Бил Браудър
Заповед за арест (24) (Как станах враг номер едно на Путин)

23
Отдел „К“

В три следобед с Иван взехме влака „Евростар“ за Лондон. Трябваше да говорим, без да ни чуват другите пътници, и единственото възможно място беше между вагоните, където седнахме на не много удобните сгъващи се столове. Отвън пейзажът на Северна Франция преминаваше със страхотна бързина като размазано петно в зелено и сиво. Опитахме се да се обадим в Москва и Лондон, но връзката прекъсваше, тъй като влакът ту влизаше, ту излизаше от тунелите. Отказахме се и отново се върнахме на местата си вътре и през останалата част от пътуването мълчахме.

Макар да знаех още от стъпването ми на руска Земя през 1992 година, че в Русия насилието е нещо обичайно, до този момент то не беше докосвало нито мен, нито някой от хората ми. Сега изведнъж се беше превърнало в реалност.

Първата ми грижа беше Максим. Веднага щом се прибрах вкъщи, се обадих на Джейми и го помолих да ме осведоми. За щастие раните не застрашаваха живота му. Умолявах Джейми да пусне жалба, но той не се съгласи.

— Слушай, Бил, Максим е уплашен. Полицаите, които го биха, го предупредили, че ако каже нещо, ще го обвинят, че им е вадил нож, и ще го вкарат в затвора.

Как можех да споря при такъв аргумент? Добре поне, че той щеше да се оправи.

На следващата сутрин пристигнах рано в офиса. Иван вече беше там и четеше преписаната на ръка Заповед за обиск, която Ема беше изпратила по факса. Почеркът й беше педантично ясен и още носеше белезите на ученичка, но съдържанието на заповедта съвсем не беше невинно. В нея се казваше, че Отделът за данъчни престъпления при московското Министерство на вътрешните работи е завел наказателно дело срещу Иван, обвинявайки го, че не е платил 44 милиона долара данъци върху изплатени дивиденти за „Камея“. Излизаха с произволни твърдения за неплатени данъци от компанията и тъй като Иван беше упълномощен от нашия клиент да я управлява, полицията обвиняваше него.

Независимо какви беззакония допуска руската система за наказателно правосъдие, Русия продължава да е суверенна държава, с която сътрудничат повечето западни правителства, що се отнася до молби за екстрадиция, червени бюлетини на Интерпол и замразяване на международни активи. Въпреки че бяхме в Лондон, едно пренебрежително отношение към углавно дело като това можеше да доведе до най-различни ужасни неща за Иван.

Заповедта беше без всякакво основание — „Камея“ беше платила същия размер данъци като всички останали и обвиняването на Иван в престъпление беше абсолютно несправедливо. Ако има човек, който спазва стриктно всички правила и закони, това беше Иван Черкасов. Той беше добър съпруг, баща, приятел и колега. Костюмите му бяха винаги изгладени, косата винаги подстригана и той винаги идваше навреме. Бях бесен, като го гледах как крачи нервно напред-назад из офиса заради това скалъпено обвинение и си обещах да направя всичко, за да му помогна да се измъкне от тази бъркотия.

Първо ангажирах най-добрия адвокат по данъчни проблеми, когото познавах в Москва. Това беше тридесет и пет годишният Сергей Магнитски. Сергей отговаряше за данъчните проблеми в адвокатската кантора „Файърстоун Дънкън“ и познанията му по руските данъчни закони бяха енциклопедични. Говореше се, че откакто работел за тази кантора, не е губил нито едно дело.

Веднага щом го наехме, го помолихме да анализира най-подробно дали не сме направили нещо нередно. Иван винаги много внимаваше и аз не се съмнявах, че сме платили коректно данъците си, но след като Вътрешното министерство предявяваше такива сериозни обвинения, трябваше да сме напълно сигурни.

Сергей поиска всички данъчни декларации и документи, потвърждаващи верността им. Работи до късно през нощта и сутринта се обади с резултата от анализа си:

— Приятели, прегледах от всеки аспект данъчното положение на „Камея“. Иван не е извършил нищо нередно.

Сергей можеше да ни помогне да си изясним данъчните закони, но Иван имаше нужда и от адвокат по наказателни престъпления, който да се разправя с полицията. Затова наехме Едуард Хайрединов, бивш полицейски следовател и съдия, който адвокатстваше от 1992 година. Беше на четиридесет и осем години, висок към метър и деветдесет, с прошарена коса, гъсти мустаци и големи ръце. Напомняше ми на руска версия на каубоя от рекламите на „Марлборо“. Тъкмо такъв човек искахме да имаме в Русия, ако нещата се развиеха много зле. Беше защитавал и спечелил някои от най-нашумелите и явно безнадеждни криминални дела в Русия. В страна, в която делата, завършили с осъдителни присъди, бяха над 99 процента, това беше истинско чудо.

Едуард изрази желание да отиде в полицейския участък и да разбере какви са намеренията на ченгетата. Когато пристигнал, го отвели право при следователя, занимаващ се със случая — тридесетгодишния майор Павел Карпов. Едуард го помолил за копие от някои от документите към делото, които, според руския закон, адвокатът има право да получи. Карпов отказал. Това беше нещо много необичайно и не се беше случвало в петнадесетгодишната адвокатска практика на Едуард.

Той беше ядосан от упорството на Карпов, но аз видях в това положителен знак. Помислих си, че след като Карпов се страхува да покаже преписката по делото, това означава, че нея просто я няма.

За съжаление моята оптимистична хипотеза започна почти веднага да се опровергава. На 14 юни по телефона ми се обади Катрин Белтън, репортерката от срещата на високо равнище на Г-8 от 2006 година, която беше попитала Путин защо бях изгонен от страната. Сега тя работеше за „Файненшъл Таймс“ и искаше да знае дали мога да кажа нещо във връзка с обиските, извършени от Вътрешното министерство. Отговорих на въпросите й с надеждата, че материалът ще отрази коректно позицията ни по случая.

Следващата сутрин отидох при входната врата, за да взема вестниците, и в очите ми веднага се наби едно заглавие на първата страница на „Файненшъл Таймс“: „Русия разследва фирмата на Браудър за данъци“. Седнах на пейката в коридора и изчетох три пъти материала. Беше пълен с измислици и инсинуации на Министерството на вътрешните работи, но едно изречение в средата на информацията привлече най-много вниманието ми: „Според следователите зад цялата работа стои господин Браудър“.

Тези хора нямаха никакво намерение да се откажат. Имаха много по-големи планове. Беше очевидно, че случващото се с Иван и „Камея“ беше само прелюдия към много по-голям план, насочен срещу мен.

Това беше обезпокоително, а ние бяхме в много неизгодна позиция. Имахме най-добрите адвокати в Русия, но това нямаше значение, защото противниците ни бяха служители на правозащитен орган, които нарушаваха закона. Нуждаехме се от разузнаване, подобно на това, с което разполагаше ФСБ. Нуждаехме се от източника на Вадим — Аслан, човекът, който го беше предупредил да напусне Русия през 2006 година, когато нещата загрубяха след изгонването ми от страната.

Нямахме никаква представа дали вътрешният конфликт в правителството, който най-вече бе мотивирал Аслан да дойде при Вадим, още продължаваше и дали той ще поиска отново да ни помогне, но си струваше да се опита.

Вадим му изпрати най-обикновено съобщение, в което го помоли да поговорят.

Тридесет минути по-късно имахме отговор.

„Какво искаш да знаеш.“

 

„Надявам се, че можеш да ни кажеш кой стои зад обиските от миналата седмица и дали знаеш какво планират по-нататък“ — написа Вадим.

Няколко минути по-късно пристигна друго съобщение:

„Да, знам. Зад всичко стои отдел «К» на ФСБ. Искат да съсипят Браудър и да заграбят всичките му активи. Това дело е само началото. Ще последват още много други наказателни дела“.

Когато Вадим ми преведе съобщението, краката ми се подкосиха. Съобщението на Аслан беше недвусмислено и вледеняващо и аз отчаяно се надявах той да греши.

Имах милион въпроси, а първият беше: Какво е отдел „К“?

Попитах Вадим, но той не знаеше. Отидохме при бюрото му с надеждата да намерим нещо по въпроса в интернет. За наша изненада, след като кликнахме няколко линка, пред нас се появи организационната схема на ФСБ. Отдел „К“ беше звеното на ФСБ, занимаващо се с икономически контрашпионаж.

Върнах се бавно при бюрото и се отпуснах в стола. Казах на секретарката да не ме свързва с никого. Трябваше да асимилирам наученото. Мисълта, че съм преследван от отдел „К“, ми идваше в повече.

Седях и си мислех: Преследва ме руската тайна полиция и аз не мога да направя нищо. Не мога да подам жалба срещу тях и не мога да поискам документите по делото. Те са тайната полиция. Нещо по-лошо, те имат достъп до всички средства, за които се сетят, както законни, така и незаконни. ФСБ издава не само Заповеди за обиск и искания за екстрадиция — то изпраща и убийци.