Мамен Санчес
Каймакът на обществото (15)

Малко след като сестра ми излезе, се появи майка ми, облечена с дрехите, с които играеше голф. Завари ме сама и потънала в размисъл, с писмото на Нелсън в ръцете. Видя снимката на кучето и заключи, че още скърбя за моя добър космат приятел, затова реши да ме разсее с една злободневна тема.

— Как ти се струва историята на Камила Паркър-Боулс и принц Чарлс?

По онова време майка ми — която притежаваше необяснима дарба за учене на езици, благодарение на която четеше безпроблемно на английски, френски, португалски, италиански, немски и холандски — се грижеше да изготвя ежедневния преглед на печата и да запазва изрезките, които сметнеше за интересни, в картонени кутии, заемащи цялата задна стена на кабинета й.

Разви алергия към праха или вестникарската хартия — така и не се разбра към кое точно. Поради тази причина работеше с латексови ръкавици и хирургическа маска, които, прибавено към съсредоточеното й изражение и педантичната й работа с ножицата, й придаваха вид на главен хирург, извършващ сърдечна операция.

Би могло да се каже, че от толкова четене на новини — много често сензационни — тя се излекува от срамежливостта си и от време на време изтърсваше някой шокиращ коментар, който ни караше да се превиваме от смях.

— Тампон! Можеш ли да повярваш?

Имаше предвид, разбира се, дословната транскрипция в таблоидите на един телефонен разговор, в който уелският принц казваше на любовницата си, че пламенно желае да бъде нейният „тампакс“.

Тази история беше известна от 14 февруари предишната година, с други думи, петнайсет месеца преди разговора, който провеждахме, а това доказваше по неопровержим начин теорията ми за отвличането на вниманието.

— Има нови данни — побърза да добави тя, като видя подозрителното ми изражение. — Сега се знае, че връзката им датира от 1970-а, когато се срещнали на един турнир по поло и тя му разказала, че прабаба й, Алис Кепъл, била любовница на неговия прапрадядо, Едуард VII. Представяш ли си само как му се е представила, все едно че му се е предлагала! Тогава той й хвърлил око и я поканил да прекара няколко дни в резиденцията на Маунтбатън в Хампшър, където се организирали най-добрите ловни излети в цяла Англия. Тя обожавала да ходи на лов. Било любимото й развлечение. Както и да подлудява от ревност годеника си, офицера от кавалерията Андрю Паркър Боулс. Чарлс и Камила били любовници в продължение на няколко месеца, но тя най-неочаквано, докато той пътувал с една фрегата, се омъжила за Паркър Боулс и разбила на пух и прах надеждите му. Знаеш ли как принцът е научил? Прочел новината в „Таймс“!

— Удивително — съгласих се аз, истински впечатлена.

— След това Чарлс я помолил да напусне мъжа си и да се върне при него. Но вече било твърде късно. Двамата знаели, че наследникът на трона не може да се ожени за разведена жена. Спомни си за Уиндзорския херцог, който бил принуден да…

— Да се откаже от короната заради Уолис Симпсън.

— Така че решили да подновят връзката си като прелюбодейци и макар да се предполагало, че е тайна, цялото им обкръжение знаело за това. Чарлс и Камила били любовници, без да ги е грижа за нейния мъж, за мимолетните връзки на Чарлс, за официалните задължения или хорските приказки. Може ли да повярваш, че самата Камила помогнала на принца да си намери жена?

— Но продължили да се виждат след сватбата на Чарлс.

— Разбира се! Принцеса Даяна научила за това по време на сватбеното пътешествие. Горкичката. Чула ги да разговарят по телефона и намерила снимки в портфейла на мъжа си. Освен това открила, че на копчетата за ръкавели, които принцът носел в деня на сватбата, били гравирани две преплетени „С“ — началните букви на имената им.

— Значи й е изневерявал още от първия ден. — Майка ми кимна печално с глава. — Татко какво смята?

— Той има своя теория — че Чарлс бил много млад, когато се увлякъл по една по-възрастна от него жена с опит в… — сниши глас и каза „леглото“ — докато всъщност тя желаела красивия офицер, който бил по-зрял и интересен от принца. Защитава Даяна със зъби и нокти, знаеш какъв е баща ти.

— Испански кавалер.

Когато излезе от стаята, влачейки чантата си за голф в коридора и ме остави сама с писмото и кафето пред огромната маса в трапезарията, започнаха да ме връхлитат обезпокоителни мисли за възможността да се превърна вече не в съпруга, а в тайна любовница на Нелсън Ноланд. И за моя огромна изненада идеята не ми се стори толкова отблъскваща и ужасяваща, както би било редно. Поне не толкова, колкото идеята да го загубя след сватбата му.

И като в някакво съновидение, омаяна от изпаренията на кафето, си представих живот, изграден около тази толкова недостойна мечта.

Щях да живея във вилата в Ноланд Тауърс, която сестра ми ще е украсила с разкошни флорални щампи и пастелни тонове. Щях да се завивам с шведски пухени завивки, да отглеждам рози в градината и да се храня с мармалади и конфитюри. Щях винаги да бъда на разположение на Нелсън и да чакам с нетърпение момента, в който той щеше да идва на кон, мокър от дъжда или със загар от августовското слънце, тласкан от неудържимото желание да бъде с мен. Щяхме да се любим с животинска страст, до премала, докато накрая се отпуснем, удовлетворени и изтощени, щастливи и умиротворени.

В този сценарий на неглижета и дантелено бельо се почувствах много по-близка до Камила Паркър Боулс, отколкото до Даяна Спенсър. По дяволите условностите и благоприличието! Да живее свободата, да живее страстта! Идваме на този свят само веднъж и наш дълг е да се борим за това, което желаем пламенно, независимо от цената, от срама, от усилието, от преградите, които трябва да съборим, от страничните загуби.

— Добре ли си?

Брат ми ме наблюдаваше от вратата, наклонил глава на една страна и със загрижено лице. Явно ме беше заварил да си говоря сама, да удрям с юмрук по масата и да гледам в безкрая.

— Мислех на глас — оправдах се аз.

— Приличаше на Голда Меир, произнасяща реч пред Обединените нации — изкоментира той и изчезна от погледа ми.

Споменаването на филма с Ингрид Бергман в главната роля, който бяхме гледали заедно предната събота и който беше впечатлил силно младия ни и податлив на влияние дух, ме накара да си възвърна здравия разум и да се замисля за моята безпринципност.

Къде бяха ценностите, с които бях израснала, привързана към тях като растение към подпората си?

Бяха изчезнали. Какъв ужас. При първа възможност бях готова да се отрека от всички морални опори в живота ми.

И още по-лошо, кой ми гарантираше, че това ново отношение към любовта няма да се повтаря всеки път, когато се озова в подобно положение? Щях ли да се превърна в една от онези безскрупулни журналистки, които изнудват, заплашват и дори приемат подкуп в замяна на разгласяването или премълчаването на някоя новина? Щях ли да се откажа от корените си? Щях ли да се отрека от вярата си? Щях ли да се освободя от бремето на съвестта си?

Колко по-лек е животът на аморалния човек — казах си аз — не го измъчват нито угризения, нито сърдечни мъки!

Лошото обаче е — въздъхнах примирено — че моята съвест, както вече обясних, е склонна към самостоятелност и ако някой ден трябва да се изправим заедно пред моралния конфликт на прелюбодейството, най-вероятно тя ще излезе победител.

Накрая разбрах, че единствената възможност, която ми оставаше, за да не умра от мъка и самота в едно мрачно бъдеще без Нелсън, е да завоювам сърцето му през тези два месеца и половина, които оставаха до сватбата му.

С други думи, върнах се на изходната точка, без да съм намерила решение.

Може да изглежда невероятно, но всички тези толкова дълбоки размишления преминаха през ума ми за две минути, ако не и за по-малко.

Кафето още беше топло, когато поднесох чашата към устните си и си възвърнах представата за времето.

Ако преди имах колебания дали да отговоря или не на писмото на Нелсън, сега виждах ясно, че най-добрият ми коз беше в писането — средство, в което се чувствах като риба във вода — и веднага щом изгълтах последната магдалена, която май беше четвъртата поред, се захванах за работа.

Така между Нелсън Ноланд и мен започна епистоларна връзка, чрез която всеки от нас откри в другия един изненадващ и удивителен събеседник.

Извадих от долното чекмедже на бюрото си хартията за писма, която не бях използвала след литературния ми романс с Мат и която бях купила в Париж от една от сергиите за стари книги, които никнат като гъби по брега на Сена. Беше старомодна, също като самото писане на писма в епохата на факса и на сателитните комуникации, а жълтеникавият цвят на грапавата й повърхност подканваше към пространни и носталгични излияния.

Разказах му някои случки, които бях изживяла с кучето си, като например онзи път, когато ме беше завело, почти влачейки ме, до едно скривалище в планината и ми бе показало откритието си — три таралежчета бебета, чиято майка лежеше мъртва до тях. Забелязах, че безжизнената иглена топка и моят добър приятел имаха кървави рани — тя на корема, той на муцуната, и разбрах, че най-вероятният причинител на трагичния й край е бил самият той, който сега скимтеше с разкаян вид и ми показваше сираците, та дано ми хрумне нещо, което да ги спаси.

Бяха най-беззащитните създания във Вселената. Трябваше да ги храним първо с биберони с мляко, а после с плодове и зеленчуци, най-вече с дини, които те поглъщаха лакомо. Когато ги изваждахме от картонената кутия, за да се разходят в градината, моето куче ги съпровождаше, сякаш бяха негова собственост, или поне под негова отговорност.

Не позволяваше на никого, освен на братовчедите ми, на брат ми, на сестра ми и на мен, да се приближи на по-малко от три метра от питомците му. Ръмжеше и оголваше зъби като истински звяр и се успокои едва в деня, когато ги върнахме на Природата, вече пораснали и готови за дивия живот. С кучето ми ги видяхме да влизат в горичката, където ги намерихме, и се сбогувахме с тях със сълзи в очите, пожелавайки им щастлив живот на свобода.

Намерих една снимка на трите таралежчета бебета, целите омацани със сок от диня, и я сложих в плика. Признах на Нелсън, че посещението ми в дома му — първото, а не ужасният ден по време на репортажа — ме бе пренесло в онези времена, в които целият ми хоризонт се свеждаше до изненадите, които ми поднасяше полето — късокрили птици, изгубени кученца, сокол, който ядеше сурово месо от ръката ми, или тигров паяк, на който му бе хрумнало да изплете паяжината си и да направи гнездото си на най-близкия до прозореца на трапезарията храст — една колкото удивителна, толкова и ужасяваща гледка.

Когато пуснах писмото, се почувствах като на брега на реката в детството ми, когато хвърлях въдицата във водата с надеждата, че някоя непредпазлива риба ще клъвне стръвта. Разбира се, съществуваше вероятност Нелсън да пренебрегне червейчето, което му предлагах — риболовът е спорт на късмета и на търпението, но противно на опасенията ми, само след седмица получих отговора му. А като се има предвид колко претоварени бяха пощите по това време на годината, може да се каже, че пристигна с обратна поща.

В писмото си Нелсън споделяше с мен някои свои спомени и за моя изненада, във всички тях присъстваше баща му, Тристан Ноланд, изследователят, преобразен в своеобразен супергерой, извършил най-невероятни подвизи.

„Не знам защо си бях въобразила, че отношенията ти с баща ти са били по-скоро дистанцирани“ — писах му в следващото писмо, което му изпратих.

„Грешиш — поправи ме той — с баща ми винаги сме били чудесни приятели. Той беше най-важният човек в живота ми. Разкри ми красотата на Африка, мистерията на Азия и удоволствията на Америка. Той ме научи да се наслаждавам на добрата храна и хубавото вино и да ценя неща, които другите момчета пренебрегваха: мириса на влажна пръст или мекотата на пясъка, когато вървиш бос по плажа например. Когато изгубих майка си, плаках скришом в продължение на седмици, но едва в деня, когато баща ми умря, се почувствах наистина сирак.“

Веднъж го попитах за докторската му дисертация и той, зарадван, че човек извън неговата сфера проявява интерес към работата му, ми изпрати копие от шестстотин и осемдесетте страници, които беше написал. Тогава открих, че Нелсън е не само задълбочен изследовател, но и роден художник — беше нарисувал с писец всички онези патици, към които изпитваше такава страст, с удивително майсторство и до най-малката подробност, като например генетичните изменения в междупръстовата мембрана на една пъстра патица, която наблюдавал на Антилските острови.

„Да не си открил патицата мутант по време на престоя ти на Бахамите?“ — хрумна ми да го попитам почти без някакъв умисъл.

Отговори ми с много дълго писмо, в което ми описваше с въодушевление подробностите около откриването на въпросната патица. Това станало рано сутринта, преди зазоряване, след една безсънна нощ, която прекарал в собственоръчно направеното от него укритие от тръстика и палмови листа на брега на една лагуна, която случайно намерил, докато изследвал вътрешността на острова.

Вълнението му беше толкова искрено и заразително, че ми се прииска през следващия край на седмицата да обиколя водоемите на село с бележник и молив в ръка, за да се опитам да открия някой нов вид или поне някоя непозната мутация.

Препрочетох писмото му и едва тогава осъзнах нещо, което при първото четене ми се бе изплъзнало от вниманието. Нелсън беше прекарал голяма част от времето си на райския остров с безлюдни плажове и романтични залези сам, рисувайки патици.

Запитах се как ли Тереза Троти е приела това пренебрежително отношение. Не вярвах да го е придружавала в експедициите му. По-скоро си я представях вбесена, зарязана под някой чадър, без телефон, нито начин да се свърже с външния свят, отегчена до смърт, точно както бе предсказал баща ми.

Изпитах такова задоволство от подобна перспектива, че се осмелих да отговоря на Нелсън с една дръзка фраза: „Щях да се радвам да те придружа“.

Предполагам, че той е изтълкувал думите ми като невинно желание от моя страна, но не това беше намерението ми — целта ми беше да изтъкна една основна разлика между Троти и мен: Докато тя презира страстта ти към патиците, аз я разбирам и я ценя. Позволи ми да бъда твоят Санчо Панса. Ще ти нося копието и раницата и ще вървя след теб, както обикновено правя, когато излизам с баща си в планината. И той като твоя баща ми разкри мириса на влажната земя и мекотата на пясъка.

Това, последното, не го написах, разбира се, но си го помислих, когато целунах писмото и го пуснах в кутията.

С всеки ден опознавах все повече Нелсън Ноланд. Откривах някои негови шокиращи особености, като например абсолютната му неспособност да запомни едно-единствено име — което затрудняваше много социалните му връзки — или сюжета на филмите, които от време на време гледаше в кинотеката на Хадънхам.

Започнах да опознавам литературния му вкус, който беше много селективен и се свеждаше основно до Жул Верн, Хърбърт Уелс и Ръдиард Киплинг — с една дума, любимите автори на баща му — макар да ме увери, че е отворен за нови възможности. Препоръчах му да започне с книгите на Сент Екзюпери, Карен Бликсен и за нищо на света да не пропуска прекрасния разказ на Роуалд Дал за приключенията му като военен пилот.

„С тях ще извървим един удивителен път, който съм сигурна, че ще ти достави огромно удовлетворение — писах му аз. — Иска ми се да можех да видя лицето ти, когато прочетеш за първи път нещо от майсторите на магическия реализъм. Когато научиш например къде се намират Макондо и остров Горгона.“

Веднъж по време на един носталгичен престой на село в края на седмицата намерих до реката перо със сини отблясъци и нежен бял пух и ми хрумна една игра: „В този плик ще откриеш едно перо. Ще спечелиш точка, ако успееш да разпознаеш екзотичния притежател на това толкова красиво украшение“. Отговори ми лаконично, само с две изречения: „Европейски фиовец. Колко точки трябва да натрупам, за да получа наградата?“.

Без да губя нито минута време, приготвих следващата пратка, този път с перо от възглавницата, на която бях седнала, и написах: „Двайсет точки и наградата е твоя“. Неговото писмо пристигна четири-пет дни по-късно: „Изпратила си ми перо от възглавница, хитрушо. Обикновена гъска. Каква е наградата?“. „Калъф за завивка, която да напълниш с пера!“ — пошегувах се аз.

Същия този ден обаче му бях приготвила едно рядко перо от мандаринка, изтръгнато без позволение от гърба на бедната препарирана птица, собственост на дядо ми по бащина линия — колекционер на всичко, което е ориенталско. За тази цел се наложи да вдигна една много тежка урна с помощта на сестра ми.

„Откъде взе това? От някоя зоологическа градина? — питаше ме той учудено. — Това е патица мандаринка и само в изключителни случаи се среща в твоите географски ширини.“

Зарадвах се. Явно бе приел предизвикателството ми. Не се ограничи обаче да разгадава моите гатанки. Той също бе измислил конкурс за мен: „В този плик ти пращам страница от една книга. Да видим дали ще откриеш от чие перо е написана“. Оказа се много лесно: „Ивлин Уо, приятелю, «Завръщане в Брайсхед». Точка за мен. Но ми се струва жалко да осакатяваш едно от най-добрите произведения на световната литература само заради удоволствието да ме предизвикаш, така че ти връщам страницата, за да я залепиш отново там, където е била. Надявам се да не си чак такъв варварин и не си я откъснал от някой екземпляр от Бодлиевата библиотека“. Той ме успокои: „Намерих книгата захвърлена и разпокъсана на една пейка на улица «Търл», близо до «Скриптум». Но щом настояваш, ще залепя книгата и ще я прочета, за да проверя дали е толкова хубава, колкото твърдиш. Перото, което си ми изпратила този път, е от черен лебед“.

Въпреки протестите ми Нелсън продължи да ми праща по една страница от някоя книга във всяко от писмата, които ми пращаше.

Може да се каже, че известно време си пишехме буквално всеки ден. Без да чакаме отговор на предишното ни писмо, вече запечатвахме следващото. Аз търсех като луда пера в полето, а той — стари книги. И двамата бяхме истински майстори в изкуството да разгадаваме гатанки. И двамата спечелихме двайсет точки за един месец.

И точно тогава сгафих. „Следващия път, когато те видя, ще ти донеса калъфа за завивка — написах му аз един ден. — Единичен или двоен го искаш?“

Признавам, че въпросът ми беше доста нетактичен. Сигурно го бе засегнал много, защото така и не получих отговор и от този момент връзката ни се прекрати.

Много се разстроих. Съжалих за всяка от думите си.

Може би си е дал сметка, че си играем с огъня — утеших се аз, след като се съвзех от удара.

Не исках да изглеждам жалка, затова и аз престанах да му пращам писма. Запазих неговите в една кутия и я поставих на нощното ми шкафче, за да мога да ги препрочитам, когато ме връхлети тъга. Времето направо летеше. Оставаха само четирийсет дни до сватбата и аз трябваше да измисля нова стратегия, за да спечеля Нелсън.