележка.

Лекият, нежен смях на Люсил звънна така весело, че всички я погледнаха. Но тя не се смути, запази невинното си изражение и само отправи към съпруга си, капитана, своя проницателен и бистър поглед, за да разбере дали намира, че историята е смешна.

Делаво направи жест на пълно безразличие. Не го интересуваха жените за общо ползуване. Опасното беше премахването на властта, престъпната мечта да се живее без господари.

— Тук има едно гледище, което аз не мога да разбера — каза той. — Как ще се управлява техният Град на бъдещето? Да се спрем само на завода — те казват, че чрез сдружаването ще премахнат надницата и че ще се извърши справедливо разпределение на богатството в деня, в който ще има само работници, всеки от които ще дава своя дял в общността… Не зная по-опасна мечта, защото ми се вижда неосъществима нали, господин Гурие?

Кметът, който ядеше с наведено над чинията си лице, продължително бърса устата си, преди да отговори, защото забеляза, че околийският управител го гледа.

— Неосъществима, разбира се… Само че не трябва да се отрича с такава лекота сдружението. В него има огромна сила, с която може би и ние ще бъдем принудени да си послужим.

Тази предпазливост възмути капитана, който се разгневи:

— И какво? Вие стигате дотам, че не осъждате изцяло отвратителните атентати, които този човек, говоря за този господин Люк, подготвя срещу всичко, което ние обичаме, срещу нашата стара Франция, такава, каквато нашите бащи са я създали с меча си са ни я завещали!

Сервираха агнешки котлети с аспержи, когато се надигна всеобщо възмущение срещу Люк. Това отвратително име беше достатъчно да сближи всички, да ги обедини тясно в страха им за техните застрашени интереси, в непреодолимата нужда от защита и отмъщение. Някой прояви жестокостта да попита Гурие за сина му, за ренегата Ахил; кметът трябваше още веднъж да го прокълне. Само Шатлар продължаваше да лавира, стремеше се да говори с шеговит тон. Но капитанът не преставаше да предрича най-страшни катастрофи, ако веднага не вкарат размирника с ритници в правилния път. И той създаде такава паника, че Боажелен, обзет от тревога, предизвика Делаво да направи успокоителна декларация.

— Положението на нашия човек е вече разклатено — каза директорът на „Бездната“. — Разцветът на Крешри е само привиден и достатъчно е някакво затруднение, за да рухне… Ето впрочем каква подробност ми разкри моята жена…

— Да — продължи разярената Фернанд, щастлива, че може малко да се утеши, — случката ми разказа моята перачка… Тя познава Рагю, един от нашите бивши работници, който ни напусна и отиде в новия завод. И ето какво. Рагю крещи навред, че му дошло до гуша от тяхното мръсно предприятие, в което до смърт е скучно не само на него, и затова един прекрасен ден всички ще се върнат тук… Ах, кой ли ще започне, кой ще нанесе решителния удар, който ще повали и смаже този Люк!

— Ами нали — каза Боажелен, който й се притече на помощ — Лабок заведе дело. Надявам се, че това е достатъчно.

Отново настъпи мълчание, когато поднесоха патица. Делото на Лабок, което беше истинската причина за това приятелско събиране, досега никой не бе се осмелил да спомене поради мълчанието на председателя Гом. Той почти не ядеше, тайните страдания му бяха разстроили стомаха; той само слушаше как другите гости разговарят, като ги гледаше със сивите си и студени очи, в които умишлено угасяваше всички мисли. Никога не го бяха виждали толкова необщителен и се смущаваха от поведението му, защото искаха да знаят неговото становище. Макар че никой не можеше да допусне, че е на страната на Крешри, все пак се надяваха да се заангажира поне с една достатъчно ясна дума.

Капитанът пак поведе атаката:

— Законът е категоричен нали, господин председателю? Всяка нанесена вреда трябва да се обезщетява.

— Разбира се — отвърна Гом.

Очакваха повече. Но той млъкна. Всички започнаха да говорят оживено за Клук, за да го принудят да се изкаже по-съществено. Смрадливата рекичка се превърна в една от красотите на Боклер; не можело така да се открадне водата на един град, за да се даде на селяните, след като толкова ги умопобъркал, че направил от селото им огнище на страшния анархизъм, който заплашва да зарази цялата страна. Прояви се целият страх на буржоазията от факта, че древната и свята собственост сериозно боледува, щом като синовете на някогашните корави селяни са стигнали дотам, че събрали в едно парчетата си земя. Отдавна било време правосъдието да се намеси и да прекрати един подобен скандал.

— Ние сме много спокойни — каза накрая Боажелен с ласкав глас. — Каузата на обществото се намира в сигурни ръце. Няма нищо по-висше от една справедлива присъда, произнесена напълно свободно от една честна личност.

— Няма никакво съмнение — отвърна просто Гом.

Този път трябваше да се задоволят с тези неясни думи, в които искаха да прозрат сигурното осъждане на Люк. Обедът привършваше след руската салата, оставаше да поднесат още ягодов сладолед и десерт. Но хората се бяха развеселили, много се смееха, смятаха се за победители. И когато минаха в салона, за да пият кафе, пристигнаха Мазелови; както винаги, посрещнаха ги с една малко подигравателна сърдечност, защото тия добродушни рентиери, отдали се на наслади и мързел, разнежваха сърцата. Госпожа Мазел беше все още болна, но беше получила от доктор Новар нови хапчета, с които можеше да яде всичко без болки. Тревожеха я само отвратителните истории на Крешри, заплахите, че ще се отменят рентата и наследството. Защо да говорят за неприятни неща? Господин Мазел, който благоговейно бдеше над нея, помоли с намигване присъствуващите да не засягат повече тия жестоки въпроси, които застрашаваха толкова разклатеното здраве на жена му. И стана много забавно, всички побързаха да заживеят пак щастливия живот, живот на благоденствие и наслада.

Най-сетне сред растящата злоба и ненавист дойде денят на прословутия процес. Никога досега Боклер не бе разтърсван от толкова яростни страсти. Отначало Люк беше учуден и се засмя. Искът на Лабок просто го развесели, още повече че сумата от двадесет и пет хиляди франка за нанесени щети му се виждаше неоснователна. Ако Клук беше пресъхнала, много трудно щеше да бъде да се докаже, че това се дължи на факта, че са каптирани и използувани от Крешри водите на някои извори. Всъщност тези извори принадлежаха на имението, собственост на Жорданови, и бяха освободени от всякакви задължения; собственикът имаше пълното право да ги използува, както намери за добре. От друга страна, Лабок трябваше да докаже с факти причинената му щета, което напразно се мъчеше да направи, и то толкова неоснователно, че никой съд в света не би я уважил. Люк казваше шеговито, че би трябвало крайбрежните жители да пуснат подписка в негова полза, защото ги е спасил от отравянето, от което толкова години се оплакват. Сега градът можел да запълни речното корито и да продаде парцелите за строеж и от тази неочаквана печалба в общинската каса ще постъпят няколкостотин хиляди франка. Той се присмиваше, не си представяше, че може да бъде сериозно преследван. Но по-късно, когато над него се сипеха злоба и враждебност от всички страни, той си даде сметка за сериозността на положението и за смъртната опасност, която грозеше делото му.

За Люк това беше първият много мъчителен удар. В своя чист апостолски оптимизъм той не беше толкова наивен, че да не знае за хорската злоба. В борбата, която водеше, той не очакваше, че старият свят ще отстъпи мястото си, без да се разгневи и без да се съпротивлява. И беше готов за кръста на страданието, за камъните и калта, с които неблагодарната тълпа обикновено обсипва предвестниците. Но сърцето му все пак трепна, той почувствува горчивината на глупостите, жестокостите и предателствата. Той ясно разбираше, че зад користната атака на Лабокови и хората от дребната търговия стоеше цялата буржоазия, всички собственици, които не искаха да изтърват нищо от своята собственост. Неговият опит за сдружаване, за коопериране, застрашаваше до такава степен капиталистическото общество, построено върху основата на наемния труд, че той ставаше за него обществен враг, от когото трябваше да се освободи на всяка цена. Така че „Бездната“, имението Гердаш, градът, властта във всичките й форми — работодателски, общински и правителствени — се вълнуваха, надигаха се против него, мъчеха се да го унищожат. Застрашените егоисти потайно се сближаваха, съюзяваха се да действуват, като го обкръжаваха с толкова сложна мрежа от капани и засади, че се чувствуваше загубен при най-малката погрешна стъпка. Ако падне, тази банда ще се хвърли върху него и ще го разкъса. Той добре знаеше имената им, можеше да назове всички — чиновниците, търговците, обикновените рентиери с наглед благодушни лица, които биха го изяли жив, ако го видеха да се строполи на ъгъла на някоя улица. И сподавяйки трепета на сърцето си, той се беше въоръжил за битката, убеден, че нищо не може да се изгради без борба и че великите човешки дела се циментират винаги с кръв.

Беше вторник, пазарен ден, когато започна делото в гражданския съд под председателството на Гом. Боклер гъмжеше, притокът на хора от съседните села увеличаваше още повече възбудата на площада пред общината и на улица „Бриа“. Разтревожена, Сьорет помоли Люк да отиде в съда, придружен от няколко приятели здравеняци. Но той гордо отказа, поиска да отиде сам, а също така и сам да се защити, като само привидно се съгласи да има адвокат. Когато влезе в съдебната зала, много тясна и вече пълна с шумна публика, настъпи внезапна тишина поради острото любопитство, което посрещна самотната и беззащитна жертва, отиваща на заколение. Неговата спокойна храброст още повече вбеси враговете му, които счетоха, че видът му е високомерен. Люк застана прав пред пейката на защитата, погледна спокойно хората, които се притискаха тук един в друг, позна Лабок, Дашьо, Кафио и други търговци сред безименната вълна от тълпата и видя пламнали от гняв лица на врагове, които никога не бе виждал. И малко се утеши, като забеляза, че познатите му от Гердаш и „Бездната“ поне от тактичност не бяха дошли да го видят как е подхвърлен на зверовете.

Очакваха твърде дълги и ожесточени разисквания. Но не стана така. Лабок си бе избрал един от тези известни със злобата си провинциални адвокати, които всяваха ужас в този край. И наистина най-приятният момент за враговете на Люк беше пледоарията на този човек, който, съзнавайки неоснователността на иска за нанесени щети, се задоволи да осмее опитите за реформи в Крешри. Той предизвика голям смях с комичната и злъчна картина на бъдещото общество. Той накара всички да се възмутят, когато заяви, че децата от двата пола се развращават още от люлката, че се унищожава святият институт на брака, че любовта се принизява до животинския инстинкт, като мъжете и жените се събират, за да задоволяват страстите си, и се разделят, когато си искат. Все пак общото мнение беше, че не бе намерил съществено доказателство, за да нанесе удар, който да спечели каузата и да срази противника. И безпокойството в залата нарасна дотолкова, че когато Люк на свой ред започна да говори, всяка негова дума се посрещаше с ропот. Защитата му беше много проста, той дори не отговори на нападките срещу неговото дело, само се задоволи да докаже неоспоримо, че искът на Лабок е неоснователен. Нима не беше направил услуга на Боклер, като оздрави атмосферата на града с пресушаването на вонящата Клук и едновременно с това подари на града добри парцели за строеж? Освен това не беше дори доказано, че извършените мероприятия в Крешри са причинили пресъхването на потока, за което трябва да му бъдат дадени сигурни доказателства. Завършвайки, в речта му пролича малко огорчението на измъченото му сърце, когато заяви, че от никого не иска благодарности за полезното, което счита, че е направил, и че ще бъде щастлив, ако го оставят да продължи мирно делото си, без да предизвикват злонамерени спорове. На няколко пъти председателят Гом трябваше да възстановява тишината в залата; възраженията на адвоката на Лабок бяха много необуздани, той предизвика толкова бурни одобрения, когато нарече Люк анархист, настървен да разруши града, че председателят заплаши, че ще изпразни залата, ако се повторят подобни манифестации. После, след като прокурорът говори по един преднамерено смътен начин, като оправдаваше и обвиняваше едновременно ту едната, ту другата страна, Гом обяви, че съдът ще произнесе решението си в двуседмичен срок.

Две седмици по-късно страстите се бяха още повече разпалили, хората деряха гърлата си на пазара в очакване на това решение. Единодушно беше мнението, че присъдата ще бъде строга — десет до петнадесет хиляди франка за нанесени щети, освен разходите по възстановяване на предишното състояние на Клук. Все пак някои хора клатеха глави, не бяха сигурни в нищо, защото не бяха доволни от поведението на председателя Гом по време на пледоариите. Считаха го за особняк, съмняваха се дори дали винаги е нормален, откакто го виждаха така мрачен, болезнено педантичен към въпросите на правосъдието. Другата причина за безпокойство беше фактът, че още на другия ден след делото той се затвори в дома си под предлог, че е неразположен, казваха обаче, че се чувствувал отлично, но че искал да избегне всякакъв натиск, да не приема никого, за да бъде чиста съдийската му съвест. При затворени врати и прозорци какво ли правеше самотен в дома си, в който дори дъщеря му не влизаше? Каква морална борба, каква вътрешна драма преживяваше той, който бе поразен от всичко, което бе обичал, и от всичко, в което бе вярвал? Съдът щеше да произнесе решението си преди обед, в началото на заседанието. Залата беше още по-препълнена, по-шумна и по-разгорещена. От единия до другия й край се чуваха смехове, предположения и закани. Всички врагове на Люк бяха дошли да присъствуват на неговото унищожение. А той, този път още по-смел, пак не бе пожелал да го придружат, предпочел бе да се яви сам, за да подчертае миролюбието на делото си. Застанал на подсъдимата скамейка, той се усмихваше, гледаше присъствуващите, без дори да подозира, че всички те с целия си гняв ръмжаха срещу него. Най-сетне, точно в определения час, председателят Гом влезе, следван от двама съдебни заседатели и прокурора. Нямаше нужда разсилният да вика за тишина, гласовете изведнъж секнаха, лицата се обтегнаха, пламнали от тревожно любопитство. Председателят седна с текста на присъдата в ръка; за миг той беше неподвижен, смълчан, с очи, устремени в далечината, отвъд тълпата. Накрая с бавен, монотонен глас започна да чете. Четенето продължи дълго, защото „съображенията“ следваха бавно и монотонно, въпросите се разглеждаха от всички страни с цел да се разрешат с най-голяма точност. Аудиторията слушаше без много да разбира, без да може да предвиди какво ще бъде заключението, защото доводите „за“ и „против“ следваха един след друг. Все пак при всеки нов пасаж ставаше ясно, че е възприета тезата на Люк — липса на реално нанесена щета, право на всеки собственик да извършва мероприятия в имението си, щом като не е възпрепятствуван от някакви ограничения. И решението избухна като бомба — Люк печелеше делото.

В залата отначало настъпи момент на изумление. После, когато разбраха, се разнесоха дюдюкания, викове на страшна закана. От ръцете на тълпата, която бяха възбуждали и подлудявали с лъжи в продължение на месеци, сега изтръгваха обещаната жертва; а тълпата настойчиво искаше тази жертва, за да я разкъса, защото съдът, очевидно подкупен, й я отнемаше в последния момент. Не беше ли Люк обществен враг, един чужденец, дошъл кой знае откъде, за да развращава Боклер, за да разсипе търговията му, за да разпали гражданска война, противопоставяйки работниците срещу собствениците? Подбуден от някаква дяволска злоба, не беше ли той откраднал водата на града, пресушил рекичката и причинил бедствие на крайбрежните жители? Тези обвинения „Журнал дьо Боклер“ повтаряше всяка седмица, набиваше ги и в най-дебелите глави, като ги придружаваше със злъчни коментарии за необходимостта от неотложно отмъщение. Освен това всички власти, всички господа от буржоазния квартал ги разпространяваха сред простолюдието и ги раздуваха с авторитета на властта и богатството си. И простолюдието, подложено на тази пропаганда, заслепено, разярено и убедено, че от Крешри идва някаква чума, гледаше на кръв, крещеше „смърт“. Вдигаха се юмруци, увеличаваха се виковете „Смърт, смърт на крадеца, смърт от отровителя!“ Много бледен, със строго изражение на лицето, председателят Гом продължаваше да седи сред тази врява. Той искаше да говори, да опразни залата; но трябваше да се откаже, защото нямаше да го чуят. И просто за да не бъде накърнено достойнството му, той трябваше да закрие заседанието, като се оттегли заедно с двамата съдебни заседатели и прокурора.

Люк, много спокоен на скамейката, продължавате да се усмихва. Той беше изненадан от решението не по-малко от противниците си, защото знаеше в каква порочна атмосфера живееше председателят и го считаше неспособен да раздава правосъдие. А сега за него беше подкрепа тази среща с един справедлив човек сред толкова морално паднали хора. Но когато избухнаха виковете „смърт“, усмивката му стана печална, той се обърна към крещящата тълпа със свито от мъка сърце. Какво впрочем им бе направил на тия дребни буржоа, на тия търговци, на тия работници? Нали бе желал доброто на всички, не се ли трудеше да бъдат щастливи всички, да се обичат, да живеят като братя? Юмруците го заплашваха, виковете го оскърбяваха още по-жестоко: „Смърт! Смърт на крадеца, на отровителя! Смърт!“ Тези заблудени бедни хорица, доведени до лудост от лъжи, му причиняваха дълбока мъка, макар че ги обичаше. Той задържаше сълзите си, искаше да остане прав, смел и горд срещу тия, които го оскърбяваха. Публиката, която се считаше много смела, готова да нападне, щеше в края на краищата да счупи дъбовата преграда, ако стражата не бе успяла най-сетне да я изтика навън и да затвори вратите. Секретарят на съда от името на председателя отиде да помоли Люк да не излиза веднага, за да избегне възможно нещастие; Люк обеща да се спре за няколко минути при портиера на съдебната палата, докато тълпата се разпръсне.

Обаче Люк изпитваше срам и негодувание, че е принуден да се крие така. Той прекара при този портиер най-мъчителния четвърт час от своя живот, считаше се за подлец, че не е тръгнал право срещу тълпата, и не можеше да се примири с това положение на уплашен престъпник, в което го поставяха. И когато хората около палатата се разотидоха, той не послуша никого, поиска да се прибере спокойно пеш у дома си, без да го придружи някой. Беше дошъл сам, ще се върне пак сам. Държеше в ръка само един лек бастун и дори съжаляваше, че го е взел, мислейки, че някои могат да сметнат бастуна като средство за защита. Той бавно закрачи по улиците, за да прекоси целия Боклер, и като че ли никой не го забеляза до площада пред общината. След като го бе чакала няколко минути и се увери, че ще се осмели да излезе едва след няколко часа, публиката, която напусна съда, тръгна да разпространява из целия град новината за неговата победа. Но на площада пред общината, където беше пазарът, хората познаха Люк. Започнаха да го сочат с ръка, да говорят за него, няколко души дори се запътиха подире му, без още да имат лоши намерения, само от желание да видят какво ще стане. На площада имаше само селяни, купувачи, любопитни, които не участвуваха в разправията. Положението започна да става сериозно едва в момента, когато той навлезе в улица „Бриа“, на ъгъла на която пред магазина си разяреният и вбесен от своето поражение Лабок изливаше гнева си сред група хора.

Всички търговци, всички съседни продавачи на дребно бяха дотичали у Лабокови веднага след като научиха съкрушителната новина. И какво? Значи истина беше, че Крешри напълно ще ги разори с кооперативните си магазини, щом като правосъдието го оправдава? Кафио, явно поразен, мълчеше и не разкриваше мислите си. Но месарят Дашьо, със зачервено лице, най-разярен от всички, беше готов да защитава месото на богатите, свещеното месо; той казваше, че би убил целия свят, вместо да намали цените с един сантим. Не беше дошла само госпожа Митен, която винаги беше против делото и чистосърдечно заявяваше, че ще продава хляба си, докато го купуват, а после ще види какво ще прави. Когато за десети път разпалено разказваше на един новодошъл за отвратителното предателство на председателя Гом, Лабок изведнъж видя Люк да върви съвсем спокойно пред неговия железарски магазин, който обричаше на гибел. Тази дързост го възмути до такава степен, че бе готов да се хвърли върху него, но задъхан от злоба, само изръмжа: „Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!“ Стигнал пред магазина, Люк не се спря, а само обърна глава, за да погледне за миг спокойно и смело развълнуваната група хора, откъдето идваха глухите обиди на Лабок. И тогава всички се почувствуваха засегнати, надигна се общ ропот, който се увеличи и се превърна в буря: „Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!“ Люк, сякаш това не се отнасяше за него, продължи мирно своя път, гледайки надясно и наляво, с вид на минувач, който проявява интерес към това, което става на улицата. Почти цялата група тръгна подир него, като удвои дюдюканията, оскърбленията и заканите: „Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!“

Преследването не преставаше, тълпата растеше, хулите се увеличаваха колкото повече той навлизаше в улица „Бриа“ с бавна крачка като при разходка. От всеки магазин излизаха търговци, за да се присъединят към шествието. Пред вратите се показваха жени, които крещяха. Някои от тях притичваха възбудени и започваха да викат заедно с мъжете: „Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!“ Той видя една доста красива руса жена, съпруга на един продавач на плодове, която показваше хубавите си бели зъби, като го ругаеше и отдалеч го заплашваше с розовите си нокти, сякаш искаше да го разкъса. И децата тичаха подир него; едно хлапе на пет-шест години, не по-голямо от ботуш, което крещеше с пресипнал глас, пълзеше почти в краката на Люк, за да го чуе по-добре: „Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!“ Бедното дете, кой ли го бе вече научил да крещи така злобно? Стана още по-лошо, когато стигна горната част на улицата и мина покрай фабриките. Работниците от обувната фабрика на Гурие се показаха на прозорците, пляскаха с ръце и крещяха. Освен тях се появиха и работници от заводите „Шодорж“ и „Миранд“; те пушеха на тротоара по време на почивката и докато чакаха да удари звънецът, се присъединиха към манифестацията, увлечени в своето тъпо робско подчинение.

О, колко тежко му беше да върви нагоре по улица „Бриа“ с тази непрекъснато увеличаваща се банда от врагове по петите му, под тази отвратителна буря от обиди и закани! Люк си спомни вечерта на пристигането си в Боклер преди четири години, когато по същата тази улица трополенето на онеправданите, на бедняците толкова много го умилостиви, че се бе заклел да жертвува живота си за спасението на клетниците. Какво бе направил през тези четири години, та толкова много злоба се бе натрупала против него, за да бъде така преследван от разбеснялата се тълпа, която искаше смъртта му? Той бе станал апостол на утрешния ден, на едно общество на солидарността и братството, преустроено от облагородения труд, регулатор на богатствата. Беше дал пример с Крешри, където се зараждаше Градът на бъдещето и където вече царуваше повече справедливост и щастие. И това беше достатъчно целият град да го счита за злосторник; той го чувствуваше от настроението на тази банда, която лаеше зад гърба му. Но какво огорчение, какво страдание при изкачването на тази голгота под ударите именно на тези хора, които иска да спаси! Той прощаваше на тия буржоа, които го мразят, че смущава спокойното им храносмилане, защото се ужасяват при мисълта, че ще трябва да разделят с други егоистичното си благоденствие. Той прощаваше и на тия търговци, които смятаха, че ги е разорил, докато всъщност само мечтаеше за едно по-добро използуване на социалните сили, за да няма излишно губене на общественото богатство. Прощаваше дори на тия работници, които бе дошъл да спаси от мизерията, за които така трудолюбиво изграждаше своя град на справедливостта, които сега го освиркваха и оскърбяваха, защото толкова много бяха помрачили умовете им и охладили сърцата им. Това беше една невежа тълпа, която се бунтуваше срещу този, който желаеше доброто й, която се отказваше да се измъкне от робството, в което агонизира, която затъваше в глада и във вековната мръсотия, която затваряше очи и уши за раждащото се щастие. Само че докато прощаваше на всички с болезнената си човечност, колко много се свиваше от болка сърцето му, като виждаше, че сред тия, които най-много хулеха, има работници от заводи и работилници, за които полагаше толкова много усилия да ги направи благородни, свободни и щастливи граждани на утрешния ден.

Люк продължаваше на върви, краят на улица „Бриа“ не се виждаше, обезумялата шайка още повече се бе увеличила, виковете не преставаха.

— Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!

За миг той се спря, обърна се и изгледа тия хора, за да не помислят, че бяга от тях. И точно там, пред една строяща се къща, имаше куп камъни; един човек се наведе, взе един камък и го хвърли по него. Веднага и други се наведоха, камъните започнаха да валят и заканите се удвоиха.

— Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!

Сега по него хвърляха камъни. Той не направи нито един жест, продължи да върви, изкачваше се по своята голгота. Ръцете му бяха празни, нямаше никакво друго оръжие освен лекия бастун, който сложи под мишница. Беше много спокоен, убеден, че мисията му го прави неуязвим, ако трябва да я изпълни. Само наболялото му сърце страдаше ужасно, наранено от тия заблудени и умопомрачени хора. Сълзи изпълваха очите му и той с голямо усилие ги задържаше да не потекат по бузите му.

— Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!

Един камък го удари по петата, друг засегна бедрото му. Хвърлянето на камъни се превърна в някаква игра, в която се намесиха и деца. Но те не бяха сръчни, камъните падаха по земята. Обаче два камъка прехвърчаха толкова близо до главата му, че можеше да се предположи, че е засегнат, че черепът му е пръснат. Той повече не се обърна, продължаваше да върви нагоре по улица „Бриа“ със същите крачки на спокойно разхождащ се човек, който се прибира вкъщи. В мъката си от тази толкова страшна неблагодарност той като че ли не искаше да знае какво става зад него по тази мизерна улица, улица на неговото мъченичество. Но най-сетне един камък го удари, разкъса дясното му ухо, а един друг разряза като с нож дланта на лявата му ръка. Бликна кръв, която потече на големи червени капки.

— Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!

Някакво паническо вълнение спря тълпата. Мнозина страхливци побягнаха назад. Жените се развикаха и понесоха в ръце децата си. Само най-яростните още тичаха. Люк, продължавайки своя страдалчески път, само погледна ръката си. Той извади носната си кърпа, избърса ухото си и след това уви с нея кървящата си длан. Но крачките му бяха станали по-бавни, той разбра, че го настигат, и се обърна за последен път, когато почувствува в тила си горещото дишане на шайката, която го преследваше. В първата редица с лудешки устрем тичаше дребният слаб работник с рижата коса и големите неспокойни очи. Май че беше ковач в „Бездната“. Той най-сетне настигна човека, когото гонеше от долния край на улицата, и с все сила, без да може да се разбере откъде идваше тази бясна злоба, плю в лицето му.

— Смърт! Смърт на крадеца! Смърт на отровителя!

Люк, който вече беше стигнал горния край на улица „Бриа“, се олюля от това отвратително оскърбление. Той страшно пребледня, цялото му същество се разбунтува и мощният му юмрук, страшен и отмъстителен, неволно се вдигна. Той би могъл с един удар да смаже този малък човек, който изглеждаше като джудже пред могъщ великан. Но силният и добросърдечен Люк има сили и време да се опомни. Той не стовари юмрука си. Само две едри сълзи потекоха по бузите му, тия сълзи на безгранична мъка, които досега има сили да задържи, но вече не можете да скрие при тая горчива чаша, която го караха да изпие. Той оплакваше голямото невежество и неразбиране на този скъп за него нещастен народ, който не иска да бъде спасен. Тълпата подигравателно се изсмя и го остави да се прибере вкъщи окървавен и самотен.

Вечерта Люк се затвори, поиска да бъде сам вкъщичката в края на малкия парк до пътя за Комбет, в която продължаваше да живее. Спечелването на делото съвсем не беше успех, който можеше да го заблуди. Отвратителните изстъпления през този следобед, това нападение на тълпата срещу него показваха каква война му се обявяваше сега, когато целият град се надигаше срещу него. Това бяха последните конвулсии на обществото, което умираше, но не искаше да умре. То ожесточено се съпротивлява, бори се с надежда да спре настъпателното движение на човечеството. Едните, които имаха власт, се надяваха да се спасят с жестоки репресии; другите, сантиментално настроените, призоваваха миналото, поезията на миналото, разчитаха на всичко, за което човек плаче и с което не иска да се раздели; и третите, силно възбудени, се присъединяваха към революционерите, сякаш бързаха да се свърши всичко с един удар. Днес Люк беше почувствувал зад петите си целия Боклер, един малък свят, частица от големия свят. Макар в страшното си огорчение да оставаше смел и решителен в борбата, той беше смъртно тъжен и тази вечер искаше да изживее голямата си мъка, която не трябваше да покаже на никого. В редките часове на безсилие той предпочиташе да се уедини, да изпие до дъно чашата на своето страдание, за да се появи отново здрав и мъжествен. Така че беше затворил врати и прозорци и абсолютно забрани да пускат хора при него.

Към единадесет часа вечерта му се стори, че чува леки стъпки по пътя. После — едва доловимо повикване, което го накара да изтръпне. Той бързо отвори прозореца, погледна през пролуките на капаците и забеляза една малка сянка. Разнесе се и нежен глас:

— Господин Люк, аз съм, трябва веднага да ви кажа нещо.

Беше Жозин. Той дори не се замисли, слезе да й отвори малката врата към пътя. Поведе я горе и като я хвана за ръка, въведе я в затворената си стая, в която запалената лампа хвърляше спокойна светлина. После го обзе страшно безпокойство, когато я погледна и видя, че облеклото й е раздърпано, а лицето й наранено.

— Господи! Какво ви е, Жозин? Какво се е случило?

Тя плачеше, разрошената й коса падаше върху шията, чиято нежна бяла кожа се виждаше през разкъсаната яка на роклята.

— О, господин Люк, исках да ви кажа… Не че ме е бил пак, когато се прибра, но за заканите, които отправи… Вие трябва да ги узнаете!

И тя му разказа, че Рагю, когато научил за това, което станало на улица „Бриа“ — за оскърблението, което са му нанесли, — отишъл в кръчмата на Кафио, като замъкнал със себе си Бурон и други някои другари. Той току-що се бил върнал пиян и се развикал, че му било дошло до гуша от този сироп на Крешри, че нямало да остане нито ден повече в този затвор, където е скучно до смърт и където човек нямал право дори да изпие една чаша повече. После, след като се подигравал с мръсни думи, се опитал да я принуди да прибере веднага багажа им, за да могат още сутринта да офейкат в „Бездната“, където приемали на работа всички работници, напуснали Крешри. И понеже тя поискала да изчакат, той я набил и я изхвърлил навън.

— За мене, господин Люк, не става въпрос. Но за вас, боже мой, вас оскърбяват, на вас искат да причинят такава голяма злина!… Рагю ще си отиде, утре сутринта, нищо не ще може да го задържи, сигурно ще отведе Бурон и още пет-шест другари, които не спомена по име… А аз какво да правя? Ще трябва да го последвам, а това ми причинява такава мъка, че почувствувах нужда да ви разкажа всичко веднага, защото се опасявам, че може никога вече да не ви видя.

Той продължаваше да я гледа и нова вълна от горчивина заля сърцето му. Не беше ли нещастието по-голямо, отколкото предполагаше? Ето че сега неговите работници го напускаха, връщаха се в някогашната си сурова и отвратителна мизерия, тъгувайки за ада, от който с толкова голямо усилие се мъчеше да ги извади! За четири години той не бе повлиял нито на техния разум, нито на тяхната привързаност. И най-лошото бе, че Жозин беше толкова нещастна, както в първия ден — унизена, пребита, изхвърлена на улицата. Значи, още нищо не бе направено, всичко трябваше тепърва да се прави, защото не беше ли Жозин олицетворение на страдащия народ? Той беше решил да действува именно онази вечер, когато я беше срещнал толкова опечалена, толкова изоставена, жертва на прокълнатия труд, наложен като робство. Тя беше най-унижената, най-изпадналата и най-близката до гибелта, а същевременно най-хубавата, най-нежната, най-святата. Докато жената страда, светът няма да бъде спасен.

— О, Жозин, Жозин, каква мъка ми причинявате и колко много ми е жал за вас! — прошепна той с безкрайно ласкав глас и заплака заедно с нея.

Но Жозин още повече се измъчваше, като го гледаше как плаче. Чудеше се как може така горчиво да плаче и да има такава голяма мъка той, който беше нейният бог, той, когото обожаваше като някаква висша сила, която й бе помогнала и изпълнила с радост живота й! Мисълта за оскърбленията, които му бяха нанесени, и за тази жестока голгота по улица „Бриа“ я караше да го обожава двойно повече, приближаваше я към него, пораждаше желание да облекчи раните му, да му се отдаде изцяло, ако това можеше да го успокои за миг. Какво да направи, за да не се измъчва толкова много? С какво да изтрие обидата от лицето му и да се почувствува, че е уважаван, обичан и обожаван? Тя се наведе над него с разтворени обятия и сияещо от любов лице.

— О, господин Люк, толкова се измъчвам, като виждам, че сте нещастен, и много ще бъда щастлива, ако мога да облекча малко вашите мъки!

Те бяха така близко един до друг, че всеки от тях чувствуваше по лицето си топлината от дъха на другия. Взаимното им състрадание ги сближаваше в неизразима нежност. Колко много страдаше тя! Колко много страдаше той! И той мислеше само за нея, както и тя мислеше само за него с неизмеримо състрадание, с огромна жажда за любов и висше щастие.

— Аз не съм за съжаляване, а вие, Жозин, чието страдание е цяло престъпление, от което искам да ви спася.

— Не, не, господин Люк, не се грижете за мене. Вие не трябва да страдате, защото сте нашият добър бог.

В този момент тя се отпусна в ръцете му и той страстно я прегърна. Това беше неизбежно, два огъня се докоснаха, сляха се, за да образуват едно огнище на доброта и сила. И предопределението на съдбата се сбъдна, те се отдадоха един на друг, обзети от едно и също желание да създадат живот и щастие. Всичко ги бе тласкало към това, внезапната любов се бе породила една вечер и после бавно растеше в техните сърца. И сега имаше само две същества, които се сливаха в дългоочаквана целувка, дошла в разцвета на любовта им. Нямаше място за никакво угризение на съвестта, любовта им беше жизнено необходима, за да бъдат здрави, силни и плодовити.

После в тази спокойна и тиха стая, в която продължително държа Жозин в ръцете си, Люк почувствува, че в помощ му е дошла голяма сила. Само любовта ще създаде хармония в Града. Тази прекрасна Жозин, която окончателно бе направил своя, беше неговата близка връзка с онеправдания народ. Съюзът беше подпечатан, като апостол той не биваше да остане безплоден, имаше нужда от жена, за да изкупи греховете на човечеството. И каква морална помощ му носеше тази малка, осквернена и пребита работничка, която бе срещнал умираща от глад и която сега беше на гърдите му като царица на красотата и сладострастието! Тя бе изпитала най-голямото падение и тя ще му помогне да създаде един нов свят на великолепието и радостта. От нея, само от нея той имаше нужда, за да изпълни своята мисия, защото в деня, в който ще спаси жената, ще бъде спасен светът.

Той каза тихо:

— Дай ми ръката си, Жозин, твоята нещастна, ранена ръка.

И тя му даде ръката си, онази ръка, чийто показалец беше откъснат от зъбчатото колело на една машина.

— Много е грозна — каза тя.

— Грозна! О, не, Жозин, тя ми е толкова скъпа, че от цялото ти същество, което обожавам, нея целувам с най-голямо благоговение.

Той беше прилепил устните си към белега и обсипваше с ласки малката нежна обезобразена ръка.

— О, Люк, колко много ме обичате и колко много ви обичам! — извика тя.

Това беше чаровен вик, вик на щастие и надежда, който ги хвърли в нова прегръдка. Навън, в тежко заспалия Боклер, се носеше грохотът на чуковете, кънтенето на стоманата на Крешри и „Бездната“, които воюваха помежду си с нощен труд. Нямаше съмнение, че войната не е приключила, че страхотната битка между миналото и бъдещето ще се ожесточи. Но сред най-тежките мъки беше настъпила блажена почивка; и каквито и да бъдат следващите страдания, безсмъртното семе беше хвърлено за бъдещите жътви.

III

И оттогава при всяка нова беда, която сполетяваше Крешри, когато хората отказваха да го следват и спъваха изграждането на града на труда, справедливостта и мира, Люк се провикваше:

— Но те не обичат! Ако обичаха, всичко щеше да бъде оплодотворено, всичко щеше да расте и да тържествува под слънцето!

Неговото дело се намираше в тежък и решителен момент, момент на упадък и връщане назад. Във всяко движение напред настъпва такъв час на борба, на принудително спиране. Не може да вървиш все напред, дори трябва да отстъпиш, да загубиш от завоювания терен, и ти се струва, че никога няма да постигнеш целта. Но това е също и моментът, в който героите проявяват твърдия си дух, непоколебимата си вяра в крайната победа.

Още на другия ден Люк се опита да задържи Рагю, който искаше да скъса със сдружението, да напусне Крешри, за да се върне в „Бездната“. Но се сблъска с един зъл човек, който обича да се подиграва и се чувствува щастлив, че може да причини зло в момент, когато измяната на работниците проваля завода. Освен това в него имаше и нещо по-дълбоко — носталгия по робския труд, по скандалите, по черната мизерия, по всичко от ужасното минало, останало в кръвта му. След като поживя в своята чиста и весела къщичка, заляна със слънце и заобиколена със зеленина, Рагю започна да съжалява за тесните вонящи улици на стария Боклер, за пропуканите къщурки, от които лъхаше зараза. Когато прекарваше по някой час в голямата светла зала на Обществения дом, където алкохолът беше забранен, Рагю тъгуваше за острата миризма в кръчмата на Кафио.

Образцовият ред в кооперативните магазини също го дразнеше, караше го да съжалява, че не може по своя воля да прахосва парите си у търговците на улица „Бриа“, които сам считаше за крадци, но с които изпитваше удоволствие да се кара. И колкото повече Люк настояваше и му доказваше безразсъдността на неговото напускане, толкова повече Рагю упорствуваше, като си мислеше, че щом толкова държат за него, значи, напускането му нанасяше вреда.

— Не, не господин Люк, това няма да стане. Може би наистина правя глупост, но все пак не съм убеден… Вие ни бяхте обещали планини от злато, всички трябваше да станем богаташи, но истината е, че не печелим повече от другаде, а освен това има и досадни работи, които не са по вкуса ми.

Това беше истина, досега при разпределението на печалбите в Крешри работниците не бяха получили чувствително по-големи заплати от тия в „Бездната“.

— Ние живеем — отвърна Люк, — а нали най-важното е да се живее, щом бъдещето е осигурено? Искал съм от вас жертви, защото съм убеден, че наближават щастливи дни за всички. Но необходими са търпение и смелост, трябва да се вярва в делото, а също така и много да се работи.

Такива думи не можеха да трогнат Рагю. Той беше обърнал внимание на един-единствен израз, който го накара да се присмее:

— О, щастливи дни за всички! Много хубаво. Само че аз предпочитам да се започне с моето лично щастие.

Тогава Люк му каза, че е свободен, че сметката му ще бъде уредена и че може да си отиде, когато поиска. Всъщност той нямаше никакъв интерес да държи на работа един зъл човек, чието присъствие можеше да се превърне в гибелна зараза. Но напускането на Жозин разкъсваше сърцето му и той се чувствуваше малко засрамен, като разбра, че така ревностно се мъчи да задържи Рагю само за да може да задържи Жозин. Непоносима му беше мисълта, че тя се завръща в тази клоака на стария Боклер, че ще бъде пак в ръцете на този човек, който, пленен отново от алкохола, ще продължи да я измъчва. Виждаше я пак на улица „Три луни“, в една мръсна стая, жертва на отвратителната и убийствена мизерия; той няма да бъде там, за да бди над нея, а тя сега бе негова, би желал да не я изоставя нито за минута, за да може да й осигури щастлив живот. На следващата нощ тя пак дойде, за да го види, и между тях се разигра сърцераздирателна сцена — плачове, клетви, безумни планове. Все пак благоразумието надделя, трябваше да се примирят със събитията, за да не компрометират делото, което сега бе станало тяхно общо дело. Жозин трябваше да последва Рагю, за да не предизвика нежелателен скандал; а в Крешри Люк ще продължи борбата за щастието на всички, убеден, че победата един ден ще ги събере отново. Те бяха много силни, защото с тях беше непобедимата любов. Жозин нежно му обеща да го посещава. Но въпреки това колко сърцераздирателно беше сбогуването им, а и раздялата им на другия ден, когато той я видя да напуска Крешри, вървейки зад Рагю, който, подпомогнат от Бурон, буташе една малка количка, натоварена с оскъдния им багаж.

След три дни Бурон последва Рагю, с когото всяка вечер се срещаше у Кафио… Рагю толкова много му се подиграваше за сиропа в Обществения дом, че той сметна, че постъпва като свободен човек, като се завръща в Боклер и отива да живее на улица „Три луни“. След като се опита да се съпротиви на една такава глупост, накрая жена му Бабет с привичната си веселост се примири. Ами че всичко щяло все пак да се уреди много хубаво, защото мъжът й всъщност бил добър човек, който рано или късно ще види истината. Тя се смееше, когато се сбогуваше със съседките си, като им казваше „довиждане“, защото не можеше да повярва, че няма да се върне в тези хубави градини, които много й харесваха. Особено й се искаш да доведе отново тук дъщеря си Март и сина си Себастиан, които се учеха с голям успех в училището. И понеже Сьорет й каза, че може да остави децата, тя се съгласи.

Но положението се влоши, защото други работници се заразиха от лошия пример и напуснаха като Бурон и Рагю. Липсваше им вяра, а също така и любов; Люк се бореше със злите човешки воли, със страхливците, с изменниците, с които човек се сблъсква, когато работи за щастието на другите. Люк забеляза дори у благоразумния и толкова лоялен Бонер някакво смътно колебание. Семейството му беше разстроено от всекидневните кавги на Свадливката, чиято суетност не беше удовлетворена, защото още не бе успяла да си купи копринена рокля и часовник, за които от кокетство отдавна мечтаеше. Освен това тя се дразнеше от идеите за равенство и общност, защото тъгуваше, че не се е родила принцеса. Тя изпълваше къщата с безкрайни крясъци, даваше все по-малко тютюн на дядо Люно, отнасяше се грубо с децата Люсиен и Антоанет. Освен тях беше родила още две — Зое и Северен; за нея това беше едно нещастие, което не можеше да прости на Бонер и непрекъснато го упрекваше, като че ли тези деца бяха плод на неговите разрушителни идеи, на които тя се считаше за жертва. Бонер запазваше пълно спокойствие, свикнал с тези бури, които само го натъжаваха. Той дори не отговаряше, когато тя му викаше, че е едно жалко животно, един измамен човек, чиито кости ще изгният в Крешри.

Все пак Люк забелязваше, че Бонер не е напълно с него. Той никога не се провиняваше, оставаше все така деен, изпълнителен и съзнателен работник, който даваше пример на другарите. И въпреки това в поведението му имаше някакво отчуждаване, почти отвращение и отчаяние. Люк много страдаше, отчайваше се, че този човек, когото много уважаваше и считаше за храбър, може толкова бързо да отстъпи. Щом и той е престанал да вярва, не значи ли това, че неговото дело е лошо?

Една вечер, на една пейка пред вратата на работилниците, Люк и Бонер се обясниха. Бяха се срещнали, когато слънцето залязваше в необятното и спокойно небе; седнаха и заговориха.

— Вярно е, господин Люк — отвърна откровено Бонер на един въпрос, — много се съмнявам във вашите успехи. Впрочем вие си спомняте, че никога не съм споделял идеите ви и че винаги съм считал, че начинанието ви е неосъществимо от гледна точка на концесиите. Ако съм дошъл тук, то е само заради опита. Но колкото повече време минава толкова повече се убеждавам, че съм бил прав. Опитът завърши, трябва да се опита нещо друго, да се действува революционно.

— Как така опитът е завършил! — извика Люк. — О, ние още сме в началото! Необходими са години, маже би много човешки живота, вековно усилие на добра воля и смелост. А пък вие, драги приятелю, вие, енергичният и смелият, така скоро се усъмнихте!

Люк се загледа в мощните му плещи и широкото му спокойно лице, което издаваше сила и честност. Работникът също поклати глава:

— Не, не, добрата воля и смелостта нищо няма да направят. Вашият метод е много мек, вие много разчитате на благоразумието на хората. Вашето сдружение между капитала, таланта и труда ще върви винаги криво-ляво, без да може да създаде някога нещо трайно и окончателно. Злото е стигнало до такава отвратителна степен, че е необходимо да се лекува с нагорещено желязо.

— Тогава какво трябва да се направи, приятелю мой?

— Народът трябва веднага да завладее средствата за производство, да експроприира буржоазията, сам да разполага с капитал, за да реорганизира труда, като го направи всеобщ и задължителен.

И Бонер още веднъж изложи своите идеи. Той си оставаше напълно на страната на колективизма и Люк, който го слушаше с болка, се учудваше, че никак не е повлиял на този разумен, но малко ограничен човек. Така, както го беше чул да говори на улица „Три луни“ през нощта, когато напусна „Бездната“, така говореше и сега със същите революционни концепции, които ни най-малко не бяха се променили през тия пет години, прекарани в Крешри. Еволюцията се извършваше много бавно, само с едно сдружение бяха необходими още много години за прогресирането, а той се беше изморил и вярваше само в незабавната и насилствена революция.

— На нас никога нищо няма да ни дадат доброволно, трябва да вземем всичко сами — каза той в заключение.

Настъпи мълчание. Слънцето бе залязло, нощните смени бяха заели местата си в шумните цехове. И в това непрекъснато усилие на труда Люк се чувствуваше обзет от неизразима тъга, като виждаше, че делото му ще бъде провалено от най-добрите работници, които бързаха да осъществят своя социален идеал. Нима ожесточената борба на идеите често не спъва и не забавя осъществяването на плановете?

— Не искам отново да споря с вас, приятелю мой — подзе най-сетне Люк. — Не вярвам, че една смела революция е възможна и полезна при сегашните обстоятелства. Аз си оставам убеден, че сдружението и кооперацията, подпомогнати от синдикатите, са бавният, но предпочитан път, който ще ни отведе в обещания Град… Ние често сме говорили за тези неща, без да можем напълно да ги разберем. Защо е необходимо да започваме отново и излишно да се оскърбяваме?… Но аз разчитам, че в трудното положение, в което се намираме, ще останете верен на предприятието, което заедно основахме.

Бонер рязко направи сърдит жест.

— О, господин Люк, нима се усъмнихте в мене? Вие добре знаете, че аз не съм измамник и че сега, понеже веднъж ме спасихте от глад, аз съм готов да ям сух хляб заедно с вас толкова дълго време, колкото е необходимо… Не се страхувайте, това, което ви казах, не го казвам на никого. Това са въпроси, засягащи само нас двамата. И, разбира се, аз няма да обезкуражавам нашите работници, като им говоря за близкия провал… Ние сме се сдружили и ще си останем сдружени, докато всичко рухне върху главите ни.

Много развълнуван, Люк стисна двете му ръце. През следващата седмица той повече се развълнува, когато ненадейно видя една сцена, разиграла се в халето на валцувачните машини. Бяха го предупредили, че двама-трима вироглави работници били решили да постъпят като Рагю, мъчейки се да увлекат след себе си колкото се може повече свои другари. И понеже беше дошъл да въдвори реда, той видя сред непокорните Бонер, който страстно ги убеждаваше. Люк се спря и чу как Бонер смело казваше всичко, което трябваше да се каже, припомняше добрините, които предприятието бе сторило, и успокояваше разтревожените, като обещаваше по-хубаво бъдеще, ако работят добре. Той беше толкова величествен, толкова красив, че всички се усмириха, като чуха как човек от тяхната среда им говори толкова разумни неща. Нито един вече не казваше, че ще скъса със сдружението, желанията за измяна се изпариха. И Люк никога не забрави тази постъпка на Бонер, добрия великан, успокояващ бунтовниците с уверен жест като герой на труда, уважаващ свободно поетите задължения. Понеже се водеше борба за щастието на всички, щяха да го считат за подлец, ако дезертира от поста си, макар и да мислеше, че трябва да се борят по друг начин.

Но когато му благодари, Люк отново почувствува сърцето си наранено от спокойния отговор на Бонер:

— Съвсем естествено е, направих това, което бях длъжен да направя… Но все пак, господин Люк, аз трябва да ви убедя в правотата на моите идеи. В противен случай ние всички тук в края на краищата ще умрем от глад.

А няколко дни след това една друга среща още повече го разстрои. Това стана, когато заедно с Бонер слизаха от високата пещ и минаха пред работилницата на Ланж. Грънчарят упорито бе отказал да напусне предоставеното му малко парче земя до скалистия склон, което беше оградил с ниска каменна стена. Люк напразно се бе мъчил да го вземе при себе си, предлагайки му да ръководи работилницата за огнеупорни поти, която трябваше да създаде. Ланж искаше да си остане свободен, да няма нито бог, нито господар, както сам казваше. Така че в дивашкото си жилище продължаваше да произвежда обикновени глинени съдове — гърнета, тенджери, саксии, които после разнасяше с количка по пазарите и панаирите в съседните села. Той теглеше количката, а Босоногата я буташе. И тази вечер, когато Люк и Бонер застанаха пред вратата на оградата, двамата току-що се прибраха от една тяхна обиколка.

— Е, Ланж, как е? — попита сърдечно Люк. — Върви ли търговията?

— Винаги достатъчно, за да има хляб за двама ни, господин Люк. Повече не искам.

Наистина те тръгваха да продават гърнетата си само когато хлябът им свършваше. В останалото време той до забрава се увличаше да прави изделия, които не бяха за продан; с часове ги съзерцаваше със замечтани очи като селски поет, чиято страст е да вдъхва живот на предметите. Дори грубите изделия, които изработваше — тенджерите и гърнетата, се отличаваха с наивната си и чиста линия, с простата си и удивителна прелест. Излязъл от народа, той по инстинкт бе открил примитивната народна красота, тази красота на скромния домашен предмет, която се постига от идеалните пропорции и от, пълното съответствие с предназначението му.

Люк беше удивен от тази красота, като разглеждаше няколкото непродадени изделия, останали в количката. Той се възхищаваше и учудваше на Босоногата, тази едра, черноока и толкова хубава мома с изящно и силно мускулесто тяло и малки, твърди гърди.

— Я кажи — обърна се към нея той — тежко ли е да буташ цял ден тази количка?

Но тя мълчеше, само се усмихна с големите си дивашки очи, а грънчарят отговори вместо нея:

— Ами! Ние си почиваме на сянка по пътя, когато минаваме край някой извор. Нали все пак живеем добре, Босоножке, и сме щастливи?

Тя беше извърнала към него очите си, изпълнени с безграничен възторг към всемогъщия и добър господар, нейния спасител и бог. После, без да каже нито дума, избута в дворчето количката и я намести под навеса.

Ланж я проследи с поглед, изпълнен с дълбока нежност. Понякога той се отнасяше към нея с престорена грубост като към прибрана от пътя циганка, чийто покорител искаше да остане. Но сега тя беше господарката, обичана със страст, което той не признаваше и прикриваше като груб селянин. Този дребен, набит човек с квадратна глава и разчорлена коса и брада беше всъщност безкрайно нежен и любвеобилен.

Ланж изведнъж заговори с груба откровеност, като се обърна към Люк, когото считаше за другар.

— Е, какво, не върви, значи, всеобщото щастие? Не искат, значи, да бъдат щастливи по вашия начин тия глупаци, които са се съгласили да се затворят в нашата казарма?

Той така се присмиваше и шегуваше с Люк при всяка тяхна среща заради опита му да приложи фуриеризма в Крешри. И понеже Люк само се усмихна, той продължи:

— Надявам се, че няма да минат и шест месеца и вие ще дойдете при нас, анархистите… Още веднъж ви повтарям, че всичко е загинало, не остава нищо друго, освен да се срине старото общество с бомби наравно със земята.

Бонер, който досега бе мълчал, изведнъж се намеси:

— О, с бомби! Това е глупост!

Като последовател на колективизма, Бонер не беше привърженик на атентата, на пропагандата чрез действие, а вярваше в необходимостта от една всеобща и насилствена революция.

— Как така глупост! — извика засегнатият Ланж. — Вярвате ли, че ако буржоазията не бъде обработена, ще се осъществи някога вашата прословута социализация на оръдията на труда? Вашият маскиран капитализъм е глупост! Започнете с разрушаването на всичко, за да построите отново всичко.

Те продължиха да спорят, като противопоставяха анархизма на колективизма, а Люк само ги слушаше. Различието между Ланж и Бонер беше толкова голямо, колкото между Бонер и него. Като слушаше ожесточения спор, човек би ги взел за хора от различни раси, вековни и непримирими врагове, готови да се унищожат един друг. А всъщност и двамата искаха щастие за всички хора, сближаваше ги една и съща цел — справедливостта, мирът, обновеният труд, който дава хляб и радост на всички. Но каква ярост, каква ожесточена и смъртоносна злоба се изливат, когато трябва да се споразумеят за средствата! По трудния път на прогреса, при всяко спиране, между братята в поход за освобождение избухват кървави битки от простия въпрос накъде да тръгнат — надясно ли или наляво.

— Какво пък, всеки си е господар — заяви накрая Ланж. — Спете си във вашия буржоазен кучкарник, щом това ви е приятно, другари. Аз добре си зная какво да правя… Правят се, правят се малките подаръци, малките гърнета, които един ден ще поставим в дома на околийския управител, в дома на кмета, в дома на председателя на съда, в дома на кюрето, нали така, Босоножке? Една славна обиколка, нали? С удоволствие ще бутаме количката тази утрин!

Едрата красива мома отново се появи на прага, където се очерта царствено изваяна сред червените глинени изделия в малкия двор. И отново очите й пламнаха и тя се усмихна като всеотдайна робиня, готова да извърши престъпление за своя господар.

— Тя ми е другарка — добави просто с нежен глас грубият Ланж. — Тя ми помага.

След като го напуснаха, без да се разсърдят, макар че не можеха да се разберат с него, Люк и Бонер известно време вървяха мълчаливо. После Бонер изпита желание да докаже още веднъж, че няма друго спасение освен в колективизма. Той проклинаше анархистите, както проклинаше и фуриеристите, които не искаха да вземат веднага капитала в свои ръце, а анархистите, защото се стремяха да го унищожат с насилие. А Люк отново си мислеше, че сдобряването ще се постигне само когато се завърши Градът на бъдещето, когато всички секти се успокоят пред осъществения идеал. Тогава няма вече да се карат кой път да следват, общата цел ще бъде постигната и ще зацарува братски мир. Но каква смъртна тревога му създаваше дългият път, който трябваше да се измине, и колко много се безпокоеше, като си мислеше, че братята ще се изтребват един друг и сами ще си пречат в своя поход напред.

Люк се прибра много опечален от тези непрекъснати сблъсквания, които възпрепятствуваха неговото дело. Захванат ли се двама души да действуват, те престават да се разбират. И когато остана сам, от гърдите му се изтръгна вик, викът, който постоянно измъчваше сърцето му:

— Ама те не знаят да обичат! Ако обичаха, всичко щеше да бъде оплодотворено, всичко щеше да расте и да тържествува под слънцето!

Морфен също така създаваше грижи. Той напразно се бе мъчил да го цивилизова малко, като го караше да изостави своята дупка в скалата и да слезе да живее в една от малките светли къщички на Крешри. Но майсторът-леяр винаги упорито бе отказвал под предлог, че там горе бил по-близо до работата си, която можел постоянно да наблюдава. Люк напълно му се доверяваше, оставяше го да ръководи по стария метод работата на високата пещ, докато чакаха да бъдат въведени електрически пещи — целта, която неуморно преследваше Жордан. Но истинската причина, поради която Морфен упорито отказваше да слезе между хората, населяващи новия Град, беше стигащото до омраза презрение, което изпитваше към тях. Той, Вулканът от първобитните времена, победителят на огъня, смазаният по-късно работник под вековно робство, който дава труда си като покорен герой, беше в края на краищата обикнал мрачното величие на тази каторга, където съдбата го караше да превива гръб; той се гневеше на този завод, чиито господари щяха да бъдат работниците, които нямаше да си цапат ръцете, защото щяха да ги заменят машини, които и децата ще могат да управляват. Считаше, че е дребнава и жалка тази грижа да се работи колкото се може по-малко и да не се води борба с огъня и желязото. Дори не можеше да разбере всичко това, вдигаше рамене, без да отрони нито дума в дългото мълчание, в което живееше по цели дни. И много самотен, много високомерен, той остана да живее в склона на планината, като управляваше извисяващата се над завода висока пещ, която редовно по четири пъти в денонощието бълваше блестящи потоци, увенчани с пламъци.

И още една причина разгневи Морфен срещу тия нови времена, за които не искаше да знае и чиито веяния не бяха дори докоснали грубата му кожа, обгорена от труда. Тази причина страшно измъчи сърцето на мълчаливия Морфен. Синеоката, дъщеря му, чиито сини очи бяха синевината на неговото небе, това хубаво и голямо момиче, което беше станало и любима домакиня след смъртта на майката, беше забременяла. Той се разсърди, после й прости, защото си каза, че тя все ще се омъжи един ден. Но когато тя му назова името на мъжа, сина на кмета, Ахил Гурие, той вече не искаше да прости. Тяхната връзка продължаваше от години — срещаха се по пътеките на Монбльозите, прекарваха по цели нощи по благоухаещите на лавандула и мащерка поляни, под волния полъх на звездното небе. Ахил, като млад буржоа, отвратен и скучаещ в буржоазната среда, беше скъсал със семейството си и помолил Люк да го вземе на работа в Крешри, където стана чертожник. Той не признаваше никакви условности, обичаше да бъде само там, където му харесваше, твърдо решил да работи за жената, която свободно си бе избрал, като се превърна в блуден син на старото обречено общество и тръгна в крак с новото време. И това толкова много измъчи Морфен, че изпъди Синеоката като пропаднало момиче. Тя се бе оставила да бъде прелъстена от един господин, а този случай той обясняваше само с непокорство и дяволска намеса. Цялата стара сграда на обществото се рушеше, щом като едно толкова хубаво и толкова добро момиче можа да разклати една от гредите й, като послуша, а може би съблазни сина на кмета.

После, тъй като изпъдената Синеока естествено се беше подслонила при Ахил, наложи се да се намеси Люк. Двамата младежи дори не споменаваха за сватба. Нима било необходимо? Те били много уверени, че се обичат и че никога няма да се разделят. За да се оженят, необходимо беше Ахил по съдебен път да поиска съгласието на баща си, а това му се струваше неприятно и излишно усложнение. Сьорет напразно настоя да се сключи законен брак, за да не се нарушава моралът и за да не се уронва добрият престиж на Крешри. Накрая не успя да я принуди да затвори очи, защото добре разбираше, че постепенно трябва да се примирят със свободния съюз заради успеха на тяхното дело сред младите поколения.

Но Морфен не можеше така лесно да приеме положението и Люк трябваше да отиде една вечер при него, за да го утешава. Откакто бе изпъдил дъщеря си, майсторът-леяр живееше само със сина си, Малкия Да; те двамата вършеха домакинската работа и си готвеха в своята пещера. Тъкмо тази вечер, след като бяха изяли супата си, те седяха на табуретки пред груба дъбова маса, която бяха направили сами с брадва; слабата светлина на лампата, която ги осветляваше, хвърляше гигантските им сенки върху опушената каменна стена.

— Все пак, татко — говореше Малкият Да, — светът върви напред, не може да се стои неподвижно.

С юмручен удар Морфен разклати тежката маса.

— Аз живях така, както е живял баща ми, а ваш дълг е да живеете, както живея аз.

Обикновено двамата мъже не разменяха нито дума по цял ден. Но от известно време едно увеличаващо се недоразумение изникваше между тях; и макар че правеха всичко, за да избягват неприятни разговори, все пак понякога между тях избухваха обяснения. Синът знаеше да чете и да пише и все повече се вълнуваше от еволюцията, която проникваше чак в планинските клисури. А бащата в своето величаво упорство да бъде само един силен работник, който да укротява огъня и да побеждава желязото, се сърдеше болезнено, като виждаше, че човечеството се покварява от цялата тази наука и всички тези излишни нови идеи.

— Ако сестра ти не беше чела книги и не бе проявявала интерес към това, което става там долу, щеше още да си бъде при нас… Ах, този нов град, този проклет град, който ни я отне!

Този път юмрукът му не се стовари върху масата, а се насочи през отворената врата към тъмната нощ, към Крешри, чиито светлини трептяха като звезди долу под скалистата площадка.

Малкия Да престана да отговаря от уважение, а освен това беше смутен, защото знаеше, че неговият баща му се сърди, откакто го бе срещал с Онорин, дъщерята на кръчмаря Кафио. Онорин, дребното, чернооко и изящно момиче с весело лице, се беше увлякло по този толкова мил гигант, а той пък я намираше за прекрасна. За тазвечерното обяснение между бащата и сина всъщност причина беше Онорин. И пряката атака, която Малкия Да очакваше, не закъсня.

— А ти — попита грубо Морфен — кога ще ме напуснеш?

Този въпрос за раздялата като че ли съкруши Малкия Да.

— Татко, защо искаш да те напусна?

— О, щом като в играта се намеси момиче, не може да не последват караници и недоразумения… А коя си избрал? Нима биха ти я дали, нима е разумно да се сключват подобни бракове между различни класи! Не се ли е обърнал светът с краката нагоре, не е ли настъпил краят на всичко?… Сигурно аз съм много остарял.

Синът бавно и нежно се помъчи да успокои баща си. Той не отричаше любовта си към Онорин. Обаче говореше като разумно момче, решено търпеливо да чака колкото е необходимо. По-късно ще видят. Какво лошо имало в това, че той и младото момиче се срещали и си казвали приятелски добър ден? Макар и да не били от една и съща среда, нищо не им пречело да се харесват. А когато светът малко се измеши, няма ли да бъде хубаво, че хората ще се опознаят и ще започнат да се обичат повече?

Но Морфен още по-разгневен и огорчен, изведнъж се изправи под каменния таван, до който почти опираше главата му, и с трагичен жест каза:

— Иди си, иди си, когато поискаш!… Направи като сестра си, плюй на всичко, което трябва да се уважава, тръгни по пътя на безсрамието и лудостта. Вие не сте ми деца, не ви признавам вече, някой ви е сменил… Оставете ме сам в това диво леговище, където, надявам се, и скалите най-сетне ще се сринат и ще ме смажат!

Дошъл в този момент, Люк се бе спрял на прага и чу последните думи, които силно го огорчиха, защото много уважаваше Морфен. Той дълго се мъчи да го убеждава. Но понеже беше началник, майсторът-леяр потисна мъката си и се превърна отново в работник, в покорен и послушен подчинен. Той не си позволяваше да осъжда Люк — първопричината за тия отвратителни неща, които разтърсваха града и от които самият той страдаше. Господарите имаха право да действуват както си искат, а работниците трябваше да бъдат честни хора и да вършат работата си така, както са я вършили прадедите им.

— Не се безпокойте, господин Люк, че аз си имам свои разбирания и се сърдя, когато ми противоречат. Това ми се случва много рядко, вие знаете, че почти не разговарям… И можете да бъдете уверен, че това не вреди на работата ми, очите ми са нащрек, нито една плавка не става без мене… Нали така? Когато му е тежко на сърцето, човек работи още по-упорито.

После, понеже Люк отново се помъчи да въдвори мир в това семейство, пострадало от преобразованията, които той проповядваше, майсторът-леяр пак се разгневи:

— Не, не! Стига толкова! Оставете ме на мира!… Ако сте дошли да ми говорите за Синеоката, господин Люк, направили сте грешка, защото ще стане още по-лошо. Да си остане там, аз оставам у дома си!

И в желанието си да прекрати спора, той изведнъж заговори за друго, съобщи една лоша новина, която много засилваше ужасното му настроение.

— Аз вероятно сега щях да сляза при вас, за да ви кажа, че тази сутрин бях в мината и съвсем загубих надеждата да открия жила с богата руда… Според мене непременно трябваше да я намерим в дъното на галерията, прокопана по мои указания… Но какво да се прави? Като че ли сме прокълнати, та от известно време не успяваме във всичко, което предприемаме.

Тези думи отекнаха в Люк като погребален звън на големите му надежди. Той разговаря още малко с двамата колоса — бащата и сина. В отчаяние го хвърляше Морфен, последният свидетел на един изчезнал свят, този гигант с огромна глава, с широко лице, набраздено и опалено от огъня, с пламтящи очи и обезобразена с жълто-червеникави петна от изгаряния уста. После той си тръгна, заслиза надолу, потиснат от още по-горчива тъга, като се питаше върху какви купища от непрекъснато увеличаващи се огромни развалини ще гради своя град.

Дори в Крешри, в толкова спокойната и интимна атмосфера на Сьорет, Люк намираше причини да се отчайва. Тя продължаваше да приема абата Марл, учителя Ермелин и доктор Новар; тя биваше много щастлива в тия дни, когато на закуската присъствуваше и той, нейният приятел Люк, който не смееше да отказва поканите й въпреки неприятното чувство, което изпитваше при безкрайните спорове между учителя и свещеника. Спокойната по характер Сьорет, която не се измъчваше от тия спорове, предполагаше, че Люк проявява интерес към тях, а пък Жордан, увит в одеялата си и унесен в мечти по нови опити, с лека усмивка се преструваше, че слуша.

Особено тягостно беше един вторник в малкия салон, след като станаха от масата. Ермелин заговори с Люк за образованието, което се даваше на децата в Крешри в петте смесени класа, а също така за удължените междучасия и за множеството часове по практика в занаятчийските работилници. Това ново училище, в което се прилагаше една система, диаметрално противоположна на неговата, му беше отнело ученици, което той не можеше да прости. Скулестото му лице с костеливо чело и тънки устни беше бледо от сдържан гняв при мисълта, че може да се вярва на друга истина, а не на неговата.

— Все пак бих се съгласил с общото обучение на момчетата и момичетата, макар че това не ми изглеждаше много чиста работа. Учениците притежават доста лоши инстинкти и дяволски въображения дори когато двата пола се обучават отделно, така че няма нужда да се прибягва до странната идея да се събират заедно, за да се възбуждат и развращават взаимно още повече. Може да са много мили малките игри в ъглите зад гърба на възрастните… Но напълно неприемливо е да се уронва престижът на учителя, да се унищожава дисциплината, а това става от момента, в който започват да уважават личността на тези хлапаци и ги оставят да се ръководят сами съобразно желанията им. Нали ми бяхте казали, че всеки ученик според влечението си се посвещава на предмета, който му харесва, и се оставя свободно да обсъжда урока си? Това ли наричате развиване на способностите?… Какво е това обучение, при което децата непрекъснато играят, ненавиждат учебниците, не считат учителя за непогрешим, а свободното си време прекарват или в градината, или в работилниците, където рендосват дървен материал или пилят желязо? Наистина добре е да се научи един ръчен занаят, но има време за всичко; най-напред трябва да се набие в главата на тия мързеливци колкото се може повече граматика и аритметика!

Люк беше престанал да спори, изморен от сблъскването с този непримирим сектант, опърничав католик, превърнал прогреса в догма, от която не искаше да отстъпи. Той се задоволи да отговори спокойно:

— Да, ние смятаме, че е необходимо да направим труда привлекателен, да променим класическото обучение с непрекъснати практически занятия и нашата цел преди всичко е да създадем волеви хора.

Ермелин избухна:

— А знаете ли какво ще създадете? Ще създадете декласирани хора, революционери. Има само един начин да се дадат граждани на държавата — да се изфабрикуват специално за нея, такива, каквито й трябват, за да бъде тя могъща и прославена. И оттам необходимостта от единно, подчинено на дисциплината обучение, което съобразно програмите, признати за най-добри, подготвя за страната необходимите й работници, специалисти и чиновници. Извън властта не е възможно човек да бъде сигурен… Аз наистина имам доказателства, отдавна съм републиканец, свободомислещ и атеист. Уверен съм, че никой няма да ме счита за назадничав, и въпреки това вашите анархистични, както ги наричат, методи на образование и възпитание ме карат да излизам от кожата си, защото, ако тези методи бяха прилагани преди половин век, сега нямаше да има нито граждани, нито войници, нито патриоти… Да, аз се съмнявам, че вие можете да направите войници от вашите свободни хора, а как родината ще се защищава в случай на война?

— Няма съмнение, че в случай на война ще трябва да се защищава родината — каза Люк, без да се вълнува. — Но каква нужда ще има от войници, ако един ден хората престанат да воюват помежду си? Вие говорите като капитан Жоливе във вестник „Журнал дьо Боклер“, когато ни обвинява, че сме предатели и хора без родина.

Тази незлобива ирония съвсем разяри Ермелин:

— Капитан Жоливе е глупак, когото аз презирам… Не е лъжа, че вие ни подготвяте едно безнравствено поколение, настроено бунтарски срещу държавата, което неминуемо ще тласне републиката към най-страшни катастрофи.

— Всяка свобода, всяка истина, всяка правда са катастрофи — каза Люк пак с усмивка.

Но Ермелин продължаваше, като рисуваше страшна картина на утрешното общество, ако училищата престанеха да обучават подобни един на друг граждани, изфабрикувани да служат на централизираната и авторитарна република: няма да има вече политическа дисциплина, възможности за управление, няма да има суверенна държава, щом като необузданата слободия доведе до пълен физически и нравствен разврат. И изведнъж абатът Марл, който слушаше, клатейки одобрително глава, не можа да се въздържи и извика:

— Ах, колко сте прав и колко хубаво казахте всичко това!

Широкото му и пълно лице с правилни черти и голям дебел нос сияеше от тази яростна атака срещу раждащото се общество, в което чувствуваше, че неговият бог е осъден, превърнат почти в исторически идол на една мъртва религия. Самият той всяка неделя в проповедта си хвърляше същите обвинения, предричаше същите бедствия. Но никой не го слушате, църквата му се изпразваше всеки ден все повече и той, без да признава, страдаше дълбоко и за да се утеши, все повече се усамотяваше в тясната си доктрина. Никога досега той не се бе придържал толкова много към канона, никога досега не бе искал така строго енориашите да му спазват обредите, сякаш желаеше този буржоазен свят, чиято поквара прикриваше под мантията на религията, да загине поне с доблестно поведение. В деня, в който църквата ще рухне, той ще бъде в олтара и под развалините ще отслужи последната си литургия.

— Наистина близко е царството на сатаната — момичетата и момчетата се възпитават заедно, разюздани страсти, безвластие, царството божие сринато наравно със земята, както по време на езичниците… Картината, която вие току-що нарисувахте, е толкова правдива, че не бих могъл да прибавя нещо по-силно.

Смутен от тази похвала на свещеника, с когото по никой въпрос не се разбираше, учителят изведнъж замлъкна и отправи очи в далечината към моравите в парка, сякаш нищо не чуваше.

— Но — продължи абатът Марл — освен развращаващото възпитание във вашите училища има още нещо, което не мога да ви простя, това е, че сте изхвърлили бога, че умишлено сте забравили да построите една църква сред вашия нов град, сред толкова многото хубави и полезни сгради… Възнамерявате ли да живеете без господа бога? Досега нито една държава не е могла да съществува без него, религията винаги е била необходима за управляването на хората.

— Нищо не възнамерявам — отвърна Люк. — Всеки човек е свободен да избира своята вяра и ако не е изградена църква, това значи, че никой от нас не е още почувствувал нужда от нея. Но можем да изградим една, в случай че ще има верующи, които ще я изпълват. Винаги ще бъде позволено на групи граждани да се събират, за да задоволяват някоя своя потребност. А религията наистина е необходима, когато човек иска да управлява хората. Но ние не искаме да ги управляваме, напротив — искаме да живеят свободно в Града на свободата… Виждате ли, господин абате, не сме ние, които разрушаваме католицизма, той сам се разрушава, той умира бавно, както обикновено умират религиите, след като изпълнят своята историческа мисия в определения от човешката еволюция час. Науката унищожава една след друга всички догми, новата религия на човечеството вече се роди и ще завоюва света. За какво ни е в Крешри католическа църква, когато вашата е вече много голяма за Боклер, все повече се обезлюдява и ще рухне в близки дни.

Много пребледнял, свещеникът не разбра, не искаше да разбере. С упоритостта на вярващ, чиято сила е в убеждението, а не в разсъжденията и доказателствата, той се задоволи само да повтори:

— Ако бог не е с вас, вие неизбежно ще се провалите. Повярвайте ми, постройте църква.

Ермелин не можа повече да се въздържи. Похвалите на свещеника го задушаваха, особено това заключение за необходимостта от религия. Той извика:

— О, не! О, не, абате! Никаква църква! Наистина аз не крия, че никак не ми харесват нещата, които стават тук. Но единственото, което одобрявам, е отхвърлянето на всички религиозни култове… Да се управляват хората — да! Но не кюретата от техните църкви ще ги управляват, а ние, гражданите от нашите общини. Църквите ще превърнем в обществени складове, в хамбари за реколтите.

А когато абатът Марл се разсърди и каза, че няма да допусне в негово присъствие да се светотатства, спорът дотолкова се изостри, че както обикновено трябваше да се намеси доктор Новар. С изискан вид и живи очи досега той бе слушал като много любезен и малко скептичен човек, който не се смущава от разменени думи, дори когато са най-груби. Но му се стори, че Сьорет започва да се измъчва.

— Почакайте, почакайте! Та вие почти сте на едно мнение, щом като и двамата използувате църквите. Абатът винаги ще може да отслужва в нея литургията си, готов да отстъпи един кът за плодовете на земята в годините на голямо плодородие… Добрият господ бог, от която и да е религия, няма да има нищо против.

После той разказа, че е успял да отгледа нов вид роза, много бяла, много чиста, с аленочервено сърце в средата. Беше донесъл цял букет от нея и сега Сьорет, която го беше сложила в една ваза на масата, го гледаше и отново се усмихваше на тези очарователни и благоухаещи цветя, но все пак беше уморена и натъжена от озлоблението, до което стигаха споровете на нейните приеми във вторник. Скоро не ще могат вече да се виждат.

В този момент Жордан се пробуди от мечтите си. През цялото време той се преструваше, че внимателно слуша. Но думите му показаха, колко далеч е бил неговият дух.

— Знаете ли — каза той, — че в Америка един научен работник, електроинженер, е акумулирал слънчева топлина в достатъчно количество, за да произвежда електричество?

Настъпи голямо мълчание, когато Люк и Жордан останаха сами. Сърцето на Люк се измъчваше от мисълта за бедните хора, които се караха помежду си и се съсипваха в сляпото гонене на щастието. С течение на времето, виждайки колко трудно се работи за общото благо поради бунтуването на тези, които искаше да спаси, той понякога се обезкуражаваше, обаче не признаваше това отчаяние, което го съсипваше телом и духом като след излишни големи усилия. В такива мигове волята му отслабваше, едва не изчезваше.

И в този ден той пак извика от сантиментално отчаяние:

— Но те не обичат! Ако обичаха, всичко щеше да бъде оплодотворено, всичко би никнало и тържествувало под слънцето!

Няколко дни след това, в ранните часове на едно есенно утро, Сьорет получи страшен сърдечен удар, неочакваната болка от който й причини дълбоко страдание. Тя беше станала още в зори и отиваше да даде разпорежданията си в краварника, устроен за децата от яслите; като вървеше покрай стената-тераса, която завършваше до къщичката, заета от Люк, тя неочаквано хвърли поглед към пътя за Комбет, над който се издигаше терасата. И точно в този момент вратата на къщата откъм пътя се открехна и тя видя как от нея предпазливо излиза една жена, една лека женска сянка, която веднага почти се стопи в утринната розова мъгла. Но тя позна тази толкова стройна, толкова гъвкава, толкова пленително очарователна фигура, която като много нежно видение побягна в утрото на раждащия се ден. Беше Жозин, която излизаше от дома на Люк и която, щом излизаше по този начин при изгрев-слънце, значи, беше прекарала нощта там.

Откак Рагю бе напуснал Крешри, Козин отиваше при Люк понякога вечер, когато беше свободна. А снощи бе дошла да му каже, че вече няма да идва при него от страх, че могат да я видят съседки, които я шпионират и дебнат всяко нейно излизане. Освен това толкова много започнала да я измъчва необходимостта да лъже и да се крие, за да се отдава на своя бог, че предпочитала да дочака часа, в който открито ще може да изяви любовта си. Люк я разбра и се примири. Но колко много бе изпълнена тази нощ с ласки, прекъсвани от изблици на отчаяние, и колко безутешно бе сбогуването при първите сияния на зората! Те толкова много продължително се целуваха и се клеха един на друг, че денят вече светлееше, когато тя можа да се изтръгне от ръцете му. И на тръгване само утринната мъгла малко я прикриваше.

Жозин прекарала нощта у Люк, Жозин излиза от дома на Люк при изгрев-слънце! Това внезапно откритие кънтеше в Сьорет като трясък от смъртна катастрофа. Тя изведнъж се спря като прикована на място, сякаш земята се бе разтворила пред нея. Толкова бе потресена, такава буря се разразяваше в главата й, че съвсем се обърка, нищо не чувствуваше и нищо не можеше да разбере. Тя не продължи пътя си, забрави, че отива в краварника, за да даде нареждания. Изведнъж и тя започна да бяга, върна се тичешком назад, влезе вкъщи, изкачи се обезумяла в стаята си, затвори се, хвърли се на неоправеното легло, притиснала с ръце очи и уши, сякаш да не вижда и да не чува повече. Не плачеше, още нищо не съзнаваше, беше само жертва на страшно отчаяние, примесено с безграничен ужас.

Впрочем защо Сьорет страдаше така, сякаш цялото й същество се разкъсваше? Тя се бе считала само много близка приятелка на Люк, негова последователка и помощничка, страстно предана на делото за справедливост и човешко щастие, което той мечтаеше да постигне. Когато биваше до него, тя изпитваше само прекрасната сладост от близостта на две сродни души и никакъв друг трепет не я вълнуваше. А ето че сега цяла изгаряше, цяла бе разтърсена от гореща треска, защото й се натрапваше с отвратителна сила образът на тази друга жена, прекарала нощта там при него и излязла чак сутринта. Значи обичаше Люк, значи желаеше го? И открива това едва в деня, когато нещастието е станало, когато е вече късно да бъде обичана от него! Това именно беше катастрофата — да научи така жестоко, че самата тя обича, когато една друга бе заела мястото, бе я изтласкала от това сърце, в което може би щеше да се настани като обожавана и всемогъща царица. Всичко друго изчезваше, тя не си даваше сметка как се бе породила и засилила любовта й и защо не я бе почувствувала, наивна на тридесет години, напълно щастлива досега от тази нежна близост, без желание за по-тясна връзка с него. Най-сетне сълзите и бликнаха, тя зарида от болката, причинена й от грубата действителност, от тази неочаквана бариера между нея и човека, на когото се бе напълно отдала, без да знае. Сега бе обзета само от една мисъл — какво да направи, за да бъде обичана? Струваше й се невъзможно да не бъде обичана, щом като тя обичаше, щом като никога нямаше да престане да обича. Сега, когато любовта крещеше в нея и разкъсваше сърцето й, тя не би могла вече да живее, ако несподелената й любов не бъде успокоена от един освежителен балсам. Но всичко й беше смътно, тя се бореше с неопределени мисли, с неясни решения като зряла вече жена, останала дете, попаднала внезапно в мъчителната действителност на живота. Тя дълго време лежа така унесена със заровено във възглавницата лице. Слънцето се бе извисило, денят напредваше, а тя не можеше да намери практическо разрешение на нарастващото си вълнение. Тя все си повтаряше натрапчивия въпрос: как да постъпи, за да каже, че обича, за да бъде обичана? И изведнъж се сети за брат си, трябваше на него да се довери, защото той единствен в света я познаваше и добре знаеше, че сърцето й никога не бе лъгало. Той беше мъж, положително ще разбере и ще я научи какво да прави, за да бъде щастлива. Веднага, без повече да размишлява, тя скочи от леглото и слезе в лабораторията като дете, което е намерило разрешение на голямата си мъка.

Жордан тази сутрин беше претърпял катастрофален неуспех. От месеци насам той смяташе, че е намерил начин за пренасяне на електрическата енергия при отлични условия на безопасност и икономия. Той изгаряше въглищата непосредствено след изваждането им от шахтите и отвеждаше електричеството без каквато и да е загуба, което снижаваше значително себестойността. Тази задача му струваше четири години търсения при непрекъснати неразположения на болнавия му организъм. Той използуваше колкото се може най-добре слабото си здраве, спеше много, увит в одеялата си, и работеше методично през малкото часове, които изтръгваше от мащехата за него природа. И успяваше да извлече максималното от този неблагодарен инструмент, какъвто беше нещастното му тяло, като вършеше огромна работа. Криеха от него тревожната криза, която преживяваше Крешри, за да не го безпокоят. Той вярваше, че всичко върви добре, а всъщност беше неспособен да забележи и да се интересува от това, което ставаше около него, защото непрекъснато беше затворен в своята лаборатория, отдаден всецяло на делото си, което единствено съществуваше за него в света. И тази сутрин той отрано беше започнал да работи, като чувствуваше ума си бистър и искаше да използува възможностите си за един последен опит. Но този опит излезе напълно несполучлив, той се сблъскваше с непредвидено препятствие, някаква грешка в изчисленията, някакъв пропуск, който изведнъж се превръщаше в разрушителен фактор и връщаше много назад търсеното решение за преустройството на електрическите му пещи.

Това беше пълен провал — толкова труд за нищо, още толкова труд занапред. Когато Сьорет влезе в просторната тъжна зала, той се беше увил в одеялата си, за да се излегне във фотьойла, в който прекарваше дълги часове. Тя му се видя толкова бледа и така разстроена, че той, който бе посрещнал спокойно неуспеха на своя опит, силно се разтревожи.

— Какво ти е, мила? За какво страдаш?

Признанието й не го смути. Тя каза без двоумение като нещастно момиче, разтворило сърцето си в ридание:

— Страдам, мили братко, защото обичам Люк, а той не ме обича. Много съм нещастна.

И със своята непринуденост и наивност тя разказа цялата история — как е видяла Жозин да излиза от дома на Люк, каква жестока болка изпитва в сърцето си и как е дотичала при него, чувствувайки нужда да бъде утешена, излекувана. Тя обичаше Люк, а Люк не я обичаше.

Жордан я слушаше изумен, сякаш му бе разказала за някакъв необикновен, неочакван катаклизъм.

— Ти обичаш Люк, ти обичаш Люк!

Любов, защо любов? Любов в тази обожавана сестра, която той бе свикнал да гледа винаги близо до себе си като свой втори образ — това го ужасяваше. Той никога не бе мислил, че тя може да се влюби и да бъде нещастна. За него любовта беше някаква непозната нужда, един свят, в който не беше влизал. Сам толкова наивен и напълно невеж в тази област, той се чувствуваше много затруднен.

— Ах, кажи ми, братко, защо Люк обича тази Жозин, защо мене не обича?

Сега тя ридаеше, обвила ръце около врата му, сложила глава на рамото му, и нейното отчаяние го измъчваше. Но какво да й каже, за да я успокои, за да я утеши?

— Не зная, сестричке, не зная. Навярно я обича, защото я обича. Надали има друга причина… Би те обичал, ако тебе първа бе обикнал.

Това наистина беше така. Люк обичаше Жозин, защото тя беше любвеобилна, очарователна и темпераментна жена; когато я срещна за пръв път, страданието й пробуди цялата нежност на сърцето му. Освен това тя беше красива, предизвикваше божествения трепет на желанието, имаше сладострастна и плодотворна плът, която правеше живота вечен.

— Но, братко, той ме познава, преди още да я е видял, защо не обикна първо мене?

Жордан, когото тези конкретни въпроси все повече затрудняваха, с вълнение търсеше и намираше деликатни и хубави, но наивни отговори.

— Може би защото е живял тук като наш приятел и брат. Станал ти е брат.

Той я гледаше и не се доизказваше, като виждаше, че прилича на него — също така крехка, слаба, с невзрачно лице. Тя съвсем не беше олицетворение на любовта; беше много бледа, винаги облечена в черно, с очарователно, много нежно и много добро лице, на така тъжно като на всички мълчаливи и жертвуващи се жени. Тя навярно винаги е била за Люк една умна, доброжелателна и щастлива девойка.

— Нали разбираш, сестричке, че щом като ти е станал брат, какъвто съм ти аз, той не може да те обича така, както обича Жозин. За това дори не е помислил. Но все пак те обича, обича те повече отколкото нея, обича те толкова, колкото аз те обичам.

Тези думи разбунтуваха Сьорет. Разбунтува се цялото и бедно влюбено същество на отчаяна любовница и тя извика, като силно ридаеше:

— Не, не! Той не ме обича повече, отколкото нея, той никак не ме обича! Не е това любов към една жена, когато я обичаш като брат, когато аз страдам — значи страдам, виждайки добре, че той е загубен за мене. Ако до преди малко не знаех нито за тези неща, сега, когато чувствувам, че умирам от мъка, аз вече разбирам.

Жордан се вълнуваше заедно с нея и сдържаше сълзите си, които напираха в очите му.

— Сестричке, сестричке, причиняваш ми безкрайна мъка; съвсем неразумно е да се разболяваш от такава мъка. Неузнаваема за мене сега си ти, толкова спокойното, толкова разумното момиче, което много добре знае с каква душевна твърдост трябва да се посрещат неприятностите в живота.

Той искаше да я вразуми.

— Виж какво, за нищо ли не можеш да упрекнеш Люк?

— О, да, за нищо! Зная, че е много привързан към мене. Ние с него сме големи приятели.

— Тогава какво искаш? Той те обича така, както може да те обича, ти нямаш право да му се сърдиш.

— Но аз не му се сърдя. Не изпитвам омраза към никого, аз само страдам.

Тя пак зарида, обзе я нов пристъп на отчаяние, който я караше непрекъснато да вика:

— Защо той не ме обича? Защо той не ме обича?

— Щом като не изпитва към тебе такава любов, каквато ти искаш, сестричке, значи, той не те познава достатъчно. Тоест не те познава, както аз те познавам, не знае, че ти си най-добрата, най-нежната, най-самоотвержената, най-любящата. Ти би му била другар, помощник, жената, която би улеснила и подсладила живота. Но появила се е другата със своята красота, която има могъщи сили, щом като той я е последвал, без да забележи тебе, която го обичаш… Трябва да се примириш.

Той я беше прегърнал и я целуваше по косата. Тя продължаваше да му възразява:

— Не! Не! Не мога!

— Можеш, ще се примириш. Ти си толкова добра, толкова умна, че не може да не се примириш… Ще го забравиш един ден.

— О, не! Никога!

— Сбърках, не искам да го забравиш, запази спомена в сърцето си, никой не би могъл да страда като тебе… Но аз искам примирение от тебе, защото много добре зная, че винаги си била способна на това, можеш да стигнеш до себеотрицание, до саможертва. Впрочем помисли си за всички тежки последици, ако би се бунтувала, ако би заговорила. Нашият живот ще бъде разбит, нашето дело ще пропадне и ти би страдала хиляди пъти повече.

Разтреперана, тя го прекъсна:

— Е добре, нека животът бъде разбит, нека делото пропадне! Ще бъда поне удовлетворена… Не е хубаво, братко, да ми говориш така. Ти си егоист.

— Егоист — когато мисля само за тебе, обожавана сестрице! В този момент само мъката озлобява добрата ти душа. Колко горчиво ще се разочароваш, ако те оставя да разрушиш всичко! Утре ти не би могла да живееш пред разрушенията, които ще причиниш! Бедната ми скъпа сестра, ти ще се примириш и от саможертвата и чистата любов ще бъде изградено твоето щастие.

Сълзите го задушаваха; риданията им се сляха. Прекрасен беше този изблик на братска любов, този спор, между толкова наивните и толкова обичащите се брат и сестра. С чувство на голямо състрадание, примесено с безгранична любов, той повтаряше:

— Ще се примириш, ще се примириш.

Тя пак възразяваше, но вече обезсърчена; оплакваше се като бедно ранено същество, на което се мъчат да облекчат болката.

— О, не искам да страдам… Не мога, не мога да се примиря.

Тази сутрин Люк трябваше да закуси с брата и сестрата; в единадесет и половина часа, когато влезе в лабораторията, той ги намери още развълнувани и с измъчени очи. Но самият той беше толкова опечален, толкова смазан, че нищо не забеляза. Сбогуването с Жозин при тази необходима раздяла го хвърли в истинско отчаяние. Сякаш му отнемаха последните сили, като му изтръгваха неговата любов, любовта, която той считаше за необходима в мисията си. Ако не успееше да спаси Жозин, той никога нямаше да може да спаси клетия народ, на който бе отдал сърцето си. Още със ставането му от сън всички препятствия по неговия път му се видяха непреодолими. Като черен призрак му се стори Крешри, загиващият завод, толкова пропаднал вече, че би било лудост да се надява още за спасяването му. Хората и там се самоизяждаха, не живееха в братски отношения, всички зли човешки сили бяха настървени срещу делото. И изведнъж той бе загубил вяра, обзет от такава страшна криза на отчаяние, каквато не бе преживявал до този ден. Героят в него се разколебаваше и като преувеличаваше опасността, той почти бе готов да изостави задачата си пред ужасния страх от предстоящото поражение.

Забелязала безпокойството му, Сьорет прояви загриженост с необикновена нежност:

— Болен ли сте, приятелю?

— Да, не съм много добре, прекарах ужасна сутрин… Откакто съм станал, научавам само за беди.

Тя не настоя повече, гледаше го с увеличаваща се загриженост, като се питаше за какво може да страда той, който обичаше и беше обичан. За да прикрие малко убийствената мъка, която самата изпитваше, тя седна до малката си работна маса, като си даде вид, че прави някакви записки за брат си; а Жордан със съкрушен вид отново се излегна във фотьойла си.

— Значи, драги ми Люк — каза той, — никак не сме добре и двамата; аз станах днес доста бодър, но имах такива неприятности, че ето ме сега повален на земята.

Люк за миг тръгна из стаята с мрачно лице, без да каже нито дума. Той вървеше напред-назад, спираше се понякога пред високия прозорец, хвърляше поглед към Крешри, към раждащия се град, чиито покриви се разстилаха пред него. После, не можейки да удържи напора на отчаянието си, заговори:

Приятелю мой, все пак аз трябва да ви кажа… Не искахме да ви смущаваме във вашите научни търсения, криехме от вас, че работите ни в Крешри са в много лошо състояние. Нашите работници ни напускат, раздорът и бунтът царуват сред тях поради безкрайните недоразумения, предизвикани от егоизма и злобата. Надига се целият Боклер — търговците и дори работниците, чиито привички нарушаваме; те правят живота ни толкова тежък, че нашето положение всеки ден става по-тревожно. В края на краищата не зная дали нещата са се толкова много влошили за мене тази сутрин, но те ми се видяха съвсем безнадеждни. Струва ми се, че сме загубени, и не мога повече да крия от вас катастрофата, към която вървим.

Жордан го слушаше учуден. Впрочем той беше твърде много спокоен. Дори леко се усмихна.

Не пресилвате ли малко, приятелю мой?

— Да кажем, че пресилвам, че няма да бъдем разорени утре… Бих се считал за нечестен човек, ако не ви предупредя за опасността от един близък провал. Когато ви поисках вашите земи и пари за делото на социалното благополучие, за което мечтаех, не ви ли обещах не само едно велико и прекрасно дело, достойно за вас, но и една хубава сделка? Но ето че ви излъгах, вашето състояние ще бъде погълнато от най-лошо поражение. Как искате да не бъда измъчван от най-страшни угризения на съвестта?

Жордан се опита с жест да го прекъсне, сякаш за да каже, че парите не играят никаква роля. Но Люк продължи:

— И не се касае само за вложените вече значителни суми, но и за всекидневните разходи, необходими за продължаване на борбата. Не смея вече да ви искам пари, защото, ако мога да жертвувам напълно себе си, нямам правото да въвличам в провала си вас и сестра ви.

Той се отпусна на един стол с подкосени крака и отчаян вид, а в това време Сьорет, съвсем бледа, все така седнала пред масичката, гледаше двамата мъже и чакаше с дълбоко вълнение.

— Аха, значи, наистина работите вървят толкова зле — подзе Жордан със спокоен глас. — А всъщност вашата идея беше хубава и затова успяхте да ме спечелите… Аз не скрих от вас, че не се интересувам от тези политически и социални опити, защото съм убеден, че само науката е революционна и че само тя единствена ще извърши утрешната еволюция, водейки човека към истината и справедливостта… Но стремежът ви към солидарност беше толкова прекрасен! От този прозорец след моите хубави часове на работа гледах с интерес как расте вашият град. Беше ми приятно и си казвах, че работя за този град и че един ден електричеството ще бъде велика сила, творческа и благодетелна… Трябва на да се откажем от всичко това?

Тогава Люк извика с голямо отчаяние:

— Аз съм в края на силите си, нямам вече никакъв кураж, загубих всякаква вяра. Свършено е, дойдох да ви кажа, че изоставям всичко, вместо да искам от вас нова жертва… Вижте какво, приятелю, ще се решите ли да ми дадете парите, които още са необходими, а и аз ще имам ли дързостта да ви поискам тези пари?

Никога такъв вик на отчаяние не бе излизал от гърдите на някой човек. Това беше лошият, черният час, който е добре познат на всички герои, на всички апостоли, часът, в който вдъхновението отлита, когато мисията се замъглява, когато делото изглежда непостижимо. Временно отстъпление, мимолетно малодушие, което причинява ужасно страдание.

Жордан отново кротко се усмихна. Той не отговори веднага на въпроса, който Люк му поставяше, изтръпнал от мисълта за огромните парични суми, които бяха още необходими. Със зиморничаво движение той издърпа одеялата върху слабите си крака. После каза тихо:

— Представете си, приятелю мой, че и аз не съм много доволен. Да, тази сутрин преживях истинска катастрофа… Нали знаете откритието ми за пренасяне на електрическа енергия на ниска цена и без никаква загуба? Е добре, излъгал съм се, не съм постигнал нищо от това, което вярвах, че съм постигнал. Тази сутрин един контролен опит напълно се провали, убедих се, че трябва да започна всичко отново. Да се върна години назад… Разбирате колко е неприятно да се сблъскаш така с едно поражение, когато си бил сигурен в победата.

Сьорет се бе обърнала към него, потресена от този неуспех, за който още не знаеше. А и Люк в своето отчаяние изпита към него състрадание и протегна ръка, за да стисне неговата в знак на братска симпатия. Само Жордан стоеше спокоен, като леко потреперваше от треска, която обикновено имаше, когато биваше преуморен.

— Тогава какво ще предприемете? — попита Люк.

— Какво ще правя ли, добри ми приятелю? Ами ще се заловя отново на работа… Утре пак ще започна, ще подхвана задачата си отначало, защото трябва да се подхване изцяло. Много е просто, пък и очевидно няма какво друго да правя… Чувате ли? Никога не изоставяй делото си. Отдай му, ако трябва, двадесет години, тридесет години, ако трябва — цял живот. Ако сбъркаш, върни се по стъпките си, измини колкото пъти е нужно изминатия вече път. Преградите, препятствията са само спирки, неизбежни трудности по пътя… Делото е свята рожба, престъпление е да не го отведеш до целта. То е нашата кръв, ние нямаме право да се отказваме от него, трябва да му отдадем всичките си сили, цялата си душа, тялото и разума си. Както майката, която понякога умира при раждане на скъпото създание, така и ние трябва да бъдем готови да умрем за нашето дело, ако то изчерпи силите ни… А ако то не ни е струвало живота, тогава добре — когато го завършим, не ни остава да правим нищо друго, освен да започнем друго, и то, без да се спираме нито за миг, винаги едно дело трябва да следва друго, докато сме на крака, докато сме с разума и силите си.

Той като че ли бе станал голям, мощен, сякаш брониран от своята вяра в човешката сила срещу всяко отчаяние, уверен, че може да победи, ако за победата работи до последния удар на сърцето си. А Люк, който го слушаше, чувствуваше, че този толкова болнав човек вече му вдъхва неукротима енергия.

— Трудът! Трудът! — продължи Жордан. — Няма друга сила. Който вярва в труда, той е непобедим. Толкова е лесно да създадеш нов свят: необходимо е всяка сутрин да се залавяш на работа, да поставяш нов камък към иззиданите вече камъни, да издигаш сградата толкова високо, колкото животът позволява, но без да спираш, използувайки системно физическите и умствените сили, с които разполагаш. Защо да се съмняваме в утрешния ден, щом като ние го сътворяваме с нашия днешен труд? Всичко, което нашият труд посее, утрешният ден ще ни го даде… Ах, свещен труд, съзидателен и спасителен труд — ти си моят живот, единственият смисъл на живота ми!

Погледът му се губеше в далечината, той говорете вече само на себе си, като повтаряше този химн на труда, който винаги беше в устата му при големи вълнения. И разказа още един път как трудът всякога го е утешавал й подкрепял. Живеел още само защото си бил поставил в живота като цел едно дело, чрез което регулирал всичките си функции. Уверен бил, че няма да умре, докато не завърши делото си. Който се отдадял на едно дело, веднага намирал своя пътеводител, една опора, дори нещо като регулатор на сърцето, което тупти в гърдите му. Така животът има смисъл, здравето се оправя, създава се равновесие, което поражда единствената възможна човешка радост, радостта от точно изпълнения дълг. Той, който бил с толкова разклатено здраве, изпитвал облекчение винаги, когато влизал в лабораторията си. Много пъти бил започвал работа с болки в крайниците и с мъка в сърцето; но всеки път трудът го лекувал. Несигурността и рядкото отчаяние са идвали само в часове на мързел. Делото крепи създателя си, но то ставало гибелно и го смазвало в деня, когато самият той го изостави.

Той внезапно се обърна към Люк и каза в заключение, като се усмихна добродушно:

— Виждате ли, приятелю мой, ако оставите Крешри да умре, Крешри ще ви погуби. Делото е самият ни живот, трябва да го доведем докрай.

Люк се изправи с напрегнато тяло. Това, което чу, тази голяма вяра в труда, тази страстна любов към делото, го вдъхновяваше за героизъм, връщаше цялата му вяра и всичката му сила. И преди в часове на умора и съмнение той неведнъж бе идвал да черпи енергия при своя приятел, при това нещастно болнаво тяло, излъчващо спокойствие и увереност. И всеки път очарованието на Жордан му действуваше, той чувствуваше в себе си прилив на смелост и нетърпеливо желание да се хвърли отново в борбата.

— О! — извика Люк. — Вие имате право, аз съм страхливец, срамувам се, че се бях отчаял. Човешкото щастие е само в прославянето на труда, в реорганизацията на спасителния труд. Той именно ще създаде нашия Град… Но тия пари, тия пари, които пак трябва да се рискуват!

Жордан, изтощен от вълнението, с което беше говорил, уви още по-плътно слабите си рамене и каза просто с уморен глас:

— Тия пари аз ще ви ги дам… Ще правим икономия и все някак ще я наредим. Вие добре знаете, че на нас ни трябва малко — мляко, яйца, плодове. Достатъчно е да мога да покривам разходите за моите опити, останалото ще върви добре.

Люк беше хванал ръцете му, които стискаше с дълбоко вълнение.

— Приятелю мой, приятелю мой… Но вашата сестра! Нима и нея ще разорим?

— Прав сте — каза Жордан. — Ние забравяме Сьорет.

Двамата се обърнаха. Сьорет мълчаливо плачеше. Тя не бе мръднала от стола си до масичката, облегнала на нея лакти и хванала брадичката си в шепи. Едри сълзи струяха по бузите й, като облекчаваха бледото й измъчено и кървящо сърце. Това, което чу, я потресе, дълбоко развълнува цялото й същество. Всичко, което брат й казваше на Люк, отекваше в нея със същата сила. Тази необходимост от труд, тази саможертва пред делото не беше ли животът, доброволно приет и честно прекаран за колкото се може повече хармония? Отсега нататък тя би се считала като Люк лоша и страхлива, ако изостави делото, ако не му се отдаде със себеотрицание. Възвърна се голямата смелост на нейната добра, честна и възвишена душа.

Тя стана, целуна продължително брат си; и докато главата й стоеше на рамото му, тя му каза тихо на ухото:

— Благодаря ти!… Ти ме изцели, ще се пожертвам.

В това време и Люк се вълнуваше, като отново изпитваше нужда да действува. Той стоеше към прозореца и гледаше как голямото синьо небе блести над покривите на Крешри. И като се обърна, повтори още веднъж своето възклицание:

— Ах, те не обичат! В деня, в който ще започнат да обичат, всичко ще бъде оплодотворено, всичко ще расте и тържествува под слънцето!

Сьорет нежно се приближи до него и с последния трепет на своята нещастна, но обуздана вече плът каза:

— Трябва да обичаме, без да искаме да бъдем обичани, защото делото може да бъде изградено само с любов към другите.

В дълбоко, потръпващо мълчание прозвучаха думите на това същество, което се отдаваше всецяло единствено заради радостта, че се жертвува. Те не говориха повече; и тримата, свързани в тясна братска дружба, съзерцаваха отдалече сред зеленината раждащия се Град на справедливостта и щастието, който сега, когато беше посеяна много любов, малко по малко щеше да разпростре покривите си в безкрая.

IV

Оттогава Люк, строителят, основателят на града, се съвзе, искаше, действуваше; хората и камъните се надигаха, като чуеха гласа му. Този апостол пое радостно мисията си с всички сили. Беше много весел. Водеше борбата на Крешри срещу „Бездната“ с тържествуващо ликуване, като печелеше малко по малко хората и нещата благодарение на жаждата си за любов и щастие, които излъчваше около себе си. Основаният от него град трябваше да му върне Жозин. Заедно с Жозин щяха да бъдат спасени клетниците по цялата земя. Той вярваше в това и работеше за любовта, уверен, че ще победи.

Веднъж в един ясен ден със синьо небе той попадна на една сцена, която го развесели още повече и изпълни сърцето му с нежност и надежда. Като обикаляше района на завода в желанието си да надникне навсякъде, той с изненада чу нежни гласове, свежи изблици на смях, идващи от един край на имението откъм подножието на Монбльозите, оттам, където една стена разделяше земите на Крешри от земите на „Бездната“. И когато се приближи предпазливо, защото искаше да гледа, без да го видят, той откри едно прекрасно зрелище — една група деца играеха свободно на слънцето, отдали се едно на друго с цялата си братска невинност.

От тази страна на стената беше Нане, който всеки ден идваше при другарите си в Крешри; с него бяха Люсиен и Антоанет Бонер, които навярно бе подмамил и увлякъл в някакъв страшен лов на гущери. И трите деца с вирнати нослета се смееха и крещяха, а едновременно с тях от другата страна на стената други деца, които не се виждаха, също така се смееха и крещяха. Не беше трудно да се разбере, че в дома на Низ Делаво са били на гости нейните малки приятели, които сега, пуснати в градината, бяха дотичали на виковете на другата група: децата от двете страни изгаряха от желание да се видят, да се съберат, за да си поиграят весело заедно. Но най-лошото бе, че бяха зазидали вратата, след като оттатък се бяха уморили да се карат напразно, без да могат да попречат на децата да общуват като съседи. У Делаво наказваха при нарушаване на изричната заповед да не се отива дори до края на градината. В Крешри се мъчеха да накарат децата да разберат, че могат да предизвикат неприятност, някакво оплакване, а може би и процес. Но те преминаваха оттатък като невинни хлапаци, които не можеха да устоят на невидимите сили на бъдещето; те упорито се стремяха да се събират, да се смесват, да се побратимяват, чужди на злобата и борбите между класите.

Пискливите чисти, кристални гласове продължаваха да звънтят като песен на чучулига:

— Ти ли си, Низ? Добър ден, Низ!

— Добър ден, Нане! Сам ли си, Нане!

— О, не, не! С Люсиен и Антоанет! А ти, Низ, сама ли си?

— О, не, не! С мене са Луиз и Пол!… Здравей, здравей, Нане!

— Здравей, Низ!

И при всеки поздрав, повтарян безброй пъти, избухваха смехове и пак смехове, толкова смешно им изглеждаше, че разговарят така, без да се виждат, сякаш гласовете им падаха от небето.

— Я слушай, Низ, още ли си тук?

— Ами да, Нане, още съм тук!

— Низ, Низ, слушай, няма ли да дойдеш?

— Ах, Нане, Нане! Как да дойда, като са запушили вратата?

— Прескочи, прескочи Низ, моя малка Низ!

— Нане, мой малък Нане, прескочи, прескочи!

И изведнъж, силно развълнувани, шестте деца започнаха да повтарят: „Прескочи, прескочи!“, като танцуваха пред стената, сякаш ако скачаха все по-силно и по-силно, щяха да скочат толкова високо, че да се видят и да съберат заедно. Те се въртяха, танцуваха, правеха поклони на тази неумолима стена; с могъщото детско въображение, което премахва препятствията, те си ръкомахаха едни на други пред стената.

После като флейта прозвуча гласът на Нане:

— Низ, не знаеш ли как?

— Не, Нане! Не зная.

— Слушай тогава! Аз ще се кача на стената, Низ, и ще те дърпам за раменете, за да те прехвърля тук.

— Така, така, Нане! Изкачи се, мой малък Нане!

Катерейки се с ръце и крака ловко като котка, Нане веднага се намери горе на стената, която възседна като кон. Той изглеждаше много смешен с валчестата си глава с големи сини очи и разчорлена руса коса. Беше вече навършил четиринадесет години, но беше дребен, здрав, усмихнат и решителен.

— Люсиен, Антоанет, вие двамата наблюдавайте да не дойде някой!

И като се наведе в градината на Делаво, много горд, че е овладял положението и че може да гледа и на двете страни, той извика:

— Качвай се, Низ, за да те хвана!

— А, не! Няма да бъда аз първа, Нане. Аз ще вардя от тази страна.

— Тогава кой, Низ?

— Чакай, Нане, внимавай. Пол ще се изкачи. Тук има една решетка. Той ще опита дали не ще се счупи.

Настъпи мълчание. Чуваше се само пукането на старо дърво, примесено със заглушен смях. И Люк се питаше дали не трябва да се появи, за да възстанови реда, като накара двете групи да отлетят като врабчета, изгонени от хамбар. Колко много пъти самият той се бе карал на тия деца от страх, че непозволените им игри ще станат причина за някаква досадна неприятност. Но толкова очарователни бяха тези смели деца, които се радваха, че се срещат въпреки всичко, въпреки препятствията! За миг той се въздържа.

Разнесе се победен вик; главата на Пол се появи над стената, видя се как Нане го издърпва, прехвърля го на другата страна и го пуска да падне в ръцете на Люсиен и Антоанет. Пол, макар че и той беше навършил четиринадесет години, не беше тежък, а слаб и нежен — едно хубаво русо момче, много добро, много приятно, с живи, интелигентни очи. Веднага, още щом падна в ръцете на Антоанет, той я целуна, защото добре я познаваше и обичаше да се среща с нея, тъй като тя беше едро, красиво и много грациозно момиче за своите дванадесет години.

— Готово, Низ! Единият мина! Кой е следващият?

Но гласът на Низ прозвуча тревожно, заглушено:

— Шт! Шт, Нане! Нещо мърда там до кокошарника. Легни върху стената, бързо, бързо!

После, когато опасността мина:

— Нане, внимавай! Редът е на Луиз, аз ще избутам Луиз!

И наистина този път се появи главата на Луиз, една глава на козичка с черни, малко полегати коси очи, с тънко после, остра брадичка, една изразителна и смешно весела главичка. Едва единадесетгодишна, Луиз беше вече една малка, волева и свободна женичка, която тревожеше родителите си, добрите Мазелови, изумени, че техният невъзмутим егоизъм е могъл да роди такава буйна дивачка. Тя дори не дочака Нане да я прехвърли, сама скочи, увисна на врата на Люсиен, момчето, което обожаваше, най-голямото от всички, едро и здраво като мъж, макар че беше на петнадесет години, което много сръчно и много изобретателно й изработваше прекрасни играчки.

— Станаха двама, Низ! Само ти остана, качвай се бързо! Още ли мърда нещо там при кладенеца?

Изпращя дърво, навярно част от дървената скара се счупи.

— Олеле, Нане, не мога! Луиз е ударила с крака и счупила решетката.

— Чакай, няма нищо, дай ми ръцете си, Низ, аз ще те изтегля.

— Не, не! Не мога! Нали виждаш, напразно се надигам, много съм малка!

— Аз нали ти казвам, Низ, че ще те издърпам… Още, още! Аз ще се наведа, а ти ще се надигнеш. Хоп! Нали виждаш, че те дърпам!

Той беше легнал по корем върху стената и като по чудо пазеше равновесие; и със силно напрягане повдигна Низ до себе си и я сложи да възседне стената. Русата й къдрава главичка беше още по-разчорлена отколкото обикновено, розовите й устни и хубавите й сини очи бяха все така засмени. Тя и нейният приятел Нане бяха двойка, подхождаха си по светлия златист цвят на косата, по еднаквото руно, развято от вятъра.

За миг те останаха така победоносно яхнали стената, с лице един към друг, възхитени, че са толкова нависоко.

— О, този Нане, колко е силен, успя да ме издърпа, ей!

— Защото ти много се протегна, Низ… Аз съм вече на четиринадесет години, нали знаеш.

— А пък аз, Нане, съм на единадесет… Ха, кажи де? Като че ли сме на кон, на един много висок кон от камък.

— Слушай, Низ, искаш ли да се изправя?

— О, съвсем прав! Ще се изправя и аз с тебе, Нане!

Но отново нещо мръдна в градината, този път откъм кухнята; и разтревожени, те се хванаха през кръста и се търкаляха прегърнати, като се притискаха с всички сили един към друг. Можеха да се убият, но се смееха като луди, и когато паднаха на земята, очаровани от премятането, продължиха да си играят и да се смеят още по-силно, без да чувствуват някаква болка. Пол и Антоанет, Люсиен и Луиз вече си играеха, като тичаха лудешки между храстите и срутените скали, които създаваха прекрасни кътчета тук в подножието на Монбльозите.

Люк намери, че е много късно да се намесва, и реши да си отиде незабелязано, без да вдига шум. Щом не бяха го видели, нямаше да знаят, че си е затворил очите. Ах, тия скъпи деца, нека се отдават на пламъка на младостта си, като се събират така под свободното небе въпреки забраните! Те бяха цъфтежът на живота, който много добре знаеше за какви бъдещи жътви цъфти така в тях. Те носеха може би помирението на класите, утрешния ден на справедливостта и мира. Това, което бащите не можеха, да направят, те ще го извършат, а техните деца ще направят още повече благодарение на непрекъснатия ход на еволюцията, която биеше във вените им. И Люк се криеше и се отдалечаваше, за да не ги разтревожи; той самият весело се смееше, като ги слушаше да се смеят, без да мислят, че ще им бъде трудно да се прехвърлят отново през стената. Никога досега той не се бе надявал на среща с толкова хубавото бъдеще, никога не бе чувствувал в себе си такава смелост за борба и победа.

Ожесточената и безпощадна борба между Крешри и „Бездната“ продължи дълги месеци. Люк, на когото за миг се стори, че е почувствувал първото сътресение, че е пред прага на разорението, положи всички усилия да се задържи прав. Той не се надяваше да спечели скоро почва, искаше само да не губи; за него беше добър успех, че нищо не се промени, че остана жив, въпреки че върху него се сипеха удари от всички страни. Но каква огромна работа и каква радост в мъжествения труд! Той непрекъснато проповядваше идеята на своето чудно дело. Беше едновременно навсякъде, въодушевяваше работниците в халетата на завода, затягаше братските връзки между възрастните и между малките в Обществения дом, бдеше за добрата организация на магазините. Винаги го срещаха по слънчевите булеварди на раждащия се Град, сред жените и децата; той обичаше да играе и да се смее като млад баща на този малък народ, който беше негов. Всичко никнеше, растеше, организираше се по негов жест, благодарение на неговия гений, на неговата способност на творец, от чийто отворени две ръце падаха семена навред, където минеше. Най-голямото чудо беше победата му над своите работници, сред които за известно време бе проникнал духът на раздора и бунта. Макар че винаги се различаваха в разбиранията си с Бонер, Люк успя да спечели дотолкова привързаността на този много смел и много добър човек, че той му стана най-верният и най-предан помощник, без когото делото сигурно не би могло да се осъществи. Освен това силата на любовта му оказа въздействие върху всички работници и те постепенно се бяха групирали и сплотили около неговата личност; те чувствуваха колко е сърдечен, колко им е близък като брат, как живее само за щастието на другите, уверен, че в това се състои личното му щастие. Жителите на Крешри се превръщаха в членове на едно голямо семейство, чиито връзки ставаха все по-тесни и всеки в края на краищата започваше да разбира, че работи за личното си щастие, когато работи за щастието на всички. В продължение на шест месеца нито един работник не напусна предприятието: наистина тия, които бяха напуснали, не се върнаха, обаче тия, които останаха, толкова много се привързаха, че отказваха да получават своята част от печалбите, за да може заводът да натрупа значителен и солиден резервен фонд.

В този критичен период само солидарността на всички сдружени членове, борещи се за общото дело, спаси Крешри, не позволи да рухне под отвратителния егоизъм и завистта на стария Боклер. Решителна помощ оказа и увеличеният резервен фонд, събран толкова предвидливо. Той позволи да се издържи в тежкото време, предотврати да се прибягва през кризите до гибелни заеми. Благодарение на него можаха на два пъти да купят нови машини, необходими поради изменения в производството, които много снижиха себестойността на продукцията. После се явиха няколко щастливи възможности — по това време имаше големи строежи на мостове, на железни конструкции, на железопътни линии, които поглъщаха значителни количества релси, железни греди и скели. Продължителният мир в Европа беше особено благоприятен за развитието на металургическата индустрия, произвеждаща за мирни и граждански цели. Никога дотогава благотворното желязо не беше вкарвано до такава степен в дома на хората. По този начин производството на Крешри се увеличи, но печалбите не бяха много големи, защото желанието на Люк беше да произвежда евтини изделия, като мислеше, че това е бъдещето. Той укрепваше завода чрез едно много мъдро ръководство, чрез непрекъснати икономии, тази резерва от налични пари в касата, които можеше да използува още при първа опасност; освен това предаността и себеотрицанието на сдружените работници, стигащи дотам, че се отказваха от дела си от печалбите, довършваха останалото и позволяваха да се дочака денят на победата без много страдания.

В „Бездната“ положението изглеждаше много цветущо, оборотът не бе намалял, реализираше се все още от скъпото производство на снаряди и оръдия, което предизвикваше голям шум с успеха си. Но това вече беше само привидно и от време на време Делаво започна да чувствува сериозни затруднения, които не споделяше с никого. С него наистина беше целият Боклер, цялото общество на буржоазията и застрашения капитализъм. Освен това той си оставаше убеден, че на негова страна са истината, властта и силата и че в края на краищата ще победи. Обаче едно тайно съмнение го потискаше, безпокоеше го суровият живот в Крешри, чийто провал той предсказваше всеки три месеца. Той не можеше да се бори срещу производството на железни и стоманени изделия за търговска цел, срещу тези релси, тези греди и тези скели, които съседният завод произвеждаше на ниска цена при отлични условия. За него оставаха само фините стомани по цена три-четири франка килограма, каквито фабрикуваха и две предприятия в съседния департамент. Те страшно много го конкурираха и той чувствуваше, че от трите завода единият е излишен, обаче въпросът бе да се разбере кои бяха тези два завода, които ще изядат третия. Изтощена в борбата с Крешри, „Бездната“ не беше ли предприятието, осъдено да загине? Това съмнение отсега нататък го измъчваше, макар че удвояваше усилията си и упорито вярваше в правото на тази религия, наречена наемен труд, която защищаваше. Но се тревожеше не само от конкуренцията и изхода от индустриалните борби, плашеше го най-вече фактът, че не можеше да се облегне на един резервен фонд, който да му дава възможност да устоява на непредвидени катастрофи. Ако настъпи криза, ако се прекрати работата, ако избухне стачка или просто настане лоша година, провалът ще бъде неминуем, защото заводът не ще има с какво да живее, докато чака подновяването на работата. Дори още сега при един спешен случай за изработката на едно ново съоръжение той трябваше да вземе назаем триста хиляди франка, лихвите на които вече тежаха върху годишния баланс. А какво би станало, ако се наложи да сключва нови и нови заеми до окончателното проваляне в пропастта на дълговете?

По това време Делаво се опита да вразуми Боажелен. Когато го беше убедил да му повери остатъците от своето богатство, той му беше обещал, че ако купи „Бездната“, ще му осигури големи доходи, които ще му позволят да продължи да води разкошен живот. Обаче, откакто срещаше затруднения, той искаше да го накара да бъде доста благоразумен, като съкрати за известно време разходите си, уверявайки го, че пак ще заживее така, дори още по-нашироко, щом положението стане благоприятно. Ако Боажелен се беше съгласил да харчи само половината от печалбите, щеше да може да учреди прословутия резервен фонд и „Бездната“ щеше да премине победоносно през лошите години. Но Боажелен се оказа неотстъпчив, искаше всичко, не желаеше да се откаже от нищо — нито от приемите си, нито от лова си — и водеше все по-разкошен живот. Дори между двамата братовчеди избухваха спорове. От момента, в който капиталът заплашваше, че няма вече да дава очакваните приходи, че робите на труда, работниците, не могат да поддържат повече разкошния живот на безделника, капиталистът започваше да обвинява директора на завода, че не изпълнява обещанията си, щом иска да подяжда рентите му. И Делаво, разгневен и отчаян от тази глупава жажда за наслада, все още не подозираше, че съпругата му Фернанд стои зад хубавеца братовчед, че тя именно е развратницата, хищницата, жената, за чиито капризи и безумия са прахосани всички пари. В Гердаш беше непрекъснат празник. Фернанд, опиянена от победите си, изпитваше такова прекрасно удовлетворение, че всяко прекъсване на нейните развлечения би й се сторило като провал. Тя насъскваше Боажелен, като му разказваше, че съпругът й не работи както трябва, не извлича максималното от завода; и според нея, за да бъде активизиран, трябва непрекъснато да му искат пари. Поведението на Делаво, този властен човек, който никога нищо не споделяше с жените, дори и със собствената си, макар че я обожаваше, беше убедило в края на краищата Фернанд, че предположенията й са верни. Ако тя иска да осъществи мечтата си — да се завърне в Париж със спечелени милиони, трябва постоянно да измъчва мъжа си и лакомо да поглъща всичко, за да се увеличава стократно всичко.

Една вечер обаче Делаво се отпусна пред Фернанд. Бяха се върнали от Гердаш след един лов, по време на който Фернанд, която много обичаше да препуска с кон, бе изчезнала заедно с Боажелен. След лова бе дадена голяма вечеря и едва след полунощ те се бяха прибрали с кола в „Бездната“. Младата жена, която изглеждаше съсипана от умора и преситена от шумните развлечения, с които изпълваше живота си, побърза да се съблече, показа за миг прекрасната си уморена плът и се изтегна под завивките; в същото време и съпругът й, без да бърза, бавно се събличаше, като се въртеше из стаята с гневен и загрижен вид.

— Я ми кажи — запита най-сетне той, — каза ли ти нещо Боажелен, когато двамата се отдалечихте?

Изненадана, Фернанд отвори очи.

— Нищо — отвърна тя, — поне нищо интересно… Какво искаш да ми каже?

— О! — подзе Делаво. — Защото преди това ние с него имахме един спор. Той пак ми поиска десет хиляди франка до края на месеца. Този път аз отказах решително, невъзможно е, това е безумие.

Тя вдигна глава, очите й пламнаха.

— Как така безумие?… Защо не му дадеш тия десет хиляди франка?

Именно тя бе накарала Боажелен да иска тия десет хиляди франка за покупката на един електрически автомобил, с който горещо желаеше да се разхожда с луда скорост.

— Ами защото — извика забравилият се Делаво — кози глупак ще разори завода с тия негови непрекъснати разходи. Ние ще фалираме, ако кой не промени начина си на живот. Толкова е глупаво да устройваш такива празненства, безумна е тая суета да прахосваш за хората!

Тя седна в леглото малко пребледняла; а той, увлечен в своята откровеност, добави с жалката наивност на заслепен съпруг:

— В Гердаш има само един благоразумен човек — нещастната Сюзан, единствената, която не се забавлява. Мъчно ти става, като я гледаш толкова тъжна. Днес я помолих да въздействува на съпруга си, а тя, сдържайки сълзите си, ми отговори, че не иска да се намесва абсолютно в нищо.

Това неуместно споменаване на законната съпруга, която с такова благородство и достойнство се жертвуваше в доброволното си уединение, напълно разгневи Фернанд. Но тя се развълнува най-вече от мисълта, че заводът, източникът на удоволствията й, може да изпадне в опасност. И запита:

— Защо казваш, че ще фалираме?… Смятах, че работите вървят много добре.

Тя го запита с такава страстна тревога, че Делаво от недоверие и от страх да не преувеличи опасенията, които криеше и от самия себе си, се въздържа да каже цялата истина, защото гневът на жена му можеше да го накара да й се довери напълно.

— Работите наистина вървят много добре. Само че биха вървели още по-добре, ако Боажелен не изпразваше касата за идиотското съществуване, което води. Казвам ти, че той е глупак с беден мозък на суетен красавец!

Успокоена, Фернанд отново с гъвкаво движение изтегна очарователното си, изящно и стройно тяло. Съпругът й беше едно просто същество, един грубиянин и скъперник, който се стреми да дава колкото се може по-малко от големите суми, натрупани в касата на завода; а неуместните шеги, грубите думи по адрес на Боажелен бяха непреки нападки срещу нея и тя се чувствуваше лично засегната.

— Скъпи мой — заключи сухо тя, — не всички са създадени да оскотяват, като се съсипват от труд по цял ден; а тези, които имат пари, имат право да ги използуват както си щат, да се радват на развлеченията на един изискан живот.

Делаво искаше да отговори рязко. После с големи усилия успя да се въздържи. Защо да се опитва да обуздае жена си? Той се стесняваше с нея като с дете, оставяше я да прави каквото си иска, без да й се сърди за грешки в поведението, които сурово осъждаше у другите. Дори не забелязваше безумния й живот, защото тя беше неговото безумие, скъпоценният камък, който беше поискал да държи в грубите си работнически ръце. Най-силно я обичаше и желаеше вечер, когато след тежките работни дни, прекарани сред лютивия дим и черния оглушителен труд в „Бездната“, я намираше в леглото очарователно изящна и опияняващо благоухаеща. Той продължаваше да й се възхищава и да я обожава, тя си оставаше неговия идол, в краката на който със суеверно себеотрицание бе сложил собственото си достойнство и здравия си разум, идол, в който дори не можеше да се усъмни.

Настъпила бе тишина; най-сетне и Делаво си легна, без да угаси малката електрическа лампа, поставена върху нощната масичка. За миг остана неподвижен с широко отворени очи. До себе си чувствувате топлината, упоителния аромат на това женско тяло, чиито голи ръце и гърди сред дантелите бяха нежни като коприна. Но Фернанд вече заспиваше, затворила очите на хубавото си лице, което, побледняло от голямата умора, беше още по-съблазнително на фона на разпуснатата й коса.

Съпругът се извърна, целуна една къдрица до ухото й. После, понеже жена му не помръдна, той помисли, че е сърдита, и се помъчи да бъде любезен, да покаже, че разбира от слабостите към разкоша.

— Боже мой! Ще му дам тия десет хиляди франка, щом толкова силно желае да има автомобил. Това, което казах преди малко, беше от предпазливост… Ловът беше много хубав днес.

Тя продължаваше да мълчи. През малката й леко отворена червена уста, която откриваше блестящи, здрави зъби, излизаше равномерно топъл дъх; в същото време гърдите, едва потрепвайки, повдигаха червените си пъпки, сякаш уморени от дълга любов. Тя спеше, съсипана, полугола, отхвърлила единия край на завивката, която закриваше опиянението от днешните развлечения.

— Фернанд, Фернанд! — повика тихо Делаво, като я докосна с нова целувка.

И когато се убеди, че е заспала, той се примири и се отказа.

— Тогава лека нощ, Фернанд!

Той угаси електрическата лампа и се изтегна по гръб. Но не можеше да заспи, очите му останаха широко отворени в мрака на стаята. И обзет от треска и безсъние до тази толкова топла и благоухаеща жена, отново започна да се безпокои от кризата, която преживяваше заводът. В това мъчително състояние на безсъние трудностите му се виждаха още по-големи, никога досега не бе гледал на бъдещето толкова трезво и толкова мрачно. Ясно виждаше причината за разорението — това безумие към развлеченията, тази глупава и болнава жажда да се изядат току-що спечелените пари. Положително бе, че някъде имаше пропаст, в която изтичаше богатството, някаква ужасна язва, която поглъщаше всичкото здраве и цялата печалба на труда. Делаво, който беше много откровен със себе си, поставяше на изпитание съзнанието си и не намираше нищо, в което можеше да се упрекне. Ставаше рано сутрин, последен напускаше халетата вечер, винаги беше бдителен и ръководеше многобройния персонал, сякаш командуваше полк. Освен това работеше упорито с всичките си забележителни способности, беше праволинеен в грубостта си, притежаваше рядка по своята методичност и логика сила, една вярност на боец, който е обещал да победи и който иска да победи или да загине. И ужасно страдаше, че въпреки героизма си чувствува как се плъзга към катастрофа, как всичко, което създаваше, бавно се руши всеки ден от някаква сила, която не знаеше откъде идва и не можеше да спре с енергията си. Навярно непрекъснатите разходи, това, което наричаше глупашки живот на Боажелен, тази ненаситна жажда за удоволствия беше язвата, която унищожаваше завода. Но кой караше Боажелен да оглупява така, откъде идваше безумието на този нещастен човек, когото не можеше да разбере с разсъдъка си той, Делаво, този благоразумен, скромен, въздържан, работлив човек, който мрази безделието и насладите, разрушаващи творческите сили на здравето?

И Делаво не подозираше, че разрушителката, отровителката живееше непрекъснато до него, че това е неговата обожавана Фернанд, тази толкова красива, толкова изящна и гъвкава жена, заспала до него, чието топло благоухание го опияняваше с любов. Докато в черните пушеци, сред изгарящите отблясъци на пещите той полагаше всичките си сили, за да измъква пари от измъчените работници, тя се разхождаше в светли тоалети под сенките на парка в Гердаш, хвърляше парите на вятъра, хрускаше с белите си зъби като бонбони тия стотици хиляди франка, които хиляда наемни работници изковаваха в кънтящия грохот на големите чукове. И дори тази нощ, докато той с отворени очи в мрака се измъчваше от мисълта как да посрещне предстоящите плащания и се питаше какви нови усилия трябва да положи, за да спечели и даде обещаните суми, тя спеше до него, тяло до тяло, отпочиваше от опиянението през деня, съсипана от сладострастие, толкова уморена от наслади, че от лекото дишане едва се повдигаше преситената й гръд. От време на време в него се пораждаше желание към тази жена, която му принадлежеше и която никак не познаваше. Тя беше гола с изнемощели крайници и толкова отпуснато тяло, че би могъл да я обладае, без може би тя да усети. После той мислено се върна отново към опасностите, които криеше индустриалната битка; за него Фернанд пак стана несъзнателно дете, чийто сън уважаваше така, както търпеше и прищевките й, без да прониква дълбоко в това божествено тяло, идола на вярата му. Най-сетне той заспа и сънува, че под „Бездната“ има порочни и сатанински сили, които прояждат почвата, за да потъне заводът напълно през някоя разкъсвана от светкавици бурна нощ.

През следващите дни Фернанд си спомни за опасностите, които съпругът й предвещаваше. Макар че си обясняваше това с неговата любов към трупането на пари и с омразата му към пищните развлечения, тя изтръпваше при мисълта за възможно разорение. Какво ще стане с нея, ако Боажелен бъде разорен? Това щеше да бъде не само краят на този прекрасен живот, за който винаги бе мечтала, краят на възнаграждението за някогашната мизерия, когато ходеше с продънени ботинки и беше зависима от грубите прищевки на мъжете; това щеше да бъде и завръщане в Париж като победени от съдбата, квартира за хиляда франка в покрайнината на някой отдалечен от центъра квартал, малка служба за Делаво, който ще живурка, а тя отново ще изпадне в простащината и низостта на домашната работа. Не, не! Не беше съгласна, нямаше да остави да изтръгнат от ръцете й златната плячка, ще защищава своята победа с цялата си плът, с всичките сили на алчното си същество. В нея, в това толкова фино и очарователно тяло, в тази лекомислено прелестна жена се криеше една ненаситна вълчица с кръвожаден инстинкт. Тя бе решила да не се отказва от нито едно свое желание, да се насити докрай на удоволствията, без да позволи на другите да й отнемат нещо или да я злепоставят. Тя ненавиждаше този кален и опушен завод, в който ден и нощ чуваше как чудовищните чукове изковават удоволствията й; отвращаваше се от него като от килер, в който крият мръсотии; а работниците, които изгаряха кожата си в пламъците на този ад, за да й осигурят едно щастливо съществуване в мързел и прохлада, считаше за някакви домашни животни, които я хранят и я избавят от всякакъв уморителен труд. Нито веднъж нейните крачета не стъпиха върху грапавия под на халетата и никога не бе проявяла интерес към човешкото стадо, което преминаваше покрай вратата й, сломено от прокълнатия труд. Но това стадо беше нейно, заводът беше неин и затова мисълта, че могат да й отнемат богатството, като разорят завода, я вбесяваше, настройваше я войнствено, сякаш подготвяха атентат лично срещу нея. И поради това всеки, който вредеше с нещо на „Бездната“, ставаше неин личен враг, опасен злосторник, от когото тя мечтаеше да се отърве по всички възможни начини. Омразата й към Люк се увеличаваше още от първата им среща, на онзи прием в Гердаш, когато с женската си проницателност беше видяла в него човека, който ще й препречва пътя. И наистина тя винаги се бе сблъсквала с него и ето че сега той заплашваше да разруши „Бездната“, а самата нея да хвърли отново в мизерно съществуване. Ако го остави да действува, ще настъпи краят на нейното щастие, това ще й отнеме всичко, което обича в живота. И обзета от смъртоносна ярост, тя мислеше само как да го премахне, като си въобразяваше катастрофите, в които ще го унищожи.

Бяха изминали осем месеца от онази последна любовна нощ, през която Жозин и Люк се бяха сбогували, оставяйки за по-късно щастието, което животът им дължеше, когато избухна една драма, която щеше да предложи на Фернанд бленуваната и очаквана катастрофа. Жозин си беше тръгнала оплодена в обятията на Люк през тази толкова тъжна и прекрасна нощ. До петия месец на бременността й самият Рагю не забеляза нищо; едва една вечер, когато пиян поиска да я бие, той разбра това по изплашения жест, който тя направи, за да защити корема си. Отначало се вцепени от смайване.

— Ти си бременна, ти си бременна, мръснице! О, значи, затова бяха тия криеници, дори ризата не си сменяше пред мене… Трябва да съм толкова глупав, колкото ти си лъжкиня, за да не видя нищо!

Но бързо се опомни и като мълния го порази мисълта, че това дете не може да бъде от него. Нали, както сам казваше, той винаги я търсил само за удоволствие и взимал сигурни мерки. Никакво дете, никакво обвързване. Заедно са се забавлявали, а след това — сбогом и лека нощ, без да си зачернят живота. Тогава откъде е дошло това дете? Кой го е направил? И той отново сви юмруци, ръмжейки от усилващ се гняв.

— Ах, мръснице! Нали не се е направило само?… Нима ще се осмелиш да твърдиш, че аз съм го направил, защото много добре знаеше, че никога не съм искал да правя деца… От кого е? Отговори, отговори, отговори бързо, мръснице! Или ще те смачкам!

Жозин, съвсем бледа, втренчила кротки и безстрашни очи в пияницата, не отговаряше. Тя беше изплашена, но и учудена, че той е така разгневен, защото вече не проявяваше интерес към нея и всеки ден я заплашваше, че ще я изхвърли на улицата, като повтаряше, че много ще се радва, ако някой друг мъж я прибере. Самият той се бе върнал към развратния живот, съблазняваше младите фабрични момичета, които се съгласяваха да го слушат, задоволяваше се с дрипави проститутки, които скитаха вечер из вонящите улици на Боклер. Тогава, щом като я обиждаше, че вече не я иска, защо побесня така, като видя, че е бременна?

— Не е от мене! Нали няма да посмееш да кажеш, че е от мене?

Най-сетне, без да го изпуска из очи, тя отговори с тих и дълбок глас:

— Не, не е от тебе.

Той замахна с юмрук, за да я убие. Но тя се отдръпна и юмрукът докосна само рамото й. Той продължаваше да крещи:

— И се осмеляваш да ми го кажеш, мръснице такава!… А името на мъжа, кажи ми името на мъжа, за да си уредя сметката с него!

Тя пак отговори спокойно:

— Няма да ти кажа името му, ти нямаш никакво право да го знаеш, защото хиляди пъти си ми казвал, че ти е дошло до гуша от мене и че мога да си потърся друг.

После добави:

— Не искаше да имаш дете от мене, аз съм бременна от друг и този друг сега е мой съпруг — това не те засяга.

Той щеше да я убие. Тя трябваше да бяга, за да избегне ритниците, с които той озлобено се стремеше да я засегне точно в корема. Вбесяваше го това, което тя бе казала — че друг я е направил майка и че отсега нататък нито тялото й, нито животът й зависеха от него. Той, който не бе искал да има дете, страдаше от смътна болка при мисълта, че не е бащата. Чувствуваше, че тя вече не му принадлежи, че никога не му е принадлежала. Някой друг му я беше отнел, преди той да бе успял да я направи своя; а сега вече никога нямаше да я направи своя. Това именно смътно чувство предизвикваше в него страшна ревност, каквато никак не познаваше и от която смяташе, че няма да страда. Тази Жозин, на която той казваше, че ще изхвърли на улицата и която изоставяше заради отвратителни проститутки, сега трябваше да държи заключена, да следи и да кипи от ярост, когато я види да разговаря с някой мъж. Разгневен от ревност, той непрекъснато биваше жесток към нея, изтезаваше я, като се стараеше да нарани тялото й, това тяло, собствеността над което бе загубил по своя вина. И в накърнената си мъжка гордост, че не бе успял да създаде живот, той винаги отново се озлобяваше срещу другия, непознатия, който бе направил плътта на Жозин част от своята плът.

— Кажи ми името му, кажи ми името му и, кълна ти се, ще те оставя спокойна.

Но тя не скланяше. Понасяше обидите я ритниците, като повтаряше с пълна откровеност:

— Няма нужда да знаеш името му — това не те засяга.

Рагю нямаше основание да подозира Люк, пък и такова предположение дори не му идваше наум, защото никой освен Сьорет не знаеше за посещенията на Жозин при Люк. Той търсеше съперника сред приятелите си, като смяташе, че в момент на отчаяние тя се е отдала на някой младеж от неговата среда някоя вечер в деня на плащането, когато виното загрява кръвта. И затова търсенията му бяха напразни, нямаше резултат от дебненето и разпитването и още повече се озлобяваше.

Жозин се криеше от всички, страхувайки се, че Люк ще пострада заради тази бременност, ако тайната им бъде открита. Когато се беше убедила, че е забременяла от него, тя най-напред изпита огромна радост, поиска й се да изтича, за да му съобщи голямата, хубавата новина, уверена, че той ще сподели нейния възторг. После се разтревожи и реши, че трябва да чака, за да не предизвика някаква катастрофа в тия тежки дни, които преживяваше заводът на Крешри. Но един случай най-сетне стана причина Люк да научи за зачеването на това любимо дете, на което той беше баща. Един ден, когато, разговаряйки, придружаваше Бонер до дома му, той попадна на група жени, на които Свадливката разказваше, че снаха й била бременна, злъчно коментираше този факт и подхвърляше отвратителни неща. Той се изненада и сърцето му силно заби. Понякога Жозин ходеше в Крешри, за да прибира Нане, който се застояваше тук по цели дни; и тя се появи точно в този миг, когато разговаряха за нейната бременност, та трябваше да отговаря на въпросите. Да, почти от шест месеца, и това вече доста ясно се вижда. Тя беше забелязала Люк, долови, че е толкова силно развълнуван, изумен в своето мълчание, и й стана мъчно, че не може да му заговори, че не знае как да му съобщи за голямото си щастие. Отчайваше я мисълта, че го измъчва страшно съмнение, добре знаеше, че само една дума би го успокоила и извънредно много зарадвала. Тази думичка напираше от сърцето й и я задушаваше: „От тебе е!“ И с очарователен жест успя да му го каже в един миг, когато клюкарките престанаха да я гледат и продължиха да бърборят. Най-напред тя постави двете си ръце върху издутия корем, после с жест на благодарност и любов ги вдигна върху устните си и с една невидима целувка му изпрати вестта за неговото бащинство; той разбра много добре, почувствува се така безкрайно радостен, както и тя, когато бе разбрала, че е бременна от него.

В този ден Люк и Жозин не можеха да си разменят нито една дума, остана само този прекрасен жест, тази целувка, която окончателно запечати техния съюз. Но Люк, обзет от голямо вълнение, се осведоми и скоро узна за страшните гневни пристъпи от ревност на Рагю, за жестокостите му и за строгия контрол, който упражняваше над жена си. Дори и малко да се бе съмнявал в бащинството си, тази жестока ревност, породена от появата на това дете, би била достатъчна да му докаже, че наистина е бащата. Отсега нататък Жозин ще бъде негова жена. Тя беше негова, само негова, защото носеше в утробата си дете от него. Истинският съпруг беше бащата; удоволствието, което се изтръгва от една жена, не оставя следа, то не се брои. Единствената вечна и здрава връзка, която свързва мъжа и жената, е детето, зародишът на живота, новото същество, сътворено от неразривния съюз на две същества. И поради това докато Рагю беснееше от ревност, той не изпитваше ревност към Рагю, защото за него Рагю не съществуваше, той беше нещо като крадец, когото забравят, след като отмине. Жозин принадлежете завинаги на Люк; тя щеше да се върне отново при него, детето ще бъде цъфтежът на техния живот.

Но оттогава Люк се безпокоеше, жестоко страдаше от мисълта, че Жозин е оскърбявана, малтретирана и непрекъснато застрашена от ритници. Недопустимо беше, че оставя в грубите и безчестни ръце на Рагю тази обожавана жена, която би искал да живее в райска нежност, обкръжена с всеотдайно уважение, достойно за майка, осветена от дете. Но какво да направи, че напълно да му принадлежи, когато самата тя упорито искаше да стои в сянка, за да не му причинява неприятности? Тя дори отказваше да се среща с него от страх да не бъдат изненадани, да не се разкрие тайната им, която така нежно криеше в дъното на страдащата си душа; и той трябваше да я дебне, да я изненада някоя вечер, за да размени с нея няколко думи.

Беше много тъмна нощ, когато, скрит зад един мрачен ъгъл на бедняшката улица „Три луни“, Люк успя да спре за миг минаващата Жозин.

— О, ти ли си, Люк! Колко си непредпазлив, приятелю мой! Моля те, целуни ме и бързо изчезвай!

Но той, разтреперан, я държеше за талията и страстно шепнеше в ухото и:

— Не, не, Жозин! Искам да ти кажа… Ти страдаш много и от моя страна е престъпление да оставям в такова тежко положение тебе, толкова милата и скъпата… Слушай, Жозин, дойдох да те взема, ще ме последваш, за да те настаня у дома, в твоя дом, като любима, обожавана и щастлива съпруга.

Тя беше вече склонна да се съгласи в тази нежна и утешаваща я прегръдка. Но изведнъж се измъкна от обятията му.

— О, Люк! Какво говориш? Толкова ли си неблагоразумен?… Да дойда с тебе, о, боже! Това твое признание може да ти навлече страшни опасности. В такъв случай от моя страна би било престъпление да те затруднявам толкова много в делото, което извършваш… Отивай си бързо! И да ме убият, няма да кажа твоето име.

Тогава той се опита да й докаже колко излишна е една такава жертва заради човешкото лицемерие…

— Ти си ми жена, щом като аз съм баща на твоето дете, и затова трябва да ме последваш. Утре, когато бъде изграден нашият Град на справедливостта, няма да има друг закон освен закона на любовта, свободният съюз ще бъде уважаван от всички… Защо да се безпокоим от хора, от които дори днес се възмущаваме?

После, понеже тя упорито продължаваше да не се съгласява с жертвата му, като казваше, че за нея е от значение и днешният ден, че иска да го види преодолял всички препятствия, могъщ и тържествуващ, той отчаяно извика:

— Никога ли няма да се върнеш при мене и никога ли това дете няма да бъде мое дете пред всички, пред целия свят?

Тя отново го прегърна с очарователна нежност и му прошепна тихо, долепила устата си до устните му.

— Ще се върна при тебе в деня, в който ще имаш нужда от мене, когато няма да ти бъда бреме, но опора заедно с това скъпо дете, което за нас двамата ще бъде нова сила.

А докато те си споделяха тази надежда за бъдещето на мира и щастието, около тях агонизираше в мрака тъмният Боклер, старият град, отровен от прокълнатия труд, смазан от вековното неравенство.

— Ти си моят съпруг, само ти съществуваш в моя живот; ако знаеше само колко много ми е приятно, дори когато ме заплашват, да крия името ти като забранено цвете и като някаква броня! О, не ме съжалявай толкова, аз съм доста силна и съм много щастлива!

— Ти си моя жена, аз те обикнах още първата вечер, когато те срещнах толкова нещастна и толкова божествена; ако ти криеш името ми, и аз ще крия твоето, то ще бъде моята вяра и моята сила до момента, в който ти самата ще обявиш нашата любов.

— Ах, Люк, колко си умен, колко си добър, какво щастие ни очаква!

— Ти, Жозин, ме направи добър и умен и само защото ти помогнах онази нощ, ние ще бъдем толкова щастливи по-късно, когато всички бъдат щастливи.

Те млъкнаха и още един миг останаха слети в мощна прегръдка. Той чувствуваше трепета на цялото й тяло, трепета на нейната свещена утроба на бременна жена, предвещаващ бъдещия живот, който той бе посял в нея; а тя, за да се слее с него още повече, притискаше влюбената си гръд към мъжките му гърди, сякаш изпитваше нужда да се влее и да изчезне в него. После тя се отдръпна, тръгна пак гордо и непобедимо към своята голгота; в същото време и той се загуби в мрака — укрепнал с нови сили, отиваше да продължи борбата и да извоюва победата.

Обаче няколко седмици по-късно една случайност разкри пред Фернанд тайната на Жозин. Фернанд познаваше Рагю, връщането на когото в „Бездната“ беше предизвикало сензация и когото оттогава Делаво престорено уважаваше и издигаше, като го назначи за майстор-леяр и го награждаваше, въпреки че му беше неприятно неговото отвратително поведение. Така че Фернанд знаеше за драмата, която разяждаше семейството на Рагю. Този последният съвсем не се стесняваше и открито сипеше хули върху жена си, като публично я обвиняваше, че е улична жена, която се отдава на първия срещнат. Думите му се разнасяха из халетата, хората се питаха — кой ли другар е баща на детето на Жозин? Това стигна дори в кабинета на директора и Делаво бе казал пред Фернанд, че всичко това му създава големи неприятности, защото Рагю, побеснял от ревност, лошо понасял бедата и работел, като луд — ту по цели дни не хващал инструмента си, ту се нахвърлял върху работата, месейки бясно стоманата като човек, който чувствува нужда да бие и да убива.

Една сутрин през зимата по време на закуската, Фернанд разпитваше камериерката си, която й сервираше чай с печени филийки; Делаво беше заминал предния ден вечерта за Париж, където щеше да остане три дни. Низ също беше там, седнала много послушно, като пиеше мляко и хвърляше алчни погледи към чая на майка си, едно забранено за нея лакомство.

— Истина ли е, Фелиси, че пак е имало кавга в дома на Рагю? Перачката ми каза, че този път Рагю едва не убил жена си.

— Не зная, госпожо, но навярно е преувеличение, защото преди малко видях Жозин да минава покрай нашата къща, видът й не беше по-лош от предишните дни.

Настъпи мълчание, после камериерката, отивайки си, добави:

— Но той положително ще я убие тия дни, защото така казва на всички.

Отново настъпи мълчание. Фернанд ядеше бавно, без да говори, унесена в черните си мисли, когато сред това тежко зимно безмълвие Низ с напевен глас каза тихо като на себе си:

— Истинският мъж на Жозин не е Рагю, а управителят на Крешри господин Люк, господин Люк, господин Люк!

Изумена, майката вдигна очи и втренчено я погледна.

— Какво каза? Защо говориш така?

Но изплашила се, че е казала тия думи, без да иска, Низ наведе нос над чашата си, като се мъчеше да изглежда невинна.

— Аз… за нищо. Не зная.

— Как не знаеш, малка лъжкиньо! Как ти дойде наум това, което изпя? Все някой трябва да ти го е казал, за да го повториш.

Все по-смутена, чувствувайки, че се е забъркала в неприятна история, която ще я отведе далеч, Низ упорствуваше срещу истината като си придаваше колкото може по-непринуден вид.

— Уверявам те, мамо, че понякога си пея неща, без да зная откъде са дошли в главата ми.

Фернанд, която я гледаше втренчено, за да разгадае детската лъжа, изведнъж бе озарена от една мисъл.

— Нане ти е казал това, което пееше, само Нане и никой друг.

Клепачите на Низ затрептяха, наистина бе Нане. Но тя се страхуваше да не й се карат, да не я накажат както в деня, когато майка й я хвана да прескача стената, завръщайки се с Пол Боажелен и Луиз Мазел от Крешри. И помисли, че трябва да упорствува в лъжата си.

— О, Нане, Нане! Ами аз не го виждам, откакто ти ми забрани!

Майката, разпалена от желание да узнае истината, стана много мила. Тя беше обзета от такова вълнение, че забрави задължението си да се кара на Низ за похожденията й с Нане, за нея беше важен само фактът, в който искаше да се увери.

— Слушай, дъщеричке, много е грозно да не казваш истината. Миналия път те лиших от десерта, защото искаше да ме увериш, че вие тримата сте прескочили стената, за да търсите топката си… Ако днес ми кажеш истината, обещавам ти да не те наказвам… Хайде, бъди откровена, нали е Нане?

Низ, която всъщност беше добро момиченце, отвърна веднага:

— Да, мамо, Нане ми каза.

— Казал ти е, че истинският съпруг на Жозин е господин Люк?

— Да, мамо.

— Какво знае той, защо казва, че господин Люк е истинският съпруг на Жозин?

При този въпрос Низ се смути, детската й невинност отново я накара да наведе нос над чашата си.

— Ами защото, защото… Сигурно защото той си знае!

Въпреки желанието си да бъде осведомена, Фернанд се засрами от въпросите, които поставяше на детето си. Тя не настоя повече, помъчи се да потули грубото любопитство, което бе проявила.

— Нане нищо не знае, говори глупости и ти си глупачка, като ги повтаряш. Ще ми направиш удоволствие, ако никога вече не плещиш подобни глупости, за да си ядеш редовно десерта.

Закуската завърши мълчаливо в тишината на големия студ навън; нито дума повече не бе разменена между майката и дъщерята; едната — развълнувана от тайната, която беше научила, а другата — много щастлива, че така хубаво се отърва.

Фернанд прекара деня в стаята си, като размишляваше и обсъждаше. Най-напред искаше да разбере дали е истина това, което е казал Нане. Но защо да се съмнява? Момчето знаеше, навярно е видяло и чуло; то много обичаше сестра си, за да лъже по неин адрес; а освен това, ако се свържат всички малки случки, ще се разкрие истината за тази история. След това Фернанд помисли как може да използува това оръжие, което случайността слагаше в ръцете й. Тя мечтаеше, засега още смътно, да направи отровно това оръжие, да го превърне в смъртоносно. Никога досега не бе мразила толкова силно Люк. Делаво бе отишъл в Париж с единствената задача да преговаря за нов заем, „Бездната“ всеки ден все повече западаше и каква победа щеше да извоюва тя, ако успееше да премахне омразния ръководител на Крешри, човека, който застрашаваше нейния разкошен живот, изпълнен с удоволствия! Смъртта на врага и смъртта на конкуренцията ще премахнат възможността от провал. С един ревнив, пиян и разгневен Рагю събитията могат да се ускорят. Достатъчно е, разбира се, да го накараш да извади ножа от джоба си. Само че тя виждаше всичко това като в сън. Как да осъществи този сън, как да действува? Да уведоми Рагю, да му назове човека, чието име той се мъчеше да узнае от три месеца насам — очевидно това е най-подходящият план, но трудностите започваха после, когато се питаше по какъв начин ще уведомим Рагю, къде и чрез кого. Накрая се спря на анонимното писмо — ще изреже думите от някой вестник, ще ги налепи и ще дочака нощта, за да отиде и пусне писмото в пощата. Дори започна да изрязва думите. Но изведнъж този начин й се видя несигурен, не много действен, защото писмото е студено средство и човек може да не му обърне внимание. Ако Рагю не бъде изведнъж възбуден до безумие, ще вдигне ли ръка да убие? Трябва да му се набие истината в ума, и то при такива обстоятелства, че да полудее. В такъв случай кого да изпрати, как да избере доносника, отровителя? Обезсърчена, тя не можа да направи никакъв избор и нощта я завари още да търси трескаво, с натежала глава от тази трагедия, която не можеше да изведе докрай.

Все пак, когато си легна рано, към десет часа, Фернанд беше взела едно ново решение. На другия ден ще накара да й повикат Рагю уж да го попита дали е съгласен жена му да отиде при нея за няколко дни да шие; и когато останат да разговарят двамата насаме, може би тя самата ще намери начин да му каже всичко. Но и това не я задоволяваше много, тревожеха я последиците от един такъв откровен разговор, проведен тайно в кабинета на отсъствуващия й съпруг. Чувствуваше се щастлива, че той отсъствува, и изпъна на цялото легло гъвкавото си тяло и изморените си от треската крайници. Най-сетне, обзета от съмнение и не знаейки какво ще направи, заспа, толкова бе изтощена от умора, че до пет часа сутринта не помръдна, а само леко дишаше като дете. Когато стенният часовник удари пет аса, изведнъж се събуди; лежейки по гръб с широко отворени очи в мрака на стаята, подхвана размишленията си оттам, където ги бе прекъснала, и веднага с необикновена яснота взе смело решение. Беше много просто, самата тя трябваше да отиде в завода под съчинения вече предлог и да изтърве невъзвратимата дума по време на разговора. Беше осведомена, знаеше, че Рагю работи сега в нощната смяна, така че на разсъмване, към седем часа, ще може да слезе и да го посрещне в момента, когато дневните смени заместват нощните. Във възбудата, в която отново бе изпаднала, не разсъждаваше, беше напълно уверена, че е избрала най-правилното решение; тласкаше я да действува не толкова разумът, колкото самочувствието на хищна жена, съблазнителка на мъже, която разчита на сложността на човешките същества и на нещата, на обстоятелствата, които не й бяха съвсем ясни, но които положително ще настъпят.

Какво очакване от пет до седем часа в желания ден, който така бавно настъпваше! Тя не можа пак да заспи, въртеше се в горещото си легло, бързайки да изтича на тази среща, която сама си бе определила; досега нито една любовна среща, нито една надежда за ново, непознато, безумно удоволствие не бе я изгаряла така като с хиляди огнени игли. Тя не можеше да намери прохладно място за краката и ръцете си, препречваше цялото голямо легло с гъвкавите си прешлени като на тънка усойница, ризата й се бе надигнала от постоянното движение, гъстата й коса беше разчорлена и покриваше пламналото й лице. Но желанието й не отслабваше, дори не искаше да разсъждава повече, да предвиди как ще се развият работите, да ги организира предварително, за да осигури успех на плана си. Беше убедена, че всичко ще върви много добре. Стори й се, че съдбата я отнася към неизбежни събития, в които ще играе решителна роля и които ще се подчиняват на нейната воля. И се измъчваше само от дългото чакане, понеже не знаеше вече как да убие минутите; най-после започна сама да се гали, за да угаси малко огъня, който изгаряше кожата й. Нейните малки, дълги и нежни ръце бавно се плъзгаха нагоре по бедрата, спираха се на корема, отново се спускаха надолу, плъзгаха се навсякъде, галеха я леко, едва доловимо, после отиваха още по-нагоре чак до твърдите гърди, където изведнъж се разяряваха, сграбчваха двете гърди и ги мачкаха в острата възбуда, която не можеше да се успокои.

Най-сетне в седем часа без четвърт — точно времето, което си бе определила — Фернанд скочи от леглото. Студът в стаята я смрази; тя стана много спокойна, пълна господарка на себе си. Макар че едва се зазоряваше, тя не запали лампа, не отвори дори прозоречните капаци. Само събра косата си, нави я и я закрепи с фуркети; без да си слага корсет, облече един широк, бял фланелен пеньоар, в който цяла се уви, и обу велурени пантофи, също така бели. И слезе както в дните, когато сутрин трябваше да даде някакви нареждания, за които се бе сетила през нощта.

Долу слугините не бяха още станали, като използуваха отсъствието на господаря и разчитаха, че госпожата ще спи до късно. Фернанд с необикновено самообладание премина през кабинета на съпруга си, отвори вратата на тесния и къс коридор, който съединяваше кабинета със заводската сграда, където се намираше администрацията. Чиновниците идваха в осем часа, а момчето, което метеше помещението, се шляеше навън, по пътя, заедно с пазача, който спокойно пушеше лулата си. Те дори не я забелязаха и тя можа да прекоси двора, да влезе в халето на леярските пещи, без никой да я види. Беше спокойно самоуверена пък и обстоятелствата бяха благоприятни — работниците от нощната смяна си бяха отишли, макар че работниците от дневната смяна не бяха още дошли. И като връх на щастливия шанс тук беше само Рагю, който, увлечен като бесен в работата, бе закъснял и сега трябваше да се преоблече.

Макар и да знаеше пътя, Фернанд никога не се осмеляваше да влиза така сама в това мрачно царство на въглищата и желязото. Тя изпитваше голямо отвращение от такава мръсотия и мизерия. И затова малко се смути, когато трябваше с белия си пеньоар и с белите си пантофи да влезе в огромната мрачна дупка на леярското хале. Раждащият се ден едва проникваше в помещението, в което само две запалени пещи прорязваха летящите пушеци като два звездни лъча. Тя не знаеше къде да стъпи сред калните локви на пода, почернял от въглищен прах и отрупан със слитъци желязо. Задавяше се от острата миризма на газовете от пещите и човешките изпарения. Все пак влезе и в просторното празно хале веднага забеляза Рагю, който вървеше към дървената барака, където работниците окачваха дрехите си. През цялата нощ майсторът-леяр беше месил стоманата, изпаднал в бясна жажда да унищожава и да забравя, която го караше да върти ръжена като оръжие, с което би разсякъл света. Беше още облян в пот, хвърлил престилката си и останал само по риза и работна дреха; и преди да облече градските си дрехи, той допиваше четвъртия литър вино, с който надхвърляше обичайната си нощна дажба; той пиеше от шишето, беше пиян от виното, от пламъците и от нестихналата ярост. И изведнъж от прага на бараката видя Фернанд, една съвсем бяла жена в страшния мрак на халето, и толкова се учуди на това видение, че тръгна напред, за да се увери.

Като го видя, че надига бутилката, за да изпразни в гърлото си това, което бе останало в нея от литъра, Фернанд се смути още повече и се спря. Той беше полугол, разкопчаната риза откриваше много белите му гърди, а голите до рамене ръце показваха също кожата си, фина и блестяща кожа на рижия мъж, която рязко се отличаваше от цвета на зачервеното и изпечено от огъня лице. Тя си помисли, че трябва да почака, докато се облече, та после да отиде при него. Но това не стана, защото той тръгна към нея и тя трябваше веднага да започне разговора.

— Аз съм, Рагю, искам да ви помоля за нещо и понеже знаех, че сте тук…

Той толкова много се изненада от смущението й, че продължаваше да я гледа с отворена уста. Тогава и тя самата почувствува необяснимото неприличие на постъпката, но престана да се безпокои и побърза да обясни, като се насочи право към целта:

— Исках да ви попитам дали ще се съгласите вашата жена да дойде при мене за няколко дни. Имам нужда някой да ми помогне и затова помислих за нея.

Изведнъж Рагю забрави, че това посещение на Фернанд е необикновено. Вълна на безумен гняв накара да закипи кръвта в главата му.

— Жена ми ли! Жена ми ли искате? Ах, по дяволите! Вземете я, вземете я и не ми я връщайте, нека да пукне!

Фернанд очакваше такова избухване. Тя се престори на изненадана, на разчувствувана от състрадание и отчаяние:

— Не се ли подобриха отношенията във вашето семейство? Предполагах, че сте й простили, че работите се нареждат в името на бедното малко същество, което ще се роди.

— Какво да простя? — извика Рагю при този нов удар с камшик, който тя му нанесе по раната, предизвикана от ревност. — Да простя заради детето, което курвата си е направила? Курвата ще си прави удоволствие, а аз ще похабявам тук силите си!

— Разбира се, жена ви е постъпила лекомислено; тя е толкова млада, толкова красива, че е естествено на нейната възраст човек да обича удоволствията, да се отдава на хубавите, господа, които я ласкаят.

Той затвори очи пред огнената картина, рисувана от нея, като беснееше и глухо ругаеше:

— Ще й дам аз на нея господа да я ласкаят! И вие, госпожо, искате да простя, да храня нейното копеле, копелето, което е заченала като мръсна кучка?

Тогава Фернанд се престори на силно учудена и като си даде вид на съвършено невинна, изрече приготвените думи:

— Но на мене друго ми казаха! Смятах, че този въпрос за детето е уреден. Нима бащата няма да го вземе и се погрижи за всичко?

— Кой баща?

— Ами директорът на Крешри, този господин Люк, който всъщност е бащата.

— Как така бащата?

Изумен, Рагю не разбираше; той беше приближил горещото си потно лице до този изящен женски образ, до тази свежа уста, от която излизаха странни думи.

— Нима това не е вярно? Вие нищо ли не знаете? О, господи, колко съжалявам, че много се разприказвах! Бяха ми казали, че сте се разбрали с този господин Люк и ще задържите жена си, при условие че вземе детето, тъй като той го е направил.

Тръпки разтърсиха Рагю, в очите му блестеше безумие; той все повече приближаваше към нея долната си сгърчена челюст. Той яростно ругаеше, загубил всяко приличие, защото беше вече само мъж, пред когото стоеше жена.

— Какво ми бръщолевиш ти? За какво си дошла тук? Ти искаш да ме накараш да вярвам, че господин Люк е опал с жена ми; това е твърде възможно, дори вярно, защото сега очите ми се отвориха и всичко си обяснявам. Не се бой, господин Люк ще си получи заслуженото, аз имам грижата… Ами ти? Защо си дошла? Защо ми наговори всичко това?

Той така страшно дишаше в лицето й, че тя се изплаши, чувствуваше, че той има надмощие над нея, че цялата й привлекателна женска ловкост е безсилна пред този обезумял дивак. Опита се да се отдръпне назад.

— Вие не сте на себе си, Рагю. Ако искате, елате при мен, когато се успокоите, да си поговорим.

С един скок Рагю й прегради пътя.

— Не, не! Слушай сега, искам да ти кажа…

В страха си тя не забеляза, че пеньоарът й се е разтворил; той виждаше част от изящните й като коприна гърди. А най-вече той чувствуваше, че тя е гола, без корсет, без пола, едва загърната с тази развяваща се дреха, която може да смъкне само като я дръпне с грубите си ръце. Тя миришеше на хубаво, благоухаеше и беше още съвсем топла от леглото, влудяваше го необикновеното появяване на тази бяла плът, на тази съвсем бяла жена в неговия черен ад с огнени езици.

— Чакай, нали ти каза, че хубавите господа ласкаят нашите жени и им правят деца… Тогава, значи, съвсем справедливо е да им върнем това и е ред и техните жени да минат през нашите ръце.

Тя разбра, той я блъскаше към дървената барака, към тази мръсна съблекалня, тази мрачна дупка, в дъното на която бяха захвърлени дрипи. Тя също загуби самообладание и започна да се защищава, възмутена и ужасена от приближаването на чудовищните обятия.

— Оставете ме, ще викам!

— Ти няма да викаш, няма да събереш хората. За тебе ще бъде много по-зле.

Издал напред долната си челюст, той продължаваше да я блъска грубо и да я опипва с коравите си ръце. Миризма на див звяр лъхаше от него, от бялата му кожа, която тя виждаше през разтворената му риза. Гореща пот го обливаше и възбуждаше както по време на бясната нощна работа, а кръвта му, сякаш нагрята от пещта, кипеше във вените му. И самата тя, опалена от този чудовищен пламък, чувствуваше, че е безсилна, че не може да се съпротивлява, че е покорена, че няма вече смелост да вика за помощ.

— Кълна ви се, че ще викам, ако не ме пуснете.

Но той мълчеше, стиснал зъби, изпаднал във френезия, в която жаждата да пролива кръв достига до полов нагон, до жажда за изнасилване. С един последен тласък той я повали в ъгъла върху натрупаните стари миризливи дрехи. С двете си ръце той смъкна пеньоара и разкъса ризата й; разголена, той я притискаше под себе си, мъчеше се да не й позволява да го драска с ноктите си по тялото. Смътна ярост я беше обзела, тя се биеше мълчаливо като диво животно, скубеше косата му, хапеше го по раменете, опитваше се да го засегне по-надолу, да го обезобрази, а той продължаваше да ругае:

— Курви, курви, всички сте курви!

Изведнъж тя престана да се съпротивлява. Вълна на отвратително сладострастие, някакво страшно опиянение заля плътта и, някаква силна тръпка потисна волята й, накара я да се самозабрави и я упои. И това страшно сладострастие бе породено от самото нейно падение, от този отвратителен куп дрехи, от смрадливата мрачна барака, от този побеснял дивак с миризма на звяр, с потна кожа и с нагрята от пещите кръв — изобщо от цялата тази стоварила се върху нея мрачна тежест на „Бездната“, на това унищожаващо човешкия живот чудовище, чийто мрак, прорязан от пламъци, адски замайваше главата й. Тази жадуваща за удоволствия жена, тази развратница, толкова малко галена от съпруга си и от своя любовник-хубавец, бе разтърсена от възбуда. Тя се примири, прие в обятията си пияния грубиянин и в неизпитвана досега спазма извика обезумяла от удоволствие като самка, обладана от самец в дъното на гората.

Рагю веднага след това се изправи на крака. Също като глиган в бърлогата си, той се въртеше и ръмжеше, докато бързо се обличаше. Сакото му беше паднало под нея, той я ритна като ненужна вещ. После я ритна още два пъти с вид на човек, който е загубил нещо; и при всеки ритник ръмжеше:

— Мръсница! Мръсница! Мръсница!

После, едва като се облече, той намери това, което търсеше — ножа си, който се беше изплъзнал от джоба му и паднал под единия от разтворените крака на жената. Той го грабна и изскочи с последно ръмжене:

— А сега другия! Ще му видя сметката!

Останала да лежи неподвижно върху старите дрипи, Фернанд, съсипана от преживяното насилие, беше закрила лице с двете си сгърчени ръце. Миг след това тя с мъка се изправи, отново нави косата си и се уви колкото можа в дрипите на пеньоара. И има необикновеното щастие да се завърне така, както беше дошла, без да срещне никого, като се промъкваше край сградите и тичешком преминаваше през безлюдните помещения. И най-сетне, когато се прибра в стаята си, тя се почувствува спасена. Но какво да прави с разкъсаните, изцапаните, нечистите дрехи, в които се беше върнала? Пантофите от бял велур бяха почернели от кал, по белия фланелен пеньоар имаше петна от масло и въглища, по разкъсаната риза личаха отвратителни следи. Тя бързо реши, сви в пакет това бельо, което никой не трябваше да види, и го скри под един мебел с мисълта по-късно да го изгори, както убиецът прави с окървавените си дрехи. После, след като облече чиста риза, отново си легна, безсилна да стои права — искаше да заспи, да забрави необикновената минута, която беше преживяла! Но макар и да беше сменила ризата си, животинската миризма на мъжа беше останала по кожата й, а косата й беше запазила пиянския дъх, който я бе замаял. И отново трябваше да преживее минутата на това опиянение, на това ужасно сладострастие, на миризмата на хищен звяр, с която беше напоено тялото й и която бе проникнала чак под ноктите й. Тя не можеше да заспи, лежеше по гръб, без да мърда, потънала в завивките, затворила очи, притиснала с ръце голия си корем, все още в плен на ужасния спомен, който я разкъсваше, който я изгаряше в непрекъснатото повтаряне на това непознато, жестоко удоволствие, на което не можеше да се насити. Минаваха часове, тя не мърдаше, потънала в едно отвратително и едновременно прекрасно главозамайване без край.

Чак към десет часа камериерката Фелиси се осмели да почука и да влезе, озадачена, че госпожата още не е позвънила; имаше и още една причина — тя с нетърпение искаше да й съобщи голямата новина, която разтърсваше квартала.

— Госпожата да не е болна?

Не получила отговор, тя почака един миг, после се насочи към прозореца, за да отвори капаците, както правеше обикновено. Но я спря един шепот, идващ откъм леглото.

— Госпожата още ли иска да си почива? Пак не последва отговор. И Фелиси, която изгаряше от желание да съобщи на госпожата голямата новина, все пак се осмели да каже:

— Госпожата не знае ли?

Дълбоко трепетно мълчание изпълваше потъналата в мрак стая. От смътно очертаващото се легло долиташе само леко дишане, издаващо един буен, извънредно пълнокръвен живот, скрит тук под задушаващите завивки.

— И така, госпожо, един работник от „Бездната“, онзи Рагю, вие го знаете, току-що уби с нож господин Люк, управителя на Крешри.

Фернанд, сякаш изхвърлена от пружина, седна на разхвърленото легло, съвсем бледа, разчорлена и разгърдена.

— А! — каза тя просто.

— Да, госпожо, забил е ножа си в гърба му, между двете плешки. Казват, че било заради жена му. Какво голямо нещастие!

С втренчени в далечината очи, сякаш гледаше невидимото, с повдигащи се гърди и с тяло, изпънато от спазмата, която продължаваше, Фернанд седеше неподвижна в полумрака.

— Добре — каза тя най-сетне, — оставете ме да спя.

И когато камериерката затвори тихо вратата, тя пак се отпусна в разтуреното легло, легна встрани, обърна лице към стената и отново застина неподвижна. Сега един отвратителен вкус на кръв се смесваше с миризмата на хищен звяр, с която изцяло бе напоена; и една чудовищна възбуда от престъплението се сля с нейното удоволствие.

Стори й се, че умира, толкова това чувство беше силно, остро, сякаш желязно острие разсичаше най-потайните и най-нежни гънки на сладострастието. Това беше незабравимо — щастието, ужасът и тържеството, цялата и нервна система се беше съчетала в един пристъп на възбуда, каквато досега никога не бе изпитвала и каквато никога вече нямаше да изпита. Тя стоя така унесена с часове в мрака на парещото легло, с лице към стената, сякаш не искаше да се върне към баналността на всекидневието си, за да може да преживява до безкрайност отвратителната наслада.

Беше около девет часа на това бледо зимно утро, когато Люк бе ранен. Както обикновено, той отиваше да направи утринното си посещение в училищата, най-любимото му занимание през деня; и Рагю, който го дебнеше, скрит зад ствола на един чашкодрян, се хвърли върху него, заби ножа си между плешките, когато той беше на прага, като се смееше с момиченцата, които бяха притичали да го посрещнат. Люк извика силно и падна, а убиецът побягна към склона на Монбльозите, където изчезна сред скалите и храсталаците. По това време Сьорет беше в млекарницата, която се намираше на другия край на парка. Ужасени, присъствуващите момиченца се разбягаха, като зовяха за помощ и викаха, че Рагю е убил господин Люк. Изминаха няколко минути, докато работниците от завода, чули виковете, можаха да вдигнат жертвата, загубила съзнание от силния удар. Беше вече изтекла локва кръв; стъпалата на дясното крило на Обществения дом, където се помещаваше училището, бяха червени, сякаш осветени от кръвта. Никой дори не помисли да преследва Рагю, който бягаше в далечината. А Люк, когото работниците искаха да пренесат в една съседна зала, дойде в съзнание и помоли със слаб глас:

— Не, не там, приятели, а у дома.

Трябваше да му се подчинят и го пренесоха с носилка до къщичката, в която живееше. Но когато с големи усилия го поставиха в леглото му, той отново загуби съзнание от силните болки.

В този момент пристигна Сьорет. Едно от момиченцата има смелостта да отиде до млекарницата и да й каже; а един от работниците изтича до Боклер, за да доведе доктор Новар. Като влезе и видя Люк, прострян бледен и окървавен в леглото, Сьорет помисли, че е мъртъв; тя падна на колене пред леглото, обзета от толкова силна мъка, че издаде любовта си към него. Беше хванала една от безжизнените му ръце, целуваше я и като ридаеше, изливаше чувствата си, потискани в дъното на душата й. Наричаше го своя единствена любов, единствено съкровище. Загубеше ли го, тя загубваше всичко, дори сърцето си, нямаше повече да обича и да живее. И в отчаянието си не забелязваше, че Люк, облян от сълзите й, беше дошъл в съзнание и я слушаше с безкрайна нежност и тъга.

После с лек като полъх глас той прошепна:

— О, вие ме обичате! Бедната ми, бедната ми Сьорет!

Но тя, изненадана и щастлива, че той е жив, не съжали за признанието си, а напротив — радваше се, няма да има нужда да го лъже повече, като беше уверена, че никога не ще му причини страдание със своята любов.

— Да, аз ви обичам, Люк, но това няма никакво значение. Вие ще живеете и това ми стига, аз не ви ревнувам, че сте щастлив… О, Люк, живейте, живейте, аз ще ви слугувам.

В тази трагична минута, когато смяташе, че смъртта е близко, това откровение, тази безмълвна и несподелена любов, която го окриляше и придружаваше като ангел-пазител, го накара да изпита огромна и мъчителна нежност.

— Бедната ми, бедната ми Сьорет! О, моя божествена и тъжна приятелко! — прошепна той с отслабващия си глас.

Вратата се отвори и в стаята влезе много развълнуван доктор Новар. Той веднага се зае да разгледа раната, подпомогнат от Сьорет, чиито качества на добра милосърдна сестра му бяха известни. Възцари се дълбоко мълчание, един миг на неизразима тревога. После настъпи очакваното облекчение, едно разнежване от надежда. Ножът бе опрял до костта на плешката и се бе отклонил встрани, не бе засегнал нито един важен орган, а бе разкъсал само тъканта. Но раната беше страшна, може би костта бе счупена, което можеше да предизвика усложнения. Макар да нямаше непосредствена опасност, лечението положително щеше да бъде много продължително. И все пак каква голяма радост, че смъртта е избягната!

Без да отдръпва ръката си от ръката на Сьорет, Люк леко се усмихваше. Той попита:

— А знае ли моят добър приятел Жордан?

— Не, още нищо не знае, от три дни се е затворил в лабораторията си. Но ще ви го доведа… Ах, приятелю мой, колко щастлива ме прави уверението на доктора!

Сияеща, тя продължаваше да държи ръката му, когато вратата се отвори отново. И в този щастлив миг влезе Жозин. Веднага щом научила за убийството, тя бе тръгнала тичешком, ужасена и обезумяла. Значи, случило се бе това, от което се страхуваше. Някой негодник бе издал нейната скъпа тайна и Рагю бе убил Люк, нейния съпруг, бащата на нейното дете. Животът й бе свършил, тя нямаше вече какво да крие, тя ще умре тук, в дома си.

Люк извика, като видя Жозин. Той бързо изпусна ръката на Сьорет и направи свръхчовешко усилие да се привдигне.

— О, ти си, Жозин! Ти се връщаш при мен!

И когато, залитайки от своята много напреднала вече бременност, тя се наведе над него до леглото, той забеляза смъртната й уплаха и я успокои.

— Ти се връщаш при мене заедно със скъпото дете, Жозин; не се отчайвай, аз ще живея, докторът ме увери. Ще живея за вас двамата!

Тя го слушаше и въздъхна дълбоко, сякаш животът се връщаше в нея. Господи, нима се осъществяваше непоколебимата надежда, това, което очакваше от живота, което изглеждаше толкова трудно?

Той ще живее; този ужасен удар с нож съединяваше завинаги тези, които бяха неразривно свързани един с друг.

— Да, да, аз се връщам при тебе, Люк, ние се връщаме при тебе и вече никога няма да се разделим, тъй като няма вече какво да крием… Спомни си, аз ти бях обещала да се върна при тебе в деня, в който ти ще имаш нужда от мене, когато няма да ти бъда пречка, но помощница с това скъпо дете, което ще свърже нас двамата с нова сила… Всички други връзки са развързани, аз съм твоя жена пред всички, мястото ми е тук до тебе.

Той беше толкова развълнуван, толкова радостен, че сълзи се появиха в очите му.

— А, скъпа, скъпа Жозин, любовта и щастието влязоха тук заедно с тебе!

Но изведнъж той се сети за Сьорет. Вдигна очи и я видя изправена от другата страна на леглото малко бледа, но усмихната. С благодарствен поглед той отново й се усмихна.

— Добрата ми Сьорет, трябваше да крия от вас тази тайна.

Тя леко потръпна и каза просто:

— О, аз знаех, една сутрин видях Жозин да излиза от къщата ви.

— Значи, знаели сте!

Той си обясни всичко и изпита към нея дълбоки чувства на съжаление, възторг и обожание. Нейното себеотрицание, нейната любов към него, засвидетелствувана с безкрайна нежност като дар на целия й живот, го вълнуваше и въодушевяваше като акт на най-висш, най-чист героизъм. Тихичко, почти на ухото му, тя добави:

— Не се безпокойте Люк, аз знаех и си останах вашата най-предана и най-братски любеща ви приятелка!

— Ах, Сьорет! — повтори той едва чуто. — Ах, божествена и тъжна приятелко!

Виждайки колко е отпаднал, доктор Новар се намеси и абсолютно му забрани да говори. Добрият доктор тайно се радваше на всичко, което научи тук.

Много хубаво беше, че неговият ранен имаше сестра и жена, които ще го гледат; но трябваше да бъде благоразумен, да не вдигне температура от много вълнение. Люк обеща да бъде разумен, да не говори и само да отправя нежни погледи към Жозин и Сьорет, тези два ангела, единият отдясно, другият отляво на леглото му.

Настъпи дълго мълчание. Пролятата от апостола кръв беше голготата, страданието, което щеше да роди победата.

Двете жени тихо се суетяха около него и той отвори очи, за да благодари с поглед. После, заспивайки, прошепна:

— Най-сетне любовта дойде, сега сме победители.

V

Появиха се усложнения, Люк едва не умря. Два дни мислеха, че няма да оживее. Жозин и Сьорет не се отдалечаваха от леглото му, дори и Жордан седеше до ранения, зарязал лабораторията си — нещо, което не беше правил от боледуването на майка си. Какво голямо отчаяние беше обзело тези нежни сърца, които от час на час очакваха да издъхне любимото им същество!

Ударът с ножа, който Рагю беше нанесъл на Люк, потресе Крешри. В халетата хората бяха опечалени, но работата продължаваше; всички работници, които постоянно се интересуваха за болния, бяха солидарни и проявяваха любов и загриженост към Люк. Това безумно убийство, пролятата кръв щеше да засили братските връзки повече, отколкото хуманитарният опит през изтеклите години. Дори в Боклер много хора чувствуваха симпатии към този момък, толкова млад още, толкова красив и толкова деен, чието единствено престъпление извън делото му за справедливост беше, че е обикнал една прекрасна жена, измъчвана от съпруга й с обиди и ритници. Изобщо никой не се възмущаваше, че Жозин, чиято бременност беше много напреднала, се е преселила при агонизиращия Люк. Намираха това за много естествено: не беше ли той баща на детето? Нима двамата не бяха изкупили със сълзи правото да живеят заедно? Освен това стражарите, които се бяха спуснали да преследват Рагю, не бяха открили никакви следи — петнадесетдневните търсения не дадоха резултат; един факт като че ли разплиташе драмата — в дъното на една пропаст в Монбльозите бяха открили мъжки труп, полуизяден от вълците, и някои твърдяха, че тия страшни останки са на Рагю. Смъртен акт не можеше да се състави, но се разпространи слухът, че Рагю или е загинал при нещастен случай, или се е самоубил, обезумял от престъплението си. Тогава, щом като Жозин е вдовица, защо да не живее с Люк, защо Сьорет и брат й Жордан да не приемат в дома си това семейство? Тяхната връзка беше толкова естествена, толкова силна и толкова неразривна отсега нататък, че впоследствие никой не си спомняше, че двамата не са сключили законен брак.

Най-сетне през един слънчев февруарски ден доктор Новар счете, че животът на Люк е вън от всяка опасност; и наистина няколко дни по-късно раненият започна да възстановява силите си. Зарадван, Жордан се беше върнал в лабораторията си. Около него останаха само Сьорет и Жозин, много уморени от безсънните нощи, но съвсем щастливи! Най-вече Жозин, която никак не се щадеше въпреки състоянието си и много се измъчваше, без да казва никому. Една слънчева утрин в ранната пролет, още при ставането си, тя почувствува родилни болки. Едва при закуската, когато Люк ядеше първото позволено му от доктор Новар яйце, тя леко извика.

— Какво ти е, мила Жозин?

Тя се опита да прикрие състоянието си, но болката така се усили, че трябваше да признае:

— О, Люк, мисля, че е дошло времето.

Той разбра, обзе го буйна радост, но като я видя да пребледнява и да залита, се разтревожи.

— Жозин, Жозин, сега е ред и ти да страдаш, но за нещо толкова положително, за едно толкова голямо щастие!

Притича Сьорет, която бе нещо заета в съседния малък салон; тя веднага предложи да пренесат Жозин другаде, защото тук нямаше друга спалня стая, в която да роди. Но Люк започна да я моли:

— О, не правете това, мила приятелко! Не отвеждайте Жозин. Аз страшно много се тревожа. Ами тук тя е у дома си, нищо друго не може да ни свърже повече… Може да се нареди някак си, като се постави легло в салона.

Разтърсена от силни болки, Жозин бе паднала в едно кресло; тя също бе поискала да я пренесат някъде, но като чу думите на Люк, се усмихна божествено. Той имаше право; нима можеше да го напусне сега, нима любимото дете нямаше да направи неразривна връзката им? И дори Сьорет със своята чиста всеотдайност разбра и се съгласи; а в това време влезе доктор Новар за обичайното си утринно посещение.

— Пристигам точно навреме — каза весело той. — Ето че имам вече двама болни! За бащата аз вече не се тревожа, но и за майката съвсем не се безпокоя. Ей сега ще видите.

За няколко минути всичко беше уредено. В салона имаше един голям диван, който избутаха по средата на помещението. Сложиха върху него дюшек и приготвиха леглото. Беше съвсем навреме, раждането стана веднага много бързо и необикновено сполучливо. Докторът продължаваше да се смее, шегуваше се, казваше, че съжалявал, че не бил останал вкъщи, тъй като всичко вървяло така добре. По искане на Люк бяха оставили широко отворена вратата между стаята и салона; принуден да бъде още на легло, той седеше, загрижено се вслушваше, искаше всичко да чуе и да разбере. Всяка минута задаваше въпроси, изгаряше от желание да узнае всичко. Сърцето му се свиваше от болка при най-слабите охкания на любимата жена, която се измъчваше тук толкова близо до него, без да може да я види. Много му се искаше самата тя да му отговаря макар и с една дума, за да го успокои; и тя намираше сили, отвръщаше от време на време с някоя откъслечна дума, като се мъчеше да бъде весела и да скрива треперенето на гласа си.

— Но стойте спокойно, оставете ни на мира! — скара му се най-сетне докторът. — Нали ви казвам, че всичко върви прекрасно, никога един малък мъж не е идвал така прелестно на бял свят! Защото, знаете ли, наистина ще бъде малък мъж!

Изведнъж се разнесе лек вик, викът на живота, един нов глас, който прозвуча в светлината. А Люк, наведен, устремен с цялото си същество към онова, което ставаше в салона, чу този глас и сърцето му радостно трепна.

— Син ли, син ли? — попита развълнувано той.

— Почакайте де! — отвърна Новар през смях. — Много бързате, ще видим!

И почти веднага добави:

— Но, разбира се, син е, един малък мъж, както ви бях казал!

Преизпълнен с радост, Люк плесна с ръце като дете и извика още по-силно с цяло гърло:

— Благодаря, благодаря, Жозин! Благодаря за хубавия подарък! Обичам те и ти казвам благодаря, Жозин!

Тя не можа да отговори веднага, беше толкова измъчена и толкова изтощена, че нямаше сили да говори. А той, започнал да се безпокои, повтори:

— Обичам те и ти казвам благодаря, Жозин!

И с напрегнат слух, обърнал се към вратата на съседното помещение, Люк долови най-сетне един много тих глас, подобен на радостна, пленителна въздишка:

— Обичам те и аз ти казвам благодаря, благодаря, Люк!

Няколко минути по-късно Сьорет занесе детето на бащата, за да го целуне. Тя таеше в сърцето си толкова чиста любов, че сияеше от възторг, радваше се на хубавото раждане, на това едро дете и споделяте щастието на Люк. И, ликуващ, след като целуна сина си, той й каза нежно:

— Сьорет, приятелко моя, трябва и вас да целуна, вие заслужавате това, аз съм толкова щастлив!

— Така е, драги мой Люк, целунете ме, ние всички сме толкова щастливи! — отвърна със същия нежен и радостен тон тя.

После, през следващите седмици, всички бяха щастливи от двойното оздравяване. Щом докторът му позволи да става, Люк прекарваше по един час дневно в съседния салон, седнал в един фотьойл до леглото на Жозин, която още лежеше. Ранната пролет изпълваше помещението със слънце; на масата винаги имаше букет от прекрасни рози, който докторът всеки ден носеше от градината си и който, както самият той казваше, беше неговата рецепта за младост, здраве и красота. Между леглото и креслото беше люлката на малкия Илер, когото Жозин сама кърмеше. Сега детето най-вече изпълваше техния живот, то беше за тях новата сила и надежда. В непрекъснатите проекти за бъдещето, които правеше, докато чакаше да се възстанови напълно, Люк повтаряше, че отсега нататък бил много спокоен, напълно уверен, че ще създаде Града на справедливостта и мира, тъй като има любовта, плодотворната любов — Жозин и малкия Илер. Нищо не могло да се сътвори без детето, то е живото дело, което разширява и разпространява живота, то продължава днешния ден с утрешния. Само любовта между мъжа и жената може да роди този живот, който ще спаси бедните хора от несправедливостта и мизерията.

Когато Жозин за първи път се изправи на крака и започна новия си живот редом с Люк, той я притисна в прегръдките си и извика:

— О, ти си само моя, ти винаги си била само моя, тъй като твоето дете е от мене! Сега ние се допълваме един друг, с нищо не ни плаши вече съдбата!

Веднага щом Люк пое управлението на завода, симпатията, която му се засвидетелствуваше от всички страни, направи чудо. Впрочем това не се дължеше само на пролятата кръв, осветила успеха на Крешри, който вече нестихващо, непобедимо все повече растеше. В мината попаднаха на щастлива находка и тя стана извор на огромни богатства, защото най-сетне бяха открили жили, богати на прекрасен материал, както предвиждаше Морфен. И оттогава започнаха да произвеждат на ниска цена железни и стоманени изделия, които бяха толкова качествени, че дори беше застрашена „Бездната“, произвеждаща много скъпи, фино изработени предмети. Крешри не можеше да има конкуренти. Освен това с широкото развитие на демократическите движения навсякъде се разширяваха железопътните линии, удесеторяваха се строежите на мостове, на сгради, на цели градове, за които се използуваха все по-големи количества железни и стоманени конструкции. От онова време, когато първите потомци на Вулкан са топели желязо в една дупка, за да коват оръжие за защита и завладяване на територии и хора, употребата на желязо се разширява и в края на краищата желязото ще стане утре източник на справедливост и мир, когато науката окончателно го покори, започне да го произвежда почти на безценица и го приспособи за всички нужди. Но това, което определи процъфтяването, триумфа на Крешри, бяха най-вече по-добрата администрация, по-голямата честност, по-голямото равенство, по-голямата солидарност. Заводът носеше успеха си още от първия ден, когато бе създаден върху базата на разумното сдружаване между капитала, труда и знанието; а трудните дни, които преживя, различните препятствия, кризите, които бяха счели за смъртоносни, бяха неизбежните изпитания по пътя на похода, когато е необходимо да не се отстъпва, за да се стига до целта. И затова днес ставаше ясно, че заводът винаги е бил устойчив, изпълнен с жизнени сокове за жътвата на бъдещето.

Отсега нататък това щеше да им служи като показен урок, като решителен смел опит, който постепенно ще убеди целия свят. Как може да се отрича силата на това сдружение на капитала, труда и знанието, когато печалбите от година на година ставата все по-значителни и когато работниците на Крешри вече получаваха два пъти повече от своите другари в другите заводи? Виждайки как вчерашните нещастни наемни работници се възраждат, как стават отново здрави, разумни, весели и благи хора, крачещи към пълната свобода и справедливост, как може да не се признае, че осемчасовият, шестчасовият, тричасовият труд, станал привлекателен поради самото разнообразие на задачите, и то в светли и весели цехове с машини, които и децата биха управлявали, е основата на бъдещото общество? Как може да не се стигне до заключението, че е необходимо кооперирането, което премахва паразитното посредничество и търговията, поглъщащи толкова богатства и сили, когато централните магазини работят безукорно, като увеличават десеторно благосъстоянието на вчерашните бедняци и ги задоволяват с такива наслади, които досега бяха достъпни само за богатите? Как може да не се вярва на чудесата на солидарността, която трябва да направи живота лек, като го превърне в непрекъснат празник за всички, когато се присъствува на приятните събрания в Обществения дом, предназначен да се превърне в кралски дворец на народите със своите библиотеки, музеи, театрални зали, паркове и помещения за спортуване и развлечения? И най-сетне как да не се обнови системата на образование и възпитание не върху основата на човешкия мързел, а на неутолимата жажда за знание, като обучението се направи приятно и се остави всеки да се развива съобразно своите наклонности, като се съберат още от ранно детство момченцата и момиченцата, които трябва да вървят един до друг в живота, щом така процъфтяват училищата, отърсени от много книги, съчетаващи занятията и почивките, училищата, които дават първите професионални знания и по този начин помагат на всяко ново поколение да се приближи до идеалния Град, към който човечеството крачи от толкова векове насам?

Така че не ставаше ли заразителен необикновеният пример, който Крешри даваше всеки ден на целия свят? Не се отнасяше вече за теории, а за един действителен факт, който ставаше тук, пред очите на всички, за един прекрасен разцвет, който безспирно се разширяваше. И естествено сдружението печелеше постепенно и хора, и територии в околността, прииждаха на тълпи нови работници, привлечени от печалбите и добрите условия, навред се издигаха нови сгради, които непрекъснато увеличаваха броя на първите постройки. За три години населението на Крешри се удвои и продължи да се увеличава с невероятна бързина. Крешри се превръщаше в Град на мечтите, в Град на реорганизирания и облагороден труд, бъдещия Град на завоюваното най-сетне щастие, който естествено никнеше около също така разширяващия се завод, Град, който постепенно ще стане столицата, естественото сърце, изворът на живота, разпределителят и регулаторът на социалния живот. Работилниците, големите халета се разширяваха, заемаха цели хектари; в същото време сред зеленината на парковете и броят на малките светли и весели къщи се увеличаваше съразмерно с увеличаващия се брой на работниците и чиновниците от всички видове. И малко по малко тази вълна преливаше, напредваше към „Бездната“, застрашаваше да я превземе, да я потопи. Отначало между двата завода имаше обширни голи площи, пустеещи земи, които Жордан притежаваше в подножието на Монбльозите. После към няколкото къщи, построени до Крешри, изникнаха други и още други, цяла редица от къщи, която заливаше всичко, като морски прилив, стигнал вече на двеста-триста метра от „Бездната“. И скоро, когато вълната я настигне, няма ли да я потопи, няма ли да я отнесе, за да я замести със своя тържествуващ разцвет на здраве и радост? И старият Боклер беше също застрашен, защото едното крило на раждащия се град напредваше срещу него, за да помете това черно и смрадливо работническо селище, гнездо на страдания и зараза, в което наемният труд агонизираше под рухващите тавани.

Понякога Люк, строителят, основателят на града, гледаше как расте неговият раждащ се Град, който бе видял в мечтите си в онази вечер, когато бе решил да започне делото си; и сега това дело се осъществяваше, вървеше към завладяване на миналото, издигаше от земята утрешния Боклер, щастливото селище на едно щастливо човечество. Целият Боклер ще бъде завладян, цялото пространство между двата склона на Монбльозите и около клисурата на Бриа, та чак до безкрайните плодотворни полета на Руман ще се покрие със светли къщи. Дори да трябваше да минат още много години, той вече виждаше като ясновидец този Град на щастието, който бе замислил и който вече растеше.

Една вечер Бонер му доведе Бабет, жената на Бурон, която, както винаги, беше в добро настроение. Тя му каза:

— Вижте какво, господин Люк, моят мъж иска да се върне да работи в Крешри. Само че не посмя да дойде сам, защото помни, че ви е напуснал по отвратителен начин… И затова дойдох аз.

Бонер добави:

— Трябва да простите на Бурон, който беше под влиянието на онзи нещастник Рагю… Този Бурон съвсем не е лош, само че е слабохарактерен и ние без съмнение бихме могли да го спасим.

— Ами доведете Бурон — извика весело Люк. — Не искам смъртта на грешника, а напротив. Колко много работници пропадат развратени от свои приятели, без да могат да устоят на гуляйджиите и безделниците. Добър новобранец, ще го използуваме за пример.

Люк никога не се бе чувствувал толкова щастлив, това връщане на Бурон имаше решително значение, макар че той бе вече посредствен работник. Но да го откупиш, да го спасиш, както казваше Бонер, нима това не бе победа над наемния труд? Освен това към неговия град щеше да се прибави още една къща, една малка вълна към другите вълни, за да се увеличи приливът, който трябваше да отнесе стария свят.

Друга вечер Бонер пак дойде да го моли да приеме още един работник от „Бездната“. Но този път новобранецът беше толкова жалък, че Бонер не посмя да настоява.

— Това е бедният Фошар, и той е решил — каза Бонер. — Нали си спомняте за него, той се въртя около Крешри няколко пъти, но не посмя да се реши, толкова много беше видиотен и съсипан от унищожителния и еднообразен труд. Той вече не е човек, а повредено, изкривено зъбчато колело… Страхувам се, че вече не го бива за нищо.

Люк се замисли, спомни си за първите дни от пребиваването си в Боклер.

— Да, зная го, жена му се казва Натали, нали? Тя е загрижена и печална, винаги търси кредит. Аз съм виждал и шурея на Фошар, Фортюне, който още не бе навършил шестнадесет години, но беше много бледен, много отъпял, съсипан вече от преждевременно започнатия еднообразен труд. Бедните хора!… Е добре, нека дойдат всички. Защо да не дойдат? Ще бъдат още един пример, дори и да не успеем да направим от Фошар един свободен и радостен човек!

После с приятна весела усмивка добави:

— Още едно семейство, още една къща към другите. Населението ни се увеличава нали, Бонер? Тръгнали сме към един хубав и голям град, град, за който толкова много съм ви говорил още в началото, в който не можехте да повярвате. Спомняте ли си? Първият опит ви тревожеше, вие бяхте с мене само от благоразумие и благодарност… А сега не сте ли убеден?

Малко смутен, Бонер не отговори веднага. Най-сетне каза откровено:

— Нима мога да бъда убеден? Резултатите трябва да се пипнат с пръсти… Няма съмнение, че заводът процъфтява, че нашето сдружение се разширява, работникът живее по-добре, има малко повече справедливост и щастие. Но вие знаете моите идеи, Господин Люк: всичко това е още проклетият наемен труд, не виждам да се осъществява, обществото на колективизма.

Впрочем сега Бонер се защищаваше само като теоретик. Макар и да не се отказваше от идеите си, както сам казваше, той се проявяваше в труда с всеотдайна вяра, с енергия и мъжество. Той беше работникът-герой, истинският водач, уверен в победата на Крешри, който дава на другарите братски пример на солидарност. Появеше ли се в халетата този толкова едър, толкова силен и толкова добродушен човек, всички ръце се протягаха към него. Той вече беше убеден повече, отколкото признаваше, беше очарован, че другарите не страдат така, че изпитват всички радости, че живеят в здравословни жилища, заобиколени с цветя. Няма да си отиде от този свят, без да се изпълнят мечтите му в живота — по-малко мизерия и повече справедливост.

— Да, да, обществото на колективизма — каза през смях Люк, който добре познаваше Бонер. — Ние ще го осъществим, ние ще осъществим дори нещо по-хубаво; пък ако не го осъществим ние, ще го осъществят нашите деца, милите ни рожби, които възпитаваме за тази цел… Имайте доверие, Бонер, кажете си, че отсега нататък бъдещето е наше, тъй като нашият град расте, непрекъснато расте.

И с широк жест той показа сред младите дървета и покривите на къщите с фаянсови фасади, чиито весели багри блестяха под лъчите на залязващото слънце. И постоянно се връщаше към тия спретнати къщи, които сякаш неговото дихание караше да изникват и които той наистина виждаше как се движат като една миролюбива армия, тръгнала в поход да засява бъдещето върху развалините на стария Боклер и „Бездната“.

Но ако индустриалните работници бяха победили само в Крешри, това щеше да се счита като едно обикновено щастливо събитие без особено значение. Това събитие обаче беше решително и от голямо значение, защото селяните от Комбет също бяха победили с общи усилия, със сдружението, което беше изградено между селото и завода. И там също беше поставено само началото, но то обещаваше огромно богатство! От деня, в който кметът Ланфан и помощникът му Ивоно, сдобрили се поради необходимостта да се сработят, за да воюват и да живеят, бяха успели да убедят всички дребни собственици от общината да се сдружат и да обединят нивичките си, за да се образува един-единствен огромен имот от много стотици хектари, плодородието стана необикновено. Дотогава, особено през последните години, земята им беше обедняла и, както в цялата огромна равнина Руман, някога толкова богата, сега беше безплодна, покрита със слаби, редки класове. Всъщност това бе само последица от мързеливото безразличие и упоритото невежество на хората, от остарелите методи, от липсата на торове, машини и добро разбирателство. Така че какъв урок за обединените комбетци още щом започнаха да обработват задружно своя имот! Купуваха евтино торовете, снабдяваха се със сечива и машини от Крешри срещу хляба, виното, зеленчуците, които му доставяха. Силата им беше в това, че не бяха вече изолирани, че здрави, неразривни връзки свързваха селото и завода; така стана мечтаното, считано дълго време невъзможно побратимяване на селянина с работника — на селянина, който дава хранителното жито на човека, с работника, който дава желязото, за да може да се засее земята и да поникне житото. Крешри имаше нужда от жителите на Комбет, но и жителите на Комбет не можеха без Крешри. Най-сетне беше сключен съюзът, плодотворният брак, който ще роди утрешното щастливо общество. И каква изумителна картина представляваше тази възродена равнина, почти изоставена довчера, а днес покрита с изобилни реколти! Сред другите земи, безжизнени още поради неразбирателство и нехайство, имотът на комбетци изглеждаше като едно малко море от тлъста зеленина, което отначало всички хора от този край гледаха с изумление, превърнало се постепенно в завист. Такава суша и такова безплодие довчера, а такава жизненост и такова изобилие днес! Тогава защо да не се последва примерът на Комбет? Някои съседни общини вече започнаха да се интересуват, да разпитват, искаха да направят същото. Говореше се, че кметовете на Фльоранж, на Линьерол, на Бонийо съставяли планове за сдружаване и събирали подписи. Скоро малкото зелено море ще се уголеми, ще се слее с други морета, все по-надалече и по-надалече ще разстила мощната си зеленина, докато цялата Руман, от край до край, стане един имот, един цял житен тих океан, толкова просторен, че ще може да изхранва цял един щастлив народ. А това време наближаваше, защото и земята-кърмачка също крачеше напред.

Често за удоволствие Люк правеше пеш дълги разходки из тия плодородни ниви; понякога той срещаше Фейа, фермера на Боажелен, който също бродеше там с ръце в джобовете и гледаше мълчаливо и загадъчно как растат хубави реколти в тия толкова добре обработени земи. Люк знаеше за голямата заслуга на Фейа в инициативата на Ланфан и Ивоно, знаеше също, че той и сега още ги съветва. Затова изненадата му беше голяма, като гледаше в какво жалко състояние бяха земите, които той бе наел под аренда, това имение на Гердаш, чиито слаби ниви се чернееха като неплодородна пустиня сред другия толкова богат имот на комбетци.

Една сутрин, когато двамата вървяха и разговаряха по пътя, който разделяше двете имения, Люк не можа да се въздържи да не му направи забележка:

— Я ми кажете, Фейа, не изпитвате ли някакъв срам, че така лошо стопанисвате вашите земи, докато от другата страна на този път земите на съседите ви са така прекрасно обработени? Всъщност вашият личен интерес би трябвало да ви тласка към енергична и разумна работа, за каквато зная, че сте много способен.

Отначало фермерът само мълчаливо се усмихна. После се осмели на говори открито:

— О, господин Люк, срамът е много деликатно чувство за нас, бедните хора. А моят интерес е да добивам само толкова, колкото е необходимо да живея от тия земи, които не са мои. И аз това правя, обработвам ги толкова, колкото да имам хляб, защото ще бъде много голяма глупост да ги обработвам, да ги торя, да ги направя прекрасни ниви, тъй като това ще обогати само господин Боажелен, който при всяко изтичане на срока на арендата може на ме изхвърли… Не, не! За да превърнеш една нива в добра нива, тя трябва да бъде твоя или още по-добре да бъде обща.

И той започна да се присмива, да се подиграва на тия хора, които крещят на селяните: „Обичайте земята! Обичайте земята!“ Навярно той искаше да обича, но едновременно с това искаше и самият да бъде обичан, тоест не искаше повече да обича заради господарите. Той често повтаряше, че баща му, дядо му, прадядо му са обичали земята под заплаха на тоягата на експлоататорите, без да имат друга полза освен мизерията и сълзите. Така че на него му било дошло до гуша от тази хищна експлоатация, от тази измамна сделка на арендата — земята да бъде обичана, галена, оплодотворявана от фермера, за да може след това собственикът да обере всичко, цялото богатство.

Настъпи мълчание. После, като потисна гнева си, той добави с тих глас:

— Да, да, земята да принадлежи на всички, за да започнем отново да я обичаме и обработваме… Аз чакам.

Люк го гледаше силно поразен. Знаеше, че Фейа е въздържан и с буден ум. Но ето че зад този недодялан, малко потаен селянин той откриваше сега един фин дипломат, един предтеча с бистър поглед, който вижда бъдещето и насочва опита на комбетци към една далечна, известна само на него цел. Като подозираше истината, той поиска да се увери:

— Значи, вие оставяте земите си в това състояние, за да ги сравняват със съседните земи и за да разберат?… Нима това не е мечта? Никога селяните на Комбет няма да нападнат, няма да погълнат Гердаш.

Фейа отново мълчаливо се усмихна. После сдържано добави:

— Отсега нататък може да станат големи събития… В края на краищата кой знае? Аз чакам.

След няколко крачки той подзе отново, като направи голям жест, обхващайки хоризонта:

— А нищо не пречи делото да върви. Спомняте ли си колко жалки изглеждаха тук предишните бедни парчета земя със слаба реколта? А гледайте, гледайте сега! Едно цяло имение, обработвано задружно с помощта на машините и науката; жътвите са изобилни; целият край постепенно бива завладян. О, това е богата картина!

Пламъкът на очите му и ентусиазмът в гласа му издаваха неговата гореща любов към земята, която той криеше като ревнив влюбен. Люк беше овладян от мощното дихание на плодородието, чийто трепет минаваше над това житно море. Той се чувствуваше толкова силен в Крешри, защото сега имаше тази богата житница, беше сигурен в хляба, след като беше присъединил към малкия си работнически народ един малък селски народ. Радостта му беше еднакво голяма, както когато виждаше своя град в поход — как вълната от къщи безспирно напредва, за да завладее „Бездната“ и стария Боклер, така и когато идваше да гледа как плодородните нивя на комбетци също се движат напред, и приобщават съседните ниви, като малко по малко ги превръщат в безбрежен океан от единия до другия край на Руман. И на двете места имаше едно и също усилие, едно и също движение на човечеството към бъдещата цивилизация, към истината и справедливостта, към мира и щастието.

Успехът на Крешри най-напред убеди малките заводи от този край, че ще имат изгода, ако последват примера му, ако се сдружат с Крешри. Първо се реши предприятието за производство на гвоздеи „Шодорж“, което купуваше суровината от мощния си съсед; то напълно се вля в Крешри в интерес на общото дело. После предприятието „Осер“, което някога произвеждаше само саби, а след това се специализира за сърпове и коси, влезе на свой ред в сдружението, превърна се в естествено разширение на големия съседен железолеярен завод. Никакви затруднения нямаше предприятието „Миранд и Сие“ за селскостопански машини, единият от двамата собственици на което беше човек с реакционни схващания и противник на всичко ново; но кризата така се изостри, че той, страхувайки се от неизбежна катастрофа, се оттегли от съдружието и другият собственик спаси завода си, като побърза да го влее в Крешри. Всички тия предприятия, въвлечени в движението за сдружаване и солидарност, ставаха акционери, приемаха същия статут за разпределение на печалбите, основан върху съюза на капитала с труда и знанието. Всички образуваха едно-единствено семейство със стотина поделения, което винаги бе готово да се разширява безкрайно; така се зараждаше реорганизираното общество на едно свободно и щастливо човечество.

В Боклер хората бяха учудени, отчаяни и разтревожени до краен предел. Как така? Значи, Крешри непрекъснато ще расте, като поглъща всеки малък завод, който ще среща по пътя си — първо този, после онзи и онзи? Нима самият град и съседната огромна равнина ще бъдат присъединени, ще станат зависими владения, плът от плътта на Крешри? Сърцата бяха смутени, умовете започнаха да се питат къде е интересът им, каква ще бъде съдбата им. Малкият свят на търговците, най-вече на доставчиците, все повече се объркваше — поръчките всеки ден намаляваха; трябваше да узнаят дали не ще бъдат принудени да затворят дюкяните си. Всички се побъркаха, когато научиха, че бакалинът-кръчмар Кафио се споразумял с Крешри заведението му да се превърне в обикновен склад, нещо като клон на централните магазини. Той отдавна минаваше за човек на „Бездната“, таен доносник на нейната дирекция, който най-напред отравя с алкохол работника, а след това го продава на началниците му, защото кръчмата е една от здравите опори на наемния труд. Във всеки случай този човек беше двуличник, дебнеше на коя страна ще наклони победата, готов винаги за измяна, лесно преобразявайки се като хлапак, който не обича поражението. И неговото така лесно минаване на страната на Крешри удвои тревогата на хората, които се безпокояха и искаха час по-скоро да вземат решение. Очертаваше се цяло едно движение за присъединяване, което щеше да се ускорява с десеторно по-голяма сила от началната. Красивата госпожа Митен, хлебарката, не дочака покръстването на Кафио, за да одобри това, което ставаше в Крешри; тя бе предразположена да влезе в сдружението, макар че нейната хлебарница процъфтявате благодарение на красотата и добротата й, с които беше станала известна. Единствен месарят Дашьо упорствуваше, унесен с мрачна ярост в мислите си за погрома; той казваше, че предпочита да умре сред последните си късове месо в деня, в който няма да се намери нито един буржоа да ги купи по определената им цена; и това като че ли щеше да се сбъдне, клиентелата му го напускаше малко по малко и той така беснееше, че сигурно щеше да загине от сърдечен удар.

Един ден Дашьо се запъти към Лабокови, където бе помолил да отиде и госпожа Митен. Беше й казал, че се касае за материалните и моралните интереси на целия квартал. Носеше се слух, че Лабокови, за да избягнат фалита, бяха готови да сключат мир с Люк и да влязат в сдружението, при условие че станат просто представители на Крешри. Откакто Крешри разменяше пряко железарските и стоманените си произведения, инструментите и машините си срещу хляба на Комбет и на другите села от сдружението, те бяха загубили най-добрите си клиенти, селяните от околността, без да се броят дребните стопани, дори и гражданите на Боклер, които правеха големи икономии, като се снабдяваха от магазините на завода, отворили вратите си за всички по блестящата идея на Люк. Беше настъпила смъртта за така наречената дотогава посредническа търговия между производителя и потребителя, която оскъпяваше живота и съществуваше като паразит върху нуждаещите се. Това беше едно излишно зъбчато колело, което поглъщаше сили и средства; неговата съдба вече беше решена, щом като примерът показваше колко лесно ще го премахнат в интерес на всички. И поради това Лабокови се оплакваха сред запустелия си базар.

Когато Дашьо влезе, мургавата и слаба госпожа Лабок бездействуваше при тезгяха, дори не смееше да плете, а съпругът й, човек с нос и очи на пор, сновеше с измъчен вид край сандъците със стока, покрити с прах.

— Какво чувам да се говори? — извика месарят цял зачервен. — Вие изменяте, Лабок, готов сте да се предадете! Вие, който загубихте злополучния процес срещу онзи бандит, вие, който се кълняхте, че ще го унищожите с риск да заплатите това с кожата си! А сега се обявявате против нас, довършвате нашия погром!

Но отчаяният Лабок се разгневи:

— Имам си доста грижи, оставете ме на мира! Вие ме тикнахте към тоя глупав процес! Сега сигурно не ми носите пари, за да платя дълговете си в края на месеца. Тогава за какво сте дошли тук да ми пеете за кожата, която съм обещал да жертвувам!

И като показа с ръка застоялите стоки, той продължи:

— Ето я моята кожа и ако не се оправя, съдията-изпълнител ще дойде идната сряда… Да, истината е, щом искате да ви го кажа, истината е, че съм в преговори с Крешри, споразумяхме се и тази вечер ще подпиша… Колебах се доскоро, но в края на краищата ми дойде до гуша.

Той се строполи на един стол, а Дашьо, силно развълнуван, не намираше какво да каже, освен да ругае. И госпожа Лабок, съкрушена зад своя тезгях, изказа мъката си с тих и монотонен глас:

— Ах, колко много сме работили, господи! Толкова много сме страдали в началото, когато започнахме да продаваме кинкалерия от село в село. А по-късно какви усилия положихме, за да отворим тук едно магазинче, което да разширяваме от година на година! Все пак бяхме възнаградени, търговията вървеше, мечтаехме да купим къща на село, в която да живеем от ренти. А ето че всичко започна да се руши, Боклер полудя, не мога още да разбера защо, защо, боже мой!

— Защо, защо? — изръмжа Дашьо. — Защото е революция, а буржоата са такива страхливци, че не смеят дори да се защищават. Някой ден, ако ме предизвикат, ще грабна ножовете си и ще видите!

Лабок вдигна рамене:

— Голяма работа!… Добре е, когато хората са с тебе; но когато чувствуваш, че утре ще останеш сам, макар и да си вбесен, трябва да отидеш там, където вървят всички. Кафио добре го е разбрал.

— Ах, този подлец Кафио! — изрева Дашьо, обзет от ярост. — Той е изменник, продажник! Знаете ли, че този бандит господин Люк му е дал сто хиляди франка, за да го спечели на своя страна.

— Сто хиляди франка! — повтори със скептична ирония кинкалеристът и в очите му блесна пламък. — Бих искал и на мене да ми ги предложи, веднага ще ги взема… Не, глупаво е да се упорствува, разумно е винаги да си на страната на по-силните.

— Какво нещастие! Какво нещастие! — подзе госпожа Лабок с плачевен глас. — Светът се обърна, сигурно е настъпил краят!

Красивата госпожа Митен, която точно влизаше, чу тези думи.

— Как така краят на света! — каза весело тя. — Ами че още две от нашите съседки току-що родиха по две едри момчета… А как са вашите деца Огюст и Еулали? Не са ли тук?

Не, те не бяха тук, те никога не стояха тук. Огюст, наскоро навършил двадесет и две години, ненавиждащ търговията, страстно се беше увлякъл от механиката; петнадесетгодишната Еулали, много разумна и почувствувала се вече малка домакиня, живееше повече при един свой чичо, фермер в Линьерол, близо до Комбет.

— О, децата! — заоплаква се отново госпожа Лабок. — Не може да се разчита на децата!

— Всички са неблагодарници! — заяви Дашьо, възмутен, че не прилича на него дъщеря му Жюлиен, едро и хубаво нежно момиче, което, макар че бе навършило четиринадесет години, още играеше на улица „Бриа“ с хлапетата. — Разчиташ ли на децата, положително ще умреш от мизерия и мъка!

— Но аз разчитам на моя Еварист! — подзе хлебарката. — Навършва двадесет години и ние не му се сърдим, че отказа да научи занаята на баща си. Естествено е децата да растат с разбирания, различни от нашите, тъй като са родени да живеят във времена, в които ние няма да сме живи. Аз искам от моя Еварист само да ме обича силно и той ме обича.

После тя бавно изложи становището си пред Дашьо. Дошла по негова молба, но нека той разбере, че всеки търговец в Боклер трябва да запази своята свобода на действие. Тя още не членувала в сдружението на Крешри, но смятала да влезе, когато поиска — ще влезе в деня, в който ще се убеди, че това ще бъде в полза на другите и в полза на самата нея.

— Естествено! — заключи Лабок. — Друго не мога да направя — ще подпиша тази вечер.

И безкрайното хленчене на госпожа Лабок пак започна:

— Казах ви, че светът се е обърнал наопаки, настъпил е краят на света!

— Не! Не! — извика отново красивата госпожа Митен. — Как искате да свърши светът, щом като нашите деца скоро ще бъдат на възраст да се женят и ще имат деца, които на свой ред също ще се женят, за да имат и те деца? Едните избутват другите, светът се подновява… Това е краят на нашия свят, ако искате да знаете.

Думите бяха казани така ясно, така решително, че, раздразнен до крайност, с много зачервени очи и едва не получил удар, Дашьо си тръгна като силно тръшна вратата. Наистина бе настъпил края на един свят, краят на безчестната и покваряваща търговия, на търговията, която обогатява малцина за сметка на мизерията на мнозина.

Един последен удар щеше да разтърси Боклер. Досега успехите на Крешри влияеха върху сродните индустриални предприятия и върху търговията на дребно, която живееше от ден на ден, като разчиташе на проходящата клиентела. Така че вълнението беше много голямо в деня, в който хората научиха, че и кметът Гурие е спечелен от новите идеи. Както сам суетно заявяваше, той бил непоклатим, нямал нужда от никого и не възнамерявал да влезе в сдружението на Крешри. Обаче създаваше едно подобно сдружение, реорганизираше голямата си обувна фабрика на улица „Бриа“ като акционерно предприятие на базата на изпитания вече съюз между капитала, труда и знанието, разпределяйки на три и печалбите. Това бе просто едно ново обединение, обединение за облекло, подобно на обединението за желязо и стомана; сходството стана още по-голямо, когато Гурие успя да обедини всички предприятия за облекло, изработващи шивашки, шапкарски, трикотажни произведения, а също така бельо и галантерия. Освен това заговори се и за още едно обединение, което един голям строител-предприемач създаде, като освен зидари привличаше всички строителни работници, каменоделци, дърводелци, ключари, водопроводчици, бояджии и други професии, както и архитекти, художници, мебелисти, тапицери, дори часовникари и бижутери. Това беше един логически процес, примерът на Крешри беше дал плодотворната идея за образуването на обединения, на сдружения от сродни групи, така че групирането ставаше от само себе си, под влияние, от нужда за по-добър и по-щастлив живот. Действуваше законът за човешкото съществуване; и щеше да действува положително с увеличаваща се сила, щом като го изискваше щастието на човешкия род; и още отсега ставаше ясно, че между тия групи ще се установи една обща връзка, която, без да ги обезличава, един ден ще ги съедини в едно, ще ги преустрои в една огромна организация на труда, единствената основа на бъдещия Град.

Но тази идея да се изплъзне от Крешри, като подражава на примера му, не можеше да се роди в мозъка на Гурие. Поради това се предполагаше, че той е бил посъветван от околийския управител Шатлар, който си живуркаше в още по-голяма сянка и още по-голямо безгрижно спокойствие, докато Боклер се преобразяваше под животворния полъх на бъдещето. Предположението беше правилно, всичко стана при една малка закуска на тримата в дома на кмета; двамата мъже седяха един срещу друг, а между тях беше все още красивата Леонор.

— Скъпи мой — казал бе околийският управител с любезна усмивка, — мисля, че ние сме загубени. В Париж всичко върви наопаки, всичко е оставено на произвола на съдбата. Наближава революция, чийто полъх отнася остатъците от старата прогнила сграда, която се руши. Тук нашият беден и суетен Боажелен ще бъде изяден до последното су от тази женичка госпожа Делаво. Само нейният съпруг, увлечен в героична борба срещу фалита, не знае къде потъват печалбите на „Бездната“, но вие скоро ще видите катастрофата… Така че наистина ще бъде глупаво да не помислите за себе си, ако не искате да бъдете въвлечен в погрома.

Леонор се разтревожи:

— Да не би да сте застрашен, приятелю?

— Аз ли? О, не! Кой ще мисли за мене? Нито едно правителство няма да си даде труд да се занимава с моята малка личност, защото аз имам таланта да използувам колкото се може по-малко властта, така че минавам за човек и на всеки министър. Ще умра тук забравен, щастлив и след разгромяването на последния министър… Но аз мисля за вас, за вас, моите добри приятели.

И той обясни идеята си, изброи всички предимства, ако се изпревари революцията и обувната фабрика се превърне в нещо, подобно на завода Крешри. Печалбите няма да намалеят, а напротив. Освен това той бил убеден, бил доста интелигентен, за да разбере: бъдещето било там — реорганизираният труд в края на краищата ще помете старото и несправедливо буржоазно общество. И в този толкова спокоен, толкова скептичен чиновник, който съзнателно напълно бездействуваше, накрая съзряваше един истински анархист, прикриващ се под външността на сдържан дипломат.

— И да знаете, драги мой Гурие — заключи със смях той, — това няма да ми попречи да се обявя открито против вас, когато направите този хубав удар и преминете към новото общество. Ще кажа, че вие сте предател или пък че сте си загубили ума… Но като дойда тук, ще ви целуна, защото ще сте изиграли знаменит номер, от който много ще спечелите. Ще видите какви физиономии ще направят другите!

Обаче Гурие макар и изплашен не се съгласи веднага и дълго спори. Негодуваше цялото му минало, цялото му продължително властвуване като собственик се бунтуваше срещу идеята да стане съдружник на стотици работници, чийто пълновластен господар беше досега. Но под дебелата му кожа се криеше един много проницателен делови ум, той много добре си даваше сметка, че нищо не рискува, а напротив — като изпълни съвета на мъдрия Шатлар, осигурява предприятието си от всички бъдещи опасности. Освен това и самият той беше засегнат от вятъра, който духаше, от тази екзалтация, от тази страст към реформи, чиято заразна треска през революционните епохи подлудява именно тия класи, които ще бъдат ударени. Най-сетне Гурие склони, започна да вярва, че тази идея е негова, защото Леонор по съвет на приятеля си Шатлар, му повтаряше това от сутрин до вечер.

Цялата буржоазия в Боклер беше скандализирана. Опитаха се да му въздействуват, помолиха председателя Гом да повлияе на кмета, тъй като околийският управител категорично беше отказал да се занимава с тази тъжна история, която, както заявяваше на висок глас, считаше за скандална и в която, както казваше, не искаше да излага администрацията. Но председателят, който живееше много уединено и с никого не се срещаше от деня, в който дъщеря му Люсил беше заловена в прелюбодеяние с един много млад писар при нотариуса, се беше затворил в дома си и отказа да отиде при кмета да му прави забележки, които последният несъмнено щеше да посрещне твърде лошо. Тогава прибягнаха до по-изискани средства. Неговият зет, капитан Жоливе, след като жена му го напусна, с неудържима ярост се бе отдал на реакционна дейност. Той даваше такива статии на „Журнал дьо Боклер“, че печатарят Лебльо, разтревожен от обрата на събитията и чувствувайки необходимостта да бъде на страната на по-силните, един ден му затвори вратата под носа, защото искаше да еволюира, да се прехвърли от партията на „Бездната“ в партията на Крешри. Обезоръжен, капитанът безделничеше и напразно се гневеше на безсилието си, когато на хората им хрумна мисълта, че само той може да убеди председателя да вземе страна, тъй като не беше окончателно скъсал връзките си със своя тъст и все още се поздравяваше с него. Натоварен с тази деликатна мисия, капитанът отиде тържествено при председателя и остана при него цели два часа; и когато излезе от дома му, разбра се, че е изтръгнал от тъста си само уклончиви отговори, обаче в замяна на това се беше сдобрил с жена си. На другия ден тя се върна в семейното жилище и този път капитанът й прощаваше при категоричното обещание, че вече няма да му изневерява. Целият Боклер беше изумен от развръзката и бурно се смя.

Случайно, без да са натоварени с някаква задача, съпрузите Мазел успяха да узнаят какво мисли председателят Гом. Обикновено всяка сутрин той излизаше, тръгваше по булевард „Маньол“, една дълга безлюдна алея, и продължително се разхождаше, потънал в мрачни мисли, с наведена глава и скръстени на гърба ръце. Раменете му бяха свити сякаш под тежестта на провалящия се свят, той изглеждаше потопен в пропиляния си живот, замислен за злото, което бе причинил, и за доброто, което можеше да направи. И когато за миг вдигаше очи и се вглеждаше в далечината, изглеждаше като че ли очаква от неизвестния утрешен ден нещо, което не идва и нямаше да види. Обаче тази сутрин съпрузите Мазел, станали рано, за да отидат на църква, се осмелиха да го заговорят, за да чуят мнението му по политическите въпроси, защото много се страхуваха за собственото си благополучие.

— Какво ще кажете, господин председателю, за това, което става?

Той вдигна глава и се загледа за миг в далечината. После, все още потънал в мрачното си настроение, изказа съвсем на висок глас мислите си, сякаш никой не го слушаше:

— Казвам, че много се бави ураганът на истината и справедливостта, който ще отнесе този отвратителен свят.

Изненадани, съпрузите Мазел сметнаха, че не са разбрали добре, и измънкаха:

— Какво, какво?… Вие искате да ни изплашите, защото знаете, че не сме много храбри. Истина е, че сме страхливи, и затова малко ни се подиграват.

Но Гом вече се беше съвзел. Презрителна иронична усмивка сви устните му, когато видя, че пред него стоят Мазелови, наплашени, с бледи лица, просълзени от тревога за парите и безделието си.

— От какво се боите? — подзе той. — Светът ще продължи още двадесет години и ако преживеете това време, за утеха от безпокойствата на революцията ще видите интересни неща… Вашата дъщеря трябва да се замисли за бъдещето.

Отчаяна, госпожа Мазел извика:

— Именно защото Луиз никак не се замисля, никак!… Тя току-що навърши тринадесет години и намира, че е много смешно това, което става, тъй като естествено слуша, че за него говорим от сутрин до вечер. Тя се смее, а пък ние се отчайваме. Когато й казвам: „Абе, нещастнице, ти тогава няма да имаш нито едно су!“, тя подскача като козичка и ми отговаря: „Все ми е едно, да знаете! Дори ще бъде по-весело!“ Тя все пак е мила, макар че не ни създава много радости.

— Да — каза Гом, — това дете мечтае да уреди самичко живота си, има такива.

Мазел стоеше слисан, като се страхуваше, че все още му се подиграват. Той бе забогатял за десет години и след това, без да работи нищо, се радваше на прекрасен живот, за какъвто бе мечтал още от юношеството си, та сега мисълта, че това блаженство на безделник може да свърши и че вероятно ще бъде принуден да работи, щом като всички ще работят, го хвърляше в една смътна и непрекъсната тревога, която беше нещо като първо наказание.

— Ами рентата, господин председателю, какво ще стане с рентата според вас, щом всички тия анархисти успеят да преобърнат света?… Нали си спомняте, че този господин Люк, който играе такава отвратителна роля, също така ни се подиграваше, като разказваше, че ще премахнат рентата… Тогава по-добре и да ни заколят в дъното на някоя гора!

— Спете си спокойно — повтори Гом с безстрастната си физиономия. — Новото общество ще ви храни, щом не искате да работите.

И Мазелови отидоха на църква; те палеха свещи за излекуването на госпожа Мазел, откакто доктор Новар един ден бе проявил неделикатността да заяви, че не е болна. Не била болна! А тя страдаше от болест, която толкова години вече лекуваше с любов, заради която живееше, защото се занимаваше само с нея, тя беше нейната радост и смисъл на живота й. Значи лекарят я считаше за неизлечима, щом я изоставяше; и ужасена, госпожата се бе обърнала към религията, в който намираше голямо облекчение.

По булевард „Маньол“, в тази пуста алея, смущавана рядко от минувачи, се разхождаше още един човек — абатът Марл, който идваше тук, за да изчита молитвеника си. Но той често отпускаше требника си и продължаваше да върви бавно, унесен също така в мрачни мисли. След последните събития, цялата тази еволюция, която отнасяше града към една нова съдба, църквата му още повече се опразни — бяха останали само три тъпи и вироглави старици от простолюдието и няколко жени от буржоазията, които подкрепяха религията като сетна крепост на западащото висше общество. Когато и последните верующи напуснат католическите църкви, превърнали се в развалини на едно мъртво общество, в развалини, обрасли с тръни и коприва, тогава ще започне нова цивилизация. Така че при тази заплаха нито няколкото жени от буржоазията, нито много старите бедни жени можеха да утешат абата Марл, разтревожен от все по-растящата пустота около неговия бог. Наистина Леонор, жената на кмета, продължаваше да бъде блестяща декорация в неделните богослужения и щедро разтваряше кесията си за поддържане на църквата; но той знаеше за нейното падение, за нейния грях от постоянното прелюбодеяние, с който целият град се беше примирил и който самият той закриляше с мантията на свещения си сан, макар че го считаше за смъртен и щеше да отговаря за него. Още по-малко можеха да го утешат Мазелови, които бяха толкова вдетинени и толкова егоистични, че ходеха при него с единствената надежда да изтръгнат от бога лична облага като му поднасяха молитвите си така, както биха му поднесли и парите си, за да получат рента. И всички мъже, и всички жени в това загиващо общество бяха такива — без истинска вяра, която в първите векове бе създала властта на Христа, и без самоотричане и пълна покорност, необходими най-вече днес за всемогъществото на църквата. Така че той повече не се самозалъгваше, дните бяха преброени и ако бог не се смили над него и не го прибере по-скоро, той може би ще бъде очевидец на страшната катастрофа, когато камбанарията ще рухне, ще пробие покрива на кубето и ще разруши олтара.

С тези именно черни мисли той идваше тук да се разхожда така в продължение на часове. Той ги таеше в най-дълбоката гънка на душата си, като се мъчеше да скрие и от самия себе си своето отчаяние. Преструваше се на смел и високомерен и се отнасяше с презрение към текущите събития под предлог, че само църквата е господар на вечността. Но когато се срещаше с преподавателя Ермелин, който не преставаше да се гневи от успеха на методите на Крешри и беше готов да мине на страната на реакцията за спасението на републиката, абатът не спореше вече с предишната ожесточеност и казваше, че се отдава на бога; защото навярно бог позволяваше тия анархистични сатурналии с цел да покоси като мълния своите врагове и след това да блесне с победата си. Доктор Новар се шегуваше, остроумно казваше, че абатът изоставя Содом в навечерието на огнения дъжд. Содом беше старият развратен Боклер, буржоазният Боклер, разяден от егоизма, грешният град, осъден на загиване, който трябваше да се очисти от земята, за да може да израсне на негово място Градът на здравето и радостта, на справедливостта и мира. Всички признаци показваха катастрофално раздрусване — наемният труд издъхва, ужасената буржоазия става революционер, инстинктът за самосъхранение влива в редиците на победителите живите сили на страната, а останалото, изхабените материали, негодни на използуване, всички разпръснати остатъци ще бъдат пометени от вятъра. И вече из развалините излизаше сияещият Боклер на утрешния ден. И когато се разхождаше под дърветата на булевард „Маньол“, отпуснал своя молитвеник, забавил крачките си и притворил очи, абатът Марл навярно виждаше пред себе си тази картина и сърцето му се изпълваше с горчивина.

Понякога председателят Гом и абатът Марл се срещаха при тия мълчаливи разходки в пълно усамотение. Отначало те не се забелязваха един друг, продължаваха да вървят успоредно с наведени глави и така вглъбени в себе си, че не долавяха нищо от външния свят. Всеки по свой начин преживяваше тъгата си, скръбта си по загиващия свят, повика си към света, който възникваше. Издъхващата религия не искаше да умира, зараждащата се справедливост се отчайваше, че толкова закъснява. Все пак те вдигаха глава, разпознаваха се и трябваше да разменят по някоя дума.

— Много мрачно време, господин председателю. Ще завали.

— И аз мисля така, господин абате. Много е студен този месец юни.

— Ех, какво да се прави? Сега всички сезони се преобърнаха. Нищо вече не е сигурно.

— Това е истина и все пак животът продължава, доброто слънце може би ще постави всичко на място.

После всеки продължаваше самотната си разходка, отново изпадаше в размишленията си, като по този начин отнасяше във вечността нестихващата борба между бъдещето и миналото.

Но най-силно в „Бездната“ отекна контраударът на еволюциониращия Боклер, който малко по малко се преобразяваше от реорганизацията на труда. При всеки нов успех на Крешри Делаво трябваше да развива по-голяма дейност, все повече да напряга ума и смелостта си; и естествено беше, че всичко, което караше завода съперник да процъфтява, за него бе истинско бедствие. Нанесен му бе страшен удар, когато откриха в старата изоставена мина превъзходни залежи, защото се понижи цената на суровината. Той вече не можеше да се бори в производството на железни и стоманени предмети, засегнат бе дори в неговото производство на оръдия и снаряди. Поръчките бяха намалели, откакто парите на Франция отиваха най-вече за строежи на мира и социалната солидарност, за железници, мостове и всевъзможни сгради, в които преобладаваха желязото и стоманата. Най-лошото беше, че военните поръчки, плячката, която си поделяха само три предприятия, не осигуряваха вече печалби за трите предприятия, поради което едно от тях трябваше да бъде унищожено, за да се разчисти пазарът за останалите; най-слабото от тях беше „Бездната“ и затова съперниците стоманолеярни решиха да я ликвидират безжалостно. Трудностите на Делаво се увеличиха и от факта, че по-голяма част от работниците го напускаха. Ножът, който Рагю заби в гърба на Люк, създаде смут сред работниците. После, когато вразуменият и убеден Бурон го напусна и заедно с Фошар се върна в Крешри, сред работниците от „Бездната“ се създаде цяло движение — мнозинството се питаше защо да не последва примера, щом като изгодите са толкова големи. Резултатът от опита днес беше блестящ: работниците в Крешри печелеха двойни надници, като работеха само осем часа, а освен това се радваха на много придобивки — щастливи малки домове, винаги весели училища, вечно празнуващ обществен дом, централни магазини, намалили с една трета цената на всички стоки — източници на здраве и благосъстояние. Нищо не можеше да устои срещу цифрите; и работниците от „Бездната“ предявяваха искания за увеличаване на надниците, за да получават колкото другарите си от Крешри. Тъй като Делаво не можеше да ги задоволи, много работници напускаха и естествено отиваха там, където щяха да намерят повече щастие. Накрая Делаво най-много беше скован в дейността си от липсата на един резервен фонд, защото не се признаваше за победен; би могъл да издържи дълго време, мислеше си той, би могъл да тържествува, ако в касата си имаше няколкостотин хиляди франка, които да го подпомогнат да преживее тази криза, която упорито считаше за временна. Само че как да се бори, как в тежките дни да устоява на падежите, когато му липсват пари. Взетите вече заеми, направените дългове, му бяха страшно бреме, под което изнемогваше. Той геройски се бореше, беше още на крака, като отдаваше ума и живота си с надеждата все пак да спаси рухващото минало, което крепеше — властта, наемния труд, буржоазното общество и капитализма, желаейки силно като почтен човек да даде срещу поверения в ръцете му капитал обещаните ренти.

Всъщност Делаво страшно се измъчваше, че не може да осигурява на Боажелен печалбите, които му беше обещал; неговото поражение жестоко се открояваше в дните, когато трябваше да отказва парите, които му искаха. Макар че последният баланс беше катастрофален, Боажелен не искаше да ограничи с нищо богатия живот в Гердаш; насърчаваше го самата Фернанд, която считаше съпруга си за товарно животно, което трябва да бият до кръв, за да използуват всичките му сили. След грубото насилие на Рагю, което криеше и пазеше най-дълбоко в плътта си, тя, опиянена от наслади, никога досега не бе по-разпалена и по-ненаситна в желанията й. Намериха я подмладена, разхубавила се, с нещо безумно в очите, нещо подобно на неосъщественото, неутолено желание. Приятелите на дома я гледаха с тревога; околийският управител Шатлар казваше поверително на кмета Гурие, че тази женичка положително ще извърши някаква голяма глупост, от която всички ще страдат. Досега тя се бе задоволявала да превръща в ад живота на своя съпруг, като с прахосническия си характер непрекъснато тласкаше Боажелен да иска пари, което така влудяваше Делаво, че ругаеше и през нощта дори в брачното си легло. Тя злобно го дразнеше с глупави забележки и успяваше да налива масло в огъня. Въпреки това той продължаваше да я обожава, като считаше, че не е замесена в нищо, че е невинна, непорочна, божествена както преди с очарованието на прелестта си.

Настъпи ноември с преждевременни големи студове. През този месец изтичаха толкова много падежи, че Делаво чувствуваше как земята се тресе под него. В касата му липсваха необходимите пари. В навечерието на плащанията той се затвори в кабинета си, за да размишлява и да пише писма, а в това време Фернанд отиде в Гердаш, където беше поканена на вечеря. Сутринта, тайно от нея, той бе ходил там, бе имал решителен разговор с Боажелен, когато, след като сурово му изложи тежкото положение, най-сетне склони да намали разходите си. От няколко години насам той смяташе да го постави в ограничен финансов режим. Дори го бе съветвал да продаде имението Гердаш. И сега, останал сам в кабинета след излизането на жена си, той се разхождаше с бавни крачки и от време на време разравяше с машинален жест кокса, който буйно гореше в една ламаринена печка, поставена пред камината. Единственият му изход бе да печели време, да пише за разсрочка на кредиторите, които не биха желали затварянето на завода. Но той не бързаше — ще напише писмата, след като вечеря; продължаваше да размишлява, като се движеше от единия към другия прозорец и се спираше винаги пред този, от който виждаше обширните земи на Крешри чак до далечния парк, чак до къщичката, в която живееше Люк. В студения ясен ден слънцето залязваше в кристалночисто небе; в бледото златисто сияние на пурпурния фон с безкрайно изящество се очертаваше раждащият се град. Той никога не го беше виждал толкова ясен, толкова мощен, сега можеше да преброи тънките клони на дърветата, да различи и малките детайли на къщите, фаянсовите им украшения, чиито ярки цветове ги правеха толкова весели. В един момент под косите лъчи на небесното светило всички прозорци пламнаха, заблестяха като стотици огньове на радостта. Тържествуваше славата. Разтворил кретоновите пердета, той стоеше на прозореца и опрял лице на стъклото, присъствуваше на това тържество.

Както Люк, който оттатък, от другия край на територията на Крешри, понякога гледаше как неговият град напредва, как се разпростира и застрашава да завладее „Бездната“, така и Делаво често идваше да гледа как Крешри непрекъснато расте и заплашва да го завладее. Колко пъти през последните години се беше забравял при този прозорец, отправил очи в обезпокояващия хоризонт; и всеки път бе виждал как приливът от къщи все повече се надига и приближава до „Бездната“. Вълната идваше от много далече, от дъното на обширните необработени и пустинни земи; отначало като малка вълна се бе появила една къща, после втора, после трета; редицата на белите фасади се бе удължила, малките вълни безкрайно се увеличаваха, тласкаха се една друга, ускоряваха своя бяг; а сега покриваха простора, бяха на няколкостотин метра, наподобяваха едно истинско неизмеримо мощно море, готово да помете всичко, което се изпречи на пътя му. Това беше утрешното нашествие, на което нямаше да може да устои; щеше да бъде пометено цялото минало, „Бездната“ и самият Боклер щяха да бъдат заместени от младия тържествуващ Град. Делаво изчисляваше приближаването и изтръпваше при мисълта, че идва денят, в който опасността ще стане смъртоносна. По времето, когато Крешри изживяваше тежка криза, той за миг се бе надявал, че движението ще спре; но Градът отново бе тръгнал в поход с такъв устрем, че старите стени на „Бездната“ вече се тресяха. Обаче той не искаше да се отчайва, опълчваше се срещу неоспоримия факт, блазнеше се, че с енергията си ще успее да намери преградата, необходимата защита. Но тази вечер беше обзет от безпокойството, което го размекваше, и изпитваше смътно съжаление. Не беше ли някога направил грешника, като изпусна Бонер? Спомняше си пророческите думи на този обикновен, но силен човек по време на голямата стачка; още на другия ден Бонер като добър работник бе подпомогнал основаването на Крешри. Оттогава „Бездната“ започна да запада — Рагю я опетни с едно убийство, сега Бурон, Фошар и други я напускаха като място на разруха и проклятия. В далечината новороденият град продължаваше да блести под слънцето, а той бе обзет от внезапен гняв, чиято сила го накара да се съвземе и да възвърне вярата в убежденията си. Не, не! Той не е имал право, истината е в миналото; нищо не можеш изтръгна от хората, без да ги подчиниш на властта на догмата, наемният труд си остава закон на труда и извън него има само безумие и разрушение. И той затвори дългите кретонови пердета, не искаше повече да гледа, запали малката си електрическа лампа и отново започна да размишлява в добре затворения си кабинет, силно затоплен от горящата печка.

След като вечеря, Делаво най-сетне седна на бюрото си, за да напише писмата, единственото му спасение, плана на което обмисляше от часове. Удари полунощ, когато той все още седеше и довършваше тази толкова тежка и мъчителна кореспонденция; обзеха го съмнения и нов страх: наистина ли това е спасението, какво ще правя после, дори ако му дадат исканите отсрочки? Смазан от умора, изнемогващ от свръхчовешките усилия, каквито полагаше, за да спаси „Бездната“, той изпадна в мъчително безпокойство и подпря чело с двете си длани. И в този момент се разнесе шум от кола, чуха се гласове — Фернанд се бе върнала от вечерята в Гердаш и отпращаше слугите да спят.

Когато тя влезе в кабинета, нейните резки жестове и нервният й говор издаваха, че едва сдържа гнева си.

— Боже мой, колко е горещо тук! Възможно ли е да се живее при такъв огън!

И тя се тръшна в един фотьойл, разкопча и отметна прекрасната кожа, която покриваше раменете й. Цялата облечена в коприна и бяла дантела, с голямо деколте, с голи ръце и шия, тя бе очарователна, удивително красива. Той не се учуди на този разкошен тоалет, дори не го виждаше, обичаше я заради самата нея — прелестното същество, пред което трепетът на желанието винаги го бе правил послушен, убивайки в него всяка проницателност и всички сили. Никога досега тя не бе така опияняваща.

Но когато, още със замаяна глава, седнал до бюрото си, я погледна за миг, той се разтревожи.

— Какво ти е, скъпа моя?

Беше очевидно, че е разстроена. Големите й тъмносини очи, обикновено толкова ласкави, сега блестяха с мрачен огън. Малката уста с нежно-фалшива усмивка се разтваряше и разкриваше здрави, блестящи зъби, готови да ухапят. Цялото й лице с прекрасен овал под черната коса се кривеше от сдържан гняв.

— Какво ми е ли? — каза най-сетне разтреперана тя. — Нищо не ми е.

Отново настъпи тишина и в големия смъртен покой на зимата се чу тътнежът на „Бездната“, който безспирно разтърсваше къщата. Обикновено те не го чувствуваха. Но тази нощ, макар че поръчките бяха значително намалели, бяха пуснали в действие двадесет и петтонния механичен чук, за да се изкове срочно дулото на едно голямо оръдие; и затова земята се тресеше, всеки удар, преминал през лекия дървен коридор, който съединяваше дома със съседните сгради на завода, като че ли отекваше в кабинета.

— Хайде, има нещо — подзе Делаво. — Защо не ми кажеш какво е?

Фернанд направи жест на гневно нетърпение и отговори:

— Ще бъде по-добре да отидем да спим.

Но не мръдна, ръцете й нервно мачкаха ветрилото, отсеченото дишане повдигаше голите й гърди. Най-сетне каза тава, което толкова много я потискаше:

— Значи, ти си бил в Гердаш тази сутрин?

— Да, бях.

— Истина ли е това, което Боажелен ми каза? Има опасност заводът да фалира, ние сме пред прага на разорението, на такова разорение, че ще трябва да ядем само хляб и да носим само вълнени рокли!

— Да, трябваше да му кажа истината.

Тя трепереше, въздържаше се да не избухне веднага с упреци и обиди. Всичко бе свършено, удоволствията й бяха застрашени, загубени. В Гердаш нямаше да има вече нито празници, нито вечери, нито балове, нито лов. Ще затворят вратите, нали Боажелен й довери, че може би ще бъде принуден да продаде имението. Свършено е и с мечтата й да се завърне в Париж с милиони. Пропадаше всичко, което мислеше, че държи в ръцете си — богатството, разкошът, непрекъснатите изтънчени удоволствия. Около себе си чувствуваше само развалини, а и тоя Боажелен я беше озлобил с мекушавостта и малодушието си, с които прекланяше глава сред катастрофата.

— Ти никога нищо не си ми казвал за нашите работи — подзе грубо тя. — Имам вид на глупачка, всичко ми се стовари изневиделица върху главата, сякаш таваните се срутиха… Ами тогава какво ще правим, кажи ми?

— Ще работим — отвърна просто той, — за нас няма друго спасение.

Но тя вече не го слушаше.

— Нима за миг си могъл да повярваш, че ще се примиря да нямам какво да сложа са гърба си, да нося само продънени ботинки, да се върна отново в тази мизерия, за която имам кошмарен спомен? О, не, аз не съм като вас другите, не съм съгласна! Вие, Боажелен и ти, трябва да се разберете, аз не искам да бъда отново бедна!

Тя продължи, каза всичко, което бушуваше в обезумялата й душа. Прекарала в бедност нещастната си младост с майка си — преподавателка по пиано, тя на двадесетгодишна възраст изпита бремето на голямата си красота — бе съблазнена, а после изоставена, — една отвратителна история, която таеше дълбоко в душата си. После дойде бракът й по сметка с този Делаво, грозен и с малка служба, защото в нищетата, в която живееше, се нуждаеше от опора, от съпруг, когото да използува за своите планове. Нейната сметка се осъществи благодарение на възможността да се използуват богатствата на „Бездната“, съпругът й се превърна в средство и гаранция за нейната победа, а след като покори Боажелен, имението Гердаш стана нейно, то й принадлежеше, както й принадлежаха разкошът и всички удоволствия. В продължение на дванадесет години тази сладострастница, тази развратница с вродена жестокост се наслаждаваше на рядко прекрасни удоволствия, като задоволяваше безкрайните си капризи, като утоляваше черната си злоба, натрупвана от детство, щастлива от своите лъжи, вероломства и измени, от безредието и разложението, което носеше, щастлива най-вече от сълзите, които по нейна вина проливаше Сюзан. И на всичкото това бе дошъл краят. Сразена, тя отново щеше да изпадне в някогашната бедност.

— Вие се разберете! Вие се разберете. Не искам да ходя съвсем гола, абсолютно от нищо няма да се откажа в моя живот.

Делаво, когото бе започнала да отегчава, вдигна яките си рамене. Той бе облегнал върху двете си длани своята огромна като на булдог глава с издадени напред челюсти; гледаше я с големите си тъмни очи; зачервеното му от буйния огън лице беше полускрито в голямата черна брада.

— Скъпа моя, ти имаше право, да не говорим за тези работи, защото тази вечер не ми изглеждаш много благоразумна… Знаеш, че много те обичам и съм готов на всички жертви, за да не страдаш. Но надявам се, че ще се примириш и ще постъпиш като мене — аз ще се боря до последен дъх. Ако трябва, ще ставам още в пет часа, ще живея с кора хляб, ще работя упорито по цял ден и вечер ще си лягам много доволен… Боже мой, та що от това, че ще носиш по-прости рокли и ще се разхождаш пеш! Онази вечер ми разказваше за твоето пресищане, за твоето отвращение от тези развлечения, винаги така еднообразни.

Това беше истина. Хубавите й сини очи потъмняха, станаха почти черни. От известно време тя се чувствуваше опустошена, постепенно разрушавана от безумното си желание, което вече не знаеше как да утоли. Тя не можеше да забрави ужасното сладострастие, изпитано при насилието на Рагю, в обятията на този грубиянин, полудял от ярост и желание да отмъсти, още плуващ в пот от работата си, с изгоряла от пещта кожа, с втвърдени от ръжена мускули, горящ и изпускащ пара, лъхащ на дяволска адска ръжда; това сладострастие продължаваше да я преследва, поддържаше в нея, любопитната и извратената, едно силно желание за нови чувства. Никога дотогава не бе чувствувала една толкова остра спазма нито в обятията на трудолюбивия Делаво, нито на безделника Боажелен; съпругът й беше винаги забързан, зает, а другият толкова коректен, че бе почти безчувствен. И затова изпитваше смътна злоба срещу тия хора, които вече не я забавляваха, обземаше я увеличаващ се гняв при мисълта, че никой вече няма да я забавлява. И затова посрещна с обидно презрение оплакванията на Боажелен, когато той й поверяваше неприятностите си, отчаянието си, че е принуден да намали своите разходи. И затова се бе прибрала така разгневена, така озлобена, изпълнена с желание да хапе и да разрушава.

— Да, да — измънка тя, — тия винаги едни и същи развлечения, ах! Но не ти ще ми създадеш нови!

В завода механичният чук продължаваше да бие с тежки удари, които разтърсваха земята. Той толкова дълго време бе ковал нейните радости, изстисквайки от стоманата богатството, за което тя жадуваше, докато черното стадо от работници даваше живота си, за да може да живее своя в пълна наслада. За миг тя се вслуша в този мъчителен грохот на труда сред тежкото мълчание. И пак пред нея изпъкна същото видение, образът на полуголия Рагю, който я хвърли върху купа мръсни дрипи и я облада в отблясъка на пещите. Никога вече! Никога вече! И това я накара да удвои дивата злоба срещу съпруга си.

— Всичко става по твоя вина… Казах го и на Боажелен. Ако още в началото бе унищожил този нещастник Люк Фроман, нямаше да сме пред прага на фалита… Но ти никога не си могъл да ръководиш работите си.

Делаво изведнъж стана, като все още се въздържаше да не избухне.

— Да се качим в спалнята и да си легнем… В края на краищата ще ме принудиш да ти кажа неща, за които после ще съжалявам.

Тя не мръдна от мястото си; продължи да говори, стана още по-язвителна, още по-враждебна. Обвини го, че е виновен за нещастния й живот. Най-сетне той извика грубо:

— Но, скъпа моя, когато се ожених за тебе, ти нямаше нито едно су, аз трябваше да ти купя ризи. Тогава щеше да бъдеш на улицата, а къде щеше да бъдеш сега?

Оскърбена, с изпъчени гърди и с убийствен поглед тя отвърна:

— Я ми кажи, ти вярваш ли, че аз, такава хубава, каквато съм, дъщеря на княз, бих приела един мъж като тебе, грозен, обикновен, без положение, само заради един хляб? Я се погледни, приятелю мой! Аз се съгласих да се омъжа за тебе само защото ти се задължи да спечелиш заради мене състояние и блестящо положение. Казвам ти това само защото ти не изпълни нито едно от обещанията си.

Той се беше изправил пред нея, оставяше я да говори, стиснал юмруци, мъчейки се да запази хладнокръвие.

— Чуваш ли, — повтори тя с яростна упоритост, — нито едно от обещанията си, нито едно! Както към Боажелен, така и към мене, защото именно ти разори този нещастен човек. Ти го склони да ти даде парите си, ти му обеща баснословни ренти и ето че сега той няма да има пари да си купи обуща. Приятелю мой, когато човек не е способен да управлява едно голямо предприятие, трябва да си остане дребен чиновник, да си живее в бърлогата заедно с една грозна и глупава като него жена, която знае само да ражда деца и да кърпи чорапи. Това е фалит, и то по твоя вина, чуваш ли, по твоя, само по твоя вина!

Той не можеше да се въздържа повече. Думите, които тя така жестоко му казваше, се забиваха като нож в сърцето и душата му. Той, който я обичаше толкова много, трябваше да чуе как тя говори за брака им като за някаква долна сделка, която е сключила по необходимост и по сметка! Той, който ето вече петнадесет години работеше така честно и така героично, за да изпълни даденото на братовчеда си обещание, именно той е обвиняван сега от нея в лошо управление и неспособност! Той я хвана за голите ръце, разтърси я и каза тихо, сякаш се боеше, че силата на собствения му глас може да я подлуди:

— Нещастнице, млъкни, не ме побърквай!

Но и тя стана, отскубна се и почувствувала силата на клещите, които бяха оставили червени кръгове по нейните нежни и бели ръце, започна да хленчи от гняв и болка:

— А сега ме биеш, грубиянино! Ах, биеш ме! И тя приближаваше към него прекрасното си лице, разстроено от ярост, хвърляше съвсем отблизо презрителни слова в лицето на този мъж, когото искаше да разкъса. Никога не бе изпитвала по-голямо отвращение към него, никога не се бе разгневявала така силно от голямата му кучешка глава. Отдавнашната й злоба се надигаше, тласкаше я неудържимо към някакво непоправимо оскърбление, за да го унищожи. Жестокостта й искаше да му нанесе такъв отровен удар, който да го накара да крещи и да страда.

— Ти си грубиянин, ти си неспособен да управляваш дори една работилница с десет души!

Тази необикновена обида му се видя толкова глупава, толкова детска, че го накара да започне да се смее конвулсивно. Този смях толкова много я раздразни, че я влуди. Какво още да му каже, че да му нанесе смъртоносен удар и да го накара да престане да се смее?

— Да, аз те издигнах, без мене ти нямаше нито една година да бъдеш директор на „Бездната“.

Той продължи да се смее още по-силно.

— Ти си луда, скъпа моя, говориш такива големи глупости, които не ме засягат.

— Аха! Глупости ли говоря, а! Значи, не благодарение на мене си запазил мястото си!

Изведнъж признанието изскочи на езика й. Да му изкрещи в кучешкото лице, да му изкрещи, че никога не го е обичала, че е била любовница на друг! Това ще бъде удар с нож, който ще го накара да престане да се смее. И как щеше да се успокои, как щеше да изпита едно страшно и жестоко удоволствие сега, когато беше пред своето поражение, когато земята се тресеше под нея! Още веднъж й се мярна образът на Рагю и с вик на отвратителна наслада тя сама се хвърли в пропастта.

— Никакви глупости не казвам, приятелю мой, защото аз вече дванадесет години спя с твоя Боажелен.

Делаво не разбра веднага. Хвърлената неочаквано направо в лицето му жестока обида го зашемети.

— Какво каза?

— Казах, че спя с твоя Боажелен от дванадесет години и понеже той вече няма нищо, понеже всичко рухва, ето на — край на всичко!

Със стиснати зъби, мънкайки, обезумял на свой ред, Делаво се хвърли върху нея, хвана я отново за ръцете и като я разтърси, я тръшна във фотьойла. Той искаше да я смаже с юмруци, да унищожи тия голи рамене, тая гола гръд, тази предизвикателна голота в дантели, за да не може повече да го обижда и измъчва. Завесата на неговото многогодишно доверие, на неговата наивност най-сетне се разкъса и сега той виждаше и си представяше всичко. Тя никога не го бе обичала, пред него тя е била винаги лицемерна, хитра, лъжлива невярна. В тази толкова красива, толкова изящна и пленителна жена, която той обожаваше, която желаеше със страхопочитание изведнъж видя вълчицата, мрачната ярост, бруталността на инстинктите. Сега той виждаше в нея всичко онова, което дълги години не бе подозирал — развратницата, отровителката, която бавно бе разлагала всичко около него; той виждаше една невярна и жестока плът, която се е наслаждавала от сълзите и кръвта на другите.

И в изумлението, от което се мъчеше да се освободи, тя му нанесе нова обида:

— С юмручни удари, нали, грубиянино? Хайде, хайде, с юмручни удари, както твоите работници, когато са пияни!

И тогава след ужасяващото мълчание Делаво чу ритмичните удари на механичния чук, този трясък на труда, който безспирно люлееше неговите дни и нощи. Този шум идваше от много далече като някакъв познат глас, който съвсем ясно му доразказваше ужасното приключение. Нима Фернанд не бе лакомо изгризала с малките си, блестящо бели зъби цялото богатство, изковано от този чук? Тази изгаряща мисъл изпълваше главата му; тя бе хищницата, причината за погрома, за изядените милиони, за неизбежния и близък фалит. Докато той геройски се жертвуваше, за да изпълни обещанията си, работеше по осемнадесет часа дневно, мъчейки се да спаси загиващия стар свят, тя именно е разяждала основите и е изпълнявала разложителната си роля. Тя живееше тук, близо до него, толкова спокойна на вид, с нежно и усмихнато лице, а всъщност е била отровата, разрушението, подривала и парализирала е всичко, което той крепеше с усилие, и по този начин е разрушавала неговото дело. Да, разрушителят е бил винаги тук до него, на масата му, в леглото му, а той не го е виждал; тя бе разкъсала и унищожила всичко с малките си гъвкави ръце, с малките си бели зъби. Той си спомни и за нощите, когато тя се прибираше от Гердаш, опиянена от милувките на любовника си, от изпитото вино, от танцуваните валсове, от хвърлените с пълни шепи пари на вятъра, и си почиваше от това пиянство тук, в брачното ложе, докато той, невинният, глупакът изтегнал се до нея с широко отворени очи в мрака, измъчваше мозъка си, за да спаси „Бездната“, не смеейки дори с ласка да смути съня й. Отвратен до крайна степен и обезумял от ярост, той извика:

— Ще умреш!

С двата си лакътя тя се надигна във фотьойла; отново се насочиха напред голата й плът и нейното омайно лице под черната каска на прекрасната коса.

— Така ли съгласна съм! До гуша ми дойде и от тебе, и от другите, и от самата мене, и от живота! Предпочитам да умра, отколкото да живея мизерно.

Той все повече обезумяваше, като крещеше и повтаряше:

— Ще умреш! Ще умреш!

Но търсеше нещо, въртеше се из стаята, тъй като нямаше оръжие, нито нож, нищо друго освен двете си ръце, за да я удуши; но после какво ще прави? Щеше ли да се примири да живее още. С един нож можеше да свърши с нея и със себе си. Тя забеляза затруднението му, мигновеното му колебание и заликува — помисли, че той никога не ще има сили да я убие. И на свой ред започна да се смее, да се смее иронично и подигравателно:

— Е, хайде! Защо не ме убиеш?… Убий ме де, убий ме, ако смееш!

Изведнъж в отчаянието си да намери нещо Делаво забеляза ламаринената печка, в която така силно гореше коксът, сякаш презатоплената стая бе обхватната от пожар. Обезумял напълно, той забрави всичко, дори обожаваната си дъщеричка Низ, която кротко спеше там горе в малката си стаичка на втория етаж. О, да свърши и със самия себе си, да загине сред този ужас, от тази ярост, която така силно го възбуждаше! О, да тласне тази отвратителна жена в смъртта и най-сетне тя да не принадлежи на други, да изчезне с нея и да престане да живее, щом като отсега нататък животът ще бъде омърсен и опропастен!

Тя продължаваше да го шиба с презрителния си смях:

— Убий ме де! Убий ме де! Много си страхлив, за да ме убиеш!

Да, да! Всичко да изгори, всичко да разруши с един огромен пожар, в който да изчезнат и къщата, и заводът, който да бъде пълно разорение, разорението, което желаеха тази жена и нейният любовник-глупак! Една огромна клада, в която и той самият да се превърне в пепел заедно с тази вероломна, разнасяща отрова и разруха жена, заедно с димящите развалини на мъртвото старо общество, което той има глупостта да защищава!

Със страшен ритник той събори печката по средата на стаята, като крещеше:

— Ще умреш! Ще умреш!

Горящият кокс се разпръсна по килима като червена покривка. Няколко парчета се търколиха до прозореца. Най-напред пламнаха кретоновите пердета, после се запали и килимът. След това мебелите и стените се подпалиха светкавично бързо. Леката постройка гореше, пращеше и пушеше като товар дърва.

И стана страшно. Ужасена, Фернанд се изправи, прибра полите от коприна и дантели и потърси изход, незасегнат още от пламъците. Тя се спусна към вратата на вестибюла, уверена, че има време да избяга, че с един скок ще се намери в градината. Но там, пред вратата, тя срещна Делаво, чиито юмруци й препречиха пътя. Той й се видя толкова страшен, че тя побягна към другата врата, която водеше към дървения коридор, свързващ кабинета със съседните сгради на завода. Но оттам вече не можеше да се избяга, защото коридорът гореше и течението така раздухваше огъня, че бяха застрашени канцелариите на администрацията. Тя се върна до средата на стаята заслепена, задъхана и разтреперана, разярена, че роклята й гори, че разпиляната й коса също пламва върху голите й рамене, разранени от огъня. И започна да крещи със страшен глас:

— Не искам да умра! Не искам да умра! Остави ме да мина, убиецо! Убиец!

Тя отново се хвърли към вратата за вестибюла и се помъчи да премине насила, като се строполи върху съпруга си, който все още стоеше там, непоколебим в жестокото си желание. Той вече не крещеше, само повтори спокойно:

— Казвам ти, че ще умреш!

И понеже тя забиваше в него нокти, за да мине, той трябваше да я сграбчи и още веднъж да я отнесе до средата на стаята, превърнала се в огнище. И тогава започна жестоката борба. Тя се бореше с удесеторена сила от страх пред смъртта, търсеше вратите, прозорците с инстинктивен устрем на ранено животно; той обаче я задържаше сред пламъците, където искаше да умре, където искаше и тя да умре с него, за да тури наведнъж край на отвратителния им живот. Разчиташе само на двете си силни ръце, стените се рушаха и десетина пъти той трябваше да я отстранява от проходите. Най-сетне я задържа, смаза с едно последно притискане тази жена, която бе обожавал, която толкова често бе така прегръщал и обладавал. Те паднаха заедно върху огъня на пода; тапетите горяха като факли, от ламперията на стените се сипеха горящи главни. Макар че тя го хапеше, той не я изпускаше, стискаше я здраво, отнасяше я в небитието — подпалени и двамата, те горяха заедно в отмъстителния огън. И краят дойде, таванът се срути върху тях и те изчезнаха под горящите греди.

В Крешри тази нощ Нане, който се обучаваше за електротехник, излизаше от машинното отделение, когато забеляза огромно червено сияние към „Бездната“. Отначало той помисли, че това са отблясъци от пещите за остоманяване. Но пламъкът се увеличаваше и изведнъж Нане разбра: гореше къщата на директора. Мисълта за Низ го порази като гръм и той обезумял започна да тича, блъсна се в междинната стена, която те двамата някога така весело прескачаха, за да се срещнат; и сега отново, без да разбере как, той се прехвърли през стената, като си помагаше с ръце и крака. Намери се сам в градината, когато още не беше дадена тревога. Наистина гореше къщата, пламнала от партера към покрива като огромна клада; вътре никой не се движеше. Прозорците бяха затворени, външната врата, която вече гореше, не можеше да се отвори и през нея не можеше нито да се излезе, нито да се влезе. На Нане му се стори, че чува силни викове, шум от страшна предсмъртна борба. Най-сетне капаците на един от прозорците на втория етаж със сила се разтвориха и сред пушеците се появи Низ, цялата в бяло, облечена с риза и обикновена фуста. Надвесила се ужасена, тя викаше за помощ.

— Не се плаши! Не се плаши! — извика Нане силно развълнуван. — Идвам!

Той беше забелязал една голяма стълба, сложена край стената на един навес. Но като се опита да я вземе, видя, че е завързана с верига. Измина минута на страшно безпокойство. После той взе един голям камък и с всички сили започна да удря върху катинара, за да го разбие. Пламъците съскаха, целият първи етаж гореше с толкова много искри и дим, че от време на време Низ изчезваше там горе. Нане продължаваше да чува все по отчаяните й викове и удряше, и удряше, и също викаше:

— Чакай, чакай! Идвам!

Катинарът се разчупи, той успя да изтегли стълбата. Никога след това не можа да разбере как я бе вдигнал. Като по някакво чудо я изправи под прозореца. Но като видя, че стълбата е много къса, този шестнадесетгодишен герой, решил да спаси своята тринадесетгодишна приятелка, се отчая и за миг, смелостта му се разколеба. Главата му се завъртя, не знаеше какво да прави.

— Чакай, чакай! Няма нищо, идвам!

Тъкмо в този момент една от двете прислужнички, тази, на която мансардната стаичка имаше отвор към покрива, излезе през прозореца, хванала се за водосточната тръба; и обезумяла от страх, смятайки, че вече е обхваната от пламъците, тя изведнъж скочи надолу, разби черепа си на площадката пред входа и веднага издъхна.

Потресен от виковете на Низ, които ставаха все по-ужасни, Нане помисли, че и тя ще скочи. Представи си я окървавена в краката си и извика отчаяно за последен път:

— Не скачай! Аз идвам, идвам!

И все пак започна да се изкачва по стълбата; когато стигна до първия етаж, който вече беше обхванат от пламъците, той влезе през един от прозорците, чиито стъкла се бяха пръснали от високата температура. Идваше помощ, много хора вече имаше на улицата и в градината. Тълпата за миг замря в ужас, като наблюдаваше как едно дете, толкова безумно смело, спасява друго. Огънят се разрастваше, стените пращяха и стълбата като че ли гореше, изправена така самотна до фасадата, където не се появяваше нито момчето, нито момичето. Най-сетне Нане се показа, понесъл като агне момичето на раменете си. Промъквайки се в горящата пещ, той бе успял да се изкачи в горния етаж, да вземе Низ и да слезе с нея; но косата му димеше, дрехите му горяха; и когато се спусна, почти се плъзна по стълбата и стигна долу със своя скъп товар, и двамата бяха обгорени, припаднали, прегърнали се един друг, притиснали се така силно, че без да ги разделят, ги отнесоха в Крешри, където Сьорет, предизвестена вече, им оказа помощ.

Половин час по-късно къщата се срути и не остана камък върху камък. Най-лошото беше, че пожарът, преминал през коридора в канцелариите на администрацията, бе обхванал съседните хангари и сега унищожаваше голямото хале с пещите за пудлуване и валцувачните машини. Застрашен беше целият завод, огънят яростно бушуваше в тия стари, почти изцяло дървени разнебитени постройки. Изглежда, че другата прислужничка на Делаво, успяла да се спаси през кухнята, първа беше алармирала в „Бездната“ работниците от нощната смяна, които бяха дотичали на помощ. Но те нямаха помпа и трябваше да чакат хората от Крешри, водени от самия Люк; и те дойдоха в братска помощ на завода-съперник с помпа и пожарна команда — една от службите на Обществения лом. Пожарникарите на Боклер, чиято организация беше много лоша, пристигнаха след това. Но беше много късно, „Бездната“ пламтеше от единия до другия край — старите мръсни постройки, разпрострени върху няколко хектара, горяха като огромна клада, сред която се очертаваха само високите комини и кулата за закаляване на оръдията.

На разсъмване след тази трагична нощ множество групи продължиха да стоят пред още димящите огнища под студеното оловносиньо ноемврийско небе. Управниците на Боклер — околийският управител Шатлар и кметът Гурие — не бяха напуснали злокобното място; с тях бяха председателят Гом и неговият зет капитан Жоливе. Абатът Марл, уведомен много късно, дойде сутринта, последван от множество любопитни буржоа и търговци — Мазелови, Лабокови, съпрузите Дашьо и Кафио. Обзети от ужас, те разговаряха тихо и, разтревожени, искаха да узнаят по какъв начин бе предизвикана тази катастрофа. Беше останал само един свидетел, прислужничката, която бе успяла да избяга; тя разказваше как госпожата се прибрала от Гердаш малко преди полунощ, веднага след това се чул голям шум от спор и после се появили пламъци. Слушаха, а след тава повтаряха полугласно историята, като близките на Делаво правеха догадки за причините на страшната драма. Положително беше, както казваше прислужничката, че господинът и госпожата са загинали в пожара. И ужасът се засили още повече, когато видяха да се появява Боажелен, който беше толкова бледен и немощен, че трябваше да му помогнат да слезе от колата. Като видя развалините, където димяха останките от богатството му и догаряха костите на Делаво и на Фернанд, на Боажелен му прилоша и доктор Новар трябваше да се погрижи за него.

Люк продължаваше да ръководи работата на хората си по потушаване на огъня в халето на механичния чук, което все още гореше. Увит в одеяло, Жордан упорито стоеше там въпреки големия студ. Бонер, притичал се на помощ заедно с първите, проявяваше смелост в спасяването на машини и уреди, като се бореше с огъня. Бурон, Фошар и всички бивши работници от „Бездната“, преминали в Крешри, му помагаха, работеха самоотвержено на това толкова познато място, където се бяха мъчили в продължение на много години. Но разгневената съдба бушуваше като ураган и отнасяше всичко въпреки усилията им. Огънят отмъстител, огънят очистител, паднал тук като мълния, разчистваше целия заводски терен, измиташе останките от рухналия стар свят. И сега, когато работата бе свършена, когато хоризонтът бе свободен до безкрая, раждащият се Град на справедливостта и мира можеше победоносно да разстила вълните на своите домове чак до края на просторните равнини.

В една група чуха веселия и груб глас на грънчаря, анархиста Ланж, който казваше:

— Не, не! Няма защо да ми се приписва честта, че аз съм я запалил; и все пак хубава работа; смешно е само, че господарите са я свършили и сами са се опекли.

Той говореше за огъня. Всички бяха така ужасени, че никой не го накара да млъкне. Тълпата беше на страната на победителите, властите на Боклер поздравяваха Люк за самоотвержеността му, търговците и дребните буржоа обкръжаваха работниците от Крешри и открито се присъединяваха към тях. Ланж имаше право — настъпват трагични часове, когато обезумялото умиращо общество само се хвърля в кладата. И от „Бездната“, от този толкова черен и печален завод, където прокълнатият и опозорен наемен труд беше изнемогвал и изживял последните си часове, бяха останали само няколко полусрутени стени, които придържаха скелите на покрива, над които сега в сивото небе се издигаха самотните, излишни и жалки високи комини и кулата за закаляване на оръдията.

Към единадесет часа същата сутрин, когато започна да се появява ясното слънце, господин Жером мина в количката си, бутана от слуга. Той правеше обичайната си разходка по пътя за Комбет, като минаваше покрай завода и растящия град на Крешри, които изглеждаха още по-бодри и весели в този сух и слънчев ден. Сега пред него се разстилаше картината на поражението — „Бездната“ опустошена, разрушена от справедливия гняв на огъня. Дълго време той гледа с празните си и бистри като изворна вода очи. Не каза нито дума, не направи нито жест, само погледна и отмина, без да се разбере дали бе видял и разбрал.

I

Ударът беше страшен за Гердаш. От ден на ден все повече западаше това средище на разкоша и удоволствието, което кънтеше от непрекъснати празненства. Отмениха един лов, трябваше да се откажат от устройваните всеки вторник вечери. Многобройната прислуга щеше да бъде уволнена масово, говореха вече и за продажба на коли, коне и кучета. В градините, в парковете изведнъж секна шумният живот и непрекъснатият поток от гости. Самото просторно жилище, салоните, трапезарията, билярдната зала и пушалнята се превръщаха в пустини, в които бушуваше вятърът на разрушението. Това вече беше ударено от гръм жилище, което агонизираше, изпаднало внезапно в самота поради нещастието.

И в този безкрайно тъжен дом Боажелен се движеше като жалка сянка. Обезумял, смазан и съсипан, той ужасно страдаше, не знаеше какво да прави, бродеше като наказана душа из това разорено имение. Всъщност той беше едно нещастно същество, един човек на манежа и на клубовете, една посредствена и любезна личност с монокъл, чиято хубава осанка и високомерна коректност рухват още при първия трагичен полъх на истината и справедливостта. Живял както му е угодно, убеден, че така трябва да бъде, неработил никога нищо, считайки се за особено, богоизбрано, привилегировано същество, родено да живее и се забавлява от труда на другите, сега той не можеше да разбере логиката на катастрофата, която го разоряваше. Култът на егоизма му получаваше много тежък удар, той стоеше изумен пред бъдещето, за което и не бе мислил досега. В основата на страха му бе ужасът на безделника, на готованеца, почувствувал, че е неспособен сам да изкарва прехраната си. Щом Делаво не е вече жив, от кого ще иска той рентите, които му бе обещал неговият братовчед в деня, когато го убеди да вложи капитала си в изгодното предприятие „Бездната“? Заводът беше изгорял, капиталът беше загинал под развалините, откъде ще вземе утре средства, за да живее? Той бродеше като луд из пустите градини и мрачния дом, без да намери отговор на този въпрос.

Отначало, през нощта след драмата, Боажелен бе преследван от ужасния край на Делаво и Фернанд. За него нямаше никакво съмнение, защото си спомняше колко разярена бе Фернанд при раздялата им и колко много се заканваше на съпруга си. Навярно след някаква жестока разпра Делаво сам е запалил къщата, за да загине заедно с виновницата. За един човек на насладите като Боажелен този случай беше някаква тъмна свирепост, едно насилие на чудовищни страсти, чийто ужас го потискаше, почерняше живота му. И най-много се разтревожи, когато разбра, че няма нито воля, нито сили, необходими, за да се справи с едно толкова сложно и неприятно положение. От сутрин до вечер той правеше планове, без да може да се спре на някой от тях. Трябваше ли да се мъчи да възстанови завода, да намери пари, съдружник, инженер, с надежда да продължи експлоатацията? Това изглеждаше почти невъзможно, защото загубите бяха много големи. Или да чака някой купувач, който ще се задоволи със заводската площ и със спасените съоръжения и материали и ще възобнови работата на свой риск? Но много се съмняваше в появата на такъв купувач и още повече че ще получи от него толкова голяма сума, за да уреди положението си. Оставаше все така неразрешен въпросът за съществуването на това голямо имение Гердаш, за чиято издръжка бяха необходими огромни разходи и в което в края на месеца може би нямаше да има какво да се яде.

Едно-едничко същество съжаляваше този нещастен, толкова разтреперан и толкова изоставен човек, който бродеше като загубено дете в празното жилище; това беше Сюзан, неговата съпруга, тази кротка героична жена, която той така тежко бе оскърбил. В началото, когато той й натрапваше връзката си с Фернанд, тя много пъти се бе канила да прави скандал, за да изпъди от къщата си любовницата, чужденката; и всеки път тя се преструваше, че нищо не вижда, уверена, че ако изпъди Фернанд, Боажелен ще я последва, защото бе пленен и заслепен от нея. После това ненормално положение се утвърди, тя се отдели от него в друга спалня и само пред хората минаваше за негова законна жена, като запазваше така външното благоприличие и като изцяло се посвещаваше на възпитанието на сина си Пол, когото искаше да спаси от проваляне. Тя никога нямаше да се примири, ако не беше това хубаво, русо и кротко като нея дете. То беше дълбоката причина за нейното самоотричане, за нейната жертва. И така тя го откъсна от недостойния баща, искаше умът и сърцето на детето да принадлежат само на нея, единствено на нея, като го възпита да стане разумен и добър човек за нейна утеха. Изминалите години й бяха създали тихата радост да го гледа как расте, как става все по-умен и по-нежен; без да взема участие, тя бе присъствувала отдалече, така да се каже, на драмата, която се разиграваше, на бавното разоряване на „Бездната“ едновременно с растящото процъфтяване на Крешри, видяла бе как около нея безумието на заразителната жажда за наслада отнасяше в пропастта нейното общество. И накрая едно последно умопомрачение бе унищожило всичко в пламъците на един голям пожар; така че и тя не се съмняваше, че Делаво е запалил тази огромна клада, за да изгори заедно с виновницата, престъпницата, развратницата и хищницата. Побиваха я тръпки, като се питаше дали самата тя не беше малко виновна поради слабостта си, поради примирението си да търпи в дома си толкова дълго време измяната, срама от позора. Ако се беше разбунтувала още първия ден, може би престъплението нямаше да стигне чак до такъв край. И тия размишления я съкрушиха, накараха я да се смили над този нещастен човек, когото тя виждаше от деня на катастрофата как се разхожда отчаяно из безлюдните градини и празната къща.

Една сутрин, когато преминаваше през големия салон, в който той бе устройвал толкова празници, тя го видя потънал в един фотьойл да плаче като дете, да ридае на глас. Тя се развълнува, изпълнена с дълбоко състрадание. И тя, която от много години не бе отправяла към него нито една дума, когато биваха сами, сега се приближи и му заговори.

— В отчаянието — каза му тя — няма да намериш силите, които ти са необходими.

Изненадан, че я вижда, че я чува да му говори, той я загледа смутено с насълзени очи.

— Да, напразно скиташ от сутрин до вечер, никъде няма да намериш смелостта, тя трябва да бъде в самия тебе.

Той махна отчаяно с ръка и отвърна с много тих глас:

— Толкова съм самотен!

Той съвсем не беше лош човек, беше само глупав и слаб, един от тия страхливци, които егоистичната жажда за удоволствия превръща в палачи. Той с такъв отчаян вид се оплакваше от самотата, в която тя го оставяше в сполетялото го нещастие, че тя силно се развълнува.

— Искаш да кажеш, че сам си поискал да бъдеш самотен. Защо не дойде при мене след тия страшни събития?

— Боже мой! — измънка той. — Нима ми прощаваш?

Той я хвана за ръцете, тя не ги отдръпна; и в отпадналото състояние, в което се намираше, той призна грешката си и отчаяно започна да се разкайва. Не отрече нищо от това, което тя вече знаеше — дългогодишната му измяна, въведената в семейното огнище любовница, която го влудила и довела до разорение; обвиняваше се с такава сурова откровеност, че тя се трогна като от ново, пълно самопризнание, унижението от което той можеше да си спести. И накрая Боажелен каза:

— Истина е, че аз дълго време те оскърбявах, бях отвратителен… Защо ме изостави, защо не се опита да ме върнеш при себе си?

Той засегна мъката в нейното съзнание, смътното угризение на съвестта, което изпитваше от това, че не бе изпълнила може би напълно своя дълг, като го бе оставила да пропадне. И помирението, което състраданието предизвика, приключи с това чувство на другарска снизходителност. Най-чистите, най-героичните нямат ли понякога вина за това, че лошите и слабите изпадат в изкушение?

— Да — каза тя, — трябвало е да се боря повече, предпочетох да спася гордостта си, да си осигуря спокойствието. Необходимо е и двамата да забравим, трябва да погребем цялото това минало.

После тя повика сина им Пол, който минаваше в градината над прозорците. Той беше вече високо, стройно и умно осемнадесетгодишно момче, което напълно приличаше на майка си — много нежен, много разумен, отърсен най-вече от всички класови предразсъдъци, готов да изкарва с труд прехраната си веднага, щом бъде необходимо. Той страстно обичаше земята, прекарваше по цели дни във фермата, интересуваше се от земеделските култури, от сеитбата и жътвата. В този момент, когато майка му го повика, Пол отиваше при Фейа, за да види нов модел плуг.

— Ела, детето ми, баща ти е опечален, искам да го целунеш.

Отношенията между бащата и сина бяха като тия между съпруга и съпругата. Обкръжено само от грижите на майка си, момчето бе израсло с едно студено чувство към този човек, когото считаше лош и жесток човек. Така че, изненадан и трогнат, Пол се вгледа няколко секунди в своите побледнели и силно развълнувани родители. Разбра и много сърдечно целуна баща си, а после се хвърли на врата на майка си, за да целуне и нея от все сърце. Семейството отново се събра, настъпи щастлива минута, в която можеше да се повярва, че отсега нататък ще има пълно разбирателство.

Когато и Сюзан на свой ред го целуна, Боажелен отново зарони сълзи.

— Добре, добре! Ето че се разбрахме. Ах, мили мои, това ми вдъхва смелост… Ние се намираме в ужасно положение! Трябва да се спогаждаме, да вземем някакво решение.

Седнали и тримата, те разговаряха известно време; след като сам отчаяно се бе измъчвал от слабостта си, Боажелен имаше нужда да говори, да се довери на тази жена и на това момче. Той намери за необходимо да припомни на Сюзан как с двата милиона, единият от нейната зестра и другият останал от пропиляното му състояние, бяха купили за един милион „Бездната“, за петстотин хиляди имението Гердаш, а останалите петстотин хиляди бяха дали на Делаво за оборотен капитал на завода. Така че всичките им пари бяха вложени там, а най-лошото бе, че бяха взели назаем шестстотин хиляди франка, едно задължение, което тежеше извънредно много на експлоатацията. Ясно беше, че сега, когато заводът е мъртъв, когато е изгорял, за да го възкресят от пепелището, трябва да изплатят тия шестстотин хиляди франка.

— Тогава ти какво ще решиш? — попита Сюзан.

Той каза двете възможности, между които се колебаеше, без да може да реши нищо, защото и едната, и другата бяха придружени с трудности: или да ликвидира всичко, да продаде това, което беше останало от „Бездната“ на каквато и да е цена, но поне да може да плати дълга от шестстотин хиляди франка; или пък да намери нови източници, да учреди едно акционерно дружество, в което да участва със заводската площ и спасените съоръжения — една комбинация, която всъщност и самият той считаше неосъществима. Обаче време за губене нямаше, защото от ден на ден разорението ставаше все по-тежко и по-пълно.

Сюзан направи една забележка:

— Останало ни е още Гердаш, можем да го продадем.

— О, да продадем Гердаш! — отвърна той с отчаян вид. — Да продадем това имение, което толкова ми харесва, с което сме свикнали! За да се приютим, да се скрием в някоя мизерна дупка! Какво падение, какво ново страшно мъчение!

Тя отново стана сериозна, като видя, че той не може да свикне с мисълта за едно скромно и разумно съществуване.

— Драги мой, все пак трябва да прибегнем до това. Ние не можем да живеем повече в къща с толкова големи разходи.

— Разбира се, разбира се, ще продадем Гердаш, но по-късно, при удобен случай. Ако сега го обявим за продан, не ще ни дадат и половината от цената му, защото това ще бъде признание за нашето разорение и всички в този край ще се съюзят срещу нас, за да злорадствуват и използуват положението ни.

После той си послужи с по-основателна причина:

— Впрочем, скъпа моя приятелко, Гердаш е твоя собственост. Както е казано в документите, петстотинте хиляди франка за покупката са взети от твоята зестра, а останалите петстотин хиляди франка са включени в половината от милиона, за който купихме „Бездната“. Така че ако ние с тебе сме съпритежатели на завода, Гердаш остава изцяло твоя собственост, а моето желание е просто това имение да бъде твое колкото може по-дълго време.

Сюзан направи жест, с който искаше да каже, че не само не иска да настоява, но и че отдавна се е примирила с всички жертви. Съпругът й я гледаше и като че ли изведнъж си спомни нещо.

— Искам да те попитам… Не си ли се срещала напоследък с твоя предишен приятел Люк Фроман?

Тя остана за миг изумена. След основаването на Крешри и създалото се жестоко съперничество между двата завода скъсването на отношенията й с Люк не беше една от най-малките нейни мъки сред многото семейни неприятности. С него тя губеше един сърдечен приятел, който би я подпомагал и утешавал. Но се примири и с това и оттогава го беше срещала много малко, случайно, при редките си излизания, без да разменя нито дума. И той беше към нея също така сдържан и далечен; сякаш старата им нежна дружба бе умряла завинаги. Обаче това не пречеше на младата жена да проявява страстен интерес към делото на Люк, без да споделя мислите си с някого. Тя продължаваше да бъде тайно с него в благородните усилия, в желанието му да въдвори малко справедливост и любов на земята. С него страдаше и тържествуваше, а когато за известно време го счетоха мъртъв от ножа на Рагю, два дни се затвори в стаята си, за да бъде далеч от всички. И страдайки за него, откри, че изпитва непоносима мъка, когато узна за връзката му с Жозин, която й причиняваше болка. Дали бе обичала Люк, без да знае? Не беше ли мечтала да се радва и се гордее с един съпруг като него, който прекрасно би използувал богатството? Нима не си бе представяла как ще му помага и как заедно ще правят чудеса за мира и доброто на хората? Но той оздравя, сега е съпруг на Жозин и тя отново потъна в себеотрицанието си на пожертвувала се съпруга и на майка, която живее само за своя син. Люк престана да съществува за нея и затова въпросът, който й бе зададен, я върна толкова отдалече, че не можа да скрие голямата си изненада, преди да отговори.

— Защо искаш да се срещам с господин Фроман? Нали добре знаеш, че нашите отношения са скъсани от повече от десет години.

Боажелен спокойно вдигна рамене.

— О, това няма значение, все пак ти би могла да се срещнеш с него и да му говориш. Вие толкова добре се разбирахте някога… Значи, не поддържаш никаква връзка с него?

— Не — каза решително тя. — Ако го виждах, щеше да знаеш.

Гледаше го все по-изненадана, обидена от настойчивостта му, засрамена, че я разпитват по такъв начин. Към какво се стремеше? Защо искаше да е запазила отношенията си с Люк? И поиска да задоволи любопитството си.

— Защо ми задаваш такъв въпрос?

— За нищо, изведнъж ми хрумна.

Все пак заговори, реши да се изповяда:

— Ето какво… Нали ти казах, че има две възможности — или да продадем „Бездната“ и всичко да ликвидираме, или да образуваме акционерно дружество, в което да участвувам. Но има и трета възможност, една комбинация с първите две — „Бездната“ да бъде купена от Крешри по най-изгодна за нас цена… Разбираш ли?

— Не, не съвсем.

— Всъщност работата е много проста… Този Люк навярно безумно желае да притежава нашите земи. Но нали той ни причини доста неприятности? Така че напълно законно е да измъкнем от него една голяма сума. По този начин ще бъдем спасени и особено ако освен това ни се дадат ренти, които ще ни позволят да си запазим Гердаш, без да променяме с нещо живота си.

Сюзан го слушаше с голяма тъга. Уви, той си бе все същият човек! Страшният урок не беше го поправил. Мечтаеше да спекулира за сметка на други, да извлече повече полза от положението, в което се намират. Преследваше най-вече една-единствена цел — да не работи нищо, да бездействува, да бъде издържан, да си остане капиталист, какъвто е бил. В безумното отчаяние, в което се намираше от катастрофата насам, се криеше ужасът, омразата към труда, досадната мисъл как да се устрои, че да продължава да живее, без да работи нищо. И изведнъж, с едва изсъхнали в очите сълзи, той отново се прояви като любител на насладите.

Тя пожела да узнае всичко докрай и затова попита:

— Но не виждам какво мога да направя аз. Защо ме питаш дали поддържам отношения с господин Фроман?

Той отвърна спокойно:

— О, боже мой! Защото това би улеснило преговорите, които мисля да започна с него. Нали разбираш, че след толкова години караници не е лесно да се явиш пред някого по делови въпрос; докато това е много по-просто, ако този човек е твой приятел… Може би дори ти самата би могла да се срещнеш с него, да му говориш.

Тя го спря с рязък жест:

— Никога не бих говорила на господин Фроман при такива условия. Ти забравяш, че го обичах като брат.

Ах, нещастният Боажелен! Изпаднал бе до низостта да спекулира с чувствата, които може би Люк бе запазил в сърцето си; искаше да използува именно нея, Сюзан, за да смили противника до такава степен, че после лесно да го победи.

Той навярно разбра, че я е наранил, като я видя как веднага взе да става все по-бледа и по-студена, сякаш отново се отчуждаваше от него. И затова поиска да заличи лошото впечатление;

— Ти имаш право, жените не трябва да се месят в сделките. Ти наистина не можеш да се нагърбиш с такава мисия. Но все пак аз съм доволен от моята идея, защото колкото повече размишлявам, толкова повече се убеждавам, че само там е нашето спасение. Ще си изработя план за атака, после ще намеря начин да вляза във връзка с директора на Крешри. Освен ако мога да го накарам сам да направи първите стъпки, нещо, което ще бъде по-изгодно.

Той се развесели от тази надежда да изиграе някого и да извлече изгода, както бе правил досега. Животът беше още хубав, ако можеше да се нареди да живее, без да си цапа мързеливите бели ръце, които не познаваха труда. Той стана с въздишка на облекчение, погледна през прозореца в големия парк, който изглеждаше още по-просторен в този ясен зимен ден и в който се надяваше още от пролетта да поднови празненствата! После извика:

— Много глупави ще бъдем, ако се отчайваме. Нима хора като нас могат да бъдат нещастни!

Сюзан, която продължаваше да седи, почувствува как се увеличава страшната й мъка. За миг в нея се бе промъкнала наивната надежда, че ще поправи този човек, но сега забеляза, че каквато и буря, каквато и революция да премине над главата му, той няма да се промени, няма да разбере дори ново то време. Вековната експлоатация на човек от човека беше в неговата кръв, той можеше да живее и да се наслаждава само на гърба на другите. Винаги ще си остане едно голямо лошо дете, за което тя по-късно ще трябва да се грижи, ако справедливостта възтържествува. И затова тя вече изпитваше към него само горчиво състрадание.

По време на този дълъг разговор Пол не бе мръднал от мястото си, слушаше родителите си с присъщото си умно и нежно изражение на лицето. В големите му замислени очи се отразяваха ясно всички чувства, които вълнуваха майка му. Той беше в непрекъсната душевна връзка с нея и затова и сега се измъчваше, когато тя страдаше, като виждаше колко Боажелен е недостоен съпруг и баща. Забелязала, че той е изтерзан и неспокоен, Сюзан го попита:

— Къде отиваше, момчето ми?

Майко, отивах във фермата; Фейа навярно е получил нов плуг за зимната оран.

Боажелен силно се изсмя.

— Нима това те интересува?

— Разбира се, татко… В Комбет имат парни плугове, които разорават бразди, дълги няколко километра в техните ниви, превърнати в една обща нива. Чудесно е да гледаш как дълбоко орат и оплодотворяват земята.

Пол се въодушевяваше с младежки жар. Разнежена, майка му се усмихваше.

— Иди, иди, момчето ми, иди да видиш новия плуг; и работи, така ще се чувствуваш по-добре.

През следващите дни Сюзан забеляза, че съпругът й съвсем не бърза да изпълни своя план. Изглежда, той беше доволен само от това, че бе намерил разрешението, което според него трябваше да спаси всички; отново бе изпаднал в безразличие и безволие. Впрочем в Гердаш имаше за нея едно друго голямо дете, чието поведение изведнъж я разтревожи. Господин Жером, дядото, който бе навършил осемдесет и осмата си година, въпреки състоянието си на жив мъртвец поради парализата продължаваше да води уединен безмълвен живот и не поддържаше връзки с външния свят освен с постоянните си разходки с количката, бутана от един слуга. Единствена Сюзан влизаше в стаята му, грижеше се за него, отрупваше го с нежно внимание както преди тридесет години като малко момиченце в същата тази стая на партера, която гледаше към парка. Тя беше толкова свикнала със светлите очи на стареца, с тия дълбоки очи, изпълнени сякаш с изворна вода, в които можеше да чете и най-малките мимолетни сенки. Обаче след последните събития очите бяха потъмнели, като че ли ги беше размътил надигнал се от дълбочините пясък. В продължение на толкова много еднообразни години тя бе надничала в тях, без да види нищо, като се питаше дали мисълта не ги е напуснала завинаги, та изглеждат толкова бистри, толкова празни. И да не би сега мисълта да се е върнала? Тия сенки, тия възвръщащи се възбуди не означават ли някакво възможно пробуждане на цялото му същество? Може би дори е бил винаги съзнателен, разумен; може би преди края на живота му, като по някакво чудо, това да е едно отпускане на тежкото физическо сковаване от парализата, едно малко раздвижване от мълчанието и неподвижността, в чийто плен бе живял толкова дълго. И тя с голяма изненада и увеличаваща се тревога следеше този бавен процес на освобождение.

Една вечер слугата, който буташе количката на господин Жером, си позволи да спре Сюзан, когато тя излизаше от стаята на стареца, трогната от живия поглед, с който той я бе изпратил до вратата.

— Госпожо, решил съм да ви кажа… Струва ми се, че господинът не е вече същият. Днес той проговори.

Тя изненадана извика:

— Как така проговори.

— Да, и вчера дори, стори ми се, че чух как мънка полугласно думи, когато спряхме за малка почивка по пътя за Бриа, точно срещу „Бездната“. Но днес, когато минавахме пред Крешри, той наистина проговори, уверен съм.

— И какво каза?

— О, госпожо, не можах да разбера добре, мисля, че бяха несвързани думи, които нямаха никакъв смисъл.

Оттогава загрижената Сюзан започна да наблюдава отблизо дядото. На слугата бе заповядано да отива всяка вечер при нея и да й разказва как той е прекарал деня. Така тя можа да проследи увеличаващата се възбуда, която обземаше господин Жером. Той бе изпълнен с желание да гледа и да слуша, настояваше да удължават разходките му, сякаш жадуваше да види зрелищата, които ставаха по пътищата. Особено държеше да го водят постоянно на две места — или при „Бездната“, или при Крешри, и не се уморяваше да гледа с часове мрачните развалини на единия завод и яркото благосъстояние на другия. Караше слугата да върви бавно, заповядваше му да обикаля по няколко пъти едно и също място, като мънкаше все по-ясно тия несвързани думи, които още нямаха смисъл. А Сюзан, съкрушена от това бавно пробуждане, най-сетне повика доктор Новар, за да чуе мнението му.

— Докторе — каза тя, след като му обясни случая, — не можете да си представите какъв ужас ме обзема. Като че ли присъствувам на възкресение. Сърцето ми се свива, струва ми се, че виждам в това някакъв предвестник на необикновени събития.

Новар се усмихна на тази женска нервност. После пожела сам да види състоянието на стареца. Но господин Жером съвсем не беше леснодостъпен болен, беше затворил вратата си за лекарите, както и за всички други хора; а всъщност, понеже състоянието му не изискваше никакво лечение, докторът от години се въздържаше да влиза при него. Затова и сега той предпочете да го изчака в парка по време на разходката му, да го поздрави и да тръгне с него. Като се приближи, докторът видя как очите на стареца се просветлиха и как устните му промълвиха нещо неясно. Той също беше озадачен и развълнуван.

— Вие имате право, госпожо — каза той на Сюзан, когато се върна при нея. — Случаят е много особен. Той преживява някаква криза, която се дължи на дълбоки вътрешни сътресения.

Тя попита загрижено:

— Какво предвиждате, докторе, и какво трябва да правим?

— О, ние нищо не можем да направим — в това, за съжаление, съм уверен. Не бих се осмелил да предвидя какви могат да бъдат последиците от едно подобно състояние… Все пак трябва да кажа, че макар и редки, такива случаи има. Така аз си спомням, че преглеждах в приюта „Сен Крон“ един старец, затворен там от преди четиридесет години, когото надзирателите никога не бяха чували да произнесе нито една дума. Изведнъж той като че ли се пробуди, заговори отначало неразбрано, после много ясно и последва непрекъснат поток, безкрайно бърборене с часове. По-необикновеното бе, че старецът, считан за идиот, беше видял и чул всичко в продължение на тези четиридесет години привиден сън; преливащият поток от излияния всъщност бе безкраен разказ за неговите чувства, за неговите спомени, натрупани от влизането му в приюта.

Сюзан трепереше, мъчеше се да скрие ужасното вълнение, предизвикано от този пример.

— И — попита отново тя — какво е станало с нещастника?

Новар се подвоуми за секунда.

— Почина след три дни. Трябва да ви призная, госпожо, че този вид кризи са винаги предвестник на близък край. Това е вечният образ на лампата, която хвърля последен лъч, преди да угасне.

Настъпи дълбоко мълчание. Сюзан силно пребледня, почувствувала студения полъх на смъртта. Но не близкият край на тъжния дядо я плашеше, а друга една мъка. Както старецът от „Сен Крон“, нали и нейният дядо беше всичко видял и всичко чул, всичко разбрал? И затова тя зададе още един въпрос:

— Вярвате ли, докторе, че е засегнат разумът на нашия скъп болен? Според вас той разбира ли, мисли ли?

Новар направи неопределен жест, жест на учен, който не желае да се обвърже с нещо, което е извън резултата от практическия опит.

— О, госпожо, вие искате много от мене. Всичко е възможно в този загадъчен мозък, в който ние все още толкова трудно проникваме. Разумът може да остане незасегнат след загубването на говора, защото, като престанеш да говориш, не значи, че преставаш да мислиш… Обаче в диагнозата си аз бих включил едно отслабване на всички умствени способности на господин Жером, защото смятам, че завинаги е изпадал в старческо малоумие.

— Но възможно ли е, кажете ми, да са останали незасегнати умствените му способности?

— Твърде е възможно, дори започвам да допускам такова нещо, защото доказателство са пробуждането на цялото му същество и говорът, който като че ли се възвръща малко по малко.

Като последица от този разговор Сюзан заживя в състояние на мъчителен ужас. Отсега нататък тя не можеше да не изпитва този таен ужас при всяко застояване в стаята на стареца, където чувствуваше възкресяването му. Ако той всичко е видял, всичко е чул, всичко е разбрал в безмълвната вдървеност на сковалия го паралич, каква страшна драма е преживял в това мълчание! От тридесет години насам той беше като невъзмутим свидетел на бързия упадък на своя род, неговите бистри очи бяха видели този провал на близките му, едно пропадане в пропастта поради главозамайване от богатство, засилващо се от баща и син. Две поколения бяха достатъчни, за да подложат на унищожителния огън на наслаждението богатството, натрупано от баща му и самия него, което той считаше за непоклатимо. Той бе видял как овдовелият му син Мишел се опропасти, увлечен в любов със скъпоплатени жени, и разби черепа си с пистолет, видял бе как увлечената му в мистицизъм дъщеря Лор влиза в манастир, видял бе и как другият му син Филип, оженен за една развратница, загина на дуел след безсмислен живот. Той също бе видял как внукът му Гюстав, синът на Мишел, бе тласнал баща си към самоубийство, като му открадна любовницата и стоте хиляди франка, приготвени за изплащане на дългове, по същото време, когато другият му внук Андре, син на Филип, бе затворен в лудница. Той бе видял как Боажелен, съпругът на внучката му Сюзан, откупва застрашения завод „Бездната“, поверява го на бедния си братовчед Делаво, който, след като го въздига за кратко време, го превръща в пепелище, когато заводът започва да запада, запалва го една вечер, когато открива разрушителната отрова, измяната на жена си Фернанд с хубавеца Боажелен, толкова обезумели и двамата от жажда за разкош и удоволствие, че обричаха на гибел всичко, което ги заобикаляше. Той бе видял „Бездната“ още от създаването й като скромен завод, който получи от ръцете на баща си и със собствените си ръце превърна в гигант; той се бе надявал, че родът му ще превърне „Бездната“ в цял град, в царство на желязото и стоманата, но заводът толкова много западна още при второто поколение, че от него не остана камък върху камък. Най-сетне той бе видял как в баща му и в него бе избухнала творческата сила, натрупвана бавно в неговия род от поколение на поколение нещастни работници; той бе видял как веднага след това родът му се поквари, изроди се и загина поради злоупотребата с богатството, сякаш във внуците му вече бе угаснала любовта на Кюриньонови към труда. Каква страшна история се бе натрупала в главата на този осемдесет и осем годишен старец, какъв наниз от ужасни случки, съдържащи един цял век от усилия, осветляващи миналото, настоящето и бъдещето на едно семейство! И колко ужасно бе, че главата, която сякаш дремеше с тази история, бавно се пробужда и скоро застрашава да излее всичко като поток, препълнен с истина, щом устните, които сега вече мънкат, започват ясно да крещят!

Именно това ужасно пробуждане очакваше Сюзан със засилваща се тревога. Тя и синът й бяха последните от рода, Пол беше единственият мъж сред Кюриньонови. Леля Лор неотдавна бе починала в манастира на кармелитките, където бе живяла затворена близо четиридесет години; лудият братовчед Андре отдавна бе умрял в лудницата, където бе затворен още от детство. И поради това сега, когато Пол посещаваше заедно с майка си господин Жером, старецът то гледаше продължително с блеснали от размисъл очи. Пред него стоеше единственият крехък клон на дъба с мощен ствол, от който той някога вярваше, че ще израснат и ще се развият здрави клони, цяло едно многолюдно семейство. Нима семейното дърво нямаше нови сокове, здраве и сила, останали от коравите прадеди работници? Нима неговото поколение отсега нататък няма да разцъфти и да разгърне силите си за завладяване на всички земни блага и радости? Но при правнуците му сокът бе вече пресъхнал, поквареният богаташки живот беше изконсумирал за по-малко от половин век натрупания от прадедите запас от сили. Какво огорчение за печалния дядо, за последния свидетел, изправен пред толкова развалини, като вижда пред себе си само нежния, слаб Пол, последния дар на живота, който сякаш е искал да остави на Кюриньонови този ценен филиз да израсне и да разцъфти в новия свят! Каква мъчителна ирония, че само това спокойно и разумно момче е останало сега в огромното имение Гердаш, в този царски дом, закупен някога много скъпо от господин Жером с гордата надежда да бъде заселен един ден от многобройните си потомци! Тогава той виждаше просторните апартаменти заети от десетки семейства, чуваше смеховете на непрекъснато увеличаващото се ято момчета и момичета — така виждаше той щастливото, разкошно фамилно имение, в което трябваше да царува все по-замогващата се династия на Кюриньонови. Обаче ето че, напротив, апартаментите се изпразваха все повече всеки ден; опиянението, безумието и смъртта бяха преминали през тях и ги бяха опустошили; накрая една развратница довърши разрушаването на дома; и след последната катастрофа затвориха две трети от апартаментите, целият втори етаж опустя, салоните за приеми в партера се отваряха само в събота за проветряване. Родът загиваше, ако Пол не го възстанови, а империята, в която тези род трябваше да процъфтява, беше вече едно голямо, празно жилище, много тежко бреме за възможностите на разединеното семейство; Гердаш щеше постепенно да запустее, ако в него не проникне нов живот.

Измина още една седмица. Сега вече слугата различаваше отделни думи в неразбраното мънкане на господин Жером. Дори едно ясно изречение се оформи и той отиде да го каже на госпожата:

— О, госпожо, с голямо усилие, но уверявам ви, че и тази сутрин той повтори: „Трябва да се върне, трябва да се върне“.

Сюзан не можеше да повярва. Думите и се виждаха безсмислени. Какво трябва да се върне?

— Вслушайте се по-добре, драги мой, постарайте се да схванете по-добре думите.

На другия ден слугата беше още по-категоричен:

— Уверявам ви, госпожо, че господинът каза: „Трябва да се върне, трябва да се върне“, и то двадесет, тридесет пъти подред, непрекъснато, с тих глас, сякаш влагаше в тия думи всичките си сили.

Още същата вечер Сюзан реши да наблюдава лично дядото, за да се увери сама. На другия ден старецът не можа да стане. Докато съзнанието му се проясняваше, краката и цялото му тяло сякаш бяха вече обхванати от смъртта. Сюзан се изплаши и отново изпрати да повикат доктор Новар, който, безсилен да помогне, с тих глас я предупреди, че краят наближава. И оттогава тя не напусна стаята му.

Стаята на господин Жером беше просторна с дебели килими по пода и с много тежки тапети по стените. Цялата в черно и малко мрачна в разкоша си, тази стая имаше палисандрови мебели с резба, голямо легло с колонки и едно високо огледало, в което се отразяваше целият парк. Когато прозорците биваха отворени, отвъд моравите, между върховете на вековните дървета, в безкрайния хоризонт се виждаха купчината покриви на Боклер и зад тях Монбльозите, Крешри с високата си пещ и „Бездната“ с оцелелите й гигантски комини.

Една сутрин, когато бе отворила прозорците, за да влезе зимното слънце, и седеше до леглото, Сюзан се развълнува, като чу, че господин Жером говори. Обърнат с лице към прозореца, от няколко минути той бе вперил големите си бистри очи далеч в хоризонта. И отначало каза само две думи:

— Господин Люк…

Чула ясно думите, Сюзан за миг остана изумена от изненада. Защо господин Люк? Господин Жером някога не бе имал отношения с Люк, дори би трябвало да не знае за съществуването му; освен ако беше вярно това, в което тя се съмняваше и страхуваше, че той бе видял и разбрал всичко и напомняше за последните събития. Тия думи „господин Люк“, изговорени от толкова дълго затворените му устни, първото доказателство, че зад скритото му мълчание е имало един буден ум, който е гледал и разбирал. Това още повече увеличи мъчителното й безпокойство!

— Господин Люк ли казахте, дядо?

— Да, да, господин Люк… — каза той ясно и по-настойчиво, устремил пламенен поглед в нея.

— Защо ми говорите за господин Люк? Нима го познавате и искате да ми кажете нещо за него?

Той се запъна, навярно не можеше да намери думи, за да отговори; после с детско нетърпение пак повтори името на Люк.

— Някога — подзе тя — той ми беше голям приятел, но от много години не идва вече у нас.

Той оживено поклати глава и отвърна, сякаш езикът му се отвързваше малко по малко:

— Зная, зная… Искам да дойде…

— Искате господин Люк да дойде да ви види, искате да му говорите ли, дядо?

— Да, да, точно така… Да дойде веднага, ще му говоря.

Изненадата на Сюзан се увеличаваше, увеличаваше се и смътният страх, който я беше обзел. Какво искаше да каже господин Жером на Люк? Предположенията й бяха толкова мъчителни, че тя за миг пожела да отклони това желание, като смяташе, че е плод на болно въображение. Но старецът беше в пълно съзнание, молеше я пламенно, неудържимо, с последните сили на бедното си, болно същество. И накрая тя дълбоко се развълнува, счете, че искането е напълно съзнателно, и се питаше дали няма да сгреши, ако откаже на умиращия една среща, които може би ще има неизвестни и страшни последици, които я караха да изтръпва.

— Не можете ли да кажете на мене, на мене, дядо?

— Не, не, на господин Люк… Ще му говоря веднага, о, веднага!

— Добре, дядо, ще му пиша и надявам се, че ще дойде.

Сюзан написа писмото до Люк с трепереща ръка. Написа само два реда: „Приятелю, имам нужда от вас, елате веднага“. Два пъти трябваше да спира, не й достигаха сили да допише докрай тия няколко думи, толкова много спомени събуждаха те в нея, спомени за пропиляния й живот, за щастието, покрай което бе минала и което никога нямаше да преживее. Беше десет часът сутринта, когато едно момче слуга тръгна да занесе писмото в Крешри.

Люк получи писмото, когато беше пред Обществения дом, привършил утринната си обиколка; и без да се бави, той тръгна с момчето. Но какво вълнение, каква сърдечна разнеженост предизвикаха тези трогателни думи: „Приятелю мой, имам нужда от вас, елате веднага!“ Бяха изминали дванадесет години, откакто събитията ги бяха разделили, а тя му пишеше, като че ли се бяха разделили снощи и беше уверена, че ще се озове на нейния повик. Тя нито за миг не се бе усъмнила в приятелството му, а и той бе трогнат до сълзи, като я чувствуваше все така близка, както в миналото. Страшни драми се бяха разиграли около тях, всички страсти се бяха развихрили, помитайки хора и вещи, но след толкова години на раздяла те естествено отново се събираха, за да тръгнат ръка в ръка. После, приближавайки се с бързи крачки до Гердаш, той се питаше защо го вика Сюзан. Знаеше за желанието на Боажелен да му продаде „Бездната“ колкото се може по-скъпо, като използува положението. Но решението му беше категорично — никога нямаше да купи „Бездната“; единственото приемливо решение беше „Бездната“ да влезе в сдружението на Крешри, както се бяха слели другите по-незначителни заводи. За миг му мина мисълта, че Боажелен е принудил жена си да му направи предложение. Но той я познаваше, тя бе неспособна да приеме една такава роля. Представяше си я съкрушена от тревоги, изпаднала в трагично положение и имаща нужда от него. Престана да търси причината, тя сама щеше да му каже каква услуга иска от него.

Сюзан очакваше Люк в малкия салон; когато той влезе, тя толкова дълбоко се развълнува, че й прилоша. А и той беше толкова смутен, че сърцето му силно заби. Отначало не можеха да си кажат нито дума. Гледаха се мълчаливо.

— О, приятелю, приятелю мой — прошепна най-сетне тя.

В тези прости думи тя влагаше вълнението от всичко, което се бе случило през изтеклите дванадесет години — раздялата им, през време на която много рядко се срещаха мълчаливо, мъчителният й живот в нейния опозорен и осквернен дом и най-вече делото, което Люк бе извършил през това време и което тя отдалече бе следила с възхищение. Той израстваше като герой, тя го боготвореше, би желала да пада на колене пред него, да превързва раните му, да му бъде спътница, която да го утешава и подпомага. Но друга бе заела това място, тя бе толкова много страдала от Жозин, че оттогава любовта в сърцето й замря, погребана бе тази скрита от всички любов, за която и самата тя повече не искаше да знае, че е съществувала. И сега, когато видя пред себе си своето божество, всички тия чувства бликнаха от потайните дълбочини на душата й и така прочувствено я разнежиха, че очите и се насълзиха и ръцете й леко се разтрепериха.

— О, приятелю мой, приятелю мой, вие дойдохте, трябвало е само да ви повикам!

И Люк, потръпващ от същата симпатия, беше разчувствуван от спомените на миналото. Той знаеше, че е нещастна, оскърбена от любовницата, от развратницата, която почти се бе настанила в къщата й. Той знаеше за нейното достойнство, за проявения от нея героизъм да не отстъпи мястото си, да защити честта на семейството си, като остане в своя дом с високо вдигната глава заради сина си, заради самата себе си! Въпреки раздялата той завинаги бе запазил в паметта и сърцето си нейния образ, винаги я бе обожавал и все повече й съчувствуваше при всяка неприятност, която узнаваше, че има. Много често се бе питал как да й се притече на помощ, каква подкрепа да й окаже. Щеше да изпита голяма радост, ако можеше да й докаже, че нищо не е забравил, че е все същият някогашен приятел, нейният мълчалив съучастник в добрите й дела! И точно поради това се бе притекъл така бързо на първия повик и сега стоеше пред нея с изпълнено от любов и тревога сърце, неспособен да говори. Най-сетне можа да отвърне:

— Да, аз съм ваш приятел, аз никога не съм престанал да бъда ваш приятел и съм чакал този повик, за да дотичам.

Бяха си останали братски свързани и сега почувствуваха, че тази връзка е толкова дълбока и вечна, че паднаха в прегръдките си. Целунаха се по бузите другарски, като приятели, които не се боят вече от хорското безумие, уверени, че няма да страдат един за друг, че ще живеят задружно и ще се подпомагат. В усмивката им цъфтеше всичко силно и нежно, което има в приятелството между мъжа и жената.

— Приятелко моя, ако знаехте само колко се безпокоях, когато разбрах, че в края на краищата „Бездната“ ще рухне под моите удари! Нали вас щях да разоря? Трябваше да се подчиня на вярата в моето дело, за да не спра пред тази мисъл! Понякога ме обземаше голяма мъка, че ме проклинате, че никога не ще ми простите, че ви причинявам тревогите, които ви измъчват и сега.

— Аз ли да ви проклинам, приятелю! Но аз бях с вас, пожелавах ви успехи, вашите победи бяха единствената ми радост! Сред моите хора, които ви ненавиждаха, на мене ми беше много приятно, че тайно съм привързана към вас, че ви разбирам, че ви обичам в тайното светилище на душата си!

— Аз съвсем съм ви разорил, приятелко моя. Какво ще стане сега с вас, която от дете сте свикнали на разкошен живот?

— О, аз щях да бъда разорена и без вас. Другите ме разориха. Ще видите колко храбра ще бъда аз, която вие считате за съвсем деликатна.

— Ами Пол, вашият син?

— Пол ли? За него няма по-голямо щастие от това, което се случи. Той ще работи. Нали знаете какво направиха парите с моите хора.

И накрая Сюзан каза на Люк защо спешно го бе повикала. Господин Жером, за чието трогателно пробуждане на съзнанието му разказа, желаел да го види. Това било желание на умиращ, доктор Новар смятал, че краят му е много близък. Люк, учуден като нея и също обзет от смътен страх при мисълта за това възкресяване, на което бе повикан така странно да присъствува, отвърна, че е напълно на нейно разположение и е готов да направи всичко, което тя поиска.

— Уведомили ли сте съпруга си за това негово желание и за моето посещение?

Тя го изгледа и леко повдигна рамене.

— Не, не съм и помислила дори, излишно е. Отдавна, струва ми се, моят дядо като че ли е забравил съществуването на съпруга ми. Не му говори, не го вижда… Впрочем съпругът ми рано тази сутрин отиде на лов и още не се е върнал.

После добави:

— Последвайте ме, веднага ще ви заведа при него.

Завариха господин Жером седнал в широкото палисандрово легло, облегнал гърба си на възглавници и обърнал глава към прозореца, чиито пердета бяха съвсем разтворени. Навярно бе забил поглед в прекрасния парк, в безкрайния хоризонт с „Бездната“ и Крешри в подножието на Монбльозите там, зад отрупаните покриви на Боклер. Изглежда, че тази картина го привличаше и че от дълги години, откакто стоеше безмълвен пред този хоризонт, тя непрекъснато му напомняше за миналото, настоящето и бъдещето.

— Дядо — каза Сюзан, — доведох ви господин Люк Фроман. Ето го, той бе така добър да дойде веднага.

Старецът бавно обърна глава, отправи към Люк своите ясни и бездънни големи очи, които сега изглеждаха още по-големи. И не каза нищо, дори дума за приветствие и благодарност. Тежкото мълчание продължи няколко минути, той не сведе поглед от този непознат, от създателя на Крешри, сякаш искаше да го опознае добре и със своите очи на умиращ да проникне колкото се може по-дълбоко в душата му.

Сюзан подзе малко смутено:

— Дядо, не познавате ли господин Фроман, не сте ли го срещали при разходките си?

Той като че ли не чу, пак не отговори на внучката си. Но след миг отново извърна глава, потърси с очи нещо в стаята. И като не го откри, произнесе само една дума, едно име:

— Боажелен…

Сюзан отново се учуди. Удивлението и бе примесено с тревога и смущение.

— За мъжа ми ли питате, дядо? Тук ли искате да бъде?

— Да, да, Боажелен.

— Мисля, че още не се е прибрал. Докато го чакаме, можете да кажете на господин Фроман защо поискахте да го видите.

— Не, не… Боажелен, Боажелен.

Очевидно беше, че искаше да говори само пред Боажелен. Сюзан се извини на Люк и отиде да потърси мъжа си. Люк, останал лице срещу лице с господин Жером, чувствуваше непрекъснато погледа на безкрайно бистрите очи. Самият той започна да оглежда господин Жером и намери, че е необикновено красив в напредналата си старост с това бяло лице с правилни черти, което приближаващата се смърт облагородяваше с някаква голяма мисъл, като му придаваше царствено величие. Очакването беше дълго, двамата мъже, които се гледаха един друг, не размениха нито дума. Стаята с дебелите тапети и масивните мебели сякаш спеше, потисната от тежкия разкош. Никакъв шум, никакъв полъх, само трепет, който идеше откъм големите затворени салони, откъм изцяло изоставените на праха етажи. Нямаше нищо по-трагично и по-тържествено от това очакване.

Най-сетне Сюзан се появи заедно с току-що завърналия се Боажелен. Той още беше по гамаши, с ръкавици и в ловната си куртка, защото тя не му беше дала възможност да се преоблече. Беше загрижен, изненадан, че попада в такова положение. Всички тия неочаквани събития го бяха развълнували, бяха го толкова смутили, че дори не бе имал време да размисли, след като Сюзан набързо му разказа, че Люк, повикан от господин Жером, е в стаята на стареца, който, възвърнал съзнанието си, го очаква, за да заговори.

— Ето, дядо — каза Сюзън, — моят съпруг. Говорете, ако имате да ни кажете нещо. Слушаме ви.

Но и сега старецът още веднъж потърси нещо в стаята и като не го намери, попита:

— Пол, къде е Пол?

— И Пол ли искате да бъде тук?

— Да, да, искам.

— Само че Пол трябва да е във фермата. Ще трябва да го чакаме не по-малко от четвърт час.

— Трябва, искам, искам!

Изпълниха желанието му и бързо изпратиха един слуга да го доведе. И този път чакането беше още по-тържествено и по-трагично. Люк и Боажелен само се поздравиха; срещнали се след толкова години, те не намериха какво да си кажат в тази стая, изпълнена вече с величествен полъх. Никой не отваряше уста, в потрепващия въздух се чуваше само малко затрудненото дишане на господин Жером. Разширените му, изпълнени със светлина очи бяха отново обърнати към прозореца, към далечината, където се откриваше картината на човешкия труд, където миналото бе завършено, където се раждаше бъдещето. Минутите течаха бавно, последователно в това мъчително очакване на величественото събитие, приближаването на което предчувствуваха.

Чуха се леки стъпки. Влезе Пол със свежо и розово лице, обрулено от вятъра.

— Синко — каза Сюзан, — дядо ти, който ни събра, иска да ни говори само в твое присъствие.

По толкова дълго неподвижните устни на господин Жером се появи безкрайно нежна усмивка. Той повика Пол с жест, накара го да седне на края на леглото, колкото се може по-близо до него. Искаше да говори най-вече заради него, заради този последен Кюриньон, от когото родът можеше да процъфти отново и пак да даде отлични плодове. Като видя, че момчето е много развълнувано и че се измъчва в този момент на последно сбогуване, той не заговори веднага, а с очи на ласкав прадядо се помъчи да го увери, че за него смъртта ще бъде сладка, тъй като ще остави на своя правнук като наследство от дългия си живот едно дело, проникнато от доброта, справедливост и мир.

Най-сетне той заговори сред благоговейното мълчание на всички. Беше обърнал главата си към Боажелен и отначало повтори само думите, които от няколко дни насам слугата бе чул да мънка полугласно заедно с други неясни думи:

— Трябва да се върне, трябва да се върне…

И като видя, че не могат да разберат това, което искаше да каже, той се обърна към Пол и отново заговори с по-голяма сила:

— Трябва да се върне, момчето ми, трябва да се върне…

Силно изтръпнала, Сюзан размени поглед с Люк, който също така бе изумен; и докато Боажелен, разтревожен и изплашен, си даваше вид, че счита думите на стареца за някакво бълнуване, тя попита:

— Какво искате да кажете, дядо, и какво трябва да върнем?

Гласът на господин Жером ставаше все по-ясен и непринуден:

— Всичко, момичето ми… Трябва да се върне ей там „Бездната“. Тук трябва да се върне Гердаш. Трябва да се върнат земите на фермата… Трябва да се върне всичко, защото нищо не трябва да принадлежи на нас, защото всичко трябва да бъде на всички.

— Но, дядо, обяснете на кого трябва да го върнем?

— Казах ти го вече, дъще моя… Трябва да се върне на всички. Нищо не е наше от всичко това, което сме считали наша собственост. Щом този имот ни е отровил, щом ни е унищожил, значи, е принадлежал на други… За нашето щастие, за щастието на всички трябва да се върне, трябва да се върне…

В този миг картината беше неимоверно красива, и несравнимо величествена. Той невинаги намираше подходящата дума, но с жест довършваше мисълта си и те го разбираха. Говореше бавно сред страшното мълчание на тия, които го слушаха. Той всичко бе видял, всичко бе чул, всичко бе разбрал и както Сюзан бе предчувствувала с мъчителен трепет, възкресяваше сега цялото минало, цялата истина на ужасното минало, което като препълнен поток течеше от този свидетел, който дълги години бе ням и безстрастен, скован в парализираната си плът. И сякаш бе оцелял след толкова катастрофи, от толкова щастливи и нещастни семейства само за да извлече великия пример. В деня на пробуждането си, преди да влезе в царството на смъртта, той разказваше за продължителното мъчение на човека, който, след като бе вярвал в своя род, настанен в създадената от него империя, бе доживял да види рода и империята си пометени от вятъра на бъдещето. И обясняваше защо, съдеше и извиняваше.

Най-напред разказа за първия Кюриньон, обикновения работник пещар, който основал „Бездната“ заедно с няколко негови другари; той бил беден като тях, но по-сръчен и, разбира се, по-пестелив. После дошъл той, вторият Кюриньон, който спечелил богатството, натрупаните милиони, в упорита борба, в която проявил героична воля, непрекъснато усилие и разум. Но макар и да извършил чудеса с работоспособността и творческата си изобретателност, макар и да спечелил пари с изключителната си вещина в разрешаването на проблемите по производството и търговията, добре знаел, че е обикновен труженик, наследник на множество работнически поколения, които са работили за него, осигурили са му силата и успеха. Колко много селяни е трябвало да се потят над земята, колко много работници са се трудили до изтощаване, за да се стигне до първите двама Кюриньонови, спечелили богатството? В тях се е била натрупала неутолимата жажда да се борят, да забогатеят, да се издигнат една класа по-горе, бавно да се измъкнат от нищетата, от робството. И ето най-сетне намерил се един Кюриньон, който бил доста силен, за да победи, за да се измъкне от каторгата, да се сдобие с толкова мечтаното богатство, да стане на свой ред богаташ и господар! И веднага след това, след две поколения, потомството западнало, станало жертва на мъчителни борби, изпаднало в безсилие от насладата, в която изгаряло като в огън.

— Трябва да се върне, трябва да се върне, трябва да се върне…

Така станало с неговия син Мишел, който след много безумия се самоубил в навечерието на падежи на дългове. Така станало и с другия му син Филип, чиято безсрамна жена го разорила и той загинал в един глупав дуел. Така станало и с дъщеря му Лор, тя не оставила наследници, починала в един манастир, изнемощяла от мистични видения. Така станало и с двамата му внука — Андре, синът на Филип, болен от рахит и полуидиот, починал в една лудница, и Гюстав, синът на Мишел, загинал трагично по пътищата на Италия, след като отвлякъл любовницата на баща си, ограбил последните му пари и го тласнал към самоубийство. И най-сетне така станало и с внучката му Сюзан, нежната, умната и многообичаната Сюзан, чийто съпруг Боажелен прекупил „Бездната“ и Гердаш и довършил разорението. Пепелищата на „Бездната“ били още топли от пожара, който я опустошил за отмъщение за глупостите и мръсотиите. Гердаш, където той се е надявал да се размножава неговият род, сега бил пуст, салоните му били празни, паркът бил мрачен и по него блуждаел само бледият призрак на отровителката, на развратницата, на тази Фернанд, която предизвикала гибелта. И докато хората от неговия род загивали така един след друг, като разрушавали делото на баща му и на самия него, той бил видял насреща да се издига едно ново дело, заводът на Крешри, който процъфтявал сега, много жизнен за бъдеще, което предвещавал. Той знаел тия неща, защото те ставали пред неговите бистри очи по време на постоянните му разходки, през часовете на безмълвното съзерцание, когато в края на смените бивал пред „Бездната“ или пред Крешри, където го поздравявали старите работници, напуснали предприятието му; той бил пред „Бездната“ и тази сутрин, когато останките на толкова любимия му завод още димели.

— Трябва да се върне, трябва да се върне, трябва да се върне…

Непрекъснато, с все по-голяма сила господин Жером повтаряше тия думи сред бавния поток на речта си; те сякаш бяха последицата от катастрофалните събития, от които толкова много бе страдал. Щом около него всичко така бързо бе рухнало, това не означаваше ли, че натрупаното от труда на другите богатство е отровено и отравя? Насладата от такова богатство е най-сигурният разрушителен микроб, който покварява рода, разстройва семейството и причинява ужасни драми. Тази наслада за по-малко от половин век беше унищожила силата, ума, таланта, натрупани у Кюриньонови в продължение на векове тежък труд. Грешка са направили тези силни работници, като са вярвали, че за свое лично щастие трябва да заграбят и да използуват богатството, което са създали с помощта на другарите си. И натрупаното богатство се превръща в отмъщение. Няма нищо по-неморално от примера на забогатял работник, станал собственик, върховен господар на хиляди прегърбени в труд хора, от които изтръгва пари, за да тържествува. Този, който казва: „С дисциплина и разум обикновеният ковач може да постигне всичко“, засилва неравенството, нарушава социалното равновесие. Щастието на избраника се гради върху нещастието на другите, защото именно тяхното щастие се подяжда и краде. Успелият другар прегражда пътя на хиляди другари, започва да живее за сметка на мизерията и страданието им. И много често този щастливец бива наказван от успеха, от самото богатство, натрупано много бързо и несъобразно и станало смъртоносно. И затова единствената истина е възвръщането към спасителния труд, към труда на всички, които припечелват, за да живеят, които дължат щастието си само на разума и ръцете си.

— Трябва да се върне, трябва да се върне, трябва да се върне…

Трябва да се върне, защото се умира от богатство, откраднато от друг; Трябва да се върне, защото това е единственият начин за оздравяване, за възвръщане на спокойствието и щастието. Трябва да се върне не само в името на справедливостта, но най-вече в името на личния интерес, защото щастието на отделния човек е в щастието на всички хора. Трябва да се върне, за да се почувствуваш по-добре, за да бъде животът ти здрав и щастлив, за да живеят всички в мир. Трябва да се върне, защото ако всички нечестни завоеватели, всички егоисти, притежатели на чуждо имане върнат утре богатствата, които прахосват за свои лични удоволствия, ако върнат големите имения, големите мини, заводите, пътищата, градовете, веднага ще настъпи мир, любовта отново ще разцъфне сред хората и на земята ще настане такова изобилие, че не ще има нито един бедняк. Трябва да се върне, трябва да се даде пример, ако искаме и други богаташи да разберат, да почувствуват откъде идат бедите, от които страдат, за да възвърнат поколенията си към активен живот, към всекидневен труд, защото вкусен е само хлябът, който сам си припечелваш. Трябва да се върне, докато е още време, докато се счита за достойнство да се върнеш при другарите си, показвайки им, че си сгрешил, като отново се връщаш сред тях, че приобщаваш силите си в името на близкото тържество на справедливостта и мира. Трябва да се върне, за да се умре с чиста съвест, с радост в сърцето от изпълнения дълг, завещавайки на последния си потомък урока за спасението и изкуплението, за да може той отново да издигне рода, да го спаси от заблуда, да го продължи със сила, радост и красота.

— Трябва да се върне, трябва да се върне, трябва да се върне…

Сълзи се появиха в очите на Сюзан, когато видя възторга, който думите на дядото предизвикаха в сина й Пол. В това време Боажелен издаваше раздразнението си с нетърпеливи жестове.

— Но, дядо — попита тя, — на кого и как искате да върнем?

Старецът обърна светналите си очи към Люк.

— Исках създателят на Крешри да бъде тук, за да ме чуе и той и да ви помогне, деца мои… Той вече е направил много за възстановяване на справедливостта, само той може да се наеме да върне остатъка от нашето богатство на другарите, синовете и внуците на нашите предишни другари.

Люк, който също така се задушаваше от вълнение пред тази сцена на необикновено благородство, за миг се поколеба, като почувствува враждебността на Боажелен.

— Аз мога — каза той — да направя само едно. А именно, ако собствениците на „Бездната“ пожелаят, да ги приема в нашето сдружение Крешри. Както други заводи вече се присъединиха към нас, така и „Бездната“ ще увеличи нашето работническо семейство, изведнъж ще удвои значението на раждащия се град. И ако под думите „да се върне“ вие разбирате връщане към повече справедливост, насочване към пълна справедливост, аз мога да ви помогна, съгласен съм от цялото си сърце.

— Зная — отвърна бавно господин Жером, — не искам нищо повече.

Но Боажелен, който не можеше вече да се въздържа, възрази:

— О, не! Аз не искам това. Въпреки че много ще ми бъде жал за „Бездната“, аз съм готов да я отстъпя на Крешри. Продажната цена ще уговорим после, освен определената сума аз ще искам да имам известен дял от печалбите на предприятието, за този процент също така допълнително ще се разберем. Имам нужда от пари, затова искам да продам.

Това беше планът, който кроеше от няколко дни, като мислеше, че Люк страшно желае да притежава земите на „Бездната“, за които той веднага ще получи от него значителна сума и ще си осигури ренти за в бъдеще. Но целият този план се провали, когато Люк съвсем ясно и непоколебимо заяви:

— Ние не можем да купуваме. Това е противно на нашия ръководен принцип. Ние сме само едно сдружение, едно семейство, в което могат да влязат всички братя, желаещи да се присъединят към нас.

Господин Жером, чиито блестящи очи бяха вперени в Боажелен, подзе без гняв с властно спокойствие:

— Аз искам и аз заповядвам. Моята внучка Сюзан, тук присъствуваща съдружничка в „Бездната“, решително ще се откаже от всяко друго решение против волята ми. И аз съм сигурен, че и тя като мене само ще съжалява, че не може да върне всичко и че още ще получава лихви от капитала си, с който ще разполага, както сърцето й диктува.

Боажелен мълчеше, съкрушен от разорението си, а старецът продължи:

— Но това не е всичко, остава Гердаш и фермата. Трябва да се върнат, трябва да се върнат.

Макар и изтощен от усилията да търси думи, които трудно намираше, той успя да каже желанията си. Както „Бездната“ ще се влее в Крешри, така той искаше и фермата да влезе в сдружението на комбетци. Изобщо имението да разшири обединените просторни ниви на Ланфан, Ивоно и другите селяни, които живеят като братя, откакто общите им интереси ги бяха сдобрили. Ще има само една земя, една-единствена, обичана от всички и обработвана от всички майки, която ще храни всички. Цялата равнина Руман ще стане в края на краищата една нива, един хамбар на изобилието на възродения Боклер. А пък що се отнася до Гердаш, тъй като това имение принадлежи изцяло на Сюзан, той й възлага да го върне на бедняците, на страдащите, за да не й остане нищо от отровното богатство, което погубваше Кюриньонови. И като се обърна отново към Пол, който продължаваше да седи на ръба на леглото, той го хвана за ръцете, вгледа се в него с очи, които бяха започнали да гаснат, и каза с все по-отслабващ глас:

— Трябва да се върне, трябва да върне, момчето ми… Нищо не бива да задържиш, ще дадеш този парк на бившите другари, за да се веселят в празнични дни и за да могат там жените и децата им да се разхождат, да набират сили, бодрост и здраве под хубавите дървета. Ти ще върнеш, ти ще дадеш и къщата, това огромно жилище, което ние не можахме да напълним въпреки парите ни; аз искам то да принадлежи на жените и децата на бедните работници. Там ще ги приемат и ще се грижат за тях, когато се разболеят или просто се изморят… Нищо не задържай, върни всичко, върни всичко, момчето ми, ако искаш да се спасиш от отровата. И работи, живей само от труда си, намери си момиче, дъщеря на бивш другар, който продължава да работи, ожени се за нея, имай от нея хубави деца, които ще работят и ще станат честни и щастливи хора, които също ще имат хубави деца за прослава на вечния градивен труд… Не задържай нищо, момчето ми, върни всичко, това е единственото спасение, мирът и радостта.

Всички плачеха, никога по-хубав, по-величествен и по-героичен полъх не бе минавал над човешките души. Просторната стая се бе превърнала в тържествена зала. Очите на стареца, които я бяха изпълнили с блясък, продължаваха бавно да гаснат, а и гласът му също ставаше все по-глух, затихваше в лоното на вечното мълчание. Той беше изпълнил своя върховен дълг на изкупление, на правда и справедливост, съдействувайки на хората да осъществят правото си на щастие. И вечерта умря.

На излизане от стаята на господин Жером Сюзан придружи Люк; те останаха за миг сами в малкия салон. Бяха толкова извън себе си, толкова съкрушени от вълнение, че си споделиха това, което тегнеше в сърцата им.

— Разчитайте на мене — каза й той, — заклевам се, че ще направя всичко за изпълнението на последното желание, с което ви натовари вашият дядо. Още отсега ще се заловя на работа.

Тя хвана ръцете му:

— О приятелю, аз напълно ви вярвам… Зная какви чудеса на доброта вече извършихте, не се съмнявам в чудото, което ще направите за сдобряването на всички ни… Само любовта е всесилна. Ах, ако бях обичана така, както обичах!

Той видя как тя се разтрепери, като издаде в този тържествен момент любовта си, която толкова дълго време беше тайна и за самата нея.

— Приятелю, приятелю мой! Какви сили бих имала за доброто, каква помощ бих могла да окажа, хванала се ръка за ръка с един праведник, с един храбрец, когото бих превърнала в мой бог! Но макар и да е невъзвратимо много късно, все пак бихте ли ме приели като приятелка, като сестра, която би могла да ви бъде с нещо в помощ?

Той разбра, че се повтаря толкова трогателният, толкова тъжният случай със Сьорет. Тя го бе обичала, без да му го каже, без дори на себе си да признае, обичала го бе като честна жена, жадуваща за нежност, виждайки в него своя блян за щастлива любов и утеха в страданията на своето семейство. А самият той не бе ли я обичал в ония далечни дни на първите им срещи в домовете на бедните хора, където се бяха опознали? Това бе една прелестна тайна, една любов като в сън, която той се страхуваше да не оскверни, която пазеше в сърцето си като парфюм от цветя за спомен, изсушени между два листа хартия. А сега, когато Жозин беше негова избраница, сега, когато тия чувства бяха мъртви и не можеха да възкръснат, тя му се отдаваше като Сьорет, като сестра спътница, просто като всеотдайна приятелка, която желае да участвува в неговата мисия, в неговото дело.

— Да, искам ви! — извика той, развълнуван до сълзи. — Ах, да, нима може да са излишни повече любов, повече добра, нежна и силна воля! Работата е толкова огромна, че вие щедро ще можете да раздавате сърцето си… Елате при нас, приятелко моя, и вие никога не ще се разделите с мене, ще станете част от моя разум и моята любов.

Тя беше толкова възхитена, че се хвърли в прегръдките му и те се целунаха. Запечати се една неразривна връзка, един пределно чист духовен брак, в който имаше само обща любов към бедните и страдащите, неугасимо желание да прогонят мизерията от света. Люк си имаше една обожавана съпруга, която го даряваше с деца — плът от плътта му, а отсега нататък щеше да има две приятелки, две спътнички с нежни женски ръце, които ще го подпомагат във възвишените му дела.

Изтекоха много месеци, ликвидацията на обърканите сметки на „Бездната“ беше много трудна. Имаше един дълг от шестстотин хиляди франка, който трябваше да се изплати най-напред. Успяха да склонят кредиторите да им правят годишни вноски съобразно печалбите, които ще носят акциите на „Бездната“, след като влезе в сдружението на Крешри. Трябваше да установят стойността на спасените от пожара материали и съоръжения. Като прибавиха към нея и обширните земи по течението на Миона до стария Боклер, получи се делът на Боажеленови в сдружението, предвидена им беше скромна рента от печалбите, преди те да бъдат разпределени между кредиторите. По този начини желанието на стария Кюриньон бе изпълнено наполовина, защото в този преходен период капиталът играеше роля наравно с труда и знанието и щеше да изчезне чак когато трудът победи и стане единствен и всевластен. Обаче имението Гердаш и фермата бяха напълно върнати на общността, бяха напълно предадени на наследниците на ония работници, които в миналото ги бяха платили с потта си; и така още с присъединяването на земите на фермата към сдружението на Комбет се осъществи тайната, отдавна лелеяната мечта на Фейа, защото те станаха източник на значителни печалби и всички тия пари бяха използувани за превръщането на Гердаш във възстановителен дом за слаби деца и родилки. Домът беше обзаведен с легла и безплатен пансион; предоставен на малките, този вечно цъфтящ парк, тази огромна градина стана приказен рай, в който децата играеха, в който майките възвръщаха здравето си, в който всички хора идваха да си почиват като в дворец на природата, принадлежащ сега на всички.

Изминаха години. Люк беше предоставил на Боажеленови една от малките къщи в Крешри, намираща се близо до къщичката, в която живееше. На първо време скромното съществуване беше много тежко за Боажелен, който се бе примирил със силно негодувание. В един момент дори той бе пожелал да замине за Париж, да заживее там на воля, както си иска. Но безделието от рождение и неспособността да изкара прехраната си го правеха безсилен като дете и играчка в ръцете на другите. От деня на катастрофата мъдрата и нежна, но решителна Сюзан имаше пълна власт над него; в края на краищата той винаги й се подчиняваше като едно нещастно объркано същество, оставено на произвола на съдбата. В тази среда на трудещи се безделието започна толкова да му дотяга, че поиска да се занимава с нещо. Отегчаваше го това разтакаване по цял ден без работа, измъчваше го някакъв смътен срам, някакво желание да действува, тъй като вече не се изморяваше да управлява и да прахосва богатството си. През зимата поне ходеше на лов; но от първите хубави дни нямаше какво друго да прави, освен да езди, и мрачна скука го потискаше. Поради това той прие да контролира главните магазини по три часа дневно. Разклатеното му здраве малко укрепна, но той продължи да бъде неспокоен, имаше вид на объркан и нещастен човек, паднал от друга планета.

Изминаха още години. Сюзан бе станала приятелка, сестра на Жозин и Сьорет, помагаше им, работеше заедно с тях. И трите обкръжаваха Люк, подкрепяха го, допълваха го, бяха като въплъщение на добротата, нежността, любезността му. Той с усмивка ги наричаше свои три добродетели и казваше, че те по различен начин изразяват любовта му, че са носителки на прекрасната нежност, която искаше да има в света. Те се занимаваха с детските ясли, училищата, болниците, домовете за възстановяване. Те отиваха навред, където трябваше да се подкрепи слабият, където трябваше да се утеши страдащият, където трябваше да се създаде радост. Сьорет и Сюзан с амбиция се нагърбваха с най-тежките задачи, задачите, които изискваха лично себеотрицание, пълна саможертва; Жозин, заета с децата си, с непрекъснато увеличаващото и разширяващото се домашно огнище, естествено се отдаваше по-малко на другите. Всъщност тя беше възлюблената, цветето на красотата и желанието, докато Сьорет и Сюзан бяха само приятелки, утешителки и съветнички. Люк понякога изпитваше големи огорчения; и често, откъснал се от обятията на съпругата си, прибягваше до съвета на двете приятелки и ги натоварваше да превързват раните, а те се радваха, че могат да се отдават изцяло на общото дело. От жената и за жената трябвате да бъде създаден Новият град.

Бяха вече изминали осем години, когато Пол Боажелен, който навършваше двадесет и седем години, се ожени за първородната дъщеря на работника Бонер, навършила двадесет и четири години. Още с присъединяването на земите на Гердаш към сдружението на комбетци той заедно с бившия фермер Фейа страстно се увлече не толкова по увеличаването на печалбата, която можеха да дават тези земи, колкото по добиването на все по-голяма реколта от обширните ниви, които още повече се бяха разширили. Беше станал земеделец, ръководеше един от секторите на общото стопанство, което трябваше да бъде разделено за обработка между различни групи от единното братско семейство. При майка си, в малката къщичка на Крешри, където се прибираше да спи всяка вечер, той се запозна с Антоанет, която живееше с родителите си в съседната къща. Семейството на обикновения работник се бе сближило с бившата наследница на Кюриньонови, която сега живееше скромно и се отличаваше с доброта и приветливост; и макар че госпожа Бонер, ужасната Свадливка, не беше много общителна, интимната връзка се създаде благодарение на скромното благородство на Бонер, героя на труда, един от основателите на Новия град. И на двете семейства беше много неприятно, като гледаха как децата се обичат и така още повече затягат връзката между двете класи, които в миналото бяха враждебни. Антоанет, силна, красива и грациозна брюнетка, приличаше на баща си; тя беше завършила курсовете на Сьорет, на която сега помагаше в голямата млекоцентрала, намираща се в края на парка, точно срещу склона на Монбльозите. Както самата казваше през смях, тя беше само една краварка, специалистка по млеката, сирената и маслата. И когато ожениха сина на буржоата, върнал се към земята, за дъщерята на народа, която със собствени ръце изкарваше хляба си, стана голям празник — искаха тържествено да отпразнуват този брак, символ на помирението, на съюза на разкаялия се капитал с победоносния труд.

Следващата година, скоро след първото раждане на Антоанет, в един топъл юнски ден Боажеленови заедно с Люк посетиха Гердаш. Бяха минали почти десет години, откак бе умрял господин Жером, по волята на когото имението бе върнато на народа. Антоанет, която бе родила мъчително, от два месеца се намираше в дома за възстановяване, устроен в замъка, в който бяха царували Кюриньонови. Сега тя се разхождаше под сенките на парка, хванала под ръка съпруга си, а Сюзан, като добра баба, носеше новороденото. Няколко крачки зад тях вървяха Люк и Боажелен. Какви спомени предизвикваше тази царска къща, превърната в оздравителен дом, тези високи дървета, тези морави, тези алеи, където вече не кънтеше шумът на пищни празници, на галопиращи коне, на кучешки лай, но където най-малките в света най-сетне се наслаждаваха на здравословния въздух, на радостта и спокойствието, излъчвани от големите дървета! Целият разкош на великолепното имение вече беше предоставен на тях: домът със светлите стаи, приятни салони и кухни с изобилна храна; паркът със сенчестите алеи, с кристалните извори и с поляните, по които градинари отглеждаха за тях лехи с благоуханни цветя. Сега тук те се радваха на красотата и прелестта — право, което дълго време им бе отказвано. Прекрасно беше сега това детство, тази младост, това майчинство, които от векове бяха страдали, затворени в тъмни бордеи, умиращи в отвратителна мизерия, а сега изведнъж призовани за радостта на живота, да вземат своя дял от щастието, от това разкошно щастие, което многобройни поколения нещастници бяха гледали отдалече, без да могат да го докосват.

После, когато двойката, следвана от родителите, навлезе в една алея от върби и стигна до кристално бистрото езеро, отразяващо синьото небе, Люк започна тихо да се смее.

— Ах, приятели, спомних си нещо хубаво и весело! Можете ли да се досетите? На брега на тази толкова тиха вода Пол и Антоанет са се сгодили преди двадесет години.

Той описа очарователната детска картина, която бе видял някога при първото си посещение в Гердаш: нахлуването на трите бедни деца на народа — малкия Нане с малките си другарчета Люсиен и Антоанет Бонер, преминали през оградата, за да си поиграят край езерото; и находчивото изобретение на Люсиен — самоходното корабче по водата; и пристигането на трите деца на буржоата — Пол Боажелен, Низ Делаво и Луиз Мазел, които изпаднаха във възторг от корабчето и се побратимиха веднага с другите три деца; и така под ласкавото покровителство на добрата природа, вечната майка, се образували двойките — Пол и Антоанет, Низ и Нане, Луиз и Люсиен.

— Не си ли спомняте? — попита весело Люк.

Младото семейство, което се смееше заедно с него, призна, че този спомен е малко далечен.

— Щом съм била на четири години — каза весело Антоанет, — паметта ми не ще да е била много силна.

Но Пол, втренчил поглед в миналото, направи усилие да си спомни.

— Аз съм бил на седем… Почакайте! Струва ми се, че виждам смътни сенки: малкото корабче, което притегляхме с прът, когато колелата преставаха да се въртят; и още нещо — едно от момиченцата падна в езерото; след това децата, бандитите, избягаха щом видяха, че идват хора.

— Точно така! Точно така! — извика Люк. — О, вие си припомнихте!… А пък аз, спомням си, този ден усетих тръпки от надежда за бъдещето, защото това наистина бе едно малко начало на бъдещото помирение. Тук божественото детство с братска наивност направи една нова крачка към справедливостта на мира… Ето на, вижте! Новото щастие, което вие изграждате, този малък човек ще бъде задължен да разширява още повече.

Той сочеше новороденото, малкия Людовик, в ръцете на Сюзан, която се чувствуваше много щастлива като баба. На своя ред и тя каза шеговито:

— В момента е кротък, защото спи… След години, скъпи мой Люк, ние ще го оженим за една от вашите внучки и по този начин ще се получи пълно помирение — всички, които довчера воюваха, ще се съюзят и усмирят в своите поколения… Искате ли да ги сгодим още днес?

— Разбира се, че искам! Нашите правнуци, хванати за ръка, ще довършат делото ни.

Развълнувани, Пол и Антоанет се целунаха, а Боажелен, който не слушаше, разглеждаше парка, неговото бивше владение, с тъжен вид, в който дори нямаше горчивина, толкова много новият свят го бе сломил и видиотил. Разходката продължи по сенчестите алеи, Люк и Сюзан мълчаха, разменяха си само усмивки, изпълнени с възторжена радост.

А бъдещето вече се осъществяваше, малко по малко всеки ден. Когато се приближиха до Гердаш, те се спряха за миг пред фасадата, вляво от площадката на стълбището, под самите прозорци на стаята, в която бе умрял господин Жером. Оттам, между върховете на големите дървета, се виждаха в далечината покривите на Боклер, после Крешри и „Бездната“. Те се взираха в просторния хоризонт. Ясно се виждаше „Бездната“, преустроена по подобие на Крешри, образуваща с него един град на преобразувания и облагороден труд, станал гордостта, здравето и радостта на всички. Все повече справедливост и любов се раждаха там всяка сутрин. И вълната от малки весели къщи сред зеленината, тази вълна, която загриженият Делаво виждаше как непрекъснато напредва, тази именно вълна беше заляла някогашната черна земя и постоянно разширяваше Града на бъдещето. Сега къщите заемаха цялата площ от склона на Монбльозите до Миона, скоро щяха да преминат и рекичката, за да пометат стария Боклер, тази мръсна купчина от къщурки на роби и мъченици. И те ще напредват още и още, чак до плодородните ниви на Руман, за да бъде изграден под братското слънце камък по камък Градът, най-сетне свободен, справедлив и щастлив.

II

И докато еволюцията увличаше Боклер към неговата нова съдба, и докато Градът растеше под една непрекъснато увеличаваща се благородна сила, с неудържим устрем напираше младата, веселата и победоносната любов; навред безспирно се сключваха бракове, които сближаваха класите, ускоряваха настъпването на хармонията и крайния мир. Победоносната любов разрушаваше препятствията, тържествуваше и над тежките съпротивления, утвърждаваше буйната радост на живота и на всеуслишание, с гръмко ликуване оповестяваше щастието да живееш, да обичаш и да създаваш все по-многобройни поколения.

Люк и Жозин бяха дали пример. През последните шест години израсна цял орляк техни деца, три момчета и две момичета. Първородният син Илер, роден преди пожара в „Бездната“, беше вече на единадесет години. После, след всеки две години, дойдоха другите: деветгодишният Шарл, седемгодишната Терез, петгодишната Полин и тригодишният Жюл. В старата къщичка, разширена с пристройки, тези деца лудуваха, смееха се и бленуваха, растяха за успеха на бъдещето. Люк казваше на усмихващата му се Жозин, че неизменната им любов се дължи на тази тържествуваща плодовитост, че тя все повече му принадлежи при всяко дете, което му ражда. Любимата, стремежът към която някога го бе хвърлил в борба и го направи герой, сега се бе превърнала в майка, заобиколена от децата си, а самият той се бореше за това семейно огнище като миротворец в завоюваните земи. И все пак те продължаваха да се обичат като влюбени, защото любовта не остарява, тя вечно пламти в неугасващото огнище и е вечен източник на живота в света. Никога една къща, пълна с деца и цветя, не бе кънтяла така от светла веселост. Обичаха се така силно и с такава звънтяща радост, че за нещастието нямаше място. Когато в паметта на Жозин възкръсваше нещо от тежкото минало, когато си припомняше за страданията, за падението, което я застрашаваше, ако не беше спасителната ръка на Люк, тогава тя в изблик на безкрайна благодарност се хвърляше на врата му, а той, развълнуван, чувствуваше, че му става все по-скъпа при мисълта за ужасния позор, от който я бе спасил.

— Ах, колко много те обичам, мой добричък Люк! Ще мога ли някога да ти се отблагодаря за това, че ме направи толкова достойна, толкова щастлива?

— Скъпа, скъпа ми, Жозин! Аз трябва да те обичам силно от благодарност, защото без тебе нямаше да направя нищо от всичко това, което съм постигнал.

И двамата сякаш бяха пречистени от справедливостта и мира, които излъчваха; те казваха още:

— Трябва да обичаме другите така, както ние се обичаме, защото същият пламък сближава всички хора; нашето щастие на влюбени и съпрузи може да съществува само ако другите са щастливи. Божествена си ти, любов, защото няма живот извън тебе! Искаме да ни помогнеш да завършим нашето дело, да обгърнеш всички сърца, да накараш всички брачни двойки в Града да се любят и да раждат в името на всемирната любов, която трябва да сближи всички нас!

Като се смееха, те наричаха всичко това молитва на новата религия на човечеството. В дома им, в това изпълнено с нежност семейно огнище, цветето на любовта беше вече разцъфнало прелестно през първите години, които се изнизаха след пожара в „Бездната“. Нане, малкият Нане, станал вече мъж, живееше в дома на Люк, при своята кака, както продължаваше да нарича Жозин. С будния си ум, със смелостта и предприемчивостта си той така всецяло бе пленил Люк, че стана най-любимият му ученик и макар че беше още млад негов последовател, беше напълно пропит със словата на учителя. По същото време, в съседния дом на Жордан, Низ, малката Низ растеше под нежната любов на Сьорет, която я беше прибрала още на другия ден след катастрофата и се чувствуваше щастлива с това осиновено дете, като намираше в него един безкрайно очарователен другар и помощник. Така че Нане и Низ, като продължаваха да се виждат всеки ден, най-сетне разбираха, че не могат да живеят един без друг. Не бяха ли сгодени от най-ранно детство, в ония далечни дни, когато детската, божествено-невинната любов ги подтикваше да се срещат, да играят заедно, да не се страхуват от наказания и да прескачат стени, за да бъдат заедно? По това време те бяха с руси къдрави коси като агънца, смееха се еднакво със сребрист звън и при всяка среща се прегръщаха, без да знаят, че са разделени в два свята — тя бе буржоазка, дъщеря на директор, а той, уличното дете, беше беден син на презрения наемен труд. После страшната стихия на огъня — пожарът — ги обнови, неразривно ги свърза; когато Нане спасяваше Низ, и двамата бяха обгорени и за миг в смъртна опасност. Днес те пак бяха руси и къдрави, все така звънко се смееха с приятен вид, сякаш нарочно бяха събрани заедно, защото си приличаха. И сега, когато тя бе станала голямо момиче, а той голямо момче, те се обожаваха.

Идилията продължи близо седем години, през време на които Люк създаваше от Нане човек, а Сьорет помагаше на Низ да израсне красива и добра. Момичето беше тринадесетгодишно, когато загинаха трагично баща му и майка му, чиито изгорели трупове дори не бяха намерени под развалините. Дълго време Низ изтръпваше от ужас, но нямаше защо да се бърза със сватбата, чакаха да навърши двадесет години, за да може да се реши сама, напълно съзнателно и свободно. Впрочем и Нане беше твърде млад, едва три години по-голям от нея, и още се учеше на занаят под нежните грижи на апостола. Освен това и двамата бяха толкова весели, толкова игриви, че не проявяваха нетърпение, просто бяха очаровани, че се веселят заедно, загледали се един друг в очите. Срещаха се всяка вечер, много забавно им беше да си разказват как са прекарали деня, да разговарят за най-обикновени, все едни и същи неща. Хващаха се за ръце, изпитваха голямо удоволствие да се гледат и на раздяла си разменяха по една продължителна целувка. Но в това добро, силно и нежно разбирателство не липсваха и малки любовни караници. Понякога Нане намираше, че Низ е много горделива, и много властна, и казваше, че играела роля на принцеса. Освен това тя беше голяма кокетка, обичаше хубавите рокли и празниците, на които да може да му се покаже в тях. Наистина не беше забранено да бъдеш красива, а напротив — изискваше се да бъдеш винаги колкото се може по-красива. Но не беше хубаво да помрачаваш красотата си, като се отнасяш с презрение към нещастните хора. В Низ имаше малко нещо от стремежа на майка й към удоволствия и от деспотизма на баща й, тя лесно се сърдеше и се мъчеше да доказва, че е самото съвършенство. Но тъй като обожаваше Нане, напълно му се доверяваше, съгласяваше се с него и в желанието си да му бъде приятна искаше да стане най-добрата, най-скромната и най-нежната от всички женички. И когато не успееше, а това се случваше често, тя казваше през смях, че дъщеря й, ако има такава, положително ще бъде много по-добра от нея, защото трябвало време, за да се демократизира княжеската стръв и след всяко поколение да става все по-братска.

Най-сетне, когато Низ навърши двадесет години, а Нане двадесет и три, стана сватбата, която беше желана, предвидена и очаквана. През изминалите седем години всеки ден се правеха стъпки към развръзката на тази дълга и щастлива идилия. Понеже дъщерята на Делаво се омъжваше за брата на Жозин, съпругата на Люк, и тази сватба гасеше омразата и утвърждаваше договора за съюз, пожелаха да й придадат тържественост, да я превърнат в празник, който ще ознаменува опрощаването на мигналото и лъчезарното навлизане в бъдещето. Решено бе забавата с песни и танци да стане в района на бившата „Бездна“, в едно от халетата на новопостроения завод, който бе продължение на Крешри, на целия този индустриален Град, който заемаше огромна, все повече увеличаваща се площ.

Люк и Сьорет на драго сърце станаха организатори, разпоредители на това сватбено празненство, а също така и свидетели при сключване на брака — той от страна на Нане, а тя от страна на Низ. Искаше им се да придадат на събитието тържествен блясък, да го превърнат в ликуване на осъществената най-сетне надежда, да изобразят с него самата победа на Града на труда и мира, вече изграден и процъфтяващ. Хубаво е народите да имат големи развлечения, общественият живот се нуждае от празници на красотата, радостта и ентусиазма. Люк и Сьорет поради това избраха халето на голямата леярна, едно огромно хале с чудовищни чукове, гигантски движещи се мостове, извънредно мощни подвижни кранове. Новите постройки, изцяло от тухли и стомана, бяха чисти и светли, през големите им прозорци нахлуваха обилно въздух и светлина. Съоръженията останаха на мястото си, защото никой не можеше да си представи, че за тази церемония на тържествуващия труд може да има по-хубав декор от тези гигантски, величествено красиви машини с мощни очертания, създадени с разум, сила и увереност. Само че ги украсиха със зеленина и венци от цветя, както някога са бивали украсявани древните олтари. По тухлените стени окачиха гирлянди, а плочите на пода обсипаха с рози и цъфнали жълтуги. Картината представляваше разцвета на човешкото усилие, вековното усилие за постигане на щастието, най-сетне разцъфнало тук, изпълнило с благоухания труда на работника, някога несправедлив и тежък, а сега свободен, привлекателен, станал източник на щастие.

Към завода тръгнаха две шествия — едното от дома на годеника, другото от дома на годеницата. Люк водеше героя Нане, следваха ги жена му Жозин и техните деца. Сьорет пък водеше героинята Низ, осиновена от нея и от брат й Жордан. Този ден Жордан беше напуснал лабораторията си, в която прекарваше годините като часове в неуморни търсения. Цялото население на новия Град, в който работата бе прекратена по случай празника, беше излязло по пътя, за да приветствува брачната двойка. Хубавото слънце блестеше, веселите къщи бяха празнично украсени, а градините — изпълнени с цветя и птици. Зад двете шествия следваше колоната на работниците, едно голямо множество от радостен народ, който постепенно изпълни просторните халета на завода, широки и високи като сводовете на старите катедрали. Обаче годениците се отправиха към халето на голямата леярна, която изведнъж се оказа много тясна въпреки огромните си размери. Освен Люк и неговото семейство, Сьорет и Жордан тук бяха още Сюзан и Боажелен, братовчедът на младоженката Пол, който още не се беше оженил за Антоанет — сватбата им щеше да стане четири години по-късно. Тук бяха и Бонерови, Буронови, дори Фошарови и всички работници, които с мишците си бяха помогнали за тази победа на труда. Много се бяха размножили тези хора с добра воля и силна вяра, тези труженици от първия час; присъствуващият сега многолюден народ не е ли тяхното разраснало се семейство, техни братя, чийто брой все повече се увеличаваше всеки ден? Бяха пет хиляди, ще станат десет хиляди, сто хиляди, един милион, цялото човечество. На фона на мощните машини, украсени с цветя и гирлянди, церемонията се извърши с трогателна и величествена простота.

Усмихнати, Люк и Сьорет поставиха ръцете на Низ и Нане една в друга.

— Обичайте се с цялото си сърце, с цялата си плът и нека да ви се родят хубави деца, които да се обичат като вас.

Тълпата ги поздрави бурно и възхвали любовта, която единствена може да оплодотворява труда, непрекъснато да увеличава човешкия род и да разпалва желанието, вечното огнище на живота.

Но тази церемония се стори твърде много тържествена на Нане и Низ, които се бяха обичали, когато играеха, когато още бяха деца. Двете къдрави агънца, макар и да бяха пораснали, пак бяха като две очарователни и нежни кукли в белите си празнични дрехи. И затова сега не се задоволиха от това церемониално ръкостискане, което ги накараха да направят, а се прегърнаха един друг.

— О, мила малка Низ, колко съм доволен, че вече си моя. Чаках те толкова много години!

— О, мили малки Нане, колко съм щастлива, че най-сетне съм твоя, защото наистина ти ме заслужи.

— Помниш ли ти, малка Низ, как съм те дърпал за ръце, за да ти помогна да прескочиш стените, как съм те носил на гръб като изправен на задните си крака кон?

— А ти, малкия ми Нане, спомняш ли си как играехме на криеница, как ме откриваше в розите, където така хубаво се криех, и как примирахме от смях?

— Малка Низ, малка Низ, ще се обичаме, както сме играли, много, много силно, с всичките ни жизнени сили!

— Малки ми Нане, малки ми Нане, колкото много сме играли, толкова много ще се обичаме, ще продължаваме да се обичаме с нашите деца и ще си играем с децата на нашите деца!

Преизпълнени от щастие, те се целуваха, смееха се и се забавляваха. Въодушевени от тази картина, възбудени от звучната радост, присъствуващите започнаха да ръкопляскат, да възхваляват любовта, всемогъщата любов, която непрекъснато създава живот и щастие. Любовта основаваше Града, сътворяваше нови поколения по-добри хора за близките жътви на справедливост и мир. Веднага след това екнаха песни, пееха хорове с хармонично съчетани гласове, в които старците възпяваха покоя, който добре си бяха заслужили, мъже — победоносната мощ на своя труд, жените — животворната нежност на своята любов, децата — радостта и надеждата си. После започнаха танците, играеше цялото ликуващо население, а накрая се образува едно грамадно хоро, споило ръцете на този братски народ, което безкрайно се изви и под звуците на музики с часове се въртя из халетата на огромния завод. Хорото влезе в халето с пещите за пудлуване и с валцувачните машини, после мина в халето с пещите за топене, прекоси халето с кулите, върна се в халето за изливане на стоманата, изпълвайки със своите буйни ритми и весели рефрени високите помещения, където обикновено ехтеше само героичното дихание на труда. В миналото колко много се бяха мъчили, колко много бяха страдали в тъмната, мръсна и нездравословна каторга, която се издигаше на това място и която бе разрушена от пожара! Сега тук свободно влизаха слънцето, чистият въздух и животът. Сватбеното хоро се виеше и извиваше все около големите машини, огромните преси, страхотните механични чукове, гигантските стругове, които сякаш се усмихваха под украсата си от зеленина и цветя; хорото се водеше от младоженците, сякаш те бяха душата на всичко, утрешният ден на по-голяма справедливост и по-голямо братство, гаранция за което беше победата на продължителната им любов.

Люк подготвяше една изненада за Жордан, искаше на този празник да чествува и него, научния работник, чиито трудове щяха да донесат на Града повече щастие, отколкото сто години политическа борба. Когато съвсем се мръкна, целият завод светна, хиляди лампи го заляха с весела дневна светлина.

Търсенията на Жордан най-сетне бяха увенчани с успех, след много несполуки той беше открил начина за пренасяне на електрическата енергия без каквато и да е загуба чрез нови, остроумно конструирани съоръжения. Сега се икономисваше превозът на въглища, като ги изгаряха още пред шахтите, където машини превръщаха топлинната им енергия в електрическа енергия, която се отпращаше в Крешри по специални кабели без никаква загуба и по този начин се намаляваше наполовина производствената стойност. Това беше първата голяма победа — Крешри да бъде богато осветен, изобилната енергия да се разпределя в малките и големите машини, благосъстоянието да нарасне, работата да бъде улеснена, приходът да се увеличи. Това всъщност беше една нова крачка към щастието.

При тази празнична илюминация Жордан разбра приятелския замисъл на Люк и започна да се смее като дете.

— О, приятелю, вие ми поднасяте букет! Аз наистина го заслужавам, защото, навярно си спомняте, от десет години упорито работя за разрешаването на тази проблема. Колко препятствия съм преодолявал и какви несполуки съм претърпявал, когато считах, че съм постигнал успех! Но това нямаше значение, още на другия ден отново се залавях на работа върху развалините на неуспелите си опити. Работиш ли, винаги ще успееш.

Люк се смееше с него, възхитен от смелостта и вярата му.

— Много добре зная, вие сте живият пример. Не познавам по-голям, по-възвишен господар на волята си от вас, нали съм ваш ученик… И така, ето че нощта е победена, мракът е прогонен, отсега нататък с този евтин поток от електричество ще можем да палим още по здрач едно светило над Крешри, което ще замества слънцето. Освен това вие спасихте човечеството от усилие чрез тази механическа сила, която постепенно ще премахне страданието, сега един човек ще върши работа за двама… Ние ви чествуваме като господар на светлината, топлината и силата.

Жордан, когото Сьорет беше завила в едно одеяло от страх да не изстине в прохладната нощ, продължаваше да гледа как огромният завод блести като фееричен замък. Дребен и болнав, с пребледняло лице, сякаш всеки момент ще предаде богу дух, той се разхождаше из осветените халета, блеснали с великолепието на апотеоз. От десет години той почти не излизаше от своята лаборатория, поверил на сестра си и на приятеля си управлението на обширното владение, което непрекъснато се увеличаваше; сега тук той приличаше малко на човек от друга планета и се учудваше на постигнатите резултати, на успехите на далото, на което беше най-неизвестният и най-активният участник.

— Да, да — прошепна той, — вече е добре, постигнали сме много. Вървим напред, бленуваното бъдеще се приближава… Аз ви дължа две извинения, скъпи Люк, защото отначало не скривах от вас, че никак не вярвам в мисията ви. Нали е странно, че ние трудно споделяме веруюто на другите, които работят в чужда за нас област!… Най-сетне ме убедихте, че положително ще ускорите тържеството на щастието, защото всеки ден осъществявате все по-голяма солидарност и справедливост. Но имате още много работа, а пък аз самият, уви, още не съм направил нищо от това, което исках да постигна.

Той стана сериозен, лицето му доби загрижен вид.

— Производствената цена, която намалихме почти наполовина, е още много висока. А освен това тия сложни и скъпи съоръжения при входа на шахтите, тия парни машини, тия парни котли, да не говорим за километрите кабели и за скъпото поддържане — всичко това е първобитно, изисква време и пари… Трябва нещо друго, нещо по-практично, по-просто, по-непосредствено. О, аз зная в каква насока трябва да търся, но тия търсения изглеждат безумни, никому не смея да кажа за задачата, която съм си поставил, защото още сам не съм си я изяснял напълно… Да, трябва да се избегне парната машина, парният котел, който е неудобен посредник между добитите въглища и произведената електрическа енергия. С една дума ще трябва съдържащата се в каменните въглища топлинна енергия да се превръща направо в електрическа енергия, без да минава през стадия на механическа енергия… Как? Аз още не зная как. Ако знаех, щях да разреша новата проблема. Но тъй като съм се хванал на работа, надявам се, че ще намеря разрешението. И тогава ще видите — електричеството няма да струва почти нищо, ще можем да го даваме на всички, да го направим победоносен двигател на всеобщото добруване.

И този толкова мълчалив и обикновено замислен човек се въодушевяваше и със страстните си жестове сякаш израстваше върху малките си крака.

— Ще трябва да настъпи ден, в който електричеството да стане достояние на всички като водата на реките, като вятъра на небето. Ще трябва не само да се предостави, но щедро да се раздава, хората да разполагат с него както си искат, да им стане необходимо като въздуха, който дишат. Електрическата енергия ще циркулира в градовете като същинска кръв на социалния живот. Във всяка къща ще има прости кранове, които ще трябва само да се отварят, за да има в изобилие енергия, топлина, светлина така, както сега имаме изворна вода. А нощем в тъмното небе електричеството ще запали друго слънце, което ще угаси звездите. Електрическата енергия ще премахне зимата, ще създаде вечно лято, като затопли стария свят, като стопи снега чак в облаците… Ето защо аз още не съм много горд с това, което съм постигнал, с този малък резултат в сравнение с онова, което предстои да се завоюва.

И в заключение той каза със спокойно презрение:

— Аз още дори не мога да изпитам на практика моите електрически пещи за топене на желязо. Те все още са лабораторни пещи, пещи само за опити. Електричеството е много скъпо, ще трябва да се чака, докато приложението му стане изгодно, и затова пак повтарям, че то ще трябва да струва повече от водата и от въздуха… Когато ще мога да произвеждам неограничено евтина електрическа енергия, тогава моите пещи ще направят преврат в металургията. Аз зная единствения път и вече отново съм се хванал на работа.

Нощният празник беше великолепен. Танците и песните продължиха в блестящите халета, където цялото население празнуваше сватбата. Ликуваше освободеният труд, станал отново на почит, превърнал се в радост и здраве; мизерията беше победена, общественото богатство постепенно се връщаше за общо ползуване в името на свещеното право, че всеки трябва да живее и да бъде щастлив; ликуваше също надеждата за едно бъдеще на мир и на по-съвършено и по-пълно равенство, равенство, в което ще се осъществи братската мечта за едно единно и свободно общество. Любовта ще извърши това чудо. Съпроводиха Нане и Низ до брачното им жилище, като славеха любовта, която ги бе съединила, любовта, която щеше да роди от тях безброй други сърца за любов.

По това време любовта раздвижи също така и буржоазията в Боклер; бурята се разрази в дома на кротките, мързеливи рентиери Мазелови. Дъщеря им Луиз винаги ги беше изненадвала и тревожила; съвсем различна от тях, тя беше много буйна, много предприемчива, непрекъснато се занимаваше с нещо вкъщи, като казваше, че мързелът би я убил. Нейните благоразумни родители, за които върховно щастие беше да не правят нищо, щастливи със спечеленото някога голямо състояние, на което мъдро се наслаждаваха, без да имат някакви амбиции, не можеха да разберат как Луиз си губи времето с излишни движения. Тази тяхна единствена дъщеря, която щеше да има много добро състояние, вложено в солидни лихвоносни държавни акции, не проявява ли неблагоразумие, като не си седи спокойно вкъщи, далеч от неприятностите на живота? Бащата и майката, хора много честни, много сърдечни и много състрадателни, но само за себе си и не за другите, взаимно се обожаваха, грижеха се и се галеха един друг като верни съпрузи, много доволни от егоистичното си щастие и равнодушни към нещастието на другите! Те се учудваха защо дъщеря им се безпокои за минаващия просяк, защо се занимава с идеите, които променят света, и със събитията, които вълнуват улицата? Луиз беше винаги тръпнеща, винаги пъргава, всичко я вълнуваше, отдаваше на всички по малко от себе си. И затова наред с голямата любов, която изпитваха към нея, родителите й бяха изумени, че бяха родили дъщеря, която по нищо не прилича на тях. Напоследък тя окончателно ги съкруши с любовното си увлечение, което отначало считаха за мимолетно и вдигаха рамене, но това увлечение стана толкова сериозно, че ги накара да мислят, че идва краят на света.

Луиз Мазел, останала голяма приятелка на Низ Делаво, продължаваше да се среща често с нея у Боажеленови, откакто те се бяха преместили в Крешри. И там тя отново бе срещнала Люсиен Бонер, някогашното другарче, с което дружеше в онова време, когато бягаше от къщи, за да играе с уличните момчета. Те и двамата бяха от компанията, която в онзи знаменит ден бе играла във водата на езерото с малкото самоходно корабче на Люсиен; те бяха пак играли заедно, когато се срещаха тайно, прескачайки стените. Сега обаче Люсиен беше пораснал, беше станал хубав голям двадесет и три годишен момък, а пък тя двадесетгодишна девойка. Той вече не правеше малки корабчета, които се движат сами по водата, а под ръководството на Люк бе станал много умен и много изобретателен механик, многообещаващ труженик на Крешри, където се занимаваше с монтажа на машини. Той съвсем не беше някакъв господин, а се гордееше, че е обикновен работник като баща си, когото обожаваше. И навярно в страстта, с която Луиз изгаряше по него, имаше нещо от естествения бунт срещу буржоазните идеи, един стремеж да не действува като хората от висшето общество, към което и самата тя принадлежеше. Някогашното другарство в нея бързо се бе превърнало в пламенна любов, която не признава препятствия. А той, трогнат от силната любов на тази красива, жива и весела девойка, в края на краищата също така дълбоко я обикна. Той, като по-благоразумен от двамата, не искаше да огорчава никого, измъчваше се от мисълта, че тя е много по-изискана и по-богата от него, и само казваше, че ако я загуби, никога няма да се ожени за друга, обаче тя само при мисълта, че могат да се противопоставят на техния брак, започваше да се възмущава лудешки и съвсем чистосърдечно заявяваше, че ще прати по дяволите положението и богатството си, за да отиде да живее с него.

И поради това около шест месеца се води борба. За родителите на Люсиен един такъв брак би трябвало да се счита за чест, обаче те не гледаха на него с доверие. Най-вече Бонер, който беше много благоразумен, би предпочел Люсиен да се ожени за дъщерята на някой негов другар. Времената се бяха вече изменили, нямаше защо сега човек да се гордее, че някой от синовете му се е издигнал в по-горната класа чрез брак с момиче от агонизиращата буржоазия. Наближава времето, когато в интерес на буржоазията ще бъде да поднови кръвта, здравето и силата си, като се сроди с народа. В дома на Бонер избухнаха спорове по този въпрос, защото жена му, страшната Свадливка, която имаше високомерен характер, несъмнено би се съгласила, но при условие, че и самата тя ще стане дама с хубави тоалети и бижута. Нищо от еволюцията, която се извършваше около нея, не бе успяло да утоли жаждата й да властвува и да блести, тя бе запазила отвратителния си характер дори и сега при осигуреното благосъстояние, в което живееха, като упрекваше мъжа си, че не е направил състояние, например като този хитрец господин Мазел, който отдавна вече не работеше. Тя би искала да носи шапки, без стеснение би се разхождала като рентиерка, прекрасно наслаждаваща се на безделието. И когато Люсиен заяви, че ако се ожени за Луиз, твърдо е решил да не вземе нито едно су от Мазелови, тя съвсем се обърка и на свой ред се обяви противи този брак, който вече не й се виждаше така изгоден. За какво да се жени за това толкова слабо, некрасиво и смешно момиче, ако не за парите й? Това щеше да бъде върхът на всички необикновени неща, които я ужасяваха и от които отдавна бе престанала да се интересува.

Една вечер между Свадливката, Бонер и сина им Люсиен избухна шумно обяснение в присъствието на дядо Люно, който бе вече прехвърлил седемдесетте години. Бяха завършили вечерята в малката, чиста и светла трапезария, чиито прозорци гледаха към зеленината на градината. На масата, която винаги бе отрупана изобилно с храна, имаше и цветя. Дядо Люно, който сега разполагаше с колкото си иска тютюн, бе запалил лулата си, когато Свадливката, поднасяйки десерта, избухна за нищо, просто от удоволствие да се разсърди, както имаше обичай.

— Така, значи — каза тя на Люсиен, — решил си? Настояваш да се ожениш за тази госпожица? Днес пак те видях с нея пред вратата на Боажеленови. Ако малко ни обичаш, струва ми се, че вече трябваше да престанеш да се срещаш с нея, тъй като знаеш, че аз и баща ти не сме много възхитени от този брак.

Люсиен, като добър син, избягваше да спори, понеже знаеше, че всъщност това е безполезно. Той се обърна към Бонер.

— Но — отвърна той непринудено — мисля, че баща ми е готов да даде съгласието си.

Тези думи шибнаха Свадливката като камшик и тя се нахвърли върху съпруга си:

— Какво? Даваш съгласието си, без да ме предупредиш! Преди петнадесет дни ми казваше, че един такъв съюз съвсем не ти изглежда благоразумен и че се опасяваш за щастието на нашето дете, ако извърши това безумие. Като ветропоказател ли се въртиш?

Бонер спокойно обясни:

— Бих предпочел момчето да направи друг избор. Но Люсиен е почти на двадесет и четири години и аз не искам да му налагам волята си в тази сърдечна история. Той знае какво мисля, нека постъпи както намира за по-добре.

— А, добре! — подзе яростно Свадливката. — Ти много лесно се съгласяваш; макар че се смяташ за свободен човек, в края на краищата винаги започваш да говориш като другите. Ето почти двадесет години откак си тук заедно с твоя господин Люк, много пъти си ми повтарял, че той не споделя твоите идеи, че би трябвало да се започне с отнемане на средствата на труда и да не се приемат пари от буржоата; но ти никак не се противиш и на най-малките желания на твоя господин Люк и може би сега дори ще кажеш, че всичко, което двамата сте извършили, е много хубаво.

Тя продължи, помъчи се да нарани вярата и гордостта му, понеже знаеше, че това е слабото му място. Тя често го бе дразнила, като се стараеше да му докаже, че си противоречи. Този път той се задоволи само с повдигане на рамене.

— Разбира се, че това, което сме направили заедно, е много хубаво. Мога само да съжалявам, че той не поиска да сподели моите идеи. Обаче ти последна би трябвало да се оплакваш от положението тук, защото вече не знаем, какво е мизерия, щастливи сме, нито един от тия рентиери, на които ти завиждаш, не се радват на такова щастие.

Тя не отстъпваше, разяри се още повече.

— Положението тук ли, бъди така добър да ми го обясниш, защото, нали знаеш, никога не съм могла да го разбера. Щом си толкова щастлив, толкова по-добре! Аз не съм щастлива. Щастие е, знаеш ли, когато имаш много пари, когато се прибереш вкъщи и престанеш да работиш. Всички ваши истории, с тая подялба на печалбите, с тия магазини, в които се снабдяваме с намаление, с вашите бонове и каси аз никога няма да бъда собственица на сто хиляди франка, които да са в джоба ми и с които да мога да си купувам това, което ми харесва… Аз съм нещастна, много нещастна!

Тя преувеличаваше, искаше да му стане неприятно, но всъщност казваше истината — не беше се приспособила в Крешри, страдаше от своя атавизъм на жена, която обича да кокетничи и да разточителствува, жена, чиито привички се чувствуваха оскърбени от всеобщата солидарност. Тя беше чиста и трудолюбива домакиня, но имаше отвратителен характер, твърдоглава и ограничена, не се примиряваше с нищо, което не й харесваше, превръщаше в ад дома си въпреки положителните си качества, въпреки че къщата й сега процъфтяваше от благоденствие.

Разсърдил се, Бонер й каза:

— Ти си луда, сама правиш нещастен твоя и нашия живот!

Тия думи я накараха да заридае. Люсиен, който винаги се чувствуваше неудобно при подобни спорове между родителите му, наруши мълчанието си и прегърна майка си, като й се закле, че я обича и уважава. Но тя не се успокои и викна на съпруга си:

— Хайде, попитай и баща ми какво мисли за вашия завод на акционерни начала, за тази прословута справедливост и за това прословуто щастие, които щели да възродят света. Той е стар работник и не можеш да го обвиниш, че говори глупости като жена, нали е на седемдесет години — трябва да вярваш на мъдростта му.

После се обърна към дядо Люно, който смучеше лулата си с блажен детски вид:

— Татко, нали са идиоти, като мислят, че с всички тия машини могат да минат без господари, нали ще се разкайват за всичко това?

Старецът я погледна изумен и отговори глухо:

— Разбира се… Прадедите на Рагю и на Кюриньон бяха някога други. Имаше един господин Мишел, който беше пет години по-голям от мене. Аз постъпих в завода при господин Жером, неговия баща. Но преди тия двама имаше един господин Блез, с когото са работили баща ми Жан Рагю и дядо ми Пиер Рагю. Пиер Рагю и Блез Кюриньон бяха двама приятели, двама работници пещари, които се печаха на един и същ огън. Но ето че Кюриньонови са господари архимилионери, а тия от рода на Рагю си останаха бедни хорица… Тия работи винаги се повтарят, нещата не могат да се променят, значи, трябва да се вярва, че така трябва да бъде!

Той сякаш малко бълнуваше като задрямало, много старо, окуцяло животно, съвсем забравено и спасило се по чудо от скотобойната. Много често той не можеше да си спомни какво бе станало вчера.

— Но, дядо Люно — каза Бонер, — работите много се промениха напоследък… Господин Жером, когото споменахте, умря и преди това върна всичко, което бе останало от неговото богатство.

— Какво е върнал?

— Да, върна на другарите богатството, което бе натрупал от техния труд, от тяхното продължително страдание. Спомнете си, това стана отдавна.

Старецът разрови тъмната си памет.

— А, да, да! Спомням си тази смешна история!… Е добре! Щом е върнал, значи е глупак!

Думата глупак беше казана с явно презрение, защото единствената мечта на дядо Люно беше да натрупа голямо богатство като Кюриньонови, за да са радва после на живота като тържествуващ господар, като безделник, който само се забавлява от сутрин до вечер. Той не бе отишъл по-далече в мечтите си, както и другите от това поколение стари експлоатирани и изтощени роби, примирили се с веригите, съжаляващи само, че не са се родили експлоататори.

Свадливката подигравателно се изсмя.

— Видиш ли, че баща ми не е толкова глупав като вас, няма да тръгне да гони дивото. Парите са си пари, имаш ли пари — ще бъдеш господар, това е всичко!

Бонер повдигна силните си рамене, а Люсиен мълчаливо загледа през отворения прозорец цъфналите рози в градината. За какво да спорят. Тя беше вироглавото минало, тя ще умре в обятията на щастливото общество, отричайки го и съжалявайки за времето на черната мизерия, когато мечтаеше да спести десет су, за да си купи панделка.

В това време влезе Бабет Бурон, която, противно на Свадливката, беше винаги весела, винаги очарована от новото си положение. С помощта на своя оптимизъм тя бе успяла да спаси мъжа си, простака Бурон, от пропастта, в която падна Рагю. Тя винаги вярваше в бъдещето, сигурна, че всичко ще се нареди много добре, а когато понякога не й достигащо нещо, съчиняваше истории за необикновени сполуки, паднали от небето. Тя обичаше да пита шеговито не се ли осъществяваше нейният рай в Крешри, където трудът ставаше порядъчен, приятен и почетен и където живееха сред всички блага, запазени в миналото за буржоазията. Нейното кукленско лице, още свежо под голям, майсторски вързан кок, сияеше от радост, че мъжът и е излекуван от пиянството, че е майка на две хубави деца, които скоро ще ожени, че си има собствена къща, красива и весела като къща на богаташи.

— Така, значи, решено е! — извика тя. — Люсиен ще се ожени за Луиз Мазел, тази малка очарователна буржоазка, която не се срамува от нас!

— Кой ви е казал тава? — попита сурово Свадливката.

— Ами госпожа Люк, Жозин, която срещнах тази сутрин.

Свадливката побеля от сдържан гняв. В неутолимата и безкрайна злоба, която изпитваше срещу Крешри, се криеше и голямата й омраза към Жозин. Тя никога нямаше да прости на „това момиче“ брака й с Люк, не можеше да й прости, че е озарена от щастлива съдба, че е жена на обичания от всички герой, че е майка на хубави деца, които растат, за да бъдат щастливи. Достатъчно бе само да си спомни дните, когато нещастното същество умираше от глад, изхвърлено на улицата от брат й! Сега Свадливката се чувствуваше смазана от Жозин, когато я срещаше с шапка на глава като дама. Именно с това щастие на другата тя никога нямаше да се примири.

— Вместо Жозин да се занимава с женитби, които не я засягат — каза грубо тя, — по-добре ще направи, ако се постарае да забравим нейната, която отпразнувахме на куково лято… Всички ме нервирате, оставете ме на мира!

Тя излезе от стаята и тръшна вратата, като ги остави в тягостно мълчание. Първа се засмя свикналата с преструвките на своята приятелка Бабет, която със снизхождение считаше, че Свадливката, макар и сприхава, е добра жена. Очите на Люсиен се бяха напълнили със сълзи, защото говореха с такова лошо настроение за неговата съдба. Обаче баща му приятелски му стисна ръката, сякаш обещаваше да уреди въпроса. Но и самият той беше тъжен, съкрушен, че щастието, макар и в условия на повече справедливост и повече мир, бива засенчвано от семейни раздори. Нима винаги един отвратителен характер ще отравя плодовете на братството? Само дядо Люно, задрямал с лула в уста, бе запазил блаженото си безразличие.

Докато Люсиен вече не се съмняваше, че накрая родителите му ще се съгласят, Луиз чувствуваше как нейните оказват все по-голяма съпротива и борбата всеки ден става все по-тежка. Мазелови обожаваха дъщеря си и в името на това боготворене упорито не отстъпваха не с бурни обяснения, а само с добродушна инертност, наподобяваща полудрямка, която, както си мислеха, ще измори Луиз и ще я накара да се откаже от каприза си. Дъщеря им напразно развяваше полите си из къщата, напразно удряше лудешки клавишите на пианото си, напразно хвърляше още свежите букети през прозорците, напразно проявяваше признаци на голяма тревога: те й се усмихваха спокойно, преструваха се, че нищо не разбират, отрупваха я със сладкиши и подаръци. Тя се вбесяваше, че така я обсипват с нежности и едновременно с това й отказват единственото нещо, което ще й бъде приятно, и затова започна да заплашва родителите си, че ще се разболее. Тя дори легна в леглото си, обърна се към стената и вече не искаше да отговаря на въпросите им. Повикан, доктор Новар заяви, че тия страдания не са в кръга на неговата наука. Единственият начин да се излекуват младите момичета, заболели от любов, е да им се даде свобода да се любят. И като разбраха, че случаят става сериозен, Мазелови се разтревожиха, започнаха да се съветват, прекараха една безсънна нощ в брачното легло, питайки се дали трябва да отстъпят. Работата им се видя толкова сериозна и с толкова големи последици, че не посмяха да вземат сами решение; решиха да съберат приятелите си и да им изложат случая. Не беше ли дезертьорство да дадат дъщеря си на един работник при тия революционни обстоятелства, с които се бореше Боклер? Те чувствуваха, че този брак е решителен, че е окончателно отричане на буржоазията, търговията и рентата. И съвсем естествено беше да се консултират с представителите на властта, с водачите на управляващата класа и на богатите. Един прекрасен следобед те поканиха околийския управител Шатлар, кмета Гурие, председателя Гом и абата Марл на чаша чай в цъфналата им градина, където бяха прекарали в безделие толкова много дни, изтегнали се един срещу друг в люлеещи се фотьойли и загледали се в розите, без да си дават труд дори да разговарят помежду си.

— Нали разбираш — каза Мазел, — ще направим това, което тия господа ни посъветват да направим. Те знаят по-добре от нас и никой не ще може да ни обвини, че сме послушали съвета им… Аз вече не чувствувам главата си, тази история от сутрин до вечер измъчва мозъка ми.

— Аз също — каза госпожа Мазел. — Живот ли е това да разсъждаваш непрекъснато! Чувствувам, че от това няма нищо по-лошо за моята болест.

В слънчевия следобед чаят беше сервиран в една беседка от рози. Околийският управител Шатлар и кметът Гурие се озоваха първи на поканата. Те бяха все така неразделни, дори като че ли още по-здраво свързани след смъртта на госпожа Гурие, все така красивата Леонор. Бяха се грижили за нея по време на петгодишното й боледуване, когато поради парализа на краката беше прикована в един фотьойл; обсипваха я с грижи, приятелят заместваше съпруга, бдеше над нея, четеше й през часовете, когато Гурие отсъствуваше. Никога една връзка не бе продължила така спокойно чак до смъртта. В ръцете на Шатлар Леонор почина внезапно една вечер, когато той й помагаше да изпие чаша чай от липов цвят, докато Гурие пушеше навън пурата си. И когато съпругът се върна, двамата я оплакаха заедно. Сега бяха неразделни в свободното си време, което им оставаше при управлението на града; всъщност те управляваха само формално по зрелите и мъдри решения, които прилагаха — околийският управител беше склонил кмета да следва неговия пример, да затваря очи, да оставя нещата да вървят по своя път, да не си трови живота, като препречва пътя на революцията, защото никой в света не ще може да я спре. Но Гурие, който беше измъчван от страх и понякога изпадаше в мрачни мисли, не усвои така лесно тази приятна философия. Той се беше помирил със сина си Ахил, на когото Синеоката бе родила в тяхното толкова храбро завоювано и защищавано любовно гнездо едно прелестно момиченце, Леони, което имаше сини очи като безбрежните води на синьо езеро и като безкрайната синевина на синьото небе, очи като на очарователната си майка; Леони сега беше голяма, двадесетгодишна девойка за омъжване и бе пленила дядо си. Затова Гурие се беше примирил, отворил бе вратата на дома си за незаконното семейство, за този син, разбунтувал се някога срещу авторитета на баща си, и за тази Синеока, към която понякога се отнасяше като към дивачка. И както той сам казваше, тежко беше на един кмет, на един магистрат за узаконяване на брака, да приема в дома си една бунтарска двойка, оженила се под звездите през една топла нощ върху благоухаещата земя. Но времената бяха толкова странни, ставаха толкова необикновени неща, че една малка очарователна внучка, родена от свободна, неразкаяла се любов, беше много съблазнителен подарък. Шатлар весело бе одобрил помиряването и Гурие, откакто Ахил му водеше Леони, всеки ден по малко се примиряваше със завода на Крешри, който все пак си оставаше за него едно гнездо на катастрофи, макар че и самият той бе принуден да превърне голямата си обувна фабрика в акционерно предприятие и да обедини към него цялата индустрия за облекло.

Трябваше да дочакат председателя Гом, както и абата Марл, но Мазелови повече не можеха да се въздържат и веднага обясниха случая на околийския управител и на кмета. Трябваше ли да отстъпят пред неблагоразумния каприз на дъщеря им Луиз?

— Нали разбирате, господин околийски управителю — каза Мазел с важен и загрижен вид, — освен мъката, която ни причинява един такъв брак, трябва да се има предвид и отвратителният социален ефект, отговорността, която имаме пред изтъкнатите личности от нашата класа. Ние отиваме към пропаст.

Седяха на хладна сянка, парфюмирана от пълзящите рози, пред маса, застлана с пъстра покривка и отрупана с дребни сладкиши; Шатлар, коректен и елегантно облечен както преди въпреки възрастта си, се усмихваше със скрита ирония.

— Ами ние сме вече в пропастта, скъпи господин Мазел. Напразно се тревожите за правителството, за администрацията и дори за висшето общество; защото, знаете ли, всичко вече съществува само външно… Няма съмнение, че аз още съм околийски управител, а моят приятел Гурие продължава да бъде кмет. Само че, тъй като зад нас няма вече реална и силна държава, ние сме само призраци… Такова е и положението на управляващите и на богатите, властта и богатството на които всеки ден биват по малко отнасяни от новата организация на труда. Така че не се мъчете да ги защищавате, защото самите те от умопомрачение стават активни помощници на революцията. Хайде, хайде, не се противете, предайте се!

Той обичаше този род шеги, които ужасяваха последните боклерски буржоа. Впрочем това беше любезен начин да се казва шеговито истината, тъй като самият той беше убеден, че старият свят загива и от развалините му се ражда нов свят. В Париж ставаха извънредно важни събития, старото се рушеше камък по камък и правеше място на една преходна сграда, която ясно очертаваше вече бъдещия Град на справедливостта и мира. Всички тия неща му даваха основание да говори така, той беше щастлив, че живееше забравен в този провинциален край, без да злоупотребява с властта, уверен сега, че ще умре от естествена смърт заедно с режима, който отдавна заравяше в земята, усмихвайки се като философ и светски човек.

Мазелови бяха пребледнели. Докато съпругата, потънала във фотьойла си, припадаше с устремени към сладкишите очи, съпругът извика:

— Наистина ли вярвате! Толкова ли сме застрашени?… Зная, че се говори за премахване на рентата.

— Рентата — подзе спокойно Шатлар — ще бъде премахната след не повече от двадесет години или поне ще намерят начин да лишат постепенно рентиерите от доход. Проектът се проучва.

Госпожа Мазел въздъхна, сякаш береше душа.

— О, ние ще умрем, уверена съм, че няма да сме живи да видим тия безобразия. Нашата нещастна дъщеря ще страда и затова трябва да я принудим да сключи хубав брак.

Неумолимият Шатлар добави:

— Ами то няма вече хубави бракове, тъй като наследството ще бъде премахнато. Тия неща са вече решени. За в бъдеще всяко семейство ще трябва само да кове щастието си. Дали вашата Луиз ще се омъжи за син на буржоа или за син на работник, капиталът й ще бъде един и същ — любовта, ако имат щастието да се обичат, и готовността да работят, ако имат благоразумието да не са мързеливи.

Настъпи пълно мълчание, чуваше се само как леко трептят крилете на едно синигерче, което подскачаше между розовите храсти.

— Значи, това е съветът, който ни давате, господин околийски управителю! — попита накрая съсипаната госпожа Мазел. — Според вас можем ли да приемем за зет този Люсиен Бонер?

— О, да, боже мой! И земята ще продължи както преди да се върти, вярвайте ми. А щом като двете деца се обожават, можете да сте напълно уверени, че ще ги направите щастливи.

Гурие още нищо не бе казал. Не му беше приятно, че е повикан да обсъжда един подобен въпрос; нали синът му бе отишъл да живее със Синеоката, това свободно момиче от скалите, което сега приемаше в своя съвсем буржоазен дом. Признанието неволно се изтръгна от устата му:

— Всъщност най-добре е да ги ожените. Когато родителите не са съгласни, те побягват и сами се женят… Ах, в какви времена живеем!

Той вдигна ръце към небето и необходима беше намесата на Шатлар, за да не изпадне в черна меланхолия. Някогашната му слабост, страстта му към хубавичките работнички, както се говореше, сега го беше затъпила и направила сънлив. Той заспиваше навсякъде — на масата, по средата на разговор и навън, дори като се разхождаше. И някогашният страшен господар, сега сломен от събитията, заключи с примирен вид:

— Какво да се прави? След нас потоп, както казват мнозина от нашите хора. Ние си отиваме.

В този момент председателят Гом пристигна с голямо закъснение. Краката му бяха подути, ходеше трудно с помощта на бастун. Навярно беше навършил седемдесетте години и чакаше пенсионирането си, тайно отвратен от това човешко правосъдие, което бе раздавал в продължение на много години, придържайки се строго към писаните закони като свещеник, който вече не вярва, но се опира само на догмата. В дома му упорито продължаваше да се разиграва неумолимата трагедия на любовта и изневярата. След смъртта на жена му, която някога се бе самоубила пред очите му, признавайки вината си, трагедията завърши с бягството на дъщеря му Люсил, която бе заставила любовника си да убие съпруга й капитан Жоливе, преди да избяга с него. Историята бе ужасна — това кокетно и сластолюбиво момиче, невярно като майка си, тласна мъжа си да го убият на дуел. Капитанът, предупреден с анонимно писмо, залови жена си в изневяра, намери я полугола в обятията на някакъв дангалак, който му подхвърли нож, за да разрешат спора на място. Според някои хора капитанът не бил се защищавал и ужасен искал да загине, да напусне този нов свят, в който за него имало само мъки и позор. И наистина напоследък го срещаха с наведена глава, съкрушен, че се проваля всичко, което беше обичал. Той престана да спори и да се бори, не пречеше на труда и мира да тържествуват, разбрал навярно, че шпагата е изиграла вече своята роля. И може би е имал последна смелост да загине под ножа, направляван от жена му, която бе обожавал и ненавиждал. Ужасна буря бе преминала над председателя Гом — дъщеря му беше избягала, преследвана от полицията, убитият му зет бе намерен в локва кръв с прободено сърце, а той остана сам, при него живееше само синът на Люсил, шестнадесетгодишният Андре, един слаб и нежен младеж, печално наследство от трагичната двойка, за когото той като дядо се грижеше с неспокойна нежност. Достатъчни бяха досегашните мъки, не трябваше да се ожесточава повече отмъстителната съдба, когато наказва за някакво неизвестно старо престъпление. И Гом се питаше на каква добра сила, на кое бъдеще на истинската справедливост и на вярната любов ще повери този младеж, за да може най-сетне родът му да бъде възроден и ощастливен.

Осведомен по въпроса и запитан от Мазел дали счита, че бракът между Луиз и Люсиен Бонер е уместен, председателят Гом веднага извика:

— Оженете ги, оженете ги, щом изпитват един към друг толкова голяма любов, която им дава сила да се борят с родителите си и да преодоляват всички препятствия. Само любовта носи щастие.

После той съжали за това откровение, за този вик, който издаваше горчивината на целия му живот, защото искаше да умре с фалшивото си сурово поведение, със строгия си и студен израз на лицето. Той продължи:

— Не чакайте да дойде абатът Марл. Аз го срещнах и той ми възложи да го извиня. Бързаше да вземе от църквата осветен елей, за да миропомаже старата госпожа Жоливе, леля на моя зет, която била в агония… Бедният абат, в нейно лице той губи една от последните си енориаши, очите му бяха насълзени.

— О, ако кюретата бъдат пометени, това ще бъде най-хубавото нещо в тия събития — каза Гурие, който продължаваше да бъде върл антиклерикал. — Републиката щеше още да си бъде наша, ако те не бяха ни я взели. Те докараха народа да обърне всичко с краката нагоре и да стане господар на положението.

— Бедният абат Марл! — каза състрадателно Шатлар. — Жал ми е за него, като гледам как църквата му е празна; добре ще направите вие, госпожо Мазел, ако му изпратите пак цветя за Дева Мария.

Всички отново замълчаха, многострадалната сянка на свещеника премина в слънчевата светлина, в благоуханието на розите. С Леонор той бе загубил най-вярната и най-скъпата си енориаша. Разбира се, оставаше му госпожа Мазел; но тя не беше верующа от душа, тя гледаше на религията като на нещо, което украсява живота й и удостоверява нейното буржоазно благоразумие. Абатът знаеше каква участ го чака, един ден щяха да го намерят мъртъв в олтара, затрупан от развалините на пропукания църковен свод, който не можеше да поправи поради липса на пари. Общината, а също и околийското управление нямаха фондове за подобни работи. Той се беше обърнал към верующите и с големи усилия беше събрал нищожна сума. Беше се вече примирил, очакваше сгромолясването, като продължаваше да извършва богослужението сякаш без да подозира надвисналата над главата му опасност. Неговата църква опустяваше, неговият бог като че ли умираше по малко всеки ден и самият той щеше да умре с него, когато старият божи дом съвсем рухне и го смаже под тежестта на голямото разпятие, окачено на стената. И двамата ще имат един гроб — земята, в която се връща всичко.

Всъщност госпожа Мазел беше много съкрушена от собствените си грижи, за да се интересува в този момент от печалната съдба на абата Марл. Ако не се стигнеше до някакво решение, имаше опасност да се разболее сериозно тя, която бе прекарала толкова приятни и мили часове, страдайки от оная тайнствена болест, разкрасяваща живота й. Всички поканени бяха дошли, тя стана от фотьойла си, за да поднесе чая, който дигаше пара в светъл порцеланов съд; слънчев лъч позлатяваше дребните сладкиши, наслагани обилно в кристални чинии. Тя клатеше голямата си замислена глава, още никак не беше убедена.

— Каквото и да казвате, драги приятели, този брак наистина предвещава края на света и затова аз не мога да се съглася.

— Ние ще почакаме още — заяви Мазел. — Ще омаломощим Луиз.

Но изведнъж госпожа и господин Мазел онемяха: пред тях, на прага на беседката, сред огрените от слънцето рози стоеше самата Луиз. Те мислеха, че тя е в своята стая, на шезлонга си, страдаща от тази безименна болест, която според предписанието на доктор Новар може да излекува само един любим и желан съпруг. Тя навярно предполагаше, че решават съдбата й, и затова просто бе облякла пеньоара с малки червени цветчета и бе завързала на кок прекрасната си черна коса. Слязла набързо по стълбите, цялата трептяща от нестихващо страстно вълнение, тя беше очарователна със слабото си лице, в което блестяха малко косите й очи, чиято веселост не можеше да угаси дори тъгата. Тя бе чула последните думи на родителите си.

— О, мамо! О, татко! Какво говорите! Нима мислите, че се отнася просто до един каприз на малко момиче?… Аз ви заявих, че искам Люсиен да бъде мой съпруг, и Люсиен ще бъде мой съпруг.

Мазел, почти победен от внезапното й появяване, продължаваше да се съпротивлява.

— Но, бедно мое дете, помисли си само! Нашето богатство, което ти щеше да наследиш, е вече застрашено и един ден ще останеш без пари.

— Разбери положението — настоя госпожа Мазел. — С нашите пари, макар и застрашени, ти все пак би могла да сключиш един разумен брак.

Тогава Луиз избухна весело със страстна сила:

— Не ми трябват вашите пари! Запазете си вашите пари! Ако взема вашите пари, Люсиен вече няма да ме иска… Пари? Какво да правя с тях? За какво служат те — нито за любов, нито за щастие! Люсиен с труд ще изкарва прехраната ми, а пък и аз ще работя, ако е необходимо. Ще бъде прекрасно.

Луиз извика това с такава младежка сила и с такава надежда, че Мазелови, изплашени за разсъдъка й, поискаха да я успокоят, като най-сетне отстъпят. Всъщност те не бяха хора, които можеха да се съпротивляват повече, те желаеха преди всичко да си осигурят спокойствието. Пиейки чая си, околийският управител Шатлар, кметът Гурие и председателят Гом се усмихваха смутено, защото чувствуваха как свободната любов на това момиче ги помита като сламки. Трябваше да се съгласят с това, което не можеха да забранят.

В заключение Шатлар каза с любезната си, едва забележима ирония:

— Нашият приятел Гурие има право, с нас е свършено, щом като децата създават закона.

Сватбата на Люсиен Бонер и Луиз Мазел стана един месец по-късно. За свое лично удоволствие Шатлар склони приятеля си Гурие да устрои в деня на сватбата бал в общината в чест на приятелите си Мазелови. Всъщност на него му беше забавно да накара буржоазията на Боклер да танцува на тази сватба, превърнала се в символ на превъзходството на народа. Ще танцуват върху останките на разорената власт, ще танцуват в тази община, която малко по малко се превръщаше в истински обществен дом, където ролята на кмета се свеждаше до едно братско посредничество между различните социални групи. Залата беше украсена много разкошно, свириха и пяха както на сватбата на Нане и Низ. Присъствуващите също аплодираха, когато се появиха младоженците — хубавият и силен Люсиен с всичките си другари от Крешри, нежната и развълнуваната Луиз, съпроводена от цялото висше общество, което родителите й бяха пожелали да присъствува в знак на последен протест. Обаче стана така, че висшето общество беше залято от потока на народа, зарази се от неговата преливаща радост и дотолкова му се подчини и се загуби в него, че в резултат последваха много други сватби между момците и момите от двете различни класи. Отново тържествуваше любовта, всемогъщата любов, която възпламенява всичко живо и го понася към щастливо бъдеще.

Навред цъфтеше младостта, сключваха се нови бракове, които съединяваха хора от различни светове, и брачните двойки, свързани от вечното желание, тръгваха в поход към Града на бъдещето. На свой ред изчезващото съсловие на бившите търговци от Боклер даде своите момичета и момчета на работниците от Крешри и на селяните от Комбет. Първи започнаха Лабокови, които позволиха на сина си Огюст да се ожени за Март Бурон и дадоха дъщеря си Еулали за жена на Арсен Ланфан. От няколко години те вече не се бореха, а бяха се предали, защото чувствуваха, че предишната търговия умира, че е ненужно междинно зъбчато колело, поглъщащо енергия и богатство. Отначало се наложи да се съгласят магазинът им на улица „Бриа“ да се превърне в обикновен склад за изделията на Крешри и на другите обединени заводи. После направиха нова крачка и се съгласиха да закрият магазина си, който се вля в централните складове, в които снизходителността на Люк им бе осигурила една спокойна работа като надзиратели. Впрочем годините ги бяха налегнали, сега живееха уединено, опечалени, изплашени от този свят, чужд на тяхната страст за печалби, понесени от новите поколения, които бяха увлечени в други грижи и други радости. И затова, когато двете им деца Огюст и Еулали, подчинявайки се на любовта, на великия творец на хармонията и на мира, се ожениха по свое желание, те не се противопоставиха, а се задоволиха само с глухото неодобрение на старите хора, оплакващи миналото. Двете сватби трябваше да станат в един и същ ден в Комбет, който бе вече голямо селище, истинско предградие на Боклер с весели големи сгради, свидетелствуващи за неизчерпаемите богатства на земята. Двете брачни церемонии се отпразнуваха в последния ден на жътвата, когато по всички краища на златистата равнина се издигаха огромни копи снопове.

По това време Фейа, бившият фермер на Гердаш, беше оженил сина си Леон за Еужени, дъщерята на помощник-кмета Ивоно, когото някога бе сдобрил с кмета Ланфан; това сдобряване стана начало на разбирателство между всички жители на общината, начало на бурно движение за обединяване, което превърна бедното, разяждано от вражди село в цветущо братско градче. Сега Фейа, много възрастен вече, беше нещо като патриарх на това ново земеделско сдружение, защото бе мечтал за него, тайно го желаеше още тогава, когато воюваше срещу убийствената аренда и когато смътно си представяше неизброимото богатство, което земеделците ще извлекат от земята, ако се обединят, за да я обичат и обработват като хора на науката и метода. Този обикновен прост фермер отначало беше суров и алчен като всички други от класата му, но истинската любов към тази земя, която от векове похабяваше така мъчително неговите прадеди, като че ли най-сетне го просвети, накара го да разбере, че спасението и мирът между селяните е само в разбирателството и в общите усилия, когато земята стане отново обща майка на всички и те задружно като едно семейство започнат да я обработват, да я орат, да я засяват и да прибират реколтата. И той видя мечтата си осъществена, видя как съседните ниви се сливат една с друга, как фермата на Гердаш се влива в сдружението на комбетци, как други малки общини се присъединяват към това сдружение, как се образува едно огромно стопанство, което тръгва напред и започва все повече да се увеличава, завладявайки изцяло обширната равнина Руман. Ланфан и Ивоно, основателите на сдружението, заедно с Фейа, който беше останал душата на това дело, образуваха нещо като съвет на старейшините, към който се обръщаха по всички въпроси и в чието мнение се вслушваха.

И така, когато Арсен, синът на Ланфан, реши да се ожени за Еулали Лабок, а нейният брат Огюст поиска да се отпразнува в същия ден и неговата сватба с Март Бурон, Фейа даде идея, която бе приета и акламирана от всички, да се организира един голям и хубав празник, който да се превърне в тържество на омиротворените, забогатели и победили комбетци. Ще пият за братството между селянина и индустриалния работник, които някога така престъпно противопоставяха един срещу друг, а всъщност техният съюз можеше да създаде богатство и да осигури социален мир. Ще пият също така наздравица за пълното прекратяване на антагонизма, за ликвидирането на тази варварска търговия, която поддържа ожесточената борба между търговеца, който продава земеделското оръдие, селянина, който произвежда жито, и хлебаря, който продава хляба, оскъпен от кражбите на толкова много посредници. И може ли да се избере по-подходящ ден за отпразнуване на сдобряването между някогашните врагове, настървените до самоунищожение една друга касти, разменящи си сега синове и дъщери, които със своите съюзи ускоряват бъдещето? Понеже благотворният живот с непрекъснатото си движение напред сближаваше така сърцата, народните веселби трябваше да ознаменуват достигнатия щастлив етап и радостта от необикновено големите реколти, които щяха да изпълнят хамбарите на комбетци. Решено бе празникът да се организира на открито близо до градчето в една огромна нива, в която симетрично като колони на античен гигантски храм се издигаха високи копи снопи, блестящи като злато под ясното слънце. До безкрая, чак до далечния хоризонт, продължаваше тази колонада — други копи, много други копи говореха за неизчерпаемото плодородие на земята. Именно там пяха, танцуваха там в средата на благоухаещата на зряло жито огромна плодородна равнина, от която трудът на сдобрените най-сетне хора добиваше достатъчно хляб, за да бъдат щастливи всички.

Лабокови доведоха всички бивши търговци от Боклер, а Буронови — целия Крешри, Ланфанови си бяха у дома си. Никога така нашироко не се бяха побратимявали, различните групи се смесиха, сляха се в едно семейство. Наистина съпрузите Лабокови бяха сериозни, притеснени. Но Ланфанови се веселяха от все сърце, а най-весела беше Бабет Бурон, която тържествуваше с вечно хубавото си настроение и увереността си, че дори и в най-трудните моменти вижда, че все пак всичко ще бъде много хубаво. Тя беше самата надежда, тя сияеше зад двете брачни двойки. Залп от приветствия се разнесе от единия до другия край на стърнищата, когато с блясъка на младостта, силата и радостта си пристигнаха младоженците — Март Бурон под ръка с Огюст Лабок и Еулали Лабок под ръка с Арсен Ланфан. Приветствуваха ги нежно, свидетелствуваха им обичта си, чествуваха ги, защото те бяха символ на всемогъщата и победоносна любов, любовта, чийто пламък вече беше сближил народа, вдъхвайки му зрелостта на тия преливащи от плодородие ниви, в пазвите на които отсега нататък ще гъмжи един задружен, свободен народ, който не ще познава нито омразата, нито глада.

Този ден се реши съдбата и на други сватби, както това стана при сватбата на Люсиен Бонер и Луиз Мазел. Госпожа Митен, бившата хлебарка, която, макар и на шестдесет и пет години, си беше останала красивата госпожа Митен, целуна Олимп Ланфан, сестра на единия младоженец, като й каза, че би била щастлива да я нарече своя дъщеря, тъй като синът й Еварист й се бил изповядал, че я обожава. От десет години красивата хлебарка бе овдовяла, не държеше вече хлебарницата, която също бе преминала към главните складове на Крешри, както цялата търговия на дребно в града. Сега тя живееше като добра пенсионирана работничка, много горда, че Люк бе поверил на нея и на сина й Еварист ръководството на електрически хлебомесачки, които произвеждаха в изобилие хубав бял хляб за цялото население. А след като и Еварист на свой ред целуна като годеница Олимп, която порозовя от удоволствие, госпожа Митен забеляза една дребна, слаба, мургава старица, седнала до една копа. Беше нейната бивша съседка, месарката госпожа Дашьо. Госпожа Митен седна до нея.

— Сватби трябва да стават — каза й весело тя. — Нали така? Тези деца някога играеха заедно.

Но госпожа Дашьо продължаваше да седи мълчалива и мрачна. Тя също бе загубила мъжа си, починал след като по невнимание си бе отрязал китката на дясната ръка. Според някои хора не било по невнимание, а месарят, изпаднал в пристъп на бесен гняв, умишлено отрязал китката си, защото не пожелал да подпише договора за отстъпване дюкяна си на Крешри. Последните събития и мисълта, че святото месо, месото на богатите ще стане достъпно за всички и ще се появи на трапезите и на най-бедните, навярно силно са объркали социалните разбирания и са подлудили този тираничен и жесток, с реакционни възгледи дебелак. Той умря от лошо лекувана гангрена, оставяйки вдовицата си ужасена от последните псувни, с които я отрупал в агонията си.

— А вашата Жюлиен? — попита любезно госпожа Митен. — Срещнах я онзи ден, прекрасна е.

Бившата месарка най-сетне трябваше да отговори. Тя посочи с ръка една двойка между танцуващите кадрил.

— Ето я там, танцува. Аз я наблюдавам.

Жюлиен наистина танцуваше с едно едро, хубаво момче, Луи Фошар, сина на работника пещар. Тя беше здраво момиче с бяло, сияещо от здраве лице, което се разтапяше от удоволствие в страстните прегръдки на този силен момък с нежно лице, който минаваше за един от най-добрите ковачи в Крешри.

— Значи още една сватба? — попита пак красивата госпожа Митен, като се смееше.

Но, цялата изтръпнала, госпожа Дашьо възрази:

— О, не! О, не! Как можете да говорите така? На вас са добре известни разбиранията на моя съпруг, той ще изскочи от гроба си, ако омъжа дъщеря му за този работник, сина на ония бедни хора, на оная жалка Натали, която вечно се молеше да вземе на кредит парче месо и която той непрекъснато гонеше, понеже тя не плащаше.

И тя продължи с тих и разтреперан глас да разказва за мъката си. Мъжът й се явявал всяка нощ. Макар и мъртъв, той я потискал със своя деспотизъм, карал й се, нагрубявал я и дяволски я заплашвал. Безличната, тъжна и вечно заплашвана жена не могла да намери малко покой дори като вдовица, толкова била нещастна.

— Ако омъжа Жюлиен против волята му — заключи тя, — той сигурно ще идва всяка нощ да ме ругае и да ме бие.

Тя започна да плаче. Госпожа Митен я утеши, като се мъчеше да я увери, че, напротив, кошмарите ще изчезнат, ако създава щастие около себе си. Точно в това време до тях се приближи с неуверени стъпки Натали, вайкащата се някога госпожа Фошар, която непрекъснато се мъчеше да осигури на мъжа си четири литра вино. Сега тя вече не мизерствуваше, живееше в една от малките светли къщи на Крешри заедно с Фошар, който, съсипан и затъпял, вече не работеше. Тя беше прибрала в дома си своя брат Фортюне, който преждевременно остаря на четиридесет и пет години и почти оглуша и ослепя от скотската, машинална и еднообразна работа, която бе извършвал в „Бездната“ от петнадесетгодишна възраст. Въпреки добрия живот, който новата система й осигуряваше с пенсия и помощи, тя си остана печална, жалка отрепка от миналото, на чиито ръце тежаха двама немощни мъже, две деца, както тя ги наричаше. За младото поколение нейният случай беше нагледен урок, жив пример за позора и мъката от наемния труд.

— Не сте ли видели моите мъже? — попита тя госпожа Митен. — Загубих ги в тълпата… О, ето ги!

Зададоха се Фошар и Фортюне, хванали се за ръка, за да се крепят при ходене; Фошар беше съсипан, изхабен, истински призрак на позорния и мъчителен труд, а Фортюне, макар и по-млад, беше също така смазан и затъпял. В жизнерадостната тълпа, бликаща от нов живот и надежда, сред тия благоухаещи копи, в които бе струпано житото на цял един народ, тези грохнали старци вървяха бавно, без да разбират нещо, без да отговарят на поздравите.

— Ами оставете ги на слънце, така им е хубаво — каза госпожа Митен. — А как е вашият син, здрав и весел ли е?

О, разбира се, Луи се чувствува прекрасно — отвърна госпожа Фошар. — В сегашните времена синовете съвсем не приличат на бащите си. Вижте го как танцува! Той никога не ще знае какво е студ и глад.

Тогава хлебарката, някогашната красива и добросърдечна жена, реши да ощастливи двойката, която така нежно се усмихваше и танцуваше пред нея. Тя приближи една до друга двете майки, накара госпожа Фошар да седне до госпожа Дашьо, после толкова много разчувствува бившата месарка, че успя да сломи упорството й. Увери я, че страда само защото е самотна, че са й нужни внучета, които ще се гушат в скута й и ще прогонят привиденията. И бедната старица най-сетне извика:

— О, боже мой! Ами че иска ми се, стига да не ме оставят сама. Аз никога никому не съм казвала не, ама той не искаше. Но ако вие се наемате с всичко и ако ми обещавате да ме защищавате, съгласна съм!

Като узнаха, че майките им са съгласни, Луи и Жюлиен притичаха, хвърлиха се в прегръдките им, разплакани и едновременно засмени. И във всеобщата голяма радост се прибави нова радост.

— Я вижте, нима можете да разделите тия млади хора, които сякаш са израснали един за друг! Аз току-що дадох моя Еварист на Олимп Ланфан, която, спомням си, още като малко момиченце идваше в хлебарницата ми, където моят хлапак й поднасяше сладкиши. Също като тоя Луи Фошар, когото много пъти съм виждала да обикаля край вашата месарница, госпожо Дашьо, и да играе с вашата Жюлиен! Младите Лабокови, Буронови, Ланфанови и Ивонови, чиито сватби празнуваме, растяха заедно дори в часовете, когато родителите им бяха на нож помежду си, та затова сега е тази голяма жътва на любовта.

Тя се смееше още по-гръмко; лицето й, излъчващо безкрайна доброта, беше запазило дъха на хубавия топъл хляб, сред който бе живяла като красива русокоса хлебарка. Около нея радостта ставаше все по-голяма, съобщиха, че са били сключени и други годежи — на Себастиян Бурон с Агат Фошар, на Никола Ивоно със Зое Бонер. Любовта, всемогъщата любов се разгръщаше все по-нашироко, помиряването, окончателно сливаше всички класи. Любовта беше оплодила тази равнина, натоварила дърветата с такива количества плодове, че клоните се чупеха, покрила беше браздите с такова изобилие от жито, че копите снопи се издигаха като храм на мира от единия до другия край на хоризонта. Любовта хвърчеше в мощния дъх на това плодородие, тя покровителствуваше всички тия щастливи бракове, които ще народят многобройни, много по-свободни и много по-справедливи поколения. И до късно през нощта, под звездите, продължи празникът; любовта тържествуваше, като сближаваше и сливаше едно с друго сърцата сред песните и танците на този ликуващ малък народ, тръгнал в поход за единството и хармонията на бъдещето.

Но в тържеството на това всеобхващащо братство един човек, един предтеча, майсторът-леяр Морфен, се беше изправил встрани, мълчалив и див, без да може и без да иска да разбере това, което ставаше около него. Той продължаваше да обитава като един праисторически Вулкан своята скална дупка близо до високата пещ, която надзираваше: сега той живеете сам, като отшелник, който искаше да бъде извън времето, тъй като бе скъсал всички връзки с подрастващите поколения. Още когато дъщеря му, Синеоката, го напусна, за да осъществи любовната си мечта с Ахил Гурие, очарователния принц на нейните бели нощи, той добре бе почувствувал, че новото време му отнема най-хубавото от живота му. После една друга любовна авантюра отне сина му, Малкия Да, голямото момче, добрия могъщ великан, който изведнъж се бе увлякъл страстно в дъщерята на Кафио, бакалина-кръчмар Кафио, в малката жива и весела брюнетка Онорин. Той отначало рязко отказа да даде съгласието си за този брак, защото презираше това семейство на отровители, на подозрителни хора, които от своя страна отвръщаха на неговото презрение, като казваха със суетно отвращение, че не са съгласни дъщеря им да се омъжи за един работник. Обаче Кафио, както винаги много хитър и ловък, пръв отстъпи. След като бе затворил кръчмата си, той си бе осигурил хубавата служба на главен надзирател в главните складове на Крешри; старите мръсни истории започнаха да се забравят, сега той се преструваше, че е много предан, че е голям привърженик на идеите за солидарност, и затова считаше, че едно противопоставяне на брака може да му навреди. Така че Малкия Да, замаян от страстта си, не зачете волята на баща си. Последвала бе ужасна свада и страшен разрив в отношенията между двамата мъже. И оттогава майсторът-леяр, закрепостил се в своята скала като неподвижен и свиреп призрак от миналите векове, живееше и говореше само когато ръководеше своята висока пещ.

Години, много години изтекоха, без като че ли да състарят стария Морфен. Той си беше винаги победителят на огъня, колосът с огромната леко опърлена глава, с орлов нос, с блестящи очи и бузи, сякаш обгорели от лавата. Изкривената му уста, вечно безмълвна, беше червена като рана от изгаряне. И като че ли нищо човешко не вълнуваше този човек, уединил се в жестока непримирима самота, откакто бе забелязал, че дъщеря му и синът му общуват с другите, с хората на утрешния ден. Синеоката бе родила от Ахил очарователното момиченце Леони, което растеше все по-изящно и по-нежно. А Малкия Да и Онорин имаха едно здраво, прелестно момче, Раймон, един умен малък мъж, който скоро щеше да навърши години за женене. Но дядото не се разнежваше, отблъскваше децата и дори упорито отбягваше да ги вижда. Тия неща бяха за него събития от друг свят и съвсем не го вълнуваха. Но с изчезването на човешките му чувства се увеличи бащинската любов, която винаги бе изпитвал към високата си пещ. Считаше я за свое гигантско дете и денонощно час по час се грижеше за храносмилането на огъня в търбуха на това чудовище, в който бушуваше неугасим пожар. При най-малките смущения, когато изтичащият метал губеше блясъка си, той изпадаше в тревога; прекарваше безсънни нощи, за да регулира правилното функциониране на тръбите, като влюбен младеж се излагаше на огъня, от страшните изгаряния на който кожата му вече не се страхуваше. Люк бе поискал да го пенсионира поради напредналата му възраст, но нямаше сили да изпълни тази мярка, като виждаше вълнуващия протест, неутешимата тъга на този герой на мъчителния труд, толкова горд, че е похабил и обгорил мускулите си в тежката задача да покорява огъня. Неизбежното развитие на прогреса щеше да наложи пенсионирането и затова от доброта и състрадание Люк реши да почака.

Морфен вече беше почувствувал заплахата. Той знаеше за научните търсения на своя господар Жордан, който искаше да замени толкова тежката, толкова бавната и трудно обслужвана висока пещ с леките и бързодействуващи батерии от електрически пещи. Разстройваше го мисълта, че могат да угасят и да разрушат колоса, който пламтеше от седем-осем години. С тревога бе узнал за първия успех на Жордан, когато с въглища, изгорени пред входа на шахтата, бе добил с парни машини електрическа енергия, която без загуба бе отвел по кабели в Крешри. Но после се зарадва, като разбра, че резултатът практически е неприложим, тъй като производствената стойност беше много висока и нямаше сметка добитата електрическа енергия да се използува за топенето на желязната руда. През следващите десет години при всеки нов неуспех на Жордан Морфен пак се бе чувствувал щастлив и тайно се присмиваше, убеден, че огънят ще се защищава и никога няма да се остави да го победят с тази сила, с тази мистериозна гръмотевица, на която дори светкавицата не се виждаше. Той желаеше провал на господаря си, унищожаване на апаратите, които непрекъснато строяха и усъвършенствуваха всеки ден. Но ето че изведнъж заплахата стана по-сериозна, разнесе се слух, че Жордан най-сетне е осъществил голямата си задача: намерил е метод за непосредствено трансформиране на калоричната енергия на въглищата в електрическа енергия без посредничеството на механичната енергия, тоест без помощта на парната машина, това толкова обременително и толкова скъпо струващо междинно звено. При така решената задача производствената стойност на електричеството щеше да бъде толкова намалена, че ще могат да го използуват изгодно за топенето на желязната руда. Вече действуваха производствени съоръжения, монтираха първата батерия от електрически пещи и Морфен, отчаян, упорито бродеше около своята висока пещ, сякаш искаше да я защити.

Обаче Люк не даде веднага нареждане да се угаси високата пещ, искаше най-напред практически да се увери в предимството на батериите. В продължение на шест месеца двата метода се прилагаха паралелно: това бяха ужасни дни за майстора-леяр, защото сега той чувствуваше, че е осъдено на гибел любимото му чудовище, за което се грижеше. Виждаше го изоставено от всички, никой вече не се изкачваше при него, всички с радостно любопитство обикаляха долу около тия електрически пещи, които заемаха толкова малко място, а работеха, както се говореше, много добре и бързо. А той, силно озлобен, не искаше да слезе да види тия изобретения, които с пренебрежение считаше за детски играчки. Нима можеше да бъде развенчан старият метод, свободният и ярък огън, който бе направил човека владетел на света? Пак ще се върнат към тези гигантски пещи, пламъкът в които бе горял с векове, без да угасне. В своето усамотение, заедно с още няколко мълчаливи като него хора от смяната му, той се задоволяваше да гледа от много високо навеса, под който функционираха електрическите пещи; най-щастлив беше през нощта, когато озаряваше хоризонта с блясъците на изтичащия разтопен метал.

Но все пак настъпи денят, в който Люк прочете присъдата на високата пещ, чието производство на практика сега се оказа много по-трудно и по-скъпо. Бе решено да я оставят да угасне, за да я разрушат, след като изтече от нея последната плавка. Когато го уведомиха за това решение, Морфен не отговори нищо и бронзовото му лице, което не издаде душевното му вълнение, остана невъзмутимо. Изплашиха се от това голямо спокойствие. Синеоката заедно с голямата си дъщеря Леони отиде да види баща си, а и Малкия Да, подтикнат от същата нежна мисъл, заведе при дядо му големия си син Раймон. За миг, както преди, цялото семейство се събра в скалната пещера — гигантът баща между дъщерята, сияеща със сините си очи, и сина, добрия колос, разнежен от полъха на бъдещето; освен тях сега тук бяха прелестно красивата внучка и надареният с жив ум внук, които олицетворяваха новото поколение, твореца на щастието. Дядото склони да го целунат, да го милват, без да отблъсне децата, както правеше обикновено. Макар че се бе клел да не ги вижда никога, сега той отстъпи. Но не отвърна на ласките, имаше вид на човек извън времето, приличаше на герой от отдавна минали епохи, загубил всичко човешко.

Беше краят на мрачен и студен есенен ден, когато здрачът пада като було от небето и обвива черната земя. Морфен стана и наруши вечното си мълчание, за да каже само следните думи:

— Хайде да вървим! Чакат ме, има още една плавка.

Беше последното изтичане на разтопен метал. Всички го последваха до високата пещ. Хората от смяната бяха там, потопени в мрака, чакаха го; започна обичайната работа, забиха лоста с огнеупорната глина, която запушваше отвора, разшириха дупката и най-сетне бушуващият разтопен метал изтече в каналите като огнен поток, за да напълни формите. Още веднъж от тия бразди, от тия огнени ниви непрекъснато се вдигаха огромно количество искри, нежносини искри, необикновени изящни златни ракети, сякаш разцъфнал синчец сред златни класове. В гъстия здрач блесна ослепително сияние, което освети като слънце високата пещ, съседните постройки, покривите на Боклер в далечината, огромния хоризонт. После всичко угасна, отново се възцари дълбоката нощ и настъпи краят — високата пещ издъхна.

Морфен, който беше наблюдавал безмълвно, не трепна, остана в мрака като една от тия съседни скали, които нощта бе забулила.

— Татко — каза тихо Синеоката, — сега, когато тук вече няма да има работа, трябва да слезеш при нас. Отдавна сме ти приготвили стая.

Малкия Да също каза:

— Татко, сега вече дойде и твоят ред да почиваш и у нас има стая за тебе. Ще живееш ту при нея, ту при мене, ще бъдеш и при двете си деца.

Но старият майстор-леяр не отвърна. От гърдите му като мъчително ридание се изтръгна въздишка и той каза:

— Добре, ще сляза, ще отида да видя… Идете си.

През следващите петнадесет дни никой не можа да склони Морфен да напусне високата пещ. Той следеше бавното й изстиване като някаква агония. Беше останал при нея последен, опипваше я всяка вечер, за да се увери, че не е още съвсем умряла. И докато чувствуваше в нея малко топлинка, упорствуваше, бдеше над нея като над другар, който преминава в небитието. Но след като дойдоха работниците да разрушат пещта, видяха една вечер как Морфен с голяма мъка напуска своята пещера, слиза към Крешри и с още твърдата стъпка на велик, победен старец се насочва право към просторния остъклен навес, където бе инсталирана батерията от електрически пещи.

По това време там бяха Жордан и Люк заедно с Малкия Да, на когото бяха поверили да ръководи леенето с помощта на неговия син Раймон, който вече бе добър електротехник. Работата на пещите все още се регулираше всеки ден и поради това Жордан почти не излизаше от навеса, като полагаше усилия да усъвършенствува новия метод, до който бе стигнал след толкова години на търсения и опити.

— О, мой стари Морфен! — извика радостно той. — Вразумихте ли се най-сетне!

С невъзмутимо лице, което имаше цвят на стар чугун, героят каза сдържано:

— Да, господин Жордан, исках да видя вашата машина.

Малко разтревожен, Люк го изгледа внимателно; той беше наредил да го следят, откакто бе узнал, че се е навеждал над отвора на горящата пещ като човек, готов да се хвърли в този страшен ад. Един работник от неговата смяна го бе спасил от тази смърт, от желанието му да принесе на чудовището като последен дар своята кожа, всичко, което му бе останало от неговото хиляди пъти обгаряно и горено тяло, сякаш считаше за голяма слава да свърши в огъня, в този огън, който толкова много бе обичал и на който бе служил вярно повече от половин век.

— Много е хубаво, драги ми Морфен, човек на вашата възраст да бъде любопитен — каза Люк, без да го изпуска от очи. — Погледнете тези играчки.

Батерията се състоеше от десет наредени в права линия пещи, десет иззидани от червени тухли кубове, високи два метра и широки метър и половина. В горната им част се виждаше само арматурата на мощните електроди, на дебелите цилиндри от въглен, свързани с кабели — проводниците на електричеството. Обслужването беше много просто. Един безконечен винт, който се пускаше в действие и спираше с ключ, обслужваше десетте пещи, като ги зареждаше с минерал. С друг ключ се пускаше ток, който образуваше волтова дъга с необикновена температура от две хиляди градуса, която за пет минути стопяваше двеста килограма метал. А достатъчно беше да се завърти трети ключ, за да се повдигнат платинените врати на десетте пещи, покрай които да мине засипана с пясък лента, за да поеме десетте поти от по двеста килограма и да ги отнесе навън, на студен въздух.

— Е, какво ще кажете, драги ми Морфен! — попита весело Жордан, щастлив като дете.

И той му обясни производителността. Всяка от тия играчки дава по двеста килограма чугун на всеки пет минути или общо двеста и четиридесет тона дневно, ако работят само по десет часа. Това е извънредно голяма производителност в сравнение със старата висока пещ, която при непрекъсната денонощна работа не дава една трета от това производство. Освен това електрическите пещи се пускат в действие не повече от три-четири часа дневно и предимството им е, че могат да се гасят и палят съобразно нуждите, тоест да се получава необходимото в даден момент количество суровина. И колко леко обслужване, каква чистота, каква простота! Вече почти нямаше прах, самите електроди набавяха необходимия за топенето на минерала въглерод. Отделяха се само газове, а шлакът беше в толкова малки количества, че го отстраняваха лесно при всекидневното почистване на пещите. Нямаше вече нужда от гигантските хищници, за чието добро храносмилане се полагаха толкова грижи! Нямаше вече нужда от множеството обемисти съоръжения към високите пещи — пречистватели, нагреватели, продухвателна машина, непрекъснат приток на вода! Туловището на пещите не бе вече застрашено от задръстване и от охлаждане. За една задръстена тръба вече не трябваше да се руши и изпразва горящата пещ. Съвсем малък екип от товарачи бдяха пред отворите на пещите, нямаше вече нужда леярите да се пекат под разтопения метал и постоянно да бъдат в тревога, излишно беше вече да има две смени — дневна и нощна. Батерията от десет електрически пещи заемаше площ с дължина петнадесет метра и ширина пет метра и заедно с подвижната лента се помещаваше свободно в големия остъклен, светъл и блестящ от чистота навес. Дори три деца можеха да я пуснат в действие — едно на безконечния винт, друго при ключа ха електродите, третото при ключа на движещата се лента.

— Какво ще кажете, какво ще кажете, драги ми Морфен? — повтаряше тържествуващият Жордан.

Старият майстор-леяр продължаваше да гледа, без да каже нито дума, без да направи нито един жест. Нощта вече настъпваше, мрак изпълваше навеса, но се долавяше лекото, равномерно функциониране на батерията. Студени и тъмни, десетте електрически пещи като че ли сияеха, а малките вагонетки с минерал, тласкани от безконечния винт, една след друга се изсипваха в тях. После на всеки пет минути платинените врати се отваряха, десетте бели струи от десетте отвора прогонваха мрака, десетте поти с чугун с разцъфтял синчец сред златни класове започваха да се движат, понесени бавно от непрекъснато движещата се лента. И все така повтарящата се картина беше необикновено красива с тия внезапни и като че ли ритмични сияния на блестящите слънца, от които целият навес пламваше на равномерни интервали.

Малкия Да, който досега мълчеше, поиска да даде обяснения. Той посочи спускащия се от гредите на тавана дебел кабел, проводник на електрическия ток.

— Виждаш ли, татко, електричеството, което идва от него, е толкова силно, че ако се скъсат жиците, всичко ще полети във въздуха като при удар от гръмотевица.

Уверил се, че Морфен е спокоен, Люк започна да се смее:

— Не говорете така, ще ни изплашите всички. Нищо няма да полети, опасност грози само този, който от непредпазливост хване жицата. Освен това кабелът е здрав.

— О, да, така е — продължи Малкия Да, — трябва да имаш много силна ръка, за да го скъсаш.

Все така равнодушен, Морфен се беше приближил и трябваше само да протегне ръка, за да стигне кабела. Той стоя неподвижен още няколко секунди; съсухреното му лице беше непроницаемо. Но изведнъж в очите му пламна такъв блясък, че Люк, предчувствувал катастрофата, отново беше обзет от безпокойство.

— Вярваш ли, че със силна ръка? — каза най-сетне Морфен, решил да проговори. — Тогава да видим, сине мой!

И преди да се опитат да му попречат, той хвана кабела със закалените си в огъня ръце, яки като железни клещи. И го изви, с нечовешко усилие го скъса така, както разярен великан би скъсал конеца на детска играчка. Тресна гръм и от съединението светна огромна ослепителна искра. Целият навес потъна в дълбок мрак, чу се само как падна едно огромно тяло — едрият старец, покосен от мълнията, се повали изведнъж като отсечен дъб.

Изтичаха за фенери. Съкрушени, Жордан и Люк можаха само да констатират смъртта. Малкия Да викаше и плачеше. Прострял се на земята с лице към небето, старият майстор-леяр не изглеждаше измъчен, приличаше на излят от чугун гигант, когото огънят не можеше вече да засегне. Дрехите му горяха, трябваше да ги угасят. Той навярно не бе искал да надживее любимото чудовище, тази стара висока пещ, на която бе останал последен привърженик. С него завърташе първият период от борбата, когато човекът укротител на огъня, човекът покорител на метала, макар и прегърбен под игото на мъчителния труд, е бил горд, че с благородната си изнурителна работа е тласнал човечеството в поход към щастливото бъдеще. Той дори не бе искал да разбере, че са настъпили нови времена, които благодарение на победата на справедливия труд осигуряват на всички по малко почивка, свободна радост и приятни развлечения, каквито дотогава са имали само малцина привилегировани за сметка на нечовешкото страдание на мнозинството. И той падна като непримирим и упорит герой на някогашната страшна ангария, като окован към наковалнята си Вулкан, останал сляп към всички, които му носеха свобода, горд със своето робство, отричайки възможността страданието и трудът да бъдат облекчени един ден. Силата на новото време, мълнията, която искаше да отрече и да оскверни, го бе поразила и той заспа навеки.

Няколко години по-късно станаха още три сватби, които окончателно смесиха класите, стегнаха още повече връзките между хората на този малък миролюбив братски народ, който все повече и повече се разрастваше. Първородният син на Люк и Жозин, Илер Фроман, един силен двадесет и шест годишен момък, се ожени за Колет, дъщерята на Нане и Низ, една прелестна малка блондинка, разцъфнала на осемнадесет години; с този брак кръвта на Делаво се усмири в кръвта на Фроманови и на тази нещастна някога Жозин, прибрана полумъртва от глад пред вратите на „Бездната“. После Терез Фроман, третото дете на Фроманови, едно едро, красиво и жизнерадостно момиче на седемнадесет години, се омъжи за по-големия от нея с две години Раймон, сина на Малкия Да и Онорин Кафио; този път кръвта на Фроманови се смеси с кръвта на Морфенови, работниците-герои, и с кръвта на Кафио, бившия търговец, разорен от Крешри. И най-сетне милата двадесетгодишна Леони, дъщерята на Ахил Гурие и Синеоката, се омъжи за своя връстник Северен Бонер, по-малкия брат на Люсиен; така агонизиращата буржоазия се съедини с народа, с някогашните груби, безропотни работници, както и с революционните дейци, борещи се за свобода.

Устроиха големи празненства, щастливите потомци на Люк и Жозин щяха да се плодят и размножават, щяха да съдействуват за заселването на новия Град, създаден от Люк, за да спаси Жозин, а с нея и целия народ от несправедливата мизерия. Потокът на любовта, на живота непрекъснато се разширяваше, удесеторяваше жътвата, изтласкваше все повече хора в борбата за повече истина и повече справедливост. Победоносната любов, млада и весела, увличаше девойките, семействата, целия град към пълната хармония, към извоюваното най-сетне щастие. И с всеки брак сред зеленината разцъфтяваше още един малък дом и вълната от бели къщи не стихваше, продължаваше да залива и помита предишния Боклер. Старият прокажен квартал с мизерните къщурки, в които от векове агонизираше трудът, бе сринат, отдавна обновен, прорязан с широки, залесени с дървета улици с весели фасади по двете им страни. Сега и буржоазният квартал беше застрашен — прокараните нови улици позволяваха да се разширят и да се използуват за други нужди старите сгради на околийското управление, на общината, на съда, на затвора. Само много старата църква, чиято сграда бе напукана и се рушеше, стърчеше сред един запустял площад, подобен на нива, обрасла с коприва и тръни. Навсякъде наследствените сгради, използувани за доходи, отстъпваха място на много по-приветливи и общополезни постройки с обилно осветление и водоснабдяване, които никнеха из огромната градина, в каквато се превръщаше целият град. Така се създаваше Градът, един много голям и много прославен Град, чиито булеварди непрекъснато се удължаваха и вече навлизаха в околните ниви на плодородната равнина Руман.

III

Изминаха още десет години и любовта, която бе събрала двойките, победната и плодотворна любов, стана причина във всяка къща да се народят и да израснат рояци деца, нов тласък към бъдещето. При всяко ново поколение трябваше да се разливат и да господствуват в света все повече истина, справедливост и мир.

Люк, навършил вече шестдесет и пет години, колкото повече старееше, толкова по-страстно обикваше децата. Сега строителят на града, създателят на новия народ в него виждаше как се изгражда мечтаният Град и започна най-много да се занимава с подрастващите поколения, ходеше при малките деца, посвещаваше им времето си с мисълта, че те са бъдещето. Именно те, децата на техните деца и най-вече децата на техните внуци, ще бъдат един ден умното и мъдро поколение, по време на което ще се осъществи всичко, което бе искал — равенството и добротата. Не могат да се превъзпитат зрелите хора, живели и обвързали се с вярата и навиците на миналото. Но на децата може да се въздействува, като се освобождават от фалшиви представи, като им се помага да растат и да се развиват съобразно естествените закони на еволюцията, които те носят със себе си. Той добре знаеше, че всяко поколение трябва да бъде една крачка напред, защото е по-уверено и създава повече мир и щастие. Той обикновено обичаше да казва с добродушна усмивка, че в неговия малък народ в поход децата са най-могъщите и най-победоносни завоеватели.

Два пъти в седмицата Люк продължаваше да прави сутрин обиколка на своя град; той отдаваше най-голямо внимание и посвещаваше най-много време на училищата, най-вече на детските ясли, в които се отглеждаха най-малките. Обикновено започваше оттам, преди да отиде в работилниците, в магазините, така че още от изгрев-слънце се радваше на този здрав и засмян детски свят. Тъй като всяка седмица провеждаше в различни дни обиколките си за надзор и насърчение, той, без да бъде очакван, създаваше приятни изненади на този шумен детски свят, в който всички го обожаваха като свой весел и много добър дядо.

Веднъж във вторник, в една прекрасна пролетна утрин, Люк реши да посети своите мили деца, както ги наричаше, и се отправи към училищата още в осем часа. Слънцето сипеше като златен дъжд лъчите си над младата зеленина. Той вървеше с бавни крачки по една от алеите и когато минаваше пред дома на Боажеленови, чу, че го вика един мил глас, и се спря.

Видяла го, че се задава, Сюзан беше излязла пред вратата на градината.

— Ах, моля ви, приятелю мой, влезте за момент… Този нещастен човек пак има пристъп и аз много се безпокоя.

Тя говореше за съпруга си Боажелен. Преди известно време той се бе опитал да работи, защото му беше неловко да бездействува сред този кошер, който гъмжеше от труда на всички. Мързелът бе започнал да му тежи много, ловът и ездата вече не можеха да запълват времето му. И затова Люк, по молба на Сюзан, която се надяваше, че съпругът й ще се преустрои, му беше поверил една малка инспекторска длъжност в главните складове. Но човек, който никога нищо не е вършил с десетте си пръста, човек, който е бездействувал от рождение, не може да бъде господар на волята си, не може да се подчинява на правилник и метод. Боажелен бързо трябваше да се убеди, че е неспособен за едно системно задължение. Умът му се разсейваше, ръцете и краката не искаха да му се подчиняват, обземаше го сънливост и безсилие. Тази ужасна немощ силно го измъчваше, той бавно се връщаше към предишното си празно съществуване, към прекарване в безделие все едни и същи безполезни дни. Но тъй като не можеше да се разсейва с развлечения и разкош, Боажелен изпадна в страшно голяма, непрекъснато увеличаваща се скука, от която нищо не можеше да го измъкне. И той започна да старее в това вцепеняване, в това затъпяване от непредвидени, необикновени неща, които ставаха около него и на които беше чужд като паднал от друга планета човек.

— Има ли пристъп на буйство? — попита Люк.

— О, не — отвърна Сюзан. — Той просто е много мрачен, много мнителен и аз се безпокоя, че отново го обхваща лудостта.

И наистина разумът на Боажелен като че ли бе помрачен от празния живот, който водеше в този град на активност и труд. От сутрин до вечер го срещаха бледен и изплашен, скитащ като призрак на мързела по оживените улици, край гъмжащите училища, из оглушителните работилници; при всяка крачка той отстъпваше встрани от страх да не бъде залян и отвлечен от човешкия поток. Самият той не правеше нищо, докато всички други бяха заети, бързаха за някъде, изпълнени с радост и здраве, които трудът създава. Той не се беше приспособил, той се беше умопобъркал в този нов свят; като виждаше, че сред този трудолюбив народ само той не работи, постепенно започна да си въобразява, че е господар, че е цар и че този народ е народ от роби, които работят за негова сметка, трупат несметни богатства, с които само той разполага за свое, лично удоволствие. Когато старото общество умираше, неговата мечта за богатство оцеля въпреки всичко и той оставаше един луд капиталист, един капиталист-бог, притежател на всички капитали на земята, превърнал всички хора в роби, нещастни ковачи на егоистичното му щастие.

Люк срещна Боажелен на прага на къщата, облечен все така грижливо и изискано както преди. Макар и седемдесетгодишен, той си оставаше предишният суетен красавец с обръснато лице и монокъл. Само блуждаещият му поглед и разтворената му и отпусната уста говореха за душевното му опустошение. С тръстиков бастун в ръка и с леко накривена шапка, той се готвеше да излезе.

— О, нима вече сте готов и на път! — извика Люк с привидно весело настроение.

— Какво да се прави, драги мой — отвърна Боажелен, като го изгледа подозрително. — Когато всички ме лъжат, как мога да спя спокойно при тия няколко милиона, които всеки ден ми носи моят капитал и които ми печели този народ от работници? Принуден съм да си правя сметка, да следя как вървят работите, за да предотвратя загубата на стотици хиляди франка в час.

Сюзан направи отчаян знак на Люк и се намеси в разговора:

— Аз го съветвах да не излиза днес. За какво е това безпокойство?

Съпругът й я накара да млъкне.

— Загрижен съм не само за днешния доход, но и за натрупаното богатство, за милиардите, които се увеличават всеки ден с милиони. Аз не мога вече да се позная, но зная как да живея с това огромно състояние. Нали трябва да го вложа някъде? Трябва да се грижа за него, да го пазя, за да не ме крадат на едро. О, вие нямате ни най-малка представа за тази работа, която ме прави нещастен, о, безкрайно нещастен, по-нещастен от бедняците без огън и без хляб.

Гласът му беше започнал да трепери от неизразима мъка, едри сълзи се търкулнаха от очите му. Той стана жалък и Люк, който страдаше от него като от някаква аномалия в своя Град на труда, дълбоко се трогна.

— Все пак вие можете да си починете един ден — каза му той. — Съгласен съм със съпругата ви, на ваше място не бих излязъл, бих гледал как цъфтят розите в градината й.

Боажелен отново го погледна с недоверие. После, сякаш отстъпвайки пред нуждата да се довери на близък човек, каза:

— Не, не, налага се да изляза… Не се касае само до надзора на моите работници и до доброто стопанисване на моето състояние, а до въпроса къде да вложа парите си. Помислете си само — милиарди, много милиарди! Затрупват ме, няма толкова големи помещения, където да ги съхранявам. Така че съм решил да отида да потърся някоя достатъчно дълбока яма… Само че нито дума, никой не трябва да знае.

И когато Люк, изтръпнал и ужасен, гледаше пребледнялата Сюзан, която едва сдържаше сълзите си, Боажелен използува вцепенението й, за да мине между тях и да се измъкне. С доста бързи крачки той тръгна по обляния от слънцето булевард и изчезна. Люк поиска да изтича подир него и насила да го върне.

— Уверявам ви, драга моя, че правите грешка, като го оставяте така свободно да скита, където си иска. Когато го срещам да броди навред — около училищата, из работилниците и магазините, боя се да не се случи някакво нещастие, някаква страшна катастрофа.

Това безпокойство го измъчваше отдавна и сега той използува случая да го сподели със Сюзан. За него нямаше нищо по-тягостно от това да гледа как този безумен, вдетинен старец, полудял от безделие и разкошен живот, се разхожда сред неговия малък народ в поход. Когато го срещаше, Люк гледаше на него като на последен протест на миналото и се безпокоеше за този умопобъркан човек, бродещ призрак на умиращото общество.

Но Сюзан се помъчи да го успокои:

— Той е безопасен, уверявам ви. Аз се тревожа за него само защото понякога е толкова мрачен, толкова нещастен с тия пари, които го затрупват, че изведнъж може да посегне на живота си. Но нима имам сили да го затворя? Той е щастлив само навън, излишно е да се проявява жестокост към него, защото никога с никого не говори, саможив и страхлив е като избягало от училище момче.

И тя заплака, не можеше да задържи повече сълзите си.

— Ах, нещастникът! Много съм страдала от него, но никога не съм се измъчвала толкова, колкото сега!

После, като узна, че Люк отива в училищата, тя пожела да го придружи. И тя беше в напреднала възраст, на шестдесет и осем години вече, но все още беше здрава, подвижна, много дейна, отзивчива към нуждите на другите, готова да се изразходва за добри дела. Откакто живееше в Крешри, откакто не се грижеше за сина си Пол, който бе женен и баща на няколко деца, тя разшири семейството си, като стана преподавателка по солфеж и пеене на най-малките от началните класове. Това занимание я правеше щастлива, приятно й беше да възпитава музикално тия чисти детски души. Тя беше добра музикантка, но амбицията й всъщност бе не да им дава много знания, а просто да създава у тях естествен навик да пеят като птиците в гората, като всички същества, които живеят свободни и весели. Беше постигнала прекрасни резултати, нейният клас звънеше весело като ято птички, учениците, които обучаваше, след това изпълваха с непрекъснато радостно чуруликане горните класове, после работилниците, целия град.

— Но нали днес нямате часове? — забеляза Люк.

— Да, нямам, обаче искам да използувам междучасието, за да репетирам една песен с моите ангелчета. Освен това трябва да решим нещо със Сьорет и Жозин.

Трите жени бяха станали големи, неразделни приятелки. Сьорет беше запазила за себе си ръководството на централните ясли, където наблюдаваше целия малък свят, пеленачетата и тези, които прохождаха. Жозин пък ръководеше ателието за шев и домакинство и от всички момичета, които още се обучаваха в училище, правеше добри съпруги, добри майки, способни домакини. Освен това трите образуваха нещо като съвет, който имаше за задача да обсъжда най-важните задачи, които интересуваха жените от новия Град.

Люк и Сюзан тръгнаха по булеварда и излязоха на широк площад, където се издигаше Общественият дом, заобиколен с морава, изпъстрена с храсти и цветни лехи. Сега домът не беше предишното скромно здание, за него бе построен един истински дворец с широка многоцветна фасада, по която за радост на очите декоративната керамика и цветният фаянс се съчетаваха с желязото. Просторни зали за събрания, игри и представления даваха възможност на хората да се чувствуват свободно като у дома си, да се побратимяват в честите празници между работните дни. Хубаво беше, че извън семейния живот, който всички прекарваха по свое желание, в малките си уютни къщички, обществените прояви бяха общи, животът на всеки се сливаше с живота на всички и по този начин се постигаше малко по малко бленуваната хармония. И поради това малките къщи бяха скромни, обаче Общественият дом блестеше от разкош, богатство и красота като дворец на народа-владетел. Домът толкова много се разширяваше непрекъснато съобразно растящите нужди, че се превръщаше на град в града. Зад него се издигаха отделни сгради за библиотеките, лабораториите, залите за курсове и конференции, така че всеки имаше възможност свободно да се образова, да прави научни изследвания и опити, да разпространява установените вече истини. Имаше също помещения за физически упражнения, независимо от прекрасните безплатни бани с вани и плувни басейни, напълнени със свежа и чиста изворна, каптирана от складовете на Монбльозите вода, която с неизчерпаемото си изобилие беше източник на чистота, здраве и вечна радост на раждащия се голям Град. Най-многобройни бяха училищата, които се помещаваха в множество сгради до Обществения дом; в тях се учеха няколко хиляди деца. За да се избегне вредното натрупване на много деца на едно място, бяха изградени множество сектори, всеки в отделна постройка с прозорци и веранди към градината. Всичко това наподобяваше градче за децата и младежите, като се почне от най-малките в люлките и се стигне до големите момчета и момичета, завършващи професионалните курсове след преминаване на петокласното училище, в което им се даваше завършено образование и възпитание.

— О — заговори Люк с добродушна усмивка, — аз започвам с началото — най-напред влизам при моите малки приятелчета, които още сучат.

— Така трябва да бъде — отвърна Сюзан, развеселена от думите му. — Ще вляза заедно с вас.

В първата сграда вдясно, сред градина с рози, Сьорет властвуваше над стотина люлки и още толкова малки столчета с колелца. Тя наблюдаваше и съседните отдели, но най-много се задържаше тук, където бяха трите внучки и едното внуче на Люк, които тя обожаваше. Люк и Жозин, които знаеха колко благотворно е за Града това общо отглеждане на децата, даваха пример — децата на техните деца още при първите им стъпки се възпитаваха с децата на другите.

Точно по това време там, при Сьорет, беше Жозин. И двете не бяха вече млади — Жозин на петдесет и осем години, Сьорет на шестдесет и пет. Жозин беше както преди стройна, гъвкава, нежна, с прекрасна коса, чийто златист цвят беше само малко избелял; а пък Сьорет, както обикновено става с онеправданите, слаби чернооки момичета, като че ли не бе остаряла, годините й придаваха чара на неувяхващата младост, на голямата доброта. Сюзан със своите шестдесет и осем години беше най-възрастната от трите; старостта разкрасяваше и тази жена, която се отличаваше не толкова с красота, колкото с добросърдечност, възвишен ум и благосклонна снизходителност. Трите заобиколиха Люк като три верни сестри — едната любеща съпруга, другите две страстно предани другарки.

Когато Люк и Сюзан влязоха, Жозин държеше на коленете си едно едва навършило две години момченце, чиято дясна ръчичка разглеждаше Сьорет.

— Какво му е на моя малък Оливие? — попита разтревожено той. — Да не се е наранил?

Това беше най-малкият му внук Оливие Фроман, рожба на първородния му син Илер Фроман и Колет, дъщерята на Нане и Низ. Всички бракове, които бяха сключени, даваха вече плодове, пълнеха яслите и училищата с непрекъснато увеличаваща се вълна от русокоси и чернокоси главички — малкият народ, който безспирно растеше за тържеството на утрешния ден.

— О, това е обикновена драскотина, навярно от облегалката на стола му… Ето на, мина му вече!

Детето леко извика, а после започна да се смее. В това време едно четиригодишно момиченце, пуснато на свобода, дотича с разтворени ръце, сякаш искаше да хване и понесе момченцето.

— Я го остави на спокойствие, Мариет! — извика изплашено Жозин. — Не може да си играеш с братчето си като с кукла!

Мариет възрази, каза, че била послушна. И Жозин, като примирила се добра баба, погледна Люк; двамата се усмихнаха, щастливи сред този малък народ, плод на тяхната любов. В това време Сюзан им доведе две руси момиченца — Елен и Берт, две четиригодишни близначки, също техни внучки. Те бяха деца на втората им дъщеря Полин, омъжена за Андре Жоливе, отгледан от дядо си, председателя Гом, след изчезването на майка му Люсил и трагичната смърт на баща му капитан Жоливе. От петте деца на Люк и Жозин три бяха женени — Илер, Терез и Полин, а другите две — Шарл и Жюл — бяха само сгодени.

— А нима забравихте тия мили момиченца! — каза весело Сюзан.

Двете близначки Елен и Берт се хвърлиха на врата на Люк, когото обожаваха. Мариет също го нападна, започна да се катери по краката му; в същото време и малкият Оливие, протегнал излекуваните си ръчички, с оглушителен вик изразяваше желание да го вдигне дядо му на раменете си. Задъхвайки се от прегръдките, Люк се пошегува:

— Добре ме подредихте, драга моя. Остава да доведете и Морис, вашето славейче, както го наричате. Петимата ще се нахвърлят да ме разкъсат. Боже мой, какво ще стане с мене, когато станат няколко дузини?

И като остави на земята близначетата и Мариет — тези прелестни, червенобузести деца с бистри очи, той взе за малко Оливие и го подхвърли много високо във въздуха. Детето запищя от възторг. После, след като го настани на стола, той каза:

— Хайде, бъдете благоразумни! Не мога да играя непрекъснато с вас, трябва да се грижа и за другите.

Воден от Сьорет и следван от Жозин и Сюзан, Люк обиколи залите. Прелестни бяха тия детски домове с бели стени, бели люлки, бели деца, всичко в бяло, огряно от веселото слънце, което нахлуваше през високите прозорци. Тук също бликаше вода, чувствуваше се кристалната й свежест, чуваше се ромоленето й, сякаш бистри потоци поддържаха изключителната чистота, която блестеше навред. Миришеше на невинност и здраве. Понякога от люлките долитаха писъци, но непрекъснато се чуваше веселото бърборене и звънливият смях на проходилите вече деца, които изпълваха залите с постоянното си възторжено чуруликане. Тук царуваше и друг един безмълвен, наивен и комичен народ — играчките — кукли, палячовци, дървени кончета и колички. Те принадлежаха на всички — на момчетата, както и на момичетата, които събирани в едно и също семейство, растяха заедно още от пелени като сестри и братя, като бъдещи съпруги и съпрузи, които до гроб щяха да водят съвместен живот.

Люк често се спираше и викаше от радост: „О, хубавото ми момиченце! О, хубавото ми момченце!“ Понякога сбъркваше и се смееше, защото момченцето се оказваше момиченце или обратното.

— Какво е това! — каза той, като се спря пред една люлка. — Още две близначки? Колко мили деца и колко много си приличат!

— Нищо подобно! — извика развеселена Сьорет. — Това е едно момиченце, на което едно момченце от съседната люлка е дошло на гости. Щом проходят, те започват да се събират по три-четири и се хващат за ръце.

Всички се развеселиха пред тази богата жътва на дружба и любов, която зрееше. Сюзан, която отначало беше проявила голямо съмнение, дори отвращение към съвместното обучение и възпитание на двата пола, сега се удивляваше на получените прекрасни резултати. Преди тия момчета и тия момичета оставяха до седем-осемгодишна възраст да играят заедно, а после ги разделяха с непреодолима стена и растяха, без да се познават помежду си, станали чужди, неприятели дори и в брачната нощ, когато по най-груб начин хвърляха жената в обятията на мъжа. Начинът на мисленето им беше като на хора от различни раси. Загатването възбуждаше сластолюбиво желание, поривът на самеца и престорената въздържаност на самката предизвикваха цяла борба между две враждуващи същества с различни разбирания и противоположни интереси. А сега в младите семейства Сюзан можеше да види настъпилия вече щастлив мир, един много по-тесен съюз на разума и чувствата, добро разбирателство, братска любов. Освен това дори в училищата тя се учудваше на добрия резултат от съвместното обучение на двата пола, което пораждаше едно ново съревнование — момчетата ставаха по-любезни, а момичетата по-решителни, което ги подготвяше да проникват един в друг, свободно да се опознават изцяло, да се сливат напълно в една душа и в единно тяло в семейното огнище. В досегашния опит нямаше нито един случай на плътска възбуда, а напротив — моралът растеше; и беше чудесно да се гледа как тия момичета и тия момчета, на които е предоставена свобода, сами отиват да изучават оная специалност, която ще им бъде най-полезна съобразно техните желания и стремежи в бъдещето.

Шегувайки се, Сюзан каза:

— Годежите стават още в люлката и така се избягват разводите, защото децата толкова добре се опознават, че не правят прибързан избор… Хайде, мили Люк, междучасието настъпи, искам да чуете как пеят моите ученици.

Сьорет остана сред малките си питомци, беше време за къпане; Жозин трябваше да отиде в шивашката работилница, където момичетата предпочитаха да прекарат междучасието и с удоволствие се учеха да шият рокли за куклите си. А Люк тръгна след Сюзан по закрития коридор, откъдето се вливаше в петте класа.

Тези класове станаха извънредно големи. Те трябваше да се разделят и за всеки клас да се изградят по-просторни сгради, да се разширят също така и спомагателните помещения, гимнастическите салони, занаятчийските работилници, градините, в които на всеки два часа децата бяха пускани на свобода. След известни търсения окончателно се утвърди методът на обучението и възпитанието; свободното преподаване правеше учебните занятия привлекателни, развиваше индивидуалността на ученика, от когото според възможностите му се изискваше да полага усилие за усвояването на избраните по негово желание предмети; методът даваше прекрасни резултати, всяка година увеличаваше Града с едно ново поколение, което все повече се приближаваше към истината и справедливостта. Това беше хубавият, единственият начин за ускоряване на бъдещето, за възпитаване на хора, способни да осъществят утрешния ден, хора, отърсени от лъжливи догми, израснали в необходимите реални условия, усвоили положителни научни знания, съвкупността на които създава непоколебима увереност. Сега беше много по-логично и по-целесъобразно да не се потиска цял един клас от строгия надзор на един учител, който да налага собствените си възгледи на петдесетина ученици с различни интелектуални възможности и с различни темпераменти. Сега беше съвсем естествено в тия ученици да се разпалва само желанието да се учат, а после да бъдат насочвани в техните търсения и да им се помага за развитието на индивидуалните им способности. Така петте класа бяха станали опитни полета, където децата с постепенно увеличаваща се скорост се запознаваха с научните постижения на човека, и то не за да ги поглъщат лакомо, без да разбират нищо, а за да може в процеса на обучението всяко дете да прояви собствената си индивидуална енергия и да възприеме това, което е по силите му, а най-вече да се определи към оная специалност, към която чувствува най-голямо влечение. Напълно се доказваше верността на израза, че „децата са тук, за да се научат да учат“. Методът имаше за цел да избистри младите мозъци, да насочи всяко дете към правилен избор в необятните човешки знания, да го накара по най-добрия логичен начин да прилага по-късно придобитите знания и енергия. Всичко това се постигаше благодарение на притегателната сила на занятията, на здравата и плодотворна свобода, на постоянните междучасия за радост и възстановяване на силите между часовете на труд.

Люк и Сюзан трябваше да почакат малко до завършването на часа. От закрития коридор, по който бавно се разхождаха, те можеха да гледат големите класни стаи, в които за всеки ученик имаше една малка маса и един стол. Бяха се отказали от многоместните пейки и чинове, за да вдъхнат у децата чувство на самостоятелност. Колко весела беше картината на тези смесени класове от момичета и момчета, които седяха едно до друго! И с какво страстно внимание слушаха те изправения сред тях учител, който отиваше ту при един, ту при друг ученик, като превръщаше урока си в беседа и понякога предизвикваше възражения! Тъй като наказанията и наградите бяха отменени, жаждата си за слава учениците удовлетворяваха в борба кой по-добре да разбере урока. Често пъти учителят предоставяше думата на най-увлечения в темата ученик и тогава урокът се превръщаше в непрекъснато подновявана дискусия. По най-различни начини се преследваше една-единствена цел — да се направят учебните занятия по-живи, да се отърсят от мъртвите книжни знания, да се свържат с живота, със страстта на идеите. Така се пораждаше удоволствието, удоволствието да се учи, да се усвояват знания; в петте класа последователно се разкриваха на учениците човешките знания подобно на някаква вълнуваща, действителна драма на обширния свят, с която всеки от нас трябва да се запознае, ако иска да работи и да бъде щастлив.

Чу се радостен вик — най-сетне междучасие. Всеки два часа в градините нахлуваше веселата врява на пуснатите на свобода ученици, един поток от момчета и момичета, които братски общуваха като добри приятели! Навсякъде те бяха заедно, заедно играеха или разговаряха, някои предпочитаха гимнастическите салони, други отиваха в занаятчийските работилници. Разнасяше се искрен и чист смях. Само една игра беше остаряла за тях, престанали бяха да играят на „майка и баща“, нали тук бяха вече само другари. В живота ще имат време и за това, тъй като отсега нататък пак няма да се разделят и ще растат заедно, за да могат по-добре да се опознаят и по-силно да се обикнат.

Една много хубаво и много здраво деветгодишно момченце се хвърли в прегръдките на Люк, като извика:

— Добър ден, дядо!

Беше Морис, синът на Терез Фроман, която беше женена за Раймон Морфен, сина на добрия великан Малкия Да и Онорин Кафио.

— О! — каза радостно Сюзан. — Ето го моя славей… Ей, деца! Искате ли да изпеем нашата хубава песен тук, на моравата между тия високи кестени?

Цяла група бързо я заобиколи. Сред хубавите и засмени деца бяха две момченца и едно момиченце, които Люк целуна. Единадесетгодишният Людвик Боажелен беше син на Бол Боажелен и Антоанет Бонер, чийто брак бе тържество на победоносната любов, която след много други сватби най-сетне беше завършила сливането на класите. Навършилият четиринадесет години Фелисиен Бонер беше дете на Северен Бонер и Леони, дъщерята на Ахил Гурие и Синеоката, двойката на свободната любов, разцъфнала сред дивите и благоухаещи скали на Монбльозите. А шестнадесетгодишната Жермен Ивоно беше внучка на Огюст Лабок и Март Бурон, тоест дъщеря на техния син Адолф и Зое Бонер; в това хубаво, засмяно чернооко момиче се бе сляла и сдобрила братската кръв на безкрайно враждуващите някога работник, селянин и дребен търговец. На Люк му беше забавно да разплита сложния възел на тия бракове, на това непрекъснато кръстосване; той много добре познаваше тия млади глави, възхищаваше се от все по-новите поколения, които се размножаваха с тия бракове и увеличаваха неговия град.

— Вие сега ще ги чуете — каза Сюзан. — Пеем един химн на изгряващото слънце, един детски поздрав към светилото, извора на плодородието.

На моравата сред големите кестенови дървета се събраха около петдесет деца и се разнесе много свежа, много чиста и много весела песен. Без да има особено големи музикални претенции, това беше обикновена сюита от редуващи се куплети, изпълнявани соло от едно момченце и едно момиченце с припев от хор. Но радостта беше толкова голяма, чувството толкова наситено с наивна вяра в източника на доброта и светлина, че тънките, малко остри детски гласчета звучаха с нежно очарование. Малкото момче Морис Морфен, което отвръщаше на момиченцето Жермен Ивоно, наистина имаше, както казваше Сюзан, кристалночист ангелски глас с прелестни височини като на флейта. После запяваше хорът — едно чуруликане на волни птици между клоните. Нищо по-забавно от пеенето на този хор.

Люк се смееше като очарован добър дядо, а Морис, тържествуващ, отново се хвърли в прегръдките му.

— Ама наистина, момчето ми, ти пееш като горски славей! Това е много хубаво, защото при трудни в живота ти часове ще пееш и ще си даваш кураж. Никога не трябва да се плаче, винаги трябва да се пее.

— И аз така им казвам — извика Сюзан с присъщата й нежна смелост. — Всички трябва да пеят; аз ги уча, за да пеят първо тук, в училището, а по-късно в работилниците и през целия си живот. Народ, който пее, е здрав и весел народ.

Тя се развесели. Преподаваше нежно, без каквато и да било грубост и суета, сред зеленината на градината, просто доволна, че разкрива на тия малки души красотата на братската песен, рядката красота на хармонията. Обичаше да казва, че в деня, когато ще тържествуват справедливостта и мирът, под небето ще пее целият щастлив Град.

— Хайде, мили деца, още веднъж, но в такт, не бързайте, имаме време.

Отново прозвуча песента. Но към края децата нето се смутиха. Между кестеновите дървета, зад един храсталак, се появи озъртащ се човек, който обърна гръб и се скри. Все пак Люк позна Боажелен и се изненада от необикновеното му поведение, когато го видя, че се навежда и рови из тревата, сякаш търси някакво скривалище, някаква неизвестна дупка. После той изведнъж разбра, нещастникът навярно се безпокоеше, в лудостта си търсеше някое тайно място, където би могъл да струпа неизчислимото си богатство, за да не го ограбят. Често го срещаха силно развълнуван, треперещ от страх, незнаещ в дъното на коя пропаст да зарови огромното, смазващо го с тежестта си богатство. Люк потръпна от голямо съжаление, видял как от този зловещ призрак децата се изплашиха като ято весели птички, подгонени от нощна птица.

Сюзан, малко пребледняла, повтори с много висок глас:

— В такт, в такт, мили мои! Запейте високо финала, с всички сили, с все сърце!

Озъртайки се недоверчиво, загриженият Боажелен изчезна като черна сянка сред разцъфтелите храсти. И след като успокоените деца с весел глас приветствуваха всемогъщото слънце, Люк и Сюзан ги поздравиха и ги пуснаха да играят. Останали сами, те се отправиха към занаятчийските работилници, които се намираха на другия край на градината.

— Нали го видяхте — каза тихо след кратко мълчание тя. — Ах, нещастникът! Колко много грижи ми създава.

И понеже Люк изказа съжаление, че не се е помъчил да настигне Боажелен и да го върне в дома му, тя пак възрази:

— Но той нямаше да тръгне с вас. Ако пък опитате със сила, ще направи скандал. Пак ви повтарям, тревожи ме само мисълта, че един ден ще го намеря мъртъв с разбит череп в дъното на някоя дупка.

Смълчани стигнаха в занаятчийските работилници. Много ученици прекарваха тук част от свободното си време да се учат да обработват дървото и желязото, да шият и да бродират; в същото време в една съседна нива други се учеха да копаят, да засяват, да плевят. Намериха Жозин в просторна зала, където една до друга работеха шевни машини, тъкачни станове и плетачни машини, управлявани от момичета и момчета; и след завършване на училищното обучение те пак щяха да бъдат заедно, щяха да продължат съвместния живот, щяха да делят труда и удоволствията, задълженията и правата, както преди учението. Ехтяха песни, весело съревнование кипеше в тази работилница.

— Нали чувате, че пеят — подзе радостно Сюзан. — Винаги ще пеят тия мои пойни птици.

Жозин показваше на едно голямо, шестнадесетгодишно момиче, Клементин Бурон, как да бродира с шевна машина. Друго едно по-малка момиче, деветгодишната Алин Боажелен, чакаше да го научат как се прави подгъв при шиене на ръка. Клементин, дъщерята на Себастиан Бурон и Агат Фошар, беше по майчина линия внучка на Фошар, а по бащина линия на пудльора Бурон. Алин, малката сестра на Людовик, дъщеря на Пол Боажелен и Антоанет Бонер, нежно се засмя, като видя баба си Сюзан, която я обожаваше.

— О, бабо, знаеш ли, още не мога да подшивам много добре, но правя шевовете съвсем прави… Нали, приятелко Жозин?

Сюзан я целуна, после погледна Жозин, която правеше за показ един подгъв. Люк също прояви интерес към тази малка подробност, съзнавайки, че няма нищо незначително, че щастливият живот е изграден от приятно използуване на времето, от пълно съсредоточаване на физическите и умствените сили към разумен и нормален живот. Сьорет ги настигна, когато Люк се канеше да се раздели с Жозин и Сюзан, за да отиде в завода; в цъфналата градина Люк остана за миг с трите жени, трите страстно привързани към него сърца, които му оказваха голяма помощ в осъществяването на неговата мечта за тържеството на доброто и справедливостта.

Те си поговориха на сянка, разпределиха си работата и обсъдиха какви решения предстои да вземат. Техният малък свят растеше така весело, без много сътресения, благодарение на основния принцип на преподавателите и възпитателите: в човека няма лоши страсти, има само сили, защото и всички страсти са прекрасни сили, само че трябва да се използуват за щастието на самите хора и на цялото общество. Нима желанието, това желание, осъдено от религията, което с векове аскетизмът е преследвал, за да го унищожи като хищен звяр, това гонено и смазвано в мъжа и жената желание не тържествува все пак? Нима това желание не е животворният огън на света, лостът, който движи небесните тела и целия свят? Нима ако това желание изчезне, слънцето няма да угасне и земята няма да потъне в ледения мрак на небитието? Няма сластолюбци, има само пламенни сърца, които мечтаят за безкрайност в радостта на любовта. Няма сърдити хора, няма алчни хора, няма лъжливи, лакоми, мързеливи, завистливи и високомерни хора, има само хора, на които не са правилно насочени вътрешните сили, необузданите сили, жаждата за действие, за борба и за победа. От един скъперник може да се направи благоразумен, пестелив човек. От един невъздържан, завистлив и горделив човек може да се направи герой, готов напълно да се пожертвува за малко слава. Да лишиш човека от една страст, значи да му отсечеш ръка или крак — той вече не е пълноценен, а немощен, с отнета кръв и сила. Удивително е, че човечеството е останало живо под тия убийствени религии, които толкова отдавна с ожесточение са се стремили да убият човека в човека в желанието си да го подчинят на един бог на жестокостта и на лъжата, бог, който да властвува над праха на човечеството.

В училищата, в учебните работилници и дори в детските ясли не потискаха, а използуваха зараждащите се страсти на децата. Лекуваха мързеливите като болни и се мъчеха да пробудят и тях амбиция и воля, като ги приучваха да се занимават усърдно с предметите, които свободно сами са си избрали, усвоили и обикнали; силата на буйните използуваха за по-тежка работа; превъзпитаваха скъперниците в разумна и системна пестеливост, а интелектуалните възможности на завистливите и високомерните биваха насочвани към най-трудните задачи. Това, което ограниченият морал на лицемерите наричаше най-низки човешки инстинкти, сега ставаше разгоряло се огнище, от което животът черпеше своя неугасим пламък. Всички живи сили се поставяха на местата им, всички същества се нареждаха в строен ред и пълновластният поток на живота отнасяше човечеството в щастливия Град. Вместо глупавото въображение за първородния грях, за лошия човек, когото против всяка логика някакъв бог наказва, а после спасява при всяка крачка, плашейки го с детски ад и обещавайки му лъжлив рай, създаваше се представа за естественото развитие на висшите същества, които просто водят борба срещу силите на природата, за да ги победят и подчинят за свое щастие в деня, в който, прекратявайки братоубийствената война, те ще заживеят като всесилни братя, завоювали с мъчителна борба истината, справедливостта и мира.

— Много добре — каза най-сетне Люк, когато заедно с Жозин, Сьорет и Сюзан установи програмата на деня. — Вървете, мили мои, и дано със сърцата си извършите останалото.

Трите го бяха обкръжили като истинско въплъщение на сърдечната солидарност, на всемирната любов, която той мечтаеше да разпространи сред хората. Хванали се за ръце, и трите му се усмихваха; макар вече възрастни, с побелели коси, те бяха много мили, още много хубави, необикновено хубави и безкрайно добри. И след като се раздели с тях, за да отиде в завода, те дълго гледаха подир него с нежните си очи.

В завода разширените халета и работилници бяха залени от весело слънце и свеж въздух. Навсякъде течащата в изобилие вода миеше циментовите плочки, отнасяше и най-малкия прах, така че този дом на труда, който някога бе толкова черен, толкова кален и толкова зловонен, сега навсякъде блестеше от удивителна чистота. Под огромните светли стъкла заводът приличаше на добре устроено, жизнерадостно и богато селище… Сега машините извършваха почти цялата работа. Задвижени от електричеството, те бяха подредени плътно една до друга като армия от послушни, неуморими работници, винаги готови да се трудят. Когато металните им ръце се изхабяваха, просто ги подновяваха; те не познаваха мъката, те отчасти бяха премахнали човешката мъка. Сега машината вече беше приятел, а не както в миналото съперник, който увеличаваше глада на работника, като намаляваше надниците; сега тази машина-освободител беше станала универсално оръдие, което се трудеше за човека, докато той почиваше. Около тези мощни труженици имаше само машинисти, надзиратели, чиято единствена задача беше да маневрират с лостовете за управление, да следят за правилното движение на механизмите. Тук хората работеха по четири часа дневно; всеки работник изпълняваше определена задача само в продължение на два часа, после биваше сменяван, за да премине на друга работа в завода, в селското стопанство или за да извърши някаква обществена задача. Повсеместното приложение на електрическата енергия почти премахна някогашния шум, който кънтеше из халетата; сега работните помещения се огласяха само от песните на работниците, от това пеещо ликуване, донесено от училището като разцъфнала хармония, която украсява целия им живот. И тия хора, които пееха около тези толкова кротки и толкова мощни в своето мълчание машини с блестящи части от стомана и мед, изразяваха радостта от справедливия, тържествуващ и спасителен труд.

Минавайки през халето с пещите за пудлуване, Люк се спря за миг, за да размени няколко приятелски думи с едно силно двадесетгодишно момче, което само управляваше една от пещите.

— Е, как е, Адолф, върви ли? Доволен ли сте?

— Разбира се, че съм доволен, господин Люк. Приключвам двучасовата си задача, металът може да се извади от пещта.

Адолф, синът на Огюст Лабок и Март Бурон, беше пудльор като дядо си по майчина лунния, пенсионера Бурон; но той не извършваше по същия начини убийствената работа, не въртеше с ръжен топката разтопен метал над пламтящия огън. Сега пречистването се правеше механически, после автоматична система изваждаше искрящата топка от пещта и я товареше на движеща се количка, която откарваше метала под механичния чук без посредничеството на работника.

Адолф подзе весело:

— Сега ще видите, качеството е превъзходно, а работата е толкова проста и приятна.

Той натисна един лост, вратата на пещта се разтвори, в количката падна огнена топка, която с блясъка си освети всичко наоколо. Адолф продължаваше да се усмихва, лицето му беше свежо без нито капка пот, а ръцете му бяха тънки и гъвкави като на човек, който не се изморява. Количката бързо отиде да остави товара си под механичния чук, който беше от нов модел, движеше се с електрическа енергия и сам извършваше целия процес; ковачът само направляваше чука, който работеше автоматически и го избавяше от убийствения труд да върти по всички посоки метала. Подскачането на чука беше така леко и така звънко, че наподобяваше музика, съпровождаща хубавото настроение на работниците.

— Бързам — каза Адолф, след като си изми ръцете, — защото трябва да довърша един модел на маса, който много ме вълнува, така че следващите два часа ще прекарам в дърводелските работилници.

Всъщност Адолф не беше само пудльор, но едновременно и дърводелец; както всички младежи на неговата възраст, той владееше няколко професии, за да не затъпява в една тясна специалност. Така, като непрекъснато се разнообразяваше, трудът се превръщаше в радост в развлечение.

— Приятно удоволствие! — извика му Люк, зарадван от радостта на Адолф.

— Благодаря, господин Люк. Хубаво го казахте, приятната работа е приятно удоволствие!

Но най-щастливи минути Люк прекарваше при сутрешните си обиколки в леярското хале. Тук се чувствуваше колко далече бе отишъл новият завод от някогашния ад, от леярските пещи на „Бездната“, от ония ревящи като вулкан ями, от които при адска горещина нещастните работници трябваше да извличат с ръце по сто ливри разтопен метал. Вместо тъмното, прашно и зловонно мръсно помещение сега имаше една просторна, остъклена с големи прозорци слънчева галерия, постлана с широки плочи, върху които се издигаха симетрично разположените батерии на електрическите пещи. Захранвани с електричество, батериите бяха студени, мълчаливи и блестящо чисти. И тук също машинните извършваха цялата работа: сваляха леярските поти, вдигаха ги, изпразваха ги в калъпите, а работниците машинисти само наблюдаваха процесите. Дори жени работеха тук при разпределянето на електрическата енергия, защото бе констатирано, че жените проявяват по-голяма грижа и повече прецизност при работа с измервателните уреди.

Люк се приближи до едно високо и красиво момиче, двадесетгодишната Лор Фошар, дъщеря на Луи Фошар и Жюлиен Дашьо; тя много внимателно се беше изправила пред един апарат и подаваше ток на една пещ по указанията на млад работник, наблюдаващ топенето.

— Е, Лор, не сте ли уморена? — попита я той.

— О, не, господни Люк, много ми е забавно. Мога ли да се изморя, като само въртя това малко кормило?

Младият работник, Иполит Митен, навършил вече двадесет и пет години, се приближи до тях. Той беше син на Еварист Митен и Олимп Ланфан. Казваха, че Лор Фошар му е годеница.

— Господин Люк, ако искате, можете да погледнете как се стопяват слитъците, ние сме готови.

Пусната в действие, машината леко и спокойно извади огнеупорните поти, изля съдържанието им в леярските калъпи, които автоматически се придвижиха един след друг. Работниците само наблюдаваха процеса, който за пет минути беше напълно завършен и пещта можеше да бъде отново заредена.

— Готово! — каза със смях Лор. — А само като си спомня страшните истории, с които моят нещастен дядо Фошар ме приспиваше през детството ми! Главата му не беше съвсем в ред, разказваше страхотии за работата си при пещта, сякаш бе прекарал целия си живот в огъня и пламъците бяха разяли цялото му тяло. Всички бивши леяри намират, че сега сме много щастливи.

Люк беше станал сериозен, очите му сълзяха от вълнение.

— Да, да, вашите дядовци са страдали много. И затова животът на внуците им е по-добър… Работете много, обичайте се много и животът на вашите синове и дъщери ще бъде още по-хубав!

Люк продължи обиколката си и навред, където мина в различните халета — в стоманолеярното, в ковашкото, в това на големите и малките кули, намери същата чистота, същата пееща радост, същия лесен и приятен труд благодарение на разнообразието на изпълняваните задачи и извънредно голямата помощ на машинните. Работникът, който вече не беше товарно животно, смазано и презряно, беше отново станал съзнателен и разумен човек, вече свободен и горд. И когато завърши утринната си обиколка в халето на валцувачните машини, което беше в съседство с пещите за пудлуване, Люк пак се спря, за да размени няколко приятелски думи с един момък на около двадесет и шест години, с току-що влизащия Александър Фейа.

— Да, господин Люк, аз идвам от Комбет, където помагам на баща си. Трябваше да довършим сеитбата, та затова работих там два часа… Сега и тук ще работя два часа, защото има да се изпълнява една срочна поръчка за релси.

Той беше син на Леон Фейа и Еужени Ивоно. Беше надарен с богато въображение и затова след задължителните четири часа работа рисуваше за собствено удоволствие орнаменти за ателиетата на грънчаря Ланж.

Александър веднага се залови за работа, задачата му беше да наблюдава една поточна линия от валцувачни машини, които изработваха релси. Щастлив, Люк го гледаше доброжелателно. Откакто използуваха електричеството за двигателна сила, ужасният шум изчезна, машините работеха леко като по масло, чуваше се само сребристият звън на всяка произведена релса, падаща върху купа изстиващи релси. Това беше характерното за мирните епохи производство — релси и само релси, за да бъдат преодолени всички граници, за да могат сближените народи да се слеят в единен народ върху земното кълбо, цялото прорязано от пътища. Освен релси произвеждаха стоманени части за големи кораби, не за ужасните военни кораби, носещи опустошение и смърт, а за корабите на солидарността и братството, разменящи стоки между континентите и по този начин увеличаващи богатството на човешкото семейство, за да има навред необикновено изобилие. Произвеждаха и мостове, които също така улесняваха съобщенията, и греди и металически скели за множество сгради, необходими за обществения живот на помирилите се помежду си граждани — Обществени домове, библиотеки, музеи, приюти за малолетни и за възрастни, огромни централни магазини, складове и хамбари, осигуряващи живота и издръжката на обединените нации. Произвеждаха се най-сетне и безброй машини, които навред във всяко отношение заместваха човешките ръце — машини за обработка на земята, машини за промишлено производство, машини, които непрекъснато се движат по пътищата, водната шир и в небесата. Люк се радваше на това желязо, станало миротворец, на този победоносен метал, от който човечеството така дълго време бе ковало само мечове за кървави битки, от който по-късно, по време на последните войни, бе правило оръдия и снаряди и с който сега, когато мирът бе извоюван, строеше своя братски дом, дома на справедливостта и щастието.

Преди да се прибере, Люк поиска да хвърли още един поглед върху батерията от електрически пещи, която бе заместила високата пещ на Морфен. Точно по това време батерията работеше под навеса със светли стъкла, през които нахлуваха слънчевите лъчи. Всеки пет минути механизмът зареждаше пешите, след като движещата се лента бе отнесла десетте поти, чийто блясък бледнееше под веселите лъчи на слънцето. И тук при електрическите уреди работеха две млади момичета на около двадесет години; едното беше очарователната блондинка Клодин, дъщеря на Люсиен Бонер и Луиз Мазел, а другото — прелестната брюнетка Селин, дъщеря на Арсен Ланфан и Еулали Лабок. Заети всецяло с пускането и спирането на тока, те само се усмихнаха на Люк. Но по време на почивката се приближиха към входа и когато видяха на прага една група деца, които с любопитство разглеждаха цеха, извикаха:

— Здравей, мой малък Морис! Здравей, мой малък Людовик! Здравей, моя малка Алин!… Свършиха ли занятията, че сте дошли да ни видите?

По време на междучасията на учениците позволяваха да обикалят свободно завода, като смятаха, че така те се сближават с труда и едновременно добиват елементарни познания.

Щастлив, че пак вижда своя внук Морис, Люк накара цялата група да влезе. Той отговори на множество въпроси, обясни устройството на пещите, дори накара да пуснат съоръженията, за да покаже на децата как Клодин или Селен трябва само да дръпнат един малък лост, за да се разтопи рудата и металът да потече с ослепителна струя.

— О, аз зная! Виждал съм вече — каза Морис важно като малък мъж, който много знаеше за своите девет години. — Дядо Морфен един ден ми показа всичко… Но кажи ми, дядо Фроман, истина ли е, че преди е имало пещи, високи като планини, и е трябвало ден и нощ да се печеш край тях, за да добиеш метал?

Всички започнаха да се смеят. Клодин отговори:

— Разбира се! Дядо Бонер често ми е разказвал за това; ти, драги мой малък Морис, трябва да научиш историята и да разбереш, че твоят прадядо, големият Морфен, както още го наричат, последен се е борил геройски с огъня. Той живееше там горе в една дупка в скалите, никога не слизаше в града, по цяла година бдеше над своята гигантска пещ, чудовището, чиито останки, подобни на кула от разрушен древен замък, още се виждат на склона на планината.

Разтворил широко от удивление очи, Морис слушаше със страстния интерес на дете, на което разказват някаква вълшебна приказка.

— О, зная, зная! Дядо Морфен вече ми е разказвал за своя баща и за високата като планина пещ. Но аз си мислех, че той измисля това, за да ме забавлява, защото често измисля други истории, когато иска да ни разсмее… Значи е вярно?

— Ами да, вярно е! — продължи Клодин. — Горе при пещта е имало работници, които са я зареждали, като са изсипвали в нея колички с минерал и с въглища, а пък долу е имало други работници, които непрекъснато са бдели, за да не получи чудовището разстройство и да се обърка работата.

— И това е продължавало седем или осем години — подзе другото момиче, Селин. — В продължение на седем-осем години чудовището горяло, винаги пламтяло като кратер; никога не са го оставяли да угасне, защото причинявало голяма загуба, ако изстинело, трябвало е да разтварят търбуха му, да го почистват и да го зидат почти отново.

— Така че — заговори пак Клодин, — мили мой Морис, големият Морфен, твоят прадядо, е извършвал тежка работа, не е изоставил огъня в продължение на тези седем-осем години, да не говорим за това, че на всеки пет часа е трябвало да отпушва отвора на пещта, за да може да изтече огненият поток на разтопения метал, на който хората се пекли като патица на шиш.

И изведнъж трите деца, които дотогава слушаха изумени, избухнаха в смях. „О, патица на шиш, големият Морфен да се пече като патица!“

— Разбирам! — каза Людовик Боажелен. — Не е било весело тогава да се работи! Трябва да е било много трудно.

— Разбира се — каза сестра му Алин. — Добре че съм родена по-късно, толкова е приятно да се работи днес.

Морис стана сериозен и се замисли, като прехвърляше в малката си глава невероятните неща, които му разказваха. Накрая каза:

— Няма нищо, трябва да е бил ужасно силен бащата на дядо ми и за да е днес по-хубаво, навярно се е трудил тогава.

Люк, който досега само слушаше и се усмихваше, беше очарован от това хубаво размишление. Той вдигна на ръце Морис и го целуна по двете бузи като му каза:

— Имаш право, момченце! И ти ако сега работиш от все сърце, твоите правнучета ще бъдат още по-щастливи… Нали виждаш, никой вече не се пече като, патица.

После той даде нареждане да пуснат в действие батерията от електрически пещи. Клодин и Селин с обикновени движения пускаха или прекъсваха тока. Пещите биваха зареждани, рудата се топеше и на всеки пет минути движещата се лента поемаше и отнасяше десетте нажежени поти. Децата поискаха сами да пуснат в движение механизма и изпитаха неописуема радост от тази толкова лека работа в сравнение с легендарния труд на Морфен, който им се виждаше като труд на гигант-мъченик от един изчезнал свят.

Но появи се едно видение, разхождащите се ученици се изплашиха и отлетяха като птички. Люк пак забеляза Боажелен, който, облегнал се на една от вратите на хангара, дебнеше, наблюдаваше работата с подозрителен и гневен поглед като на разтревожен господар, вечно опасяващ се, че ще го ограбят. Често го срещаха така по всички краища, разстроен, че не може изведнъж да инспектира огромния завод, и все повече обезумяващ от мисълта за милионите, които всеки ден губи, като не може да контролира работата на този народ, който му печелеше милиарди. Работниците бяха много, той не успяваше да види всички, не можеше да управлява това несметно състояние, което го смазваше, сякаш небето бе паднало върху главата му. И този Боажелен, който никога нищо не бе вършил с ръцете си, сега беше толкова подивял, толкова изтощен от това излишно обикаляне на работните помещения, че Люк го съжали и този път реши да отиде при него, да се помъчи да го успокои и внимателно да го заведе у дома му. Но Боажелен беше нащрек, отскочи назад и с бързи крачки изчезна по посока на огромните халета.

Приключил утринната си разходка, Люк се прибра вкъщи. Той не можеше да обходи всичко наведнъж, откакто градът му непрекъснато се разширяваше; из многобройните квартали се разхождаше после, но вече като успокоен и щастлив създател, който се радва, че творението му расте от само себе си и постепенно завладява цялата равнинна. Този ден следобед той най-напред обиколи централните складове и привечер отиде за един час у Жорданови. В малкия салон към парка намери Сьорет в компания с преподавателя Ермелин и абата Марл; Жордан, загърнат в голям шал, лежеше на едно канапе и замечтан, както винаги, гледаше как слънцето залязва на хоризонта. Милият доктор Новар неотдавна бе починал сред розите на своята градина; той се бе мъчил няколко часа и умря, съжалявайки само, че не можа да види осъществяването на толкова хубавите неща, в които отначало не вярваше. Така че сега Сьорет посрещаше в дома си само учителя и кюрето, и то от навреме на време, когато те скланяха по стария навик да се срещнат при нея. Седемдесетгодишният Ермелин беше пенсионер, изживяваше дните си в ужасно страдание, в непрекъснато увеличаваща са злоба срещу всичко, което ставаше пред очите му. Дори стигна дотам, че считаше абата Марл, който беше пет години по-голям от него, за равнодушен към събитията, защото отецът се бе усамотил в мъчително благородство, във все по-високомерно мълчание, откак видя как църквата му се изпразва и неговият бог умира.

Когато Люк седна до мълчаливата, кротка и търпелива Сьорет, учителят, който искаше да засегне абата, подхвана старите си обвинения, обвинения на републиканец сектант, авторитарист:

— Хайде, хайде, абате, подкрепете ме, понеже говоря като вас… Настъпва краят на света, щом като насърчават в децата страстите, тия плевели, които някога ние, преподавателите, имахме за задача да изкореняваме. Може ли държавата да има дисциплинирани, достойни да й служат граждани, когато децата се изоставят на техния индивидуален анархизъм?… Ако ние, привържениците на разумния метод на възпитание, не спасим републиката, тя ще загине.

Откакто говореше така за спасението на републиката от тези, които наричаше социалисти и анархисти, Ермелин бе минал в редовете на реакцията, като се присъедини към свещеника в омразата си към всичко, което беше озарено от свободата без негова помощ, но не споделяше тесните му якобински разбирания.

Той продължи с още по-голямо настървение:

— Казвам ви, абате, че вашата църква ще бъде пометена, ако не се защищавате… Разбира се, аз никога не съм бил привърженик на вашата религия. Но винаги съм признавал необходимостта от религия за народа и несъмнено е, че католицизмът беше едно превъзходно оръдие за управление… Хайде, действувайте де! Ние сме вече с вас, ще се дообясним после, когато заедно отново извоюваме душите и телата.

Абатът Марл отначало само продължително клатеше глава. Той не отвръщаше, не се сърдеше вече. Най-сетне каза с бавен глас:

— Аз изпълнявам напълно моя дълг, в олтара съм всяка сутрин, дори когато църквата ми е празна, и моля бога да извърши чудо… Той положително ще извърши чудото, ако отсъди, че е необходимо.

Тези думи до крайна степен възмутиха учителя.

— Хайде, трябва да се помогне на вашия бог! Бездействието в случая е равносилно на малодушие!

Проявявайки търпимост към тия победени бивши хора, Сьорет се усмихна и реши да се намеси:

— Ако милият доктор беше тук, щеше да ви помоли да не се помирявате до такава степен, защото вашето помирение изостря спора ви. Отчайвате ме, драги приятели, бих била много щастлива не толкова, ако ви убедя в нашите идеи, колкото, ако поне ви чуя да признаете великата, доказана вече от практиката полза, която те осъществиха в този край.

Към тази блага и свята жена двамата изпитваха голямо уважение, а присъствието им в малкия салон на дома й, който се намираше в самото сърце на новия Град, свидетелствуваше за приятелското влияние, което тя продължаваше да оказва върху тях. Тук те дори понасяха Люк, победоносния противник, който всъщност от скромност избягваше да тържествува пред тази жалка и жестока агония на стария свят. Този път той също така не се намеси, слушайки как Ермелин яростно отрича всичко, което бе създал, само защото всичко бе успяло. Това беше последният бунт на авторитарната система срещу личната свобода и социалното разкрепостяване на човека; това беше другото лице на потисничеството — всемогъщата държава и всемогъщата църква, които хищно са си оспорвали господството над народите, сега, когато виждаха, че изпускаха гражданското и религиозното владичество, бяха готови да се споразумеят, да се съюзят, за да си ги възвърнат.

— Но — извика Ермелин, — ако вие, абате, се признаете за победен, тогава край! Тогава и аз ще трябва да мълча и да умра като вас!

Свещеникът отново поклати глава тъжно и мълчаливо. Все пак той заяви за последен път:

— Бог не може да бъде победен, бог трябва да действува.

Нощта бавно се спускаше над градината, малкият салон се изпълваше с мрак, всички замълчаха, изтръпнали сякаш от полъха на печалното минало. Учителят стана и се сбогува. После, когато и свещеникът стана да си върви, Сьорет незабелязано се опита да сложи в ръката му сумата, която при всяко посещение му даваше за бедните. Но той отказа тази помощ, която бе приемал в продължение на повече от четиридесет години, като каза бавно е тих глас:

— Не, благодаря ви, госпожице, задръжте парите си, не зная какво да правя с тях, няма вече бедни.

О, колко радостни бяха тия думи за Люк — няма вече бедни! Сърцето му трепна в гърдите. Няма бедни, няма гладни в Боклер, в този град, който някога бе толкова мрачен, толкова мизерен с прокълнатото си население от работници, умиращи от глад! Нима страшните рани от наемния труд щяха да бъдат излекуван? Нима с мизерията щяха да изчезнат позорът и престъплението? Достатъчно бе да се реорганизира трудът на справедливи начала, за да се постигне едно по-добро разпределение на богатството. А когато трудът стане чест, здраве и радост, тогава най-сетне щастливият Град ще бъде населен от едно мирно и братско човечество.

На канапето увитият в шала си Жордан не бе помръднал, блуждаеше в безкрайното пространство, където се рееше погледът му. Той се пробуди едва когато абатът Марл и Ермелин си отидоха. И без да изпуска от погледа си залязващото слънце, чието бавно изчезване сякаш следеше с голямо увлечение, той каза като насън:

— Когато гледам как слънцето залязва, всеки път ме обзема безкрайна тъга и жестоко безпокойство. Ако то не се върне, ако то пак не изгрее над черната и вледенена земя, каква страшна смърт ще бъде за всичко живо! То е бащата, то е оплодителят, то е животворецът, без който посевите биха изсъхнали и загнили. Към него трябва да отправяме нашите надежди за облекчаване и за щастие в бъдещето, защото, ако то не ни помага, животът ще пресъхне един ден.

Люк започна да се усмихва. Той знаеше, че Жордан въпреки напредналата си възраст (скоро щеше да навърши седемдесет и пет години) от много време се занимава с трудната задача да улови слънчевата енергия по такъв начин, че да я съхранява в големи резервоари, откъдето след това да я разпределя като единствена, велика и вечна животворна сила. Ще дойде ден, когато ще се свършат каменните въглища в мините, тогава откъде ще се взема необходимата енергия, електрическият поток, станал необходимост в живота? Благодарение на първите си открития той бе успял да добива електрическа енергия почти без пари. Но каква победа ще бъде, ако успееше да направи от слънцето универсален двигател, ако изтръгнеше направо от него такава топлинна мощност, каквато се крие във въглищата, ако сполучеше да направи слънцето единствен животворец, истински вечен баща на безсмъртния живот! Оставаше му да направи само това последно откритие, за да завърши делото си и да умре.

— Бъдете спокойни — каза весело Люк, — слънцето ще изгрее утре и вие ще успеете да задигнете свещеният му огън, божествения пламък, вечния творец и труженик.

Сьорет, обезпокоена от слабия вечерен вятър, чийто свеж полъх влизаше през прозореца, попита брат си:

— Не ти ли е студено, не искаш ли да затворя?

Но той отказа с жест, позволи само да го завият до главата с големия шал. Той като че ли живееше по чудо, защото искаше да живее, отлагайки смъртта за последния си трудов ден, за тържествуващата вечер, когато, изпълнил задачата си, завършил делото си, най-сетне ще може да заспи като честен, доволен от себе си работник. Сестра му удвояваше предпазните мерки, увеличаваше грижите си за него, за да удължава живота му и той да може да работи по два часа дневно с необходимите физически и интелектуални сили, които методически използуваше прекрасно, без да губи нито минута. И това нещастно, хилаво и много остаряло и полумъртво същество, което и най-слабото течение можеше да погуби, продължаваше да завладява и да управлява света само с упоритостта на работник, който не изоставя работата си.

— Вие ще живеете сто години — каза Люк като сърдечно се смееше.

Развесели се и Жордан:

— Разбира се, ако ми трябват сто години, сто години ще живея.

Отново настъпи пълна тишина в малкия, изпълнен с интимна задушевност салон. Беше много приятно в бавно падащия прохладен здрач, който нахлуваше в парка, чиито дълбоки алеи все повече потъваха в мрак. Моравите плуваха в бледа светлина, но в сивата далечина големите дървета изглеждаха като трепкащи леки видения. Беше настъпил часът на влюбените, за които паркът на Крешри бе широко отворен; тук те идваха в края на деня, след работа и след привършване на всекидневните си задължения. Никой не се безпокоеше за разхождащите се двойки, за притискащите се сенки, които постепенно се сливаха и изчезваха в зеленината. Те бяха поверени да ги охраняват приятелски вековните дъбове, разчиташе се, че свободната любов ще ги направи кротки и целомъдрени, а като бъдещи съпрузи прегръдката им ще бъде неразривна, щом като взаимно я желаят. За да се влюбят завинаги, младите трябва да знаят защо и как да се обичат. Тия, които съзнателно и доброволно се събират, никога не се разделят. И сега при стихващия трепет на земята и при свежите благоухания на пролетта из тъмните алеи и полянки бродеха двойки, изпълващи като бавни видения мрака, който ставаше все по-тайнствен.

Непрекъснато идваха двойки; Люк позна много от тях — момчета и момичета, които бе видял сутринта в цеховете. Не бяха ли Адолф Лабок и Жермен Ивоно тия две движещи се, силно притиснати една към друга сенки, които сякаш летяха над тревата? А пък другите две, чиито опрени една до друга глави бяха смесили косите си, не бяха ли Иполит Митен и Лор Фошар? А следващите две сенки не бяха ли Александър Фейа и Клементин Бурон, чиито сплетени около кръста ръце сякаш никога нямаше да се разплетат? Люк още по-силно се развълнува, когато му се стори, че позна двама от синовете си — Шарл, притиснал към гърдите си чернооката Селин Ланфан, и Жюл, на чийто врат бе увиснала русокосата Клодин Бонер. Ах, тия хубави млади хора, предвестници на новата пролет, родени за любов! В тях се възпламеняваше неутолимото желание, факелът на живота, който поколенията си предават едно на друго. Те бяха още в плен на целомъдрената тръпка от първите прошепнати думи, на невинни милувки, на една прегръдка, в която още неопитните сърца се търсят, на една мимолетна целувка, сладостта на която отваря небето. Но скоро жаждата за деца ще ги съедини в своя всемогъщ огън, ще ги слее един в друг, за да се родят от тях нови труженици на любовта, нови двойки, които по-късно ще дойдат в този парк да разходят чаровното пробуждане на техните чувства. Отсега нататък ще има повече щастие и по-голяма свобода на страстта, стремяща се към повече хармония. Прииждаха непрекъснато все нови и нови двойки, постепенно паркът се изпълни с всички влюбени от щастливия Град; след хубавия трудов ден всеки искаше да се наслади на чаровната нощ сред приказните полянки и горички, потънали в тайнственост и благоухания, където се чуваше само тихото шумолене от смях и целувки.

В този момент пред салона се спря една сянка. Беше Сюзан; разтревожена, тя търсеше Люк, за да сподели с него грижата си: Боажелен не се беше прибрал и това я безпокоеше, тъй като никога досега той не бе закъснявал толкова много.

— Вие имахте право — повтаряше тя, — не трябваше да давам такава свобода на лудостта му… Ах, нещастното голямо дете!

Споделяйки безпокойството й, Люк я накара да се върне у дома си.

— Той всяка минута може да се прибере, най-добре е да сте там… Аз ще обходя околностите и ще ви осведомявам за резултатите.

Той повика двама души и заедно с тях веднага прекоси парка с цел да започне издирванията си откъм страната на цеховете. Но едва бе направил триста крачки и трябваше да се спре под върбите край малкото езеро, едно приказно красиво място, защото чу лек вик на уплаха. От храсталака излезе изплашена любовна двойка, в която той позна сина си Жюл и русокосата Клодин Бонер.

— Какво стана? Какво ви е? — извика им той.

Те не отвърнаха, побягнаха безшумно, понесени сякаш от полъх на ужас като изплашени влюбени птички. Той реши да види сам и навлезе в гъсталака по тясната пътечка, но след миг извика ужасен. Почти се сблъска с увиснало на един клон тяло, което препречваше пътеката. Под умиращата светлина на небето, по което започваха да блестят звезди, той позна Боажелен.

— Ах, нещастникът, голямото дете! — прошепна той също като Сюзан, разстроен и отчаян от тази жестока драма, която щеше да й причини голяма мъка.

Бързо, подпомогнат от двамата си придружители, той откачи обесения и го просна по гръб на земята. Но тялото беше вече изстинало, самоубийството вероятно бе станало в първите часове на следобеда, веднага след безцелната обиколка из завода. Люк разбра всичко, когато забеляза до стъблото на дървото една голяма яма, която Боажелен с настървение бе дълбал с ръце, с нокти, за да скрие, за да закопае огромното състояние, спечелено от неговите работници, от целия трудещ се Град, което той вече не можеше да управлява и дори нямаше къде да съхранява. После, отчаял се навярно, че не може да направи ямата достатъчно голяма и да вмести в нея грамадното си съкровище, той бе решил да умре тук, смазан от чудовищния товар на един неизчислим капитал, който непрекъснато се увеличава. Безцелните скитания по цял ден и лудостта на маниак, който не може да живее повече в новия Град на справедливия труд, бяха довели Боажелен до тази трагична смърт. А в прохладната брачна нощ паркът се изпълваше с шум от ласки и шепот на влюбени гласове.

За да не изплаши влюбените, чиито леки сенки се плъзгаха между дърветата около него, Люк изпрати двамата си придружители в Крешри за носилка, като ги помоли да не казват на никого за злокобната находка. Когато те се върнаха, положиха тялото под сивите завески на носилката и траурното шествие тръгна по най-тъмните пътеки, за да не бъде забелязано. Така тази страшна смърт, забулена в мрак, премина безмълвно през прекрасния в пролетното си пробуждане парк, тръпнещ от нов живот. Като че ли навред никнеха влюбени, изскачаха от завоите на всяка алея, от всеки храст, от гъстите фиданки, които повдигаха копнеещата земя. Въздухът благоухаеше от аромата на цветята, ръцете се търсеха една друга, устните се сливаха в неуловимия шум на разпукваща се пъпка. Това беше непрекъснато разширяващият се поток на живота, безспирно растящото утре, устремено към повече истина, справедливост и щастие.

Пред вратата на къщата чакаше Сюзан, силно разтревожена, устремила поглед далеч в нощта. Като видя носилката, тя веднага разбра и глухо изстена. И след като Люк с няколко думи й разказа за жалкия край на този излишен човек, тя си припомни целия му празен, отровен и отравящ живот, от който толкова много бе страдала.

— Ах, нещастникът! Ах, това голямо дете! — можа само да каже тя.

Станаха и други катастрофи във фаталното разпадане на прогнилото старо общество, осъдено на изчезване. През следващия месец най-забележителна от тях беше срутването на покрива на старата църква „Сен Венсан“; това се случи в една ясна слънчева утрин, когато абатът Марл отслужваше в олтара литургия само за летящите из безлюдната църква врабци.

Кюрето отдавна знаеше, че един ден църквата ще се срути върху главата му. Храмът, отличаващ се с голямо изящество, построен през седемнадесетия век, беше много повреден — навред стените бяха пропукани. Преди четиридесет години бяха поправяли камбанарията, но поради липса на средства бяха отложили ремонта на покрива, чиито полуизгнили греди вече се огъваха; и оттогава всички искания за парични средства оставаха без последствие. Изнемогваща под бремето на дълговете, държавата остави църквата в този загубен край на собствената й съдба. Град Боклер отказваше каквато и да било помощ, а кметът Гурие никога не се спогаждаше със свещениците. Така че кюрето, оставено без средства, в края на краищата лично трябваше да проведе акция за набиране на голямата сума, защото всеки ден растеше опасността божият дом да се срути върху раменете му. Но той напразно чукаше по вратите на богатите, броят на богомолците все повече намаляваше, вярата им изстиваше. Докато бе жива, жената на кмета, красивата Леонор, оказваше ценна подкрепа на абата и със своята голяма набожност компенсираше атеизма на съпруга си. После му остана само госпожа Мазел, но тя не бе нито толкова благочестива, нито толкова щедра. А по-късно, когато стана ясно, че рентите й са застрашени, тя все по-рядко ходеше на църква; в нейно лице абатът загуби последната богаташка от енорията си и оттогава в църквата влизаха само няколко бедни жени, които в мизерията си упорито се молеха за някакъв по-добър живот. А накрая, откакто в града нямаше вече бедни, църквата му напълно опустя и той заживя усамотено, съвсем изоставен от хората, напуснали неговия бог на заблудата и нищетата.

И тогава абатът Марл почувствува, че е дошъл краят на неговия свят. Снизходителността му не бе успяла да спаси лъжливата, отравящата и проядената от злото на неравенството буржоазия. Напразно той бе прикривал агонията й с мантията на религията, тя бе загинала от позорна смърт. Освен това той напразно се придържаше стриктно към буквите на догмата, като не искаше да отстъпи пред истините на науката, макар и да чувствуваше, че науката е в последния си победоносен щурм за унищожаване на многовековната сграда на католицизма. Науката довършваше пробива, догмата окончателно бе разбита, царството божие щеше да бъде сринато наравно със земята в името на тържествуващата справедливост. Една нова религия, религията на най-сетне осъзналия се човек, свободен и господар на своята съдба, измиташе старите митове, символите, в които се бяха заблуждавали хората в страха си по време на своята продължителна борба срещу природата. След храмовете на древните идолопоклонници на свой ред изчезваше и католическата църква днес, когато един братски народ намираше безпогрешно щастието си единствено в животворната сила на солидарността, без да чувствува, нужда от една хитродействуваща система от наказания и награди. Откакто изповедалнята и светият престол обезлюдяха, откакто църквата опустяваше, при литургия свещеникът всеки ден виждаше как пукнатините по стените се увеличаваха и чуваше как все по-силно трещят гредите на покрива. Това беше непрекъснато ронене, подмолна работа на разрушението, на близката гибел, на която долавяше и най-слабите шумове-предвестници. Понеже не бе успял да повика майстори зидари дори за най-неотложните поправки, той трябваше да остави разрушителното дело на смъртта да следва своя път, да стигне до естествения край на всичко земно: и сега, докато се рушеше сводът над олтара, той просто чакаше, продължаваше да служи литургия като герой на вярата, останал сам със своя бог, изоставен от хората.

Точно тази сутрин абатът Марл забеляза, че през нощта по свода на църквата се е образувала една нова, грамадна пукнатина. И макар да беше уверен, че срутването ще стане, както очакваше от месеци, той започна да отслужва последната си литургия, облечен в най-разкошните си свещенически одежди. Много висок, много силен и с орлов нос, абатът, въпреки че беше в напреднала възраст, още се държеше изправен и твърд. Служеше сам, без помощници, отиваше и се връщаше, произнасяше обредните думи, правеше свети кръстове, сякаш пред него имаше огромна тълпа, жадна да слуша смирено гласа му. В пълната пустош стърчаха само разнебитени столове по плочите като жалки, черни градински пейки, изоставени на дъжда през зимата. Бурени растяха в основата на обраслите с мъх колони. През счупените прозорци нахлуваха ветрове от всички посоки, а през полуразбитата входна врата влизаха животните от околността. Но в този хубав ясен ден само слънцето победно влизаше, сякаш животът триумфално нахлуваше и завладяваше тази жалка развалина, в която хвърчаха птици, където див овес класеше чак по каменните статуи на старите светци. Над олтара все още висеше едно голямо, позлатено дървено разпятие; бледото, измъчено тяло на Христос беше опръскано с черна кръв, чиито капки се стичаха като сълзи.

Когато четеше евангелието, абатът Марл чу един по-силен трясък. Прахоляци и парчета от мазилка паднаха върху олтара. После по време на дароприношението отново се чу пронизителен, зловещо рязък трясък и се почувствува люлеене, сякаш сградата се клатушкаше, преди да се срине. Тогава свещеникът, издигнал просфората и потира, събра всички сили на вярата си и с цялата си душа започна да моли бога да извърши това ослепително славно и спасително чудо, което очакваше толкова отдавна. Ако бог иска, църквата ще си възвърне своята младежка сила, мощните си колони, които крепят нерушимото кубе. Нямаше да има нужда от зидари, достатъчно бе божественото всемогъщество, за да се възстанови храмът със златни олтари, с пурпурни стъкла на прозорците, с прекрасни дървени ламперии, с блестящи мраморни статуи и един коленичил верующ народ ще пее кантати за възкресението сред хиляди свещи и гръмогласния звън на камбаните. О, ти, всемогъщи и вечни боже, само с един жест издигни отново своя височайши дом! Само ти можеш да го възправиш и да го изпълниш отново със спечелени поклонници, ако не искаш сам да бъдеш унищожен под развалините му. И когато свещеникът издигаше потира, не стана исканото чудо, а срутването. Той се беше изправил и вдигнал двете си ръце с великолепен жест на героичната вяра, предизвиквайки всевишния да умре заедно с него, ако е настъпил краят на религията. Сводът рухна като ударен от гръм и покривът падна сред върхушка от отломки със страхотен трясък. Разклатена, камбанарията също се срути, като повлече остатъците от разрушените стени и довърши срутването на църквата. И под ясното слънце остана само един огромен куп от развалини, в които не можаха дори да намерят трупа на абата Марл, чиито плът и кръв изглежда бяха погълнати от праха на смазания олтар. Не откриха нищо и от голямото разпятие от позлатено дърво, също поразено от гърма и превърнато в прах. Умряла бе още една религия, умрял бе последният свещеник, отслужващ последната си литургия в последната църква.

В продължение на няколко дни след това виждаха стария Ермелин, бившия преподавател, да броди около развалините и да говори много високо на себе си така, както правят много старите хора, обзети от някаква идея-фикс. Думите му не се разбираха добре, но изглежда продължаваше да спори, да обвинява абата, че не е измолил от своя бог спасителното чудо. После, една сутрин, го намериха умрял в леглото му. А по-късно, когато разчистиха развалините, там беше направена градина с хубави дървета, сенчести алеи през благоухаещите морави. И тук в приятните вечери идваха влюбени както в парка на Крешри. Щастливият Град продължаваше да се разширява, децата растяха, образуваха нови влюбени двойки, чиито целувки в мрака създаваха други деца за бъдещите непрекъснати жътви. След радостния работен ден зад всеки храст разцъфтяваха рози. И в тази прелестна градина, под която спеше прахът на една религия на нищетата и смъртта, сега растеше човешката радост, буйният цъфтеж на живота.

IV

Изминаха още десет години, напълно оформеният град вече бе организирал новото общество на базата на справедливостта и мира. Тази година на 20 юни, в навечерието на един от големите празници на труда, устройвани четири пъти годишно, по веднъж в четирите сезона, Бонер има случайна среща.

Навършващ скоро осемдесет и пет години, Бонер беше старейшината, героят на труда. Още строен, висок и силен, с едра глава и бяла гъста коса, той беше много подвижен, много здрав и много весел. Бившият революционер, теоретикът на колективизма, усмирен от благоденствието на другарите му, живееше сега от плодовете на дългогодишните си усилия, на победата на всеобщата хармония, в която виждаше как щастливо растат неговите внуци и правнуци. Той беше един от последните работници, преживели голямата битка, един от борците за тази реорганизация на труда, която доведе до справедливо разпределение на богатствата и върна на работника неговото достойнство, неговата свободна индивидуалност на човек и гражданин. Уважаван заради възрастта и заслугите си, Бонер беше горд, че е подпомогнал с многобройното си поколение за сливане на враждебните класи и че още може да бъде полезен със своята красота и доброта на патриарх, изживяващ последните си дни.

Една вечер по залез-слънце той се разхождаше в началото на клисурата Бриа. Като се подпираше на бастуна си, той често правеше дълги обиколки, защото му беше приятно да вижда познати места и да възкресява стари спомени. Беше стигнал точно до мястото, откъдето някога започваше пътят за портата на отдавна изчезналата „Бездна“. Тогава там над Миона имаше един дървен мост, от който нямаше следа, защото в продължение на стотина метра бяха покрили рекичката и прокарали над нея широк булевард. Колко много промени! Кой би познал сега някогашния кален и черен праг на прокълнатия завод тук, на това място, на завоя на този толкова спокоен, толкова светъл булевард със засмени къщи от двете страни! И както се беше спрял за миг, изправил високата си снага на хубав и щастлив старец, той силно се изненада, като видя, че на една скамейка се е отпуснал друг един старец, който изглеждаше съсипан от мизерия, с измъчено, отдавна небръснато лице, с мършаво, облечено в дрипи, треперещо тяло.

— Някакъв бедняк! — каза той гласно в изненадата си.

Да, това наистина беше бедняк, какъвто той много отдавна не бе срещал. Очевидно странникът не беше от този край. Побелелите му от прах обуща и дрехи говореха, че е паднал от умора тук, при входа на града, след като е скитал много дни. Тоягата и празната му торба, изпуснати от уморените му ръце, бяха в краката му. Изнемощял, той се озърташе наоколо с блуждаещи очи като загубен човек, който не знае къде се намира.

Силно умилостивен, Бонер му заговори:

— Бедни човече, не мога ли да ви помогна с нето? Останали сте без сили, положението ви е много тежко.

И понеже беднякът не отговаряше и блуждаещия му поглед шареше от единия до другия край на хоризонта, Бонер продължи:

— Гладен ли сте? Спи ли ви се? Елате с мене, тук ще намерите и помощ, и подкрепа.

Най-сетне толкова нещастният и толкова отпадналият стар човек измънка съвсем тихо, сякаш говореше на себе си:

— Боклер, Боклер, нима това е Боклер?

— Разбира се, че това е Боклер, вие сте в Боклер, не се съмнявайте — каза усмихнат старият майстор-пудльор.

Но като видя, че нещастникът издава признаци на увеличаваща се неспокойна изненада, изпълнена със съмнение, най-сетне Бонер разбра.

— Вие познавате предишния Боклер, навярно отдавна не сте идвали тук?

— Да, преди повече от петдесет години — отвърна с глухия си глас непознатият.

Бонер добродушно се засмя.

— О, сега не се учудвам, че не можете да го познаете. Станаха доста промени… Така например на това място заводът „Бездна“ изчезна, а пък ей там, по-нататък, целият стар Боклер, мръсната купчина от къщурки бе срината; и, както виждате, изгради се един нов Град, паркът на Крешри се разшири, обхвана в зеленината си стария град, превърна се в огромна градина, в която между дърветата весело надничат белите къщички… Разбира се, човек трябва да напрегне паметта си, за да си спомни кое къде е било.

Беднякът следеше обясненията, като въртеше очи в посоките, които старият Бонер с весело благодушие му показваше с ръка. Но той отново поклати отрицателно глава, не можеше да приеме за истина това, което му се разказваше.

— Не, не, нищо не виждам, това не е Боклер… Ето ги двата склона на Монбльозите, от които започва клисурата Бриа, а там в далечината е равнината Руман. Само това е останало, а всичко друго — тия градини и тия къщи — са на друг богат, приказен край, който никога не съм виждал. Хайде, ще трябва да вървя още, сигурно съм сбъркал пътя.

Той направи усилие да стане от пейката, след като вдигна тоягата и торбата си, и отправи поглед към толкова любезния и дружелюбен старец. Досега той сякаш бе вглъбен в себе си, гледаше като насън и говореше полугласно. После изведнъж, при първия поглед върху Бонер, онемя, изтръпна и побърза да се отдалечи. Да не би той, който не можеше да познае града, да бе познал Бонер? А и Бонер бе озадачен от този неочакван пламък в това неузнаваемо, обрасло с брада лице, в което внимателно се взря. Къде всъщност бе виждал тия светли очи, в които от време на време блясваше дива ярост? Изведнъж споменът се събуди, изтръпна и той и цялото минало възкръсна в неговия вик:

— Рагю!

От петдесет години считаха, че е мъртъв. Не е ли било негово обезобразеното, смазано тяло, намерено в дъното на пропастта на Монбльозите на другия ден от бягството му, след като бе извършил престъплението? Господи, той бе жив! Появяването му, това необикновено възкресяване на мъртвеца от гроба след толкова много събития, предизвикваше смътен страх от това, което се бе случило вчера, и от това, което ще се случи утре.

— Рагю, Рагю! Ти ли си?

Той стоеше с тояга в ръка и с торба на рамо. Но трябваше ли да си върви сега, когато го бяха познали? Не беше сбъркал пътя.

— Аз съм, разбира се, дядо Бонер. Щом като си още жив ти, който си десет години по-стар от мене, защо и аз да не съм жив? Ах, наистина съм много съсипан, едва се държа!

А после продължи с някогашния си присмехулен тон:

— Значи, даваш ми честна дума, че Боклер е цялата тази прекрасна голяма градина с тия хубави къщи. Щом съм стигнал целта си, остава да намеря гостоприемница, в която да ми позволят да легна в някой ъгъл на конюшнята.

Защо ли се бе върнал? Какъв замисъл се криеше над това лице, обезобразено от дългогодишно скитничество и лош живот? Все повече разтревожен, Бонер се изплаши, че Рагю може да помрачи утрешния празник с някакъв скандал. Не посмя веднага да го разпита, но реши да не го изпуска от очи. Едновременно с това изпитваше състрадание, като го виждате толкова изпаднал.

— Тук вече няма гостоприемници, драги мой, затова ще дойдеш у дома. Ще ядеш до насита и ще спиш в чисто легло. После ще си поговорим, ще ми кажеш какво искаш и аз ще ти помогна, ако е възможно.

Рагю отвърна пак присмехулно:

— О, какво искам! Нищо! Нима има значение желанието на един стар, полунедъгав просяк? Дощя ми се да ви видя отново, минавайки да хвърля един поглед на родния си край. Това желание ме измъчваше, нямаше да умра спокойно, ако не бях дошъл да се поразходя малко тук… Нали така? Нали това е позволено на всички, пътищата са все така свободни?

— Разбира се.

— Така че аз тръгнах на път. О, от години, от много години вече вървя. Човек, който има болни крака и празна кесия, не напредва бързо. И все пак пристигнах, тук съм… Е, щом казваш, да идем у вас, нали ми предлагаш гостоприемство като добър другар.

Нощта бе настъпила, така че двамата старци можаха бавно да прекосят новия Боклер, без никой да ги забележи. Рагю продължаваше да се учудва, гледаше надясно и наляво, без да може да познае нито едно място, през което минаваха. Най-сетне, когато Бонер се спря при една от най-прекрасните къщи под красивите дървета, той изкрещя от цялата си някогашна душа:

— Ти, значи, си забогатял, станал си буржоа!

Бившият майстор-пудльор започна да се смее.

— Не, не, аз бях и си останах работник. Но все пак е истина, че ние тук забогатяхме, всички станахме буржоа.

Рагю се изкиска, успокоил завистта си.

— Работникът не може да бъде буржоа, а щом като още си работник, значи, че не си забогатял.

— Добре, добре, драги, ще си поговорим, ще ти обясня всичко… А сега влез, влез, вместо да стоиш пред вратата.

В момента Бонер беше сам в тази къща, която принадлежеше на внучката му Клодин, омъжена за Шарл Фроман. Дядо Люно отдавна бе умрял, а дъщеря му, сестрата на Рагю, ужасната Свадливка, го беше последвала миналата година след една страхотна кавга, при която кръвта й се била обърнала, както тя сама казваше. Новината за тази двойна загуба, за осиротялата къща след смъртта на сестра му и на баща му, Рагю посрещна с обикновен жест, с който искаше да каже, че е очаквал такова нещо поради напредналата им възраст. След половин век отсъствие човек не се изненадва, като не намира живи роднините си.

— Тук ние сме в дома на моята внучка Клодин, дъщерята на най-големия ми син Люсиен, който се ожени за Луиз Мазел, дъщерята на рентиерите, които ти навярно помниш. Самата Клодин е омъжена за Шарл Фроман, един от синовете на ръководителя на Крешри. Те заминаха за Формри, за да заведат осемгодишната им дъщеричка Алис на гости при леля й. Ще се върнат утре вечер.

После добави весело:

— От няколко месеца децата ме взеха да живея при тях, за да ме поглезят… Къщата е на наше разположение, яж и пий, после ще ти покажа леглото, а утре, като се съмне, ще видим какво ще правим.

Рагю го слушаше изумен. Всички тия споменати имена и женитби, тия три стремително изнизали се пред него поколения го объркваха. Как да разбере, как да се оправи сред тия събития, сред тия бракове, сред тия нови поколения, които му бяха непознати? Той престана да говори, започна да яде лакомо студено месо и плодове, седнал пред богато отрупана маса в стая, осветена силно от електрическа лампа. Чувството на благоденствие и охолност, които го обкръжаваха, навярно потискаше стария скитник, защото изглеждаше още по-стар и по-грохнал; забил глава в чинията си, той поглъщаше със завистлив поглед цялото това щастие, което никога не бе изпитвал. Самото му мълчание, унинието, в което бе изпаднал сред това богатство, издаваше дълго натрупваната злоба, безсилната жажда за мъст, несбъднатата мечта да тържествува над чуждото нещастие. Бонер отново бе разтревожен от мрачното настроение и неспокойствие, с което Рагю ядеше; той се питаше какви ли приключения е преживял нещастникът през тоя половин век и в същото време се учудваше, че е още жив при такъв мизерен живот.

— Откъде идваш? — попита го най-сетне той.

— О, откъде ли не! — отвърна Рагю с жест, който сочеше хоризонта от единния до другия му край.

— Значи, ти си видял много страни, много хора и много неща?

— О, да! Бях във Франция, в Германия, в Англия, в Америка. Разхождах се по целия свят.

И преди да легне да спи, запалил лулата си, той набързо разказа живота си на скитащ, ленив, разбунтувал се срещу труда работник, който търси само развлечения. Останал си беше все така развратен от наемния труд, един наемен работник, мечтаещ да унищожи господаря само за да му вземе мястото и да започне на свой ред да потиска другарите си. За него нямаше друго щастие освен да натрупа богатство и да го прахосва с радостта, че е успял да експлоатира мизерията на бедния народ. И така силен само на думи, но страхлив пред господаря, недобросъвестен като работник, пияница и неспособен за постоянен труд, той се бе влачил от предприятие в предприятие, от една страна в друга, изпъждан отвсякъде, а и сам напускал работата от лекомислие. Никога не могъл да спести дори едно су, навсякъде го преследвала мизерията, всяка година все повече пропадал. И на стари години като по чудо не умрял от глад и мизерия по пътя. Почти до шестдесетгодишна възраст работил, успявал да намира някаква дребна работа. После попаднал в една болница, но след като го изписали оттам, постъпил в друга. От петнадесет години насам преживявал така, без сам да знае как, разчитайки на случайността. Сега просел, по пътищата намирал парче хляб да се нахрани и място, където да преспи. И нищо в него не се бе променило — нито скритата злоба, нито бясното желание да бъде господар и да се наслаждава.

— Ами — подзе Бонер, като се въздържаше да отрупва Рагю с въпроси — не бушува ли революция във всички тия страни, които си прекосил? Тук у нас, както зная, събитията се развиха бързо, ние сме напреднали. Но нали целия свят е в поход?

— Да, да — отвърна Рагю подигравателно, бият се, преправят обществото, обаче това не пречеше да умирам навсякъде от глад.

В Германия, в Англия, най-вече в Америка той бе видял стачки, бурни вълнения. Навсякъде, където го бяха отнесли злобата и мързелът му, той е бил свидетел на трагични събития. Последните монархии се сгромолясваха, на тяхно място възникваха републики, съседни народи образуваха федерации и премахваха границите. Това приличаше на пролетен ледоход, когато ледовете се топят и разкриват плодотворната земя, в която кълновете никнат и за няколко дни разцъфтяват под великото братско слънце. Положително цялото човечество се движеше напред, устремено към създаването на Града на щастието. Но той, лошият работник, вечно недоволният гуляйджия, само е изпитвал несгодите при тия събития, през време на които е понасял удари, без някога да е имал случай да разбие зимника на някой богаташ, за да се напие веднъж до насита. Днес този стар скитник, този стар просяк се подиграваше с техния Град на справедливостта и мира! Нима този град би му върнал младостта или би му дал дворец с роби, в който да изкара живота си в развлечения като цар, както е чел в книгите. И той безпощадно се подиграваше с човешкия род, който полагаше толкова грижи, за да подготви на правнуците си в следващия век една малко по-чиста къща, на каквато днешните хора се радват само насън.

— Този сън дълго време е създавал щастие — каза Бонер спокойно. — Но не е вярно това, което ти казваш, тази къща сега вече е почти изградена, тя е много хубава, много здравословна, много весела, аз ще ти я покажа утре и ще видиш дали тепърва не е приятно да се живее с нея.

След това му обясни, че утре ще го вземе да присъствува на един от четирите празника на труда, през които Боклер ликува, като чествува първия ден на всеки сезон. При всеки празник увеселенията съответствуваха на сезона. Утрешният беше посветен на лятото, на всички цветя и плодове на земята, на необикновеното изобилие на добитите богатства; този празник ще се чествува под царственото великолепие на необятния простор и на небето, в което пламти всемогъщото юнско слънце.

Рагю отново изпадна в мрачно безпокойство, той смътно се страхуваше, че ще види как в Боклер най-сетне е осъществена древната мечта за щастието на човечеството. Нима след като бе прекосил толкова страни, където в мъчителни борби се зараждаше утрешното общество, сега наистина щеше да види това общество в този град, в неговия град, от който бе избягал една вечер, обезумял от извършеното престъпление? Това щастие, което той така яростно бе търсил навред, се създаваше тук, в родината му, по време на неговото отсъствие: а върнал се, той само щеше да види чуждото щастие сега, когато на нищо вече не можеше да се радва. Докато мълчаливо допиваше сложената пред него бутилка вино, мисълта, че така напразно е прекарал целия си живот, го измъчваше повече от умората и мизерията му. И когато Бонер стана, за да го заведе да спи, той го последва с тежка стъпка, измъчван от това толкова щедро, толкова братско гостоприемство, красноречиво доказателство за едно щастливо благоденствие: влязоха в определената за него спалня, една бяла, миришеща на хубаво стая с голямо бяло легло.

— Спи хубаво, драги! До утре сутрин!

— Да, до утре сутрин, ако целият този дяволски свят не загине през нощта.

Бонер си легна, но трудно можа да заспи. Безпокоеше се, като се питаше какви ли са намеренията на Рагю. Много пъти бе потискал желанието си да го попита направо, но се страхуваше да не предизвика опасно обяснение. Не беше ли за предпочитане да се въздържи, а после да действува според обстоятелствата? Боеше се да не би да се разиграе някоя жестока сцена, да не би този нещастен скитник, обезумял от мизерия и катастрофи, да се е върнал, за да направи скандал, за да оскърби Люк, за да оскърби Жозин, а може би отново да извърши престъпление? И затова той се заричаше да не го изпуска утре нито за миг, да го развежда навред, за да бъде сигурен, че няма да може да отиде никъде сам. Впрочем тази мисъл да му покаже всичко беше една мъдра тактика, една надежда да смае дотолкова Рагю с богатството и мощта на Града, че сам да почувствува, че е безполезно да се разярява и бунтува. Като разбере това, той няма да посмее да буйствува и напълно ще се предаде. Накрая Бонер заспа, решил да се хвърли в този последен бой за хармонията, мира я любовта между всички.

На другия ден още от шест часа се разнесоха звънки фанфари, които весело оповестяваха над покривите на Боклер празника на труда. В прекрасното, необятно синьо юнско небе се издигна слънцето, източникът на радостта и силата. Разтваряха се прозорци, през зеленината се отправяха поздрави от къща на къща и се чувствуваше как ликува народът на новия Град; фанфарите продължаваха да кънтят, предизвикваха от градина в градина виковете на децата и смеховете на влюбените двойки.

Бонер, облякъл се набързо, намери Рагю вече станал, измил се хубаво в съседната баня, турил чистите дрехи, които му бе оставил вечерта на един стол в стаята. И така отпочинал, възвърнал предишното си присмехулно настроение, Рагю твърдо бе решил да се подиграва на всичко и да не признава никакъв прогрес. Като видя, че Бонер влиза при него, той се засмя със своя лош, оскърбителен и циничен смях.

— Я ми кажи ти, дядо, защо тия дяволи вдигат такъв адски шум с фанфарите си! Сигурно е много неприятно на хората, които не обичат да ги будят внезапно. Всяка сутрин ли свири такава музика във вашата казарма?

Старият майстор-пудльор остана доволен от настроението му и започна да се усмихва спокойно.

— Не, не, само днес е това весело празнично събуждане. През другите дни има чудна тишина и човек може да спи колкото си ще. Но когато животът е хубав, всички винаги стават рано сутрин, само недъгавите със съжаление остават в леглото.

После с предразполагаща доброта продължи:

— Добре ли спа? Намери ли всичко, от което се нуждаеш?

Рагю пак се помъчи да бъде неприятен:

— О, аз спя добре навсякъде, а от години вече лежа само в копите сено, които са най-хубавите легла в света… Мисля, че всички тия ваши изобретения — бани, чешми със студена и топла вода, електрически печки, които се пускат в действие с помощта на едно обикновено копче — сигурно са много удобни, когато човек бърза, а при всички други случаи за предпочитане е да се измиеш на реката и да се сгрееш с една хубава стара печка.

И понеже домакинът не отвърна нищо, той заключи:

— Много вода имате в къщите си, навярно са влажни.

Ах, какво кощунство с тия бликащи, благодатни, толкова чисти и свежи води, които сега бяха здравето, радостта и силата на Боклер, защото разливаха по улиците и градините му една вечна младост!

— Нашите води са наши приятели, добрите феи на щастливата ни съдба — каза просто Бонер. — Ти ще видиш как те бликат навсякъде и оплодотворяват Града… Хайде, ела най-напред да закусим, а после веднага ще излезем.

В светлата трапезария, обляна от изгряващото слънце, тази първа закуска беше великолепна. Върху много бялата покривка имаше мляко, яйца, плодове и златист хубав хляб, чийто благоухаещ аромат говореше, че е омесен и изпечен от грижливи машини за един щастлив народ. Старият стопанин проявяваше към нещастния си гост нежни грижи, сърдечно, героично и просто гостоприемство, което създаваше безкрайно спокойна атмосфера.

Закусвайки, те отново заговориха. Както снощи, Бонер от предпазливост не счете за необходимо да поставя преки въпроси. Все пак той добре чувствуваше, че Рагю като всички престъпници се е върнал на самото място, където бе извършил престъплението си, измъчван от непреодолима нужда да види и да разбере: дали Жозин е още жива я какво прави? А Люк? Ако се е спасил от смъртта, прибрал ли е Жозин при себе си? Какво е станало с него и с нея? Всички тия въпроси на горещо любопитство ясно блестяха в пламъка, който гореше в очите на стария скитник. Но тъй като той самият не отваряше дума за тия неща и пазеше тайната си, Бонер трябваше да се задоволи само с изпълнението на плана, който си беше изработил снощи — да възпее новия Град и да прослави благосъстоянието я мощта му. И, без да споменава името на Люк, той започна да описва величието на неговото дело.

— За да разбереш, драги мой, необходимо е преди да започнем разходката си из Боклер да ти разкажа малко докъде сме стигнали. Сега тържествува, напълно е разцъфтяло движението, което едва бе започнало при твоето заминаване.

И той започна да разказва за еволюцията още от самото начало — от основаването на завода на Крешри чрез сдружаване на капитала, труда и знанието на акционерни начала с разпределение на печалбите. Описа борбата с другия завод, с „Бездната“, където се прилагаше жестоката форма на наемния труд; Крешри спечели и постепенно завоюва стария жалък Боклер с победоносната вълна на своите малки, весели и щастливи бели къщи. После разправи как другите заводи от околността, едни от подражание, а други по необходимост, се сляха в първичното сдружение, как бяха създадени други групировки — на облеклото, на строителството, как всички еднородни занаяти се сдружаваха постепенно и как всички видове и родове промишлени отрасли се съединяваха и обединяваха до безкрай. Така че двойното коопериране на производството и на потреблението довърши победата, а трудът, като се реорганизира на тази широка основа, на основата на осъществената на практика човешка солидарност, създаде почва за възникването на новото общество. Сега се работи по четири часа, и то само свободно избран труд, който непрекъснато всеки може да променя, за да бъде привлекателен, защото работникът владее няколко професии и може да преминава от едната в другата. Тия професии се обединяваха логично, подобно на самата структура на новия социален ред, в който трудът е единственият регулатор и единственият закон на живота. Машините, някогашните врагове, са превърнати в послушни роби, изпълняващи най-тежката работа. За четиридесет години всеки гражданин вече е изплатил своя работнически дълг към Града и сега работи само за свое лично удоволствие. И докато кооперираното производство създаваше по такъв начин това ново общество на справедливостта и мира върху основата на всеобщия доброволен труд, потребителната кооперация осъди на загиване търговията, излишния посредник, който само поглъща сили и печалби. Селянинът дава житото си на индустриалния работник, който пък му дава своето желязо и своите оръдия на труда. В главните складове се натрупват произведения, които оттам биват направо разпределяни според нуждите. По този начин се печелят много милиони, тъй като се избягват спекулата и кражбата. Всичко в живота се опростява, стремят се към пълното премахване на парите, към затваряне на съдилищата и затворите, тъй като няма вече частни интереси, хората не се нахвърлят един върху друг, обезумели да вършат мошеничества, грабежи и убийства. Какви престъпления може да има отсега нататък, щом като няма вече бедни, няма вече онеправдани, щом като става все по-силен братският мир между гражданите, убедени най-сетне, че щастието на всеки е неразделно от всеобщото щастие? Отдавна царува мир, премахната е задължителната военна служба, както и другите тегоби, няма вече бариерно право, никакви преки и косвени данъци, никакви забрани, а има пълна свобода на производството и на размяната. А откакто са премахнати всички паразити — многобройните чиновници, разните служебни лица, съдиите, военните и църковните служители, които някога смучеха жизнените сокове на обществото, събрано е огромно богатство, едно толкова изумително натрупване на блага, че от година на година хамбарите стават по-тесни и пращят от изобилието на все по-увеличаващото се обществено състояние.

— Всичко това е много хубаво — прекъсна го Рагю. — Но няма никакво значение! Човек изпитва истинско удоволствие, когато не работи нищо, а пък вие, щом още работите, не сте господа. Не можеш да ме убедиш в противното… По един или друг начин все още ви заплащат, значи наемният труд продължава, негов привърженик ли си станал и ти, който искаше пълното унищожаване на капитала?

— Бонер весело и чистосърдечно се засмя.

— Истина е, че промених становището си. Вярвах в необходимостта от една жестока революция, от един преврат, за да вземем властта, да станем собственици на земята и на всички оръдия на труда. Но как да устоя на силата на опита? В продължение на толкова години аз виждам тук убедителната победа на тази социална справедливост, на това братско всеобщо щастие, за което непрекъснато мечтаех! И поради това станах търпелив, започнах да се задоволявам с днешните завоевания, убеден в утрешната окончателна победа. И аз съм съгласен, че има да се прави още много, че нашата свобода и нашата справедливост не са напълно извоювани, че капиталът и наемният труд трябва да изчезнат съвсем, за да може човешкото общество да се освободи от всички форми на властта и отделната личност да стане свободна в едно свободно човечество. Ние просто се стремим децата на нашите деца да осъществяват на дело този Град на пълна справедливост и пълна свобода.

И накрая той му обясни новите методи на обучение и възпитание, разказа за яслите, за училищата, за учебните занаятчийски работилници, за пробуждането на човешкото съзнание у детето, за усилията да се облагородяват и направляват страстите, за съвместното израстване на момчетата и момичетата, което по-силно затяга връзката между влюбените, от които трябва да зависи силата на Града. Все по-голямата освободителна роля на бъдещето зависи от тях, от тия утрешни влюбени двойки, които растат за него, за това бъдеще, като влагат воля и разум за осъществяването му. Всяко поколение, все по-свободно, и все по-годно за равенство и доброта, ще допринася за окончателното изграждане на делото. Докато това стане, несметното богатство на Града винаги ще се увеличава сега, когато напълно е премахнато правото на наследство и няма вече възможност да се създават големи лични, възмутителни и отравящи състояния, а постепенно изумителните плодове на всеобщия труд стават собственост на всички. Рентите, големите доходи също така се премахват и рентиерите, тия безделници, живеещи от труда на другите и от лихвите на самите егоистично натрупани капитали, са вече една изчезваща порода. Всички граждани са еднакво богати, тъй като Градът, който прелива от обществен труд, освободен от препятствия, защитен от разпиляване и кражби, натрупва толкова огромни богатства, че един ден положително ще се наложи да се намали производството. Редица наслади — фини ястия, цветя, блестящите и очарователни накити, украсяващи живота, които някога бяха запазени само за малцината привилегировани, сега са достъпни за всички. Докато в семейните огнища царува една обикновена обстановка и всеки е доволен от щастливия си дом, то обществените сгради блестят с необикновено великолепие и са толкова просторни, че могат да побират безбройни тълпи, толкова са удобни и уютни, че наподобяват дворци, любими и приятни на народа. Такива са музеите, библиотеките, театрите, къпалните, игрищата, залите за забави, салоните за събрания, за курсове, за публични лекции, които целият град посещава през свободното си време. В Града има много лечебни заведения, специализирани болници за всяка болест, приюти със свободен достъп за недъгави и старци, домове за майки и деца, в които постъпват жените с напреднала бременност и остават там с новородените до пълното възстановяване на силите им. Така в новия Град започна и се развива култът към детето и майката: към майката като към извор на вечния живот, към детето като към победоносен предвестник на бъдещето.

— А сега — завърши весело Бонер, — след като закуси, хайде да разгледаме тия хубави неща, нашия възобновен и прославен Боклер в неговото празнично великолепие. Няма да пропуснем нито едно интересно място.

Рагю, решил твърдо да не се предава, вдигаше предварително рамене, като повтаряше думите, които считаше решителни:

— Както искаш, но вие не сте господа, останали сте бедни хорица, щом продължавате да работите. Трудът е ваш господар и вие все още сте робски народ.

Пред вратата чакаше една малка двуместна електрическа кола. Такива возила бяха на разположение на всички. Въпреки напредналата си възраст бившият майстор-пудльор имаше здрави очи и силни ръце; той покани гостенина си да седне и сам се намести пред кормилото.

— Да не ме осакатиш с тази машина?

— Не, не, не се страхувай. Електричеството ме познава, от много години добре се разбираме с него.

Той каза тия думи с благоговеещ и ласкав глас, сякаш говореше за едно ново божество, за една благотворна сила, на която Градът дължеше по-голямата част от процъфтяването и радостта си.

— Навсякъде тук ще видиш тази велика, всемогъща енергия, без която нямаше да можем да се придвижим така бързо напред. Сега тя е единствената сила, която движи нашите машини; но не само в цеховете, но и в нашите домове тя извършва и малките частни работи, тя е домашна помощничка, която всеки използува за най-черния труд само със завъртане на един ключ. А като се завърти друг ключ, електрическата енергия започва да ни свети. Завърти ли се трети ключ, тя започва да ни топли. Тя е навсякъде — в полето, в града, по улиците, дори в най-скромните жилища, работи мълчаливо вместо нас, тя е укротената природа, покорената мълния, която създава нашето щастие. Но трябва да я произвеждаме в неограничено количество, за да я използуваме така, както използуваме даром въздуха, просто заради самото удоволствие да дишаме, за да не се страхуваме, че ще я изразходваме, колкото и безумно да я използуваме. Но изглежда, че още я нямаме в достатъчно количество; бившият стопанин на Крешри казва, че непрекъснато търси да ни даде още толкова много електричество, че да можем да палим нощем над Боклер едно светило, което да замества слънцето и да създава у нас блясъка на вечния ден.

Бонер се смееше добродушно с надеждата, че завинаги ще прогони мрака; количката летеше по широките булеварди бързо и приятно. Замисълът му бе, преди обиколката на Боклер да отидат в Комбет, за да покаже на Рагю най-напред великолепното стопанство, което превърна равнината Руман в рай на плодородието и радостта. Това празнично утро обливаше всичко в светлина, пътищата ехтяха весело под хубавото тържествуващо слънце. Безброй други колички сновяха и изпълваха пътищата с песни и смехове. Имаше и много пешеходци от съседните села, повечето момчета и момичета с панделки, които се движеха на групи и весело поздравяваха стареца, патриарха на Града. От двете страни на пътищата се простираха безкрайни ниви с великолепна пшеница — ярки тъмнозелени морета от жито! Вместо някогашните парчета земя, скъпернически нарязана на малки дялове, с мършава почва, лошо наторявана и лошо обработвана, сега цялата равнина представляваше една-единствена огромна, наторена, разорана, посята от сдружени и щедри ръце нива, която солидарността на помирените помежду си хора правеше удивително плодородна, даваща гигантски реколти за един справедлив, братски народ. Когато земята биваше слаба, възстановяваха химически липсващите й елементи. Освен това я затопляха, защищаваха я, интензивните култури даваха по две реколти, отглеждаха зеленчуци и плодове през всички сезони. Благодарение на машините пестяха тежък човешки труд, обработената земя, дълга много километри, като по чудо се превръщаше в узряла за жътва нива. Говореше се дори, че ще обуздаят облаците, че ще ги командуват по желание с помощта на мощна електрическа енергия и по този начин дъждовни дни и слънчеви дни ще има само съобразно нуждите на земеделското стопанство. Човекът след като бе покорил земята, се готвеше да покори небето и да подчини небесните светила. При големи празници сутрин ще почистват синьото небе така, както се излъсква полилей, окачен на тавана в огромна зала. А и сега, за този празник на труда, в първия ден на лятото полилеят пламтеше с ослепителен блясък над пътищата, чиито бели очертания весело криволичеха из вълнообразно къдрещото се до безкрая зелено жито.

— Виждаш ли, драги — подзе Бонер, като показа с широк замах хоризонта от единия до другия му край — ние имаме хляб. Това е хлябът за всички, хлябът, на който всеки има право още с раждането си.

— Вие, значи, храните и тия, които не работят? — попита Рагю.

— Разбира се… Но само болните и недъгавите не работят. На здравия човек му е много скучно, ако не прави нищо.

Количката сега навлезе в овощни градини, прелестни бяха безкрайните алеи от черешови дървета, отрупани с червени плодове. Дърветата сякаш бяха омагьосани, защото плодовете им играеха и се смееха под слънчевите лъчи. Прасковите не бяха узрели, ябълковите и крушовите дървета се превиваха под тежестта на още зелените им плодове. С това необикновено изобилие можеше да се задоволи с десерт цял един народ чак до следващата пролет.

— Хляб за всички, много постно ядене — подхвърли иронично Рагю.

— О! — каза Бонер, който също започна да се шегува. — Даваме и по малко десерт. Нали виждаш, плодове не ни липсват.

Бяха стигнали в Комбет. Мръсното село бе изчезнало, бели къщи се издигаха сред зеленината покрай някогашния вонящ Гран Жан, чието корито сега беше канализирано и изпълнено с чиста вода, една от причините за плодородието в околността. Това не беше бившето изоставено, мръсно и бедно село, в което селяните от векове тънеха в упорита ограниченост на традициите поради изостаналост и злоба. И тук бе минал духът на истината и свободата, породилата се жажда към науката и хармонията озаряваше умовете, сдобряваше сърцата, носеше здраве, богатство и радост. Откакто се сдружиха, всички бяха станали щастливи. Никога досега толкова убедителен опит не бе пял така весело под слънцето, никога примерът не бе така блестял, както в Комбет с тия разпръснати къщи, от които лъхаше хубавият аромат на щастлив семеен живот и се носеха весели смехове и песни.

— Спомняш ли си старото село Комбет? — попита отново Бонер. — Спомняш ли си бедните къщурки в калта и торищата, селяните със злобните погледи, които се оплакваха, че умират от глад? Погледни какво е направило сега тяхното сдружение.

Но в сляпата си завист Рагю не искаше да се остави да бъде убеден, като все пак се надяваше, че ще намери някъде нещо лошо, нещо от това проклятие на труда, останало в кръвта му на мързеливец, на наемен работник, привързан още във веригата си от многовековния робски атавизъм.

— Щом работят, те не са щастливи — повтаряше упорито той. — Тяхното щастие е лъжовно; висшето благо е да не се прави нищо.

И той, който някога се подиграваше с кюретата, добави:

— Нали в катехизиса се казва, че трудът е наказанието, унижението на човека? Който влезе в рая, нищо не работи.

На връщане минаха през Гердаш, един от обществените паркове на новия град, изпълнен както винаги с млади майки и орляци от играещи деца. Голямата сграда, която бяха разширили, продължаваше да бъде почивен дом за родилки, които тук напълно възстановяваха силите си сред големите дървета и цветята. Това беше великолепно имение, един от предишните дворци, които народът законно наследи и сега, като естествен господар, се чувствуваше в него като у дома си. Полянките пъстрееха от благоухаещи цветни лехи, дългите алеи се губеха под високите сводове от зеленина, прекрасни със сенките и тишината си. И в тези величествени алеи, по които някога препускаха ловци, сега майки, облечени в светли рокли, спокойно бутаха малки колички, в които се смееха новородени.

— Какво ме интересува такъв разкош и такова удоволствие, на които се радват всички? — каза пак Рагю. — Всичко, което не принадлежи само на мене, престава да е хубаво.

Електроавтомобилчето продължаваше да се носи по пътя и навлезе в новия Боклер. Общият вид на преустроения град наподобяваше огромна градина в която къщичките бяха естествено разположени сред зеленина и се радваха на чист въздух и волен живот. Вместо да са притиснати една до друга, както по времето на тиранията и терора, къщите като че ли бяха разпръснати за по-голямо спокойствие, здраве и щастие. Безплатните парцели, оставени за общо ползуване, се простираха от единия до другия склон на Монбльозите. Тогава защо да се струпват къща до къща, щом пред града се разстила равнината? Защо да са много няколко хиляди метъра за всяко семейство, щом такава огромна площ още не е населена? Поради това всеки си беше избрал парцел и си бе построил къща по свой вкус. Никакъв градоустройствен план, широки булеварди разсичаха градините, за да улесняват движението, а къщите се издигаха сред дърветата, така, както бяха пожелали обитателите им. Обаче, независимо от изложението и разположението им, къщите си приличаха по уютната си атмосфера, по чистотата и радостното настроение в тях. Всички бяха украсени с пъстро оцветени керамични и фаянсови плочки, с разноцветни керемиди и имаха островърхи покриви, балкони, барелефи, фризове и корнизи, обагрени така със синия цвят на синчеца, с жълтото на глухарчето и с червеното на маковете, че приличаха на големите букети цветя, разцъфнали сред зелените дървета. Нищо не можеше да се сравни с веселото очарование на тези къщи, в които се чувствуваше възроденият разцвет на народното изкуство, на тази красота, на която народът има право и която геният му въплъщаваше все повече и повече в шедьоври. На площадите и кръстовищата на широките булеварди се издигаха монументални обществени сгради, огромни постройки, в които преобладаваха железни и стоманени конструкции. Великолепието им се състоеше в простотата, в логичното съответствие с тяхното предназначение, в сполучливия подбор на материалите и украсата… В тях народът трябваше да се чувствува като у дома си и затова музеите, библиотеките, театрите, къпалните, лабораториите, залите за събрания и забави бяха като отворени за всички Обществени домове, в които цялата нация живееше един свободен, братски социален живот. В края на някои булеварди имаше остъклени портики, които през зимата щяха да отопляват, за да се улеснява движението по време на големите дъждове и силни студове.

Рагю, въпреки нежеланието си, се учудваше; и Бонер, като видя, че е напълно поразен, започна да се смее.

— О, не е много лесно да познаеш къде се намираме. Ние сме на бившия площад пред общината; спомняш ли си онзи квадратен площад, от който започваха четирите големи пътища — улица „Бриа“, улица „Формри“, улица „Сен Крон“ и улица „Маньол“? Но тъй като старата, прогнила сграда на общината рухна, сринаха я заедно с бившето училище, в което толкова много деца бяха обучени да сричат при строг режим. На това място, както виждаш, сега се издигат няколко сгради — лабораториите по химия и физика, в които всеки учен свободно може да ходи да работи и да прави опити, когато счита, че е на път да извърши полезно за обществото откритие. Четирите улици са преобразени, изчезнаха мизерните къщурки, посадени са дървета, останали са само къщите с градини на бившите буржоа и в тях благодарение на сключените бракове вече живеят нашите потомци, потомците на някогашните бедняци.

След тези пояснения Рагю най-сетне можа да разбере, че се намират в този хубав, стар квартал на Боклер, който естествено беше най-малко засегнат. Все пак при обиколката Бонер продължи да му обяснява съществените промени, свързани с победата на новото общество. Сградата на околийското управление бяха запазили и разширили с две крила във форма на галерии, за да я превърнат в библиотека. По същия начин съдебната палата бе станала музей, а пък новият затвор с килиите без много разходи бе преустроен в обществена баня с изобилна изворна вода. В градината, устроена на мястото на срутилата се църква, имаше вече сенчести дървета около малкото езеро, образувано там, където е била античната подземна крипта. Постепенно с изчезването на различните административни и изпълнителни власти техните огради ставаха собственост на народа, който ги използуваше за общи нужди и развлечения.

Но когато малкият електроавтомобил зави и тръгна по един голям и хубав булевард, Рагю отново се обърка.

— Къде сме сега?

— На бившата улица „Бриа“ — отвърна Бонер. — О, тя много се промени. Понеже частната търговия напълно изчезна, магазините се затвориха един след друг, старите къщи бяха разрушени, а на тяхно място се издигнаха тия нови сгради, които изглеждат толкова весели сред глоговете и люляците. А там вдясно покриха коритото на Клук, оня отровен канал, над който сега минава страничната алея на този булевард.

Той продължи да обяснява, припомни за тясната, мрачна улица „Бриа“ с вечно калния паваж, по който народът непрекъснато трополеше като стадо. Там бледият и озлобен труд се влачеше уморено, там гладът и проституцията бродеха вечер, там бедните жени неспокойно обикаляха магазините, молейки се за малко кредит. Там някога царуваха и извличаха печалби от купувачите Лабокови, Кафио отравяше работниците с долнокачествения си алкохол, а Дашьо бдеше над месото си, свещеното месо, храната на богатите; пак там красивата хлебарка, добрата госпожа Митен, беше единствена, която затваряше очи при изчезването на един-два хляба от витрината й в дните, когато децата от улицата бяха много гладни. А сега улицата беше изчистена от онази мизерия и онова страдание, някаква вихрушка сякаш бе отнесла магазините, които изтощаваха бедните с печалби за търговците, тези излишни посредници, поглъщащи богатства и сили. Булевардът свободно се разстилаше нашироко, оздравен, залян от слънцето, очертан от двете страни само с къщи на щастливи работници, изпълнен с народ, който се смееше и пееше в това ясно утро на тържествения празник.

— Но ако Клук е под тази затревена настилка — извика Рагю, — значи старият Боклер е бил ей там, на мястото на този нов парк, в който белите фасади на къщите са полускрити в сенките на дърветата?

И той зяпна от учудване. Там наистина някога беше старият Боклер, мръсната купчина от къщурки, тънеща в зловонно блато, с мрачни и тесни улички, усмърдени от рекичката, която течеше по средата му. Това гнездо на паразити и епидемии беше пренаселено с беден трудов народ, който от векове изнемогваше под жестоката социална несправедливост. Той си спомни най-вече улица „Три луни“, най-мрачната, най-тясната и най-мръсната от всички улици. Вихрушката на справедливостта и отмъщението беше очистила тази клоака, отнасяйки отвратителните развалини, посаждайки на мястото им тия дървета, тази зеленина, сред която бяха израсли домове на здравето и радостта! Нищо не бе останало от някогашния позор, от тази каторга, от която се изцеждаше отрова като от рак, застрашаващ човечеството със смърт. Справедливостта беше възвърнала живота и затова смях и песни долитаха от всеки дом и изпълваха широките нови улици, препълнени с празнуваща младеж.

Като го разхождаше бавно по новите улици на този щастлив Град на труда, Бонер се забавляваше с учудването на Рагю. Този свободен, празничен ден на веселие разхубавяваше още повече града, всички къщи бяха празнично окичени със знамена и ярки флагове, които плющяха от лекия утринен вятър, а вратите и прозорците бяха драпирани с пъстри платове. Праговете и улиците бяха постлани с рози, купища рози, насъбрани от съседните просторни поляни, където имаше толкова много рози, че целият град можеше да се накичи като булка в сватбения ден. Навред свиреха музики, звучно се носеха песни на хорове от млади момичета и момчета, чиито чисти детски гласове се издигаха много високо и се губеха в слънчевото небе. А ясното и весело слънце беше също празнично настроено, обсипваше с огромни златни струи величествения небесен свод от прекрасна тънка синя коприна. Всички започнаха да излизат, облечени в светли дрехи от красиви платове, някога много скъпи, но сега достъпни за всеки. Новите модни облекла, много прости, но великолепни, правеха жените очарователни. След постепенното изчезване на парите сега златото се използуваше само за бижута, всяко момиче още с раждането си получаваше огърлици, гривни, пръстени така, както някога бебето получаваше играчки. Златото вече нямаше стойност, а служеше просто за красота, така щеше да стане с диамантите и другите скъпоценни камъни, защото скоро електрическите пещи щяха да ги произвеждат в такива неизчислими количества, че щеше да има торби с рубини, изумруди и сапфири за всички жени. Но и сега вече в косите на влюбените момичета, които минаваха под ръка със своите възлюбени, блестяха ярки звезди. Непрекъснато се нижеха двойки, годеници на свободната любов, съпрузи по на двадесет години, които се бяха избрали един друг и които никога нямаше да се разделят, мъже и жени, остарели вече в своята любов, но все по-тясно свързани след всяка следваща година съвместен живот.

— Къде отиват всички в този час? — попита Рагю.

— На гости — отвърна Бонер, — канят се една други за големия банкет тази вечер, на който и ти ще присъствуваш. Всъщност те нямат някаква определена цел, излизат на слънце и на въздух да прекарат свободния си ден, защото са весели и се чувствуват като у дома си из своите братски хубави улици. Освен това днес навсякъде има развлечения и игри, разбира се, всичко е безплатно, защото във всички обществени заведения входът е свободен. Тия орляци деца, които виждаш, ще бъдат заведени на циркове, друга част от народа отива на събрания, на представления или на концерти… Предназначението на театрите е да съдействуват на образованието и социалното възпитание.

Внезапно Бонер спря малкия електроавтомобил пред една къща, чиито стопани се канеха да излязат.

— Искаш ли да посетиш една от нашите нови къщи? Сега сме точно пред дома на моя внук Фелисиен; той си е още вкъщи и ще ни приеме.

Фелисиен беше син на Северен Бонер и Леони, дъщерята на Синеоката и Ахил Гурие. Преди петнадесет дни той се беше оженил за Елен Жоливе, дъщеря на Андре Жоливе и Полин Фроман. Но когато Бонер поиска да му обясни тия роднински връзки, Рагю махна с ръка, направи жест като човек, на когото главата се е зашеметила от толкова сложните брачни връзки. Младото семейство беше очарователно: тя много млада, прелестна блондинка, а той едър и силен рус младеж. Техният дом, в който още нямаше деца, лъхаше на любов, стаите бяха светли и весели, обзаведени със съвсем нови, прости, но изящни мебели. В този ден домът, както улиците, беше пълен с рози, сякаш в Боклер бе валял дъжд от рози, защото рози имаше навред, дори и по покривите. Смеейки се, те разгледаха цялата къща и се върнаха в стаята, която служеше за работилница — една просторна квадратна стая, в която имаше електрически мотор. Любимата професия на Фелисиен беше стругарството, но той владееше още три-четири други специалности, които прилагаше последователно, а вкъщи предпочиташе да работи на струг, както много негови другари връстници; в това ново поколение се бе породило желание да има малки домашни работилници, в които свободно да работи и да бъде господар на производството си, независимо от големите обществени работилници, които досега бяха необходимите основи на Града. За тези частни занаятчии електричеството правеше чудеса, те разполагаха с него както с изворната вода. Така че полаганият в дома труд беше лек, чист, неуморителен, всяка къща се превръщаше в семейна работилница, в още едно място за обединяване на силите на семейното огнище, където труженикът биваше напълно свободен в този свободен Град.

— До довечера, деца — каза Бонер, сбогувайки се. — На нашата маса ли ще вечеряте?

— О, не, дядо, невъзможно ни е, този път ще бъдем на масата на баба Морфен. Но за десерта ще ви дойдем на гости.

Рагю отново секачи в малката кола, без да каже нито дума. Беше разгледал къщата мълчаливо, за миг се бе спрял пред малкия електрически мотор. И пак успя да потисне вълнението, което го бе обзело при вида на това благосъстояние и щастие.

— Кажи ми ти дали това са къщи на богати и щастливи буржоа, щом в най-голямата им стая има машина… Съгласен съм, че вашите работници имат по-хубави жилища и водят по-приятен живот, откакто е премахната мизерията. Но те пак са си работници, наемници, обречени на труд. Някога имаше поне малко щастливци, привилегировани, които нищо не работеха, а същността на вашия прогрес е в това, че целият народ оскотява под ярема на всеобщо робство.

Бонер леко повдигна рамене при този отчаян вик на последователя на мързела, който вижда гибелта на своя култ.

— Трябва да си изясним, драги мой, понятието, което ти наричаш робство. Ако дишането, яденето, спането с една дума животът е робство, то и трудът също е робство. Щом живееш, трябва да работиш, защото нито час не ще можеш да живееш, без да работиш… Но за това ще говорим после. А сега да се приберем да обядваме, а след това ще посетим цеховете и складовете.

И наистина, след като обядваха, те продължиха да обикалят, но този път пеш, с бавна крачка. Прекосиха целия завод, облените от слънцето халета, в които стоманените и медните части на новите машини блестяха като бижута. И днес тук бяха дошли работниците, групи млади мъже и млади момичета, които украсяваха тия машини с гирлянди от зеленина и рози. Нали и тях чествуваха? В празника на труда трябваше да чествуват и тях, тия могъщи, толкова кротки и толкова послушни работници, които облекчават хората и животните. Нямаше нищо по-трогателно и по-весело. Тия рози, които красяха пресите, огромните чукове, гигантските машини за струговане и валцуване, говореха колко много трудът е станал привлекателен, необходим за тялото и радост за душата. Ехтяха песни и смехове, виеха се хора, които минаваха от хале в хале и постоянно превръщаха завода в огромна увеселителна зала.

Все още равнодушен, Рагю се разхождаше, вдигаше очи към високите, облени в слънце прозорци, гледаше блестящите от чистота плочници и стени, проявяваше интерес към машините, повечето от които му бяха непознати и наподобяваха гиганти от сложни механизми, способни да извършват най-тежките и най-тънките работи, които някога извършваха хората. Някои от тях имаха крака и ръце, за да се движат, за да хващат, за да стискат и да въртят метала с гъвкавите си, ловки и силни пръсти. Привлякоха го най-вече новите пещи за пудлуване, тия пещи, в които разбъркването се извършваше механически. Нима беше възможно топката разтопен метал да излиза готова и да минава направо под механическия чук? Ами електричеството, което движеше мостовете, което повдигаше чуковете, което караше да работи валцувачната машина, способна да покрие с релси цялата земя! Навсякъде беше това всемогъщо електричество, което бе станало истинска кръв за завода, циркулирайки от единия до другия край на цеховете, оживявайки всичко по пътя си, превърнало се в единствен източник на движение, топлина и светлина.

— Наистина — предаде се най-сетне Рагю — тук е много хубаво, много чисто и много просторно, много по-хубаво от предишните наши дупки, в които бяхме като свине над корито. Положително имате успехи, лошото е само, че още не сте намерили начин да осигурите рента от по сто хиляди франка за всеки гражданин.

— Ами че ние си имаме по сто хиляди франка рента — отвърна шеговито Бонер. — Ела да видиш.

И той го заведе в централните складове. Това бяха огромни плевни, огромни хамбари, огромни складови помещения, в които се натрупваше цялото производство, цялото богатство на Града. Всяка година се налагаше да ги разширяват, не знаеха вече къде да прибират реколтите, дори бяха намалили производството на фабрични предмети, за да се избегне задръстване. Никъде другаде така ясно не се виждаше неизчислимото богатство на един народ след премахването на посредниците, безделниците и крадците, всички ония, които преди живееха от труда на другите, без да произвеждат нещо. Целият народ при четиричасов работен ден натрупваше такова огромно богатство, че всеки човек разполагаше с всички блага, задоволяваше всичките си желания и не познаваше вече нито завистта, нито злобата, нито престъплението.

— Ето нашите ренти — повтаряше Бонер. — Тук всеки от нас може да взема колкото си иска. Не смяташ ли, че този щастлив живот не представлява за всеки от нас сто хиляди франка? Наистина ние всички сме еднакво богати и това, както ти казваш, отнема удоволствието, щом богатството не произлиза от нищетата на другите. Но все пак това има едно предимство — ние не се страхуваме, че ще бъдем ограбени или убити някоя вечер на улицата.

Той обясни и едно явление извън централните складове: прекия обмен между производителите на предмети, изработени в малките семейни работилници от домашните машини. Големите Работилници, големите обществени магазини може би ще изчезнат един ден и това ще бъде една нова крачка към повече свобода, към напълно свободния човек в свободното човечество.

Рагю го слушаше постепенно потресен от това извоювано щастие, с което още не искаше да се примири. И като не знаеше как да скрие вълнението си, извика:

— А ти, значи, сега си анархист!

Този път Бонер шумно се разсмя.

— О, драги приятелю, аз бях колективист и ти ме упрекна, че съм отстъпил от позициите си. Сега пък ме изкарваш анархист… Истината е, че ние вече не сме никакви от деня, в който се осъществи общата мечта за щастие, искреност и справедливост… И за да те убедя, ела да видиш още някои неща, с които ще завършим нашата обиколка.

Той го заведе зад централните складове, в подножието на Монбльозите, там, където зад каменна ограда някога бяха устроени първобитните грънчарски пещи на Ланж — една своеобразна работилница на свободолюбив занаятчия, живеещ извън обичаите и законите. Днес тук се издигаше просторната сграда на голяма фабрика за керамични и фаянсови изделия, произвеждащи също така тухли и оцветени с ярки цветове керемиди, с които бе украсен целият град. Когато видял, че малко по малко се отива към равенство, което премахва жестоката мизерия, Ланж склонил на другарските настоявания на Люк и се заел да подготвя ученици. В края на краищата, щом народът бил щастлив и радостен, значи и той можел да осъществи мечтата си — да изработва с ръцете си блестящи теракоти с цвета на златните класове, синчеца и маковете, с които толкова отдавна желаеше да украсява къщите, разпръснати сред зеленината на градините. И като че ли специално за него изграждаха град, щастливия град на освободените и възвърнали достойнството си работници. И под грубите пръсти на този работник разцъфтя с цялата примитивна сила и очарование на народното творчество красотата на едно прекрасно изкуство, водещо началото си от народа и предназначено за народа. Той не се отказа от обикновените изделия, от домашните глинени съдове, като тенджери, гърнета, стомни, чинии, изящни по форма и цветове, които внасяха славното очарование на изкуството и в най-малките занимания в обикновеното всекидневие. Освен това той всяка година разширяваше производството си, даряваше обществените сгради с прекрасни фризове, населяваше алеите с очарователни статуи, издигаше на площадите фонтани, наподобяващи големи букети, от които бликаха изворни води, свежи като вечната младост. А плеядата майстори, които бе създал по свое подобие от новите поколения, сега произвеждаха необикновено много изделия и влагаха изкуство и красота дори в гърнетата, използувани от домакините за туршии и конфитюри.

Намериха там Ланж на прага на фабриката, горе над няколкото стъпала на стълбището. Макар че навършваше седемдесет и пет години, ниският на ръст грънчар беше още силен. Квадратната му, недодялана глава все така беше обрасла с коса и брада, но сега те бяха бели като сняг. От живите му очи, светло усмихнати, блестеше безкрайна доброта, скрита в грубата му външност. Той беше заобиколен от група играещи деца, момчета и момичета, които се блъскаха помежду си с протегнати към него ръце, защото им раздаваше малки подаръци, както бе свикнал да прави всеки празник. Играчките бяха серийно изработени на ръка пъстри фигурки от печена глина, много грациозни, а някои от тях дори очарователни с комичното си изражение. Фигурките изобразяваха най-обикновени хора, раздвижени и засмени във всекидневните им занимания, плачещи и смеещи се деца, млади момичета, заети с домакинска работа, трудещи се работници, изобщо представяха живота с неговия непрекъснат, чудесен цъфтеж.

— Чакайте, чакайте, не се блъскайте, деца, има за всички… Ето, вземи, русичкото ми дете, за тебе е това момиченце, което обува чорапите си!… А за тебе, момичето ми, това дете, което се връща от училище! На̀ на тебе, черноочко, този ковач с чук!

Той викаше и се смееше, развеселен сред тия щастливи деца, които се караха за неговите добродушни мъже и жени, както той наричаше прелестните си фигурки.

— О, внимавайте! Не трябва да ги чупите… Поставете ги в стаите си, за да имате пред очите си приятни линии и красиви цветове. Така че, когато пораснете, да обичате красивото и доброто, а и самите вие да бъдете много хубави и много добри.

Такава беше неговата теория — на народа му трябва красота, за да бъде здрав и единен. Един народ може да бъде доволен само когато е умен и хармонично развит. Всичко в дома му, всичко около него, най-вече често използуваните предмети, инструментите, мебелите, целият дом трябваше да му напомнят за красотата. Глупава е вярата в превъзходството на аристократическото изкуство; нима изкуството с най-широк обхват, най-вълнуващото и най-човечното изкуство не е изкуството, което е най-близко до живота? Когато едно произведение е направено за всички, то става вълнуващо, величествено, огромно като света. Впрочем то произхожда от всички, то идва от недрата на човечеството, защото безсмъртната творба, която не се бои от времето, е рожба на народа, въплъщава една епоха, една цивилизация. Изкуството винаги разцъфтява в народа, за да го направи по-хубав, за да му придаде благоухание и блясък, толкова необходими за живота му, както насъщният хляб.

— Ето още един селянин, който жъне, още една жена, която пере! Вземи, това е за тебе, мила моя, вземи. А това за тебе, миличък мой… Това е всичко, сега бъдете послушни, целунете от мене майките и бащите си. Хайде вървете си, мили мои агънца, мили мои пиленца, животът е красив, животът е хубав!

Неподвижен и смълчан, Рагю слушаше с все по-голяма изненада. Накрая избухна с отвратително кикотене:

— Така значи, ти, анархистът, не искаш вече да хвърляш света във въздуха?

С рязко движение Ланж се обърна и го изгледа, без да го познае. Не се разсърди, а продължи да се смее.

— А, познаваш ме ти, името на когото не зная… Съвсем вярно е, че исках да хвърля света във въздуха. Крещях това навсякъде, по всички кръстопътища, проклинах проклетия град, предричах му скорошна гибел от меч и огън. Дори бях решил да стана съдник, да изгоря Боклер като мълния… Но какво да се прави? Положението се промени. Справедливостта ме обезоръжи. Градът се пречисти, изгради се отново и мога ли да го разруша сега, когато е осъществено всичко, което исках, всичко, за което мечтаех… Нали е така, Бонер? Мирът е настъпил.

И той, някогашният анархист, подаде ръка на бившия колективист, с когото бе водил ожесточени спорове.

— Щяхме да се изядем един друг, нали Бонер?… На едно мнение бяхме относно града на свободата, равенството и разбирателството, до който искахме да стигнем. Различаваше ни само пътят, който трябваше да следваме; тия, които вярваха, че трябва да се върви надясно, бяха готови да унищожат ония, които твърдяха, че трябва да се върви наляво… А сега, когато стигнахме целта, много глупаво ще бъде, ако продължаваме да се караме нали, Бонер? Мирът е сключен.

Бонер, задържал ръката на грънчаря, продължаваше да я стиска и да я друса сърдечно.

— Да, да, Ланж, грешили сме, като не сме се разбирали, и това може би ни е пречило да вървим напред. Или пък ние всички сме имали право, щом като сега сме се хванали за ръка и признаваме, че по същество сме желаели едно и също нещо.

— Е, нещата не са така, както го изисква абсолютната справедливост, не сме постигнали пълната свобода и любов — подзе Ланж. — Но да се надяваме, че тия момчета и тия момичета ще продължат делото и ще го завършат един ден… Чувате ли, мои пиленца, мои агънца, обичайте се силно един друг.

Отново се разнесоха викове и смях, но изведнъж Рагю заговори грубо:

— Я ми кажи ти, пропаднал анархисте, ожени ли се за твоята Босонога?

Изведнъж сълзи се появиха в очите на Ланж. Преди около двадесет години хубавото високо момиче, което той някога от милосърдие бе прибрал от пътя и което го обожаваше като робиня, беше починало в ръцете му след едно ужасно произшествие, станало по неизвестни още причини. Той разказваше, че при експлозия на една от неговите пещи желязната й врата изхвръкнала и ударила Босоногата в гърдите. Но истината положително е била съвсем друга: когато му е помагала в неговите опити с взривни вещества, тя навярно е била убита от експлозията при зареждането на ония прословути гърнета, които той с такова удоволствие подготвяше, за да ги постави в общината, в околийското управление, в съда, изобщо навсякъде, където имаше някаква власт, която трябваше да бъде унищожена. В продължение на месеци и години сърцето му бе плакало по тази загуба, а и днес пак сред толкова щастие той оплакваше тази така страстно и така нежно предана му любима, която заради неговото сърдечно състрадание му беше направила царски подарък, като завинаги му отдаде красотата си.

Ланж сурово се приближи до Рагю.

— Ти си зъл човек, защо измъчваш сърцето ми?… Кой си ти? Откъде идваш? Не знаеш ли, че моята скъпа жена е умряла и че аз още продължавам да й искам всяка вечер прошка, като се обвинявам, че съм я убил? Не станах лош човек само поради скъпия спомен за нея, защото тя продължава да е тук, тя е моят добър съветник… Но ти си зъл, не искам да те познавам, не искам да зная името ти. Махай се, махай се оттук!

Той беше прекрасен така разгневен в своята скръб. Под грубата му външност се криеше поетът, чието въображение някога избухваше за мрачно и величаво отмъщение, но сега този поет се беше разнежил, сърцето му трептеше от безкрайна доброта.

— Познаваш ли го? — попита Бонер загрижено. — Кажи ми кой е той?

— Не искам да го позная — повтори Ланж още по-гневно. — Нищо няма да кажа, да се махне, веднага да се махне!… За него няма място у нас.

И Бонер, убеден, че грънчарят е познал странника, лекичко измъкна Рагю, не желаейки да предизвика мъчително обяснение. Впрочем и Рагю, за да избегне караницата, го последва мълчаливо. Всичко, което виждаше, всичко, което чуваше, причиняваше болка в сърцето му, изпълваше го с горчиво съжаление, с безкрайна завист. И започна да се колебае пред това извоювано върховно щастие, на което не се радваше и никога нямаше да се радва.

Но вечерната картина на празнуващия Боклер съвсем го съсипа. Станало бе обичай в този първи ден на лятото всяко семейство да слага пред входа на дома си маса и да вечеря навън, на улицата, под погледа на минувачите. Това приличаше на братско приобщаване на целия Град, всички ядяха и пиеха публично, масите постепенно се доближаваха, образуваха една-единствена трапеза, превръщаха града в огромна пируваща зала, а народът в нея — в едно единно семейство.

От седем часа, когато слънцето още светеше, масите бяха изнесени и украсени с рози, с онова изобилие от рози, чието благоухание изпълваше от сутринта Боклер. Белите покривки, чиниите с орнаменти, кристалните и сребърните сервизи весело блестяха под пурпурните лъчи на залеза. Поради това, че сребърните монети щяха да бъдат премахнати, сега всеки си имаше сребърно канче вместо някогашното тенекиено. Бонер искаше Рагю непременно да седне на неговата маса, на масата на внучката му Клодин, омъжена за един от синовете на Люк — за Шарл Фроман.

— Водя ви един гост — каза той просто, без да споменава името му. — Един приятел, другоземец.

Всички отвърнаха:

— Да бъде добре дошъл!

Бонер настани Рагю до себе си. Масата беше дълга, четири поколения седяха лакът до лакът. Тук пред погледа на Бонер бяха синът му Люсиен, и снаха му Луиз Мазел, които бяха прехвърлили петдесетте, внучката му Клодин със съпруга си Шарл Фроман, които бяха в зряла възраст, а също и правнучката му Алис, едно очарователно осемгодишно момиченце. На масата седяха и други близки и далечни роднини. Той обясни, че е необходима гигантска маса, ако и другите му три деца Антоанет, Зое и Северен не бяха отишли да вечерят на съседните маси при своите деца. И шегувайки се, каза, че при десерта масите ще се съединят, така че всички ще бъдат заедно.

С особено внимание Рагю гледаше Луиз Мазел, все още хубава и жива, с изящна глава като на капризна коза. Учудваше го нежното отношение на тази буржоазна щерка към нейния съпруг Люсиен, син на работници. Той се наведе и шепнешком попита Бонер:

— Значи, Мазелови са умрели?

— Да, от голям страх, че ще загубят рентите си. Рязкото спадане на държавните ценни книжа, последователното снижаване на процента ги срази като мълния. Пръв си отиде съпругът, този привърженик на божествения мързел, съкрушен от мисълта, че може би ще се наложи отново да работи. Жена му не живя дълго след него, тя дори престана да се лекува от въображаемата болест, не смееше да излиза навън, упорито уверена, че могат да я заколят на улицата, щом като й отнемат рентата. Напразно дъщеря й искаше да я прибере в дома си; тя се задушаваше при мисълта, че ще трябва да я хранят други; намериха я с посиняло лице, получила апоплектичен удар, забила нос в един куп от своите ценни книжа, изгубили вече стойността си. Нещастни хора! Отидоха си, без да разберат, уплашени, съсипани, обвинявайки, че светът се е обърнал наопаки.

Рагю поклати глава, без да изпита съжаление към тези буржоа, но считайки като тях, че няма живот в един свят, от който е изгонен мързелът. И той отново започна да разглежда, помрачен от все по-веселите лица на сътрапезниците, от изобилието и разкоша на масата, които като че ли бяха нещо естествено, а не плод на суета. Всички жени бяха облечени в еднакви празнични рокли, от една и съща прелестна светла коприна и в косите на всички блестяха еднакви скъпоценни камъни — рубини, сапфири и изумруди. Тук още по-любими бяха цветята, прекрасните рози. По средата на вечерята, която се състоеше от много прости, но фино приготвени ястия, най-вече от зеленчуци и плодове, поднасяни в сребърни блюда, се разнесоха весели песни, с които хората прославяха и се сбогуваха със залязващото слънце, напълно уверени в щастливата утрешна зора. И тогава се случи нещо прекрасно: всички птици от околността — синигерчета, червеношийки, кадънки и обикновени врабчета — налетяха върху масите, преди да се приберат за нощуване в потъмнялата зеленина. Идваха отвред, смело кацаха по раменете на хората, слизаха да кълват трохите по покривките, приемаха лакомствата от ръцете на децата и жените. Откакто Боклер бе станал Град на разбирателството и мира, те не се плашеха от добрите граждани, не се страхуваха от капани и изстрели; бяха се сближили с хората, бяха станали членове на техните семейства, така че всяка градина си имаше гости, които вземаха своя дял от общата храна.

— О, ето нашите малки приятели! — извика Бонер. — Как писукат! Знаят, че днес е празник… Алис, натроши им хляб.

И Рагю с потъмняло лице и с тъжни очи продължаваше да гледа как птиците се спускат от всички страни като вихрушка от малки леки перца, позлатени от последните слънчеви лъчи. Те се спускаха от клоните, после някои хвръкваха и пак се връщаха. При десерта настроението стана по-весело, толкова много малки крачета пъргаво подскачаха сред черешите и розите. От цялото това блаженство и великолепие, което бе видял от сутринта досега, тия птици най-очарователно и най-ясно говореха колко спокойно и щастливо живее този възроден народ.

Той внезапно стана и се обърна към Бонер:

— Задушавам се, трябва да се раздвижа… Освен това искам още да погледам, искам да видя всичко, всички маси, всички сътрапезници.

Бонер добре го разбра. Не искаше ли той да види Люк и Жозин, към които беше насочено любопитството му, откакто се бе върнал? Избягвайки още едно решително обяснение, той отвърна просто:

— Добре, всичко ще ти покажа, ще обиколим масите.

Първата маса пред съседната къща беше масата на Морфенови. На централно място седеше Малкия Да, а до него жена му Онорин Кафио. И двамата бяха с побелели коси; тук бяха синът им Раймон и жена му Терез Фроман с най-големия им син Морис Морфен, едно едро момче, навършило вече деветнадесет години. Срещу тях беше поколението на Синеоката, вдовицата на Ахил Гурие, чиито големи небесносини очи бяха запазили безкрайната си синева, макар че бе навършила седемдесет години. Самата тя скоро щеше да стане прабаба по линията на нейния внук Фелисиен, син на дъщеря й Леони, омъжена за Северен Бонер, който се беше оженил за Елен, дъщеря на Полин Фроман и Андре Жоливе. Всички изброени присъствуваха на масата, а последните двама бяха довели и другата си дъщеря. Шегуваха се с Елен, предлагаха й да нарече първата си рожба Грегоар, а в същото време петнадесетгодишната й сестра Берт слушаше усмихната любезностите на своя братовчед Раймон. Берт и Раймон се очертаваха като една бъдеща влюбена двойка.

Появата на Бонер, който намери на тази маса най-малкия си син Северен, предизвика радостни възклицания. А Рагю, който все повече се объркваше в този лабиринт от бракове, поиска да види седналите на тази маса две дъщери на Фроман, навършващи вече четиридесетте, Терез и Полин, все още пленителни със свежата си и здрава красота. А след като видя Синеоката, той си спомни за бившия кмет Гурие и бившия околийски управител Шатлар и поиска да узнае какво бе станало с тях. Бяха угаснали един след друг, свързани в тясно приятелство, което още повече се засили, след като двамата загубиха красивата Леонор. Гурие, който пръв умря, трудно свикваше с новия порядък на нещата, често вдигаше ръце към небето като озадачен господар, на когото са отнели собствеността, и говореше за миналото със старческа меланхолия; и той, който някога толкова много бе против свещениците, съжаляваше за католическите обреди — първото причастие, тържествените шествия, каденето с тамян и биенето на камбаните. С Шатлар бе обратно. Този таен анархист, прикривал се с дипломатическа сдържаност, завърши живота си така, както бе мечтал — умря щастлив, забравен в този възроден и тържествуващ Боклер, изчезна мълчаливо заедно с режима, чието погребално шествие придружаваше така благоговейно, сякаш самият той бе завлечен в небитието при падането на последното министерство. Но по-възвишена и по-красива от неговата смърт бе смъртта на председателя Гом, за която напомняше присъствието на неговия внук Андре и на правнучките му Елен и Берт. Той бе живял до деветдесет и две годишна възраст само със своя внук, тъгувайки за неудачния си, мъченически живот. В деня, в който бяха затворили съда и затвора, той се бе почувствувал освободен от проклятието да бъде съдия през целия си живот. Да бъдеш човек, който съди другите хора, като приемаш, че си представител на непогрешимата истина, на абсолютното правосъдие въпреки възможните слабости на разума и сърцето си — тази мисъл го караше да изтръпва, хвърляше го в мъчителни съмнения и страшни угризения на съвестта и го обземаше ужас при мисълта, че е бил лош съдия. В края на краищата се възцари справедливостта, която се страхуваше, че няма да види; но това не беше справедливостта на пристрастен социален строй, управляващ с меч, с който защищава шепа грабители и с който удря безчислената тълпа от нещастни роби, но справедливостта на свободния човек към свободния човек, справедливост, която дава на всекиго заслужения дял от щастието и която носи истината, братството и мира. Сутринта, преди да умре, той повика един бивш бракониер, когото някога бе осъдил на тежко наказание за убийство на един стражар, ударил го със сабята си; и Гом публично се разкая, разказа на висок глас съмненията, които бяха тровили кариерата му на съдия, изброи всичко, което бе крил дотогава — престъпленията на кодекса, грешките и лъжите на закона, на всички тия оръдия на потисничеството и социалната ненавист, на цялата тази покварена почва, върху която никнеха заразата на кражбите и убийствата.

— Значи, това семейство, което седи на тази маса — подзе Рагю, — този Фелисиен и тази Елен, при които се спряхме за малко тази сутрин, са внуци едновременно на Фроманови, Морфенови, Жоливе и Гом?… И кръвта на тия враждебни помежду им родове не ги ли отравя, като тече сега във вените им?

— Ами не — отвърна спокойно Бонер. — Те са се сдобрили и расата е станала по-красива и по-силна.

Ново огорчение чакаше Рагю на следващата маса. Тази маса беше на Бурон, неговият бивш другар, някогашния компаньон в безделието и пиянството, на когото той влияеше и когото толкова лесно развращаваше. Сега Бурон беше щастлив, Бурон беше спасен, а той, Рагю, беше останал сам в своя ад! Въпреки напредналата си възраст той наистина ликуваше до жена си, вечно веселата Бабет, чиято хубава, неизменна мечта се беше сбъднала, като беше настъпило време на вечно безоблачно синьо небе, без тя дори да се изненада. Нима това не бе напълно естествено? Бяха щастливи, защото в края на краищата трябва да бъдат щастливи. А около тях поколението им беше безбройно. Най-напред Март, най-голямата им дъщеря, се бе омъжила за Огюст Лабок и бе родила Адолф, който се ожени за Жермен, дъщеря на Зое Бонер и Никола Ивоно. След това най-малкият им син Себастиан се бе оженил за Агат Фошар и от този брак се роди Клементин, която пък се бе омъжила за Александър Фейа, сина на Леон Фейа и Еужени Ивоно. На масата бяха две момиченца, представителки на четвъртото поколение, петгодишните Симон Лабок и Амели Фейа. Присъствуваха и други роднини — Луи Фошар, оженен за Жулиен Дашьо, и тяхната дъщеря Лор, Еварист Митен с жена си Олимп Ланфан и сина им Иполит, а всъщност Лор и Иполит също бяха женени и с тях беше осемгодишният им син Франсоа, който също така беше от четвъртото поколение. В празнуващия Боклер нямаше да се намери по-голяма маса, на която да седят размесени потомците на Бурон, Лабок, Бонер, Ивоно, Фошар, Фейа, Дашьо, Ланфан и Митен.

Бонер, който и тук намери една от своите потомки, Зое, разказваше на Рагю за съдбата на тия, които бяха умрели. Затъпелият Фошар и неговата вечно опечалена жена Натали бяха си отишли от тоя свят, без да разберат промените, като пазеха да не им откраднат хляба, който всъщност бе вече безплатен. Фейа, преди да умре, има щастието да види разцвета на обширното владение на комбетци, което бе негово дело. Ланфан и Ивоно го последваха, потънаха в тая разумно обичана и вече смело оплодотворявана земя. С Дашьо, Кафио и Лабокови изчезнаха всички бивши търговци, а красивата хлебарка, добрата госпожа Митен, достигна дълбока старост и до смъртта си бе все така добра и хубава.

Рагю престана да слуша, но не откъсваше очи от Бурон.

— Колко млад изглежда! — прошепна той. — А пък неговата Бабет се смее все така хубаво!

Той си спомни някогашните гуляи, когато с Бурон се застояваха до късно у Кафио, злословеха против господарите и се прибираха мъртво пияни. Припомни си своя дълъг мизерен живот, петдесетте години, загубени в търкаляне от работилница в болница из този широк свят. Сега, когато опитът беше направен, когато трудът беше реорганизиран и възроден, неговият полузагубен преди другар е спасен, докато той, който се е върнал тук, е съсипан вече от предишния окаян и мъчителен труд, от несправедливия наемен труд, който отравя и разрушава. В този миг стана нещо очарователно, което съвсем го измъчи. Симон Лабок, дъщеря на Адолф и Жермен, едно петгодишно русо момиченце, правнучка на Бурон, грабна с мъничките си ръчички шепа рози от масата и като се усмихваше, ги изсипа върху побелялата глава на своя прадядо.

— Ето, дядо Бурон, рози, много рози за тебе! Да ви бъдат като венец… Ето още и още! Рози по косата ти, рози в ушите ти, рози по носа ти, рози навсякъде! Честит празник, честит празник, дядо Бурон.

Цялата маса се смееше, ръкопляскаше, приветствуваше прадядото. Рагю побягна, увличайки със себе си Бонер. Той трепереше и едва се държеше на краката си. Когато бяха малко встрани, той се обърна рязко към него с глух глас:

— Слушай, защо да мълча повече? Аз дойдох тук, за да видя само тях… Къде са? Покажи ми ги!

Говореше за Люк и Жозин. Но тъй като Бонер, който го разбра, не бързаше да отговори, Рагю продължи:

— Развеждаш ме от сутринта, аз се преструвам, че всичко ме интересува, обаче мисля само за тях, само те ме привличат, защото само те ме доведоха дотук, принуждавайки ме да преодолявам умора и страдания… Далече оттук аз знаех, че не съм го убил, че и двамата са живи, нали така? Знаех, че имат много деца, че са щастливи и в пълен разцвет — нали така?

Бонер размишляваше. Като се страхуваше от скандал, той досега забавяше неизбежната среща. Но нима тактиката му не бе увенчана с успех? Нима не бе поразил Рагю с някакъв свещен ужас пред величието на осъщественото дело? Сега виждаше, че Рагю е изумен, разтреперан, безсилен за ново престъпление. И затова Бонер отговори със спокойното си добродушие:

— Искаш да ги видиш ли, драги? Ще ти ги покажа. Ти наистина ще видиш щастливи хора.

Масата на Люк беше непосредствено след масата на Буронови. Той седеше по средата, Жозин беше от дясната му страна, а от лявата му — Сьорет и Жордан. Сюзан също беше тук, тя седеше срещу Люк, до нея бяха Нане и Низ, които бяха вече станали дядо и баба; русите коси и на двамата бяха малко избелели, но очите им гледаха весело, както в далечното минало, когато приличаха на малки къдрави агънца. Около масата беше цялото потомство на Люк и Жозин. Илер, най-големият им син, беше женен за Колет, дъщерята на Нане и Низ, която му бе родила Мариет, навършваща вече петнадесет години; Пол Боажелен и Антоанет Бонер имаха син Людовик, който скоро щеше да стане на двадесет години; Людовик и Мариет, които си бяха дали дума да се оженят, седяха един до друг, шушукаха си тайни и нежно си разменяха усмивки. До тях беше Жюл, най-малкият син на Фроманови, оженен за Селин, дъщерята на Арсен Ланфан и Еулали Лабок, баща на ангелски красивото момченце Ришар, любимец на дядо си Люк. Тук бяха и всички други роднини, на тази маса кръвта на враждуващите някога помежду си Фроман, Боажелен и Делаво се беше съединила с кръвта на Бонер, Лабок и Ланфан, олицетворяващи ръчния труд, търговията и земеделието, всички социални пластове, от които бе създаден новият град, сегашният Боклер на справедливостта и мира.

Когато Рагю се приближи, един последен лъч на залязващото слънце освети тържествено масата и сред това величие заблестяха букетите от рози, сребърните блюда, тънките копринени платове и украсените с диаманти коси на жените. В този миг на сбогуване с небесното светило най-очарователно бе ликуването на птиците от околността, които бързо се спуснаха още веднъж върху масите, преди да се приберат да спят по клоните на дърветата. Те прииждаха с такова летене и с такъв плясък на криле, че покриваха цялата маса с жив сняг от малки топли перца. Приятелски ръце хващаха птиците, галеха ги и отново ги пускаха да хвърчат. И тази доверчивост на червеношийките и кадънките беше безкрайно трогателна, прославяше в спокойната нощ съюза, сключен завинаги между всички същества, световния мир, който царуваше между хората, животните и предметите.

— О, дядо Люк — извика момченцето Ришар, — я виж как едно синигерче пие вода от чашата на баба Жозин!

Това беше истина. Картината развесели и развълнува Люк, основателя на града. Водата в чашата беше от тази свежа и чиста вода, която той бе каптирал в скалите на Монбльозите и от която сякаш се бе родил целият град с градините, булевардите и бликащите фонтани. Той взе чашата си и я вдигна към пурпурното слънце, като каза:

— Да пием, Жозин, да пием за здравето на нашия щастлив Град!

И когато Жозин, която, макар и с побеляла кота, беше останала за него любимата жена и нежната другарка, засмяна допря устните си до чашата, Люк пи и продължи:

— За здравето на нашия град, чийто празник чествуваме днес!… Нека той непрекъснато се разширява, нека расте на свобода, нека процъфтява, нека става все по-красив и нека завладее целия свят за делото на световната хармония!

Под залязващото слънце, което го обкръжаваше като ореол, той изглеждаше прекрасен, изпълнен още с младежка сила, с вяра и тържествуваща радост. Без да се гордее, без да проявява надменност, той просто изразяваше щастието си, че най-сетне вижда делото си укрепнало. Той беше основателят, създателят, бащата и всички тия радостни хора, всички тия пируващи по всички маси, празнуващи Труда и плодородието на лятото, бяха неговият народ, неговите приятели, неговите роднини, неговото семейство, което непрекъснато се увеличава, става все по-задружно и все по-благоденствуващо. Изпълненото с пламенна нежност пожелание към неговия град беше, посрещнато с радостен вик, който избухна от всички маси чак до далечните булеварди и се издигна във вечерното небе. Всички бяха станали прави, пиеха за здравето на Люк и Жозин, за тази двойка герои, патриарси на труда — за нея, спасената, възпятата като съпруга и майка, и за него, изкупителя, който, за да я спаси, беше спасил от неправдите, беззаконието и страданието целия нещастен свят на наемния труд. Беше миг на прослава и възхвала, на страстна благодарност на огромната тълпа, на награда за такава силна вяра, за окончателното влизане в лоното на славата и любовта.

Под вихъра на апотеоза, който се носеше, Рагю цял се разтрепери, изтръпна и побледня. Той не можа да понесе блясъка на красотата и добротата, които се излъчваха от Люк и Жозин. Той отстъпи назад, залитна и беше готов да побегне, когато Люк го забеляза и се обърна към Бонер:

— О, приятелю, липсвахте ми в този радостен ден, защото вие бяхте моят двойник, най-смелият, най-мъдрият, най-силният от всички труженици на делото, не трябва да ме чествуват, без да чествуват и вас… Кажете ми кой е този старец с вас?

— Един чужденец!

— Чужденец! Нека дойде, нека яде с нас от хляба на нашите ниви, нека пие от водата на нашите извори! Нашият град е град на гостоприемството и мира на всички хора… Жозин, направи място, а вие, приятелю наш, когото не познаваме, приближете се, седнете между мене и жена ми, защото във ваше лице искаме да почетем всички наши непознати братя от другите градове на света.

Обзет сякаш от някакъв свещен ужас, Рагю отстъпи пак назад.

— Не, не! Не мога!

— Защо да не можете? — попита кротко Люк. — Ако идвате отдалече, ако сте изморени, вие тук ще намерите помощ и утеха. Няма да ви питаме нито за името ви, нито за миналото ви. Ние всичко опрощаваме, у нас царува братството и щастието на всеки е в щастието на другите… Кажи му и ти, мила съпруго, тия неща, които от твоята уста ще звучат по-нежно и по-убедително, защото аз като че ли успях само да изплаша чужденеца.

Тогава и Жозин каза:

— Вземете, приятелю, нашата чаша! Защо да не пиете за наше и за ваше здраве? Вие идвате отдалече, тук ще бъдете наш брат и на нас ще ни бъде приятно да увеличим семейството си. Сега в Боклер е обичай в празнични дни хората да си разменят целувката на мира, която опрощава всичко… Вземете и пийте за любовта между всички!

Но Рагю, още по-бледен и по-разтреперан, отстъпи пак назад, сякаш поразен от ужаса на светотатството.

— Не, не! Не мога!

В този миг Люк и Жозин не се ли усъмниха в истината, не познаха ли нещастника, който се бе върнал, за да страда отново, след като толкова дълго време бе влачил бремето на леността и покварата? Те го изгледаха с очи, изпълнени с щастлива доброта, засенчена от голяма мъка и страдание. Люк каза непринудено:

— Вървете, където искате, щам не можете да бъдете член на нашето семейство сега, когато то все повече се сплотява, става все по-единно. Погледнете, погледнете! Ето че всичко се слива, масите се съединяват, скоро ще има само една маса за целия този Град на братя!

И наистина сътрапезниците започнаха да се приближават, като че ли всяка маса крачеше към съседната маса, малко по малко масите се спояваха една с друга, както обикновено ставаше винаги в края на тази обща вечеря при чествуване деня на лятото в една хубава юнска вечер. Това ставаше съвсем естествено — отначало по време на десерта децата като вестители ходеха от маса на маса, а после възрастните от едно и също семейство, седнали на други трапези поради роднински връзки, се стремяха към масата на своите родители, желаейки да се съберат заедно. Нима Северен Бонер от масата на Морфен, Зое Бонер от масата на Бурон и Антоанет Бонер от масата на Люк можеха да устоят на притегателна сила на бащината маса, където се намираше най-големият им брат Люсиен? А Фроманови бяха разпръснати като житни зърна, посети в различни бразди — Шарл у Бонерови, Терез и Полин у Морфенови; копнеейки да бъдат с баща си, как можеха те да не дадат тласък, да не поведат другите при основателя и създателя? Така се стигна до това изумително зрелище — масите да тръгнат, да се настигнат и така да се съединят, че да образуват една–единствена маса през целия ликуващ Град. По булевардите, пред вратите на празнуващите къщи имаше една обща трапеза; пасхата на този братски народ щеше да завърши под звездното небе като едно масово приобщаване, на което хората, опрели лакът до лакът, седяха около една и съща маса, отрупана с рози. Целият град участвуваше в един гигантски банкет, семействата се смесваха, сливаха се в едно-единствено семейство, едно и също дишане повдигаше всички гърди и една и съща любов караше да туптят всички сърца. От високото чисто небе се спускаше един прелестен, всеобхватен покой, една хармония на световете и на хората.

Бонер не се беше намесил в разговора, но не изпускаше Рагю от погледа си, наблюдаваше как в него се извършва очакваната промяна през този ден, в който изненадите една след друга го бяха разтърсвали, докато се стигна сега до този блестящ финал, който го ужаси и напълно съкруши. Видя го толкова сломен, толкова разтреперан, че му подаде ръка.

— Ела да походим малко, вечерният въздух е толкова приятен… Кажи ми дали сега повярва, че ние сме щастливи? Нали добре видя, че човек може да работи и да бъде щастлив, защото само в труда има радост, здраве и пълноценен живот. Да работиш — това просто значи да живееш. Необходима е била една религия на страданието и на смъртта, за да превърне труда в проклятие и да обяви като блаженство в рая вечния мързел… Трудът не е наш господар, той е дишането на нашите гърди, кръвта на вените ни, единственият смисъл на нашия живот, двигателят на любовта, на сътворяването, на човешкото безсмъртие.

Но, чувствувайки се победен, Рагю не искаше вече да спори, сякаш бе съсипан от умора и отегчен до смърт.

— Ах, оставете ме, оставете ме!… Аз съм страхливец, едно дете би имало повече смелост от мене и затова се презирам.

После продължи с тих глас:

— Бях дошъл, за да убия и двамата… Ах, какво безкрайно пътуване, пътища и само пътища, години на безсмислени обиколки през непознати страни само с тази единствена злоба в сърцето да се върна в Боклер, да намеря този мъж и тази жена, за да им забия в тялото този нож, с който така лошо си послужих някога!… А ето че ти добре се подигра с мене, аз се разтреперих пред тях, отстъпих като страхливец, щом ги видях толкова хубави, толкова величествени, толкова лъчезарни!

Бонер изтръпна при тази изповед. Още снощи го бе обзело мрачно вълнение, предчувствувайки замисленото престъпление. А сега вече изпитваше състрадание към съсипания нещастник.

— Ела, ела, клетниче, у дома, за да преспиш и тази нощ. Утре ще видим какво ще правим.

— Да спя пак при тебе? О, не, не! Отивам си, отивам си веднага.

— Но ти не можеш да тръгнеш в този час, много си уморен, много си слаб… Защо не останеш при нас? Ще се успокоиш, ще изпиташ нашето щастие.

— О, не, не! Трябва веднага да тръгна, веднага. Грънчарят добре ми го каза, за мене няма място у вас.

И с глас на грешник, осъден на вечни мъки, с тъпа ярост той продължи:

— Не мога да гледам вашето щастие. Много бих страдал.

След тия думи Бонер повече не настоя, обзе го безпокойство, сякаш смътен ужас. Той мълчаливо отведе в дома си Рагю, който взе торбата и тоягата си и не поиска да дочака края на вечерята. Не си размениха нито дума, нито жест за сбогуване. И Бонер видя как този човек, този нещастен и съсипан старец, тръгна с несигурна крачка и изчезна в далечината, в бавно спускащата се нощ.

Но Рагю не можа да се измъкне веднага от празничния Боклер. Той бавно премина клисурата Бриа, с мъка, крачка по крачка, се изкачи нагоре в скалите на Монбльозите. После, когато вече беше над града, той се обърна назад и изведнъж го видя целия. Необятното тъмносиньо чисто небе блестеше от звезди. И в тази тиха, хубава юнска нощ градът се разстилаше като едно друго небе, обсипано също така с безброй малки светила. Това бяха хиляди и хиляди електрически лампи, запалени над празничните маси и сред зеленината на парковете. Той отново се изправи пред тия маси, отново ги видя като нарисувани с пламтящи линии да тържествуват сред мрака. Те се бяха разтегнали надалече, стигаха до хоризонта. Той чуваше смеха и песните, все още продължаваше да присъствува на това гигантско пиршество на един цял народ, седнал там като едно братско семейство.

И той пак се опита да избяга, изкачи се още по-високо, но когато отново се обърна назад, пак видя Града, който сияеше още по-силно. Той се изкачи още по-горе и продължи да се изкачва. Но колкото повече се изкачваше, обърнеше ли се, Градът му изглеждаше все по-голям, прострял се в цялата равнина, превърнал се в небе с безкрайна тъмна синевина и искрящи звезди. Смехът и песните долитаха до него все по-ясно — голямото човешко семейство празнуваше радостта от труда върху плодородната земя. И той тръгна, вече без да се обръща, вървя дълго, много дълго, докато се изгуби в мрака.

V

Изминаха още години и неизбежната смърт, добрата труженица за вечен живот, вършеше своето дело, отнасяше един по един хората, които бяха изпълнили задачите си. Бурон замина пръв, после жена му Бабет, която бе в добро настроение до последния си дъх. След това си отидоха Малкия Да и Синеоката, с очи като безкрайното синьо небе. Ланж умря, след като извая с пръсти една последна фигурка, едно прелестно босоного момиче, наподобяващо неговата Босонога. Нане и Низ изчезнаха още млади, слети сякаш в целувка. Накрая Бонер свърши като герой, изправен, погълнат като че ли от вихъра на труда един ден, когато бе отишъл в завода, за да види един гигантски чук, който с всеки удар изковаваше по един детайл.

От цялото тяхно поколение, от всички основатели и творци на тържествуващия Боклер, останаха само Люк и Жордан, обкръжени с любовта и нежните грижи на Жозин, Сьорет и Сюзан. И трите жени, изумително здрави и силни за напредналата си възраст, сякаш живееха само за да им бъдат непрекъснато в помощ и подкрепа. Откакто започна трудно да ходи, защото краката му малко по малко се схващаха, Люк постоянно седеше като прикован в един фотьойл; Сюзан беше дошла да живее в дома му, за да споделя с Жозин честта да му слугува. Той беше навършил осемдесет години, но си беше останал неизменно весел и с напълно запазен разум и щеше да бъде съвсем млад, както сам казваше със смях, ако не бяха тия проклети крака, които му тежели като олово. Сьорет също така не напускаше своя брат Жордан, който продължаваше да се труди в лабораторията си, от която не излизаше, а сега и спеше в нея. Той беше десет години по-голям от Люк, на деветдесет години още работеше бавно и системно и на това дължеше огромното си дело; беше неуморим, разумен и волеви в труда, докато и най-здравите му връстници отдавна вече спяха в земята.

Жордан често повтаряше със своя тих, слаб глас:

— Умрели са тия, които са искали да умрат, защото човек не може да умре, докато има да прави нещо. Много съм зле със здравето, но въпреки това ще доживея до дълбока старост, ще умра чак в деня, в който ще завърша делото си… Ще видите, ще видите! Аз ще зная точно този ден и ще ви предупредя, мили приятели, като ви кажа: сбогом, моят ден свърши, ще заспя.

Така че Жордан продължаваше да работи, защото според него още не беше завършил делото си. Той вечно бе увит в своите одеяла, пиеше само топло, за да не се простуди, почиваше продължително, полулегнал на шезлонг, помежду малкото часове, които отделяше за научните си търсения. Но и тия два-три часа му стигаха, за да върши огромна работа, защото се трудеше методично за осъществяването на задачите си. А Сьорет, много внимателна и напълно самопожертвувала се, не се отделяше от брат си, сякаш беше негов двойник; тя не допускаше никого до него и му беше едновременно и болногледачка, и секретарка и помощничка в лабораторията. В дните, когато ръцете му биваха много слаби, безсилни за работа, тя изпълняваше неговите замисли, успяваше да бъде едно продължение на живота му.

Жордан считаше, че делото му ще бъде завършено само в деня, в който ще даде на новия Град благотворното електричество в неограничено количество, колкото си иска, както е неизчерпаема водата в реката, както е безмерен въздухът, който всеки свободно диша. С около шестдесетгодишен труд той бе направил много, за да стигне до това решение; беше решил на последователни етапи задачите, които преследваше. Най-напред бе успял да премахне разходите по транспорта, като изгаряше каменните въглища пред шахтите, под парните котли, и по кабели прехвърляше почти без загуба във всеки завод така получената електрическа енергия. После беше изобретил дълготърсения апарат за непосредственото превръщане на съдържащата се в каменните въглища калорична топлинна енергия в електрическа енергия, без да се минава през етапа на механичната енергия. Този метод, който премахваше използуването на парния котел, беше едно значително усъвършенствуване с икономия повече от петдесет на сто; и откакто можеше да зарежда направо динамомашините чрез простото изгаряне на каменните въглища, той успя да пусне в действие своите електрически пещи, да направи преврат в металургията и вече да снабдява изобилно града с електричество за всички обществени и домакински нужди. Но тази електрическа енергия все още струваше много скъпо, а той искаше да я направи безплатна, достъпна за всички като вятъра, който духа. След това го обзе ужас при мисълта, че е възможно, дори допустимо, да се изчерпят каменовъглените мини. Може би след не повече от един век, когато въглищата ще липсват, да настъпи краят на сегашния свят; няма ли тогава да замре индустрията, транспортът, човечеството да се парализира и да изстине като едно голямо тяло, чието кръвообращение е спряло? Той с тревога гледаше как изгаря всеки тон от тия каменни въглища, без които светът не можеше да съществува, като си казваше: „Още един тон по-малко!“ И този слаб, болнав, вечно кашлящ човек, който с единия си крак бе в гроба, се измъчваше от мисълта за катастрофата, която застрашаваше бъдещите поколения, и се кълнеше, че няма да умре, преди да им подари един източник на сила, един неизчерпаем източник на живот, с помощта на който ще бъдат създадени цивилизацията и щастието им. И затова продължаваше да работи.

И съвсем естествено бе Жордан да помисли най-напред за водопадите. Това беше примитивната механическа сила, която се използуваше с успех в планинските страни въпреки капризите на потоците, фаталното намаляване на водите по време на суша. Обаче за съжаление няколкото рекички в Монбльозите бяха почти пресъхнали поради каптиране на изворите и нямаха необходимата енергия. Освен това те не можеха да дават редовно една постоянна, доста голяма сила за осъществяването на огромната му цел. После Жордан помисли да използува морските приливи и отливи, безмерната сила на непрекъснато движещите се океански води, разбиващи се в бреговете. Преди него други учени се бяха занимавали с въпроса, така че той продължи проучванията им, дори изобрети апарати за провеждане на опитите. Разстоянието между Боклер и морето не беше пречка, защото пренасянето на електрическата енергия на далечни разстояния сега се извършваше без загуби. Но друга една идея започна да го завладява напълно, да го хвърля в изумителна мечта, която в края на краищата се превърна в негово дело при мисълта, че ако я осъществи, ще дари щастие на света.

Открай време този слаб и зиморничав Жордан страстно обичаше слънцето. Следваше пътя му в небето, гледаше всяка вечер как залязва, като изтръпваше от страх пред настъпващия мрак; а понякога сутрин ставаше много рано, за да се радва на изгрева. Ако това слънце потънеше в морето и не се покажеше вече, каква безкрайна, ледена и смъртоносна нощ щеше да настъпи за нещастното човечество! И затова той благоговееше пред божественото слънце, бащата на нашия свят, твореца и регулатора, който, след като извлякъл живите същества от калта, от неизброими векове насам ги топли, за да се развиват и размножават, и ги храни с плодовете на земята. То е вечният извор на живота, защото е източник на светлина, топлина, движение. Така прославеното слънце царува като много силен, много добър и много справедлив цар, като необходим бог, без който нищо не би съществувало и чието изчезване би предизвикало смъртта на всичко живо. А щом е така, защо слънцето не продължи, не завърши делото на Жордан? В продължение на хиляди години то е натрупвало благотворната си топлина в растенията и дърветата, от които са създадени каменните въглища. В продължение на хиляди години каменните въглища се натрупвали в недрата на земята, като пазели за наши нужди този огромен запас от топлина, който ни поднасят като неоценим подарък в момента, когато нашата цивилизация придобива нов блясък. Значи, сега трябва да се обърнем пак за помощ към щедрото слънце, което ще продължи да дава на своето творение, на света и на човека, все повече живот, повече истина и повече справедливост, цялото бленувано щастие. Щом изчезва всяка вечер, щом избледнява през зимата, ще трябва да му поискаме да ни остави една голяма част от своя пламък, за да можем да дочакваме всяка сутрин неговото завръщане и да изтърпяваме без страдания студените сезони. По този начин въпросът се поставяше едновременно просто и изумително — човекът трябваше да се обърне направо към слънцето, да хване слънчевата топлина и с помощта на специални апарати да я превърне в електричество, огромни количества от което ще трябва да запази в непропускаеми резервоари. По такъв начин непрекъснато ще има един неизчерпаем източник, който ще се използува при нужда. През горещите летни дни ще се събират слънчеви лъчи, ще се натрупват в плевни и хамбари като богата жътва. А после, когато нощите станат дълги, когато настъпи зимата с нейните мъгли и студове, оттам ще се взема светлина, топлина и двигателна сила, необходими за щастливия живот на цялото човечество. И тази електрическа енергия, отнета от съзидателното слънце и опитомена от човека, ще му служи покорно и ще бъде винаги готова да облекчава усилието му, да превръща труда му в източник на радост и здраве, в справедлив разпределител на богатствата, в закон и истински култ на живота.

С мечтата на Жордан се бяха занимавали вече и други умове, някои учени дори бяха успели да изобретят малки апарати, които улавяха слънчевата топлина и я превръщаха в електричество, но това бяха уреди само за лабораторни изследвания, произвеждащи незначителни количества енергия. Задачата трябваше да се реши практически в голям мащаб, така че да се пълнят огромни резервоари, които да задоволяват нуждите на един цял народ. И затова години наред хората вече гледаха как в бившия парк на Крешри Жордан строи необикновени апарати, подобни на кули, предназначението на които им беше неизвестно. Той отказваше да говори, на никого не поверяваше тайната на търсенията си. При хубаво време, в часовете, когато се чувствуваше достатъчно силен, той със ситни крачки на немощен старец се отправяше към парка, затваряше се с доверените си хора в този нов завод, упорито работеше и въпреки неуспехите си тази трудолюбива мравка, която можеше да загине от някой малко по-силен лъч, бавно напредваше към победата над всемогъщото светило. Никога досега не бе имало по-голям героизъм, никога една такава всевластна идея в такова хилаво тяло не бе стигала до толкова голяма победа над природните сили: довчера смъртоносната за човека мълния да бъде днес една обикновена енергия, завладяна и покорена, за да му служи. И той успя да разреши задачата — доброто, величественото слънце му предостави малко от своя неизчерпаем, неизстиващ пламък, с който от толкова векове стопля земята. След едни последни опити беше изграден постоянен завод, който вече цяла година работеше и снабдяваше Боклер с електричество в неограничено количество по желание на населението му така, както изворите на Монбльозите го снабдяваха с вода. Но все пак имаше един неприятен недостатък — огромните резервоари изпускаха значително количество енергия и трябваше да се направи едно последно усъвършенствуване за пълното запазване на зимните резерви, за да могат с натрупаната енергия да запалят над града едно друго слънце, което да свети през дългите декемврийски нощи.

И Жордан отново се бе хванал на работа. Той търсеше, продължаваше да се бори, твърдо решил да живее, докато напълно довърши делото си. Силите му намаляваха, вече не можеше да излиза, трябваше да дава от дома си нареждания в завода, за да постигне последното, дългоочакваното от него подобрение. Така изминаха месеци. Затворен в лабораторията, той довършваше задачата си, искаше да угасне в деня, в който тази задача ще бъде напълно решена. И този ден дойде, той намери начина за избягване на всякаква загуба, успя да направи резервоарите толкова непропускаеми, че да бъдат способни да задържат дълго време запасите от електрическа енергия. И вече имаше само едно желание — да каже сбогом на своето дело, да прегърне близките си, а след това да потъне във всемира.

Това стана през октомври, слънцето още позлатяваше последните листа със своите топли, ясни и нежни лъчи. Жордан измоли от Сьорет да го пренесат за последен път с един фотьойл в завода, където бяха започнали да монтират новите резервоари. Той искаше да види осъществено победното си дело, да види, че ще има достатъчно натрупано и запазено слънце, с което Боклер ще дочака следващата пролет. И така в един прекрасен следобед той беше заведен там и остана два часа, за да разгледа всичко, за да регулира действието на апаратите. Заводът се издигаше в самото подножие на Монбльозите, в най-южната част на парка, който отдавна слънцето бе превърнало в рай, изпълнен с плодове и цветя. Над просторните постройки, съединени помежду им с грамадни покриви от стомана и стъкло, се издигаха кули; отвън не се виждаше нищо, защото и кабелите, проводниците на енергията, бяха прокарани под земята. Жордан завърши обиколката си, като се спря за момент в централния двор, откъдето с последен, продължителен поглед обходи всичко наоколо, огледа този нов свят, този източник на вечния живот, който беше негово творение, страстта на цялото му съществуване. И като се обърна към Сьорет, която не се откъсваше от фотьойла му, носен от двама души, той каза:

— Хайде, всичко е завършено, и то много хубаво, сега аз мога да си отида… Да се приберем вкъщи, сестро.

Беше много весел, сияещ, че бе видял делото са напълно завършено като добър работник, който най-сетне можеше да си почине. За да го разходи малко в това хубаво време, сестра му нареди на носачите да се отклонят от пътя; и изведнъж те се намериха в края на алеята пред къщата, в която живееше Люк, който не излизаше, защото също така беше неподвижен, със схванати крака. Двамата приятели не се бяха виждали от няколко месеца. Те бяха принудени да си пишат, а новините един за друг им предаваха само техните скъпи пазителки, добрите им ангели, които непрекъснато сновяха между тях. Сърцето на Жордан заби от още едно последно желание и го разбуди от вечния сън, в който бе започнал да се унася.

— О, моля ти се, сестро, нека да спрем тук, под това дърво, край тази висока трева… Изкачи се веднага при Люк, уведоми го, кажи му, че минавам, че съм пред вратата му и го чакам.

Изненадана и малко разтревожена от силното вълнение при една такава среща, Сьорет се подвоуми за миг.

— Но, драги мой, Люк е като тебе, той не може да се движи, как ще слезе?

Очите на Жордан пак се оживиха от весела усмивка.

— Ще го свалят, сестро. Щом съм дошъл до дома му в моя фотьойл, той също така може да дойде.

После добави нежно:

— Много е хубаво тук, ще си поговорим с него за последен път, ще се сбогуваме. Може ли да се разделим завинаги, без да се целунем.

На Сьорет беше невъзможно да му откаже и тя се изкачи при Люк. Жордан зачака успокоен, огрян от залязващото слънце. Сестра му скоро се върна и му съобщи, че приятелят му ще дойде. Дълбоко вълнение обзе всички, когато се появи Люк в своя фотьойл, носен от двама души. Той се приближаваше бавно сред зеленината, следван от Жозин и Сюзан, които не се отделяха от него. После носачите го поставиха до Жордан, двата фотьойла се докоснаха, а двамата приятели можаха да си хванат и стиснат ръцете.

— О, драги ми Жордан, колко много съм ви благодарен за хубавата идея да се видим още веднъж и да си кажем сбогом!

— Иначе вие щяхте да дойдете при мене, драги ми Люк. Понеже минавах оттук, а пък и вие си бяхте вкъщи, съвсем естествено беше да се срещнем за последен път край тази трева, под едно от тези скъпи за нас дървета, чиито сенки толкова много обичахме.

Дървото беше една голяма сребриста липа, един великолепен гигант, половината листа на който вече бяха окапали. Но слънцето още прелестно ги обсипваше със златистите си лъчи и звезден прах като топъл дъжд падаше от клоните му. Нощта беше прекрасна, неизмеримо спокойна, безкрайно очарователна. Голям светъл лъч къпеше двамата старци с нежно сияние, а стоящите зад тях три жени ги обгръщаха със своята грижовност.

— Помисли си само, драги мой — подзе Жордан, — от колко години вашият и моят живот са преплетени в съвместна работа! И в края на краищата излиза, че сме създадени един за друг. Бих си отишъл с едно угризение на съвестта, ако не се бях извинил, че толкова малко вярвах във вашето дело отначало, когато дойдохте при мене, за да поискате да ви помогна в изграждането на бъдещия Град на справедливостта. Тогава бях убеден, че няма да успеете.

Люк започна да се смее.

— Да, да, приятелю мой, вие казвахте, че политическите, икономическите и социалните борби съвсем не ви интересуват… Наистина много хора напразно са се бунтували! Но какво от това? Нима не трябва да участвуваме в събитията, нима можем да оставим еволюцията да се извършва сама, да не съдействуваме за ускоряване на освобождението? Понякога са необходими всякакви компромиси, цялата черна работа, която извършват водачите на човечеството, има това оправдание, че с нея се помага за двойно съкращаване на етапите, които трябва да се преодолеят.

Жордан живо го прекъсна:

— Вие имахте право, приятелю мой, и блестящо ми доказахте това. Вашата борба тук ускори създаването на един цял свят. Може би спасихте човечеството от цяло столетие мизерия и страдание, а този нов град, този възроден днес Боклер, в който тържествува повече правда и повече щастие, свидетелствува за добротата на вашата мисия, за благородното величие на вашето дело… Както виждате, аз съм с вас с целия си ум и с цялото си сърце, не бих искал да се разделя с вас, без да ви повторя, че ме спечелихте с вашето старание, че с все по-голяма любов бях с вас във всичко човешко и величествено, което осъществявахте… Вие често ми служехте за пример.

Но тогава Люк възрази:

— О, приятелю мой, да не говорим по този въпрос. Защото вие бяхте този, който непрекъснато ми даваше най-възвишения и най-великолепния пример!… Спомнете си, че понякога аз проявявах умора, а вас винаги ви намирах непоколебим, изпълнен с все по-голямо мъжество, с все по-голяма вяра във вашето дело, дори дните, когато всичко около вас се сгромолясваше… Вашата непобедима сила беше, че вярвахте само в труда, в него влагахте цялото си здраве, целия смисъл на работата и живота си. По този начин делото ви се превърна във ваше сърце, дори във ваш мозък, то беше кръвта, която пулсираше във вените ви, мисълта, която постоянно бдеше в разума ви. Само то съществуваше до вас, само то се изграждаше от вашия живот, който вие му давахте час по час… И затова какъв вечен паметник, какъв дар на величие и щастие оставяте на хората! А аз като строител на града, като пастир на народа навярно нямаше да мога да сторя нищо без вас, моето дело нямаше да бъде завършено, ако вие не бяхте изпълнили вашето.

Настъпи мълчание, една птица прелетя, над оголените клони есенното слънце струеше все по-нежно, колкото повече се смрачаваше. Сьорет майчински се разтревожи, повдигна одеялото над коленете на Жордан, а Жозин и Сюзан се наведоха над Люк, за да видят дали не се е уморил. А той продължи:

— Науката си остава велик революционер, казвахте ми вие в началото, и всяка крачка напред в нашия дълъг път потвърждаваше, че имахте право… Нима Боклер, градът на благосъстоянието и солидарността, щеше да бъде сега изграден, ако не бяхте му предоставили тази електрическа енергия, която се превърна в необходим двигател на всяка работа, на целия социален живот? Науката, само истината все повече ще освобождава човека, ще го направи господар на съдбата си, господар на света, а природните сили ще превърне в негови покорни слуги. Докато аз строях, приятелю мой, вие ми давахте сили да вдъхвам живот на хоросана и камъните.

— Това е вярно — отвърна Жордан със спокойния си тих глас, — науката ще избави човека, защото истината е единствената съзидателна сила на братството и справедливостта… Аз си отивам доволен, дойдох да видя за последен път нашия завод, който сега ще работи така, както исках, за да облекчи и направи щастливи всички.

Той продължи да говори, даде обяснения, указания за работата на новите апарати, за бъдещата употреба на тия неизчерпаеми резервоари на енергия, сякаш диктуваше на своя приятел последните си желания. Това беше неговото завещание, цялата радост, целият свят, който можеше да се извлече от научното му дело. Електричеството вече не струваше нищо, беше в такова изобилие, че се даваше на гражданите безплатно като непресъхващата изворна вода, като въздуха, който вятърът свободно отвява от четирите краища на хоризонта. Само при това условие електрическата енергия беше самият живот.

Във всички обществени сгради, във всички частни домове, дори и в най-скромните, електрическата енергия се даваше не само за осветление, но и за отопление и двигателна сила. Достатъчно бе да се завъртят ключовете, за да се освети и затопли къщата, за да се сготви, да се задвижат различните машини за производство и домакински нужди. Всеки ден се създаваха всевъзможни остроумни малки механизми за домакинството, които облекчаваха труда на жените, като заменяха ръчния труд с механически. В края на краищата всички хора, от домакинята до заводския работник, постепенно бяха избавени от физическия труд, от излишни страдания; сега тяхната работа се извършваше от една покорена и обучена природна сила, чиста и мълчалива природна сила, която изискваше само обикновен надзор. И това означаваше освободен разум, едно по-високо нравствено и интелектуално съзнание на всички ония, които преди бяха потиснати от много тежък, лошо разпределен труд, от една жестока несправедливост към огромната тълпа онеправдани, обречени на невежество, разпуснатост и престъпление. Не става дума за безделна леност, но за един по-съзнателен и по-свободен труд, който прави човека истински господар на труда, отдаващ се на любими занимания, създаващ по своя воля повече истина и повече красота, след като е работил няколко часа за общи нужди, за социалната общност. Дори нещастните домашни животни, тъжните коне и другият товарен добитък, освободени най-сетне от задължението да теглят каруци, да въртят воденични камъни и да пренасят товари, бяха оставени да живеят щастливо в ливадите и в горите.

Електричеството намираше безброй приложения, всеки ден раждаше нова придобивка. Жордан беше изобретил толкова силни осветителни лампи, че само две-три бяха достатъчни да осветят цял булевард. Положително щеше да се осъществи и мечтата да свети вечер над Боклер едно ново слънце. Бяха построени чудни, огромни парници, в които благодарение на усъвършенствувана отоплителна система през всички сезони растяха цветя, зеленчуци и плодове. Те бяха в такова изобилие, че ги раздаваха щедро кой колкото иска, нямаше вече зима, както нямаше и нощ. Транспортът на товари, превозът на хора, дори обикновеното движение по многолюдните улици непрекъснато се улесняваше благодарение на тази получавана даром енергия, която движеше безкрайно много превозни средства, велосипеди, малки леки и товарни коли, влакове с по няколко вагона.

— Отивам си доволен — повтори Жордан спокойно и весело. — Изпълних задачата си, намирам, че работата е много напреднала, та съвсем спокойно мога да заспя. Утре ще бъде осъществено и въздухоплаването, човекът ще завладее безкрайното небесно пространство така, както е завладял океаните. Утре той ще може да се свързва от единия до другия край на земята без жици и кабели. Човешкото слово, човешкият жест ще обикалят света със скоростта на светкавицата… И, приятелю мой, това е именно освобождаването на народите от науката, великата непобедима революционерка, която ще им носи повече мир и истина. Отдавна вече вие разкъсахте границите с вашите релси, вашите железни пътища непрекъснато се удължават, преминават през реките, прорязват планините, събират всички нации заедно в една все по-гъста и братска мрежа. А какво ще стане, когато различните столици ще разговарят приятелски помежду си, когато една и съща мисъл по едно и също време ще занимава континенти с едни и същи интереси, когато въздушните балони ще плуват из безкрайното свободно небе, нашата обща родина, без да срещат митници? Въздухът, който всички дишаме, небесният простор, който принадлежи на всички ни, ще се превърне в безгранично поле на хармонията, където положително утрешното човечество ще се сдобри… И ето защо, приятелю мой, вие ме виждате винаги толкова спокоен, толкова уверен в крайното освобождение. Хората напразно глупаво се самоизяждаха в слепи борби, религиите напразно упорствуваха да трупат заблуди и лъжи, за да запазят господството си, всепобедната наука напредваше въпреки всичко крачка по крачка всеки ден, като даваше все повече светлина, повече братство и повече щастие. И с непреодолимата сила на истината тя ще отнесе изпълненото с мрак и ненавист минало, ще освободи окончателно умовете, като сближи сърцата под великото добротворно слънце, нашия общ баща.

Той се умори, гласът му ставаше все по-слаб. Все пак довърши с весела усмивка:

— Виждате ли, приятелю мой, аз бях революционер като вас.

— Зная, приятелю мой — отвърна Люк, дълбоко развълнуван. — Вие във всичко бяхте мой учител и никога не ще мога да ви се отблагодаря достатъчно за уроците по устойчивост, за изумителната ви вяра в труда и в делото.

Свечеряваше се, лек трепет раздвижи клоните на голямата липа, по които вече падаше по-бледен златен слънчев прах. Наближаваше нощта, прелестен покой бавно завладяваше високите треви. А трите жени, които стояха прави, все така мълчаливи и внимателни, започнаха да се безпокоят, но този последен, вълнуващ разговор, към който се отнасяха с уважение, ги правеше неподвижни. Те се намесиха любезно, безмълвно, само с един майчински жест.

Когато Жозин и Сьорет завиха и него, Люк каза просто:

— Не ми е студено, нощта е толкова хубава! Сьорет се бе обърнала, за да гледа как слънцето изчезва зад хоризонта. Жордан проследи погледа й.

— Да, настъпва нощ — подзе той. — Слънцето може да залезе, но то оставя в нашите хамбари част от своята доброта и сила… А този път неговият залез означава, че моят ден е свършил. Ще отида да спя… Сбогом, приятелю мой.

— Сбогом, приятелю мой — повтори Люк. Скоро и аз така ще заспя.

Такова беше сбогуването, сърцераздирателно нежно, необикновено просто и величествено. И единият, и другият знаеха, че вече няма да се видят, гледаха се за последен път, казваха си последните думи. След шестдесет години обща работа те се разделяха, за да се влеят в потока на поколенията, на утрешните хора, чието щастие бяха ускорили.

— Сбогом, приятелю мой — каза отново Жордан. — Не тъгувайте, смъртта е добра и необходима. Човек се преражда в другите, той е безсмъртен. Ние с тебе отдавна се отдадохме на другите, работихме само за тях, затова ще се преродим в тях и по такъв начин ще имаме дял от нашето дело… Сбогом, приятелю мой.

И Люк повтори още веднъж:

— Сбогом, приятелю мой, всичко, което остане от нас, ще разказва за нашата любов и надежда. Всеки се ражда, за да изпълни своята задача, животът няма друг смисъл, природата създава за света всяко ново същество само когато има нужда от още един работник. И когато отработи своя ден, работникът може да легне и да заспи, земята отново го прибира за други нужди… Сбогом, приятелю мой.

Той се наведе, искаше да го целуне, но не можа. Тогава трите жени трябваше внимателно да им помогнат, да ги придържат в тази последна прегръдка. Двамата се смяха като деца, бяха весели и удивително спокойни в този час на раздяла, не изпитваха нито съжаление, нито угризение на съвестта, защото бяха изпълнили своя дълг, всичките си човешки задължения. Те ни най-малко не се страхуваха, не се ужасяваха от утрешната смърт, уверени в голямото спокойствие, с което заспиват добрите работници. Те се целунаха много нежно, много продължително, като влагаха в тази целувка последните сили на своето дихание.

— Сбогом, драги ми Жордан.

— Сбогом, драги ми Люк.

Не си казаха нито дума повече. Настъпи дълбоко и свято мълчание. Слънцето изчезна от необятното небе, скри се зад далечната и неясна линия на хоризонта. В голямата липа едно птиче замлъкна, лека сянка покри клоните на дървото, а високите треви, целият парк със своите алеи и полянки потъна в очарователния покой на нощта.

Тогава по знак на Сьорет двамата носачи вдигнаха фотьойла на Жордан и го понесоха с лека и бавна крачка. Неподвижен в своя фотьойл, Люк с жест поиска да го оставят още един миг под дървото. Той гледаше как приятелят му се отдалечава навътре в широката, права алея. Алеята беше дълга, фотьойлът ставаше все по-малък. В един миг Жордан се обърна, размениха си последен поглед и едва уловима усмивка. Това беше краят, Люк видя как фотьойлът се изгуби, изчезна, а целият парк заспиваше, завладян от сгъстяващия се мрак. Като влезе в лабораторията си, Жордан си легна, беше толкова отпаднал и толкова слаб, за възрастта си изглеждаше като дете; и така, както самият той бе казал, делото му беше завършено, денят му бе изтекъл, та остави смъртта да го вземе; умря на другия ден, много спокоен и усмихнат, в ръцете на Сьорет.

Люк живя още пет години, неподвижен в своя фотьойл, поставен до прозореца в стаята му, откъдето гледаше как всеки ден все повече расте неговият град. Една седмица след смъртта на Жордан Сьорет бе дошла да живее в дома на Люк при Жозин и Сюзан; така че сега трите жени го обкръжаваха с нежността и грижите си. За него това сега бе една прекрасна, една богата жътва на цялата любов, която с пълни шепи бе сял по всички земи около себе си, любов, която днес под слънцето даваше все по-големи и необикновено изобилни реколти.

През дългите часове на щастливо съзерцание, загледан в своя процъфтяващ град, Люк често си припомняше миналото. Той отново виждаше откъде бе тръгнал, от много далечното минало, когато бе прочел една малка, скромна книжка, в която бе резюмирана доктрината на Фурие. Спомняше си безсънната нощ, през която, възбуден от своята смътна още мисия, но духом и тялом предразположен да възприеме доброто семе, се беше заел да чете, за да прогони безсънието. Именно тогава го озариха гениалните идеи на Фурие за възстановяването на честта на човешките страсти, за използуването и признаването им като съществени сили на живота, за избавлението на труда от каторгата, за облагородяването и превръщането му в привлекателно занимание и нов социален кодекс, за постепенното завоюване по мирен път на свободата и справедливостта чрез сдружаването на капитала, труда и знанието; благодарение на тези гениални идеи, които го бяха пленили при пълна умствена възбуда, той изведнъж се бе просветил и въодушевен още на другия ден се бе хвърлил в работа. Благодарение на Фурие се бе осмелил да предприеме опита с Крешри. Първият Обществен дом с Училището, първите толкова чисти и весели Занаятчийски работилници с разделение на труда, първият работнически Град с неговите бели домове сред зеленина бяха родени от идеите на Фурие, задрямали, както дремят зиме в нивите добре засетите семена, винаги готови да поникнат и цъфнат. Религията за човечеството, също както католицизма, може би трябваше да се бори с векове, докато здраво се утвърди. Но пък какво развитие след това, какво непрекъснато разширяване по време на растежа на любовта и изграждането на Града! Еволюционистът Фурие, човекът на теорията и практиката, пледирайки за сдружаването между капитала, труда и знанието, най-напред стигаше до социалната организация на колективизма, а след това дори до мечтата за пълната свобода на анархистите. В сдружението капиталът, постепенно разпределян, се унищожаваше, а трудът и знанието ставаха единствените регулатори, основата на новия строй. Накрая идваше принудителното изчезване на търговията, постепенното премахване на парите, защото търговията е един досаден, хищен посредник, а парите са излишна фиктивна ценност в едно общество, където произведеното от всички представлява едно изумително богатство, което е в непрекъсната обмяна. По такъв начин, започнал от опита на Фурие, новият Град трябваше при всеки етап от развитието си да се преобразява, да се приближава към все повече свобода и по-голямо равенство, пътем да спечелва социалисти от неприятелски секти, колективистите, дори самите анархисти и в края на краищата да обедини в един братски народ всички, сдобрили се в името на един общ идеал за небесно царство, изградено най-сетне на земята.

Такова бе прекрасното, победното зрелище, което Люк непрекъснато имаше пред очите си — Града на щастието, чиито ярки покриви сред дърветата се простираха пред прозореца му. Първото поколение, пропито още от предишните заблуди, покварено от отровената среда, бе започнало похода напред много мъчително, преодолявайки толкова много препятствия и толкова много ненавист; но младите поколения, обучени и възпитани от училищата и занаятчийските курсове, продължиха похода с бодра стъпка и достигнаха ония далечини, които по-рано наричаха химерични. Благодарение на непрекъснатия напредък децата и техните деца като че ли имат други сърца и други мозъци, за тях братството е лесноосъществимо, защото живеят в едно общество, в което щастието на всеки практически е осъществимо от щастието на всички. Заедно с търговията изчезна и кражбата. С премахването на парите бяха ликвидирани всички престъпления, породени от алчност. Вече не съществуваше наследствено право, което създаваше привилегировани лентяи и предизвикваше враждебни страсти около завещанията. За какво трябва да се мразят хората, да си завиждат, да се стремят да завладяват чуждото имане с хитрост или сила, щом като общественото богатство принадлежи на всички и всеки се ражда, живее и умира толкова богат, колкото е богат и съседът му? Престъплението губеше смисъла си, рухна като излишна цялата жестока система на наказание и назидание — полицейските участъци, съдилищата и затворите, създадени да защищават от кражба неколцина богати и насочени против бунтуващата се многолюдна тълпа от нещастници. Нужно беше да се поживее сред този народ, непознаващ жестокостите на войните, подчиняващ се само на закона на труда, постигнал солидарността въз основа на разума и личния интерес, за да се разбере до каква степен така наречените утопии за всеобщо щастие са възможни при наличието на един народ, избавен от чудовищните лъжи на религиите, просветен най-сетне, опознал истината и желаещ справедливостта. Откакто бяха престанали да потискат и да изкореняват страстите, а, напротив, бяха започнали да ги облагородяват като истински сили на живота, страстите престанаха да се насочват към престъпления, те се превръщаха в социални добродетели, предизвикваха непрекъснат разцвет на индивидуалните сили. Законното щастие беше в развитието, във възпитаването на петте чувства и на чувството за любов, защото всеки човек трябваше да се наслаждава открито; да задоволява нуждите си без лицемерие. Дългите усилия на борещото се човечество достигнаха до свободната изява на личността, до едно напълно задоволено общество, в което човекът е изцяло човек, който живее пълнокръвен живот. Така Градът на щастието се осъществи в религията на живота, в религията на освободеното в края на краищата от догми човечество, намерило само смисъла и целта на живота си, своята радост и своята слава.

Но Люк виждаше преди всичко тържеството на труда, спасителя, твореца и регулатора на света. Още в самото начало той бе пожелал премахването, смъртта на несправедливия наемен труд, източника на мизерия и страдание, прогнилата основа на стария социален строй, който се рушеше от всички страни. Той бе мечтал и за друго, за преустройство на труда, новия пакт, който ще позволи едно справедливо разпределение на богатствата. Обаче колко много етапи трябваше да премине, преди да се превърне тази мечта в действителност, в този Град на щастието, който той основа! И тук изходната точка беше Фурие — сдружението на работниците, занаятчийските работилници за различни краткотрайни и привлекателни работи, обособени групи, които се преливат една в друга, размесващи се в непрекъсната игра свободни органи, както е самият живот. Идеята за свободната комуна беше в зародиш при Фурие, защото той отхвърля насилствената революция и предпочита да започне с използуването на механизмите на съществуващото общество, но неговата цел, неговата надежда бе в разрушаването на това общество. Така в завода на Крешри дълго време наемният труд бе агонизирал, преминавайки през междинните стадии на сдружението, на подялбата на печалбата, на процентното разпределение съобразно участието в общото дело. После дори се стигна до задоволяване на колективистите в деня, в който той изпълни тяхната формула за пускане на бонове. И все пак под тази форма, макар смекчен и замаскиран, наемният труд продължаваше да живее. Той бе напълно унищожен само от свободната комуна, която бе последният етап, считан някога за химера, етапът на освобождаването чрез пълна свобода и справедливост, който установи единство и хармония. Вече не съществуваше никаква власт, новият социален строй имаше за основа труда, признат от всички и станал закон и култ. Трудеха се безбройно много групи, образувани по подобие на предишните работнически групи на строители, шивачи, металурзи, специалисти от различните отрасли на индустрията и земеделието; тези групи се увеличаваха, непрекъснато се видоизменяха, сливаха се една в друга с цел да удовлетворят различните индивидуални склонности, а също така и нуждите на общността. Нищо не спираше стремежите на хората, всеки гражданин по свое желание променяше професията си, участвуваше в колкото си иска групи, преминаваше от полска работа в завода, разпределяше работните си часове съобразно способностите и желанието си. Така че нямаше вече класова борба, защото съществуваше само една класа, класата на трудещите се хора, еднакво богати, еднакво щастливи, еднакво обучени, еднакво образовани, неразличаващи се нито по облекло, нито по жилище, нито по обичаи. Вече властвуваше трудът цар, трудът водач, единствен господар и бог, царствено благороден, спасил загиващото от лъжа и неправда човечество, възвърнал му най-сетне силата, радостта към живота, любовта и красотата.

Люк се смееше от задоволство, когато лекият утринен вятър носеше до него смеховете и песните, които непрекъснато звънко се извисяваха из града. Какъв благодатен, лесен и приятен труд! Едва по няколко часа дневно, и то контролна работа — до такава степен новите, мощни и остроумни машини, усъвършенствувани с ръце и крака, извършваха всичко като древните роби. Тези машини повдигаха планини, произвеждаха най-нежни предмети, които обработваха безкрайно грижливо. Те се движеха, подчиняваха се като същества, които не познават страданието, и се изхабяваха, без да се изморяват. Благодарение на тях човек извършваше пълната победа над природата, превръщаше я в свое владение, в свой рай. И тези машини го отрупваха с огромни богатства, с все по-изобилни реколти от цветя и плодове на земята, с все по-голям брой луксозни фабрични стоки; всеки гражданин бе напълно задоволен с всички блага и като принц само с по няколко часа дневно работа живееше човекът, който някога умираше от глад след ужасен, каторжен десетчасов работен ден! Този прекрасен кратък, сведен до малки усилия труд, освободил човека от продължителна и тежка работа, даде голям тласък на хората на науката и изкуството, отвори за всички широко поле за творчество! В лабораториите, открити гостоприемно за изследователска работа, не минаваше седмица, без да бъдат направени фантастични открития. От ден на ден се повишаваше умственото равнище на народа, откакто той напълно бе посветен в истината чрез експерименталните методи; не бяха вече рядкост големите умове, увеличи се броят на гениалните творци. Химията предизвика цял преврат в храненето — ако земята престанеше да ражда жито, малини, грозде, лабораториите щяха да дават достатъчно хляб, достатъчно зехтин и вино в количества, които да задоволяват целия град. Във физиката, най-вече в областта на електричеството, изобретенията продължаваха да надхвърлят пределите на възможното, превръщаха хората във всемогъщи богове, които знаят всичко, които виждат всичко, които могат всичко. После настъпи възходът на изкуствата, красотата се разпростря на длъж и на шир, разцъфтя навред, за да могат всички да се кичат и благоухаят. Нямаше обикновени предмети за всекидневна употреба и домакински уреди, по които изкуството да не е дало очарователен отпечатък във формата, цвета и дори израза. Пръв Ланж бе разкрасил всекидневния живот на хората със своите емайлирани тухли, фаянсови и многоцветни керамични изделия, а след него израснаха цели легиони художници, артистично чувство се пораждаше във всеки индустриален работник, в работата на всички професии проникваше вродена красота, величавата и проста красота съобразно предназначението на предмета. После настъпи необикновено развитие на всички изкуства, тъй като едно общо сърце туптеше в сърцата на всички и животът се изживяваше с освободените страсти и взаимната любов. Вдъхновявайки се от тази всеобща нежна любов, музиката се превърна в глас на щастливия народ, за когото музикантите, които произлизаха от този народ, творяха възторжени песни, чиято непрекъсната хармония изпълваше театрите, цеховете, къщите, улиците. Архитектите строяха за народа огромни и прекрасни дворци, създадени по негов образ, еднакво пищни и величествени, но разнообразни като множеството в тълпата, съчетаващи прекрасната фантазия на хиляди хора. Скулптури отрупваха градините и музеите с бронзови и мраморни статуи, художници украсяваха с картини от всекидневието обществените сгради, гарите, халите, библиотеките, театралните салони и залите за учебни цели и развлечения. Особено писателите даваха на този многолюден народ, на цялата нация, която ги четеше, силни, ярки, всеобхващащи произведения със сюжети, взети от самия живот. Геният, в който се натрупва интелектуалната сила на поколенията, все повече разширяваше своите предели, черпейки нови сили от едно все по-образовано и все по-свободно човечество. Никога досега геният не бе блестял така великолепно. Това не беше вече топликът на една ограничена аристократична литература, а напълно човечна поезия, възпяваща живота на всички, живот, който всички бяха създали с кръвта си и който им беше близък на сърцата.

И Люк спокойно, без да се страхува за утрешния ден, гледаше как неговият Град продължава да расте като една красива и мощна, вечно млада жена. Той бе слязъл от клисурата на Бриа, между двата склона на Монбльозите, и сега завладяваше поляните на Руман. При хубаво време белите фасади сияеха сред зеленината, никакъв дим не замърсяваше чистотата на въздуха, защото нямаше комини, електричеството навсякъде беше заменило отоплението с дърва и въглища. Необятното синьо небе покриваше града като с лек, съвършено чист, без нито прашинка от сажди копринен воал. Той си оставаше вечно нов, сияещ от радост в полъха на тих вятър, който го разхлаждаше; едновременно с това отвсякъде — от къщите, от обществените сгради, от булевардите и от безбройните фонтани — се чуваше напевният шум на водата, кристалното ромолене на изворите, източниците на чистота и здраве, които правеха града вечно весел. Населението непрекъснато се увеличаваше, изграждаха се къщи, създаваха се градини. Един щастлив, свободен, братски единен народ се превърна в притегателен център за всички съседни народи, които сами идваха да се присъединят. Малките градчета от околността — Сен Крон, Формри, Маньол — трябваше да последват примера на Боклер, малко по малко се групираха и сдружаваха и накрая станаха едно естествено продължение на Града-инициатор. Достатъчно беше да се приложи опитът в малки мащаби, за да се спечели все повече околията, департаментът, цялата страна. Това беше последният марш на щастието, нищо не може да се противопостави на силата на осъщественото щастие, когато хората имат ясна и пълна представа за него. Човечеството винаги е водило една и съща борба, борба за щастие, която е основа на всяка религия, на всяка форма на управление. Егоизмът не е нищо друго освен стремеж на отделната личност към колкото се може повече щастие; а защо всеки гражданин в егоизма си да не счита другите граждани за свои братя, когато бъде убеден, че върховното му щастие се крие във всеобщото върховно щастие? Преди хората враждуваха помежду си, защото старият социален строй ги разделяше, противопоставяше ги едни срещу други, превръщайки войната в необходимост, в основа на обществата. Но щом като е доказано противното, щом като реорганизираният труд разпределя справедливо богатството, щом като освободените страсти постигат единството и хармонията, винаги се възцарява мир и щастие върху основата на братската солидарност. Защо да се бият един с друг, щом като нямат противоположни интереси? Ако хилядолетните ожесточени братоубийствени войни, ако хвърлените огромни сили, ако пролятата кръв и сълзи на предишните поколения бяха използувани за завладяването на света, за покоряването на природните сили, човечеството отдавна щеше да бъде неоспоримият, щастлив владетел на цялата Вселена. Народите тръгнаха в поход към Града на щастието в деня, в който осъзнаха глупавото си безумие и престанаха да бъдат вълци помежду си, когато всички се обединиха в общата борба за щастие, използувайки за покоряване на стихиите гениалните познания и разпръскваните преди богатства за унищожаване на човека от човека, за унищожаване на една нация от друга нация. И не е истина, че един народ, на когото всички нужди са задоволени и който няма за какво повече да се бори, загубва малко по малко жизнената си сила, изпада бързо в безчувствено състояние, в пълно вцепенение. Мечтата ще си остане винаги безгранична, винаги ще има много непознати, неща за завладяване. След всяка задоволена нова нужда ще се поражда желание за нещо друго, задоволяването на което ще възбужда хората, ще ги прави герои на науката и на красотата. Желанието е безгранично като, мечтата; както някога хората са се борили дълго време помежду си, за да си отнемат един друг щастието, така сега всички заедно ще се борят за непрекъснатото разширяване на всеобщото щастие, за да го превърнат в огромно пиршество, сияещо от радост и слава, способно да насити удесеторените страсти на много милиарди хора. И тогава ще има само герои, всяко дете още при раждането си ще получава като подарък за добре дошло цялата земя, безпределното небе, бащата слънце, източника на безсмъртния живот.

Вечно весел, застанал пред своя тържествуваш Град, Люк с широк жест към далечината повтаряше, че само любовта е сътворила тия чудеса. Тази любов, която бе посял и чиято неизчерпаема реколта от доброта и братство днес жънеше. Още първия ден бе почувствувал необходимостта да основе града, чрез жената и за жената, ако искаше тя да бъде плодовита, винаги желана и красива. И като спаси жената, като постави Жозин на полагаемото й се място заради красотата, достойнството и нежността, нима с това не сложи началото на бъдещия брак, на семейния съюз, източник на социален мир, на свободния и справедлив съвместен живот? После двата пола бяха обединени от новите методи на възпитание и образование, които, като дават на децата еднакви знания, бавно ги повеждат към едно хубаво, пълно разбирателство; така израснали едно до друго, децата отрано започват да се стремят към една и съща цел — много да обичат, за да бъдат много обичани. Да раздаваш щастие — това е великата мъдрост, логичният начин сам да бъдеш щастлив. И естествено младите двойки бяха разцъфтели, изборът и брачният съюз бяха станали свободни, бракът се сключваше само по взаимно съгласие, без да се подчинява на някакъв закон. Ако един младеж и една девойка, които се познаваха още от училище и бяха минали заедно през същите занаятчийски работилници, се отдаваха един на друг, те просто увенчаваха продължителната си интимна дружба. Те се свързваха за цял живот и затова имаше много верни съпружески двойки, които остаряваха заедно, както бяха израснали заедно с приятното чувство, че двамата са равноправни, че еднакво се обичат. Обаче свободата не се накърняваше, винаги можеха да се разделят тия, които повече не се разбираха, а децата оставаха по тяхно желание при майката или при бащата, или грижата за тях поемаше общината, когато възникваха някакви затруднения. Ожесточените спорове между мъжа и жената, всички въпроси, които в продължение на години противопоставяха двата пола един срещу друг като свирепи, непримирими врагове, сега се решаваха много лесно благодарение на разкрепостяването на жената, станала свободен другар на мъжа, възвърнала мястото си на равна и незаменима в семейството. Жената можеше и да не се омъжва, да живее самостоятелно, да изпълнява във всичко и навсякъде ролята на мъжа; но защо да се измъчва, защо да се отказва от желанието си, защо да бъде извън живота? Разумен и красив е само пълнокръвният живот. Така че и тук от само себе си се установи естествен ред, настъпи мир между помирилите се два пола, намерили щастието си в семейното щастие, в сладостта на любовта, освободена от парични затруднения и лицемерно благоприличие. Когато в разцвета на плътта си двама влюбени се целуват като годеници в топла нощ, много естествено е, че те се подчиняват единствено на страстта. Нито един от тях не се продава за зестрата на другия, а и родителите им не се пазарят за условията на брака, както при продажба на женско животно.

И навред шествуваше любовта, истинската, чистата, здравата любов, станала ароматът, пламъкът, самото огнище на живота. Това беше една разляла се всеобща любов, породена между мъжа и жената, за да премине в майката, в бащата, в децата, в роднините, в съседите, в съгражданите, в хората от целия свят, във все по-широки вълни, в едно море от любов, което накрая къпе света. Нежната любов беше като чистия въздух, който дишат гърдите; съществуваше само полъхът на братски нежната любов, която единствена бе успяла да осъществи толкова старата мечта за единство, за божествена хармония. Както небесните светила, приведени в равновесие от земното притегляне, така най-сетне и човечеството, уравновесено от закона за справедливостта, солидарността и любовта, отсега нататък щеше да може да пътешествува щастливо из безкрайната Вселена. Това беше непрекъснато подновяващата се жътва на нежности и доброта, която всяка сутрин Люк виждаше да се разстила навред, по всички бразди, които той така щедро бе посял, по целия град — в училището, в занаятчийските работилници, във всяка къща и чак във всяко сърце, където от толкова години хвърляше семе с пълни шепи.

— Погледнете де, погледнете де! — казваше той понякога сутрин, като се смееше, когато Жозин, Сьорет и Сюзан заобикаляха фотьойла му пред широко отворения прозорец. — Погледнете колко други дървета са разцъфтели от снощи, а и целувки сякаш ще изхвръкнат от покривите като пойни птици… Вижте там вдясно, вляво! Това е любовта, размахала криле под изгряващото слънце.

И трите жени се смееха, шегуваха се нежно, за да му направят удоволствие.

— Наистина — казваше Жозин, — там, над тази къща със сини керемиди, осеяни с бели звезди, трепетният блясък на слънцето говори за някаква вътрешна голяма радост. Влюбена двойка навярно е празнувала сватбената си нощ.

— А вижте насреща — казваше Сьорет, — онази къща с блестяща фасада, по чиито фаянсови плочки са изрисувани рози! Колко силно стъклата на прозорците пламтят от блясъка на изгрева! Сигурно там се е родило дете.

— И навред, във всеки дом, в целия град — казваше Сюзан, — се сипят слънчевите лъчи, отражението им се извисява като златен клас, като братска, необикновено плодородна нива. Нима всеки ден не расте и не зрее жътвата на всеобщия мир, на всеобщата любов?

Люк ги слушаше с възторг. Каква очарователна награда, какъв прекрасен подарък му правеше любовта, като в неговата напреднала възраст го обкръжаваше с тази разцъфтяла възвишена любов, с тези три жени, чието присъствие изпълваше с благоухание и блясък последните му дни! Никъде другаде любовта не бе дала толкова прекрасна реколта, а особено в неговия дом и около него тази реколта беше най-изобилна и най-прелестна. Трите жени го обожаваха, непрекъснато се грижеха за него, с любов и всеотдайност изпълняваха и най-дребните му желания. Те бяха безкрайно добри, безкрайно мили и със спокойните си очи постоянно му вдъхваха радост от живота, а с нежните си ръце го подкрепяха до прага на гроба му. Те бяха много остарели, съвсем побелели, съвсем леки като възвишени души, подобни на чисти, ярки и весели светилници, запалени от вечно младата страст на великия старец. Той продължаваше да живее и те още живееха като живо въплъщение на неговата сила, на неговото дело, на неговия разум; те бяха непрекъснато около него, здрави и силни въпреки всичко, и се движеха насам-натам край него, неподвижния, като гледачки, помощнички и другарки в дългия му живот, който сякаш беше удължен, разширен безкрайно, надхвърлил човешките предели.

Седемдесет и осем годишната Жозин беше все още любимата, някогашната Ева, спасена от греха и страданието. Много слаба, подобна на изсъхнало и избеляло, но запазило аромата си цвете, тя беше съхранила изящната си прелест, нежното си очарование. Под слънчевите лъчи побелялата й коса възвръщаше златистия си блясък, златото на младостта. Люк я обожаваше както преди, както в далечния ден, когато й се притече на помощ, обикнал чрез нея страдащия народ, избрал нея, измъчената, най-нещастната и най-печалната жена, за да може, ако спаси нея, да спаси всички онеправдани в този свят, изнемогващи под бремето на позора и глада. И сега още той с благоговение целуваше обезобразената й ръка, наранена от несправедливия труд, от тази каторга на наемния труд, от който той спаси работниците, тласнат от състрадание и любов към нея. В своята мисия на изкупител и освободител той не остана безплоден, беше почувствувал нуждата от жена, нуждата да бъде силен и съвършен, за да откупи братята си. Новият град бе роден от тях двамата, от плодовитостта на любимата. Децата, които тя му роди, сътвориха и увековечиха неговото дело. Тя също продължаваше да го обожава с възторга от първата среща, с пламъка на нежна благодарност, всеотдайно, с безгранична страст и желание в любовта, чийто неугасим пламък годините не можаха да намалят.

Сьорет, връстницата на Люк, която скоро щеше да навърши осемдесет и пет години, беше най-дейната, вечно на крак и заета през целия ден. Съвсем дребна, сякаш се бе смалила, но разхубавена от спокойната старост, тя отдавна като че ли бе престанала да старее. Някога толкова мрачна, толкова слаба и лишена от чар, сега Сьорет бе станала една прелестна малка старица, една бяла мишка с блестящи очи. В страшната криза на любовта й към Люк, когато страдаше, че обича, а не е обичана, нейният добър брат Жордан хубаво й беше казал, че ще се примири, че ще принесе страстта си в жертва на чуждото щастие. И тя наистина се бе примирявала все повече от ден на ден и самоотричането й най-сетне се превърна в чиста радост, в божествена сила. Тя продължаваше да обича Люк, обичаше го в лицето на всяко негово дете и всяко негово внуче, за които се грижеше заедно с Жозин. Тя продължаваше да го обича с все по-дълбока, очистена от всякакъв егоизъм, пламенна, но целомъдрена любов, с каквато обичат сестрите и майките. Сега тя полагаше за него нежни грижи както преди към брат си, бдеше непрекъснато над него, за да направи приятен всеки час от живота му. Цялото й щастие се състоеше в това да чувствува колко много я обича и той и да живее дните си в тази пламенна дружба, приятна като любовта.

Сюзан, навършила вече осемдесет и пет години, беше най-възрастната от трите, най-сериозната и най-уважаваната. Тя си остана стройна, с тънка талия, с нежно лице и единственият й чар, както и преди, беше в добротата, в здравия, снизходителен разум. Но тя вече не можеше да ходи, само погледът й говореше за нейната всеотдайност, за интереса й към другите, за желанието й да се раздава с добри дела. Обикновено сега тя седеше до Люк, правеше му компания, докато другите две, Жозин и Сьорет, бяха заети с работа и безшумно сновяха насам-натам. През тъжните години на своята младост тя също бе изпитала любов към Люк, една любов, от която дълго време черпеше утеха, без сама да знае. Несъзнателно тя изцяло се бе отдала в мечти по героя, когото би желала да насърчава, да подпомага със своята нежност; но в деня, в който сърцето й заговори, героят беше в обятията на друга любима; в неговия живот имаше място само за приятелка. Такава приятелка тя му бе от много години — безкрайно мила, всеотдайна, намерила най-сетне пълно спокойствие в единството между сърцето и душата, в което живееше заедно с човека, който й бе станал брат. И тази дружба несъмнено беше за нея, както и за Сьорет, толкова прелестна само защото бе родена в огъня на любовта и бе запазила вечния й пламък.

Така че Люк, вече много стар, много величествен и много красив, завършваше живота си, обкръжен от любовта на три жени, три много стари, много величествени и много красиви жени. Макар и на осемдесет и пет години, той не се беше прегърбил, беше здрав и силен като дъб. Само краката му се бяха вдървили, сякаш да го приковат там, пред прозореца му, за да наблюдава сега, като щастлив зрител града, който е основал. Над високото му като кула чело гъстата коса, от която не бе паднал нито един косъм, беше само побеляла и стърчеше като буйна бяла грива на стар, оттеглил се на почивка лъв. Обожаването на Жозин, Сьорет и Сюзан изпълваше със светлина и благоухание последните му дни. Той ги беше обичал, обичаше ги и трите с всеобхватното си сърце, от което бликаха такова желание, такова братство, такава доброта — една вълна на живота с безбройните му страсти, огромна река, от която можеха да пият всички сърца. Той прегръщаше една след друга любимата, и приятелките, с една и съща човешка прегръдка, за да твори все повече и повече живот, все повече щастие.

Но появиха се признаци. Навярно както у Жордан, завършил делото си, и Люк щеше да умре. Наближаваше заспиването, добре заслужената почивка, която чакаше спокойно и с радост. Той весело посрещаше смъртта, знаеше, че е необходима и приятна, мъжествено я приемаше, без да се блазни от лъжливо обещание за небесен живот. Този небесен живот беше вече на земята, където истината и справедливостта осъществяваха идеала, човешкото щастие. Всяко същество ставаше безсмъртно в поколенията, които е създало, потокът на любовта се увеличаваше от всяка любов и таеше в безкрая, осигурявайки безсмъртие на всички, които са живели, обичали и раждали. И Люк знаеше, че ще умре, но непрекъснато ще живее в безброй хора, на които бе пожелал по-хубав и по-щастлив живот. Тази увереност му даваше прекрасно спокойствие, той толкова много бе обичал другите хора и толкова много се бе раздавал за облекчаване на страданията им, че сега считаше за награда и блаженство да живее в тях и след смъртта си, да се възползува от своето дело, за да остане в сърцата на все по-щастливи поколения.

Жозин, Сьорет и Сюзан не искаха да изглеждат тъжни, макар че се безпокояха, като го виждаха как постепенно се унася. Всяка сутрин те отваряха прозорците, за да нахлува свободно доброто слънце, украсяваха и парфюмираха стаята с цветя, с големи букети, ярки и благоуханни като детството. Но особено като знаеха колко много Люк обича децата, те всеки час го обкръжаваха с орляк весели момченца и момиченца, чиито златисти и тъмнокоси главички бяха също като другите букети, които утре ще разцъфтят, ще станат силата и красотата на бъдещето. Когато този малък свят биваше в стаята и със смях играеше около фотьойла му, Люк му се усмихваше нежно и с интерес наблюдаваше игрите му, очарован, че ще си отиде, обкръжен от една толкова чиста радост и една толкова жива надежда.

В деня, в който при здрач щеше да дойде много праведната и много благата смърт, трите жени, предчувствували приближаването й по блясъка в очите на величествения старец, поканиха правнуците на неговото потомство, най-малките, чието присъствие ще му напомни в последния миг най-силно за младостта и за бъдещето. А малчуганите доведоха други, по-големи свои другарчета, потомци на работници, с чийто задружен труд някога бе създаден Крешри. Огряната от слънцето стая, изпълнена с деца и рози, представляваше очарователна картина; героят, старият лъв с побелялата грива, още проявяваше към тях интерес с нежна радост. Той познаваше всички, назоваваше ги по име и ги разпитваше.

Високият осемнадесетгодишен Франсоа, синът на Иполит Митен и Лор Фошар, го гледаше с две големи сълзи в очите, които се мъчеше да сдържи. Люк го повика.

— Ела да стиснеш ръката ми, хубавецо мой Франсоа. Не трябва да си тъжен, нали виждаш колко сме доволни всички… Бъди добър, пораснал си още, ще станеш прекрасен любовник.

После той се обърна към две петнадесетгодишни момиченца — Амели, дъщеря на Александър Фейа и Клементин Бурон, и Симон, дъщеря на Адолф Лабок и Жермен Ивоно.

— О, колко сте ми весели вие двете, мои хубави момичета, и то с пълно право… Елате да ви целуна по розовите бузи. Бъдете винаги весели и красиви, в това е щастието!

След това той се занима само с племенниците си, чийто брой непрекъснато се увеличаваше. Тук бяха две от неговите внучета — осемнадесетгодишната внучка Алис, дъщеря на Шарл Фроман и Клодин Бонер, и шестнадесетгодишният внук Ришар, син на Жюл Фроман и Селин Ланфан. При него бяха довели само момичетата, защото оженените с техните деца нямаше да могат да се поберат в стаята. И той още по-нежно се усмихна, като повика при себе си Алис и Ришар.

— Ти си вече мома за женене, моя русокоса Алис, трябва да си избереш едно весело и здраво момче като тебе. О, значи си имаш вече! Обичайте се силно, народете си деца, здрави и весели като вас… А ти, юнако мой Ришар, си щял да учиш занаят в едно обущарско ателие; а освен това, струва ми се, се занимаваш с музика. Работи и пей, развивай таланта си.

Но в този момент към него се спуснаха няколко съвсем малки деца, три момченца и едно момиченце, негови правнучета, които искаха да се покатерят на коленете му. Първо той взе най-голямото от тях, седемгодишния Жорж, син на Морис Морфен и Берт Жоливе, които бяха братовчеди — Морис беше син на Раймон Морфен и Терез Фроман, а Берт — дъщеря на Андре Жоливе и Полин Фроман.

— О, ти, мой малък Жорж, любимо внуче на моите две дъщери, на тъмнокосата ми Терез и на русата ми Полин!… Очите ти отначало бяха като очите на моята Полин, а сега са станали като на Терез! А твоите свежи усмихнати устнички на кого са на Терез или на Полин?… Целуни ме много силно, много силно, мой малък Жорж, за да си спомняш дълго, дълго за мене.

После дойде ред на по-малкия, едва петгодишния Грегоар Бонер, който беше син на Фелисиен Бонер и Елен Жоливе — Фелисиен беше син на Северен Бонер и Леони Гурие, а Елен — дъщеря на Андре Жоливе и Полин Фроман.

— Още едно внуче на моята Полин!… Нали, мой Грегоар, баба Полин е много добра и ръцете й винаги са пълни с хубави неща… А нали ти много ме обичаш мене, престарелия дядо, мой Грегоар? Нали винаги ще бъдеш умен и добър, когато си спомняш за мене?… Целуни ме, целуни ме много силно.

И накрая той взе другите две деца, Клеман и Люс, братче и сестричка, и ги постави едното на дясното, а другото на лявото си коляно. Клеман беше на пет години, а Люс на две. Те бяха деца на Людовик Боажелен и Мариет Фроман. Сега в спомените му нахлуха цяла тълпа — най-напред Людовик, син на Пол Боажелен и на Антоанет Бонер; след това Мариет, дъщеря на Илер Фроман и прекрасната Колет, първородната на Нане и Низ. Родовите черти на Делаво, Боажелен и Бонер, смесени с родовите черти на Фроман, се очертаваха в тия ясни детски чела под леко къдравите коси.

— О, малкият ми Клеман, о, малката ми Люс, скъпи мои любимци! Да знаехте само какво виждам, какво чета в дъното на бистрите ви очи!… Ти вече си много добър и много силен, мой малък Клеман! О, аз зная това от дядо ти Илер, който много ти се радва, като слуша как винаги се смееш… А ти, малка моя Люс, макар че си толкова малка и едва говориш, си станала вече една добра женичка, защото никога не плачеш и весело протягаш ръчички към доброто слънце… Трябва да ме целунете и вие, мои обожавани дечица, вие, най-ценното нещо, което ще оставя от себе си — цялата си сила и цялата си надежда!

И другите деца се бяха приближили до него, той би искал да има толкова дълги ръце, че да прегърне всички и да ги притисне към сърцето си. На тях той поверяваше бъдещето, на тях завещаваше делото си, на тях като на нови сили, които безкрайно трябва да обновяват и разширяват това дело. Той винаги се бе надявал, че децата, че бъдещите поколения ще завършат борбата за щастие. На тия скъпи деца от неговия род, които така нежно го обкръжаваха в покоя на последния му час, той завещаваше справедливостта, истината и добротата, възлагаше им да изпълнят мечтата му — човечеството да става все по-свободно и все по-щастливо!

— Хайде, хайде елате, скъпи деца! Бъдете умни, бъдете много справедливи и много добри! Спомняйте си, че днес всички сте ме целунали, и винаги силно ме обичайте, силно се обичайте един друг! Един ден вие ще изпълните дълга си, ще правите това, което ние сме правили, а и вашите деца на свой ред ще вършат това, което вие ще правите — много труд, много живот, много любов!… А сега, скъпи мои деца, идете да играете, бъдете много здрави и много весели!

Жозин, Сьорет и Сюзан поискаха да изпратят радостните деца, за да не се вдига повече шум, тъй като забелязаха, че Люк все повече отслабва. Но той не позволи, пожела децата да останат до него, за да издъхне леко във веселия шум от техния смях. После се съгласи децата да слязат да играят в градината, под прозореца му. Беше доволен, че така ще ги чува и вижда.

Към хоризонта се снишаваше вече слънцето, това голямо лятно слънце, от което блестеше целият град. Стаята беше позлатена като озарена от слава и в това великолепие Люк, потънал в своя фотьойл, дълго мълча, загледан в необятния хоризонт. В настъпилия дълбок покой Жозин и Сьорет, онемели като него, се облегнаха с лакти на фотьойла му, едната отдясно, другата отляво, а Сюзан, която седеше до него, сякаш бе потънала в същия сън. Най-сетне той заговори с бавен глас, който постепенно заглъхваше:

— Да, ето нашият град, възроденият Боклер, пламти от чистия въздух и аз зная, че съседните градове Бриа, Маньол, Формри, Сен Крон е трябвало да ни последват, те също са обновени, заразени от нашия пример, подчинили се на всемогъщото щастие… Но отвъд този хоризонт, от другата страна на Монбльозите, там след безкрайната равнина Руман, какво става в широкия свят, дали ония области и народи водят дълга, тежка и кървава борба в похода си към Града на щастието?

Той отново млъкна потънал в мисли. Той знаеше, че еволюцията се извършваше навсякъде, че се разрастваше всеки час с необикновена сила. Започнало от обикновените градове, движението беше обхванало провинциите, после цялата нация, после съседните нации; нямаше вече непреодолими граници, планини и океани, свободата прелиташе от един континент на друг, помиташе правителствата и религиите, обединявайки расите. Само че в това преустройство на човечеството събитията не се развиваха навред по един и същ начин. Докато Боклер еволюираше без много борби, благодарение на опита, направен със сдружението, като бавно напредваше към всички свободи, другаде избухваше революция, проливаше се кръв, ставаха кланета и пожари. Нямаше две съседни държави, които да са поели един и същ път; народите вървяха по най-различни пътища, за да се срещнат в същия Град на братството, в извоюваната най-сетне столица на федерацията на човечеството.

И като насън Люк продължи с отслабващия си глас:

— Аз бих желал да узная, да, преди да се разделя с моето дело, бих желал да узная докъде е стигнало днес великото дело… Бих заспал по-добре, бих си отишъл още по-уверен и с още по-голяма надежда.

Пак настъпи тишина. И Жозин, и Сьорет, и Сюзан, които бяха много стари, много хубави и много добри, също като него продължаваха да бленуват, устремили погледи в далечината.

После Жозин заговори:

— Аз узнах много неща, един пътешественик ми разказа следното… В една голяма република колективистите станали господари на властта. В продължение на години те водили най-ожесточени политически борби, за да завладеят парламента и правителството. Като не могли да постигнат това легално, те извършили държавен преврат, когато се почувствували силни и били уверени, че ще намерят здрава подкрепа от народа. Още на другия ден те изцяло приложили своята програма с помощта на закони и декрети, започнала масова експроприация, богатствата на частните лица станали национално богатство, всички оръдия на труда били върнати на работниците. Там нямало вече нито собственици, нито капиталисти, нито господари, държавата станала стопанин на всичко, едновременно собственик, капиталист и господар, регулатор и разпределител на социалния живот… Но това голямо сътресение, тези резки и коренни промени естествено не са станали без страшни смутове. Класите не оставят така лесно да им бъдат отнети дори имотите, които са откраднали, и затова навред избухнали страшни метежи. Много собственици предпочитали да бъдат убити, защищавайки своя имот. Други пък унищожили всичко, което имали, наводнили мините, разрушили железопътни линии, срутили заводи и фабрики, а пък капиталисти горели своите ценни книжа и хвърляли златото си в морето. Трябвало да се обсаждат някои къщи, да се превземат с пристъп цели градове. В продължение на много години бушувала гражданска война, улиците почервенели от кръв, а реките влачели трупове… А после върховната власт срещнала много трудности, докато установи новия ред. Работният час станал единица стойност за размяна с помощта на бонове. Отначало била създадена една статистическа комисия за изчисляване, която наблюдавала производството и разпределяла продуктите съобразно извършения от всеки труд. После се появила нужда от други контролни бюра, постепенно се създала сложна система, която затруднявала механизмите на новороденото общество. Стигнало се до някакъв казармен режим, който както никога досега сковавал хората в тесни рамки… Обаче все пак революцията се извършила, все пак това било една крачка към справедливостта, трудът ставал на почит, богатството се разпределяло всеки ден все по-справедливо. Накрая неизбежно се стигнало до изчезване на наемния труд и капитала, до премахване на търговията и парите. И ми казаха, че днес тази държава на колективистите, разтърсвана от толкова катастрофи, напоена от толкова кръв, е въдворила вече мира, постигнала е братската солидарност на свободните и трудещите се народи.

Жозин млъкна и отново започна да съзерцава широкия хоризонт. А Люк каза тихо:

— Да, това е един от кървавите пътища, по какъвто аз не исках да тръгна. Но сега го приемам, щом като води до същото единство, до същата хармония.

След това заговори Сьорет, загледана с широко отворени очи към просторния свят зад високите Монбльози:

— Аз също научих една такава история, свидетели ми разказваха за тия ужасни неща. В една обширна, съседна империя анархистите с бомби и картечници успели да хвърлят във въздуха сградата на стария социален строй. Народът толкова бил страдал, че веднага минал на тяхна страна, довършил освободителното дело на разрушението, помел и последните остатъци на загнилия свят. Дълго време градовете горели като факли сред воя на закланите бивши палачи, които не искали да умрат. Настъпил предсказаният кървав потоп, който пророците на анархизма отдавна били предвещавали като неизбежен и плодотворен… След това започнали нови етапи. Издигнат бил не лозунгът „на всеки според труда“, а „на всеки според нуждите“. Човекът имал право на живот, на жилище, на облекло, на насъщен хляб. И затова събрали накуп всички богатства и започнали да ги делят, но въвели ограничения, когато разбрали, че по този начин няма да има за всички. Цялото човечество трябва да работи и когато природата се използува научно и методично, ще се получават неизчислими блага, ще се натрупа огромно богатство, което ще задоволи апетитите на удесеторените народи. Когато изчезне обществото на крадците и паразитите и заедно с него парите, източникът на всички престъпления, а също и жестоките закони, оръдията на потисничество и наказание, източници на всички неправди, тогава мирът ще се възцари в свободната комуна, в която щастието на всеки ще се осъществява от щастието на всички… Тогава няма да има никаква власт, никакви закони, никакво правителство. Анархистите възприели меча и огъня, необходимостта от кърваво изтребление в началото, защото били убедени, че само така ще могат да разрушат до основи стария атавизъм, старото наследство на монархиите и на религиите и завинаги да унищожат властта и нейните последни кълнове — безжалостно да изгорят вековната рана. За да не се върне миналото, трябвало с един удар да се отрежат живите връзки с миналото на заблудите и деспотизма. Анархистите считали, че всяка политика е лоша и отровна, защото неизбежно водела до компромиси и пазарлъци, жертва на които ставали, онеправданите… И върху развалините на разрушения, пометен стар свят те се опитали да осъществят своята възвишена и чиста мечта. Това била тяхното широко, най-идеално гледище за едно справедливо и мирно човечество — свободният човек в свободно общество, всеки човек освободен от всякакви окови, безкрайно наслаждаващ се с всички свои способности, напълно използуващ своето право да живее, да се радва на своя дял на собственост върху всички земни блага. Постепенно обаче движението на анархистите се вляло в общата борба за създаване на общество върху основата на принципа за равенство, защото всъщност то било отрицание на политическите борби, отличавало се от другите социалистически секти само по своята решимост да унищожи всичко, за да може да построи отново всичко. Анархизмът приемал сдружението, свободните групи, които живеят от обмяна и непрекъснато се движат, разпадат се и отново се възстановяват също като обращението на кръвта в тялото; така че голямата империя, където анархизмът възтържествувал сред кланета и пожари, се присъединила към другите освободени народи, влязла в световната федерация.

Сьорет престана да говори, останала неподвижна и замечтана, опряла се с лакът на облегалката на фотьойла. А Люк каза с бавен и измъчен глас:

— Да, в края на краищата на прага на обетованата земя анархистите трябваше след колективистите да се присъединят към последователите на Фурие. Макар пътищата да бяха различни, целта оставаше обща.

След като се замисли, той добави:

— Колко сълзи, колко кръв, колко отвратителни войни, за да се извоюва братският мир, еднакво желан от всички! Колко много векове братоубийствени войни между хората, а всъщност въпросът беше просто да се знае накъде да се тръгне — наляво или надясно, за да се стигне по-бързо до щастливия край!

Мълчалата дотогава Сюзан, неподвижна в своя фотьойл, устремила също така поглед далече в хоризонта, най-сетне заговори, силно изтръпнала от състрадание:

— О, последната война, последната битка! Те били толкова страшни, че хората завинаги счупили сабите и оръдията си… Това било в началото на големите социални кризи, които обновили света; аз научих за тия ужасни неща от хора, които едва не са загубили разсъдъка си в тази последна схватка между нациите. В безумната криза между народите, която роди бъдещото общество, едната половина на Европа се нахвърлила върху другата половина; примера последвали другите континенти, по всички океани се сблъскали ескадри за господство над водите и земите. Никой не останал извън борбата, нациите се въвличали едни други, влезли в боя две огромни армии, разпалени от вековна вражда, решени да се борят до смърт като двама души, за единия от които няма място… Така двете огромни армии, съставени от враждебно настроени братя, се срещнали в центъра на Европа, в просторни равнини, където милиони хора можели да се изтребят взаимно. Войските се разгърнали във фронт, дълъг много, много левги, зад предните линии имало други войскови подкрепления, съсредоточени били толкова много хора, че битката продължила един месец. Всеки ден имало нова жива плът за куршумите и снарядите. Нямало дори време да прибират убитите, купищата трупове образували стени, зад които нови неизчерпаеми полкове идвали да бъдат убивани. Нощите не спирали битките, унищожавали се и на тъмно. При всеки свой изгрев слънцето огрявало все по-големи локви кръв в това бойно поле, в което отвратителната сеч издигала все по-високи купища от трупове… Навред трещял гръм, цели войскови части бивали покосявани от мълнията. Нямало нужда бойците да се приближават и да се виждат едни други, разположените от другата страна на хоризонта оръдия изстрелвали снаряди, чиито експлозии унищожавали всичко в радиус от няколко хектара, причинявали задушавания и отравяния. Балони от небето хвърляли бомби, опожарявали градовете по пътя си. Науката изобретила експлозиви, снаряди, които носели смърт от огромни разстояния и които като земетресение можели да унищожат изведнъж цял един народ. Какво чудовищно избиване в последната нощ на тази гигантска битката! Никога под небето не е имало такова голямо жертвоприношение на хора. Над един милион души паднали там в просторните опустошени полета, покрай реките, в поляните. С часове и часове можело да се върви и винаги да се срещат все повече убити войници с широко отворени очи и със заглъхнал вик срещу човешкото безумие в зеещата им почерняла уста… И това било последната, толкова ужасна битка, която смразила сърцата, защото след нейното страшно опиянение пробудилите се хора се убедили, че войната е вече невъзможна при тази всемогъща наука, висш творец на живота, а не на смъртта.

Сюзан млъкна разтреперана и в светлите й очи просия бъдещият мир. А Люк заключи с глас, слаб като дихание:

— Да, войната умря, това е върховният момент, целуването между братя, завършили едно дълго, тежко и мъчително пътуване… Краят на моя ден настъпи, аз мога да заспя.

Той не каза нищо повече, тази последна минута беше величествена и спокойна. Жозин, Сьорет и Сюзан не трепнаха, очакваха края му без униние, с нежна всеотдайност, в тази толкова тиха, толкова светла стая, изпълнена с цветя и слънце. Долу под прозорците веселият орляк на децата продължаваше да играе, чуваха се виковете на най-малките, смехът на най-големите — едно истинско ликуване на бъдещето в поход към все по-голяма и по-голяма радост. На хоризонта на необятното синьо небе блестеше приятелското слънце, създателят на живота, бащата, чиято творческа сила бяха хванали и опитомили. Под сиянието на победните слънчеви лъчи блестяха покривите на тържествуващия Боклер, кошера, в който сега кипеше работа, в който при възродения труд и справедливото разпределение на земните блага живееха само щастливи хора. А зад плодородните ниви на Руман, отвъд Монбльозите, възникваше бъдещата федерация на народите, на единния братски народ, на човечеството, изпълнило най-сетне предназначението си да постигне истината, справедливостта и мира.

И тогава Люк с последен поглед обгърна града, хоризонта, цялата земя, където еволюцията, започната от него, се разпространяваше и завършваше. Задачата беше изпълнена. Градът бе основан. И Люк издъхна, влезе в потока на всемирната любов, на вечния живот.