Мамен Санчес
Каймакът на обществото (11)

След като решихме този проблем, както и други дребни препятствия, които изникнаха през следващите часове и които замалко да изцедят докрай силите и спестяванията ни, успяхме да се качим на крайградския влак, който щеше да ни закара в Хадънхам заедно с два куфара, сандъка на Валентино, костюма „Джийвс & Хокс“, портативната „Оливети“, касетофона и един много сериозен и много мълчалив мъж. Представи се като охранителя на огърлицата „Булгари“ и наистина носеше куфарче, прикрепено с белезници към китката му, което постави в скута си, обгърна с ръце и не изгуби от поглед нито за секунда по време на пътуването. Тъй като говореше само италиански, и по-конкретно неразбираем диалект от някоя планинска провинция, успяхме да разменим единствено няколко любезни думи и го оставихме на спокойствие, потънал в мислите си. На гарата го потърсихме, за да го попитаме дали иска да се качи с нас в таксито, но беше изчезнал от погледа, така че потеглихме сами към хотела.

Имаше красиво френско име: „Маноар о катр сезон“, две звезди „Мишлен“, получени заради добрата кухня, и гаранцията, че принадлежи към веригата „Реле и Шато“, предпочитаната от баща ни, който беше инициаторът да отседнем в него.

„Тази аристократична извънградска къща е близо до живописното село Грейт Милтън — прочете той в каталога на световноизвестната асоциация за луксозни бутикови хотели — намира се в красива местност и разполага с трийсет и два луксозни апартамента и стаи, с училище по готварство, игрище за голф, за крикет и стрелба по панички.“

Възразихме. Уверихме го, че всеки „Бед енд Брекфаст“^[1] в зоната би задоволил вкусовете ни, които все още бяха елементарни и непретенциозни, но той настоя да отидем там, защото искал да знае от първа ръка с какво се различава онзи ростбиф, който толкова бил превъзнасян от французите, от ростбифа, който обикновено ядяхме в дома на баба ми.

Същата вечер поръчахме въпросния ростбиф заедно с йоркширски пудинг с много сос и пресни картофи. На масата ни седнаха великият Марио Тестино, декораторът Майкъл Смит и италианецът с куфарчето. Останалата част от екипа щеше да пристигне в Ноланд Тауърс на следващата сутрин с първия влак от Лондон.

Марио Тестино поднесе вилицата към устата си и в продължение на няколко секунди стоя мълчаливо, със затворени очи.

— Превъзходно е — въздъхна накрая той и се впусна в спомени от детството си в Лима. — Семейната скара — обясни ни той — винаги включваше аякучо, това са говежди сърца, които се нанизват на тръстикова пръчка, подправят се с паста от чушки и се ядат с царевица, картофи, чича морада^[2] или чича де хора^[3]. През лятото в къщата ни в Баранко се събирахме всички единайсет братя и сестри — от които аз съм най-големият — за да хапнем скара и да се насладим на залезите. Ядяхме супа от скариди, пържени хапки телешко месо, пиле на жарава и разбира се, писко с лимон. Сервитьор! — извика той. — Ще ни приготвите ли писко сауър? Знаете ли как се прави, или да дойда в кухнята?

Тестино изчезна зад двукрилата врата на кухнята и се върна след няколко минути с поднос, на който имаше пет чаши с писко със сода, лимон и лед. След първата порция дойде втората и третата и в два след полунощ управителят на хотела, който се беше черпил с нас, ни попита деликатно дали не е време да се оттеглим в стаите си, тъй като сме поръчали закуската за седем сутринта и няма да има време да изтрезнеем. Господинът с куфарчето се качи, залитайки по стълбата, Тестино и Смит запазиха приличие и достойнство, а ние със сестра ми успяхме да се задържим на крака, подкрепяйки се една друга, докато асансьорът пристигна. Сигурно е била незабравима нощ, макар че на следващата сутрин никой от нас не си спомняше много добре случилото се.

Събудих се с изтерзано тяло и опънати нерви — професионалната ми репутация, каквато до момента нямах (това поне ми помагаше да спя спокойно и да се събуждам, без да се стряскам), предстоеше да бъде подложена на изпитание. Дните на приятно и безгрижно чиракуване бяха приключили и беше настъпил часът да докажа колко струвам.

Как обаче да го направя, без да застраша деликатното си душевно здраве? — питах се с тревога. Трябваше да се изправя с касетофон в ръка пред Нелсън Ноланд и да го питам за всичко онова, което не исках да зная: къде са се запознали? Кога е започнал любовният им роман? Как й е дал пръстена? Какво точно го е накарало да се влюби в нея?

Предусещах, че отговорите му щяха да ме наранят като плесници, а отгоре на всичко трябваше да понасям доволното изражение на Тереза Троти ди Висконти, която сигурно щеше да го прекъсва през цялото време, за да коментира през смях незначителни подробности от своя dolce vita.

Изпитвах толкова силна и неподправена омраза към жена, която още дори не познавах, че това чувство ме плашеше.

Ненавиждах гласа й, русата й коса, светлата й перфектна кожа, сто и осемдесетте сантиметра ръст, стоте сантиметра гръдна обиколка, шейсетте сантиметра талия, деветдесетте сантиметра ханш и трийсет й осмия й номер обувки (данни, които тя ми беше дала, бог знае защо, може би, за да ги предам на Валентино или за да ме подразни), огромното й богатство, яхтата й, Карибите й, старинната й улица в Портофино и устата й, целуваща тази на Нелсън.

Дразнех се много, когато баща ми казваше: „Какво елегантно момиче е Тереза Троти“, или когато списанието ми превъзнасяше стила и красотата й и я наричаше абсолютна героиня на бала, кралица на нощта, звезда измежду звездите, невероятна, зашеметяваща или просто съвършена.

Помощниците на Тестино, които дойдоха да го вземат от хотела, любезно ни направиха място в бусчето сред дифузните чадъри и цветните екрани и към девет сутринта пристигнахме в Ноланд Тауърс, където вече ни чакаше Кара, загърната с дебела самурена наметка, за да ни поздрави с добре дошли в бившата си резиденция.

Беше ужасно студено, но голите клони на дъбовете, покрити с мъх и капки дъжд, сякаш бяха украсени с хиляди малки цветни крушки под плахите лъчи на февруарското слънце, което надничаше между тях.

Видът на импозантната сграда ни зашемети, а крехката фигура на Кара, усмихната, гостоприемна, ни пренесе в една далечна и красива епоха, в която австро-унгарски принцове и руски принцеси са се разхождали из градините на дворците си или са ловували в горите си.

Посрещна ме с дълга, искрена и силна прегръдка. После поздрави Тестино на италиански — език, който говореше перфектно. Заговориха оживено за легендарния подвиг на Тристан Ноланд и паметното му прекосяване на Андите през трийсет и седма на гърба на муле, което умряло от старост, когато пристигнали в Олянтайтамбо.

— Но влезте, моля ви, студено е.

Само за няколко дни къщата беше преобразена като с магическа пръчка от Майкъл Смит. Беше изгубила част от очарователния си декадентски вид, който беше заместен от току-що тапицирани мебели, без следа от прах, по-леки пердета, стратегически подбрани предмети от скъпи антикварни магазини и една подозрителна симетрия там, където преди мебелите бяха разположени самоцелно. Смит се движеше с котешка походка, присвивайки очи, за да открие някакъв анахронизъм или несъгласуваност, а ръцете му непрекъснато местеха порцеланови съдове, ориенталски вази, възглавнички, книги… поставяше цветя тук, столче за крака — там, отваряше и затваряше врати и прозорци и ръководеше персонала в къщата, който през тези дни беше под неговите заповеди, или по-скоро под хипнозата му. Скоро към този танц се присъедини Марио Тестино в търсене на основния елемент на изкуството си: светлината. Определяше местата, където слънцето влизаше под остър ъгъл, осветявайки частиците във въздуха, използваше асистентите си като модели, разтваряше огромните метални чадъри, задействаше светкавицата и пресмяташе необходимия интензитет за блендата на своя „Никон“.

— Прилича на снимачна площадка на холивудски филм — каза развеселено Кара, прескачайки кожите, които някой беше проснал на пода.

И беше права. Липсваше единствено камерата на Джеймс Айвъри, която да обезсмърти сцената. Жалко, че той в момента се намираше в замъка „Паудърхем“ в Южен Ексетър, графство Девън, където снимаше филма, който щеше да му донесе световна слава — „Остатъците от деня“, с Антъни Хопкинс в ролята на Стивънс, най-дисциплинирания иконом на света, и Ема Томпсън в кожата на госпожица Кентън, жертва на потискащата личност на Хопкинс.

— Тереза е горе, довършва прическата и тоалета си — обясни херцогиня Ноланд на сестра ми и на мен, докато ни водеше из дебрите на къщата. — Нелсън излезе да се разходи. Цялата тази суматоха го изнервя. Той обича тишината и спокойствието. Прекарва часове наред в библиотеката и изучава живота и навиците на птиците. Понякога се шегуваме с него, като му казваме, че има патици в главата си.

Придружи думите си със звънък смях, но на мен не ми стана смешно. Сестра ми, която е много възпитана, пресилено се засмя.

Как можеше Кара да се присмива на увлечението на Нелсън? Не съзнаваше ли колко важни са за него белобузите гъски, жеравите и патиците? Не беше ли се възхищавала на мъжа си именно заради безмерната му страст към авантюрата, опасността и несигурността?

В един малък и отдалечен от глъчта салон беше сервирала чай за двама. Помоли сестра ми да ни изчака там за момент, защото трябвало да ми каже нещо много важно, и ме заведе в един ъгъл на полутъмния коридор. Колко е тайнствена — помислих си аз. И колко е абсурдна тази предпазливост, защото щях веднага след това да разкажа на сестра ми тайната на Кара дума по дума, колкото и скандална да беше.

Кара ме изгледа с усмивка, мълчаливо.

— Плашиш ме — казах й аз.

— Трябва да ти споделя една неочаквана новина.

Показа дясната си ръка и аз с изумление видях пръстен с най-огромния брилянт, който някога бях виждала и който сигурно тежеше половин кило. Показваше го с гордост, почти танцувайки от радост, и не можеше да откъсне поглед от съкровището си.

— Томасо ми предложи да се омъжа за него! — поясни тя, като довърши фразата с дълбока въздишка, както би направило едно петнайсетгодишно момиче, което са целунали за първи път.

После отново ме прегърна и аз отвърнах на прегръдката й искрено. Радвах се за нея и за новата й надежда, но в същото време си спомних разтвореното списание, което видях в дома й, със снимката на Томасо Троти и отбелязаното му с маркер име. По същия начин отбелязвахме със сестра ми играчките, които най-много ни харесваха в коледния каталог на „Корте Инглес“.

Помислих си, че скъпата ми приятелка Кара не си губи времето. Беше си поставила за цел да хване милионер и бе успяла да я постигне за рекордно време, само няколко месеца след като бе овдовяла. Каква граблива птица! Каква лисица! Каква златотърсачка беше само!

— Сигурно си мислиш, че съм използвачка.

— Съвсем не!

— Нека ти разкажа историята от началото, за да видиш колко грешиш. Обикновено не ме е грижа за мнението на другите. Но на твоето държа.

Седнахме на една дървена пейка до прозореца. Под нас се виждаха романтичната градина на Ноланд Тауърс и алеята между дъбовете, която водеше до ловния павилион, фонтанът в центъра, гората в дъното, конюшните вдясно и камионите, натоварени с мебели и реквизит за снимките, с цветя и пакети.

Кара се намести удобно, пое си дъх.

— Томасо Троти беше първата ми любов — заяви тя и изчака да види как ще реагирам. — Никой не знае за това.

Разказа ми, че се запознала с него през шейсет и трета, в Чернобио, и нежността и чувствата им били толкова силни, че това ги променило завинаги. През онова лято и през следващите три-четири се криели и се любели под асмите и глициниите, докато майка му не ги заварила да се целуват на кея във вилата им и изпратила сина си да учи в Швейцария. Заявила, че Кара не е добра партия — нямала знатно потекло и име.

— Семейство Троти е родом от Неапол, не знам дали ти е известно. Дядото на Томасо имал малка бакалия близо до пристанището. — Кара се усмихна. — Нямат никакъв крал, нито аристократ в рода си. И точно това е лошото. Колкото по-скромен е произходът, толкова по-лошо. Майките стават по-взискателни към приятелките на синовете си.

В началото получавала тайно писмата му, които той й пращал от пансиона си и в които й обещавал да избяга от заточението си и да отидат заедно в Испания, Гърция или на най-високия връх на Алпите, където никой няма да ги открие.

Писмата обаче били засечени и конфискувани, а Томасо Троти завършил учението си в един университет в Бостън, където срещнал други жени и открил, че има безброй видове любов.

— Майка му беше много доволна, когато се сроди със семейство Висконти от Милано. Сватбата продължи три дни. Бракът им — двайсет и четири години.

— Изглеждаха щастливи.

— И бяха щастливи. Както аз бях щастлива с първия си съпруг, а години след това, с Тристан. Безкрайно щастливи. Това няма нищо общо.

В този момент вратата на салона, където бяхме зарязали сестра ми пред чаша димящ чай, внезапно се отвори и разговорът ни бе прекъснат. Запознах се с края на историята след няколко дни, когато Кара ми изпрати дълго писмо, в което ми описваше всички подробности — как благодарение на телеграмата, която й изпратила братовчедка й Филипа, научила, че Валерия Висконти е починала от инфаркт на миокарда, докато играела любимия си крикет (инфарктът и практикуването на този спорт в действителност нямали нищо общо, но тъй като телеграмата позволявала определен брой думи за стандартна цена, братовчедката Филипа се възползвала от случая, за да навлезе в подробности).

В онзи момент Кара била омъжена за Тристан Ноланд и надзиравала строежа на ловния павилион в стил рококо, който мъжът й издигал, за да увековечи паметта на двамата. Щял да бъде посмъртният му принос — или почти — към семейното наследство и неизличимо доказателство за беглото му преминаване през този живот, след като следите му на алпинист изчезнели от склоновете на Килиманджаро и вече никой нямало да си спомня за подвизите му. Да, била заета, но когато получила неочакваната новина за кончината на Валерия Висконти, чертежите на сградата се изплъзнали от ръцете й и паднали на земята.

От една страна, почувствала облекчение, защото никога не се знаело колко ще живее една италианска милионерка. „Някои са над сто години и все още са жизнени“ — пишеше тя. От друга страна, натъжила се заради липсата на съгласуваност между тази преждевременна смърт и наскоро сключения й брак с херцог Ноланд. Идеята да се омъжи за толкова стар мъж й се била сторила приемлива — можела да се отдаде на друг мъж в продължение на години, без да се налага да се отказва от евентуално бъдеще с Томасо Троти. Според законите на природата и на вероятностите, Тристан Ноланд би трябвало да напусне този свят много преди Валерия Висконти, което щяло да предостави на Кара възможност да спечели отново своята първа любов.

Изглежда, че сред безкрайните видове любов, за които Кара бе споменала, фигурираше и този толкова авантюристичен начин да чакаш търпеливо заекът да изскочи от храстите.

Валерия обаче умряла преди Тристан и в сантименталния живот на Томасо Троти се появила опасна празнина. А е добре известно, че скръбта на вдовеца е силна, но краткотрайна. Кара страдала при мисълта, че ако смъртта не вземе скоро Тристан — който вече бил прехвърлил осемдесетте — друга жена ще заеме мястото й в дома на Томасо.

Провървяло й.

През май 1992, малко преди съдбовната ни среща в Париж, Тристан заболял от гръдна жаба.

Тази болест, заедно с едно старо сърдечно заболяване, астмата, кашлицата и затрудненото дишане, което го измъчвало от известно време, рушели организма му. Започнал да се срива, подобно на каменен великан. Съзнавал, че ако не вземе мерки, накрая ще се превърне в жалък инвалид, бродещ като призрак из коридорите на Ноланд Тауърс.

Наскоро се бил оженил за Кара, жизнерадостна италианка, с трийсет години по-млада от него, и не бил склонен да се откаже от сладостите на този късен брак. Така че се оставил в ръцете на доктор Ник Терит, виден специалист по сърдечносъдови заболявания, който разработвал ново лекарство и се нуждаел от доброволци за клиничното му тестване.

Ноланд бил твърде стар, за да се подложи на подобен експеримент, но благодарение на контактите си и на репутацията си на светска личност накрая успял да влезе в програмата, въпреки риска за живота си, който поемал — най-големия, по-голям и от прочутата му експедиция до Арктика и прекосяването на Андите.

Натъпкал се със силденафил цитрат и установил, също като останалите пациенти на д-р Терит, че макар сърцето му все така да биело едва-едва, мъжествеността му се разбудила от летаргията, на която го било обрекло лошото му здраве. Събуждал се всяка сутрин с щръкнал атрибут, който все едно му намигвал, а от другата страна на съпружеското легло го очаквало топлото тяло на Кара.

За нея това също било една объркваща новост, от която съумяла да се възползва с радост и доволство.

Знаела или предполагала, че петдесетгодишните херцогини като нея одумват зад гърба й привидната немощ на Тристан; че го наричат развалина, изкуфял старец и дори с още по-обидни епитети. Тя не можела да сподели с никого невероятната тайна, но се смеела от сърце на грешните им заключения. Не си спомняла да се е наслаждавала така на секса, както с Ноланд.

Провървяло й — поясни тя — защото една сутрин след акта Нелсън поставил ръка на сърцето си и умрял щастлив. С широка усмивка и красивата гледка на задните части на Кара — последния образ в бурния му живот.

По онова време се навършвали точно три години, откакто Томасо Троти овдовял. Валерия, също като Тристан, умряла от инфаркт на миокарда, макар и предизвикан от различни фактори — тя не експериментирала нито със сулфати, нито с цитрати. При нея било по-скоро наследствено.

Важното в случая е, че най-после съдбата позволила някогашните влюбени да се срещнат отново двайсет и седем години след първия си роман. Вече без майка, която да им попречи, и с много по-ясно бъдеще. С достатъчно опит, за да разпознаят пламъка, който още горял, и общата съдба, от която този път нямало да се откажат за нищо на света.

Както вече поясних, всичко това тя ми разказа в писмо, което ме помоли непременно да изгоря, след като го прочета. Разбира се, изпълних желанието й.

Но да се върнем към онази сутрин в Ноланд Тауърс, когато сестра ми прекъсна разговора ни.

Кара бързо обърна с палец пръстена, така че огромният брилянт остана скрит сред пръстите й, прокашля се деликатно, когато видя сестра ми да излиза от салона, оправи си прическата, опъна тясната си пола и ми отправи последен поглед, с който ме предупреждаваше: „Да не си посмяла да разкажеш това на някого. Поне докато не мине сватбата на Нелсън и Тереза. После ще го оповестим публично. Няма да изчакаме даже да се върнат от сватбеното пътешествие“.

— Не трябва ли да отидем да видим как вървят приготовленията? — попита сестра ми.

Изминахме мълчаливо обратния път до салона, където всичко вече беше готово за посрещането на звездата.

Когато се появихме, добих усещането, че пристигането ни леко наруши драматичното напрежение, което витаеше във въздуха. Всички се обърнаха към вратата, затаили дъх, напрегнати, нащрек, в очакване да видят Тереза Троти да влиза, преобразена в кралица, но за тяхно разочарование се оказахме ние трите. Някой предложи: „Да отидем да я чакаме в подножието на стълбата“, и всички се завтекохме натам като група жалки фигуранти, тръгнали да посрещат богинята.

Тереза Троти се появи като видение, облечена с червената рокля на Валентино, която сякаш плуваше около нея или по-скоро я следваше по стълбата надолу като продължение на ефирната й красота. Забелязах, че беше сплела русата си коса в гръцка плитка, като онези, измислени на Олимп, и че от ушите й висяха два запалени свещника, и че около шията й искряха безбройните диаманти на огърлицата, която — сега разбирах — заслужаваше да бъде охранявана от цяла армия зловещи мълчаливи типове.

Марио Тестино заръкопляска и всички ние, които стояхме като хипнотизирани, последвахме примера му. „Защо, по дяволите, ръкопляскам?“ — запитах се аз, когато дойдох на себе си. И тогава се обърнах към сестра ми и прошепнах на ухото й: „На теб ти стоеше много по-добре“.

— Приличаш на истинска принцеса! — възкликна Тестино с камера в ръце, който беше изкачил три-четири стъпала и бе започнал трескаво да снима. — Не спирай, продължавай да слизаш, красавице! Танцувай с мен, мисля, че се влюбвам в теб!

Поласкана, Тереза се усмихваше, докато слизаше по стълбата, плъзгайки морно ръката си по махагоновия парапет и показвайки от време на време връхчетата на изящните си обувки.

Не знам колко време продължи този спектакъл на свободни танци, в който се впуснаха фотографът и звездата и на който ние, останалите, присъствахме в качеството си на воайори. Следвахме ги из къщата, изкачихме се и слязохме по стотици стъпала, облегнахме се на дивана, запратихме обувките си по полилеите, стоплихме ръцете си на огъня, проснахме визонова наметка пред камината и седнахме на нея, за да пием шампанско направо от бутилката „Моет и Шандон“, изгубили всякакъв свян и благоприличие, косата ни се разпусна и русите кичури се разпиляха по раменете ни, оправиха грима ни няколко пъти, защото устните ни оставяха следи от червило по ръбовете на чашата, а спиралата по миглите ни се слепваше.

— Отлично, превъзходно! — възкликна Тестино и този боен вик беше знак, че първата част на фотосесията е приключила, че е време да сменим тоалета и сценографията. — Къде е херцог Ноланд? — попита фотографът — Трябва да започнем час по-скоро със снимките на двамата.

Кара бе принудена да се намеси.

— Скоро ще дойде — извини го тя. — Излезе рано и обеща да се върне на обяд.

— Но, мадам, това ни оставя много малко часове на светлина! — възрази Тестино.

Един от асистентите му услужливо се намеси и предложи вместо това да направят снимките на Тереза на кон.

— На кон? — Признавам, че гласът ми прозвуча като крясък на чапла. Тереза Троти се обърна с недоволно изражение към мен.

— Какъв пропуск, още не съм ви запознала! — възкликна Кара и като хвана ръката ми и тази на Тереза, ни принуди да ги стиснем. Аз, от своя страна, й представих сестра ми, като се молех на всички светии да не й хрумне да й направи реверанс.

— Nice to please you^[4] — изтърси сестра ми, на която после търпеливо обясних, че се казва Nice to meet you или Pleased to meet you^[5], но никога тъпотията, която преди малко бе излязла от устата й. „Да не мислиш, че съм глупава и че не знам английски?“ — отвърна ми тя през смях.

Тереза Троти беше от хората, които, вместо да ти подадат ръката си, я отпускат в твоята и ти се чудиш какво да правиш с нея, толкова е вяла и безжизнена. Покачена на токчетата си, тя се извисяваше с двайсет-трийсет сантиметра над мен и аз приличах на коленичила нейна поданичка, а тя — на кралицата, която снизходително ме търпи до себе си.

— Ще ми донесеш ли вода, ако обичаш?

Задвижена от някаква странна, по-могъща от волята ми сила, аз изтърчах при масата до дивана и се върнах с чаша студена вода. Тя я изпи и ми се усмихна.

— Благодаря — каза. — Би ли оставила отново чашата на масата?

Каква глупачка бях! Отново й се подчиних и щях да го направя стотици пъти, ако го беше поискала. Бях готова да й закопчая най-горното копче, да разхлабя колана й, да захвана с фиба кичур от косата й или да попия с хартия влагата по челото й. Но не се наложи. За това имаше други хора, които сервилно се въртяха около нея и изпълняваха всичките й желания дори преди да ги изрече.

В мен се настани някаква друга личност — излязлата извън фокуса актриса на Уди Алън, безлична и помръкнала пред ослепителната светлина на звездата. Такова беше въздействието на Тереза Троти.

Запитах се докъде ли се простира тази нейна власт и открих, че стига далече, много далече — аз, която изпитвах огромен респект към благородното изкуство на ездата, да не кажа дълбоко вкоренен страх, неочаквано за самата мен се самопредложих да придържам един рефлектор, качена на кон, докато снимат Тереза, облечена като амазонка и яхнала друг кон.

— Някой умее ли да язди?

— Аз!

— Ти? — попита слисана сестра ми.

— Можеш ли да яздиш след кобилата на Тереза с този рефлектор, да кажем на метър и половина разстояние?

Не се наложи да се преобличам, нито да се преобувам. Вече познавах етикета в Ноланд Тауърс и бях напълнила куфара си с най-хубавите си спортни дрехи. Елегантни, разбира се. Купени от оръжейния магазин, където ме познаваха от малка. Носех панталони от еластично рипсено кадифе, високи ботуши от релефна кожа и много красиво непромокаемо яке, в чийто джоб намерих празна гилза.

Имах навика да събирам празни гилзи отвсякъде. Обожавам мириса на барут, който излъчват, когато са още топли. Взимам ги от земята веднага щом ловецът отвори пушката и ги поднасям към ноздрите си. Вдишвам и усещам уханието на мащерка, на ладан или на мокра пръст, или на влажно жито, смесено с мириса на дима от гилзата. Прекарвахме много следобеди в стрелба по панички на върха на един хълм, засят с лавандула. Баща ми беше невероятен стрелец. Моят герой, когато бях малка. Шампионът печелеше огромни купи и превъзходни бутове шунка на празниците на Девата от Кармен и снимката му излизаше всяка година в местния вестник.

Придвижихме се вкупом до конюшните. Тереза се беше преоблякла като английска амазонка, с вталено сако от туид и бели панталони за езда, които очертаваха красивото й дупе. Това каза Тестино.

На нея й зачислиха бяла кобила, а на мен едно черно чудовище с кървясали очи.

Забелязах, че сестра ми бе започнала да се моли през зъби — дори ми се стори, че носи броеница в джоба си — и й бях благодарна, макар да си помислих, че тази предпазливост е пресилена. Един коняр държеше юздите на коня ми, а друг следеше всяко мое движение.

Защо някое от тези яки и здрави момчета не придържаше рефлектора вместо мен? Мисля, че някой предложи това, но аз възмутено го отхвърлих. Какво ме прихвана? Какво исках да докажа на Тереза или на себе си?

Достатъчно бе да побутна съвсем лекичко това дяволско изчадие, и то мигновено препусна в галоп. Нямаше нищо общо с мудността на скъпата ми стара кобила, която не тичаше, защото нямаше желание за това.

Успях да чуя виковете на сестра ми: „Хвърли рефлектора! Хвани юздите!“. Но тези викове, примесени с тропота на копитата и пръхтенето на коня ми, приличаха на шумоленето на вятъра между дърветата.

Прекосихме светкавично градината, навлязохме в гората от дъбове и букове, минахме през една нива, която стигаше до пълноводна река, препускахме, летяхме, пратих рефлектора по дяволите, забих колене в хълбоците на животното и с викове се помолих на господ да го спре, но това само насърчи коня да ускори лудешкия си бяг по следите на някоя въображаема лисица, невидим заек или глутница ловджийски кучета.

В този момент щеше да е чудесно да прозвучи фонова музика, например някоя композиция на Джон Уилямс, която да се слее с гласа ми и да послужи за въвеждане в кадър на образа на Нелсън Ноланд, който внезапно зае целия екран с орловия си поглед, стисната челюст и опънал здраво юздите на галопиращия си кон.

Нелсън беше чул виковете ми от върха на един хълм и слезе като стрела по склона, застана редом до мен, сграбчи юздата на моето чудовище и успя да го спре, също както би направил Супермен или мистър Дарен сред мълниите и гръмотевиците на някоя буря. Жалко, че в този ден слънцето плахо грееше и сцената не беше толкова драматична, както би била в дъждовен ден.

Вперихме поглед един в друг. Двамата дишахме пресекливо и забелязах, че Нелсън ме разпозна въпреки сгърчените ми лицеви мускули. Премигна, каза: „Но…“, и аз не успях да му дам никакво обяснение, защото се разплаках като малко ужасено момиченце.

— Не плачи, приятелко — помоли ме той смутено.

И тогава направи нещо напълно неочаквано. Наведе се от седлото си към коня ми и ме прегърна.

Аз опрях глава върху дясното му рамо. Миришеше като гилзата в джоба ми — на планина, на диво животно. И беше топло, напрегнато, просмукано с влага. За съжаление, трябва да призная, че намокрих със сополи фланелената му риза.

Тогава чухме зад нас тропота от копитата на други два коня. Конярите бяха тръгнали да ме спасяват.

— Всичко е наред! — успокои ги Нелсън отдалече. — Тя е добре! С мен е!

Не мога да дам повече подробности, защото и днес ми е трудно да различа реалността от фантазията. Мисля, че Ноланд ме успокои с мили думи и ме разсмя, когато престанах да плача.

Двамата слязохме от конете и тръгнахме бавно през една ливада, докато стигнахме до някаква пътека между дърветата. Оттам слязохме до един второстепенен път, същия, който водеше до заведението с короната, герба и лъва, където в деня на погребението на баща му видяхме Нелсън да ридае пред халба бира.

— Може ли да те поканя на чаша липов чай?

— Много смешно.

В крайна сметка двамата седнахме на дървената маса в градината зад къщата, откъдето се виждаше езерото, вързахме конете за едно дърво и Нелсън влезе в заведението и излезе с две димящи чаши.

— Горещ шоколад със захар и канела — обяви той. — Специалитет на заведението.

Така успяхме да успокоим нервите ми — зъбите ми още леко тракаха — както и да се стоплим, защото беше адски студено.

Осведомих го за плачевното състояние, в което щеше да завари къщата си, като се прибере: тълпата, командвана от Тестино, брилянтните идеи за декорация на господин Смит, превърнати в реалност, отчаянието на цветарките и предстоящото пристигане на кетъринга с продоволствията за тази гладна армия. Предупредих го, че го чакат с нетърпение, че вече остават малко часове светлина.

Когато Нелсън поднесе чашата към устните си, забелязах, че носи халка на безименния си пръст.

Направили са го, помислих си, вече са разменили обетите, вече са се сгодили официално. Вече сигурно са определили датата и мястото на сватбата си, поръчали са поканите и са уведомили сватбения агент.

Нелсън забеляза, че разглеждам пръстена. Потърси погледа ми, задържа го за момент, сякаш знаеше какви мисли минават през главата ми, после потърка ръце и попита:

— Как изглежда Тереза?

— Възхитително.

— Значи трябва да отида да я видя.