Джоана Шуп
Дяволската лейди (23)

Двадесет и трета глава

Без да се замисли, Куинт хукна по тясната алея колкото може по-тихо. Ако отпред наистина бе Хъдсън със Софи — а вероятността беше огромна, — бе много важно да го изненада, преди да я нарани. Нищо не би спряло Хъдсън да я убие, ако усети, че е попаднал в клопка.

Стига тя да не е вече мъртва.

Потъна в сенките и страхът го сграбчи за гърлото. Не може да е мъртва. Трябва да е жива. Не бива да я загуби точно сега, не и след всички тези години.

„Обичам ви.“

Дали изобщо се досещаше какво означават тези думи за него? Означаваха… всичко. Ключ към нерешимо уравнение, нова планета на небето, доказателство за теорема, лек за нелечима болест. Куинт бе решен да ги чуе отново.

Стараеше се да диша дълбоко и да напредва колкото може по-бързо, впил поглед във фигурите на брега. Когато приближи, видя, че мъжът, преметнал тежкия вързоп на дясното си рамо, крачи вдървено към малка лодка, привързана на брега. Със сигурност бе Хъдсън, но вързопът в ръцете му бе така омотан, че не можеше да разбере дали е Софи.

През задната врата на сградата, която сега се падаше вляво от Куинт, изскочи Уинчестър.

— Спри! — кресна той.

Хъдсън се стресна и ускори ход към лодката. Куинт хукна към реката, но Уинчестър го изпревари. Хъдсън захвърли вързопа на брега и понечи да се качи в лодката, ала Уинчестър го сграбчи и го повали на земята. Останалото се случи твърде бързо. Хъдсън бръкна във вързопа и извади бастуна.

— Има рапира! — извика Куинт и се втурна напред.

Но закъсня. Хъдсън измъкна рапирата, която проблесна на лунната светлина, когато той връхлетя Уинчестър. Херцогът едва успя да отскочи. Острието не го прониза, но го удари странично и той се олюля.

Куинт вече бе стигнал до размекнатата пръст на брега. Хъдсън впи очи в неговите със стъклен блясък. „Сигурно това е лудостта“, рече си Куинт и гърбът му се вледени. Без да изчака какво ще последва, Хъдсън бързо пое към няколко скупчени край реката сгради.

— Хванете го, Куинт! — викна Уинчестър с пресеклив от болка глас.

С една ръка притискаше ребрата си, а с другата се мъчеше да махне одеялото от Софи.

— Жива е! — извика. — Упоена, но жива. Ще остана с нея. А вие вървете, Куинт! Трябва да го настигнете.

При думата „жива“ краката на Куинт едва не се подкосиха от облекчение. Хъдсън ще си плати.

— Погрижете се за нея — подвикна той на Уинчестър и се втурна след Хъдсън, който бе потънал в тъмните улички между сградите. Стига да не припадне, няма да го остави да му се измъкне. Хъдсън вероятно щеше да опита да се шмугне в някоя сграда, но Куинт бе решен да не му даде такава възможност.

Излезе на улицата и видя как Хъдсън свива зад ъгъла. Хукна с всички сили и ботушите му затрополиха по мократа настилка. Помъчи се да диша равномерно и да не откъсва взор от Хъдсън. По това време кварталът бе напълно опустял, но из уличките още просветваше някоя и друга кръчма или публичен дом. Ами ако Хъдсън опита да се вмъкне някъде? И ако наистина хлътне в някое заведение, какво ще прави Куинт?

Хъдсън тръгна към една широка врата от другата страна на улицата и изчезна зад нея. Постройката бе масивна, без табела и прозорци, а отпред бяха завързани няколко коня. Вътре явно имаше много хора. Дали Хъдсън влезе с някаква цел, или бе тласкан от отчаяние?

Куинт нямаше друг избор, освен да го последва.

Бутна вратата, без да знае какво да очаква. Отвътре изригнаха викове като при конно състезание. Преддверието бе ярко осветено, но Хъдсън не се мяркаше никъде. Куинт спря нерешително пред втората врата и разтърка слепоочия. „Може би не е толкова страшно — каза си. — Може би ехото усилва крясъците.“

Застави се да прекрачи прага и още в първия миг му стана ясно, че положението е далеч по-страшно, отколкото се опасяваше. Бе се озовал насред боксов мач. В средата на подобното на пещера помещение се издигаше площадка, на която двамина голи до кръста мъже се дебнеха един друг, заобиколени от развълнувано множество. Магистратите не гледаха с добро око на боксовите мачове, затова любителите им ги провеждаха тайно или извън очертанията на града, а славата им се носеше надалеч. Бяха се събрали поне стотина души, които крещяха и пляскаха с ръце.

„Откажи се. Върни се при Софи. Кажи, че си го изгубил.“ Но така може да пострада още някое момиче, та дори Софи.

Няма да допусне това, щом има и най-малката възможност да го предотврати. Хъдсън бе някъде в залата. От Куинт се искаше само да се държи на крака, за да го намери. Вперил поглед в площадката, той взе решение.

Тръгна напред. В помещението бе горещо и душно, вонеше на алкохол, тютюн и потни тела. Напредваше крачка по крачка, а пред очите му прехвърчаха искри, щом се докоснеше до нечии рамене. Главата го болеше, всеки удар на препускащото му сърце отекваше в главата му, ала той не спираше да се оглежда сред навалицата. „Никой не ти обръща внимание — повтаряше си. — Всички гледат мача. Никой не го е грижа, че се потиш и си на път да се свлечеш на пода.“

Дробовете му се свиваха болезнено и Куинт не можеше да диша, но не се предаваше. Трябва на всяка цена да се добере до ринга, независимо какво ще му случи. Бе готов да го завлекат в лудницата, стига да е сигурен, че Софи не е в опасност. Ала цяла вечност му отне да си проправи път до ринга. Надяваше се поне Хъдсън да има същия проблем, опитвайки да се измъкне.

От ринга го деляха не повече от три метра, когато усети тежка ръка на рамото си. Подскочи, вдигна глава и видя лорд Маклийн.

— Куинт, не съм предполагал, че ще ви срещна на такова място. Ще ви се да гледате по-отблизо, а?

— Ринга — викна Куинт. — Трябва да се добера до ринга.

Маклийн го изгледа с недоумение.

— Защо?

— Лорд Хъдсън. Нападна лейди София. — Бе излишно да продължава, защото Маклийн тутакси се втурна, избутвайки хората от пътя си, повлякъл Куинт след себе си.

— Сторете път, господа — крещеше той. Никой не смееше да се възпротиви, дори и в долнопробен квартал като този, прочут с избухливите си жители, така че след броени секунди стигнаха до площадката.

Куинт се изкатери с помощта на въжетата и Маклийн го последва.

— Търсете го сред тълпата — викна Куинт на Маклийн. — Тъмна коса, късо подстригана. Накуцва.

— Ей — възмути се единият от боксьорите с подута устна и окървавено лице. Двама от съдиите също се впуснаха да ги спрат.

— Не може да се качвате тук.

Тълпата закрещя, настояваше франтовете да слязат от ринга, та боят да продължи. Несъмнено бяха заложили пари за изхода от двубоя, а присъствието на Куинт и Маклийн пречеше на естествения развой на събитията. Куинт обаче пет пари не даваше за негодуванието им, остави Маклийн да се разправя с гневната тълпа, взирайки се напрегнато в залата. Насреща му се вълнуваше море от недоволни лица, отправили взор към него — всички, освен едно.

Зърна тила на Хъдсън, който се промъкваше през стълпотворението в дъното на помещението.

— Спрете го! — викна той и го посочи. — Това е ковчежникът, бяга с парите ви! — Да изобличи Хъдсън като убиец, едва ли би смутило тази сган, ала опасността да изгубят парите си, на мига привлече вниманието им.

Онези, които стояха най-близо до въжетата, замлъкнаха. След миг се разнесоха ядовити гласове — явно предаваха думите му на хората отзад. Виковете преминаха в ропот, който се разля като вълна. Очевидно Хъдсън долови, че нещо става, и опита да ускори крачка, но тълпата пресече пътя му — бе го осъдила, без да се интересува от подробности.

— Не го оставяйте да се измъкне, момчета — отекна гръмовният глас на Маклийн. — Не го оставяйте да отмъкне парите ви!

Той понечи да си пробие път напред, но безуспешно. Подобно на случилото се на Площада на революцията преди няколко години, ситуацията скоро излезе извън контрол и човешката маса се струпа около хванатата в капан плячка. Всички, жадни за кръв и зрелища, се струпаха в задната част на залата, където един добре облечен господин се мъчеше да избяга. Куинт вида как Хъдсън се бори и крещи срещу нападателите си, опитвайки да се отскубне.

— Най-добре да вървим, преди да го разкъсат — подвикна на Маклийн.

Двамата скочиха от ринга. Куинт остави Маклийн да го води и шотландецът се захвана да избутва хората от пътя им. Бе странно, че бърза да спаси Хъдсън, ала Куинт предпочиташе да го види изправен пред магистратите, а не смазан от тълпата.

Маклийн крачеше решително напред и за броени минути стигнаха до другия край на помещението. Тълпата вече се отдръпваше с радостни възгласи. Куинт преодоля последните няколко метра и разбра защо крещят. Хъдсън, намушкан многократно и стъпкан от безброй нозе, лежеше на пода с втренчени в тавана безжизнени очи.

 

 

Куинт бе в каретата и се мъчеше да се успокои. Да диша дълбоко и равномерно. Да пропъди мислите от съзнанието си. Колтън бе откарал Софи у дома. Куинт така и не можа да я види, но го увериха, че е само упоена и се нуждае от здрав сън.

Уинчестър още не беше си тръгнал, бе зает с властите. Хъдсън беше важна фигура в правителството на Негово величество и на мястото на инцидента пристигнаха неколцина висши служители, за да овладеят ситуацията. Тъй като никой не проявяваше интерес към Софи, Куинт нямаше нищо против да седи в каретата и други да се занимават с обстоятелствата около смъртта на Хъдсън.

Вратата на каретата се отвори и по стъпалата се качи мъж с нахлупена над лицето шапка. Куинт вдигна глава и го зяпна смаян.

Маркиз Ардингтън. Бащата на Софи.

Куинт загуби ума и дума — нещо, което му се случваше изключително рядко.

— Виждам, че не ме очаквахте — маркизът седна и свали шапката си. Имаше усмивката на Софи и същата светлокафява коса. — Как се чувствате, Куинт?

— Добре, сър — отвърна машинално Куинт и поизправи рамене. — Какво ви води тук? — Дали знае за връзката му със Софи? За сър Стивън и разследванията му? В съзнанието му се завъртяха безброй въпроси, но той се постара да ги пропъди.

— Изглежда, съм ви много задължен — подхвана Ардингтън.

Гърлото на Куинт се стегна от тревога. Задължен?

— Защо?

— Задето разкрихте тайната на Хъдсън. Дори не подозирахме за истинската му същност. Малцина проявиха интерес към убитите момичета, захвърлени в реката. Но явно, по една или друга причина, сте решили да разследвате убийствата им.

Куинт едва се сдържа да не го поправи. Заслугата бе изцяло на Софи. Та нали тя бе събирала доказателства и бе разпитвала близките на изчезналите, тя бе накарала Хъдсън да излезе от скривалището си. Ако не беше Софи, Куинт никога нямаше да се захване с подобно нещо. Но нямаше как да го каже на баща й.

— Имах помощник — успя да каже.

— Дочух. Младеж на име Стивън. Поздравявам и двама ви. — Ардингтън кимна доволно. — Негово величество ви е много задължен, както и аз.

Ардингтън знае за сър Стивън? Ама че абсурден разговор. Нямаше търпение да го предаде на Софи.

— Защо?

Ардингтън сложи шапката на коляното си и скръсти ръце.

— Куинт, Хъдсън не беше единственият, който знаеше над какво работите.

Шифърът.

— Макар че не научих за усилията ви от него — продължи Ардингтън. — Когато разбрах с какво сте се захванали, се питах защо Хъдсън не е споделил с никого. Разчитането на шифъра на Виженер би било от огромна полза за кампаниите на Негово величество и въпреки това Хъдсън е скрил информацията.

— А вие как разбрахте? — полюбопитства Куинт, неспособен да сдържи любопитството си.

— Сложих свой човек в къщата ви. Някой, който да ви наглежда.

За част от секундата Куинт помисли, че Ардингтън има предвид Софи, но в следващия миг се досети.

— Тейлър.

Ардингтън се усмихна.

— Именно. Исках, наред с другите си задачи, да ви държи под око. Признавам, твърде млад е, а и не е особено добър като иконом, но е дяволски умен и е отличен агент.

Агент?

— Това означава ли…?

— Точно така. От години работя за Министерството, макар напоследък да не съм много активен. Втората ми съпруга предпочита да не се излагам на опасност.

— А Соф… Лейди София знае ли?

Устата на Ардингтън трепна.

— Не, не знае. Не исках да я тревожа. Винаги съм се старал да я пазя и в крайна сметка може би я разглезих. Но ми се искаше да води нормален живот на младо момиче.

Куинт с мъка се сдържа да не прихне. Нима Ардингтън няма и бегла представа какво се случва под собствения му покрив? Бе чувал да казват, че гледаш ли надалеч, често пропускаш онова, дето се случва под носа ти. За късмет на Софи.

— Какво е смятал да направи с шифъра, след като не е имал намерение да го предаде на министерството?

— Предполагам, че е успял да го продаде на чужда сила — Франция или Русия — и тъкмо по тази причина ви е притиснал да побързате. Отдавна подозирах, че продава държавни тайни, и се опитвах да го хвана. Но ето че вие свършихте тази работа. — Ардингтън се приведе напред и свъси вежди.

— Между другото, отказват да ми съобщят името на момичето, което е отвлякъл. Изглежда, са я завели на сигурно място, преди да пристигнат властите. Знаете ли коя е?

— Не — излъга Куинт, гледайки Ардингтън в очите.

Маркизът кимна.

— Вероятно някое от момичета на О’Ший. Е, исках само да ви благодаря и да се уверя, че сте се съвзели. Ще ви оставя да се приберете и да почивате. — Той посегна към дръжката на вратата.

Това ли бе всичко? Излиза, че Тейлър не е издал Софи и среднощните й посещения. Ако бе казал на Ардингтън, той вече щеше да е обявил годежа им — или да е поискал главата му на тепсия.

Може би присъствието на младия Тейлър имаше своите предимства.

— Искам да задържа Тейлър — изтърси Куинт.

Маркизът не трепна.

— Ако и той е съгласен, нямам нищо против. Но ще трябва да вдигнете заплатата му. Слугите ви получават възмутително ниска надница.

Така ли? Куинт изостави и тази мисъл — щеше да разсъждава по въпроса по-късно.

— А белегът му? Забелязах го, когато дойде за интервю.

Ардингтън явно се отказа да слезе и се облегна назад развеселен.

— Съвсем повърхностен е. Идеята бе моя. Знаех, че ще го забележите и ще събуди съчувствието ви.

Хитро.

— Така беше.

Маркизът се почеса по бузата.

— Куинт, знаете ли, че познавах баща ви?

Куинт трепна. Никой не зачекваше темата за баща му пред него.

— Не, сър.

— Не знам дали сте осведомен за злополуката, която той претърпя, но смятам за уместно да ви разкажа, предвид… — Ардингтън се покашля многозначително.

Куинт усети как лицето му пламва. Явно Тейлър бе любопитствал и за други подробности от живота в дома му, освен шифъра и прането.

— Злополука?

— Падна от кон и удари лошо главата си. Имаше тежко сътресение. Лекарите не очакваха да оживее, но той се съвзе. Кълна се, след този случай не бе същият. Мисля си, че мозъкът му така и не се оправи. — Той поклати глава. — През следващите години състоянието му се влошаваше. Може да мислите каквото си искате, но аз го познавах преди злополуката. Не беше луд, Куинт. Съвсем не.

Куинт се отпусна върху възглавниците и мислите му препуснаха. Вярно ли е? Нима това, което смяташе за лудост, е било вследствие на мозъчно сътресение? Мозъкът бе загадъчен орган, лекарите тепърва щяха да изучават пораженията от черепните травми.

Маркизът го потупа по коляното.

— Вървете да се наспите, момчето ми. Изглеждате ужасно — той завъртя дръжката и понечи да излезе.

— Още нещо — спря го Куинт. — За кого се каните да сгодите лейди София в края на сезона?

Ардингтън вирна вежда.

— Не сте ли се досетили още?

 

 

Софи бавно дойде на себе си. Нещо познато — бегло докосване, ухание — сякаш я топлеше отвътре и лека-полека изтръгваше тялото й от прегръдките на съня. Нечия силна, нежна ръка я галеше по главата. Тя измърка доволно и се сгуши в завивките.

Над нея се разнесе мъжки смях.

— Хайде, котенок. Събудете се.

Познаваше този дрезгав глас. Клепачите й изпърхаха и тя видя Куинт, седнал на ръба на леглото.

— Куинт — прошепна. Заля я облекчение — толкова силно, че очите й се наляха със сълзи. Когато Хъдсън бе я затиснал с цялата си тежест, за да излее течността в устата й, за момент бе загубила надежда, че отново ще види Куинт и ще усети ръцете му върху тялото си.

— Шшт — прошепна той, изтегна се до нея и я притегли в силните си прегръдки. Тялото му бе топло и ухаеше на сапун. Софи зарови лице в шията му и вдиша дълбоко, борейки се със сълзите. Никой не обича ревливи жени.

— Хайде, поплачете си, щом ви се плаче. Знам, че едва се сдържате. Да не мислите, че ще променя мнението си за вас? — Обхвана брадичката й с шепа и вдигна главата й. — Нека ви кажа, че нищо не може да промени мнението ми за вас, Софи. Вие сте всичко за мен.

Трепереща, Софи си пое въздух и в следващия миг той впи устни в нейните. Макар и под завивките, той я притегли към себе си, целуна я нежно, страстно, сякаш искаше да запечата истината върху устните й. Софи се разтопи, изпълнена с дълбока благодарност, че е жива, и отново го целува. Сграбчи финия плат на ризата му, да не би да го изпусне, да не би да се окаже само сън.

Да не би да сънува? Как е възможно да е тук, в спалнята й? Тя се отдръпна и Куинт направи пътека от целувки по устните и лицето й.

— Наистина ли сте тук? Или още не съм се събудила?

Куинт дръпна завивката и погали гърдата й през тънката риза.

— Смятам, че сте напълно будна — прошепна в шията й, притисна зърното й между пръстите си и Софи ахна.

Вълна на чувствена наслада заля тялото й и между бедрата й лумна огън.

— Ако е сън, не искам да се събудя — обяви тя и изрита завивките.

— Тогава не отваряйте очи — отвърна Куинт и продължи да я целува все по-надолу и надолу. Гърдите й натежаха под устните и ръцете му, а когато засмука едното й зърно през ризата, неволно изви гръб върху постелята.

Той я пусна със стон и се надвеси над нея.

— Магьосница. Трябва да поговорим, а тялото ви е твърде изкусително.

Тя преметна крак през хълбока му и от досега с грубата материя на панталона му кожата й настръхна.

— После ще говорим. Желая ви, Куинт. — Признанието ни най-малко не я смути. Само допреди минути бе уплашена до смърт, за малко не бе умряла и искаше Куинт да я накара да забрави. — Накарайте ме да забравя.

Куинт потрепери — явно бе си помислил същото. Колко бе се страхувал! Но бе победил страховете си, за да я спаси. По пътя към дома й Колтън търпеливо бе отговорил на всичките й въпроси, обяснил й бе как са я намерили. С Куинт наистина имаше за какво да поговорят, но приказките можеха да почакат. Точно сега искаше да усети голата му плът до своята.

Тя се обърна по гръб, изхлузи ризата си през глава и я захвърли на пода. Очите на Куинт потъмняха, заискриха, обхождайки голото й тяло. Хвана ръката й, за да огледа китката там, където въжетата бяха охлузили кожата. Раните бяха ужасни, възпалени, но щяха да минат. Той притисна устни към ожулената плът.

— Безкрайно съжалявам, че ви причиниха всичко това. Трябваше да съм до вас.

Софи се замисли за Толбърт и как Хъдсън бе прерязал гърлото му.

— Нямаше да се учудя, ако беше ви убил.

Сетне, без да чака отговор, го притегли върху себе си и притисна устата му върху своята. Куинт се намести в извивката на бедрата й, а тя захапа плътната му долна устна и уви крака около стройната му талия.

Нещо припламна между тях и целувката се промени. Стана по-жадна. Ненаситна. Куинт я притисна към леглото и пое устата й със своята, езикът му настойчиво, трескаво се увиваше около нейния. Софи изнемогваше, извиваше се, изгаряше. Мъчително копнееше за нещо повече.

— Моля ви, Куинт — прошепна и отърка слабини в твърдия му член. Куинт трепна и опита да се дръпне, но тя затегна хватката с бедра.

Победен, той затвори очи.

— Софи, ранена сте. Упоена. Уплашена до…

— Нищо ми няма. Не спирайте само защото смятате, че съм твърде крехка. Умолявам ви.

Куинт се плъзна надолу и се настани между краката й.

— Хванете коленете си. Разтворете се за мен.

Софи послушно хвана коленете си и ги разтвори. Куинт впи очи в най-интимните й части.

— Прекрасна сте — прошепна той и наведе глава. Софи усети как прокарва език по сърцевината й и едва не експлодира. — Толкова вкусна — мълвеше той и отново я облиза. — Обожавам колко влажна ставате заради мен, любов моя.

Сетне пое малката пъпка, засмука я нежно, притегли я в устата си и краката й се разтрепериха. В следващия миг езикът му взе да описва бавни, безкрайни кръгове. Софи едва си поемаше дъх, обезумяла от желание, и той притисна устните си по-силно. Продължи да редува движенията, отново и отново, като всеки път променяше ъгъла, за да не й позволи да свърши. Направо я побъркваше.

— Куинт! — изстена Софи, когато той дъхна върху издутата плът, за да я подразни още повече.

— Кажете ми къде боли най-много? Тук? — Той захапа леко вътрешната част на бедрото й. — Или тук? — Целуна долната част на корема й. — А може би тук? — Плъзна два пръста в нея и Софи прималя от великолепното усещане за пълнота. Надигна бедра, за да го допусне по-дълбоко. Да, о, да!

Сладостното напрежение нарастваше все повече и повече с всяко движение на пръстите му. Тя мяташе глава на възглавницата, а жаждата се усили — остра и съкрушителна, едва издържаше. Тялото й се изопна като тетива, всеки мускул бе обтегнат до скъсване.

— О, Боже. Моля ви!

— Тихо. Нали не искате да разбудим цялата къща. — Той й подхвърли една възглавничка и отново я покри с целувки. Още при първото плъзване на езика му Софи се захлупи с възглавницата, за да заглуши виковете си, защото в същия миг изригна в конвулсии, раздирана от чувствени тръпки, а екстазът прогори тялото й като пламък, по-силен от всякога. Усещането трая цяла вечност, а Куинт не откъсна устни от нея, докато изтръгна и последната тръпка от тялото й.

Когато Софи най-после дойде на себе си, той се излетна до нея. Целуна я по челото.

— По-добре ли се чувствате?

— Доста по-добре — промълви тя. — Но не спирайте, моля ви. — Тя посегна да съблече дрехите му колкото може по-скоро.

Куинт хвана ръката й.

— Почакайте. Спрете.

Тя го изгледа — пламналата му кожа, тъмните очи, пулсиращата вена на шията. Макар да не усещаше ерекцията му, бе очевидно, че я желае.

— Защо?

— Тази вечер няма да ви любя. Искам да изчакам.

Софи го изгледа, смаяна.

— Какво да изчакате?

Куинт поднесе ръката й към устните си и я целуна по кокалчетата. Сетне преплете пръсти с нейните.

— Ще ми окажете ли честта да станете моя съпруга, лейди София?

Тя зяпна от изненада. И през ум не бе й минало.

— Моля?

— Не мога да обещая, че ще ви е лесно с мен. И не знам дали някога отново ще бъда такъв, какъвто бях. Но не искам да прекарам нито минута далеч от вас, нито миг, в който няма да сте до мен.

— Но нали… баща ви, заболяването?

— Друг път ще ви обясня, но знам, че страданието му вероятно е било причинено от нараняване. С други думи, възможно е да не ме очаква същата съдба. — Обхвана брадичката й и доби сериозно изражение. — Но както и да е, независимо дали разполагам с две минути, или два века на тази земя, независимо дали ще ги изживея, със здрав, или болен разум, искам да ги споделя с вас. Не мога да се откажа от вас, Софи.

Гърлото й се стегна от вълнение. Въпреки това искаше да чуе заветните думички.

— Обичате ли ме?

Куинт се намръщи леко и веждите му се събраха от усилие.

— Чувствата ми към вас… толкова са дълбоки, толкова различни, че с нищо не може да се мерят, нито да се опишат. Трябва да бъде измислена нова дума, която да изрази тяхната дълбочина и безмерност, защото „обич“ е твърде слаба.

Софи издиша на пресекулки, готова да прихне, но и да заплаче.

— О, Куинт — прошепна и уви ръце около шията му. — Обичам ви.

Той я притисна към себе си.

— Това означава ли, че ще се омъжите за мен?

— Да. Ще се омъжа за вас.

Той я прегърна още по-силно, сетне я целуна по слепоочието.

— Слава богу.

— А сега ще свалите ли най-после дрехите си?

— Не.

Софи го погледна възмутено.

— Не? Току-що казах, че ще се омъжа за вас. Което значи…

— Което значи — прекъсна я той, — че няма да ви любя преди церемонията.

— Та това е абсурдно — възкликна тя. — Та нали досега сме били интимни, а и знам, че го искате.

— Веднъж споменахте, че заслужавате мъж, който ви обича и желае не просто да ви има, но и да ви направи своя съпруга. Аз съм този мъж, Софи, и ще ви го докажа.

— Куинт — възрази тя, трогната, но и объркана. — Жестът ви е много мил, но напълно излишен. Току-що ми предложихте да се омъжа за вас, тъй че не бива да ми доказвате каквото и да е.

Куинт я целуна кратко и решително, сетне се обърна и стана.

— Напротив, трябва. Готов съм да чакам и да изтърпя всякакви неудобства. Не искам да смятате, че не заслужавате да бъдете ухажвана. Това — той посочи леглото — бе последната ни среща, докато не станете моя жена.

Софи въздъхна, готова да го смъмри, но в този момент забеляза стиснатите му юмруци, трепкащото мускулче на челюстта. Очите му опипваха голото й тяло. Тя се изтегна чувствено, изложи тялото си на показ с надеждата да го накара да размисли. Куинт си пое рязко въздух и на лицето й се изписа усмивка.

— В такъв случай се надявам, че ще поискате специално разрешение.

— Да — отвърна той с плътен глас. — Но само защото искам сватбата да се състои в моя дом. Все пак ще се наложи да почакаме един месец, така че ще имате време да натъкмите всичко, както пожелаете.

Софи плъзна изкусително ръце по тялото си, обгърна с длани гърдите си.

— Май ще мога да ви накарам да размислите.

Куинт изруга на непознат език и се отправи към вратата. Софи се разсмя. После й хрумна нещо.

— Няма ли да поискате ръката ми от татко?

С ръка на дръжката, Куинт се обърна през рамо.

— Струва ми се, че вече я получих.