Бил Браудър
Заповед за арест (14) (Как станах враг номер едно на Путин)

13
Адвокати, пистолети и пари

Съставихме план от три части, който трябваше да засили натиска върху Потанин.

Първата част беше да изложим проблема с акциите пред западняците, с които Потанин имаше делови връзки. Като олигарх милиардер той имаше много бизнес интереси, които не бяха свързани пряко със „Сиданко“. Те включваха съвместни инвестиции с хора като Джордж Сорос и институции като инвестиционния фонд на Харвардския университет и пенсионния фонд на гигантската американска дървопреработвателна фирма „Уейърхойзер“.

С Едмънд си поделихме списъка и лично се обадихме на всички в него. След разговорите им изпратихме подробно изложение на проблема с акциите. Посланието ни беше просто: ето как ни прецаква Потанин. Ако не го спрете, вие можете да бъдете следващите.

Повечето от тези хора след това се свързаха с Потанин и изразиха недоволството си. Не бях запознат с разговорите им, но предполагах, че са му казали, че проблемът с акциите ще компрометира цената на съвместните им инвестиции с него и е в негов интерес е да прекрати това, което прави на нас.

Зачакахме реакцията на Потанин с надеждата, че може да се откаже. За съжаление той не го стори. Единственото, което направи, беше проблемът да се задълбочи. Вероятно си казваше: За кого се мисли това малко лайно от Чикаго? Отделих много време и усилия да създам тези връзки и сега този човек иска да очерни доброто ми име! Как изобщо е възможно това?

Добър въпрос. При всеки друг случай, когато прекарат някой чужденец в Русия, той започва да си блъска главата как да се противопостави (точно както направихме и ние). Обаче неговите адвокати и съветници му посочват колко безполезно и опасно е това (също както направи първоначално Едмънд) и след тези недвусмислени предупреждения той накрая отстъпва като ранено животно.

Но този случай не беше като другите. Аз не бях служител на голяма инвестиционна банка или компания от списъка „Форчън 500“. Бях председател на собствения си хедж фонд. Потанин не можеше да разбере, че никога нямаше да го оставя без бой да направи това, което беше замислил.

Другият човек, който не разбираше, беше Сабрина. Тя беше напълно наясно с намеренията ми и още от самото начало никак не ги одобряваше. Бях говорил с нея същата нощ, в която казах на Едмънд, и тя беше изпаднала в истерия.

— Бил, как можеш да ни причиниш това? — развика се по телефона.

— Скъпа, трябва да го направя. Не мога да оставя тези хора да постъпят така.

— Как можеш да говориш така? Как можеш да си такъв егоист? Ти си баща и съпруг. Тези хора ще те убият!

— Надявам се, че няма, но имам отговорност пред хората, които са ми поверили парите си. Аз ги забърках в тази каша и аз трябва да ги извади от нея.

— Ама те какво ни интересуват? Ти имаш семейство. Не мога да разбера защо просто не си намериш една нормална работа в Лондон като всичките ни познати.

Беше права за семейството, но бях толкова ядосан и възмутен от Потанин, че не можех повече да я слушам.

Прекратихме разговора при пълно разногласие, но за добро или лошо, не можех да продължавам да мисля дълго за Сабрина. Бях в началото на тази битка и трябваше да я продължа.

За съжаление първият етап от плана се провали. Въпреки това той привлече вниманието на Потанин. Бях успял да му причиня известна болка и в края на седмицата голямата акула на Потанин — Борис Джордан, се появи.

Изглежда, че Потанин здравата му беше издърпал ухото, защото, когато Борис се обади, беше ядосан и изнервен:

— Б-бил — каза, заеквайки, — какви ги вършиш, по дяволите, като се обаждаш на инвеститорите ни?

Опитах се да говоря колкото може по-спокойно и рекох:

— Ама Леонид не ти ли разказа за срещата ни?

— Е, да, но помислих, че разбираш как стоят нещата.

Продължих да се правя на ударен, като се надявах гласът ми да не се разтрепери.

— Какви неща?

— Бил, изглежда, наистина не разбираш — ти не играеш по правилата!

Погледнах широкоплещестите руски телохранители, които стояха на входа на офиса. Уплашен или не, бях загърбил всякаква предпазливост, когато реших да обявя война на тези хора.

Със спокойствие, което изненада дори мен, казах:

— Борис, ако мислиш, че сега не играя по правилата, почакай да видиш следващото, което ще направя. — Не го изчаках да отговори и затворих. Почувствах се на седмото небе.

След това пристъпихме към втория етап, който трябваше да даде публичност на цялата история.

Чуждите репортери бяха важна част от чуждестранната московска общност и аз познавах доста от тях, някои твърде добре. Една от тях беше Кристия Фрийланд, шеф на московското бюро на „Файненшъл Таймс“. Беше няколко години по-млада от мен, красива брюнетка, висока не повече от метър и петдесет и пет. Но никой не я възприемаше за ниска, тъй като беше огън жена и онова, което липсваше на физиката й, се компенсираше с отношението й към живота. В различни социални прояви Кристия показваше жив интерес към истории за олигарси, но не можеше да намери някой достатъчно смел (или достатъчно глупав, в зависимост от гледната точка) да говори открито, поне досега.

Обадих й се и се споразумяхме да се срещнем в любимия ми московски ресторант с близкоизточна кухня „Семирамис“. Поръчахме, а тя извади малък черен касетофон и го сложи по средата на масата. Никога досега не бях имал работа с пресата. Бях новак в тези неща, затова започнах историята от самото начало. Келнерите донесоха хумус и баба гануш, а докато говорех, Кристия си водеше бележки. После дойдоха агнешките шашлици, но аз продължих да говоря, а тя слушаше. Най-сетне свърших. Мълчанието й малко ме смути и започнах да се питам дали историята, която разказах, е толкова добра, колкото си мислех. Когато пристигнаха ментовият чай и баклавата, попитах:

— И така, какво мислиш?

Постарах се да остана спокоен, когато тя обгърна с ръце чашата си с чая и ме погледна:

— Бил, това е страхотно. От дълго време чакам нещо такова.

На следващия ден Кристия се обади на Потанин, за да чуе неговата версия на историята, а той реагира типично по руски.

При нормални обстоятелства това би трябвало да бъде за него очевиден знак да се откаже. Той печелеше милиарди долари от сключената неотдавна сделка с „Бритиш Петролиум“. Защо да я излага на риск, за да може да вземе два процента от нас? Но това не бяха нормални обстоятелства. Това беше Русия и много по-важно съображение беше да не показва никаква слабост.

Цялото упражнение ме учеше, че руската бизнес култура е по-близка до тази в затворническия двор, отколкото до нещо друго. В затвора единственото, което имаш, е репутацията ти. Тя е извоювана трудно и не можеш лесно да я пожертваш. Когато някой пресича двора и идва срещу теб, ти не можеш да стоиш безучастен. Трябва да го убиеш, преди той да те убие. Ако не го направиш и успееш да оцелееш при нападението, ще бъдеш считан за слабак и преди да се усетиш, ще загубиш уважението на другите и ще се превърнеш в нечия курва. Това е уравнението, което всеки олигарх и всеки руски политик трябва да решава всеки божи ден.

Логичната реакция на Потанин на въпросите на Кристия би трябвало да бъде: „Госпожице Фрийланд, всичко това е едно голямо недоразумение. Господин Браудър е видял някои по-ранни работни проекти за пускане на конвертируеми облигации, които така и не би трябвало да достигнат до финансовите контролни органи. Секретарката, която е допуснала това, е уволнена. Естествено, отношението по този въпрос към всеки акционер на «Сиданко» ще бъде абсолютно еднакво, включително и към инвеститорите на господин Браудър и господин Сафра“.

Но тъй като бяхме в Русия, Потанин не можеше да си позволи да стане обект на неуважение от страна на някакъв си слаб чуждестранен инвеститор, затова той нямаше друг избор, освен да изостри още повече конфликта. По тази причина в общи линии отговорът му е бил приблизително следният: „Бил Браудър е един ужасен и безотговорен фондов мениджър. Ако си беше вършил добре работата, би трябвало да знае, че аз ще направя това. Клиентите му трябва да го съдят за всяко пени, загубено по негова вина“.

Това беше равносилно на явно признание за намерението му да ни прекара и той го каза съвсем открито.

Същата седмица Кристия пусна дълъг материал в своя вестник. Той веднага беше препечатан от Ройтерс, „Блумбърг“, „Уолстрийт Джърнъл“ и от местния, излизащ на английски ежедневник „Москоу Таймс“. През следващите няколко седмици проблемът с акциите на „Сиданко“ се превърна в сензация, за която говореше всеки, който се интересуваше от руските финансови пазари. Същите хора говореха и за това колко дълго ще мога да оцелея.

Струваше ми се, че Потанин или трябваше да премине в отстъпление и да ликвидира проблема, или да включи в продажбата на акциите и нас. Но вместо това той продължи да го изостря. Той и Борис Джордан дадоха редица пресконференции и брифинги, опитвайки се да оправдаят действията си. Но вместо да убеди хората, че е прав той, а не аз, единственото, което постигна, бе да раздуха още повече цялата история.

Главната последица от онова, което правех аз, бе, че проявявах публично голямо неуважение към един руски олигарх, а в Русия това можеше да доведе до летален изход, въображението е ужасно нещо, когато се отнася до въпроса, как точно някой може да се опита да те убие. Кола бомба? Снайперист? Отрова? Чувствах се в пълна безопасност единствено когато слизах на летище Хийтроу при посещенията ми в Лондон.

Това, че съвсем наскоро имаше случай като моя, не ми беше от полза. Американецът Пол Татум, който беше в Москва от 1985 година, беше въвлечен в голяма битка във връзка със собствеността на московския хотел „Радисън Славянская“. По време на спора той публикува в местен вестник на цяла страница платен материал, в който обвини партньора си в изнудване. Не беше много по-различно от онова, което направих аз, обвинявайки Потанин в опит да ме ограби. Скоро след като материалът излезе, на 3 ноември 1996 година, Татум беше застрелян в подлеза близо до хотела му. До ден днешен никой не е изправен пред съда за убийството му.

Не беше много трудно да си помисля, че аз мога да бъда следващият Пол Татум.

Естествено, взех предпазни мерки и се доверих на петнадесетте охранители, които Едмънд ми изпрати. Докато конфликтът продължаваше, когато се движех из Москва, ме съпровождаше конвой от водеща кола, две странични коли и една отзад. Когато наближавахме дома ми, водещата кола избързваше напред, за да могат двамата бодигардове да са там няколко минути преди да пристигнем, за да проверят за бомби или снайперисти. После пристигаха другите коли и от тях изскачаха още бодигардове, които правеха защитен кордон, докато ме въведат в сградата. След като се качвах горе, двама мъже сядаха на канапето със заредени автомати, докато аз се опитвах да поспя. Някои от американските ми приятели намираха това за страхотно, но аз определено не виждах нищо страхотно в непрекъснатото присъствие в дома ми на огромните, въоръжени до зъби бодигардове, дори това да се налагаше за собствената ми безопасност.

След като и етап номер 2 не успя, започнахме да изпълняваме точка трета от плана ни да спрем Потанин. Това беше отчаяна игра и ако не успеех, не знаех какво ще правя и дали изобщо бизнесът ми ще оцелее.

Последното усилие започна с една среща с Дмитрий Василиев, председател на руската федерална комисия по ценните книжа (ФКЦК).

Срещнах се с Василиев — дребен, енергичен мъж с очила с метални рамки и втренчен поглед, в офиса му в административна сграда от времето на съветската епоха и му разказах историята. Той ме изслуша внимателно и когато свърших, го попитах дали би могъл да помогне.

Отговорът му беше прост:

— Нарушили ли са закона?

— Разбира се.

Свали очилата си да избърше едното стъкло с акуратно сгъната кърпичка.

— Ето каква е процедурата. Ако сте уверен, че жалбата ви е основателна, напишете ни подробно описание на нарушенията на господин Потанин и ни ги изпратете. След това ще ги обсъдим и своевременно ще ви отговорим.

Не бях сигурен дали ме насърчава, или по този начин иска да се отърве от мен, но предпочетох да му повярвам. Бързо се върнах в офиса, събрах екип от адвокати и ги накарах да направят подробна жалба. Когато свършиха, разполагахме с документ на руски от двеста страници, в който се посочваха всички закони, които според нас ще бъдат нарушени, ако сделката с акциите се осъществи, внесох жалбата в деня, в който беше завършена, и зачаках с нетърпение и тревога.

За моя изненада два дни по-късно на екрана на Ройтерс се появи спешно съобщение: „ФКЦК ще разследва случай на нарушени права на инвеститори“. Бяхме безкрайно изненадани. Изглеждаше, че Василиев наистина ще се заеме с Потанин.

Независимо от това не се чувствах сигурен какво ще стане по време на това разследване. Тук вече не ставаше дума само за чужденец, изправил се срещу олигарх. Василиев също влизаше в играта и тъй като беше руснак, вероятно беше по-уязвим. Нямаше значение, че е председател на ФКЦК. Всичко можеше да се случи.

През следващите седмици, докато Василиев си вършеше работата, разговарях всеки ден за „Сиданко“ със заместниците на Едмънд в Ню Йорк, но докладите ми продължаваха да бъдат все по-малко обнадеждаващи. Научих, че Едмънд започнал да губи доверие в способността ми да се справя със ситуацията.

Не бях сигурен какво си е наумил, но треперенето на гласа и честите обаждания по телефона на Санди и правния му екип в Ню Йорк ме караха да мисля, че нещо не е наред.

Всичко се изясни, когато един от брокерите ми се обади, за да ми каже, че забелязал Санди във фоайето на хотел „Кемпински“. Имаше само една причина да дойде в Москва без мое знание да преговаря с Потанин зад гърба ми.

Не можех да повярвам. Ако бях прав, това би издавало пълна безпомощност от наша страна. Потанин и Борис Джордан вероятно се надсмиваха над вътрешния ни безпорядък.

Обадих се на главния юрист на Сафра в Ню Йорк и го попитах:

— Изпращали ли сте Санди в Москва да преговаря с Потанин? — Последва оглушително мълчание. Би трябвало да не знам това и той беше объркан. После се окопити и каза:

— Бил, съжалявам, но тази работа не е по силите ти. Това е сериозен бизнес и в него става дума за много пари. Мисля, че ще е най-добре, ако ни оставиш да поемем нещата оттук.

Той може и да беше прав, ако всичко беше в Ню Йорк, където съдилищата работеха както трябва и един шестдесет и две годишен адвокат от Уолстрийт беше по-способен от един тридесет и три годишен мениджър на хедж фонд. Обаче това беше Русия и правилата бяха други.

Аз отговорих:

— Моите уважения, но вие нямате никаква представа какво да правите тук. Ако покажете пред тези хора и най-малкия признак на слабост, инвеститорите ни ще загубят всичко и вината ще е ваша.

Бях настоятелен и го помолих поне да ми даде известно време, за да проверя докрай подхода си. Той не беше много съгласен, но каза, че ще разговаря с Едмънд. Обади ми се късно същата вечер и с нежелание каза:

— Едмънд ще ти даде десет дни. След това, ако нищо не се случи, поемаме ние.

Следващия ден се обадих в кабинета на Василиев, за да се опитам да разбера докъде е стигнал с разследването, но секретарката ми каза, че го няма. Обадих се на адвокатите ни и ги попитах дали могат да кажат колко време може да мине, докато ФКЦК вземе решение. Нямаха никаква представа.

Дните се изнизваха един след друг, а аз разговарях ежедневно с главния юрист на Сафра. Нещата не изглеждаха добре. На шестия ден той каза:

— Слушай, Бил, обещахме ти десет дни, но изглежда, че нищо не се случва, в понеделник Санди ще пристигне отново в Москва, за да се срещне с Потанин. Оценяваме всичко, което направи, но то не подейства.

Същата нощ се прибрах вкъщи, чувствайки се по-зле от когато и да било. Не само че бях прекаран от руснаците, но и бизнес партньорът ми беше загубил доверие в мен. Ако имахме късмет, вероятно щяхме да получим 10 или 20 процента от онова, което щеше да бъде взето от Потанин, и това може би щеше да бъде краят на партньорството ми със Сафра. На практика щеше да означава край на „Хермитидж Кепитъл“.

На сутринта се завлякох до офиса с намерение да огранича, доколкото мога щетите. Но не се наложи. Без каквото и да било предупреждение пристигна факс с препечатка от първа страница на „Файненшъл Таймс“. Най-горе заглавието беше: „Контролен орган анулира проблем с акции на «Сиданко»“. Василиев беше прекратил цялата процедура с конвертируемите акции на „Сиданко“.

Това беше.

Бях спечелил. Една дребна риба от чикагския квартал Саут Сайд беше победила на негов терен руския олигарх. Едмънд Сафра се обади да ме поздрави. Дори главният му юридически съветник с неохота призна, че съм бил прав.

След като сделката официално беше прекратена, Потанин даде заден ход. Неговата реакция беше напълно по руски, както и първоначалното му желание да ме ликвидира: след като парите вече ги нямаше на масата, нямаше и причина борбата да продължи.

Бях се изправил срещу олигарха в двора на затвора и бях спечелил уважение. Нещо повече, бях се научил как да се сражавам с руснаците, които не бяха чак толкова непобедими, както им се искаше да изглеждат.