Джейкъб Грей
Роякът се спуска (20)

Двайсета глава

Затворниците развалиха кръга и се насочиха към Коу. Пантерата до Лъгман вече беше без намордник и белите й резци проблясваха.

— Коу! — примоли се госпожа Стрикъм. — Трябва да се погрижиш за Лидия! Само това има значение вече.

Майката на мухите поклати глава и рече:

— Не се тревожи, Коу. След като умреш, ще ти намеря достоен заместник.

Той заотстъпва, а затворниците напредваха в една линия, съпровождани от лапи, нокти, крачка и криле.

— Ей, ами аз? — обади се мъжът с обеците, стоящ до мечката. — Аз още не съм си получил способностите!

— Ще почакаш! — тросна му се Майката на мухите, пусна Среднощния камък в джоба си и се обърна към вранегласия. — Как се чувстваш, Коу? Вие, враните, винаги сте се мислили за най-велики сред дивогласите. Чудя се как би се сторил ти на Корвус Черния.

Той си спомни лицето на своя предтеча, както и уважението, с което останалите слушаха съветите му.

— Не знам — рече. — Но със сигурност щеше да се опълчи срещу вас и онова, което представлявате. Неговата цел е била да защити дивогласите, а не да използва способностите им за собствена изгода.

— Сериозно? — повдигна вежди мухогласата. — Е, моите предци не е защитавал никога. Както и никой друг. Именно затова се наложи сама да си намеря съюзници. Нови дивогласи, на които им е ясно, че родът на мухите заслужава почит, а не презрение.

— И вие сте просто престъпница като всички тях — извика господин Стрикъм.

Майката на мухите се врътна гневно срещу него.

— Един престъпник способен ли е на това?

Тя насочи ръка към него. Мухите се понесоха над покрива в черна топка и обвиха главата му в маска от боцкащи телца. С приглушени викове господин Стрикъм падна напред и взе да се гърчи по земята.

— Стига! — обади се госпожа Стрикъм.

Синтия Девънпорт вдигна ръка, мухите се разнесоха с жужене, а бащата на Лидия се задъха уплашено.

— Просто трябва да понауча съпруга ти на обноски — рече тя. — Съвсем скоро ще дойде времето да се разправя с всичките си врагове. За какво ми е да бързам?

Затворниците бавно обградиха Коу в полукръг. Изглеждаха жадни за кръв.

— Е? — вирна вежди повелителката на мухите. — Какво чакате? Използвайте дарбата си!

Мъжът с брадата свали стоножката от врата си и я пусна на земята. Създанието се разви до близо шейсет сантиметра и заситни към Коу.

Още преди той да мигне, Мрън се спусна като мълния от небето, стисна стоножката в нокти и отнесе гърчещото се тяло.

Момичето пусна орела. Той разпери внушителните си криле — поне метър и осемдесет в размах, — нашарени със ситни светли петънца отдолу. Птицата се спусна към него с пронизителен писък, насочила хищни нокти към лицето му. Той залегна уплашено и прикри глава с ръката си. Ноктите с лекота пробиха ръкава на якето и се впиха в плътта му. Той изкрещя от болка, но успя да се освободи.

В следващия миг орелът се преобрази пред лицето му в пляскаща с криле, пищяща топка от пера с остър като кама клюн. Той успя да нахлузи якето върху главата му. Хищникът го пусна и се издигна слепешката с мощните си криле, като се опитваше да се отърси от дрехата и взе да я разкъсва. Коу махна с окървавена ръка и враните се врязаха в частично покритата хищна птица. Връхлетяха вкупом с ужасяващи крясъци. Във въздуха се посипаха пера, както черни, така и кафяви. Пернатото кълбо се стовари на покрива и в него се вляха нови врани. Движенията на огромния орел отпаднаха под неуморните удари на враните.

Гърлено ръмжене накара Коу да премести поглед. Беше пантерата — скочи напред. Кръвта му се смръзна. Враните безстрашно се изпречиха на пътя й, но бяха пометени с лекота. Блеска успя да впие нокти в гърба й. Котката дори не забави ход и враната се строполи. Друга врана висеше в челюстите й. Пантерата тръсна диво глава и я метна встрани.

Той заотстъпва бързо. Дланите му се бяха изпотили. На ръба на покрива се наложи да спре. Тялото му се парализира при вида на настъпващия звяр. Дотук беше — нямаше къде да иде.

Пантерата се метна във въздуха, а той — заедно с нея. Използва страха си, насочи го през тялото си и свика воля, за да се преобрази във врана. Болката от внезапното рязко преображение накара дъха му да секне. Той се издигна на врановите си криле над летящата котка и остави празнота на пътя й. Едрата котка размаха крайници под него с разширени от ужас зеници, оголи зъби и тялото й се понесе към гибелта си на земята далеч долу.

Нечия ръка закачи едното крило на Коу, преобърна го и го дръпна надолу. Той падна на мокрия покрив. Контролът над врановата му форма на мига отслабна и крайниците му придобиха човешкия си облик. Лъгман го стискаше за ръката с разкривено от ярост лице.

— Ще си платиш за това! — рече той и се изплю.

Ударите се засипаха от всички страни — затворниците го бяха наобиколили. Коу се сви на кълбо и скоро болката се сля в едно цяло. Тежките обувки около него не спираха да сипят ритници, а той беше безсилен. Помъчи се да призове враните, но не успя да се съсредоточи. Навсякъде ехтяха крясъците на останалите животни, все още затворени по клетките. Устната му се сцепи и той долови вкуса на кръв. Нечий юмрук се вряза в ухото му и главата му се завъртя.

— Оставете го! — долетя далечен глас. — Веднага!

Последваха още няколко удара, но хората около Коу взеха да се отдръпват. Той се обърна по гръб изтощено и най-сетне съумя да призове враните си. Помогнете ми…

Не се случи нищо.

Затворниците се отдръпнаха и Коу видя причината. Всичките му птици по покрива и в небето бяха обвити в топки мухи. От време на време се подаваха клюнове и криле, докато птиците се опитваха да се освободят.

Синтия Девънпорт също беше покрита с мухи от обувките до върха на брадичката. Не се виждаше и милиметър от дрехите й. Мухите бяха полазили и по косата й. Единствено лицето й все още се открояваше. Тя вдигна ръце и в същия миг тялото й се издигна над земята. Носеха я. Тя се устреми през покрива към него като черен призрак.

— Всичко свърши, Коу — рече тя, увиснала в нищото.

Той успя да се надигне на лакти. Тялото му пулсираше болезнено. Ръката му беше разкъсана от нападението на орела, от ноздрите му също течеше кръв. Усещаше силна болка и отстрани на тялото, която му пречеше да си поеме дъх — вероятно имаше счупено ребро.

— Майка ти би се засрамила да те види така — произнесе Майката на мухите от въздуха. — Толкова поколения вранегласи са успели да опазят тайната на камъка, но рано или късно щеше да се появи слабата брънка — дивогласият, който да измени на рода си. Това си ти, Джак Кармайкъл. Времето на враните изтече. Идва ред на трона да се възкачат мухите.

— Няма трон! — озъби се Коу. — Вие сте просто напаст — и вие, и мухите ви!

— Чувала съм тази песен, вранегласи — рече Синтия Девънпорт. — Мръсна. Отблъскваща. Смрадлива. Така наричаха майка ми. Така са наричали всички ни. Мухите обаче знаят как да оцеляват. Армията ми ще излови представителите на стария ред като дивеч. И дори когато родът на мухите е отмъстен и градът е мъртъв, децата ми ще се нахранят от трупа му и ще станат още по-силни.

— И после? — каза той и сгърчи лице при поредното движение. — И вие сте същата като Предача. Просто жадувате за власт, независимо от цената. Кой би искал да властва над един мъртъв град?

— Нямам нищо общо с Предача! — тросна се мухогласата, а над нея проблесна светкавица. — Той беше нагъл глупак, който позволи да го надвият два пъти. Аз изпълзях до върха от самото дъно. Всичко, което имам, съм постигнала с борба. Сега съм далеч по-силна от него. По-силна, отколкото той би могъл да бъде някога.

Коу взе решение. Щом щеше да се мре, поне щеше да се изправи пред смъртта дръзко.

— Щом казвате. Според мен паяците винаги ще бъдат по-велики от мухите. Вашите безценни гадинки умират в паяжините им, нали така?

По лицето на Синтия Девънпорт пробяга сянка от болка. Мухите й я пуснаха на земята и отлетяха в черен рояк. Тя бръкна под сакото си и извади пистолет.

— Време е да дадем способностите ти на някого, който заслужава — рече тя и насочи дулото към главата му. — Ще ти окажа честта да те убия бързо. Земята на мъртвите те очаква, вранегласи.

Коу затвори очи.