Брад Мелцър
Десетият съдия (7)

Глава седма

Когато Оубър се върна вкъщи, с учудване видя, че Нейтън и Ерик седят мълчаливо на голямото синьо канапе.

— Къде е Бен? — погледна часовника си той. — Нали щяхте да се счепквате в осем?

— Сигурно са го задържали в съда — предположи Нейтън, като погледна към Оубър. — Ти подстрига ли се?

— Разбира се. — Оубър прокара пръсти през русата си коса. — Трябва да го видите този фризьор. Един от офиса ми го препоръча — правел подстрижките на всички сенатори. Веднъж подстригал и Джими Картър. Както и да е, казва се Мърей Симоун, Царя на косите. — Оубър изтръска останали по врата му косъмчета и продължи: — Естествено, това с царя аз си го измислих. Името си е само Мърей Симоун.

— Схванахме положението — Нейтън веднага се раздразни от приказките за фризьора. — Свършвай вече.

— Значи отивам в светилището на Мърей Симоун, Царя на косите и му казвам, че искам отгоре дълго, а отстрани късо и как мразя, когато ми е късо отгоре. Той разглежда терена, поглежда в огледалото и ми казва: „Знаеш ли какво ще ти направя, ще ти направя къса прическа с ОТНОШЕНИЕ!“. — Оубър така се засмя при споменаването на думите на Мърей, че едва не се прекатури. — Колко смешно. „Ще ти направя къса прическа с ОТНОШЕНИЕ.“ — Той докосна косата си и продължи: — И какво мислите? Наистина ли Мърей Симоун, Царя на косите ми е дал отношение? Аз мисля, че да — огледа се в стъклото на близката картина Оубър. — Имам ОТНОШЕНИЕ!

— Оубър, може би сега не е моментът — обади се Нейтън, загледан в Ерик.

— Усмихни се — каза Оубър на Ерик. — Имаш да живееш само още няколко часа, защо не се позабавляваш?

— Не можеш ли да млъкнеш? — повиши глас Ерик.

— Не си го изкарвай на мен. — Оубър застана в средата на дневната. — Аз не съм прецакал приятеля си.

— Задник такъв — изкрещя Ерик. — Защо не…

— Оубър, просто млъкни — намеси се Нейтън. — Успокойте се и двамата.

— Но не забравяйте какво ви казах — не се предаде Оубър — Мърей Симоун, Царя на косите. Кажете му, че аз ви пращам. — Когато чу превъртането на ключа във входната врата. Оубър се метна на голямото синьо канапе и се вторачи в Ерик: — Първи рунд. Бим-бам.

Бен нахлу в стаята и видя Оубър, Нейтън и Ерик на канапето.

— Е? Какво е обяснението? — попита той и кръстоса ръце.

— Бен, знам, че си бесен — каза Ерик. — Нека ти обясня.

— Почвай — подкани го Бен. — Това чакам.

— Не мога, ако си ядосан. Каквото и да ти кажа, ще побеснееш още повече.

— Ерик, дори и да съм в добро настроение, пак ще побеснея.

— Казах ти, че вече си е решил — обърна се Ерик към Нейтън.

— Бен, просто му дай възможност — помоли се Нейтън.

— Давам ти я — Бен не откъсваше очи от Ерик. — Започвай. Цял ден чакам този момент. — Ерик продължаваше да мълчи и Бен го подкани: — Хайде, кажи ми. Ще гледам да не съм предубеден.

— Добре — въздъхна Ерик. — Просто искам да знаеш, че когато ми каза за Рик и решението за Максуел, изобщо не съм мислил да обеля и дума. Искам да кажа, приятели сме от трети клас. Никога не бих те предал и не бих позволил на нещо да разруши приятелството ни. И със сигурност не бих написал нещо, което би ти навлякло неприятности. Но трябва да разбереш в какво положение се намирах. Почти пет месеца работя в „Хералд“ и не съм направил нищо, освен да редактирам откъси от „Документи на Конгреса“. Редакторите искаха да ме преместят в отдел „Мода“ и когато се случи това със „Си Ем Ай“, не можех да го пренебрегна. Аз съм най-отдолу в йерархията и трябваше да им подам нещо.

— Това ли е? — попита Бен, когато Ерик си пое дъх. — Това ти е причината? Че щели да те преместят в отдел „Мода“? — гласът на Бен прогърмя. — Казваш ми, че имаш обяснение за действията си и после ми сервираш това? Ерик, ти си лайно и половина!

— Работата ми висеше на косъм.

— Значи рискува моята работа, за да спасиш твоята? — изкрещя Бен. — Мислиш, че така се решава проблемът?

— Не разбираш. Не съм рискувал твоята работа — възрази Ерик.

— Така ли? — попита невярващо Бен. — Не ти ли е ясно, че…

— Знаеш, че няма начин да те хванат — каза Ерик. — Никога няма да открият Рик и ние няма да кажем. Не можеш да пострадаш.

— Значи днес ми е щастливият ден — изсмя се Бен. — Благодаря ти, Ерик! Тъй като никога няма да открият Рик, значи съм вън от опасност. Имаш ли някаква представа защо закъснях? Защото през последния час ме обработваха в офиса на секретарите. И в случай че още не загряваш, те отговарят за сигурността в съда. Настаниха ме удобно и ме пекоха на бавен огън заради връзката ми с изтичането на информация за „Си Ем Ай“. Шефът им искаше да му кажа за връзката ми с теб, тъй като приятелят му в „Хералд“ знаел, че живеем заедно. Каза ми, че ако разберат, че съм замесен, ще ме уволнят. Трябва да мина проверка с детектора на лъжата, за да докажа, че съм невинен и повече от всичко биха искали да ме хвърлят на пресата и да гледат как ме разкъсват на парчета.

— По дяволите! — възкликна Нейтън.

— Точно така, по дяволите — повтори Бен. Насочи пръст към лицето на Ерик и продължи: — И тъй като е ясно, че дори за миг не си се замислял за последствията от писането на тази история, би трябвало също така да знаеш, че всеки вестник в страната днес е звънял в съда, за да разбере вярно ли е написаното. На този етап няма да ме дадат на медиите, но е само въпрос на време пресата да надуши източник, който ще говори. И не мисля, че ще мине много време, преди някой да свърже статията ти с факта, че двамата живеем заедно.

— Аз писах само, че има такава възможност — оправда се Ерик.

— Не. Ти само пося семето на съмнението в главите на всички. Тъй като на парцала, за който пишеш, изобщо не му пука за истината, те са го пуснали. В резултат съм прецакан единствено аз.

— Дори не им дадох източник — каза Ерик.

— НЯМА ЗНАЧЕНИЕ! — изкрещя Бен. — Я се събуди. По този начин просто проучванията им ще отнемат малко повече време.

— Виж какво, не се ядосвай на мен. — Ерик стана от канапето.

— А на кого, по дяволите? — разпери ръце Бен.

— Ами, не аз съм изпортил информация от съда. Не ми е приятно да ти припомням фактите, но това, което си направил, наистина е противозаконно. Не съм си го измислил.

Бен блъсна Ерик.

— Егоистичен кучи…

Нейтън скочи, събори малката масичка и се навря между двамата приятели.

— Няма да го обръщате на бой. Успокойте се и двамата.

Бен стисна юмруци и отстъпи назад.

— Ти наистина си нищожество — каза той на Ерик.

— Не на мене тия — надигна глас Ерик. — Нямаш представа какво ми беше. Винаги всичко ти се е поднасяло на тепсия. Не знаеш какво е да се бориш сам. Редакторът ми дишаше във врата за източник. Но не ми пукаше. Изобщо не те споменах. Изобщо!

— Тогава как секретарите знаят, че аз съм ти източника за оставката на Блейк?

Ерик замълча.

— Какво става? Нямаш ли какво да ми кажеш?

— С Блейк е различно и ти го знаеш — отговори Ерик. — За „Си Ем Ай“ не съм им казал нито дума. Каквото и да говореха, не им дадох източник. Редакторът ми каза, че хората щели да ме нарекат драскач. Но аз си мълчах.

— По-добър приятел от теб не бих могъл да имам. Може би следващата седмица ще вземеш наистина да ми направиш услуга и да ми прережеш гърлото. Това ще е върха.

— Сериозно ти говоря — каза Ерик. — Днес ме засипаха с обаждания. От „Нюзуик“, „Тайм“, „Ю Ес Ей Тудей“, „Ню Йорк Таймс“. Откъдето се сетиш. И можех да разкажа цялата история, на когото си избера и да тръгна по пътя на славата и богатството. Можех да напиша книга. Да имам договори за филми, да ми дадат да водя рубрика, целия свят щяха да ми дадат, стига само да се разприказвах. Знаеш, че е така…

Преди Ерик да довърши. Бен се спусна към него, блъсна го в стената и го сграбчи за яката на ризата.

— Още една дума и ще те изкормя!

— Бен, пусни го! — извика Нейтън, докато той и Оубър се опитваха да го отделят от Ерик.

Ерик оправи ризата си и заговори:

— Слушай, разбирам, че си побеснял, но това беше добра журналистика. Важното е, че ти предпазих задника и за пръв път написах статия за пета страница.

— Ако убиеш майка си, ще те сложат на първа — изкрещя Бен. — Означава ли това, че ще го направиш? Не си бил разкрил историята! Ако аз не ти бях казал, нищо нямаше да знаеш. Така че не се дръж все едно си ми направил голяма услуга, като не си подписал филмовите права!

Ерик си пое дълбоко дъх.

— Бен, имаш ли представа колко ми беше трудно с това нещо за „Си Ем Ай“? Още като ми каза как Максуел е получил информацията, исках да напиша материал. Но изчаках. Изчаках, за да се уталожи шумотевицата, изчаках, докато всички вестници не престанаха да се прехласват около Максуел и решението. Изчаках, докато цялата дандания не отмина. И написах само едно малко материалче, с което да се опитам да обясня нещата.

— Чуваш ли се какво говориш? — поклати глава Бен. — Да не се опитваш да ми кажеш, че трябва да ти благодаря, задето си почакал малко, преди да ми забиеш нож в гърба? Имаш ли представа колко е извратена тази логика?

— Не знам защо избухваш така. Никога няма да могат да докажат…

— Не това е същественото! — изкрещя Бен. — Престани да оправдаваш действията си и за секунда помисли! Знаел си, че това ще се случи. Знаел си и ти е било все тая.

— Бен, не съм искал да си имаш неприятности. Какво още да кажа? Съжалявам. Милион пъти съжалявам. Какво друго искаш, по дяволите?

— Искам да се махнеш от тази къща.

— Какво? — попита Ерик.

— Бен, не можеш да направиш това — гласът на Оубър затрепери.

Бен погледна Ерик.

— Чу ме, нали? Искам да се измиташ оттук. — Ерик поклати невярващо глава, а Бен продължи: — Не се шегувам, Ерик. Това не е някакво глупаво училищно спречкване. Не те искам повече в живота си. Не ти вярвам, не те харесвам и вече нямам нужда от приятелството ти.

— Ами ако не си отида?

— Тогава ще си отида аз — заяви Бен. — Договорът ни изтича на първия ден от годината. Това ти дава месец и половина да си потърсиш нова квартира. Ако не си съгласен с мен, ще гласуваме. Ако никой не иска да гласува, ще хвърляме монета. Така или иначе, не искам да те виждам повече. — Бен обърна гръб на приятелите си и се втурна нагоре по стълбите.

— Ерик, остави го да се успокои.

— Не искам да говоря за това. — Ерик тръгна към входната врата. — Ако на някой му трябвам, аз съм в редакцията.

Когато вратата се затръшна, стаята потъна в тишина.

— Мисля, че наистина говори сериозно — обади се Нейтън.

— Не може да го изрита оттук — каза Оубър. — Не можем да му позволим да направи това.

— На теб какво ти има? — попита Нейтън, учуден от реакцията на Оубър.

— Не можем да му позволим да ни раздели. Когато се преместих тук, то беше, за да сме четиримата.

— Оубър, я се стегни.

— Наистина ли мислиш, че ще изгони Ерик?

— Не зная — вдигна рамене Нейтън. — Но когато се нахвърли върху него, помислих, че ще го убие. Такова нещо не се прощава лесно.

— Трябва да говориш с него — реши Оубър. — Обещай ми да говориш с него. — Когато видя, че Нейтън се качва по стълбите, той попита: — Къде отиваш?

— Да говоря с Бен.

— За Ерик ли ще му говориш?

— Не, за Мърей Симоун, Царя на косите.

 

 

— Какво каза той? — попита Лиза на следващата сутрин в момента, в който Бен влезе в кабинета.

— Пълна катастрофа — отвърна Бен, докато закачаше палтото си в гардероба. — Нямаше никакво извинение.

— Никакво? — попита Лиза. — Дори не си беше измислил извинение?

Бен взе чашата кафе от бюрото на Лиза и отпи глътка.

— Опита се да ми разправя, че щели да го понижават, но беше жалък.

— Фрасна ли му един?

— Лиза, трябва да ти кажа, че аз съм човек на словото, не на насилието.

— Ама не ти ли се искаше да му размажеш физиономията? Не ти ли се прииска да му избиеш зъбите? Не ти ли…

— Разбрах те. — Бен започна да си играе с вратовръзката си в червено и златисто.

— Чакай малко — каза Лиза. — Ама го удари, нали?

— Не съм го ударил.

— Бен, недей да ме лъжеш…

— Блъснах го в стената, леко го заплаших и му казах да се изнася.

— Браво, бияч такъв — зарадва се Лиза. — Разкажи ми сега гадните подробности.

— Не беше нищо. Просто за секунда загубих самообладание.

— Не мога да повярвам. Дори не мога да си те представя да губиш самообладание.

— И защо?

— Защото си мек като памук.

— А ти пък си желязна.

— Вярвай ми, когато се налага, раздавам ритници. Дай ми време и ще те сритам и тебе.

— Лиза, не ми се слушат садомазохистичните ти фантазии в кабинета. Това е сексуален тормоз и е противозаконно. — Телефонът на Бен звънна. — Ало, кабинетът на съдия Холис — обади се той.

— Бен, можеш ли да говориш сега?

— Майко? Всичко наред ли е?

— Да, всичко е чудесно. Ти в съдебната зала ли си?

— Не, в петък не ходим в съдебната зала — отговори нервно Бен. — Защо? Какво става у дома?

— Ами чудех се дали имаш да ми казваш нещо — подхвърли майка му.

Или говореше за историята с Ерик или бе получила писмо от Рик. И в двата случая на Бен му замириса на проблеми. Като се надяваше да подразбере нещо, преди да издаде повече информация, Бен измърмори:

— Не съм сигурен за какво говориш.

— Бенджамин, не си играй с мен. Кажи сега, имаш ли да ми казваш нещо?

— Мамо, нямам представа за какво говориш.

— Ами тогава може би ще ми обясниш защо трябва от Барбара да разбирам, че си имаш много сериозна приятелка.

— О, боже! — изпъшка Бен, а Лиза вдигна поглед от бюрото си. — Мамо, нямам сериозна приятелка. Майката на Оубър няма представа за какво говори.

— Не ме лъжи, Бенджамин.

— Мамо, кълна ти се, не лъжа.

— Тогава за коя жена са приказвали приятелите ти в къщата на Кейти миналата седмица?

— Сигурно за колежката ми — Бен намусено погледна Лиза.

— Спиш с колежката ти?

— Не спя с нико… Мамо, не спя с Лиза. Нейтън и Оубър просто са се шегували с леля Кейти. Ние сме само колеги.

— Но според Оубър не сте само колеги.

— Кога си говорила с Оубър?

— Тази сутрин. Ти вече беше тръгнал. По кое време отиваш на работа всъщност? Сигурно като магарета ви юркат там.

— Това е Върховният съд. Много работим. Какво ти каза Оубър?

— Не е твоя работа. Уилям и аз хубаво си поговорихме. Кажи ми сега, твоята колежка от Вашингтон ли е?

— Не, от Лос Анджелис.

— Тя при теб ли е в момента?

— Не, не е тук. — Бен погледна към Лиза. — Взима показания.

— ЗДРАВЕЙТЕ, ГОСПОЖО АДИСЪН! — извика Лиза.

— Знаех си, че е там — каза майката на Бен. — Дай да говоря с нея.

— Мамо, няма да ти я дам. Набий си го в главата.

— Питай я дали ще дойде у нас за Деня на благодарността.

— Мамо…

— Ако трябва ще взема номера й от Оубър и сама ще й се обадя.

Бен се засмя:

— Лиза, майка иска да знае дали ще си ходиш вкъщи за Деня на благодарността — обърна се той към нея и прошепна: — Кажи „да“.

— Не, напълно съм свободна — извика Лиза.

— Чудесно — каза майката на Бен. — Кажи й, че е поканена. Ще дойде с теб.

Бен погледна към Лиза:

— Майка ми иска да ти предам, че се радва, че ще бъдеш сама на Деня на благодарността. Надява се да прекараш отвратителна нощ, да ти се обърне сърцето и да умреш сама, без утехата на приятели и семейство.

— Бенджамин!

— Иска да дойдеш у нас за Деня на благодарността.

— С удоволствие. — Лиза се изплези на Бен.

— Чудесно — въздъхна Бен и се обърна отново към телефона. — Мамо, не е лошо да приготвиш още една-две пуйки. Не знам дали Оубър ти е казал, но Лиза набива като крава и като кон, и като цяла ферма животни.

— Ако ходите, искам да се запозная с нея.

— Добре, предавам се. Хвана ни. Излизаме. Мамо, това е тя. Лиза и аз сме влюбени, тя е бременна и мислим да кръстим бебето Херкулес на леля Фло.

— Не е смешно — каза майка му.

— Виж, трябва да затварям.

— Само ми кажи още нещо. Какво се е случило между вас двамата с Ерик?

— Мамо, нищо не се е случило. Защо? Кой казва, че се е случило нещо?

— Оубър.

Бен затвори очи и заговори със спокоен глас:

— Нищо не се е случило между мен и Ерик. Просто имахме малък спор. Това е. Тази вечер ще се сдобрим.

— Помни какво ти казах, когато постъпи в колежа. Няма нищо по-хубаво от приятелите от ученическите години.

— Добре, мамо. Благодаря ти, че ми го казваш за осемдесет и четвърти път. Сега мога ли да тръгвам?

— Значи Лиза идва за Деня на благодарността?

— Да, мамо. Благодарение на намесата ти, ще дойде.

— Чудесно, ще ти се обадя по-късно. Обичам те.

— И аз те обичам. Поздрави татко. — Бен затвори и се обърна към Лиза. — За много умна ли се мислиш? Ами, помисли пак, госпожичке, защото току-що направи най-голямата грешка в живота си. С безкрайната си мъдрост си изпроси покана за седемнайсетия кръг на ада — моят дом за вечеря.

— Нямам търпение.

— Чакай малко. — Бен извади малко тефтерче от горното си чекмедже. — Това трябва да го запиша. — Докато драскаше в него, той обяви: — В петък, двайсет и първи ноември, Лиза Мари Шулман каза „Нямам търпение“, като имаше предвид предстоящото си последно ядене.

— Ще е забавно — каза тя.

— „Ще е забавно“ — Бен добави и тази фраза в тефтерчето. — Мисля, че това и Наполеон го е разправял преди Ватерло.

— Бен, семейството ми все още се впечатлява от лава лампите. Колко по-лошо може да е твоето семейство?

— Бих казал доста. С цял свят по-лошо. Може би с цяла вселена.

— Хайде, престани вече.

— Лиза, не преувеличавам. Родителите ми са мутанти. Смахнати и откачени хахавелници, които са били създадени, за да донесат чувство за вина и безмерно страдание на всички невинни деца по земята.

— Нямам търпение да се запозная с тях. Изглеждат чудесни хора.

— „Изглеждат чудесни хора“ — Бен продължи да записва. — Олеле, нямам търпение да почнеш да си ядеш думите.

— Както кажеш. — Лиза отвори една от многото кафяви папки на бюрото си. — Междувременно, свърши ли със становището за „Ръсел“? Каза, че ще го направиш преди два дни.

— Не ме юркай. Трябва още да се обработи. — Бен прибра тефтерчето в бюрото си. — И между другото, можем ли да се срещнем у вас тази вечер? Искам да обсъдим срещата с Рик утре.

— Разбира се. А. Бен! Не искам да ставам нахална, но наистина ми трябва решението „Ръсел“.

— Лиза, казах, че ще ти го дам. Какво искаш още?

— Искам да го свършиш. Вярвам ти, като казваш, че работиш по него, но вече две седмици правиш първата чернова.

— Съжалявам, ако седмицата ми е била много заета, но напоследък животът ми е малко объркан.

— Не ми излизай с тоя номер — скастри го Лиза. — Много добре знаеш, че ти съчувствам за нещата, с които трябва да се справиш. Искам само да ти кажа, че трябва да направиш всичко възможно, за да ги пренебрегнеш. Независимо дали ти харесва, този съд е по-важен от всичко в живота ти.

Бен беснееше, докато обръщаше чиста страница в бележника си.

— Чудесно, разбирам. Остави ме сега да работя.

— Бен, престани. Какво искаш от мен?

— Ами да ми влезеш малко повече в положението! — извика той. — Лесно ти е да си прилежна, но аз съм този, който гони оня психопат. Всеки път, като се обади майка ми, изпадам в ужас, че може да се е свързал със семейството ми. На всичкото отгоре приятелят ми ме предаде и от отдел „Секретари“ ме заплашват… а седмицата още не е свършила.

— Знаеш ли как ми се иска поне за малко да погледнеш нещата от друга гледна точка, освен от своята.

— Предполагам, че най-добре да почна да гледам от твоята.

— Сериозно ти говоря — каза Лиза. — Холис знае, че винаги преглеждам решенията, преди да му ги дам, затова е свикнал да ме пита за тях. Пита ме от миналата седмица и аз си измислям извинения. Във вторник му казах, че работим по няколко точки. В сряда казах, че още не сме ги разрешили. Вчера го отбягвах. Днес не знам какво да му кажа. В това сме двамата заедно и нямам нищо против да си го отнеса заедно с теб, но това е глупаво. „Ръсел“ е нищо и никакво процедурно дело. Холис ни каза точно как го вижда, а ние си влачим краката. Просто го довърши и ми го дай. Дори и да си готов само наполовина, аз ще го изгладя. Трябва днес да му връча нещо. Съжалявам, ако това означава, че те пришпорвам, но в този момент само така ще ме вземеш насериозно.

Бен се загледа в бележника си.

— Съжалявам — каза студено той. — Абсолютно си права. Ще ти го дам преди обяд.

— Бен, аз…

— Не е необходимо да ми обясняваш. Права си. Като не мога да го направя навреме, трябваше да ти го дам.

— Ето това се опитвах да ти кажа.

 

 

— Готов ли си за утре?

Рик се гледаше в огледалото и завързваше връзката си на съвършен възел.

— Разбира се, че съм готов. Въпросът е дали Бен ще е готов?

— Знаеш, че крои нещо срещу теб.

Разочарован от дължината на вратовръзката, Рик развали възела и започна отначало.

— Да прави каквото си иска. Не се притеснявам.

— Как може да си толкова самоуверен?

Рик се обърна.

— Защото разбирам Бен. След катастрофата с Ерик няма да може да ми откаже.

 

 

В един без петнайсет Лиза се върна в кабинета с малка кафява торба. Извади две чаши кафе, ръжена кифла и кроасан с шоколад.

— Обед е. Яж — тя подаде на Бен кроасана и едно от кафетата.

Двайсет минути по-късно Бен все още не се беше докоснал до кафето и кроасана. След още половин час най-накрая вдигна поглед от монитора:

— На път е още едно решение на Върховния съд — обяви той, а лазерният принтер започна да свисти.

— Чудесно. — Лиза застана до принтера. Взе всичките седемнайсет страници, върна се на мястото си и извади червената си химикалка. Докато Бен я наблюдаваше, тя прочете решението с насочена за корекции химикалка. Бавно и педантично разглеждаше всяка страница и след това я поставяше с лицето надолу на бюрото си. След петнайсет минути обърна последната страница и погледна Бен.

— Е — посегна към кроасана си Бен. — Какво мислиш?

— Бен, това е фантастична работа — Лиза обърна страниците и ги подреди. — Обикновено ти правя първите чернови на салата. А тази драснах само два пъти.

— Всъщност, три пъти. — Бен отиде до бюрото на Лиза, взе купчинката хартия и започна да търси поправките й.

— Граматически подробности. — Лиза се облегна на стола си. — Но съм възхитена. Тази първа чернова е като някоя от третите ни чернови.

— Този път се стараех.

— Защо не се стараеш така и през останалото време? Обикновено вършиш прекрасна работа, но това си е завършен продукт. Спести ни цял ден труд.

— Делото беше лесно — каза Бен. — Не беше кой знае какъв проблем. Просто работя добре под напрежение.

— Трябва по-често да те ядосвам. — Лиза стана, взе страниците от Бен и ги сложи в една от кафявите папки на Холис. — Ще го предам на Холис в този вид. Надявам се следобед да сме приключили с него.

— Чудесно. — Бен извади черното си палто от гардероба. — Трябва да изтичам до ресторанта, но до час съм тук.

— Планираш за утре? — попита Лиза.

— Абсолютно — каза той. — На този етап не искам да оставям нищо на случая.

 

 

В три и половина Лиза се върна в кабинета.

— Готово. Свършихме с „Ръсел“ — обяви тя и хвърли папката на бюрото на Бен.

— Хареса ли го?

— Дали го е харесал? Нека ти представя нещата така. В един момент трябваше да избърша слюнката, която беше потекла по долната му устна.

— Сериозно те питам.

— Не се шегувам — заяви тя. — Холис страшно го хареса. Каза, че е добре аргументирано и организирано точно както той обича. Особено му допадна заключението, където си нарекъл несъгласието „опит да се изпразни с напръстник безкрайният океан на логиката“.

— Ще го остави ли това? Сигурен бях, че ще го махне. Винаги ми реже обидните метафори.

— Да, но тази му хареса. Очевидно мисли, че Остерман не е с всичкия си в несъгласието.

— По дяволите! — Бен удари по бюрото. — Ако знаех, че ще е в настроение за игри на думи, щях да измисля нещо още по-добро. Мислех да кажа, че несъгласието е „да се опитваш да пикаеш върху ада на здравия разум“.

— Не мисля, че това щеше да мине — засмя се Лиза.

— Защо? — попита Бен. — Не мислиш, че ще се съгласи с паралела, който правя между здравия разум и огъня?

— Не мисля, че Холис иска да влезе в историята, като първия съдия, използвал думата „пикая“ в едно от становищата си. Такъв си е той.

— Може би си права. — Бен разлисти седемнайсетте страници на документа. — Кажи ми какво друго каза Холис.

— Нищо особено. Радва се, че сме свършили с „Ръсел“, защото според него „Гринъл“ почти със сигурност ще се реши тази нощ.

— Откъде знае, че ще му го дадат на него?

— Вече е говорил с Молък и Ковач и те не искат да се занимават. Независимо дали е в мнозинството или не, Холис ще е най-старшият съдия, който ще иска да пише решение.

— Чува ли се дали Вейд е прескочил оградата?

— Утре ще знаят. Холис каза, че тази вечер Вейд щял да вечеря с Остерман и Блейк.

— Е, още едно дело на Върховния съд ще зависи от това колко един съдия ще се подмазва на друг.

— Добре дошъл във Вашингтон.

— Благодаря — каза Бен. — Ти си толкова политически проницателна. Сега вече знам как стават нещата в този град. А аз наивно си вярвах, че демокрацията ръководи нацията.

— Виж какво, когато започнах да следвам право, винаги твърдях, че ако Върховният съд е олицетворение на истинската справедливост, тогава всеки случай, независимо кой е в съда, ще се решава по един и същи начин. Ако в „Роу срещу Уейд“ през 1973 година са дадени права за аборт, тогава решението не би трябвало да се обръща наопаки, само защото съдът се е напълнил с консерватори. Но с течение на времето разбрах, че това е красотата на закона. Решаваме всеки случай отделно. Фактите никога не са едни и същи и всеки съдия взима под внимание различни неща. Ако искаме непрекъснато едно и също решение, няма да имаме нужда от съдии, а от роботи, в които вкарваме фактите и получаваме еднакви, безпристрастни и логични решения. Но кой, по дяволите, иска робот да му решава живота?

— Зависи дали роботите са консерватори или либерали.

— Това ти казвам. Престани да виждаш всичко в черно и бяло. Няма двама души, които да виждат нещата по един и същи начин. Точно това му е хубавото. Принасяме се в жертва на особеностите на хората, но получаваме индивидуализирана правна система. Би ли искал наистина да живееш в свят, в който няма Остермановци или Вейдовци?

— Всъщност, защо не? — вдигна рамене Бен. — Но предполагам, че в такъв случай ще се срине целия пазар за панталони за голф.

— Бен, бъди сериозен.

— Знам, знам — каза той и отчупи парченце от изсъхналия кроасан. — Но това не означава, че не трябва да се нервирам, когато едно дело се решава под масата.

— Разбира се, че трябва да се нервираш. Но просто проумей, че личната страна от правния процес има и добрите си страни, които правят демокрацията такава, каквато я познаваме.

— Чудесно, генерал Вашингтон. Ще си спомням за думите ви всеки път, когато разказвам как Вейд е продал гласа си.