Брад Мелцър
Десетият съдия (20)

Епилог

Две седмици по-късно, една съботна вечер Бен влезе в сградата на Лиза.

— Радвам се да ви видя — каза ентусиазирано портиерът.

— Аз също. — Бен се опита да не го гледа в очите.

— Хубава работа свършихте — добави портиерът. — Станахте голяма знаменитост.

— Благодаря.

Бен влезе в асансьора. Излезе на четвъртия етаж, тръгна по коридора към апартамента на Лиза и звънна на звънеца.

— Кой е? — Лиза погледна през шпионката.

— Аз — отвърна Бен.

— Чакай малко. Не си ли онзи от новините? Онзи гениален съдебен сътрудник, който измил името си, като хванал някакъв престъпен гений?

— Просто отвори вратата — помоли я Бен.

Когато Лиза отвори, Бен видя, че повечето от раните по лицето и ръцете й бяха заздравели почти напълно. Само там, където стъклото се бе забило най-дълбоко, имаше розови белези.

— Радвам се да те видя — каза тя. Наведе се да го целуне и се учуди, когато той обърна бузата си. — Само това ли ще получа? Млясване по бузата?

Бен влезе и седна на канапето.

— Моля те, не започвай — каза той.

— Какво има? — попита Лиза.

— Нейтън ще се мести. Намерил си е апартамент и тази седмица си отива.

Лиза придърпа един стол и седна.

— Защо се учудваш? Каза, че ще се мести, още щом се върна от Бостън.

— Зная — въздъхна Бен, — но мислех, че ще му мине. Предположих…

— Какво си предположил? — прекъсна го Лиза. — Че ще забрави, че Оубър е мъртъв? Че ще ти прости, задето едва не го уби? Че ще погледне назад и ще намери случилото се за смешно? Това беше нещо голямо, Бен. Последните две седмици само за това говорят по новините. Не е нещо, което просто ще отшуми.

— Но въпреки това съм разстроен, че ще се изнася. Той е един от най-близките ми приятели, а не иска да говори с мен.

— Би трябвало да си разстроен — каза Лиза. — Но и трябва да го оставиш на мира за малко. Ако сте толкова близки, може би той ще размисли.

— Не зная — поклати глава Бен. — Наистина мисля, че съм го изгубил.

— Това е проблемът на конкурентните приятелства — при най-малкия натиск стават на парчета.

— Не мисля, че натискът беше малък. Като че ли ни прегази товарен влак.

— Както и да го кажеш, много време ще трябва да мине, за да се съвземем — заяви Лиза. — Как се държи Ерик? На чия страна е?

— Все му е тая — махна с ръка Бен. — Знаеш какво стана с него. Къпе се в слава. Според шефа му. Ерик е започнал цялата история.

— Още ли му се сърдиш, че те е цитирал?

— Не съм очарован, че личният ни разговор го има по вестниците, но какво да направя? Освен това, ако Ерик не беше написал първоначалната история, не знам дали всичко щеше да се развие така добре. Той първи ме нарече Цар на съда.

— Цар на съда — Лиза потрепери. — Това не е ли най-глупавото нещо, което си чувал?

— Звуча благороден и почитаем — изпъчи се Бен.

— Звучиш като прехвалена баскетболна звезда.

— Подигравай се, щом искаш, но тази скапана титла ми послужи добре. На медиите им харесва.

— Както кажете, ваше величество.

Бен се усмихна.

— Как е в съда?

— Добре — отвърна Лиза. — Същото като вчера. Новият сътрудник е скапан. Вълнуващ като талашит.

— Не може да е толкова зле.

— Повярвай ми. Онзи ден му нося от хлебарницата кифла със сусамено семе, а той ми разправя, че не можел да я яде, защото имал дупка в задния си зъб. Семенцата щели да заседнат.

— Не вярвам — вдигна вежди Бен. — И не го ли срита?

— Сериозно ти говоря — каза Лиза. — Опитай се да изкараш цял ден с някой, който е алергичен към сирене. Пълен несретник.

— Умен ли е?

— Академично погледнато, да. Брилянтен. Но не може да се справя с реалния свят. Няма да познае една смела мисъл, дори да му се заклещи в задния зъб.

— Ако е толкова зле, защо Холис го е избрал?

— Защото е толкова зле. След теб не можеха да си позволят още една динамична личност. Трябваше им някой сигурен. И алергичен към сирене.

— Поне е на работа — въздъхна Бен.

— Я без такива. На кой му пука за работата?

— На мен.

— Точно на теб не трябва да ти пука. Единствената причина, поради която работи в съда, беше, за да отидеш там, където си сега. Всеки сътрудник би искал да е на твое място. Целият град говори за теб — ти си тема за разговор във всички правни кръгове. „Уейн и Портной“ ти предложиха още десет бона, въпреки че каза на оня, който те гонеше по петите, да пукне. Всеки проклет адвокат в Америка иска да е на мястото на Бен Адисън. Какво ти липсва от съда?

— Липсва ми работата с теб — промърмори Бен.

Учудена, Лиза попита:

— Наистина ли ти липсвам?

— Разбира се — отвърна Бен. — Липсваш ми. Липсва ми Оубър. Липсват ми лотарийните му истории. Липсва ми…

Лиза повдигна вежди.

— Бен, Оубър е мъртъв и не можеш нищо да направиш.

— Нейтън също го няма. А Ерик не струва.

— Знам, че е трудно — кимна Лиза. — Но трябва да се съсредоточиш върху бъдещето. Започваш работа в Прокуратурата и то на длъжност, която обикновено изисква поне две години опит. Прескочи всички проклети кандидати и получи една от най-добрите длъжности във Вашингтон. Ще бъдеш прокурор! През цялото време ще гониш такива като Рик. Нали това ми каза, когато започвахме работа? Че ти е гот, защото обичаш да участваш в преследването? Сега всеки ден това ще правиш.

— И сега ми е гот — съгласи се Бен. — Като се погледне всичко, през което минах, можех да бъда много по-зле. Но не мога нищо да направя. Липсват ми.

— Все още имаш мен — подхвърли Лиза.

— Зная — каза топло Бен. — И тук извадих най-голям късмет.

— Ще ти кажа защо. Имаш късмет, защото никога не казах кой наистина състави „тайния план на Адисън“.

Бен се засмя.

— Да не говорим за това.

— Сериозно ти казвам — настоя Лиза. — Знаеш, че аз замислих целия…

— Зная — прекъсна я Бен. — Ти измисли плана. Ти каза да отидем при секретарите. Ти каза, че това е единствената ми надежда. Ти предложи да заменим ръководните кадри. Ти каза да отделим само онези с криминални досиета…

— Аз казах да действаш проактивно.

— Абсолютно — потвърди Бен. — Ти беше агресивната. Идеята беше твоя. Аз се омотах с „Гринъл“, а ти ми спаси задника.

— А трябваше да поделя с теб наградата — въздъхна Лиза.

— Всеки път, като се видим, все за това ли ще ми говориш? — попита Бен.

— Горе-долу.

— Никога не съм твърдял, че планът е мой — простена Бен. — Казах само, че съм го написал на Дероса.

— Въз основа на моята идея.

— Въз основа на твоята идея — повтори Бен. — И това им казах. Какво искаш още?

— Искам да кажеш: Лиза заслужава цялата награда — аз съм просто неин покорен и скромен слуга.

— Знаеш ли, има и по-лоши неща от това да делиш славата с някого. Не си била пренебрегната напълно.

— Да, но бях твърде пренебрегната.

— Колко предложения за работа получи? Дванайсет?

— Четиринайсет. А „Ню Йорк Таймс“ ще публикуват статия за мен следващата неделя. Но това не означава, че не се чувствам засенчена. Както аз го виждам, ти изобщо не трябваше да си отваряш устата.

Бен грабна една възглавница и удари Лиза по главата.

— Не си го изкарвай на мен. Ерик обърка работата — той писа, че идеята е на двама ни. И когато останалите вестници подеха…

— Ти не можа да отречеш.

— Опитах се — засмя се Бен. — Но беше твърде късно. Роди се Царя на съда.

— Това не го казвай пред мен — предупреди го Лиза.

— Ако ще се почувстваш по-добре, можеш да се обръщаш към мен със суверен.

— Ще те наричам придворен шут.

— Добре, казвай ми шут. Щом това те прави щастлива — кимна Бен. — Но ако искаш да знаеш истината, наистина съжалявам. И съм ти благодарен.

— Знам. Просто искам да си научиш урока — Лиза се зарадва, че Бен се усмихва. — Знаеш ли, повече ми харесваш, като си щастлив.

— Аз също — каза Бен. — Според мен на този свят има два вида хора.

— Не започвай… — примоли се Лиза.

— Сериозно. Има два вида хора — победители и губещи.

— Дай да позная ти от кои си.

— В тази ситуация, и двете — обясни Бен. — Само така може да се погледне.

Лиза се замисли.

— Справедливо Съгласна съм.

— Благодаря.

Лиза скочи от стола и тръгна към канапето.

— След като чухме прекрасния ти анализ, можем ли да се махаме оттук? Каза, че тази вечер ще се забавляваме.

— Не ми се забавлява — усмихна се Бен. — Предпочитам да стоя тук.

— Значи искаш друг вид забавление — Тя седна до него.

— Не. — Бен се дръпна. — Просто искам да седя тук и да се вкисвам. Повярвай ми, много ще е забавно.

— Вкисването не се приема. Откажи се.

— А ако се намуся? Защото, ако не се вкисвам, мога да се муся.

— Нито едното, нито другото — Лиза се приближи бавно до Бен.

— И какво ще правим? Ще се цупим? Ще размишляваме? Ще се терзаем?

— Дай да ти кажа нещо — погледна го Лиза. — Според мен на този свят има два вида хора — онези, които ще спят с мен, и онези, които няма.

— Успокой се. Не съм в настроение.

— Без тия номера. Каза, че когато всичко се уталожи…

— Още не се е уталожило — възрази Бен. — Освен това кой казва, че искам да спя с теб?

— А това е направо смешно — отвърна Лиза. — Но тези номера вече не ми минават. Видях те да плачеш, докато Рик ме биеше. Притесняваше се за мен.

— Тези сълзи нямаха нищо общо с теб. Това бяха гневни сълзи. Гневни, изпълнени с омраза сълзи.

— Да, разбира се. — Лиза се приближи още към Бен.

— Не те лъжа — настоя Бен. — А и сега не мога да го направя. Имам да мисля за много неща. Видя ме и преди — депресиран съм.

— Не си.

— Съм. И ще ми трябва много време, за да се отърся от това.

— Колко? — попита Лиза.

— Много. Много, много.

— И кога ще се позабавляваме?

— Не съм сигурен. Може и никога.

— Бен… — предупреди го Лиза.

— Добре. Убеди ме. Но искам да знаеш, че няма да ми хареса.

— Ще ти хареса.

— Добре, ще ми хареса. Но щом приключим, слагаме край на тази връзка. Писна ми от глупости.

— Както кажеш — съгласи се Лиза и го целуна по врата. — Ти си шефът.