Емил Зола
Труд (3)

III

На другия ден, в неделя, когато стана, Люк получи приятелско писмо от госпожа Боажелен, която го канеше на закуска в Гердаш. Научила, че е в Боклер, и като знаела, че Жорданови ще се завърнат чак в понеделник, тя му пишеше, че ще бъде много щастлива да го види и да поговори с него за тяхното добро приятелство в Париж, където заедно са вършили тайно голяма благотворителна дейност сред бедните в квартала „Сент Антоан“. Люк, който искрено я уважаваше, веднага прие поканата и отговори, че още в единадесет часа ще бъде в Гердаш.

Прекрасно време бе настъпило след проливните дъждове през седмицата, които бяха наводнили Боклер. В яркосиньото небе, окъпано сякаш от пороите, грееше ясно слънце, хубаво септемврийско слънце, толкова топло още, че бързо изсуши улиците. Така че Люк беше щастлив да измине пеш двата километра, които разделяха Гердаш от града. Когато към десет и четвърт часа прекоси новия град, който се разстилаше от площада пред общината до първите ниви на Руман, той бе изненадан от слънчевата веселост на този гиздав квартал и си спомни страшната картина на бедния квартал, която бе видял снощи. В новия град се намираха околийското управление, съдът, хубавата сграда на затвора, чиято мазилка още не беше изсъхнала. Между старата и новата част на града се издигаше църквата „Сен Венсан“, една стройна сграда от шестнадесетия век, чиято камбанария беше неотдавна ремонтирана, защото имаше опасност да се срути върху богомолците. Слънцето позлатяваше красивите къщи на буржоата; дори площадът пред общината в долната част на многолюдната улица „Бриа“ имаше весел вид със старите си и просторни сгради, които служеха едновременно за община и училище.

Люк се запъти към нивите по улица „Формри“, която отвъд площада беше продължение на улица „Бриа“. На този именно път, почти до вратите на Боклер, се намираше Гердаш. Той нямаше защо да бърза, разхождаше се като човек, обзет от мечти; като се обърна, той забеляза на север, в другата страна на града, където къщите се издигаха в леко наклонен терен, широкия дол на Монбльозите, прорязан от стръмен проход, в който течаха буйните води на Миона. Там, в тази местност, подобна на устие на река, отворено към равнината, съвсем ясно се очертаваха струпаните една до друга сгради и високите комини на „Бездната“, а също така и високата пещ на Крешри, един цял индустриален град, който се виждаше от няколко левги от целия хоризонт на Руман. Люк гледа дълго време. После, когато отново тръгна с бавни играчки към Гердаш, чиито прекрасни дървета вече различаваше отдалеч, той си спомни, преповтори си типичната история на Кюриньонови, която Жордан му беше разказал.

Основателят на „Бездната“ Блез Кюриньон, работник-пещар, дошъл тук през 1823 година и се настанил край потока със своите два хидравлически чука. Той никога нямал повече от двадесет работници, натрупал скромно богатство и се задоволил да си построи близо до завода малък дом, тухлената къща, в която живееше Делаво, сегашният директор. Индустриален крал станал Жером Кюриньон, роден същата година, в която баща му основал тяхната династия. В него били съсредоточени натрупаните от много работнически поколения творчески сили — всички зараждащи се в тях усилия, цялата вековна енергия на народа. В продължение на стотици и стотици години скритата енергия на цяла една дълга редица упорити прадеди, стремящи се към щастие, борили се яростно в мрака и умирали в страдание, най-сетне влязла в действие чрез този победоносец, способен да работи по осемнадесет часа дневно и надарен с интелигентност, разум и воля, които преодолявали препятствията. За по-малко от двадесет години той издигнал цял град, увеличил броя на работниците до хиляда и двеста и спечелил милиони; после, задушавайки се в скромната къща, построена от баща му, той закупил за осемстотин хиляди франка Гердаш, една голяма и великолепна сграда, в която биха могли да се настанят десет семейства, с красив парк, много земя и ферма. Той бил уверен, че Гердаш ще стане патриархален дом, в който бляскаво ще царува неговото потомство, множество брачни двойки за любов и радост, които ще се родят от богатството му като от благословена земя. Той се надявал, че им подготвя царствено бъдеще чрез подчинения труд, използуван за благоденствието на малцина избраници; защото тази преливаща се днес натрупана сила, която чувствувал в себе си, нима не бе всемогъща, неизчерпаема и не би се преляла дори в още по-големи размери в неговите деца, без да намалява и да пресъхва още дълго време? Но макар и да бил здрав като дъб, първото нещастие го сполетяло на петдесет и две години, когато бил още млад и пълновластен господар. Внезапна парализа сковала двата му крака и трябвало да предаде управлението на „Бездната“ в ръцете на Мишел, първородния му син.

Третият от поколението, Мишел Кюриньон, бил тогава на тридесет години. Той имал по-малък брат, Филип, който против волята на баща си се оженил в Париж за една извънредно красива, но със съмнително поведение жена; между двамата братя имало едно момиче, Лор, двадесет и пет годишно, което хвърляло родителите си в отчаяние с необикновената набожност, в която изпаднало. Още твърде млад, Мишел се оженил за една много нежна, малко болнава жена, от която имал две деца, Гюстав и Сюзан; когато внезапно поел управлението на „Бездната“, Гюстав бил на пет години, а Сюзан — на три. Било уговорено, че той ще ръководи завода от името и в интереса на цялата фамилия, така че според предварително сключения договор за делба всеки член на тази фамилия трябвало да получава своя дял от приходите. Макар че не притежавал прекрасните качества на баща си — нито упоритостта в работата, нито живия ум, нито методичността, той се показал отначало прекрасен ръководител, успял в продължение на десет години да задържи предприятието на висота, дори по едно време увеличил производството, като подновил старите съоръжения. Но му се стоварили неприятности и нещастия, които като че ли предвещавали предстоящите катастрофи. Майка му починала, парализираният му баща, който можел да излиза само возен в малка количка, напълно онемял, откакто започнал да изпитва затруднение при произнасяне на някои думи. После трябвало да се примири, че сестра му Лор постъпила в манастир, изпаднала в мистична екзалтация и нищо не могло да я задържи в Гердаш сред светските удоволствия; а и от Париж получавал лоши новини за семейството на брат му Филип, чиято жена се впуснала в скандални авантюри и увлякла съпруга си в разюздан живот — хазартни игри, глупости и лудории. Накрая умряла толкова нежната и кротка жена на Мишел; за него това било голяма загуба, която нарушила равновесието му и го тикнала в разгулен живот. Той и преди имал влечение към хубавите момичета, но удовлетворявал желанията си тайно, защото се боял да не оскърби любимата си вечно болна жена. След нейната смърт обаче нищо вече не го спирало, забавлявал се свободно където и да било в случайни любовни срещи, в които пропилявал по-голямата част от времето и силите си. Така изтекъл един нов период от десет години, период на упадък на „Бездната“, начело на която вече не бил победоносният ръководител на епохални завоевания, а един уморен и преситен господар, изяждащ цялото богатство. Обзела го треска за разкошен живот, за празненства, за удоволствия, пръскал пари, за да се радва на живота. И страшното било, че към тия причини за упадък — лошото направление и полагането на все по-малко грижи — се прибавила една индустриална катастрофа, в която едва не загинала цялата местна металургическа промишленост. Станало невъзможно да продават на добри цени произвежданите релси и големи греди поради победоносната конкуренция на стоманолеярите от Северна и Източна Франция, които благодарение на нов химически метод започнали да използуват много изгодно слаби минерални залежи, считани дотогава за негодни. За две години Мишел почувствувал, че „Бездната“ пропада; а един ден, след като взел сто хиляди франка назаем, за да изплати натрупани дългове, една отвратителна интимна драма го умопобъркала. По това време той бил на около петдесет и четири години, но духом и тялом бил пленен от едно хубаво момиче, доведено от Париж, което криел в Боклер и с което безумно мечтаел да избяга, да отиде в някой слънчев край и да заживее в любов, далеч от всички досади и грижи. При него живеел синът му Гюстав, който безделничел на двадесет и седем годишна възраст, след като с големи усилия завършил учението си; Гюстав се държал свободно, приятелски с баща си и се подигравал на любовните му приключения. Впрочем той се подигравал и с „Бездната“, не искал кракът му да стъпи в тази мръсна и смрадлива железария; той яздел, ловувал, водел празен живот, подобаващ на момък от благородно общество, сякаш от векове имал знатни прадеди. И една прекрасна вечер, след като задигнал стоте хиляди франка, които баща му успял да събере, за да може да плати на другия ден задълженията си, Гюстав изчезнал с „татковата метреса“, отвлякъл хубавото момиче, което само увиснало на врата му. И на другия ден Мишел, поразен в сърцето и главата от този провал на страстта и благосъстоянието си, не могъл да устои на умопомрачението от обзелия го чудовищен ужас и се самоубил с револвер.

Това станало преди три години. Преждевременно загинали и други Кюриньонови, сякаш съдбата показала колко е неумолима. Не дълго след бягството му научили, че Гюстав умрял в Ница при една катастрофа с кола — конете се подплашили и го хвърлили в пропаст. В Париж Филип, по-малкият брат на Мишел, загинал при дуел след една нечиста история, в която го въвлякла ужасната му жена, за която сега разказвали, че била в Русия с някакъв певец; а единственото дете, което имали, Андре Кюриньон, последен от фамилията, страдащ от рахит и халюцинации, трябвало да бъде затворено в лудница. Освен този болен и леля Лор, която все още била в манастир като живо погребана, останала само Сюзан, дъщерята на Мишел. Когато била на двадесет години, пет години преди смъртта на баща си, Сюзан се омъжила за Боажелен, влюбил се в нея при една среща у приятели на село. Макар че „Бездната“ вече западала, Мишел, който искал да блесне, успял да даде на дъщеря си един милион зестра. А пък много богатият Боажелен притежавал от дядо си и от баща си състояние, по-голямо от шест милиона, спечелени от тях в съмнителни сделки, които им създали лошо име на лихвари и крадци, но самият Боажелен не бил замесен в аферите, тъй като напълно безделничел от появяването си на света. Той бил много уважаван, завиждали му и му се кланяли, понеже имал в Париж, в парка Монсо, прекрасна къща и харчел без сметка луди пари. След като в лицея Кондорсе се отличавал като последен по успех в класа си и поразявал съучениците си със своята елегантност, той никога не помръдвал десетте си пръста за някаква работа, като вярвал, че е нов аристократ, създаващ благородството си, живеейки разкошно с богатството, което прадедите му придобили, без самият той да се помъчи да спечели едно су. Нещастието му било, че шестте милиона в края на краищата не били достатъчни за големите разходи на неговия дом и че се увлякъл във финансови спекулации, които не разбирал. Новите златни мини влудявали по това време борсата; били му обещали, че ако рискува, състоянието му ще се утрои за две години. И изведнъж настъпил такъв разгром, такава катастрофа, че той за миг помислил, че е напълно разорен, че от развалините не ще може да спаси дори парче хляб за утрешния ден. Плачел като дете, гледал ръцете си на безделник, като се питал какво щял да прави сега, като не знаел, нито можел да работи. Тогава жена му Сюзан се проявила като наистина прекрасен човек, толкова нежна, толкова разумна и толкова смела, че го изправила на крака. Милионът на нейната зестра бил непокътнат. Тя поискала той да продаде къщата в парка Монсо, където животът ставал много скъп; така че към нейния милион се прибавил още един. Но как да се живее в Париж с два милиона, щом като шест не стигали и щом като съблазните отново биха се появили при този разкош в големия град? Една случайна среща решила бъдещето.

Боажелен имал един беден братовчед, Делаво, син на една от сестрите на баща му, която живеела мизерно поради неуспеха на съпруга си, нещастен изобретател. Делаво, обикновен инженер, завършил технически институт, заемал скромна служба в каменовъглена мина в Бриа по време на самоубийството на Мишел Кюриньон. Обзет от жажда да преуспее, подтикван от жена си, Делаво, който бил добре запознат с положението на „Бездната“ и вярвал, че може да го подобри с една съвсем нова организация на труда, отишъл в Париж да търси съдружници за командитно дружество и една вечер срещнал на улицата братовчед си Боажелен. Делаво бил поразен като от гръм: как досега не помислил за него, за този капиталист, който при това бил и съпруг на жена от рода Кюриньон? След като разбрал какво е положението на семейството — че им останали два милиона, които искали да вложат изгодно, той разширил още своя план; след това имал с братовчед си още много срещи, по време на които проявил такава увереност, такъв разум и толкова енергия, че успял да го убеди. Планът му бил гениален: да се използува катастрофата, да се купи „Бездната“ за един милион, макар че струвала два, да се организира производство на фини стомани, които бързо ще дадат значителни доходи. А освен това защо Боажеленови да не купят Гердаш? При принудителната ликвидация на имуществото на Кюриньонови биха могли лесно да вземат имението за петстотин хиляди франка, макар че струвало осемстотин хиляди. От двата милиона на Боажеленови щели да останат петстотин хиляди франка, които ще вложат в експлоатацията на завода; а той, Делаво, се наемал категорично да увеличи десет пъти капитала, да му осигури царски ренти. Семейството ще напусне Париж, ще живее нашироко и щастливо в Гердаш, очаквайки огромното състояние, което положително ще придобият един ден и което ще им даде възможност да се върнат и подновят парижкия си живот в целия му блясък, за който са мечтали.

Накрая Сюзан склонила съпруга си, който бил много обезпокоен от мисълта за един такъв провинциален живот, опасявайки се да не умре от скука. Тя, напротив, била очарована от възможността да се върне в Гердаш, където прекарала цялата си младост. И нещата се наредили, както Делаво ги предвиждал — ликвидацията се извършила, единият милион и петстотинте хиляди франка, които Боажеленови платили, за да купят „Бездната“ и Гердаш, едва уредили тежкото положение на Кюриньонови; по такъв начин Боажеленови станали пълни господари, без да имат каквито и да било задължения към останалите двама живи наследници — монахинята Лор и нещастния, рахитичен и полуумен Андре, затворен в лудница. Делаво изпълнил обещанията си, реорганизирал завода, подновил съоръженията и получил такива резултати в производството на фини стомани, че още в края на първата година печалбите вече били прекрасни. За три години „Бездната“ възвърнала първенството си сред най-преуспяващите стоманолеярни заводи в този край; рентите, които му печелели хиляда и двестата работници, позволили на Боажелен да заживее разкошно в Гердаш, шест коня в конюшнята, пет каляски под сайванта, ловни излети, празненства, приеми, на които местните управници мечтаели да бъдат поканени. Боажелен, който през първите месеци се измъчвал от своето безделие и тъгувал за Париж, като че ли започнал да се аклиматизира в провинцията и като намерил тук едно малко царство, в което суетата му тържествувала, отново запълнил празния си бръмчащ живот на безполезно насекомо. В спокойната снизходителност, която влагал в царуването си над Боклер, имало и една тайна причина, едно победоносно глупаво самодоволство.

Делаво заедно с жена си Фернанд и петмесечната им дъщеричка Низ живеел в „Бездната“, където заемал бившето жилище на Блез Кюриньон. По това време той бил на тридесет и седем години, а жена му на двадесет и седем. Запознал се с нея у майка й, преподавателка по пиано, с която живеели в два съседни апартамента в долния етаж на една мрачна къща на улица „Сен Жак“. Тя била блестящо красива, толкова хубава и толкова величествена, че в продължение на повече от една година, когато я срещал по стълбището, Делаво се пристискал към стената, разтреперан като момче, което се срамува, че е грозно и бедно. После започнали да си разменят поздрави, завързали приятелство; майка й му разказала, че била живяла дванадесет години в Русия и че единственият подарък, който донесла оттам, била тази царствено красива девойка, рожба на любовната и връзка с един княз, който я съблазнил в замъка, където била учителка. Наистина князът, който я обожавал, би могъл да я обсипе със злато, но една вечер загинал от неочакван изстрел на лов; опечалената жена се завърнала без едно су с малката Фернанд в Париж, където отново трябвало да предава уроци, за да може с упорит труд да я отгледа и подготви за едно хубаво бъдеще. Фернанд, свикнала да я ласкаят, уверена, че красотата й ще я отведе до трон, се сблъсквала с черната мизерия, когато нямало с какво да й купят нови ботинки и когато постоянно трябвало саморъчно да преправя роклите и шапките си. Тя непрекъснато била разгневена, изпитвала такава жажда за победа, че от десетгодишна възраст знаела вече да мрази, да завижда, да бъде жестока, натрупвайки в себе си необикновени сили за порочност и разрушение. Тя била жестоко наказана; толкова вярвала, че красотата й въпреки всичко ще победи, и толкова била убедена във всемогъществото си, че имала глупостта да се отдаде на един мъж, разполагащ с богатство и власт, който я изгонил още на другия ден. Това приключение, погребано в дъното на огорчената й душа, я научило да лъже, да бъде лицемерна и лукава, каквато не била дотогава. Тя се заклела да не повтаря тази глупост, била много амбициозна, за да не пропадне. Нейната хубост претърпяла поражение — не било достатъчно да бъде красива, необходим бил случай да се прояви, да срещне мъж, когото да омагьоса и покори. И когато майка и починала, след като четвърт век тичала из парижката кал да дава частни уроци по домовете и да припечелва едва за хляба й, пред нея се появил Делаво, нито красив, нито богат, който й предложил да се оженят. Фернанд не го обичала, но понеже чувствувала, че е влюбен до уши в нея, решила да влезе под ръка с него в порядъчния свят на честните жени, в който ще й бъде опора и оръдие. Той трябвало да й купи чеиза, защото я приел гола с възторга на верующ, който я вижда като богиня. И от този момент всичко тръгнало така, както Фернанд искала. Не изминали и два месеца от деня, в който съпругът й я въвел в Гердаш, и тя съблазнила Боажелен, на когото изведнъж се отдала една вечер, след като добре обмислила тази своя постъпка. Той се увлякъл страстно в нея, би й дал богатството си с риск да скъса всички връзки. Най-сетне в този хубав мъж от обществото, притежаващ коне и каляски, тя намерила търсения идеал, суетния, безразсъден и щедър любовник, способен да изостави всичко, за да си запази толкова красивата любовница, станала необходимост в разкошния му живот. Освен това в тази връзка тя удовлетворявала цялата си насъбрана злоба, смъртната омраза към своя съпруг, чието трудолюбие и спокойно безразличие я унижавали, и увеличаващата се в нея завист към кротката Сюзан, която бе намразила още от първия ден; тази омраза я тласнала да й отнеме Боажелен с надеждата, че ще я накара да страда. И сега в Гердаш непрекъснато имало празненства, на които като най-красива от поканените шествувала Фернанд, осъществила мечтата си да води разкошен живот, помагайки на Боажелен да изяжда парите, които Делаво изсмуквал от потта на хиляда и двестата работници от „Бездната“; тя дори се надявала, че ще може да се завърне един ден в Париж, за да тържествува с обещаните й милиони.

За всички тия истории си мислеше Люк, докато с бавна крачка вървеше към Гердаш по покана на Сюзан. Не всичко му бе известно, но се надяваше, че в близко бъдеще ще проникне и в най-малките подробности. Вдигнал глава, той видя, че се намира на не повече от стотина метра от прекрасния парк, чиито големи дървета зеленееха в безкрая. Спря се; във въображението му над всички други доминираше образът на господин Жером, на втория Кюриньон, поставил основите на благосъстоянието, когото беше срещнал снощи пред самата врата на „Бездната“ в малката му количка, бутана от един слуга. Той отново го виждаше с парализирани крака като поразен от мълния, ням, с бистри очи, гледащи от двадесет и пет години нещастията, които се сипеха върху неговия род. Синът му Мишел в жаждата си за удоволствия и разкош опропасти завода и се самоуби поради страшна интимна драма. Внукът му Гюстав, откраднал любовницата на баща си, разби черепа си в дъното на една пропаст, сякаш преследван за отмъщение от фуриите. Дъщеря му Лор, отрекла се от живота, беше в манастир; другият му син Филип, оженил се за лека жена, потънал с нея в калта и замесен в мръсни истории, загина на дуел; внукът му, последният от рода, болният Андре, беше затворен при лудите. И сега катастрофата продължаваше, един гниещ процес доунищожаваше фамилията — тази Фернанд, попаднала тук, сякаш за да изяде развалината с малките си бели зъби на страшен хищник. В мълчанието си той беше присъствувал, а сега присъствуваше на тия събития; но забелязваше ли ги, преценяваше ли ги? Казваха, че разсъдъкът му бил отслабнал, но с какви бистри и бездънни очи гледаше! И ако разсъждаваше, какви мисли изпълваха главата му през дългите часове на неговия неподвижен живот! Всичките му надежди бяха рухнали, тази победоносна сила, натрупана от дългата редица негови прадеди-работници, тази енергия, която вярваше, че ще предаде на едно голямо свое поколение, за да я използува и непрекъснато да увеличава богатството, тази сила сега гореше като копа сено от огъня на наслаждението. Запасът от творческа сила, натрупана в продължение на толкова векове в мизерия и усилия, беше лакомо изяден от три поколения. Изведнъж беше започнало търсене на силни усещания, постоянно дразнене на нервната система, разрушително действие от повишена чувствителност. Наситен много бързо, обезумял от притежаваното богатство, родът стремглаво пропадаше. Това царско имение Гердаш той бе купил с мечтата да се изпълни един ден с многобройните му потомци, щастливи семейни двойки, които ще увеличават свещената слава на името му. А каква тъга трябваше да изпитва, когато гледаше, че половината от апартаментите са празни, какъв гняв навярно се надигаше в него, когато гледаше, че днес в имението властвува тази чужда жена, която носеше последната отрова в гънките на роклята си. Той живееше усамотено, поддържаше нежни връзки само с внучката си Сюзан, която единствена имаше достъп в широката стая, заемана от него в приземния етаж. Преди, когато беше десетгодишно мило момиченце, Сюзан се грижеше тук за своя нещастен и тъжен дядо. После, когато се завърна омъжена след покупката на „Бездната“ и Гердаш, тя настоя дядото да остане да живее в къщата, макар че той вече не притежаваше нищо от имението след подялбата, която бе направил на цялото си имущество поради паралича, който го повали като мълния. Тя съвсем не беше без скрупули, мислеше си, че като послушаха съветите на Делаво, тя и съпругът й бяха ощетили останалите двама от фамилията — леля Лор и болния Андре. Наистина тяхното съществуване беше осигурено и поради това тя насочи цялото си внимание към дядо Жером, за когото се грижеше като ангел-пазител. А той се усмихваше само когато бистрите му очи се вглеждаха в нея, но погледнеше ли как пред него се развихря разюзданият живот в Гердаш, в студеното му, дълбоко набръчкано лице двете очи приличаха на два бездънни извора. Дали виждаше, дали размишляваше и с какво отчаяние беше изпълнена неговата мисъл?

Люк се намери до масивната решетъчна ограда, която стигаше до пътя за Формри, на онова място, където едно отклонение водеше за съседното село Комбет; трябваше само да блъсне малката врата, за да тръгне по царствената алея с брястове от двете страни. В дъното се виждаше замъкът, огромна постройка от седемнадесетия век, великолепна с простотата си, с дванадесетте прозореца на фасадата си, с двата си етажа, с високия си партер, до който водеше двойно стълбище, украсено с хубави вази. През много просторния парк с ливади и гори от високи дървета течеше Миона, подхранваща с вода голямо езеро, в което плаваха лебеди.

Люк крачеше вече към стълбището, когато лек приветлив смях го накара да обърне глава. Той забеляза, че Сюзан седи под един дъб до каменна маса, заобиколена с груби столове, синът й Пол играеше с краката й.

— Да, драги приятелю, излязох тук да чакам гостите си като селянка, която не се страхува да стои на открито. Колко мило, че приехте моята толкова внезапна покана.

Тя му се усмихваше с протегната ръка. Съвсем не беше красива, но беше очарователна, много руса, дребна, с изящна кръгла глава с накъдрена коса и кротки сини очи. Мъжът й винаги я считаше за окаяно нищожество, без да подозира прекрасната доброта и голямото благоразумие, които се криеха под голямата й непринуденост.

Люк пое ръката й и я задържа за миг с двете си ръце.

— Вие сте очарователна, че си спомнихте за мене. Аз съм толкова щастлив, толкова щастлив, че отново ви виждам.

Тя беше три години по-голяма от него, познаваше го от времето, когато той живееше в бедната къща на улица „Берси“, близо до завода, в който бе започнал да работи като млад инженер. Когато много тайно раздаваше лично своите помощи, тя ходеше в тази къща при един овдовял зидар с шест деца, от които две невръстни момиченца; една вечер, когато младият инженер беше в бедното жилище с двете момиченца на колене, тя дойде да им донесе бельо и те се запознаха; след това той имаше случая да я посети в богаташката й къща в парка Монсо по една работа, свързана с общата им благотворителна дейност. Голяма, внезапна симпатия постепенно ги сближи, той стана неин помощник, таен куриер в дейността, за която никой освен тях не знаеше нищо. По този начин той започна да посещава дома й, канен на вечерните приеми в продължение на две зими, и там се запозна с Жорданови.

— Да знаете само колко много съжаляват за вас, колко много плакаха за вас! — задоволи се да каже той, за да намекне за тяхната добросърдечна съвместна дейност в миналото.

Тя прошепна и развълнуван жест:

— Когато си мисля за вас, става ми тъжно, че не сте тук, където може да се направи много!

Но той забеляза Пол, който тичаше към тях с цветя в ръце, и възкликна от изненада, че го намира толкова пораснал. Много русо, слабо, усмихнато и нежно, детето силно приличаше на майка си.

— Е, да — каза весело Сюзан, — скоро ще навърши седем години, вече е малък мъж!

Двамата седнаха и заговориха братски в топлия лъчезарен септемврийски ден, като толкова се унесоха в хубавите си спомени, че дори не видяха кога Боажелен слезе по стълбите и се насочи към тях. Облечен хубаво, много изискано в куртка за полето, с монокъл, Боажелен беше висок мъж, който си въобразяваше, че е много красив, със сиви очи, голям нос, боядисани мустаци и кафява коса, падаща на къдрици върху тясното му чело, което вече бе започнало да оплешивява.

— Добър ден, мой скъпи Фроман — извика той с престорено гърлен глас на благородник. — Хиляди благодарности, че благоволихме да дойдете между нас.

И без да се бави повече, след като силно му стисна ръката по английски, той се обърна към жена си:

— Скъпа моя, наредено ли е каляската да отиде за семейство Делаво?

Не стана нужда Сюзан да отговори, каляската се показа в алеята с големите брястове и докара семейството, което слезе при каменната маса. Делаво, дребен плещест мъж с къс врат, имаше едра глава с издадена напред долна челюст като на булдог: носът му беше чип, очите големи и опулени, бузите червени, наполовина скрити в черна брада; в целия му вид имаше нещо военно, властно и строго. До него Фернанд беше прелестен контраст: мургава със сини очи, висока с гъвкава талия, с прекрасни шия и рамене. Никога по-разкошна черна коса не е обкръжавала по-чисто и хубаво лице с големи лазурни и пламтящи от нежност очи, а устните — тънки и свежи и зад тях дребни зъби, блестящи зъби, толкова силни, че можеха да схрускат камъни. Тя се гордееше най-вече с изящните си крака, които считаше за неопровержимо доказателство за княжеския си произход.

Фернанд веднага се извини на Сюзан, когато от каляската слезе една камериерка, която държеше на ръце нейната Низ, момиченце на три години с толкова руса коса, колкото черна беше нейната, накъдрено, изумено, с небесносини очи, с розова, вечно засмяна уста и с дупчици по двете бузи и брадичката.

— Извинете, скъпа моя, използувах вашето разрешение, и доведох Низ.

— Много добре сте направили — отвърна Сюзан. — Нали ви казах, че ще има и една масичка за децата.

Двете жени като че ли бяха приятелки, Сюзан едва примигна, когато видя, че Боажелен се върти любезно около Фернанд, която навярно му беше сърдита, защото го посрещна студено, така, както когато той се опитваше да не изпълни някоя нейна прищявка. Загрижен, Боажелен се върна при Люк и Делаво, които, познаващи се от миналата пролет, си стискаха ръцете. Но като че ли неочакваното присъствие на Люк в Боклер развълнува директора на „Бездната“.

— Как! Вие сте тук от вчера? И, разбира се, не сте намерили Жордан, понеже една неочаквана телеграма го принуди да замине за Кан… Да, да, зная това, но не знаех, че ви е повикал… Сега той има неприятности във връзка с високата си пещ.

Люк бе изненадан, че го вижда така развълнуван, и чувствуваше, че ще иска да го попита защо Жордан го е накарал да дойде в Крешри. Той не можа да разбере причината за това внезапно безпокойство и затова отвърна наслуки:

— О, неприятности! Така ли мислите? Всичко е много добре.

Делаво предпазливо, за да промени темата на разговора, съобщи на Боажелен, с когото беше на „ти“, една хубава новина — Китай купувал една партида бракувани снаряди, които щели да претопяват. После една случка привлече вниманието: Люк, който обожаваше децата, се засмя, като видя, че Пол дава цветята си на Низ, неговата голяма приятелка. Какво красиво момиченце, като малко слънчице, толкова русо! Как е могло да се роди такова, когато и баща му, и майка му са толкова чернокоси? Когато се запознаваше с Люк, Фернанд го беше разгледала пронизващо с острия си поглед, за да разбере какъв ще й бъде — приятел или неприятел. Тя обичаше да й задават този въпрос за цвета на косата, на който отговаряше със самохвалство, като открито намекваше за дядото на детето, прословутия руски княз.

— О, той е бил великолепен мъж, рус и розов. Уверена съм, че Низ ще бъде също като него.

Боажелен реши, че не е прилично да държи така гостите си под дъба, както могат да си позволят само буржоата, оттеглили се на село. И когато покани всички и ги поведе към салона, по пътя срещнаха господин Жером в неговата количка, бутана от слугата. Старецът бе настоял да запази напълно самостоятелния си живот в часовете както за хранене и за разходка, така и за ставане и лягане; и ядеше сам, не искаше да се занимават с него, дори в къщата бе станало правило никога да не му говорят. Така че всички само го поздравяваха мълчаливо, обаче единствено Сюзан с усмивка на уста нежно го проследяваше с поглед. Господин Жером, който бе тръгнал за обичайната си дълга разходка, която понякога продължаваше през целия следобед, втренчено изгледа всички като забравен, изоставен вън от света свидетел, който не отвръщаше вече на поздравите. Под блясъка на този студен поглед Люк отново бе обзет от мъчително, тягостно безпокойство.

Салонът беше просторен, много богато обзаведен, с тапети от червен брокат, с разкошни мебели стил Луи XIV. Едва бяха влезли, когато пристигнаха поканените — околийският управител Шатлар, следван от кмета Гурие, жена му Леонор и сина им Ахил. Шатлар, една отломка от Париж, беше четиридесетгодишен още хубав мъж, плешив, с орлов нос, свити устни и живи очи, отворени широко зад пенснето. След като бе оплешивял и заболял от стомах, той се оттегли от Париж, като взе службата околийски управител на Боклер благодарение на един свой интимен приятел, станал ненадейно министър. Лишен от амбиции, болен от черен дроб и нуждаещ се от почивка, той има щастието да срещне красивата Гурие, която като че ли го прикова тук завинаги; тяхната връзка беше безоблачна, на нея гледаха с добри очи неговите подчинени, примирен беше дори съпругът, за когото казваха, че имал някакви други предпочитания. Леонор, красива, едва на тридесет и осем години, руса, с едри правилни черти, беше дълбоко набожна, студена на вид и лицемерно добродетелна; но някои осведомени хора шепнеха, че под тази маска пламтял несекващ огън на нечестиви желания. И самият Гурие, един обикновен червендалест дебелак, с издут врат и кръгло като луна лице, като че ли никога не се съмняваше в жена си, защото говореше за нея със снизходителна усмивка; той предпочиташе малките работнички от неговата обувна фабрика, голямо предприятие, наследено от баща му, от което лично бе спечелил голямо състояние. Съпрузите Гурие спяха отделно вече петнадесет години, единствената връзка между тях беше синът им Ахил, момче вече на осемнадесет години с правилни черти и големи очи като на майка си, но с много черна коса; Ахил проявяваше голяма интелигентност и самостоятелност, които смущаваха и дразнеха родителите му. Макар че кракът на красивата Леонор никога не бе стъпвал в обувната фабрика на съпруга й, пред хората съпрузите живееха в пълно разбирателство; и особено откакто Шатлар се беше вмъкнал между тях, в дома им зацарува неотменно щастие, което сочеха за пример. Околийският управител и кметът бяха станали неразделни, а това ги улесняваше да управляват, така че целият град имаше полза от тази щастлива връзка.

После дойдоха други поканени — председателят на съда Гом заедно с дъщеря си Люсил и нейният годеник, капитанът в оставка Жоливе. Гом, четиридесет и пет годишен мъж с продълговата глава, високо чело и месеста брадичка, като че ли искаше да бъде забравен в това загубено градче Боклер, понеже беше съкрушен от една страшна интимна драма. Една вечер жена му, изоставена от любовника си, се самоуби пред него, след като изповяда греха си. На вид студен и строг, той си оставаше тайно неутешим, разгромен; а освен това сега го измъчваше дъщеря му, която обожаваше и която колкото повече растеше, толкова повече започваше да прилича на майка си. Дребна, нежна, влюбчива и изящна, с бяло лице, златиста коса и порочни очи, Люсил му напомняше за падението на майка й и той се страхуваше да не тръгне по нейния път, та затова още когато тя навърши двадесет години, я сгоди за капитан Жоливе въпреки горчивата самотност, в която щеше да изпадне, след като се раздели с нея. Този капитан Жоливе, който изглеждаше по-стар за своите тридесет и пет години, беше все пак хубав мъж с изпъкнало чело и войнствени мустаци; беше подал оставката си поради заболяване от малария в Мадагаскар. Точно по това време той бе наследил една рента от дванадесет хиляди франка и реши да се установи в Боклер, неговия роден край, като се ожени за Люсил, която го беше подлудила с погледите си на примираща гугутка. Гом, който не беше богат и живееше скромно от своята служба в съда, не можеше да откаже едно такова предложение. Скритото му отчаяние като че ли се увеличаваше и той започна да се придържа още по-строго към закона, като упорито обосноваваше присъдите си с кодекса. Някои казваха, че зад това поведение на непреклонен съдия се крие един победен човек, един отчаян песимист, който се съмнява във всичко и най-вече в правосъдието на съществуващия социален строй. И колко трябва да страда този съдия, който се пита дали има право, когато осъжда горките нещастници, станали жертва на всеобщата престъпност!

След това пристигнаха госпожа и господин Мазел с тригодишната им дъщеричка Луиз, още една гостенка за малката маса. Те бяха едно напълно щастливо семейство: и двамата дебели, на една и съща възраст, току-що навършили четиридесет години, толкова приличащи си, че се преливаха един в друг, с еднакви розови и засмени лица, с еднакво благо и нежно изражение. Бяха купили за сто хиляди франка една хубава богаташка къща с доста голяма градина близо до околийското управление; там живееха като буржоа с петнадесетина хиляди франка рента, хубава рента от държавни ценни книжа, солиден влог, само от който можеха да бъдат така материално осигурени. Щастието им, блажената им радост от това, че не работят нищо, бяха станали пословични. „Ех, да си като господин Мазел, който нищо не работи, който е голям късметлия!“ А той отговаряше, че десет години се бил трепал, за да си спечели това състояние. Но истината беше друга: като дребен: посредник в търговията с каменни въглища, оженил се за жена, която му донесла петдесет хиляди франка зестра, той подушил или може би имал шанса да предвиди честите стачки, които вече от десет години значително повишаваха цената на френските каменни въглища. Гениалният му удар бе да закупува по възможните най-ниски цени в чужбина огромни запаси от каменни въглища и да ги препродава с големи печалби на индустриалците във Франция, които поради внезапната липса на гориво бяха принуждавани да затварят заводите си. Той прояви истинско благоразумие, когато, навършил четиридесет години и натрупал шестстотин хиляди франка, се оттегли от търговията, като пресметна, че тия пари могат да осигурят върховно щастие и на него, и на жена му. Той дори не се поддаде на изкушението да увеличи състоянието си до един милион, защото много се страхуваше от лош удар на съдбата. Никога щастливият егоизъм не бе тържествувал така, никога оптимизмът не бе имал толкова основание да каже, че в този свят всичко отива от добро към по-добро; той и тя бяха много добри хора, които се обожаваха, които обожаваха родената им късно дъщеричка и които считаха, че двамата са постигнали пълно задоволяване на желанията си; те бяха вече далеч от всяка друга амбиция и каквато и да било страст, олицетворяваха съвършеното щастие, затвореното щастие без прозорец към нещастието на другите. Единственият трън в това щастие беше, че дебелата и цветуща госпожа Мазел си внушаваше, че страда от някаква тежка, неизвестна и необяснима болест, поради което мъжът и я жалеше и още повече глезеше; винаги усмихнат, той казваше с някаква трогателна гордост „болестта на жена ми“, също както би казал „косата, неповторимата златна коса на жена ми“. Това не им причиняваше нито страх, нито мъка, такъв бе и техният възторг от дъщеричката им Луиз, която растеше съвсем различна от тях — чернокоса, слаба и пъргава, със смешна козя главичка, полегнали очи и тънко носле. Те се възхищаваха така, сякаш детето бе паднало от небето като дар, за да внесе малко оживление в слънчевата им къща, в която бавното храносмилане ги приспиваше. Висшето общество на Боклер с удоволствие се подиграваше с госпожа и господин Мазел, с техните ястия, с техните угоени кокошки, но ги уважаваше, поздравяваше ги, канеше ти като рентиери, които със солидното си състояние стояха по-горе от работниците, от мършавите чиновници, дори от капиталистите милионери, вечно застрашени от катастрофи.

Очакваха само абата Марл, свещеника от „Сен Венсан“, църква с най-богатата енория в Боклер; и най-сетне той пристигна точно в момента, когато се канеха да минат в трапезарията. Той се извини, че е закъснял поради служебни задължения. Беше висок, силен, с широко лице, орлов нос и голяма, силно очертана уста. Беше още млад, на тридесет и шест години, и на драго сърце би водил битка за вярата, ако нямаше малък дефект в говора, който го затрудняваше в проповедите. Това обясняваше защо се бе примирил да се погребе в Боклер, макар че ниско остриганата му кафява коса и черните му волеви очи показваха какъв борец е мечтал да стане. Но беше умен, отлично си даваше сметка за кризата, която католицизмът изживяваше; с никого не споделяше опасенията си, когато църквата му понякога биваше безлюдна, и се придържаше строго към догмите, уверен, че целият стар строй ще рухне в деня, в който науката и свободната мисъл ще направят пробив. Впрочем приемаше поканите на Гердаш, без да си прави илюзии за добродетелите на буржоазията, и закусваше или обядваше като по задължение, за да прикрива под расото на религията раните на домакините, които знаеше.

Люк бе възхитен от приятната светлина, от разкошната мебелировка на трапезарията, едно просторно помещение, заемащо ъгловата част на приземния етаж, чиито високи прозорци гледаха към моравите и дърветата на парка. Човек би казал, че тази зеленина влиза в трапезарията, която с мебелите си стил Луи XIV, с перленосивата си дървена облицовка и с тапетите си в нежен воднозелен цвят се превръщаше в бленувана зала за пиршества, изплувала из някаква селска феерия. А богато наредената маса, белотата на покривката и салфетките, блясъкът на сребърните прибори и кристалните чаши, цветята, пръснати по покривката, завършваха празничната картина в тази вълшебна рамка от светлина и аромати. Впечатлението му беше толкова силно, че Люк изведнъж си представи снощната картина — гладния и мрачен народ, който като стадо трополеше по калната улица „Бриа“, пудльорите и пещарите, които изгаряха кожата си край пъклените пламъци на пещите, и най-вече бедното жилище на Бонер с печалната Жозин, седнала на стъпалото на стълбата, спасена за една нощ от глада благодарение на хляба, откраднат от братчето й. С каква незаслужена мизерия, с какъв прокълнат труд, с какво ужасно страдание беше създаден разкошът на безделниците и щастливците!

На масата с петнадесет куверта Люк попадна между Фернанд и Делаво. Нарушавайки обичая, Боажелен седна на такова място, че от дясната му страна беше госпожа Мазел, а от лявата му Фернанд вместо госпожа Гурие. Но в приятелските срещи беше възприето да поставят Леонор винаги до нейния приятел, околийския управител Шатлар. Последният, разбира се, заемаше почетното място, вдясно от Сюзан, от лявата страна на която седеше председателят Гом. Бяха поставили абата Марл до Леонор, неговата най-ревностна и най-обичана изповедничка. Гурие беше до госпожа Мазел, а Мазел до председателя. Накрая годениците капитан Жоливе и Люсил бяха на единия край на масата срещу младия Ахил Гурие, който мълчаливо седеше на другия край между Делаво и абата. Предвидливата Сюзан беше наредила да поставят зад нея малката маса, за да може да наблюдава децата; тази маса се председателствуваше от седемгодишния Пол, седнал между тригодишните Низ и Луиз, които неспокойно ровеха с ръчичките си из чиниите и чашите. Една камериерка непрекъснато стоеше до тях, а голямата маса се обслужваше от двама лакеи, подпомагани от кочияша.

Още в началото, при фаршированите яйца и сотернското вино, започна общ разговор за хляба, който се произвеждаше в Боклер.

— Не мога да свикна с него — каза Боажелен. — Тукашният луксозен хляб не може да се яде; аз си изписвам хляб от Париж.

Той каза това съвсем просто и всички погледнаха със скрито уважение малките хлебчета, които ядяха. Но снощните неприятни събития най-вече занимаваха умовете на всички. Фернанд извика:

— Впрочем знаете ли, че снощи са разграбили една хлебарница на улица „Бриа“.

Люк не можа да сдържи смеха си.

— О, госпожо, разграбили!… Аз бях там. Едно нещастно дете откраднало един хляб!

— Ние също бяхме там — заяви капитан Жоливе, засегнат от тона на младия човек, който съжаляваше и извиняваше детето. — Трябва да се съжалява, че не арестуваха това дете, поне за пример.

— Разбира се, разбира се — подзе Боажелен. — Изглежда, че много се краде след тази проклета стачка… Казаха ми, че една жена нападнала тезгяха на една месарница. Всички търговци се оплакват, че разни скитници пълнят джобовете си от витрините им… Така че нашият хубав нов затвор приема квартиранти, нали, господин председателю?

Гом щеше да отговори, но капитанът подзе яростно:

— Да, безнаказаната кражба поражда грабеж, убийство. Настроението на работническото население става страшно. Снощи всички вие, които бяхте там, както и аз, не чувствувахте ли това настроение за бунт, тази надвиснала заплаха, този ужас, който разтърсваше града?… Освен това този Ланж, този анархист, не изплю ли какво смята да прави? Той ви изкрещя в лицето, че ще вдигне във въздуха Боклер и ще срине до земята развалините му… Но щом са го задържали, надявам се, че ще му одерат кожата.

Суровостта на Жоливе смути всички. Каква полза имаше да припомня снощния ужас, който и те бяха почувствували, на тази толкова приятна маса, отрупана с толкова хубави и вкусни неща? Лъхна студенина, опасността от утрешния ден изтрещя в голямата тишина, в ушите на тези загрижени буржоа, точно в момента, когато лакеите сервираха речна пъстърва.

Делаво долови, че мълчанието става тягостно, и заговори:

— Ланж е отвратителен тип… Капитанът има право, задръжте го, щом като сте го хванали.

Но председателят Гом клатеше глава със строго и студено изражение на лицето и никой не можеше да разбере какво се крие зад тази професионална непоколебимост. Той каза:

— Трябва да ви съобщя, че тази сутрин по мой съвет следователят го освободи, след като го разпита.

Чуха се възклицания, които под шеговита форма прикриваха един действителен страх.

— О, господин председателю, нима искате да изколят всички ни?

Гом отвърна само с бавен жест на ръката си, който мажеше да се тълкува най-различно. Наистина благоразумието изискваше да няма шумен процес, за да не се дава голямо значение на хвърлени на вятъра думи, които ще нанесат толкова по-голяма вреда, колкото повече се разпространяват.

Жоливе се беше умълчал, като хапеше мустаците си и не искаше открито да противоречи на своя бъдещ тъст. Но околийският управител Шатлар, който досега се беше само усмихвал благосклонно като човек, който много е видял, извика:

— О, как хубаво ви разбирам, господин председателю! Вие сте направили това, което аз наричам блестяща политика… Ах, не, настроението на масите в Боклер не е по-добро от другаде. Навсякъде настроението е едно и също, трябва да се помъчим да се приспособим към него и най-добре е да се продължи сегашното състояние на нещата колкото се може по-дълго време, защото положително ще стане по-лошо от деня, в който ще се промени.

На Люк се стори, че долавя подигравателна ирония в думите на този бивш парижки гуляйджия, който навярно се забавляваше с прикривания страх на тези провинциални буржоа. Всъщност действителната политика на Шатлар беше невъзмутимото равнодушие при всички министри, които идваха на власт. Той виждаше, че старата управленческа машина продължава да се движи от само себе си, по инерция, със скърцания и сблъсквания, и че тя ще се повреди, ще се превърне в прах веднага, щом се роди новото общество. Каквото ще да стана — казваше той в интимна среда, като се смееше. Машината вървяла, защото била заредена; но при първото сериозно сблъскване всичко щяло да отиде по дяволите. Дори положението се утежнявало и последната агония се ускорявала от всички напразни усилия да се заздрави старата таратайка — от плахите реформи, от излишните нови закони, които се гласували, без дори да се прилагат старите, както и от безумието и яростта на политическите партии. Такъв един режим би трябвало всяка сутрин да се учудва, че не е паднал, и да си казва, че това положително ще стане утре. А той, който съвсем не беше глупав, действуваше така, че да си остана на служба докато трае режимът. Умерен републиканец, както би трябвало да бъде, той представляваше правителството толкова, колкото да запази службата си, вършеше само необходимото, като най-вече се стремеше да не влиза в конфликт с населението. А когато всичко рухне, ще се постарае да не бъде под развалините!

— Нали виждате — заключи той, — че тази проклета стачка, която толкова много ни разтревожи, приключи най-благоприятно.

Кметът Гурие, който не споделяше ироничната философия на околийския управител, макар че винаги се съгласяваше с него и това улесняваше управлението на града, сега възрази:

— Позволете, позволете, скъпи приятелю, многото отстъпки ще ни заведат далече… Познавам работниците, обичам ги, аз съм стар републиканец, демократ не от вчера. Но ако признавам на работниците правото да подобрят положението си, никога не ще приема разрушителните теории, тия идеи за колективизъм, които ще турят край на всяко цивилизовано общество.

В неговия мощен, разтреперан глас звънтеше страхът, който бе изпитал, злобата на застрашения буржоа, вродената нужда за разправа, която се бе изявила в един момент на желание да повика войска, за да принуди с оръжие стачниците да се върнат на работа.

— Всъщност аз съм направил всичко за работниците в моята фабрика: взаимоспомагателна каса, пенсионна каса, евтини жилища, всички възможни удобства. Тогава какво? Какво искат повече?… Това е краят на света нали, господин Делаво?

Директорът на „Бездната“ досега ядеше с голям апетит, само слушаше и не се намесваше в разговора.

— О, краят на света — каза той със спокойна откровеност, — надявам се, че няма да оставим света да загине, без да се поборим малко за неговото съществуване… Аз съм на мнението на господин околийския управител, стачката завърши много благоприятно. Аз дори имам една хубава новина за вас: вие нали познавате колективиста Бонер, водача на стачката, когото бях принуден да приема отново на работа? Той сам се наказа, снощи напусна завода. Прекрасен работник, но какво да се прави? Запалена глава, опасен мечтател… Ах, тази мечта! Тя именно ни води към пропастта!

Той продължи, помъчи се да се покаже много лоялен, много справедлив. Всеки имал право да защищава интересите си. Работниците, обявявайки стачка, вярвали, че защищават своите. А той, директорът на завода, защищавал капитала, инвентара, собствеността, които му били поверени. Той дори смятал да прояви някаква снизходителност, тъй като чувствувал, че е по-силен. Единственото му задължение било да запази съществуващото положение, системата на наемния труд така, както мъдростта на опита я беше постепенно организирала. Цялата практическа истина се криела там, извън нея имало сама престъпни мечти, например тоя колективизъм, чието приложение би довело до една от най-ужасните катастрофи. Той говори също така и за синдикатите, с които ожесточено воювал, като ги считал за мощна бойна сила. И все пак тържествувал като деен работник, като добър администратор, щастлив, че стачката не причинила повече щети и не се превърнала в катастрофа, която би му попречила да изпълни тази година задълженията, които поел към своя братовчед.

Точно в това време двамата лакеи поднасяха печени млади яребици, а кочияшът, който имаше грижа за вината, наливаше сентемилионско вино.

— Значи — каза шеговито Боажелен, — ти се кълнеш, че няма да бъдем осъдени на гладен режим и че можем без угризение на съвестта да хапнем по едно крилце от тия млади яребици?

Силен смях посрещна думите му, които всички сметнаха за много духовити.

— Кълна се — каза весело Делаво, като се смееше заедно с другите. — Спи и яж спокойно, революцията, която ще ти отнеме рентите, няма да избухне утре.

Смълчан, Люк почувствува как сърцето му бие. Ето ги, значи, наемния труд и капитала, който експлоатира труда на другите. Той влагаше пет франка, караше работника да изработи продукция за седем и изяждаше двата франка. Все пак този Делаво работеше, действуваше с мозъка и мускулите си; но този Боажелен, който никога не се бе трудил, с какво право живееше и ядеше в такъв разкош? Люк беше също така поразен и от поведението на Фернанд, неговата съседка по маса, която проявяваше голям интерес към този неподходящ за жени разговор; тя беше възбудена и очарована от поражението на работниците, от победата на тия пари, които с пълна уста хрускаше със своите зъби на млада вълчица. Червените й устни се разтваряха малко и в гънка жестока усмивка разкриваха остри зъби, сякаш беше удовлетворила ненавистта и апетитите си, срещу нея беше нежната жена, която тя лъжеше, а пък самата тя седеше между своя красив любовник, над когото властвуваше, и заслепения й съпруг, който печелеше за него милиони. Тя вече изглеждаше опиянена от цветята, от вината, от месата, опиянена най-вече от извратената радост, че с лъчезарната си красота причинява тук разпуснатост и разруха.

— Нали ставаше въпрос за един благотворителен празник в околийското управление? — попита, тихо Сюзан Шатлар. — Да поговорим за нещо друго, не за политика, искате ли?

Галантният околийски управител веднага се съгласи с нея:

— Разбира се, ние сме невъзможни… Ще организираме каквито празници желаете, скъпа госпожо.

След това започнаха отделни разговори, всеки говореше за увлеченията си. Абатът Марл се задоволяваше да одобрява само с кимане на глава някои изказвания на Делаво; той беше много предпазлив в тази среда, защото се възмущаваше от лошото поведение на стопанина от дома, от скептицизма на околийския управител, от категоричната враждебност на кмета, който разпространяваше антиклерикални идеи. Ах, с каква ненавист гледаше той на това общество в упадък, което трябваше да поддържа! Единствената му утеха беше симпатичната и благочестива негова съседка, хубавата Леонор; само тя се занимаваше с него, шепнеше му мили думи, докато другите спореха. Навярно и тя имаше грехове, но се изповядваше; и той вече си представяше как тя се разкайва в изповедалнята, че много се е отдавала на удоволствия, че на тази закуска е седяла до своя приятел Шатлар, чието коляно любовно се е притискало до нейното под масата. Мълчеше също така и добрият Мазел, който седеше незабелязан от никого между председателя Гом и капитан Жоливе; той отваряше уста само за да налапа големи хапки, които дъвчеше бавно от страх да не го заболи стомахът. Политическите въпроси вече не го интересуваха, откакто благодарение на рентите си се чувствуваше в безопасност от бурите. Но трябваше да дава ухо на теориите на капитана, щастлив, че се утешава с този благодушен оратор. Армията била училище на нацията, Франция според неизменната традиция могла да бъде само войнствена нация, която ще си възвърне равновесието само в деня, в който отново ще завоюва Европа и ще властвува в нея със силата на оръжието си. Глупаво било да се обвинява войската, че разстройвала труда. Впрочем труда на кого, труда за какво, възможно ли било това! Техният социализъм бил голяма лъжа! Винаги щяло да има войници, а долу, под тях, хора, които работят ангария. Сабята поне се вижда, но кой някога е видял идеята, прословутата идея, претендентката за трона на света? И той се смееше на собствената си духовитост, а добрият Мазел, който дълбоко уважаваше армията, се смееше с него от любезност. В това време Люсил гледаше своя годеник, капитана, със загадъчен любовен поглед, изучаваше го със странна усмивчица, сякаш се забавляваше от мисълта какъв съпруг ще бъде той. На другия край на масата младият Ахил Гурие се беше затворил в същото мълчание на свидетел и съдник; очите му светеха с презрение към родителите му и техните приятели, с които го принуждаваха да седи на една маса.

Но отново прокънтя един глас, който всички чуха в момента, когато поднасяха пастет от гъши дроб, един истински деликатес. Беше гласът на госпожа Мазел, която досега бе мълчала, заета изключително с чинията си, защото нейната болест изискваше силна храна. Понеже Боажелен беше изцяло зает с Фернанд и не й обръщаше внимание, тя се бе обърнала към Гурие, разказваше му за семейството си, за отличното разбирателство между нея и съпруга й, за образованието, което щяла да даде на дъщеря си Луиз.

— Не искам да й тъпчат главата, ах, не! Защо да се измъчва? Тя ни е единствена дъщеря, ще наследи всичките ни ренти.

Изведнъж Люк беше обзет от желание да протестира и, без да размишлява, присмехулно каза:

— Не знаете ли, госпожо, че ще отменят наследяването? О, в много близко време, когато бъде организирано новото общество.

На масата всички помислиха, че се шегува, но изумлението на госпожа Мазел беше толкова комично, че всички започнаха да я успокояват. Да се отмени наследяването — това било безобразие! Ще изтръгнат от децата спечелените от баща им пари и ще ги осъдят да печелят на свой ред хляба си! Сигурно това било логична последица от колективизма. И Мазел, също така изплашен, се притече на помощ на жена си, като казваше, че не се тревожи, защото цялото му богатство било вложено в държавни ценни книжа и никога не ще посмеят да унищожат Главната книга, в която са вписани кредиторите на държавата.

— Лъжете се, господине — подзе спокойно Люк. — Ще изгорят Главната книга, ще премахнат рентата. Тази мярка е вече решена.

Госпожа и господин Мазел едва не припаднаха. Да се премахне рентата — това им се виждаше толкова невъзможно, колкото бе невъзможно да се срути небето върху главите им. И те бяха толкова изумени и ужасени от опасността да бъдат отменени естествените закони, че на Шатлар му хрумна ироничната мисъл да ги успокои; той се полуобърна към малката маса, където въпреки похвалния пример на Пол двете момиченца, Низ и Луиз, не се държаха много добре.

— Не, разбира се, не, това няма да стане още утре, има време да порасне вашата дъщеря и да роди деца… О, само че добре ще направите да я измиете, защото мисля, че е потопила лицето си в крема.

Продължиха да се смеят и да се шегуват. Обаче всички бяха почувствували диханието на утрешния ден, вятъра на бъдещето, който отново задуха над масата, помитайки незаслужения разкош и отровните удоволствия. И всички защищаваха рентата, капитала, буржоазното и капиталистическо общество, основано върху наемния труд.

— Републиката ще се самоубие в деня, в който ще посегне върху собствеността — каза кметът Гурие.

— Има закони и всичко ще рухне в деня, в който няма да се прилагат — каза председателят Гом.

— Нищо подобно! Армията е налице, тя бди и няма да позволи да тържествуват безделниците — каза капитан Жоливе.

— Оставете всичко на бога, той е самата доброта и справедливост — каза абатът Марл.

Боажелен и Делаво се задоволиха да се съгласят, защото в тяхна помощ бяха всички обществени сили. Люк разбра това, правителството, администрацията, съдът, войската и духовенството още поддържаха агонизиращото общество, тази чудовищна сграда на несправедливостта и на убийствения труд на мнозинството, който храни развратното безделие на малцинството. Той продължаваше да вижда снощната страшна картина. След като бе видял обратната страна, сега виждаше лицето на това разлагащо се общество, сградата на което се руши от всички страни. И дори тук, в този разкош, в този тържествен декор, чуваше трясък и чувствуваше, че присъствуващите са неспокойни, замаяни, устремени към пропастта, обезумели като всички, които революцията помита. Поднесоха десерта, масата се отрупа с кремове, сладкиши, прекрасни плодове. Когато наляха шампанско, за да развеселят Мазелови, вдигнаха тост за безделието, за божественото, неземно безделие. Просторната и светла трапезария беше изпълнена със свежестта на големите дървета. Люк размишляваше; пред тия хора, които представляваха несправедливата и тираническа власт на миналото, той изведнъж разбра мисълта, която го обременяваше, мисълта за свободата на бъдещето.

След кафето, което беше сервирано в салона, Боажелен предложи да се разходят в парка до фермата. През цялото време на закуската той любезничеше с Фернанд, която продължаваше да бъде неумолима; под масата тя бе отдръпнала крака си от неговия, дори не отговаряше на въпросите му и отправяше сияещите си усмивки към околийския управител, който седеше срещу нея. Така се държеше с него от осем дни. Лишаваше го от всякакви нежности, когато си позволяваше да не изпълни веднага някоя нейна прищявка. Впрочем причина за сегашната им свада беше искането й да организира един лов с хрътки, за да има удоволствието да се покаже в новия си костюм, който щеше да облече тогава. Той се бе осмелил да откаже, защото разходът щял да бъде много голям; освен това Сюзан, предупредена вече, го бе помолила да бъде малко по-благоразумен; и така беше започнала борбата между двете жени и сега всичко се свеждаше до това коя ще надделее — любовницата или съпругата. По време на закуската нежният и тъжен поглед на Сюзан не бе пропуснал нищо от студената игра на Фернанд и неспокойната любезност на съпруга й. Така че, когато той предложи да се разходят, тя разбра, че прави това с единствената цел да намери случай да остане насаме със сърдитата любовница, за да се оправдае и отново да я спечели. Оскърбена, неспособна на води борба, тя запази нараненото си достойнство, като каза, че остава вкъщи, за да прави компания на Мазелови, които по здравословни причини никога не се движеха след ядене. Председателят Гом, дъщеря му Люсил и капитан Жоливе също заявиха, че няма да излязат; това накара абата Марл да предложи партия шах на председателя. Младият Ахил Гурие вече се беше сбогувал под предлог, че имал да се готви за изпит, и беше щастлив да си помечтае на свобода в просторното поле. Така че само Боажелен, околийският управител, семейство Делаво, семейство Гурие и Люк се отправиха към фермата с бавни крачки сред високите дървета на парка.

Отначало всичко беше много прилично, петимата мъже вървяха групово, а Фернанд и Леонор ги следваха, увлечени в интимен разговор. Боажелен започна да се оплаква за несполуки в земеделието: земята обедняла, всички земевладелци били застрашени от близко разорение. Шатлар и Гурие бяха съгласни, че страшният, неразрешен още въпрос се състои в следното: индустриалният работник може да произвежда само ако хлябът бъде на ниска цена, обаче разореният селянин не ще може да купува индустриални произведения, ако житото е на ниска цена. Делаво вярваше, че ще се намери разрешение в един разумен протекционизъм. А Люк, който живо се интересуваше от този въпрос, ги разпитваше и получи обяснения преди всичко от Боажелен, който най-сетне призна, че отчаянието му се дължало на непрекъснатите трудности с неговия фермер Фейа, чиито изисквания се увеличавали от година на година. Той навярно щял да бъде принуден да се раздели с него, когато ще трябва да се поднови договорът; фермерът бил поискал десет на сто намаление на арендата; най-лошо било, че, разтревожен от опасността да не бъде подновен договорът му, фермерът престанал да се грижи за земята, не я наторявал вече, като казвал, че нямало смисъл да работи за сметка на своя заместник. Земята ставала безплодна, осъдена на бавна смърт.

— И така е навсякъде — продължи Боажелен. — Не може да се постигне споразумение, работниците искат да заемат мястото на собствениците и от тази разпра страда земеделското производство… Ето например в това село Комбет, между чиито земи и моите минава пътят за Формри, няма никакво разбирателство, всеки селянин се мъчи да навреди на съседа си и с това пречи и на себе си… О, феодализмът имаше хубави страни; всички тия здравеняци биха работили, биха се покорявали, ако нямаха нищо свое и ако бяха убедени, че никога няма да имат нищо!

Това неочаквано заключение накара Люк да се усмихне. Но той беше поразен от неволното признание, че неразбирателството се дължало само на привидното обедняване на почвата. Когато излязоха от парка, погледът на Люк обхвана огромната равнина, тази Руман, която преди бе толкова известна с плодородието си и която сега обвиняваха, че била изтощена и не можела вече да изхранва населението си. Вляво той виждаше огромната земя на фермата, а вдясно бедните къщурки на Комбет, около които се очертаваха извънредно малки ниви, раздробени при подялба, наподобяващи плат, съшит от дребни парчета. И какво да се направи, за да се възвърне доброто разбирателство и от тези противоречиви и мъчителни усилия да се роди големият устрем на солидарността в името на всеобщото щастие?

Когато наближиха фермата, една широка и добре поддържана сграда, чуха ругатни, юмручни удари върху масите — силен шум от ожесточен спор. После оттам излязоха двама селяни — единият дебел и тромав, другият слаб и разгневен; като отправиха за последен път един на друг заплахи, те се отдалечиха, тръгнаха през нивите към Комбет по различни пътища.

— Какво има, Фейа? — попита Боажелен фермера, който стоеше на прага.

— О, нищо, господине… Пак двама от Комбет, които спорят за една межда, ме помолиха да им бъда арбитър. От много години, от бащи и синове, семействата Ланфан и Ивоно винаги се карат, побесняват само като се видят… Напразно се мъчих да ги вразумя, вие сте чули как се ядат един друг. И колко са глупави, боже мой! Биха били много силни, ако само поискат да помислят и да се споразумеят малко!

После, навярно съжалил, че е изпуснал тази мисъл, която би трябвало да не се изказва пред господаря, той премрежи очи и каза глухо със затворено и безизразно лице:

— Не искат ли госпожите и господата да влязат и си починат малко?

Люк видя блясък в очите му и бе изненадан от землистия му цвят и от сухото му и слабо високо тяло, сякаш изгоряло вече от силното слънце, макар че фермерът беше едва на четиридесет години. Но той беше с извънредно буден ум, както Люк се увери след това, когато го слушаше да разговаря с Боажелен. Последният го бе попитал с усмивка дали е обмислил въпроса относно договора, на което фермерът поклати глава и отвърна с малко думи като дипломат, желаещ да спечели. Очевидно прикриваше това, което мислеше: земята — на тия, които я обработват, земята — на всички, за да започнат отново да я обичат и да я направят плодородна. Да обичат земята! — и вдигна рамене. Баща му дядо му яростно я бяха обичали. Какво им донесе тази любов? Самият той се надявал, че ще може да я обикне отново, когато ще я направи плодородна за себе си, за своето семейство, а не за някои собственик, чиято единствена мисъл ще бъде да увеличи арендата още в деня, в който реколтата се удвои. Имаше още нещо в основата на недоизказаната му мисъл, в ясния му поглед към бъдещето: разумно разбирателство между селяните, обединение на толкова разпокъсаните ниви, интензивна обработка с машини. Това бяха ценни мисли, натрупани постепенно, които буржоата не трябваше да знаят, но които понякога все пак прозираха в думите му.

Най-сетне групата влезе във фермата и седна за малко; Люк отново откри студени и голи стени, миризмата на труда и бедността, които снощи толкова много го развълнуваха в дома на Бонер на улица „Три луни“. Суха и със землист цвят като мъжа си беше и жената на Фейа, застанала права, мълчалива и примирена, заедно с единственото им дете Леон, едно едро момче на двадесет години, което вече помагаше на баща си. Навсякъде, както при селяните, така и при работниците, трудът беше прокълнат, дамгосан, опорочен, труд, който не можеше да изхрани дори роба, прикован към физическата работа като с верига. В съседното село Комбет страданието навярно беше още по-голямо; хората живееха в мръсни къщурки като домашни животни, хранеха се само с чорба; съпрузите Ланфан със сина си Арсен и дъщеря си Олимп и съпрузите Ивоно, които също имаха две деца — Еужени и Никола, бяха потънали в мизерия и се самоизяждаха в яростна вражда, като утежняваха страданията си; Люк слушаше, гледаше, представяше си този социален ад и си казваше, че все пак въпросът ще бъде разрешен в деня, когато създаденото ново общество се върне към земята, вечната хранителка, майката на всички, единствената, която може да осигури насъщния хляб на хората.

Напускайки фермата, Боажелен каза на Фейа:

— В края на краищата трябва да решите, драги мой. Земята роди добра реколта, справедливо е да се възползувам.

— О, аз съм решил, господине — отвърна фермерът. — Предпочитам да умра от глад на пътя вместо у вас.

Нови групи се образуваха на връщане, когато дамите и господата тръгнаха към Гердаш през парка по друг, по-уединен и по-сенчест път. Околийският управител и Леонор се забавиха, скоро останаха на опашката, много далече от другите, и разговаряха спокойно като старо семейство; обаче Боажелен и Фернанд, които постепенно се отклоняваха, изчезнаха, сякаш бяха сбъркали пътя, заблудени от странични пътеки, толкова много разговорът им бе оживен.

Двамата съпрузи Гурие и Делаво вървяха по алеята със спокойни крачки, като разговаряха за една статия за прекратяването на стачката, публикувана в „Журнал дьо Боклер“, вестник с тираж петстотин броя, издаван от някой си Лебльо, дребен книжар с клерикални разбирания, на когото сътрудничеха със статии абатът Марл и капитан Жоливе. Кметът възразяваше, че в тази работа са намесили добрия бог, макар че и той, както и директорът на „Бездната“, одобряваше лирическия стил, с който се възпяваше победата на капитала над наемния труд. И Люк, който вървеше до тях, отегчен и уморен от разговора им, мина напред и после навлезе в гората, уверен, че все пак ще стигне до Гердаш.

Каква прекрасна самота в тази гъста малка гора, която топлото септемврийско слънце обсипваше със златен прах! Какво хубаво време! Той вървеше наслуки, щастлив, че най-сетне е сам, че диша дълбоко сред природата, сякаш облекчен от товара, който го притискаше, откакто всички тия хора тежаха на мозъка и сърцето му. Той вече смяташе да се присъедини към тях, когато изведнъж излезе близо до пътя за Формри, сред широки ливади, през които малък ръкав на Миона подхранваше едно голямо езеро. И попадна на много забавна сцена, която го очарова и му вдъхна надежда.

Тук беше Пол Боажелен, на когото бяха позволили да доведе двете гостуващи момиченца, Низ Делаво и Луиз Мазел, които с тригодишните си краченца не можеха да отидат много далече. Гувернантките, излегнали се под една върба, разговаряха и не обръщаха вече внимание на децата. Но необичайното събитие бе, че бъдещият наследник на Гердаш и двете буржоазки още с лигавничета бяха намерили езерото завладяно от нашественици от простолюдието — три момчета, които навярно бяха прескочили стената или се бяха промъкнали през плета. Люк много се изненада, когато позна Нане, водача и душата на експедицията, заедно с Люсиен и Антоанет Бонер, които навярно беше подвел и довлякъл толкова далече от улица „Три луни“, използувайки свободния неделен ден. Причината беше следната: Люсиен бе изобретил една малка самодвижеща се лодка, а Нане, като по-силен, бе предложил да ги заведе до едно езеро, което знаел, едно хубаво езеро, където никога нямало хора. В момента малката лодка плуваше сама по гладката бистра вода. Беше истинско чудо.

На Люсиен бе хрумнала гениалната идея да използува простия механизъм на една самоходна малка количка, една играчка за деветнадесет су, като приспособи колелцата, снабдени с лопатки, към лодка, издълбана от борово дърво. Лодката можеше да плува десет метра с едно навиване. Лошото бе, че след това трябваше да издърпват лодката с прът, при което всеки път имаше опасност да я потопят.

Пол и гостенките му стояха край езерото вцепенени от възторг. Неудържимо желание обзе най-вече Луиз, чиито очи блестяха в малкото й лице, наподобяващо капризна коза. Тя протегна ръчички и извика:

— Искам, искам…

После изтича до Люсиен, който беше притеглил лодката с пръта, за да я навие отново. Добрата природа и удоволствието от играта ги сближиха. Те си заговориха на „ти“.

— Аз я направих, знаеш ли?

— О, покажи ми, дай ми я!

Той не я даваше, защищаваше собствеността си от хищните ръчички.

— О, не! Не я давам, много труд положих… Ще я счупиш, пусни я.

Все пак накрая той отстъпи, тя беше много мила, много весела и миришеше на хубаво.

— Ще ти направя друга, ако искаш.

И когато той постави отново лодката във водата и колелата пак се завъртяха, тя каза, че иска, плесна с ръце и, победена на свой ред, дружелюбно седна на тревата и не се отдели от него.

Пол, най-големият от всички, който на седем години приличаше на малък мъж, смътно почувствува, че трябва да си изясни положението. Той се насочи към Антоанет, миловидността и чистото и красиво лице на която го окуражаваха.

— Ти на колко си години?

— Аз съм на четири години, но татко казва, че имам вид на шестгодишна.

— Кой ти е татко?

— Татко ми е татко! Глупав ли си, че питаш? Тя така хубаво се смееше, че той счете отговора за окончателен, и не продължи да я разпитва. Той също седна до нея и те веднага станаха най-добрите приятели в света. Той навярно не забелязваше, че тя беше облечена в обикновена вълнена рокличка; не беше хубава, но беше много приятна с цветущото си здраве и самоувереността си.

— А твоят татко? Негови ли са всички тия дървета? Ах, да, колко място имаш, за да играеш!… Ние всички минахме през дупката на плета, ей там.

— Забранена е… И на мене ми забраняват да идвам тук, защото се страхуват да не падна във водата. А пък толкова е весело!… Не трябва да казваме нищо, ще накажат всички ни.

Но изведнъж се разигра една драма. Нане, толкова рус и толкова чорлав, изпадна във възторг от Низ, която беше още по-чорлава и по-руса от него. Приличаха на две играчки. Те веднага тръгнаха един към друг, сякаш срещата им е била предопределена и я очакваха. Хванаха се за ръце, смееха се един на друг и си играеха, като се блъскаха. После Нане, за да се покаже смел мъж, извика:

— Лодката може и без прът да се върне… Аз ще вляза във водата, за да я взема.

Възхитена, Низ, която също бе за необикновените игри, подкрепи предложението му:

— Да, така, трябва да влезем във водата, трябва всички да си свалим обувките.

И когато се наведе, тя се подхлъзна в езерото. Цялото й детско самохвалство изчезна и тя нададе ужасен вик, когато почувствува, че водата е намокрила ботинките й. Той смело се хвърли, хвана я със силните си вече ръце; понесе я, както победителят носи трофей, и я постави на тревата; тя отново започна да се смее и да си играе с него; двамата се сграбчиха и се затъркаляха като две весели козлета. Но острият вик, който тя нададе от страх, изтръгна гувернантките от задълбочения им разговор под върбата. Те станаха и с ужас забелязаха нахлулата в парка банда, тия момчета, паднали бог знай откъде, които си позволяваха да развращават децата на буржоата, поверени на техните грижи. Те се затичаха така разгневени, така ужасени, че Люсиен побърза да прибере лодката си и побягна с всички сили, изплашен да не му я вземат; последваха го Антоанет и Нане; обзети от паника, те изтичаха до плета, легнаха по корем, плъзнаха се и изчезнаха: а двете гувернантки поведоха към Гердаш трите деца, като се уговориха с тях да не казват нищо, за да не им се карат.

Останал сам, Люк се смееше, развеселен от тази сцена, която неочаквано бе наблюдавал под бащинското слънце, сред дружелюбната майка-природа. О, смелите малки същества! Колко бързо се разбираха, как лесно разрешаваха всички трудности, като не познаваха още братоубийствените борби; какъв блян за тържествуващо бъдеще носеха те в себе си! За пет минути той стигна в Гердаш, където отново попадна в отвратителното настояще, отровено от егоизма, станало ожесточено бойно поле на всички лоши страсти. Часът беше вече четири и гостите се сбогуваха.

— Той се изненада, когато видя малко вляво от външното каменно стълбище господин Жером в неговата количка. Той се връщаше от продължителната си разходка и беше дал знак на слугата да го остави за момент на това място, сякаш бе пожелал да присъствува на тръгването под косите лъчи на залязващото слънце. На стълбището сред тия господа и госпожи, готови да си тръгнат, Сюзан очакваше съпруга си, който още не се бе върнал с Фернанд. От няколко минути всички бяха тук; най-сетне тя ги видя да се връщат със спокойна крачка, като разговаряха с такова изражение на лицата им, сякаш тяхното дълго усамотение беше нещо съвсем естествено. Впрочем тя не поиска никакво обяснение, но Люк ясно забеляза, че ръцете й леко треперят и в усмивката й на добра домакиня, принудена да бъде любезна, има горчива мъка. И тя изтръпна жестоко наранена, когато Боажелен, обръщайки се към капитан Жоливе, му каза, че ще отиде при него, за да се посъветват и да организират заедно лова с хрътки, за който отдавна мислел, без да има предвид нещо конкретно. Значи, сега въпросът бе решен, съпругата бе победена, любовницата бе взела връх, налагайки прищявката си за разхищения и лудории по време на тази разходка, безсрамна като открито определена среща. Вътрешен бунт разтърси Сюзан — защо не си вземе детето и се махне? После с видимо усилие тя се успокои, възвърна достойнството и величието си, като запази честта на своето име и на своя дом, затворила се в себеотрицанието на почтена жена, в това героично мълчание, а което беше решила да живее, за да се защити от заобикалящата я кал. И Люк, който отгатваше всичко, почувствува мъката й само по трепета на горещата й ръка, която стисна на сбогуване.

Господин Жером беше наблюдавал сцената с бистрия си като изворна вода поглед, в който не можеше да се разбера дали още има някаква мисъл, някакъв разум, способен да проумява и съди. После той видя как си заминаха всички гости; пред него като на парад дефилираха представителите на властта, господарите, които трябваше да бъдат пример за народа. Шатлар тръгна с каляска заедно с Гурие и Леонор, която бе предложила едно място на абата Марл, така че седеше с него на предната седалка, а околийският управител и кметът дружески се бяха настанили срещу тях. Капитан Жоливе, който сам караше взет под наем кабриолет, отведе председателя Гом и Люсил, годеницата си; загриженият баща с тревога следеше кокетниченето на дъщеря си. След тях Мазелови се качиха в огромното ландо, с което биха дошли, и се полуизлегнаха в него като в меко легло, за да довършат храносмилането си. Господин Жером, когото всички поздравиха, спазвайки обичая на дома, гледаше подир тях, както дете гледа преминаващите сенки, и никакво чувство не се изрази върху студеното му лице.

Останаха само семейство Делаво и Люк; директорът на „Бездната“ искаше на всяка цена да вземе Люк със себе си, в каляската на Боажелен, за да го избави от необходимостта да се върне пеш. Щяло да бъде много просто да го оставят пред вратата му, тъй като и без това щели да минат през Крешри. Понеже в колата имаше само едно допълнително място, Фернанд щяла да вземе Низ на коленете си, а гувернантката щяла да седне до кочияша. Делаво настояваше много любезно:

— Моля ви, господин Фроман, ще ми доставите истинско удоволствие.

Най-сетне Люк трябваше да приеме. Боажелен нетактично заговори отново за лова с хрътки и загрижено попита дали Фроман ще бъде още в Боклер, за да вземе участие. Той му отговори, че още нищо не знае, но че никак не трябва да разчитат на него. Сюзан го слушаше усмихната. После с очи, просълзени от братската им симпатия, отново му подаде ръка:

— Довиждане, приятелю.

И когато най-сетне каляската тръгна, Люк срещна за последен път очите на господин Жером и му се стори, че те шарят от Фернанд към Сюзан, като бавно наблюдават окончателната гибел, която заплашваше рода му. Впрочем не беше ли това една илюзия, може би в дъното на очите му просто проблясваше като неясна усмивка последното чувство, което го вълнуваше, когато гледаше внучката си, единствената, която обичаше и която искаше още да вижда?

Докато пътуваха с каляската към Боклер, Люк много бързо разбра, защо Делаво толкова настояваше да го вземе със себе си. Той започна да го разпитва за внезапното му пътуване, за целта на пребиваването му в Боклер, за новия ръководител на високата пещ, когото Жордан щял да назначи сега след смъртта на инженер Ларош. Едно от тайните намерения на Делаво винаги бе да купи високата пещ, а също така и просторния парцел, който разделяше двата завода, така че да удвои стойността на „Бездната“, като включи в нея и Крешри. Но това беше голяма сделка и той се надяваше да изплаща покупката бавно и на части, защото скоро нямаше да има необходимите пари. Обаче внезапната смърт на Ларош разпали желанието му и той си мислеше, че все пак ще може да се разбере с Жордан, за когото знаеше, че се е задълбочил в заниманията си и желае да се освободи от мъчителната за него грижа да управлява предприятието си. Поради това неочакваното пристигане на Люк, повикан от Жордан, много го развълнува — страхуваше се, че младият човек може да се възпротиви на проекта му, който от предпазливост още не разкриваше. Още с първите въпроси, зададени с добродушен вид, Люк, без да е разбрал напълно намеренията на своя събеседник, се усъмни и затова отговори уклончиво:

— Нищо не зная, повече от шест месеца не съм виждал Жордан… Мисля, че той просто ще повери своята висока пещ на някой млад и способен инженер.

Докато говореше, той забеляза, че Фернанд не откъсва очи от него. Низ беше заспала на коленете й, а тя мълчеше, силно заинтересована, сякаш се досещаше, че съдбата й се решаваше тук; погледът й бе втренчен в този млад мъж, в чието лице вече виждаше неприятел. Дали той не е взел страната на Сюзан? Нали ги беше видяла, че се разбират, когато братски си стиснаха ръцете! И сега тя чувствуваше, че войната е обявена; в желанието си да победи цялата й красота се изостряше в тънка и жестока усмивка.

— О, говоря така — подзе Делаво, биейки отбой, — защото ми бяха казали, че Жордан смята да се посвети изцяло на изобретенията си… Някои от тях са превъзходни.

— Превъзходни! — повтори Люк с възторжено убеждение.

Колата спря пред Крешри, той слезе, благодари и остана сам. Беше разтреперан от голямото вълнение, което бе преживял по волята на съдбата през тия два дни от пристигането си в Боклер. Беше видял двете лица на този отвратителен свят, чийто прогнил скелет пукаше: незаслужената мизерия на едни, развращаващото богатство на други. Лошо платеният, презреният труд, несправедливо разпределен, беше вече само мъчение и позор, вместо да бъде благородството, здравето, дори щастието на човека. Сърцето му биеше до пръсване, умът му трескаво работеше под напора на идеята, която го беше обзела от месеци насам. От цялото му същество се надигаше вик за справедливост; за него сега нямаше друга цел, освен да помогне на клетниците и да възстанови малко справедливостта на земята.