Емил Зола
Труд (10)

V

Появиха се усложнения, Люк едва не умря. Два дни мислеха, че няма да оживее. Жозин и Сьорет не се отдалечаваха от леглото му, дори и Жордан седеше до ранения, зарязал лабораторията си — нещо, което не беше правил от боледуването на майка си. Какво голямо отчаяние беше обзело тези нежни сърца, които от час на час очакваха да издъхне любимото им същество!

Ударът с ножа, който Рагю беше нанесъл на Люк, потресе Крешри. В халетата хората бяха опечалени, но работата продължаваше; всички работници, които постоянно се интересуваха за болния, бяха солидарни и проявяваха любов и загриженост към Люк. Това безумно убийство, пролятата кръв щеше да засили братските връзки повече, отколкото хуманитарният опит през изтеклите години. Дори в Боклер много хора чувствуваха симпатии към този момък, толкова млад още, толкова красив и толкова деен, чието единствено престъпление извън делото му за справедливост беше, че е обикнал една прекрасна жена, измъчвана от съпруга й с обиди и ритници. Изобщо никой не се възмущаваше, че Жозин, чиято бременност беше много напреднала, се е преселила при агонизиращия Люк. Намираха това за много естествено: не беше ли той баща на детето? Нима двамата не бяха изкупили със сълзи правото да живеят заедно? Освен това стражарите, които се бяха спуснали да преследват Рагю, не бяха открили никакви следи — петнадесетдневните търсения не дадоха резултат; един факт като че ли разплиташе драмата — в дъното на една пропаст в Монбльозите бяха открили мъжки труп, полуизяден от вълците, и някои твърдяха, че тия страшни останки са на Рагю. Смъртен акт не можеше да се състави, но се разпространи слухът, че Рагю или е загинал при нещастен случай, или се е самоубил, обезумял от престъплението си. Тогава, щом като Жозин е вдовица, защо да не живее с Люк, защо Сьорет и брат й Жордан да не приемат в дома си това семейство? Тяхната връзка беше толкова естествена, толкова силна и толкова неразривна отсега нататък, че впоследствие никой не си спомняше, че двамата не са сключили законен брак.

Най-сетне през един слънчев февруарски ден доктор Новар счете, че животът на Люк е вън от всяка опасност; и наистина няколко дни по-късно раненият започна да възстановява силите си. Зарадван, Жордан се беше върнал в лабораторията си. Около него останаха само Сьорет и Жозин, много уморени от безсънните нощи, но съвсем щастливи! Най-вече Жозин, която никак не се щадеше въпреки състоянието си и много се измъчваше, без да казва никому. Една слънчева утрин в ранната пролет, още при ставането си, тя почувствува родилни болки. Едва при закуската, когато Люк ядеше първото позволено му от доктор Новар яйце, тя леко извика.

— Какво ти е, мила Жозин?

Тя се опита да прикрие състоянието си, но болката така се усили, че трябваше да признае:

— О, Люк, мисля, че е дошло времето.

Той разбра, обзе го буйна радост, но като я видя да пребледнява и да залита, се разтревожи.

— Жозин, Жозин, сега е ред и ти да страдаш, но за нещо толкова положително, за едно толкова голямо щастие!

Притича Сьорет, която бе нещо заета в съседния малък салон; тя веднага предложи да пренесат Жозин другаде, защото тук нямаше друга спалня стая, в която да роди. Но Люк започна да я моли:

— О, не правете това, мила приятелко! Не отвеждайте Жозин. Аз страшно много се тревожа. Ами тук тя е у дома си, нищо друго не може да ни свърже повече… Може да се нареди някак си, като се постави легло в салона.

Разтърсена от силни болки, Жозин бе паднала в едно кресло; тя също бе поискала да я пренесат някъде, но като чу думите на Люк, се усмихна божествено. Той имаше право; нима можеше да го напусне сега, нима любимото дете нямаше да направи неразривна връзката им? И дори Сьорет със своята чиста всеотдайност разбра и се съгласи; а в това време влезе доктор Новар за обичайното си утринно посещение.

— Пристигам точно навреме — каза весело той. — Ето че имам вече двама болни! За бащата аз вече не се тревожа, но и за майката съвсем не се безпокоя. Ей сега ще видите.

За няколко минути всичко беше уредено. В салона имаше един голям диван, който избутаха по средата на помещението. Сложиха върху него дюшек и приготвиха леглото. Беше съвсем навреме, раждането стана веднага много бързо и необикновено сполучливо. Докторът продължаваше да се смее, шегуваше се, казваше, че съжалявал, че не бил останал вкъщи, тъй като всичко вървяло така добре. По искане на Люк бяха оставили широко отворена вратата между стаята и салона; принуден да бъде още на легло, той седеше, загрижено се вслушваше, искаше всичко да чуе и да разбере. Всяка минута задаваше въпроси, изгаряше от желание да узнае всичко. Сърцето му се свиваше от болка при най-слабите охкания на любимата жена, която се измъчваше тук толкова близо до него, без да може да я види. Много му се искаше самата тя да му отговаря макар и с една дума, за да го успокои; и тя намираше сили, отвръщаше от време на време с някоя откъслечна дума, като се мъчеше да бъде весела и да скрива треперенето на гласа си.

— Но стойте спокойно, оставете ни на мира! — скара му се най-сетне докторът. — Нали ви казвам, че всичко върви прекрасно, никога един малък мъж не е идвал така прелестно на бял свят! Защото, знаете ли, наистина ще бъде малък мъж!

Изведнъж се разнесе лек вик, викът на живота, един нов глас, който прозвуча в светлината. А Люк, наведен, устремен с цялото си същество към онова, което ставаше в салона, чу този глас и сърцето му радостно трепна.

— Син ли, син ли? — попита развълнувано той.

— Почакайте де! — отвърна Новар през смях. — Много бързате, ще видим!

И почти веднага добави:

— Но, разбира се, син е, един малък мъж, както ви бях казал!

Преизпълнен с радост, Люк плесна с ръце като дете и извика още по-силно с цяло гърло:

— Благодаря, благодаря, Жозин! Благодаря за хубавия подарък! Обичам те и ти казвам благодаря, Жозин!

Тя не можа да отговори веднага, беше толкова измъчена и толкова изтощена, че нямаше сили да говори. А той, започнал да се безпокои, повтори:

— Обичам те и ти казвам благодаря, Жозин!

И с напрегнат слух, обърнал се към вратата на съседното помещение, Люк долови най-сетне един много тих глас, подобен на радостна, пленителна въздишка:

— Обичам те и аз ти казвам благодаря, благодаря, Люк!

Няколко минути по-късно Сьорет занесе детето на бащата, за да го целуне. Тя таеше в сърцето си толкова чиста любов, че сияеше от възторг, радваше се на хубавото раждане, на това едро дете и споделяте щастието на Люк. И, ликуващ, след като целуна сина си, той й каза нежно:

— Сьорет, приятелко моя, трябва и вас да целуна, вие заслужавате това, аз съм толкова щастлив!

— Така е, драги мой Люк, целунете ме, ние всички сме толкова щастливи! — отвърна със същия нежен и радостен тон тя.

После, през следващите седмици, всички бяха щастливи от двойното оздравяване. Щом докторът му позволи да става, Люк прекарваше по един час дневно в съседния салон, седнал в един фотьойл до леглото на Жозин, която още лежеше. Ранната пролет изпълваше помещението със слънце; на масата винаги имаше букет от прекрасни рози, който докторът всеки ден носеше от градината си и който, както самият той казваше, беше неговата рецепта за младост, здраве и красота. Между леглото и креслото беше люлката на малкия Илер, когото Жозин сама кърмеше. Сега детето най-вече изпълваше техния живот, то беше за тях новата сила и надежда. В непрекъснатите проекти за бъдещето, които правеше, докато чакаше да се възстанови напълно, Люк повтаряше, че отсега нататък бил много спокоен, напълно уверен, че ще създаде Града на справедливостта и мира, тъй като има любовта, плодотворната любов — Жозин и малкия Илер. Нищо не могло да се сътвори без детето, то е живото дело, което разширява и разпространява живота, то продължава днешния ден с утрешния. Само любовта между мъжа и жената може да роди този живот, който ще спаси бедните хора от несправедливостта и мизерията.

Когато Жозин за първи път се изправи на крака и започна новия си живот редом с Люк, той я притисна в прегръдките си и извика:

— О, ти си само моя, ти винаги си била само моя, тъй като твоето дете е от мене! Сега ние се допълваме един друг, с нищо не ни плаши вече съдбата!

Веднага щом Люк пое управлението на завода, симпатията, която му се засвидетелствуваше от всички страни, направи чудо. Впрочем това не се дължеше само на пролятата кръв, осветила успеха на Крешри, който вече нестихващо, непобедимо все повече растеше. В мината попаднаха на щастлива находка и тя стана извор на огромни богатства, защото най-сетне бяха открили жили, богати на прекрасен материал, както предвиждаше Морфен. И оттогава започнаха да произвеждат на ниска цена железни и стоманени изделия, които бяха толкова качествени, че дори беше застрашена „Бездната“, произвеждаща много скъпи, фино изработени предмети. Крешри не можеше да има конкуренти. Освен това с широкото развитие на демократическите движения навсякъде се разширяваха железопътните линии, удесеторяваха се строежите на мостове, на сгради, на цели градове, за които се използуваха все по-големи количества железни и стоманени конструкции. От онова време, когато първите потомци на Вулкан са топели желязо в една дупка, за да коват оръжие за защита и завладяване на територии и хора, употребата на желязо се разширява и в края на краищата желязото ще стане утре източник на справедливост и мир, когато науката окончателно го покори, започне да го произвежда почти на безценица и го приспособи за всички нужди. Но това, което определи процъфтяването, триумфа на Крешри, бяха най-вече по-добрата администрация, по-голямата честност, по-голямото равенство, по-голямата солидарност. Заводът носеше успеха си още от първия ден, когато бе създаден върху базата на разумното сдружаване между капитала, труда и знанието; а трудните дни, които преживя, различните препятствия, кризите, които бяха счели за смъртоносни, бяха неизбежните изпитания по пътя на похода, когато е необходимо да не се отстъпва, за да се стига до целта. И затова днес ставаше ясно, че заводът винаги е бил устойчив, изпълнен с жизнени сокове за жътвата на бъдещето.

Отсега нататък това щеше да им служи като показен урок, като решителен смел опит, който постепенно ще убеди целия свят. Как може да се отрича силата на това сдружение на капитала, труда и знанието, когато печалбите от година на година ставата все по-значителни и когато работниците на Крешри вече получаваха два пъти повече от своите другари в другите заводи? Виждайки как вчерашните нещастни наемни работници се възраждат, как стават отново здрави, разумни, весели и благи хора, крачещи към пълната свобода и справедливост, как може да не се признае, че осемчасовият, шестчасовият, тричасовият труд, станал привлекателен поради самото разнообразие на задачите, и то в светли и весели цехове с машини, които и децата биха управлявали, е основата на бъдещото общество? Как може да не се стигне до заключението, че е необходимо кооперирането, което премахва паразитното посредничество и търговията, поглъщащи толкова богатства и сили, когато централните магазини работят безукорно, като увеличават десеторно благосъстоянието на вчерашните бедняци и ги задоволяват с такива наслади, които досега бяха достъпни само за богатите? Как може да не се вярва на чудесата на солидарността, която трябва да направи живота лек, като го превърне в непрекъснат празник за всички, когато се присъствува на приятните събрания в Обществения дом, предназначен да се превърне в кралски дворец на народите със своите библиотеки, музеи, театрални зали, паркове и помещения за спортуване и развлечения? И най-сетне как да не се обнови системата на образование и възпитание не върху основата на човешкия мързел, а на неутолимата жажда за знание, като обучението се направи приятно и се остави всеки да се развива съобразно своите наклонности, като се съберат още от ранно детство момченцата и момиченцата, които трябва да вървят един до друг в живота, щом така процъфтяват училищата, отърсени от много книги, съчетаващи занятията и почивките, училищата, които дават първите професионални знания и по този начин помагат на всяко ново поколение да се приближи до идеалния Град, към който човечеството крачи от толкова векове насам?

Така че не ставаше ли заразителен необикновеният пример, който Крешри даваше всеки ден на целия свят? Не се отнасяше вече за теории, а за един действителен факт, който ставаше тук, пред очите на всички, за един прекрасен разцвет, който безспирно се разширяваше. И естествено сдружението печелеше постепенно и хора, и територии в околността, прииждаха на тълпи нови работници, привлечени от печалбите и добрите условия, навред се издигаха нови сгради, които непрекъснато увеличаваха броя на първите постройки. За три години населението на Крешри се удвои и продължи да се увеличава с невероятна бързина. Крешри се превръщаше в Град на мечтите, в Град на реорганизирания и облагороден труд, бъдещия Град на завоюваното най-сетне щастие, който естествено никнеше около също така разширяващия се завод, Град, който постепенно ще стане столицата, естественото сърце, изворът на живота, разпределителят и регулаторът на социалния живот. Работилниците, големите халета се разширяваха, заемаха цели хектари; в същото време сред зеленината на парковете и броят на малките светли и весели къщи се увеличаваше съразмерно с увеличаващия се брой на работниците и чиновниците от всички видове. И малко по малко тази вълна преливаше, напредваше към „Бездната“, застрашаваше да я превземе, да я потопи. Отначало между двата завода имаше обширни голи площи, пустеещи земи, които Жордан притежаваше в подножието на Монбльозите. После към няколкото къщи, построени до Крешри, изникнаха други и още други, цяла редица от къщи, която заливаше всичко, като морски прилив, стигнал вече на двеста-триста метра от „Бездната“. И скоро, когато вълната я настигне, няма ли да я потопи, няма ли да я отнесе, за да я замести със своя тържествуващ разцвет на здраве и радост? И старият Боклер беше също застрашен, защото едното крило на раждащия се град напредваше срещу него, за да помете това черно и смрадливо работническо селище, гнездо на страдания и зараза, в което наемният труд агонизираше под рухващите тавани.

Понякога Люк, строителят, основателят на града, гледаше как расте неговият раждащ се Град, който бе видял в мечтите си в онази вечер, когато бе решил да започне делото си; и сега това дело се осъществяваше, вървеше към завладяване на миналото, издигаше от земята утрешния Боклер, щастливото селище на едно щастливо човечество. Целият Боклер ще бъде завладян, цялото пространство между двата склона на Монбльозите и около клисурата на Бриа, та чак до безкрайните плодотворни полета на Руман ще се покрие със светли къщи. Дори да трябваше да минат още много години, той вече виждаше като ясновидец този Град на щастието, който бе замислил и който вече растеше.

Една вечер Бонер му доведе Бабет, жената на Бурон, която, както винаги, беше в добро настроение. Тя му каза:

— Вижте какво, господин Люк, моят мъж иска да се върне да работи в Крешри. Само че не посмя да дойде сам, защото помни, че ви е напуснал по отвратителен начин… И затова дойдох аз.

Бонер добави:

— Трябва да простите на Бурон, който беше под влиянието на онзи нещастник Рагю… Този Бурон съвсем не е лош, само че е слабохарактерен и ние без съмнение бихме могли да го спасим.

— Ами доведете Бурон — извика весело Люк. — Не искам смъртта на грешника, а напротив. Колко много работници пропадат развратени от свои приятели, без да могат да устоят на гуляйджиите и безделниците. Добър новобранец, ще го използуваме за пример.

Люк никога не се бе чувствувал толкова щастлив, това връщане на Бурон имаше решително значение, макар че той бе вече посредствен работник. Но да го откупиш, да го спасиш, както казваше Бонер, нима това не бе победа над наемния труд? Освен това към неговия град щеше да се прибави още една къща, една малка вълна към другите вълни, за да се увеличи приливът, който трябваше да отнесе стария свят.

Друга вечер Бонер пак дойде да го моли да приеме още един работник от „Бездната“. Но този път новобранецът беше толкова жалък, че Бонер не посмя да настоява.

— Това е бедният Фошар, и той е решил — каза Бонер. — Нали си спомняте за него, той се въртя около Крешри няколко пъти, но не посмя да се реши, толкова много беше видиотен и съсипан от унищожителния и еднообразен труд. Той вече не е човек, а повредено, изкривено зъбчато колело… Страхувам се, че вече не го бива за нищо.

Люк се замисли, спомни си за първите дни от пребиваването си в Боклер.

— Да, зная го, жена му се казва Натали, нали? Тя е загрижена и печална, винаги търси кредит. Аз съм виждал и шурея на Фошар, Фортюне, който още не бе навършил шестнадесет години, но беше много бледен, много отъпял, съсипан вече от преждевременно започнатия еднообразен труд. Бедните хора!… Е добре, нека дойдат всички. Защо да не дойдат? Ще бъдат още един пример, дори и да не успеем да направим от Фошар един свободен и радостен човек!

После с приятна весела усмивка добави:

— Още едно семейство, още една къща към другите. Населението ни се увеличава нали, Бонер? Тръгнали сме към един хубав и голям град, град, за който толкова много съм ви говорил още в началото, в който не можехте да повярвате. Спомняте ли си? Първият опит ви тревожеше, вие бяхте с мене само от благоразумие и благодарност… А сега не сте ли убеден?

Малко смутен, Бонер не отговори веднага. Най-сетне каза откровено:

— Нима мога да бъда убеден? Резултатите трябва да се пипнат с пръсти… Няма съмнение, че заводът процъфтява, че нашето сдружение се разширява, работникът живее по-добре, има малко повече справедливост и щастие. Но вие знаете моите идеи, Господин Люк: всичко това е още проклетият наемен труд, не виждам да се осъществява, обществото на колективизма.

Впрочем сега Бонер се защищаваше само като теоретик. Макар и да не се отказваше от идеите си, както сам казваше, той се проявяваше в труда с всеотдайна вяра, с енергия и мъжество. Той беше работникът-герой, истинският водач, уверен в победата на Крешри, който дава на другарите братски пример на солидарност. Появеше ли се в халетата този толкова едър, толкова силен и толкова добродушен човек, всички ръце се протягаха към него. Той вече беше убеден повече, отколкото признаваше, беше очарован, че другарите не страдат така, че изпитват всички радости, че живеят в здравословни жилища, заобиколени с цветя. Няма да си отиде от този свят, без да се изпълнят мечтите му в живота — по-малко мизерия и повече справедливост.

— Да, да, обществото на колективизма — каза през смях Люк, който добре познаваше Бонер. — Ние ще го осъществим, ние ще осъществим дори нещо по-хубаво; пък ако не го осъществим ние, ще го осъществят нашите деца, милите ни рожби, които възпитаваме за тази цел… Имайте доверие, Бонер, кажете си, че отсега нататък бъдещето е наше, тъй като нашият град расте, непрекъснато расте.

И с широк жест той показа сред младите дървета и покривите на къщите с фаянсови фасади, чиито весели багри блестяха под лъчите на залязващото слънце. И постоянно се връщаше към тия спретнати къщи, които сякаш неговото дихание караше да изникват и които той наистина виждаше как се движат като една миролюбива армия, тръгнала в поход да засява бъдещето върху развалините на стария Боклер и „Бездната“.

Но ако индустриалните работници бяха победили само в Крешри, това щеше да се счита като едно обикновено щастливо събитие без особено значение. Това събитие обаче беше решително и от голямо значение, защото селяните от Комбет също бяха победили с общи усилия, със сдружението, което беше изградено между селото и завода. И там също беше поставено само началото, но то обещаваше огромно богатство! От деня, в който кметът Ланфан и помощникът му Ивоно, сдобрили се поради необходимостта да се сработят, за да воюват и да живеят, бяха успели да убедят всички дребни собственици от общината да се сдружат и да обединят нивичките си, за да се образува един-единствен огромен имот от много стотици хектари, плодородието стана необикновено. Дотогава, особено през последните години, земята им беше обедняла и, както в цялата огромна равнина Руман, някога толкова богата, сега беше безплодна, покрита със слаби, редки класове. Всъщност това бе само последица от мързеливото безразличие и упоритото невежество на хората, от остарелите методи, от липсата на торове, машини и добро разбирателство. Така че какъв урок за обединените комбетци още щом започнаха да обработват задружно своя имот! Купуваха евтино торовете, снабдяваха се със сечива и машини от Крешри срещу хляба, виното, зеленчуците, които му доставяха. Силата им беше в това, че не бяха вече изолирани, че здрави, неразривни връзки свързваха селото и завода; така стана мечтаното, считано дълго време невъзможно побратимяване на селянина с работника — на селянина, който дава хранителното жито на човека, с работника, който дава желязото, за да може да се засее земята и да поникне житото. Крешри имаше нужда от жителите на Комбет, но и жителите на Комбет не можеха без Крешри. Най-сетне беше сключен съюзът, плодотворният брак, който ще роди утрешното щастливо общество. И каква изумителна картина представляваше тази възродена равнина, почти изоставена довчера, а днес покрита с изобилни реколти! Сред другите земи, безжизнени още поради неразбирателство и нехайство, имотът на комбетци изглеждаше като едно малко море от тлъста зеленина, което отначало всички хора от този край гледаха с изумление, превърнало се постепенно в завист. Такава суша и такова безплодие довчера, а такава жизненост и такова изобилие днес! Тогава защо да не се последва примерът на Комбет? Някои съседни общини вече започнаха да се интересуват, да разпитват, искаха да направят същото. Говореше се, че кметовете на Фльоранж, на Линьерол, на Бонийо съставяли планове за сдружаване и събирали подписи. Скоро малкото зелено море ще се уголеми, ще се слее с други морета, все по-надалече и по-надалече ще разстила мощната си зеленина, докато цялата Руман, от край до край, стане един имот, един цял житен тих океан, толкова просторен, че ще може да изхранва цял един щастлив народ. А това време наближаваше, защото и земята-кърмачка също крачеше напред.

Често за удоволствие Люк правеше пеш дълги разходки из тия плодородни ниви; понякога той срещаше Фейа, фермера на Боажелен, който също бродеше там с ръце в джобовете и гледаше мълчаливо и загадъчно как растат хубави реколти в тия толкова добре обработени земи. Люк знаеше за голямата заслуга на Фейа в инициативата на Ланфан и Ивоно, знаеше също, че той и сега още ги съветва. Затова изненадата му беше голяма, като гледаше в какво жалко състояние бяха земите, които той бе наел под аренда, това имение на Гердаш, чиито слаби ниви се чернееха като неплодородна пустиня сред другия толкова богат имот на комбетци.

Една сутрин, когато двамата вървяха и разговаряха по пътя, който разделяше двете имения, Люк не можа да се въздържи да не му направи забележка:

— Я ми кажете, Фейа, не изпитвате ли някакъв срам, че така лошо стопанисвате вашите земи, докато от другата страна на този път земите на съседите ви са така прекрасно обработени? Всъщност вашият личен интерес би трябвало да ви тласка към енергична и разумна работа, за каквато зная, че сте много способен.

Отначало фермерът само мълчаливо се усмихна. После се осмели на говори открито:

— О, господин Люк, срамът е много деликатно чувство за нас, бедните хора. А моят интерес е да добивам само толкова, колкото е необходимо да живея от тия земи, които не са мои. И аз това правя, обработвам ги толкова, колкото да имам хляб, защото ще бъде много голяма глупост да ги обработвам, да ги торя, да ги направя прекрасни ниви, тъй като това ще обогати само господин Боажелен, който при всяко изтичане на срока на арендата може на ме изхвърли… Не, не! За да превърнеш една нива в добра нива, тя трябва да бъде твоя или още по-добре да бъде обща.

И той започна да се присмива, да се подиграва на тия хора, които крещят на селяните: „Обичайте земята! Обичайте земята!“ Навярно той искаше да обича, но едновременно с това искаше и самият да бъде обичан, тоест не искаше повече да обича заради господарите. Той често повтаряше, че баща му, дядо му, прадядо му са обичали земята под заплаха на тоягата на експлоататорите, без да имат друга полза освен мизерията и сълзите. Така че на него му било дошло до гуша от тази хищна експлоатация, от тази измамна сделка на арендата — земята да бъде обичана, галена, оплодотворявана от фермера, за да може след това собственикът да обере всичко, цялото богатство.

Настъпи мълчание. После, като потисна гнева си, той добави с тих глас:

— Да, да, земята да принадлежи на всички, за да започнем отново да я обичаме и обработваме… Аз чакам.

Люк го гледаше силно поразен. Знаеше, че Фейа е въздържан и с буден ум. Но ето че зад този недодялан, малко потаен селянин той откриваше сега един фин дипломат, един предтеча с бистър поглед, който вижда бъдещето и насочва опита на комбетци към една далечна, известна само на него цел. Като подозираше истината, той поиска да се увери:

— Значи, вие оставяте земите си в това състояние, за да ги сравняват със съседните земи и за да разберат?… Нима това не е мечта? Никога селяните на Комбет няма да нападнат, няма да погълнат Гердаш.

Фейа отново мълчаливо се усмихна. После сдържано добави:

— Отсега нататък може да станат големи събития… В края на краищата кой знае? Аз чакам.

След няколко крачки той подзе отново, като направи голям жест, обхващайки хоризонта:

— А нищо не пречи делото да върви. Спомняте ли си колко жалки изглеждаха тук предишните бедни парчета земя със слаба реколта? А гледайте, гледайте сега! Едно цяло имение, обработвано задружно с помощта на машините и науката; жътвите са изобилни; целият край постепенно бива завладян. О, това е богата картина!

Пламъкът на очите му и ентусиазмът в гласа му издаваха неговата гореща любов към земята, която той криеше като ревнив влюбен. Люк беше овладян от мощното дихание на плодородието, чийто трепет минаваше над това житно море. Той се чувствуваше толкова силен в Крешри, защото сега имаше тази богата житница, беше сигурен в хляба, след като беше присъединил към малкия си работнически народ един малък селски народ. Радостта му беше еднакво голяма, както когато виждаше своя град в поход — как вълната от къщи безспирно напредва, за да завладее „Бездната“ и стария Боклер, така и когато идваше да гледа как плодородните нивя на комбетци също се движат напред, и приобщават съседните ниви, като малко по малко ги превръщат в безбрежен океан от единия до другия край на Руман. И на двете места имаше едно и също усилие, едно и също движение на човечеството към бъдещата цивилизация, към истината и справедливостта, към мира и щастието.

Успехът на Крешри най-напред убеди малките заводи от този край, че ще имат изгода, ако последват примера му, ако се сдружат с Крешри. Първо се реши предприятието за производство на гвоздеи „Шодорж“, което купуваше суровината от мощния си съсед; то напълно се вля в Крешри в интерес на общото дело. После предприятието „Осер“, което някога произвеждаше само саби, а след това се специализира за сърпове и коси, влезе на свой ред в сдружението, превърна се в естествено разширение на големия съседен железолеярен завод. Никакви затруднения нямаше предприятието „Миранд и Сие“ за селскостопански машини, единият от двамата собственици на което беше човек с реакционни схващания и противник на всичко ново; но кризата така се изостри, че той, страхувайки се от неизбежна катастрофа, се оттегли от съдружието и другият собственик спаси завода си, като побърза да го влее в Крешри. Всички тия предприятия, въвлечени в движението за сдружаване и солидарност, ставаха акционери, приемаха същия статут за разпределение на печалбите, основан върху съюза на капитала с труда и знанието. Всички образуваха едно-единствено семейство със стотина поделения, което винаги бе готово да се разширява безкрайно; така се зараждаше реорганизираното общество на едно свободно и щастливо човечество.

В Боклер хората бяха учудени, отчаяни и разтревожени до краен предел. Как така? Значи, Крешри непрекъснато ще расте, като поглъща всеки малък завод, който ще среща по пътя си — първо този, после онзи и онзи? Нима самият град и съседната огромна равнина ще бъдат присъединени, ще станат зависими владения, плът от плътта на Крешри? Сърцата бяха смутени, умовете започнаха да се питат къде е интересът им, каква ще бъде съдбата им. Малкият свят на търговците, най-вече на доставчиците, все повече се объркваше — поръчките всеки ден намаляваха; трябваше да узнаят дали не ще бъдат принудени да затворят дюкяните си. Всички се побъркаха, когато научиха, че бакалинът-кръчмар Кафио се споразумял с Крешри заведението му да се превърне в обикновен склад, нещо като клон на централните магазини. Той отдавна минаваше за човек на „Бездната“, таен доносник на нейната дирекция, който най-напред отравя с алкохол работника, а след това го продава на началниците му, защото кръчмата е една от здравите опори на наемния труд. Във всеки случай този човек беше двуличник, дебнеше на коя страна ще наклони победата, готов винаги за измяна, лесно преобразявайки се като хлапак, който не обича поражението. И неговото така лесно минаване на страната на Крешри удвои тревогата на хората, които се безпокояха и искаха час по-скоро да вземат решение. Очертаваше се цяло едно движение за присъединяване, което щеше да се ускорява с десеторно по-голяма сила от началната. Красивата госпожа Митен, хлебарката, не дочака покръстването на Кафио, за да одобри това, което ставаше в Крешри; тя бе предразположена да влезе в сдружението, макар че нейната хлебарница процъфтявате благодарение на красотата и добротата й, с които беше станала известна. Единствен месарят Дашьо упорствуваше, унесен с мрачна ярост в мислите си за погрома; той казваше, че предпочита да умре сред последните си късове месо в деня, в който няма да се намери нито един буржоа да ги купи по определената им цена; и това като че ли щеше да се сбъдне, клиентелата му го напускаше малко по малко и той така беснееше, че сигурно щеше да загине от сърдечен удар.

Един ден Дашьо се запъти към Лабокови, където бе помолил да отиде и госпожа Митен. Беше й казал, че се касае за материалните и моралните интереси на целия квартал. Носеше се слух, че Лабокови, за да избягнат фалита, бяха готови да сключат мир с Люк и да влязат в сдружението, при условие че станат просто представители на Крешри. Откакто Крешри разменяше пряко железарските и стоманените си произведения, инструментите и машините си срещу хляба на Комбет и на другите села от сдружението, те бяха загубили най-добрите си клиенти, селяните от околността, без да се броят дребните стопани, дори и гражданите на Боклер, които правеха големи икономии, като се снабдяваха от магазините на завода, отворили вратите си за всички по блестящата идея на Люк. Беше настъпила смъртта за така наречената дотогава посредническа търговия между производителя и потребителя, която оскъпяваше живота и съществуваше като паразит върху нуждаещите се. Това беше едно излишно зъбчато колело, което поглъщаше сили и средства; неговата съдба вече беше решена, щом като примерът показваше колко лесно ще го премахнат в интерес на всички. И поради това Лабокови се оплакваха сред запустелия си базар.

Когато Дашьо влезе, мургавата и слаба госпожа Лабок бездействуваше при тезгяха, дори не смееше да плете, а съпругът й, човек с нос и очи на пор, сновеше с измъчен вид край сандъците със стока, покрити с прах.

— Какво чувам да се говори? — извика месарят цял зачервен. — Вие изменяте, Лабок, готов сте да се предадете! Вие, който загубихте злополучния процес срещу онзи бандит, вие, който се кълняхте, че ще го унищожите с риск да заплатите това с кожата си! А сега се обявявате против нас, довършвате нашия погром!

Но отчаяният Лабок се разгневи:

— Имам си доста грижи, оставете ме на мира! Вие ме тикнахте към тоя глупав процес! Сега сигурно не ми носите пари, за да платя дълговете си в края на месеца. Тогава за какво сте дошли тук да ми пеете за кожата, която съм обещал да жертвувам!

И като показа с ръка застоялите стоки, той продължи:

— Ето я моята кожа и ако не се оправя, съдията-изпълнител ще дойде идната сряда… Да, истината е, щом искате да ви го кажа, истината е, че съм в преговори с Крешри, споразумяхме се и тази вечер ще подпиша… Колебах се доскоро, но в края на краищата ми дойде до гуша.

Той се строполи на един стол, а Дашьо, силно развълнуван, не намираше какво да каже, освен да ругае. И госпожа Лабок, съкрушена зад своя тезгях, изказа мъката си с тих и монотонен глас:

— Ах, колко много сме работили, господи! Толкова много сме страдали в началото, когато започнахме да продаваме кинкалерия от село в село. А по-късно какви усилия положихме, за да отворим тук едно магазинче, което да разширяваме от година на година! Все пак бяхме възнаградени, търговията вървеше, мечтаехме да купим къща на село, в която да живеем от ренти. А ето че всичко започна да се руши, Боклер полудя, не мога още да разбера защо, защо, боже мой!

— Защо, защо? — изръмжа Дашьо. — Защото е революция, а буржоата са такива страхливци, че не смеят дори да се защищават. Някой ден, ако ме предизвикат, ще грабна ножовете си и ще видите!

Лабок вдигна рамене:

— Голяма работа!… Добре е, когато хората са с тебе; но когато чувствуваш, че утре ще останеш сам, макар и да си вбесен, трябва да отидеш там, където вървят всички. Кафио добре го е разбрал.

— Ах, този подлец Кафио! — изрева Дашьо, обзет от ярост. — Той е изменник, продажник! Знаете ли, че този бандит господин Люк му е дал сто хиляди франка, за да го спечели на своя страна.

— Сто хиляди франка! — повтори със скептична ирония кинкалеристът и в очите му блесна пламък. — Бих искал и на мене да ми ги предложи, веднага ще ги взема… Не, глупаво е да се упорствува, разумно е винаги да си на страната на по-силните.

— Какво нещастие! Какво нещастие! — подзе госпожа Лабок с плачевен глас. — Светът се обърна, сигурно е настъпил краят!

Красивата госпожа Митен, която точно влизаше, чу тези думи.

— Как така краят на света! — каза весело тя. — Ами че още две от нашите съседки току-що родиха по две едри момчета… А как са вашите деца Огюст и Еулали? Не са ли тук?

Не, те не бяха тук, те никога не стояха тук. Огюст, наскоро навършил двадесет и две години, ненавиждащ търговията, страстно се беше увлякъл от механиката; петнадесетгодишната Еулали, много разумна и почувствувала се вече малка домакиня, живееше повече при един свой чичо, фермер в Линьерол, близо до Комбет.

— О, децата! — заоплаква се отново госпожа Лабок. — Не може да се разчита на децата!

— Всички са неблагодарници! — заяви Дашьо, възмутен, че не прилича на него дъщеря му Жюлиен, едро и хубаво нежно момиче, което, макар че бе навършило четиринадесет години, още играеше на улица „Бриа“ с хлапетата. — Разчиташ ли на децата, положително ще умреш от мизерия и мъка!

— Но аз разчитам на моя Еварист! — подзе хлебарката. — Навършва двадесет години и ние не му се сърдим, че отказа да научи занаята на баща си. Естествено е децата да растат с разбирания, различни от нашите, тъй като са родени да живеят във времена, в които ние няма да сме живи. Аз искам от моя Еварист само да ме обича силно и той ме обича.

После тя бавно изложи становището си пред Дашьо. Дошла по негова молба, но нека той разбере, че всеки търговец в Боклер трябва да запази своята свобода на действие. Тя още не членувала в сдружението на Крешри, но смятала да влезе, когато поиска — ще влезе в деня, в който ще се убеди, че това ще бъде в полза на другите и в полза на самата нея.

— Естествено! — заключи Лабок. — Друго не мога да направя — ще подпиша тази вечер.

И безкрайното хленчене на госпожа Лабок пак започна:

— Казах ви, че светът се е обърнал наопаки, настъпил е краят на света!

— Не! Не! — извика отново красивата госпожа Митен. — Как искате да свърши светът, щом като нашите деца скоро ще бъдат на възраст да се женят и ще имат деца, които на свой ред също ще се женят, за да имат и те деца? Едните избутват другите, светът се подновява… Това е краят на нашия свят, ако искате да знаете.

Думите бяха казани така ясно, така решително, че, раздразнен до крайност, с много зачервени очи и едва не получил удар, Дашьо си тръгна като силно тръшна вратата. Наистина бе настъпил края на един свят, краят на безчестната и покваряваща търговия, на търговията, която обогатява малцина за сметка на мизерията на мнозина.

Един последен удар щеше да разтърси Боклер. Досега успехите на Крешри влияеха върху сродните индустриални предприятия и върху търговията на дребно, която живееше от ден на ден, като разчиташе на проходящата клиентела. Така че вълнението беше много голямо в деня, в който хората научиха, че и кметът Гурие е спечелен от новите идеи. Както сам суетно заявяваше, той бил непоклатим, нямал нужда от никого и не възнамерявал да влезе в сдружението на Крешри. Обаче създаваше едно подобно сдружение, реорганизираше голямата си обувна фабрика на улица „Бриа“ като акционерно предприятие на базата на изпитания вече съюз между капитала, труда и знанието, разпределяйки на три и печалбите. Това бе просто едно ново обединение, обединение за облекло, подобно на обединението за желязо и стомана; сходството стана още по-голямо, когато Гурие успя да обедини всички предприятия за облекло, изработващи шивашки, шапкарски, трикотажни произведения, а също така бельо и галантерия. Освен това заговори се и за още едно обединение, което един голям строител-предприемач създаде, като освен зидари привличаше всички строителни работници, каменоделци, дърводелци, ключари, водопроводчици, бояджии и други професии, както и архитекти, художници, мебелисти, тапицери, дори часовникари и бижутери. Това беше един логически процес, примерът на Крешри беше дал плодотворната идея за образуването на обединения, на сдружения от сродни групи, така че групирането ставаше от само себе си, под влияние, от нужда за по-добър и по-щастлив живот. Действуваше законът за човешкото съществуване; и щеше да действува положително с увеличаваща се сила, щом като го изискваше щастието на човешкия род; и още отсега ставаше ясно, че между тия групи ще се установи една обща връзка, която, без да ги обезличава, един ден ще ги съедини в едно, ще ги преустрои в една огромна организация на труда, единствената основа на бъдещия Град.

Но тази идея да се изплъзне от Крешри, като подражава на примера му, не можеше да се роди в мозъка на Гурие. Поради това се предполагаше, че той е бил посъветван от околийския управител Шатлар, който си живуркаше в още по-голяма сянка и още по-голямо безгрижно спокойствие, докато Боклер се преобразяваше под животворния полъх на бъдещето. Предположението беше правилно, всичко стана при една малка закуска на тримата в дома на кмета; двамата мъже седяха един срещу друг, а между тях беше все още красивата Леонор.

— Скъпи мой — казал бе околийският управител с любезна усмивка, — мисля, че ние сме загубени. В Париж всичко върви наопаки, всичко е оставено на произвола на съдбата. Наближава революция, чийто полъх отнася остатъците от старата прогнила сграда, която се руши. Тук нашият беден и суетен Боажелен ще бъде изяден до последното су от тази женичка госпожа Делаво. Само нейният съпруг, увлечен в героична борба срещу фалита, не знае къде потъват печалбите на „Бездната“, но вие скоро ще видите катастрофата… Така че наистина ще бъде глупаво да не помислите за себе си, ако не искате да бъдете въвлечен в погрома.

Леонор се разтревожи:

— Да не би да сте застрашен, приятелю?

— Аз ли? О, не! Кой ще мисли за мене? Нито едно правителство няма да си даде труд да се занимава с моята малка личност, защото аз имам таланта да използувам колкото се може по-малко властта, така че минавам за човек и на всеки министър. Ще умра тук забравен, щастлив и след разгромяването на последния министър… Но аз мисля за вас, за вас, моите добри приятели.

И той обясни идеята си, изброи всички предимства, ако се изпревари революцията и обувната фабрика се превърне в нещо, подобно на завода Крешри. Печалбите няма да намалеят, а напротив. Освен това той бил убеден, бил доста интелигентен, за да разбере: бъдещето било там — реорганизираният труд в края на краищата ще помете старото и несправедливо буржоазно общество. И в този толкова спокоен, толкова скептичен чиновник, който съзнателно напълно бездействуваше, накрая съзряваше един истински анархист, прикриващ се под външността на сдържан дипломат.

— И да знаете, драги мой Гурие — заключи със смях той, — това няма да ми попречи да се обявя открито против вас, когато направите този хубав удар и преминете към новото общество. Ще кажа, че вие сте предател или пък че сте си загубили ума… Но като дойда тук, ще ви целуна, защото ще сте изиграли знаменит номер, от който много ще спечелите. Ще видите какви физиономии ще направят другите!

Обаче Гурие макар и изплашен не се съгласи веднага и дълго спори. Негодуваше цялото му минало, цялото му продължително властвуване като собственик се бунтуваше срещу идеята да стане съдружник на стотици работници, чийто пълновластен господар беше досега. Но под дебелата му кожа се криеше един много проницателен делови ум, той много добре си даваше сметка, че нищо не рискува, а напротив — като изпълни съвета на мъдрия Шатлар, осигурява предприятието си от всички бъдещи опасности. Освен това и самият той беше засегнат от вятъра, който духаше, от тази екзалтация, от тази страст към реформи, чиято заразна треска през революционните епохи подлудява именно тия класи, които ще бъдат ударени. Най-сетне Гурие склони, започна да вярва, че тази идея е негова, защото Леонор по съвет на приятеля си Шатлар, му повтаряше това от сутрин до вечер.

Цялата буржоазия в Боклер беше скандализирана. Опитаха се да му въздействуват, помолиха председателя Гом да повлияе на кмета, тъй като околийският управител категорично беше отказал да се занимава с тази тъжна история, която, както заявяваше на висок глас, считаше за скандална и в която, както казваше, не искаше да излага администрацията. Но председателят, който живееше много уединено и с никого не се срещаше от деня, в който дъщеря му Люсил беше заловена в прелюбодеяние с един много млад писар при нотариуса, се беше затворил в дома си и отказа да отиде при кмета да му прави забележки, които последният несъмнено щеше да посрещне твърде лошо. Тогава прибягнаха до по-изискани средства. Неговият зет, капитан Жоливе, след като жена му го напусна, с неудържима ярост се бе отдал на реакционна дейност. Той даваше такива статии на „Журнал дьо Боклер“, че печатарят Лебльо, разтревожен от обрата на събитията и чувствувайки необходимостта да бъде на страната на по-силните, един ден му затвори вратата под носа, защото искаше да еволюира, да се прехвърли от партията на „Бездната“ в партията на Крешри. Обезоръжен, капитанът безделничеше и напразно се гневеше на безсилието си, когато на хората им хрумна мисълта, че само той може да убеди председателя да вземе страна, тъй като не беше окончателно скъсал връзките си със своя тъст и все още се поздравяваше с него. Натоварен с тази деликатна мисия, капитанът отиде тържествено при председателя и остана при него цели два часа; и когато излезе от дома му, разбра се, че е изтръгнал от тъста си само уклончиви отговори, обаче в замяна на това се беше сдобрил с жена си. На другия ден тя се върна в семейното жилище и този път капитанът й прощаваше при категоричното обещание, че вече няма да му изневерява. Целият Боклер беше изумен от развръзката и бурно се смя.

Случайно, без да са натоварени с някаква задача, съпрузите Мазел успяха да узнаят какво мисли председателят Гом. Обикновено всяка сутрин той излизаше, тръгваше по булевард „Маньол“, една дълга безлюдна алея, и продължително се разхождаше, потънал в мрачни мисли, с наведена глава и скръстени на гърба ръце. Раменете му бяха свити сякаш под тежестта на провалящия се свят, той изглеждаше потопен в пропиляния си живот, замислен за злото, което бе причинил, и за доброто, което можеше да направи. И когато за миг вдигаше очи и се вглеждаше в далечината, изглеждаше като че ли очаква от неизвестния утрешен ден нещо, което не идва и нямаше да види. Обаче тази сутрин съпрузите Мазел, станали рано, за да отидат на църква, се осмелиха да го заговорят, за да чуят мнението му по политическите въпроси, защото много се страхуваха за собственото си благополучие.

— Какво ще кажете, господин председателю, за това, което става?

Той вдигна глава и се загледа за миг в далечината. После, все още потънал в мрачното си настроение, изказа съвсем на висок глас мислите си, сякаш никой не го слушаше:

— Казвам, че много се бави ураганът на истината и справедливостта, който ще отнесе този отвратителен свят.

Изненадани, съпрузите Мазел сметнаха, че не са разбрали добре, и измънкаха:

— Какво, какво?… Вие искате да ни изплашите, защото знаете, че не сме много храбри. Истина е, че сме страхливи, и затова малко ни се подиграват.

Но Гом вече се беше съвзел. Презрителна иронична усмивка сви устните му, когато видя, че пред него стоят Мазелови, наплашени, с бледи лица, просълзени от тревога за парите и безделието си.

— От какво се боите? — подзе той. — Светът ще продължи още двадесет години и ако преживеете това време, за утеха от безпокойствата на революцията ще видите интересни неща… Вашата дъщеря трябва да се замисли за бъдещето.

Отчаяна, госпожа Мазел извика:

— Именно защото Луиз никак не се замисля, никак!… Тя току-що навърши тринадесет години и намира, че е много смешно това, което става, тъй като естествено слуша, че за него говорим от сутрин до вечер. Тя се смее, а пък ние се отчайваме. Когато й казвам: „Абе, нещастнице, ти тогава няма да имаш нито едно су!“, тя подскача като козичка и ми отговаря: „Все ми е едно, да знаете! Дори ще бъде по-весело!“ Тя все пак е мила, макар че не ни създава много радости.

— Да — каза Гом, — това дете мечтае да уреди самичко живота си, има такива.

Мазел стоеше слисан, като се страхуваше, че все още му се подиграват. Той бе забогатял за десет години и след това, без да работи нищо, се радваше на прекрасен живот, за какъвто бе мечтал още от юношеството си, та сега мисълта, че това блаженство на безделник може да свърши и че вероятно ще бъде принуден да работи, щом като всички ще работят, го хвърляше в една смътна и непрекъсната тревога, която беше нещо като първо наказание.

— Ами рентата, господин председателю, какво ще стане с рентата според вас, щом всички тия анархисти успеят да преобърнат света?… Нали си спомняте, че този господин Люк, който играе такава отвратителна роля, също така ни се подиграваше, като разказваше, че ще премахнат рентата… Тогава по-добре и да ни заколят в дъното на някоя гора!

— Спете си спокойно — повтори Гом с безстрастната си физиономия. — Новото общество ще ви храни, щом не искате да работите.

И Мазелови отидоха на църква; те палеха свещи за излекуването на госпожа Мазел, откакто доктор Новар един ден бе проявил неделикатността да заяви, че не е болна. Не била болна! А тя страдаше от болест, която толкова години вече лекуваше с любов, заради която живееше, защото се занимаваше само с нея, тя беше нейната радост и смисъл на живота й. Значи лекарят я считаше за неизлечима, щом я изоставяше; и ужасена, госпожата се бе обърнала към религията, в който намираше голямо облекчение.

По булевард „Маньол“, в тази пуста алея, смущавана рядко от минувачи, се разхождаше още един човек — абатът Марл, който идваше тук, за да изчита молитвеника си. Но той често отпускаше требника си и продължаваше да върви бавно, унесен също така в мрачни мисли. След последните събития, цялата тази еволюция, която отнасяше града към една нова съдба, църквата му още повече се опразни — бяха останали само три тъпи и вироглави старици от простолюдието и няколко жени от буржоазията, които подкрепяха религията като сетна крепост на западащото висше общество. Когато и последните верующи напуснат католическите църкви, превърнали се в развалини на едно мъртво общество, в развалини, обрасли с тръни и коприва, тогава ще започне нова цивилизация. Така че при тази заплаха нито няколкото жени от буржоазията, нито много старите бедни жени можеха да утешат абата Марл, разтревожен от все по-растящата пустота около неговия бог. Наистина Леонор, жената на кмета, продължаваше да бъде блестяща декорация в неделните богослужения и щедро разтваряше кесията си за поддържане на църквата; но той знаеше за нейното падение, за нейния грях от постоянното прелюбодеяние, с който целият град се беше примирил и който самият той закриляше с мантията на свещения си сан, макар че го считаше за смъртен и щеше да отговаря за него. Още по-малко можеха да го утешат Мазелови, които бяха толкова вдетинени и толкова егоистични, че ходеха при него с единствената надежда да изтръгнат от бога лична облага като му поднасяха молитвите си така, както биха му поднесли и парите си, за да получат рента. И всички мъже, и всички жени в това загиващо общество бяха такива — без истинска вяра, която в първите векове бе създала властта на Христа, и без самоотричане и пълна покорност, необходими най-вече днес за всемогъществото на църквата. Така че той повече не се самозалъгваше, дните бяха преброени и ако бог не се смили над него и не го прибере по-скоро, той може би ще бъде очевидец на страшната катастрофа, когато камбанарията ще рухне, ще пробие покрива на кубето и ще разруши олтара.

С тези именно черни мисли той идваше тук да се разхожда така в продължение на часове. Той ги таеше в най-дълбоката гънка на душата си, като се мъчеше да скрие и от самия себе си своето отчаяние. Преструваше се на смел и високомерен и се отнасяше с презрение към текущите събития под предлог, че само църквата е господар на вечността. Но когато се срещаше с преподавателя Ермелин, който не преставаше да се гневи от успеха на методите на Крешри и беше готов да мине на страната на реакцията за спасението на републиката, абатът не спореше вече с предишната ожесточеност и казваше, че се отдава на бога; защото навярно бог позволяваше тия анархистични сатурналии с цел да покоси като мълния своите врагове и след това да блесне с победата си. Доктор Новар се шегуваше, остроумно казваше, че абатът изоставя Содом в навечерието на огнения дъжд. Содом беше старият развратен Боклер, буржоазният Боклер, разяден от егоизма, грешният град, осъден на загиване, който трябваше да се очисти от земята, за да може да израсне на негово място Градът на здравето и радостта, на справедливостта и мира. Всички признаци показваха катастрофално раздрусване — наемният труд издъхва, ужасената буржоазия става революционер, инстинктът за самосъхранение влива в редиците на победителите живите сили на страната, а останалото, изхабените материали, негодни на използуване, всички разпръснати остатъци ще бъдат пометени от вятъра. И вече из развалините излизаше сияещият Боклер на утрешния ден. И когато се разхождаше под дърветата на булевард „Маньол“, отпуснал своя молитвеник, забавил крачките си и притворил очи, абатът Марл навярно виждаше пред себе си тази картина и сърцето му се изпълваше с горчивина.

Понякога председателят Гом и абатът Марл се срещаха при тия мълчаливи разходки в пълно усамотение. Отначало те не се забелязваха един друг, продължаваха да вървят успоредно с наведени глави и така вглъбени в себе си, че не долавяха нищо от външния свят. Всеки по свой начин преживяваше тъгата си, скръбта си по загиващия свят, повика си към света, който възникваше. Издъхващата религия не искаше да умира, зараждащата се справедливост се отчайваше, че толкова закъснява. Все пак те вдигаха глава, разпознаваха се и трябваше да разменят по някоя дума.

— Много мрачно време, господин председателю. Ще завали.

— И аз мисля така, господин абате. Много е студен този месец юни.

— Ех, какво да се прави? Сега всички сезони се преобърнаха. Нищо вече не е сигурно.

— Това е истина и все пак животът продължава, доброто слънце може би ще постави всичко на място.

После всеки продължаваше самотната си разходка, отново изпадаше в размишленията си, като по този начин отнасяше във вечността нестихващата борба между бъдещето и миналото.

Но най-силно в „Бездната“ отекна контраударът на еволюциониращия Боклер, който малко по малко се преобразяваше от реорганизацията на труда. При всеки нов успех на Крешри Делаво трябваше да развива по-голяма дейност, все повече да напряга ума и смелостта си; и естествено беше, че всичко, което караше завода съперник да процъфтява, за него бе истинско бедствие. Нанесен му бе страшен удар, когато откриха в старата изоставена мина превъзходни залежи, защото се понижи цената на суровината. Той вече не можеше да се бори в производството на железни и стоманени предмети, засегнат бе дори в неговото производство на оръдия и снаряди. Поръчките бяха намалели, откакто парите на Франция отиваха най-вече за строежи на мира и социалната солидарност, за железници, мостове и всевъзможни сгради, в които преобладаваха желязото и стоманата. Най-лошото беше, че военните поръчки, плячката, която си поделяха само три предприятия, не осигуряваха вече печалби за трите предприятия, поради което едно от тях трябваше да бъде унищожено, за да се разчисти пазарът за останалите; най-слабото от тях беше „Бездната“ и затова съперниците стоманолеярни решиха да я ликвидират безжалостно. Трудностите на Делаво се увеличиха и от факта, че по-голяма част от работниците го напускаха. Ножът, който Рагю заби в гърба на Люк, създаде смут сред работниците. После, когато вразуменият и убеден Бурон го напусна и заедно с Фошар се върна в Крешри, сред работниците от „Бездната“ се създаде цяло движение — мнозинството се питаше защо да не последва примера, щом като изгодите са толкова големи. Резултатът от опита днес беше блестящ: работниците в Крешри печелеха двойни надници, като работеха само осем часа, а освен това се радваха на много придобивки — щастливи малки домове, винаги весели училища, вечно празнуващ обществен дом, централни магазини, намалили с една трета цената на всички стоки — източници на здраве и благосъстояние. Нищо не можеше да устои срещу цифрите; и работниците от „Бездната“ предявяваха искания за увеличаване на надниците, за да получават колкото другарите си от Крешри. Тъй като Делаво не можеше да ги задоволи, много работници напускаха и естествено отиваха там, където щяха да намерят повече щастие. Накрая Делаво най-много беше скован в дейността си от липсата на един резервен фонд, защото не се признаваше за победен; би могъл да издържи дълго време, мислеше си той, би могъл да тържествува, ако в касата си имаше няколкостотин хиляди франка, които да го подпомогнат да преживее тази криза, която упорито считаше за временна. Само че как да се бори, как в тежките дни да устоява на падежите, когато му липсват пари. Взетите вече заеми, направените дългове, му бяха страшно бреме, под което изнемогваше. Той геройски се бореше, беше още на крака, като отдаваше ума и живота си с надеждата все пак да спаси рухващото минало, което крепеше — властта, наемния труд, буржоазното общество и капитализма, желаейки силно като почтен човек да даде срещу поверения в ръцете му капитал обещаните ренти.

Всъщност Делаво страшно се измъчваше, че не може да осигурява на Боажелен печалбите, които му беше обещал; неговото поражение жестоко се открояваше в дните, когато трябваше да отказва парите, които му искаха. Макар че последният баланс беше катастрофален, Боажелен не искаше да ограничи с нищо богатия живот в Гердаш; насърчаваше го самата Фернанд, която считаше съпруга си за товарно животно, което трябва да бият до кръв, за да използуват всичките му сили. След грубото насилие на Рагю, което криеше и пазеше най-дълбоко в плътта си, тя, опиянена от наслади, никога досега не бе по-разпалена и по-ненаситна в желанията й. Намериха я подмладена, разхубавила се, с нещо безумно в очите, нещо подобно на неосъщественото, неутолено желание. Приятелите на дома я гледаха с тревога; околийският управител Шатлар казваше поверително на кмета Гурие, че тази женичка положително ще извърши някаква голяма глупост, от която всички ще страдат. Досега тя се бе задоволявала да превръща в ад живота на своя съпруг, като с прахосническия си характер непрекъснато тласкаше Боажелен да иска пари, което така влудяваше Делаво, че ругаеше и през нощта дори в брачното си легло. Тя злобно го дразнеше с глупави забележки и успяваше да налива масло в огъня. Въпреки това той продължаваше да я обожава, като считаше, че не е замесена в нищо, че е невинна, непорочна, божествена както преди с очарованието на прелестта си.

Настъпи ноември с преждевременни големи студове. През този месец изтичаха толкова много падежи, че Делаво чувствуваше как земята се тресе под него. В касата му липсваха необходимите пари. В навечерието на плащанията той се затвори в кабинета си, за да размишлява и да пише писма, а в това време Фернанд отиде в Гердаш, където беше поканена на вечеря. Сутринта, тайно от нея, той бе ходил там, бе имал решителен разговор с Боажелен, когато, след като сурово му изложи тежкото положение, най-сетне склони да намали разходите си. От няколко години насам той смяташе да го постави в ограничен финансов режим. Дори го бе съветвал да продаде имението Гердаш. И сега, останал сам в кабинета след излизането на жена си, той се разхождаше с бавни крачки и от време на време разравяше с машинален жест кокса, който буйно гореше в една ламаринена печка, поставена пред камината. Единственият му изход бе да печели време, да пише за разсрочка на кредиторите, които не биха желали затварянето на завода. Но той не бързаше — ще напише писмата, след като вечеря; продължаваше да размишлява, като се движеше от единия към другия прозорец и се спираше винаги пред този, от който виждаше обширните земи на Крешри чак до далечния парк, чак до къщичката, в която живееше Люк. В студения ясен ден слънцето залязваше в кристалночисто небе; в бледото златисто сияние на пурпурния фон с безкрайно изящество се очертаваше раждащият се град. Той никога не го беше виждал толкова ясен, толкова мощен, сега можеше да преброи тънките клони на дърветата, да различи и малките детайли на къщите, фаянсовите им украшения, чиито ярки цветове ги правеха толкова весели. В един момент под косите лъчи на небесното светило всички прозорци пламнаха, заблестяха като стотици огньове на радостта. Тържествуваше славата. Разтворил кретоновите пердета, той стоеше на прозореца и опрял лице на стъклото, присъствуваше на това тържество.

Както Люк, който оттатък, от другия край на територията на Крешри, понякога гледаше как неговият град напредва, как се разпростира и застрашава да завладее „Бездната“, така и Делаво често идваше да гледа как Крешри непрекъснато расте и заплашва да го завладее. Колко пъти през последните години се беше забравял при този прозорец, отправил очи в обезпокояващия хоризонт; и всеки път бе виждал как приливът от къщи все повече се надига и приближава до „Бездната“. Вълната идваше от много далече, от дъното на обширните необработени и пустинни земи; отначало като малка вълна се бе появила една къща, после втора, после трета; редицата на белите фасади се бе удължила, малките вълни безкрайно се увеличаваха, тласкаха се една друга, ускоряваха своя бяг; а сега покриваха простора, бяха на няколкостотин метра, наподобяваха едно истинско неизмеримо мощно море, готово да помете всичко, което се изпречи на пътя му. Това беше утрешното нашествие, на което нямаше да може да устои; щеше да бъде пометено цялото минало, „Бездната“ и самият Боклер щяха да бъдат заместени от младия тържествуващ Град. Делаво изчисляваше приближаването и изтръпваше при мисълта, че идва денят, в който опасността ще стане смъртоносна. По времето, когато Крешри изживяваше тежка криза, той за миг се бе надявал, че движението ще спре; но Градът отново бе тръгнал в поход с такъв устрем, че старите стени на „Бездната“ вече се тресяха. Обаче той не искаше да се отчайва, опълчваше се срещу неоспоримия факт, блазнеше се, че с енергията си ще успее да намери преградата, необходимата защита. Но тази вечер беше обзет от безпокойството, което го размекваше, и изпитваше смътно съжаление. Не беше ли някога направил грешника, като изпусна Бонер? Спомняше си пророческите думи на този обикновен, но силен човек по време на голямата стачка; още на другия ден Бонер като добър работник бе подпомогнал основаването на Крешри. Оттогава „Бездната“ започна да запада — Рагю я опетни с едно убийство, сега Бурон, Фошар и други я напускаха като място на разруха и проклятия. В далечината новороденият град продължаваше да блести под слънцето, а той бе обзет от внезапен гняв, чиято сила го накара да се съвземе и да възвърне вярата в убежденията си. Не, не! Той не е имал право, истината е в миналото; нищо не можеш изтръгна от хората, без да ги подчиниш на властта на догмата, наемният труд си остава закон на труда и извън него има само безумие и разрушение. И той затвори дългите кретонови пердета, не искаше повече да гледа, запали малката си електрическа лампа и отново започна да размишлява в добре затворения си кабинет, силно затоплен от горящата печка.

След като вечеря, Делаво най-сетне седна на бюрото си, за да напише писмата, единственото му спасение, плана на което обмисляше от часове. Удари полунощ, когато той все още седеше и довършваше тази толкова тежка и мъчителна кореспонденция; обзеха го съмнения и нов страх: наистина ли това е спасението, какво ще правя после, дори ако му дадат исканите отсрочки? Смазан от умора, изнемогващ от свръхчовешките усилия, каквито полагаше, за да спаси „Бездната“, той изпадна в мъчително безпокойство и подпря чело с двете си длани. И в този момент се разнесе шум от кола, чуха се гласове — Фернанд се бе върнала от вечерята в Гердаш и отпращаше слугите да спят.

Когато тя влезе в кабинета, нейните резки жестове и нервният й говор издаваха, че едва сдържа гнева си.

— Боже мой, колко е горещо тук! Възможно ли е да се живее при такъв огън!

И тя се тръшна в един фотьойл, разкопча и отметна прекрасната кожа, която покриваше раменете й. Цялата облечена в коприна и бяла дантела, с голямо деколте, с голи ръце и шия, тя бе очарователна, удивително красива. Той не се учуди на този разкошен тоалет, дори не го виждаше, обичаше я заради самата нея — прелестното същество, пред което трепетът на желанието винаги го бе правил послушен, убивайки в него всяка проницателност и всички сили. Никога досега тя не бе така опияняваща.

Но когато, още със замаяна глава, седнал до бюрото си, я погледна за миг, той се разтревожи.

— Какво ти е, скъпа моя?

Беше очевидно, че е разстроена. Големите й тъмносини очи, обикновено толкова ласкави, сега блестяха с мрачен огън. Малката уста с нежно-фалшива усмивка се разтваряше и разкриваше здрави, блестящи зъби, готови да ухапят. Цялото й лице с прекрасен овал под черната коса се кривеше от сдържан гняв.

— Какво ми е ли? — каза най-сетне разтреперана тя. — Нищо не ми е.

Отново настъпи тишина и в големия смъртен покой на зимата се чу тътнежът на „Бездната“, който безспирно разтърсваше къщата. Обикновено те не го чувствуваха. Но тази нощ, макар че поръчките бяха значително намалели, бяха пуснали в действие двадесет и петтонния механичен чук, за да се изкове срочно дулото на едно голямо оръдие; и затова земята се тресеше, всеки удар, преминал през лекия дървен коридор, който съединяваше дома със съседните сгради на завода, като че ли отекваше в кабинета.

— Хайде, има нещо — подзе Делаво. — Защо не ми кажеш какво е?

Фернанд направи жест на гневно нетърпение и отговори:

— Ще бъде по-добре да отидем да спим.

Но не мръдна, ръцете й нервно мачкаха ветрилото, отсеченото дишане повдигаше голите й гърди. Най-сетне каза тава, което толкова много я потискаше:

— Значи, ти си бил в Гердаш тази сутрин?

— Да, бях.

— Истина ли е това, което Боажелен ми каза? Има опасност заводът да фалира, ние сме пред прага на разорението, на такова разорение, че ще трябва да ядем само хляб и да носим само вълнени рокли!

— Да, трябваше да му кажа истината.

Тя трепереше, въздържаше се да не избухне веднага с упреци и обиди. Всичко бе свършено, удоволствията й бяха застрашени, загубени. В Гердаш нямаше да има вече нито празници, нито вечери, нито балове, нито лов. Ще затворят вратите, нали Боажелен й довери, че може би ще бъде принуден да продаде имението. Свършено е и с мечтата й да се завърне в Париж с милиони. Пропадаше всичко, което мислеше, че държи в ръцете си — богатството, разкошът, непрекъснатите изтънчени удоволствия. Около себе си чувствуваше само развалини, а и тоя Боажелен я беше озлобил с мекушавостта и малодушието си, с които прекланяше глава сред катастрофата.

— Ти никога нищо не си ми казвал за нашите работи — подзе грубо тя. — Имам вид на глупачка, всичко ми се стовари изневиделица върху главата, сякаш таваните се срутиха… Ами тогава какво ще правим, кажи ми?

— Ще работим — отвърна просто той, — за нас няма друго спасение.

Но тя вече не го слушаше.

— Нима за миг си могъл да повярваш, че ще се примиря да нямам какво да сложа са гърба си, да нося само продънени ботинки, да се върна отново в тази мизерия, за която имам кошмарен спомен? О, не, аз не съм като вас другите, не съм съгласна! Вие, Боажелен и ти, трябва да се разберете, аз не искам да бъда отново бедна!

Тя продължи, каза всичко, което бушуваше в обезумялата й душа. Прекарала в бедност нещастната си младост с майка си — преподавателка по пиано, тя на двадесетгодишна възраст изпита бремето на голямата си красота — бе съблазнена, а после изоставена, — една отвратителна история, която таеше дълбоко в душата си. После дойде бракът й по сметка с този Делаво, грозен и с малка служба, защото в нищетата, в която живееше, се нуждаеше от опора, от съпруг, когото да използува за своите планове. Нейната сметка се осъществи благодарение на възможността да се използуват богатствата на „Бездната“, съпругът й се превърна в средство и гаранция за нейната победа, а след като покори Боажелен, имението Гердаш стана нейно, то й принадлежеше, както й принадлежаха разкошът и всички удоволствия. В продължение на дванадесет години тази сладострастница, тази развратница с вродена жестокост се наслаждаваше на рядко прекрасни удоволствия, като задоволяваше безкрайните си капризи, като утоляваше черната си злоба, натрупвана от детство, щастлива от своите лъжи, вероломства и измени, от безредието и разложението, което носеше, щастлива най-вече от сълзите, които по нейна вина проливаше Сюзан. И на всичкото това бе дошъл краят. Сразена, тя отново щеше да изпадне в някогашната бедност.

— Вие се разберете! Вие се разберете. Не искам да ходя съвсем гола, абсолютно от нищо няма да се откажа в моя живот.

Делаво, когото бе започнала да отегчава, вдигна яките си рамене. Той бе облегнал върху двете си длани своята огромна като на булдог глава с издадени напред челюсти; гледаше я с големите си тъмни очи; зачервеното му от буйния огън лице беше полускрито в голямата черна брада.

— Скъпа моя, ти имаше право, да не говорим за тези работи, защото тази вечер не ми изглеждаш много благоразумна… Знаеш, че много те обичам и съм готов на всички жертви, за да не страдаш. Но надявам се, че ще се примириш и ще постъпиш като мене — аз ще се боря до последен дъх. Ако трябва, ще ставам още в пет часа, ще живея с кора хляб, ще работя упорито по цял ден и вечер ще си лягам много доволен… Боже мой, та що от това, че ще носиш по-прости рокли и ще се разхождаш пеш! Онази вечер ми разказваше за твоето пресищане, за твоето отвращение от тези развлечения, винаги така еднообразни.

Това беше истина. Хубавите й сини очи потъмняха, станаха почти черни. От известно време тя се чувствуваше опустошена, постепенно разрушавана от безумното си желание, което вече не знаеше как да утоли. Тя не можеше да забрави ужасното сладострастие, изпитано при насилието на Рагю, в обятията на този грубиянин, полудял от ярост и желание да отмъсти, още плуващ в пот от работата си, с изгоряла от пещта кожа, с втвърдени от ръжена мускули, горящ и изпускащ пара, лъхащ на дяволска адска ръжда; това сладострастие продължаваше да я преследва, поддържаше в нея, любопитната и извратената, едно силно желание за нови чувства. Никога дотогава не бе чувствувала една толкова остра спазма нито в обятията на трудолюбивия Делаво, нито на безделника Боажелен; съпругът й беше винаги забързан, зает, а другият толкова коректен, че бе почти безчувствен. И затова изпитваше смътна злоба срещу тия хора, които вече не я забавляваха, обземаше я увеличаващ се гняв при мисълта, че никой вече няма да я забавлява. И затова посрещна с обидно презрение оплакванията на Боажелен, когато той й поверяваше неприятностите си, отчаянието си, че е принуден да намали своите разходи. И затова се бе прибрала така разгневена, така озлобена, изпълнена с желание да хапе и да разрушава.

— Да, да — измънка тя, — тия винаги едни и същи развлечения, ах! Но не ти ще ми създадеш нови!

В завода механичният чук продължаваше да бие с тежки удари, които разтърсваха земята. Той толкова дълго време бе ковал нейните радости, изстисквайки от стоманата богатството, за което тя жадуваше, докато черното стадо от работници даваше живота си, за да може да живее своя в пълна наслада. За миг тя се вслуша в този мъчителен грохот на труда сред тежкото мълчание. И пак пред нея изпъкна същото видение, образът на полуголия Рагю, който я хвърли върху купа мръсни дрипи и я облада в отблясъка на пещите. Никога вече! Никога вече! И това я накара да удвои дивата злоба срещу съпруга си.

— Всичко става по твоя вина… Казах го и на Боажелен. Ако още в началото бе унищожил този нещастник Люк Фроман, нямаше да сме пред прага на фалита… Но ти никога не си могъл да ръководиш работите си.

Делаво изведнъж стана, като все още се въздържаше да не избухне.

— Да се качим в спалнята и да си легнем… В края на краищата ще ме принудиш да ти кажа неща, за които после ще съжалявам.

Тя не мръдна от мястото си; продължи да говори, стана още по-язвителна, още по-враждебна. Обвини го, че е виновен за нещастния й живот. Най-сетне той извика грубо:

— Но, скъпа моя, когато се ожених за тебе, ти нямаше нито едно су, аз трябваше да ти купя ризи. Тогава щеше да бъдеш на улицата, а къде щеше да бъдеш сега?

Оскърбена, с изпъчени гърди и с убийствен поглед тя отвърна:

— Я ми кажи, ти вярваш ли, че аз, такава хубава, каквато съм, дъщеря на княз, бих приела един мъж като тебе, грозен, обикновен, без положение, само заради един хляб? Я се погледни, приятелю мой! Аз се съгласих да се омъжа за тебе само защото ти се задължи да спечелиш заради мене състояние и блестящо положение. Казвам ти това само защото ти не изпълни нито едно от обещанията си.

Той се беше изправил пред нея, оставяше я да говори, стиснал юмруци, мъчейки се да запази хладнокръвие.

— Чуваш ли, — повтори тя с яростна упоритост, — нито едно от обещанията си, нито едно! Както към Боажелен, така и към мене, защото именно ти разори този нещастен човек. Ти го склони да ти даде парите си, ти му обеща баснословни ренти и ето че сега той няма да има пари да си купи обуща. Приятелю мой, когато човек не е способен да управлява едно голямо предприятие, трябва да си остане дребен чиновник, да си живее в бърлогата заедно с една грозна и глупава като него жена, която знае само да ражда деца и да кърпи чорапи. Това е фалит, и то по твоя вина, чуваш ли, по твоя, само по твоя вина!

Той не можеше да се въздържа повече. Думите, които тя така жестоко му казваше, се забиваха като нож в сърцето и душата му. Той, който я обичаше толкова много, трябваше да чуе как тя говори за брака им като за някаква долна сделка, която е сключила по необходимост и по сметка! Той, който ето вече петнадесет години работеше така честно и така героично, за да изпълни даденото на братовчеда си обещание, именно той е обвиняван сега от нея в лошо управление и неспособност! Той я хвана за голите ръце, разтърси я и каза тихо, сякаш се боеше, че силата на собствения му глас може да я подлуди:

— Нещастнице, млъкни, не ме побърквай!

Но и тя стана, отскубна се и почувствувала силата на клещите, които бяха оставили червени кръгове по нейните нежни и бели ръце, започна да хленчи от гняв и болка:

— А сега ме биеш, грубиянино! Ах, биеш ме! И тя приближаваше към него прекрасното си лице, разстроено от ярост, хвърляше съвсем отблизо презрителни слова в лицето на този мъж, когото искаше да разкъса. Никога не бе изпитвала по-голямо отвращение към него, никога не се бе разгневявала така силно от голямата му кучешка глава. Отдавнашната й злоба се надигаше, тласкаше я неудържимо към някакво непоправимо оскърбление, за да го унищожи. Жестокостта й искаше да му нанесе такъв отровен удар, който да го накара да крещи и да страда.

— Ти си грубиянин, ти си неспособен да управляваш дори една работилница с десет души!

Тази необикновена обида му се видя толкова глупава, толкова детска, че го накара да започне да се смее конвулсивно. Този смях толкова много я раздразни, че я влуди. Какво още да му каже, че да му нанесе смъртоносен удар и да го накара да престане да се смее?

— Да, аз те издигнах, без мене ти нямаше нито една година да бъдеш директор на „Бездната“.

Той продължи да се смее още по-силно.

— Ти си луда, скъпа моя, говориш такива големи глупости, които не ме засягат.

— Аха! Глупости ли говоря, а! Значи, не благодарение на мене си запазил мястото си!

Изведнъж признанието изскочи на езика й. Да му изкрещи в кучешкото лице, да му изкрещи, че никога не го е обичала, че е била любовница на друг! Това ще бъде удар с нож, който ще го накара да престане да се смее. И как щеше да се успокои, как щеше да изпита едно страшно и жестоко удоволствие сега, когато беше пред своето поражение, когато земята се тресеше под нея! Още веднъж й се мярна образът на Рагю и с вик на отвратителна наслада тя сама се хвърли в пропастта.

— Никакви глупости не казвам, приятелю мой, защото аз вече дванадесет години спя с твоя Боажелен.

Делаво не разбра веднага. Хвърлената неочаквано направо в лицето му жестока обида го зашемети.

— Какво каза?

— Казах, че спя с твоя Боажелен от дванадесет години и понеже той вече няма нищо, понеже всичко рухва, ето на — край на всичко!

Със стиснати зъби, мънкайки, обезумял на свой ред, Делаво се хвърли върху нея, хвана я отново за ръцете и като я разтърси, я тръшна във фотьойла. Той искаше да я смаже с юмруци, да унищожи тия голи рамене, тая гола гръд, тази предизвикателна голота в дантели, за да не може повече да го обижда и измъчва. Завесата на неговото многогодишно доверие, на неговата наивност най-сетне се разкъса и сега той виждаше и си представяше всичко. Тя никога не го бе обичала, пред него тя е била винаги лицемерна, хитра, лъжлива невярна. В тази толкова красива, толкова изящна и пленителна жена, която той обожаваше, която желаеше със страхопочитание изведнъж видя вълчицата, мрачната ярост, бруталността на инстинктите. Сега той виждаше в нея всичко онова, което дълги години не бе подозирал — развратницата, отровителката, която бавно бе разлагала всичко около него; той виждаше една невярна и жестока плът, която се е наслаждавала от сълзите и кръвта на другите.

И в изумлението, от което се мъчеше да се освободи, тя му нанесе нова обида:

— С юмручни удари, нали, грубиянино? Хайде, хайде, с юмручни удари, както твоите работници, когато са пияни!

И тогава след ужасяващото мълчание Делаво чу ритмичните удари на механичния чук, този трясък на труда, който безспирно люлееше неговите дни и нощи. Този шум идваше от много далече като някакъв познат глас, който съвсем ясно му доразказваше ужасното приключение. Нима Фернанд не бе лакомо изгризала с малките си, блестящо бели зъби цялото богатство, изковано от този чук? Тази изгаряща мисъл изпълваше главата му; тя бе хищницата, причината за погрома, за изядените милиони, за неизбежния и близък фалит. Докато той геройски се жертвуваше, за да изпълни обещанията си, работеше по осемнадесет часа дневно, мъчейки се да спаси загиващия стар свят, тя именно е разяждала основите и е изпълнявала разложителната си роля. Тя живееше тук, близо до него, толкова спокойна на вид, с нежно и усмихнато лице, а всъщност е била отровата, разрушението, подривала и парализирала е всичко, което той крепеше с усилие, и по този начин е разрушавала неговото дело. Да, разрушителят е бил винаги тук до него, на масата му, в леглото му, а той не го е виждал; тя бе разкъсала и унищожила всичко с малките си гъвкави ръце, с малките си бели зъби. Той си спомни и за нощите, когато тя се прибираше от Гердаш, опиянена от милувките на любовника си, от изпитото вино, от танцуваните валсове, от хвърлените с пълни шепи пари на вятъра, и си почиваше от това пиянство тук, в брачното ложе, докато той, невинният, глупакът изтегнал се до нея с широко отворени очи в мрака, измъчваше мозъка си, за да спаси „Бездната“, не смеейки дори с ласка да смути съня й. Отвратен до крайна степен и обезумял от ярост, той извика:

— Ще умреш!

С двата си лакътя тя се надигна във фотьойла; отново се насочиха напред голата й плът и нейното омайно лице под черната каска на прекрасната коса.

— Така ли съгласна съм! До гуша ми дойде и от тебе, и от другите, и от самата мене, и от живота! Предпочитам да умра, отколкото да живея мизерно.

Той все повече обезумяваше, като крещеше и повтаряше:

— Ще умреш! Ще умреш!

Но търсеше нещо, въртеше се из стаята, тъй като нямаше оръжие, нито нож, нищо друго освен двете си ръце, за да я удуши; но после какво ще прави? Щеше ли да се примири да живее още. С един нож можеше да свърши с нея и със себе си. Тя забеляза затруднението му, мигновеното му колебание и заликува — помисли, че той никога не ще има сили да я убие. И на свой ред започна да се смее, да се смее иронично и подигравателно:

— Е, хайде! Защо не ме убиеш?… Убий ме де, убий ме, ако смееш!

Изведнъж в отчаянието си да намери нещо Делаво забеляза ламаринената печка, в която така силно гореше коксът, сякаш презатоплената стая бе обхватната от пожар. Обезумял напълно, той забрави всичко, дори обожаваната си дъщеричка Низ, която кротко спеше там горе в малката си стаичка на втория етаж. О, да свърши и със самия себе си, да загине сред този ужас, от тази ярост, която така силно го възбуждаше! О, да тласне тази отвратителна жена в смъртта и най-сетне тя да не принадлежи на други, да изчезне с нея и да престане да живее, щом като отсега нататък животът ще бъде омърсен и опропастен!

Тя продължаваше да го шиба с презрителния си смях:

— Убий ме де! Убий ме де! Много си страхлив, за да ме убиеш!

Да, да! Всичко да изгори, всичко да разруши с един огромен пожар, в който да изчезнат и къщата, и заводът, който да бъде пълно разорение, разорението, което желаеха тази жена и нейният любовник-глупак! Една огромна клада, в която и той самият да се превърне в пепел заедно с тази вероломна, разнасяща отрова и разруха жена, заедно с димящите развалини на мъртвото старо общество, което той има глупостта да защищава!

Със страшен ритник той събори печката по средата на стаята, като крещеше:

— Ще умреш! Ще умреш!

Горящият кокс се разпръсна по килима като червена покривка. Няколко парчета се търколиха до прозореца. Най-напред пламнаха кретоновите пердета, после се запали и килимът. След това мебелите и стените се подпалиха светкавично бързо. Леката постройка гореше, пращеше и пушеше като товар дърва.

И стана страшно. Ужасена, Фернанд се изправи, прибра полите от коприна и дантели и потърси изход, незасегнат още от пламъците. Тя се спусна към вратата на вестибюла, уверена, че има време да избяга, че с един скок ще се намери в градината. Но там, пред вратата, тя срещна Делаво, чиито юмруци й препречиха пътя. Той й се видя толкова страшен, че тя побягна към другата врата, която водеше към дървения коридор, свързващ кабинета със съседните сгради на завода. Но оттам вече не можеше да се избяга, защото коридорът гореше и течението така раздухваше огъня, че бяха застрашени канцелариите на администрацията. Тя се върна до средата на стаята заслепена, задъхана и разтреперана, разярена, че роклята й гори, че разпиляната й коса също пламва върху голите й рамене, разранени от огъня. И започна да крещи със страшен глас:

— Не искам да умра! Не искам да умра! Остави ме да мина, убиецо! Убиец!

Тя отново се хвърли към вратата за вестибюла и се помъчи да премине насила, като се строполи върху съпруга си, който все още стоеше там, непоколебим в жестокото си желание. Той вече не крещеше, само повтори спокойно:

— Казвам ти, че ще умреш!

И понеже тя забиваше в него нокти, за да мине, той трябваше да я сграбчи и още веднъж да я отнесе до средата на стаята, превърнала се в огнище. И тогава започна жестоката борба. Тя се бореше с удесеторена сила от страх пред смъртта, търсеше вратите, прозорците с инстинктивен устрем на ранено животно; той обаче я задържаше сред пламъците, където искаше да умре, където искаше и тя да умре с него, за да тури наведнъж край на отвратителния им живот. Разчиташе само на двете си силни ръце, стените се рушаха и десетина пъти той трябваше да я отстранява от проходите. Най-сетне я задържа, смаза с едно последно притискане тази жена, която бе обожавал, която толкова често бе така прегръщал и обладавал. Те паднаха заедно върху огъня на пода; тапетите горяха като факли, от ламперията на стените се сипеха горящи главни. Макар че тя го хапеше, той не я изпускаше, стискаше я здраво, отнасяше я в небитието — подпалени и двамата, те горяха заедно в отмъстителния огън. И краят дойде, таванът се срути върху тях и те изчезнаха под горящите греди.

В Крешри тази нощ Нане, който се обучаваше за електротехник, излизаше от машинното отделение, когато забеляза огромно червено сияние към „Бездната“. Отначало той помисли, че това са отблясъци от пещите за остоманяване. Но пламъкът се увеличаваше и изведнъж Нане разбра: гореше къщата на директора. Мисълта за Низ го порази като гръм и той обезумял започна да тича, блъсна се в междинната стена, която те двамата някога така весело прескачаха, за да се срещнат; и сега отново, без да разбере как, той се прехвърли през стената, като си помагаше с ръце и крака. Намери се сам в градината, когато още не беше дадена тревога. Наистина гореше къщата, пламнала от партера към покрива като огромна клада; вътре никой не се движеше. Прозорците бяха затворени, външната врата, която вече гореше, не можеше да се отвори и през нея не можеше нито да се излезе, нито да се влезе. На Нане му се стори, че чува силни викове, шум от страшна предсмъртна борба. Най-сетне капаците на един от прозорците на втория етаж със сила се разтвориха и сред пушеците се появи Низ, цялата в бяло, облечена с риза и обикновена фуста. Надвесила се ужасена, тя викаше за помощ.

— Не се плаши! Не се плаши! — извика Нане силно развълнуван. — Идвам!

Той беше забелязал една голяма стълба, сложена край стената на един навес. Но като се опита да я вземе, видя, че е завързана с верига. Измина минута на страшно безпокойство. После той взе един голям камък и с всички сили започна да удря върху катинара, за да го разбие. Пламъците съскаха, целият първи етаж гореше с толкова много искри и дим, че от време на време Низ изчезваше там горе. Нане продължаваше да чува все по отчаяните й викове и удряше, и удряше, и също викаше:

— Чакай, чакай! Идвам!

Катинарът се разчупи, той успя да изтегли стълбата. Никога след това не можа да разбере как я бе вдигнал. Като по някакво чудо я изправи под прозореца. Но като видя, че стълбата е много къса, този шестнадесетгодишен герой, решил да спаси своята тринадесетгодишна приятелка, се отчая и за миг, смелостта му се разколеба. Главата му се завъртя, не знаеше какво да прави.

— Чакай, чакай! Няма нищо, идвам!

Тъкмо в този момент една от двете прислужнички, тази, на която мансардната стаичка имаше отвор към покрива, излезе през прозореца, хванала се за водосточната тръба; и обезумяла от страх, смятайки, че вече е обхваната от пламъците, тя изведнъж скочи надолу, разби черепа си на площадката пред входа и веднага издъхна.

Потресен от виковете на Низ, които ставаха все по-ужасни, Нане помисли, че и тя ще скочи. Представи си я окървавена в краката си и извика отчаяно за последен път:

— Не скачай! Аз идвам, идвам!

И все пак започна да се изкачва по стълбата; когато стигна до първия етаж, който вече беше обхванат от пламъците, той влезе през един от прозорците, чиито стъкла се бяха пръснали от високата температура. Идваше помощ, много хора вече имаше на улицата и в градината. Тълпата за миг замря в ужас, като наблюдаваше как едно дете, толкова безумно смело, спасява друго. Огънят се разрастваше, стените пращяха и стълбата като че ли гореше, изправена така самотна до фасадата, където не се появяваше нито момчето, нито момичето. Най-сетне Нане се показа, понесъл като агне момичето на раменете си. Промъквайки се в горящата пещ, той бе успял да се изкачи в горния етаж, да вземе Низ и да слезе с нея; но косата му димеше, дрехите му горяха; и когато се спусна, почти се плъзна по стълбата и стигна долу със своя скъп товар, и двамата бяха обгорени, припаднали, прегърнали се един друг, притиснали се така силно, че без да ги разделят, ги отнесоха в Крешри, където Сьорет, предизвестена вече, им оказа помощ.

Половин час по-късно къщата се срути и не остана камък върху камък. Най-лошото беше, че пожарът, преминал през коридора в канцелариите на администрацията, бе обхванал съседните хангари и сега унищожаваше голямото хале с пещите за пудлуване и валцувачните машини. Застрашен беше целият завод, огънят яростно бушуваше в тия стари, почти изцяло дървени разнебитени постройки. Изглежда, че другата прислужничка на Делаво, успяла да се спаси през кухнята, първа беше алармирала в „Бездната“ работниците от нощната смяна, които бяха дотичали на помощ. Но те нямаха помпа и трябваше да чакат хората от Крешри, водени от самия Люк; и те дойдоха в братска помощ на завода-съперник с помпа и пожарна команда — една от службите на Обществения лом. Пожарникарите на Боклер, чиято организация беше много лоша, пристигнаха след това. Но беше много късно, „Бездната“ пламтеше от единия до другия край — старите мръсни постройки, разпрострени върху няколко хектара, горяха като огромна клада, сред която се очертаваха само високите комини и кулата за закаляване на оръдията.

На разсъмване след тази трагична нощ множество групи продължиха да стоят пред още димящите огнища под студеното оловносиньо ноемврийско небе. Управниците на Боклер — околийският управител Шатлар и кметът Гурие — не бяха напуснали злокобното място; с тях бяха председателят Гом и неговият зет капитан Жоливе. Абатът Марл, уведомен много късно, дойде сутринта, последван от множество любопитни буржоа и търговци — Мазелови, Лабокови, съпрузите Дашьо и Кафио. Обзети от ужас, те разговаряха тихо и, разтревожени, искаха да узнаят по какъв начин бе предизвикана тази катастрофа. Беше останал само един свидетел, прислужничката, която бе успяла да избяга; тя разказваше как госпожата се прибрала от Гердаш малко преди полунощ, веднага след това се чул голям шум от спор и после се появили пламъци. Слушаха, а след тава повтаряха полугласно историята, като близките на Делаво правеха догадки за причините на страшната драма. Положително беше, както казваше прислужничката, че господинът и госпожата са загинали в пожара. И ужасът се засили още повече, когато видяха да се появява Боажелен, който беше толкова бледен и немощен, че трябваше да му помогнат да слезе от колата. Като видя развалините, където димяха останките от богатството му и догаряха костите на Делаво и на Фернанд, на Боажелен му прилоша и доктор Новар трябваше да се погрижи за него.

Люк продължаваше да ръководи работата на хората си по потушаване на огъня в халето на механичния чук, което все още гореше. Увит в одеяло, Жордан упорито стоеше там въпреки големия студ. Бонер, притичал се на помощ заедно с първите, проявяваше смелост в спасяването на машини и уреди, като се бореше с огъня. Бурон, Фошар и всички бивши работници от „Бездната“, преминали в Крешри, му помагаха, работеха самоотвержено на това толкова познато място, където се бяха мъчили в продължение на много години. Но разгневената съдба бушуваше като ураган и отнасяше всичко въпреки усилията им. Огънят отмъстител, огънят очистител, паднал тук като мълния, разчистваше целия заводски терен, измиташе останките от рухналия стар свят. И сега, когато работата бе свършена, когато хоризонтът бе свободен до безкрая, раждащият се Град на справедливостта и мира можеше победоносно да разстила вълните на своите домове чак до края на просторните равнини.

В една група чуха веселия и груб глас на грънчаря, анархиста Ланж, който казваше:

— Не, не! Няма защо да ми се приписва честта, че аз съм я запалил; и все пак хубава работа; смешно е само, че господарите са я свършили и сами са се опекли.

Той говореше за огъня. Всички бяха така ужасени, че никой не го накара да млъкне. Тълпата беше на страната на победителите, властите на Боклер поздравяваха Люк за самоотвержеността му, търговците и дребните буржоа обкръжаваха работниците от Крешри и открито се присъединяваха към тях. Ланж имаше право — настъпват трагични часове, когато обезумялото умиращо общество само се хвърля в кладата. И от „Бездната“, от този толкова черен и печален завод, където прокълнатият и опозорен наемен труд беше изнемогвал и изживял последните си часове, бяха останали само няколко полусрутени стени, които придържаха скелите на покрива, над които сега в сивото небе се издигаха самотните, излишни и жалки високи комини и кулата за закаляване на оръдията.

Към единадесет часа същата сутрин, когато започна да се появява ясното слънце, господин Жером мина в количката си, бутана от слуга. Той правеше обичайната си разходка по пътя за Комбет, като минаваше покрай завода и растящия град на Крешри, които изглеждаха още по-бодри и весели в този сух и слънчев ден. Сега пред него се разстилаше картината на поражението — „Бездната“ опустошена, разрушена от справедливия гняв на огъня. Дълго време той гледа с празните си и бистри като изворна вода очи. Не каза нито дума, не направи нито жест, само погледна и отмина, без да се разбере дали бе видял и разбрал.