Джефри Дивър
Приемлива жертва (2)

Четвъртък

Втората част от плана на Еванс не се осъществи, макар че беше на косъм.

Но Кармела, прелестната млада жена, която срещна в един бар наблизо, бе малко по-напориста от необходимото и вероятно кроеше планове да се обзаведе с добре изглеждащ и очевидно работещ американски съпруг.

Както и да е, текилата се намеси здравата и до танца „у нас или у вас“ така и не се стигна.

Вече бе десет сутринта и, както можеше да се очаква, жегата беше изпепеляваща. Климатикът не работеше, но кашлицата на Еванс беше изчезнала.

Диас погледна критично партньора си.

— Изглеждаш ужасно. Хей, знаеш ли, че много от най-популярните романи на Чарлз Дикенс били публикувани първо като поредици и че стилът му е повлиян от модните през викторианската епоха готически романи, но с малко насмешлив нюанс?

— Тръгнеш ли да говориш така, свършено е с теб.

— Смятам да прочета негова книга. Дикенс превеждан ли е на испански?

— Мисля, че да. Не знам.

Еванс отвори дипломатическото куфарче, което бе купил предния ден и му бе добавил тайно отделение. Прибра обработения снощи Шилер в тясното пространство и го затвори. После сложи в куфарчето квитанции, ценоразписи, листа — всичко, което един търговец на книги би взел със себе си на среща с колекционер. Към това добави и Дикенс, увит в найлон на мехурчета. След това провери комуникационното приложение на айпада, който Диас щеше да носи със себе си — щеше да изглежда изключен, но свръхчувствителният микрофон щеше да улови целия разговор между Кучийо и Диас. Системата работеше идеално.

— Добре. — Еванс провери деветмилиметровата си „Берета“ и я пъхна в колана си. — Диверсията е готова, устройството също. Да действаме.

Излязоха на паркинга. Еванс отиде до огромен стар „Мъркюри“ — да, истински „Мъркюри“ с избелял от слънцето кафяв цвят и регистрационен номер, който не можеше да се проследи. Колата на Диас бе синьо-черен „Линкълн“, регистриран на „Колекционерски книги Давила“, който сеньор Давила бързо, почти през сълзи, се беше съгласил да им заеме.

Според неписаните правила в подобни моменти, в началото на мисия, когато единият или и двамата можеха да бъдат мъртви след час, не си пожелаха успех или късмет и не споделиха, че им е било приятно да работят заедно. Естествено, не си стиснаха и ръцете.

— Ще се видим по-късно.

— Si.

Качиха се в колите, запалиха и излязоха от паркинга.

 

 

Докато караше към имението на Кучийо, Алехо Диас мислеше за автобуса.

За хората утре, за туристите, които щяха да бъдат затворени и изгорени живи от този касапин. Спомни си вчерашните думи на П. З. Еванс и си помисли, че тези хора също — за Кучийо — са приемливи жертви.

Внезапно го обзе ярост от онова, което причиняваха подобни типове на страната му. Да, тя беше гореща, прашна, икономически неразвита и живееше вечно в сянката на онова чудовище на север — страната, която мексиканците обичаха и мразеха едновременно.

Но тази страна е нашият дом, помисли си той. А домът, каквито и недостатъци да има, заслужава уважение.

Хора като Алонсо Мария Кучийо се отнасяха към Мексико единствено с презрение.

Разбира се, Диас щеше да скрие дълбоко отвращението си, когато се срещнеше с Кучийо. Той беше просто асистент на книжар; наркобаронът беше поредният богат бизнесмен, обичащ книги.

Ако прецакаше мисията, много хора — включително и самият той — щяха да умрат.

Стигна до имението. Порталът се отвори бавно. Диас спря до скромната предна врата. Мургав набит мъж, който очевидно носеше пистолет, го посрещна любезно и го помоли да застане до една маса в антрето. Друг охранител го обискира внимателно, но цялостно.

После претърсиха куфарчето.

Диас реши, че гледа на операцията с изненадващо безпристрастие, като се имаше предвид, че в следващата минута може да е с куршум в главата.

Безпристрастието изчезна и сърцето му заби лудо, когато мъжът се намръщи и бръкна по-дълбоко в куфарчето.

Господи…

Мъжът изгледа ококорено Диас. После се ухили.

— Това ли е новият айпад? — Извади устройството и го показа на другия охранител.

Диас, който дишаше на пресекулки, кимна и се зачуди дали въпросът не е спукал тъпанчето на Еванс.

— 4-G?

— Ако има сървър.

— Колко гигабайта?

— Трийсет и два — успя да каже мексиканският агент.

— Синът ми има същия. Напълнил го е почти целия. С музикални клипове. — Мъжът прибра айпада в куфарчето и му го върна. Шилер така и не беше открит.

— Нямам много видеоклипове — каза Диас, мъчеше се да овладее дишането си. — Използвам го предимно за работа.

След няколко минути го въведоха в дневната. Той отказа предложената му вода или други напитки. Останал сам, мексиканският агент седна с куфарчето в скута си. Отвори го отново, ловко извади Шилер и го пъхна в пояса си, като разсеяно си помисли, че експлозивът е само на пет сантиметра от пениса му. Отвореният капак го закриваше от любопитни очи или камери, ако имаше такива. После извади Дикенс и затвори куфарчето.

Момент по-късно на пода падна сянка. Диас вдигна очи и видя Кучийо, който вървеше спокойно и безшумно към него.

Ножа. Касапинът на стотици, може би хиляди.

Набитият мъж вървеше към него и се усмихваше. Изглеждаше любезен, макар и малко разсеян.

— Сеньор Аброса — каза той. Това беше името, което му бе казал Давила, когато разговаряха вчера. Диас извади визитка, отпечатана предишния ден. — Добър ден. Драго ми е да се запозная с вас.

— За мен е удоволствие да се запозная с такъв виден клиент на сеньор Давила.

— Как е той? Мислех си, че може да дойде лично.

— Изпраща ви много поздрави. Подготвя се за търг на библии от осемнайсети век.

— Да, да, точно така. Една от малкото книги, които не колекционирам. Което е жалко. Доколкото съм чувал, сюжетът е много завладяващ.

Диас се разсмя.

— Героите също.

— А, Дикенс. — Мъжът взе почтително книгата, махна найлона на мехурчета, огледа тома и го прелисти. — Направо се разтрепервам при мисълта, че самият Дикенс я е държал в ръцете си.

Кучийо беше погълнат от книгата. В очите му се четеше възхита и уважение. Не алчност.

В настъпилата тишина Диас се огледа и забеляза, че къщата е пълна с картини и скулптури. Всички подбрани с вкус и дискретни. Това не беше дом на наркобарон простак. Беше посещавал такива места. Претъпкани с крещящи неща — и обикновено преливащи от красиви оскъдно облечени жени.

И тогава го споходи внезапна и трудна мисъл. Възможно ли беше да са направили грешка? Възможно ли бе този сдържан, културен човек да не е жестокото куче, за което го смятаха? В края на краищата нямаха сигурни доказателства, че Кучийо е наркобаронът, за когото го смятаха мнозина. Това, че е богат, не го правеше автоматично престъпник.

Откъде точно идваше информацията, че е виновен? Доколко достоверна бе тя?

Осъзна, че Кучийо го наблюдава с любопитство.

— Сеньор Аброса, сигурен ли сте, че наистина сте търговец на книги, за какъвто се представяте?

С огромно усилие на волята Диас запази усмивката на лицето си и повдигна учудено вежди.

Мъжът се разсмя.

— Забравихте да попитате за парите.

— А, понякога и аз самият така се унасям по книгите, че наистина забравям, че това е бизнес. Лично аз бих подарявал книги на хората, които ги ценят.

— Обещавам, че няма да кажа на работодателя ви, че съм чул това от вас. — Той бръкна в джоба си и извади дебел плик.

Това са петдесет хиляди долара.

Диас му връчи разписка върху бланка на Давила с подпис „В. Аброса“.

— Благодаря, …? — каза Кучийо и повдигна вежда.

— Виктор. — Диас прибра парите в куфарчето и го затвори. Огледа се. — Домът ви е чудесен. Винаги ми е било любопитно какво представляват къщите в този район.

— Благодаря. Искате ли да го разгледате?

— С удоволствие. И колекцията ви, ако е възможно.

— Разбира се.

Кучийо го разведе из къщата, която, подобно на дневната, беше изпълнена с дискретна елегантност. Имаше снимки на младежи — племенници, които живееха в Мексико Сити и Чиуауа, обясни той. Явно се гордееше с тях.

Диас неволно се запита отново — грешка ли правеха?

— А сега да идем в библиотеката. Надявам се, че като любител на книги ще бъдете впечатлен.

Минаха през кухнята, където Кучийо спря и попита готвачката как е болната й майка. Кимаше, докато тя отговаряше. Каза й да си вземе толкова почивни дни, колкото е необходимо. В очите му се четеше искрено съчувствие.

Грешка…?

Излязоха през задната врата, минаха по пътеката между двете тухлени стени, които пазеха стопанина от снайперисти, и влязоха в библиотеката.

Макар да не беше влюбен в книгите, Диас беше впечатлен. Повече от впечатлен.

Мястото го изуми. Знаеше за размерите му от снимките на дрона, но не си беше представял, че ще е толкова пълно. Навсякъде имаше книги. Сякаш стените бяха направени от тях, като скъпи тухли с различни размери, цветове и текстури.

— Не зная какво да кажа, сър.

Тръгнаха бавно през прохладното помещение и Кучийо заговори за някои от най-важните книги в колекцията.

— Моите големи звезди. — И почна да посочва.

„Баскервилското куче“ от Конан Дойл, „Седемте стълба на мъдростта“ от Т. Е. Лорънс, „Великият Гетсби“ от Ф. Скот Фицджералд, „Зайчето Питър“ от Биатрикс Потър, „Кеят на злото“ от Греъм Грийн, „Малтийският сокол“ от Дашиъл Хамет, „Нощ и ден“ от Вирджиния Улф, „Хобит“ от Дж. Р. Р. Толкин, „Врява и безумство“ от Уилям Фокнър, „Портрет на художника като млад“ от Джеймс Джойс, „В търсене на изгубеното време“ от Марсел Пруст, „Магьосникът от Оз“ от Франк Баум, „Хари Потър и Философският камък“ от Дж. К. Роулинг, „Мостът“ от Харт Крейн, „Спасителят в ръжта“ от Дж. Д. Селинджър, „Тридесет и деветте стъпала“ от Джон Бюкан, „Убийство на игрището за голф“ от Агата Кристи, „Казино Роял“ от Иън Флеминг.

— И наши национални писатели, разбира се — цялата онази стена. Обичам всички книги, но за нас в Мексико е важно да чуваме гласа на нашия народ. — Отиде и посочи няколко. — Салвадор Ново, Хосе Горостиса, Хавиер Вилаурутия и несравнимият Октавио Пас. Когото сте чели, разбира се.

— Разбира се — каза Диас и се замоли Кучийо да не го пита за заглавието на някоя книга на Пас, още по-малко за сюжета или главния герой.

Диас забеляза една книга до мекия фотьойл. Беше поставена във витрина.

— „Одисей“ от Джеймс Джойс. Снощи случайно беше попаднал на заглавието в един сайт за редки книги.

— Това оригиналното издание от двайсет и втора година ли е?

— Да, точно така.

— Струва около сто и петдесет хиляди долара.

Кучийо се усмихна.

— Не. Нищо не струва.

— Нищо?

Кучийо бавно обхвана с жест помещението.

— Цялата колекция не струва нищо.

— Какво искате да кажете?

— Нещо има цена само ако собственикът е склонен да продава. Аз не бих продал нито един том. Повечето колекционери на книги споделят това виждане, за разлика от доста любители на картини, коли и скулптури. — Бизнесменът взе „Малтийският сокол“. — Сигурно се изненадвате, че в колекцията ми има шпионски и детективски романи?

Агентът цитира един факт, за който беше прочел.

— Разбира се, популярната комерсиална литература обикновено е по-ценна от другата.

Надяваше се, че го е запомнил правилно. Явно беше, защото Кучийо кимна.

— Но на мен ми харесват не само като колекционерска ценност, но и като съдържание.

Това вече беше интересно.

— Предполагам, че и на престъплението би могло да се гледа като на един вид изкуство — каза агентът.

Кучийо наклони глава настрани и като че ли се обърка. Сърцето на Диас заби по-бързо.

— Нямам предвид това — каза колекционерът. — А че авторите на криминални и популярни романи често са по-добри занаятчии от така наречените автори на истинска литература. Читателите го знаят. Те оценяват добрия разказ повече, отколкото претенциозните писания. Вземете например книгата, която купих току-що, „Старият антикварен магазин“. Когато започнала да излиза на седмични серии, хората в Ню Йорк и Бостън чакали на пристанищата да пристигне последното издание от Англия. Викали на моряците: „Кажете, Малкия Нел умря ли?“. — Погледна към витрината. — Подозирам, че малко са онези, които са реагирали по същия начин на „Одисей“. Какво мислите вие?

— Напълно споделям мнението ви. — После се намръщи. — Но „Старият антикварен магазин“ не е ли излизал на месечни серии?

Минаха няколко секунди и Кучийо се усмихна.

— Разбира се, прав сте. Не събирам периодични издания и винаги се обърквам.

Тест ли беше това, или допустима грешка?

Не можеше да определи.

Погледна покрай Кучийо и посочи един рафт.

— Онова там Марк Твен ли е?

Когато домакинът се обърна, Диас бързо извади Шилер и го пъхна на лавицата над „Одисей“, близо до фотьойла на наркобарона. Свали ръка точно когато Кучийо се обърна отново към него.

— Не, не е там. Имам обаче няколко негови книги. Чели ли сте „Хъкълбери Фин“?

— Не. Просто зная, че е ценен за колекционери.

— Някои го смятат за най-великия американски роман. Аз го смятам за най-великия роман на Новия свят. В него има уроци и за нас. — Той поклати глава. — А Бог знае, че се нуждаем от уроци в тази наша бедна страна.

Върнаха се в дневната и Диас извади айпада от куфарчето.

— Нека ви покажа някои нови заглавия, с които току-що се сдоби сеньор Давила. — Вероятно П. З. Еванс беше изпитал облекчение, че чува гласа му и научава, че не е бил разкрит и заровен в някой гроб в безмилостната пустиня Сонора. Диас стартира браузъра и влезе в уебсайта. — Ето, имаме…

Но фалшивата му реклама беше прекъсната, защото силен гърмеж стресна всички. Един куршум се бе сплескал в здравото стъкло на близкия прозорец.

— Господи! Какво е това? — възкликна Диас.

— Излезте от стаята, по-далеч от прозорците! Веднага! — Охранителят Хосе замаха към изхода от дневната.

— Те са бронирани — възрази Кучийо.

— Но могат да пробват с бронебойни патрони! Бързо, сър!

Всички се пръснаха.

 

 

На П. З. Еванс рядко му се удаваше възможност да стреля.

Макар че двамата с Диас бяха коментирали евфемистично, че Кучийо може да бъде сполетян от „инцидент“, в действителност инсценирането на естествена смърт беше предпочитаният начин да елиминираш някого. Макар че полицията често подозираше, че смъртта на терорист или престъпник не е случайна, добрият занаятчия би могъл да създаде сравнително достоверен сценарий, за да избегне по-подробно разследване. Падане по стълби, катастрофа, удавяне в басейн.

Но нищо не бе по-забавно от това да извадиш италианския си пистолет с дълга цев и да дръпнеш спусъка.

Намираше се на петдесетина метра от имението, качен на един контейнер за боклук зад луксозен жилищен блок. Нямаше на какво да подпре оръжието, но беше силен — стрелците трябва да имат здрави мускули — и с лекота улучи прозореца, в който се целеше. Имаше добър изглед през прозореца и първия път се прицели там, където не стоеше никой — ако случайно стъклото не беше бронирано. Куршумът обаче се сплеска, без да причини никакви поражения. Еванс изпразни пълнителя, презареди, скочи от контейнера и спринтира към колата, докато страничният портал се отваряше и охраната на Кучийо предпазливо надничаше навън. Еванс стреля още веднъж в стената, за да ги накара да се скрият, после заобиколи от другата страна на имението.

Тук нямаше контейнери, но той се качи на покрива на колата и изстреля още три куршума по прозореца на спалнята на Кучийо.

После скочи и седна зад волана. Секунди по-късно се отдалечаваше.

Вдигнати прозорци, пуснат на пълна мощност климатик. Дори да имаше плесен, беше склонен да рискува. Потеше се така, сякаш е прекарал цял час в сауна.

 

 

След като стрелецът изчезна и спокойствието — относителното спокойствие — се възстанови, Кучийо направи нещо, което изуми Алехо Диас.

Нареди на шефа на охраната си да се обади на полицията.

Един наркобарон едва ли би направил подобно нещо. Човек би си помислил, че той ще държи да привлича колкото се може по-малко внимание към себе си — и да има колкото се може по-малко контакт с властите.

Но когато след двайсет минути пристигна капитан от полицията на Ермосильо с четирима униформени полицаи, Кучийо беше мрачен и гневен.

— За пореден път станах мишена! Хората не могат да приемат, че съм просто бизнесмен. Смятат, че щом съм успял, съм престъпник и затова заслужавам да бъда застрелян. Не е честно! Скъсваш се от работа, отговорен си, даваш на страната и на града си… и въпреки това всички мислят най-лошото за теб!

Полицията проведе кратко разследване, но стрелецът, естествено, отдавна беше изчезнал. И никой не беше видял нищо — всички вътре бяха избягали в кабинета, спалнята или тоалетната, както им беше наредил шефът на охраната.

— Боя се, че не видях много, направо нищо — каза Диас. — Лежах на пода и се криех. — И сви рамене, сякаш се срамуваше от страхливостта си.

Полицаят кимна и си записа думите му. Не му повярва, но и не го накара да е по-подробен — в Мексико бяха свикнали със свидетели, които „не са видели много, направо нищо“.

Полицията си замина и Кучийо, който вече не беше гневен, а отново се бе разсеял, се сбогува с Диас.

— Точно сега не съм в настроение за книгите на сеньор Давила — каза той и кимна към айпада. Каза, че по-късно ще погледне сайта.

— Разбира се. И благодаря, сър.

— Няма за какво.

Диас си тръгна. Чувстваше се по-разколебан от всякога.

„Скъсваш се от работа, отговорен си, даваш на страната и на града си… и въпреки това всички мислят най-лошото за теб…“

Господи, наистина ли беше наркобарон главорез, или щедър бизнесмен?

И независимо дали Кучийо беше виновен, или невинен, Диас осъзна, че изпитва вина при мисълта, че преди малко е заложил бомба, която ще отнеме живота на човек, когато той е най-уязвим и се занимава с нещо, което обича и в което намира утеха — четене на книга.

 

 

След час Кучийо седеше в кабинета си, със спуснати щори над бронираните прозорци. И въпреки атаката изпитваше облекчение.

Всъщност изпитваше облекчение поради атаката.

Беше си мислил, че слуховете от последните няколко дни, късчетата информация се отнасят за някакъв брилянтен и гаден план за покушение — план, който не би могъл да предвиди. А вместо това се оказа проста стрелба, провалена от бронираните стъкла. Убиецът несъмнено вече беше напуснал района.

Хосе почука и влезе.

— Сър, мисля, че имаме следа за атаката. Говорих с Кармела от „Руби“. Снощи е прекарала доста време с някакъв американец. Казал, че бил бизнесмен. Напил се и наговорил неща, които й се видели странни. Чула за стрелбата и ми се обади.

— Кармела — ухили се Кучийо. Тя беше прекрасна, макар и малко неуравновесена млада жена, която засега можеше да се оправи благодарение на външния си вид, но щеше да загази, ако не си намери скоро съпруг. Не че Кучийо желаеше това да се случи час по-скоро — все пак спеше от време на време с нея. Тя беше много, много талантлива. — И какво за този американец?

— Разпитвал я за квартала. За къщите. Дали наблизо има хотели, макар че преди това казал, че е отседнал недалеч от бара.

Макар в Ермосильо да имаше доста забележителности, имението на Кучийо се намираше в обикновен жилищен район, който с нищо не привличаше бизнесмени и туристи.

— Хотел — замислено каза Кучийо. — За позиция за стрелба ли?

— Точно това се питам и аз. Взех данните за кредитната му карта от бара и я проверих. Чакам още информация, но вече знаем със сигурност, че самоличността му е фалшива.

— Значи е агент. Но за кого работи? За наркокартел на север от границата? Наемен убиец от Тексас, нает от Синалоа?… Човек на американското правителство?

— Надявам се скоро да науча повече, сър.

— Благодаря.

Кучийо стана и тръгна към библиотеката, понесъл Дикенс. Изведнъж спря.

— Хосе?

— Сър?

— Искам да промениш плановете ни с автобуса.

— Да, сър?

— Знам, че казах, че в петък искам всички пътници в автобуси в Сонора да бъдат в безопасност, че тук нищо няма да им се случи.

— Да, казах на хората да очакват атака, докато той не премине границата със Синалоа.

— Искам сега да им кажеш да ударят някой автобус тук утре сутринта.

— В Сонора?

— Точно така. Който и да е зад това, трябва да разбере, че няма да позволя да ме заплашват. Всеки опит за покушение срещу мен ще доведе до последствия.

— Да, сър.

Кучийо се вгледа в охранителя си.

— Мислиш, че не бива да го правя, нали? — Той окуражаваше работещите за него да изразяват мненията си, дори — особено — ако са различни.

— Честно казано, сър, не и туристически автобус. Не и цивилни. Мисля, че това ще ни се отрази лошо.

— Не съм съгласен — спокойно отвърна Кучийо. — Трябва ясно да заявим позицията си.

— Разбира се, сър, щом така искате.

— Да, така искам. — Но секунда по-късно се намръщи. — Чакай малко. Има нещо в думите ти.

Охранителят погледна шефа си.

— Когато хората ти атакуват автобуса, свали жените и децата, преди да го подпалят. Изгори само мъжете.

— Да, сър.

Кучийо смяташе решението си за проява на слабост. Но Хосе беше прав. Новата реалност бе, че понякога трябва да вземеш предвид общественото мнение.

 

 

В осем вечерта Кучийо получи обаждане в библиотеката.

Остана доволен от онова, което чу. Един от хората му обясни, че стрелците са на позиция и утре сутринта ще нападнат голям автобус, пътуващ по Магистрала 26 на запад към Баха де Кино. Щяха да спрат машината, да оставят мъжете вътре, да залостят вратите, да залеят автобуса с бензин и да застрелят всеки, който се опита да изскочи през прозорците. Свързочникът на отряда щял да се обади на медиите, за да е сигурно, че ще са на място да заснемат всичко преди огънят да угасне.

Кучийо благодари и затвори. С нетърпение очакваше да види тези новини.

Надяваше се, че мъжът, който бе стрелял по него, също ще гледа новините и ще се почувства отговорен за болката, която щяха да изпитат жертвите.

Погледна нагоре и случайно забеляза, че една книга не е на мястото си.

Намираше се на лавицата над „Одисей“.

Стана и погледна коженото гръбче. „Разбойници“. Как бе възможно Шилер да се е оказал тук? Не обичаше безпорядъка във всеки му вид, особено в колекцията си. Сигурно бе работа на някоя прислужница. Тъкмо сваляше книгата от лавицата, когато вратата се отвори с трясък.

— Сър!

— Какво? — Той бързо се обърна към Хосе.

— Мисля, че тук има бомба! Онзи мъж с книгите, човекът на Давила — било е инсценировка. Той работи с американеца!

Погледът му първо се насочи към Дикенс, но не, беше прелистил целия том и в него нямаше експлозив. Убийците просто бяха използвали книгата като стръв, за да получат достъп до имението.

После погледна книгата в ръцете си. Шилер.

— Какво има, сър?

— Тази книга… Не й е мястото тук. Аброса! Той я е сложил, докато го развеждах. — Кучийо осъзна, че книгата наистина е по-тежка, отколкото би трябвало да бъде за размерите си.

— Пуснете я! Бягайте!

— Не! Книгите! — Той погледна към рафтовете.

22 000 тома…

— Може всеки момент да избухне.

Кучийо понечи да остави книгата, но се поколеба.

— Не мога да го направя! Дръпни се, Хосе! — И все още с бомбата в ръце изтича навън, следван от верния си телохранител. Щом се озоваха в градината, Кучийо запрати Шилер колкото се може по-надалеч. Двамата се хвърлиха на земята зад едната тухлена стена.

Експлозия не последва.

Кучийо надникна над стената и видя, че книгата е отворена. Съдържанието й — електроника и пластичният експлозив, приличащ на буца пластилин — се беше изсипало навън.

— Господи, Господи…

— Моля ви, сър. Влезте вътре!

Втурнаха се в къщата и наредиха на хората да стоят далеч от страната, от която се намираше градината. Хосе се обади на човека, когото използваха за правенето на техните бомби. Той щеше да се погрижи да обезвреди устройството или да се отърве по някакъв друг начин от него.

Кучийо си наля половин чаша скоч и попита:

— Как разбра?

— Получих информацията за американеца от бара, който е пил с Кармела. Открих, че се е обаждал на търговеца на книги. И е използвал кредитната си карта да купи електроника в града — същата, която се използва за самоделни бомби.

— Да, да. Разбирам. Заплашили са Давила и са го принудили да им помогне. Или са го купили. Знаеш ли, подозирах онзи Аброса. За момент ми се стори подозрителен. После обаче реших, че се лъжа. — „Защото толкова много исках Дикенс.“ — Оценявам какво направи, Хосе. Чудесна работа. Искаш ли да пийнеш?

— Не, сър, благодаря.

Все така спокоен, Кучийо сбърчи чело.

— Като се има предвид как се опита да ни убие американецът и как едва не унищожи една безценна колекция, какво ще кажеш, ако кажем на хората ни на магистралата да не свалят жените и децата от автобуса, преди да го подпалят?

Хосе се усмихна.

— Мисля, че това е отлично предложение, сър. Ще се обадя на екипа.

 

 

След няколко часа бомбата беше прибрана в стоманен контейнер и отнесена. Инженерът обясни, че Кучийо неволно сам я е обезвредил. При паническото хвърляне жиците се отделили от детонатора и я направили безобидна.

Кучийо се бе забавлявал, докато гледаше робота сапьор — по същия начин, по който се забавляваше, когато посещаваше завода за автомобилни части и фабриките за синтетичен наркотик. Обичаше да гледа как работят технологиите. Винаги бе искал „Кодекс Лестър“ — ръкописа на Леонардо, в който изследователят бе размишлявал върху механиката и науката. Преди няколко години Бил Гейтс беше платил трийсет милиона за него. Кучийо с лекота можеше да си позволи подобна сума, но ръкописът не се продаваше. Пък и подобна покупка щеше да събуди интереса към него, а човек, измъчвал до смърт стотици и — в проява на милост — застрелял безболезнено може би хиляда, не иска да вижда твърде много очи, обърнати в негова посока.

Прекара остатъка от вечерта в телефонни разговори с партньори, като се опитваше да научи повече подробности за двамата атентатори и евентуалните им помощници, но нямаше друга информация. Утре щеше да научи повече. Беше почти полунощ, когато седна на скромна вечеря от пиле на грил и боб с доматен сос.

Докато се хранеше и отпиваше от отличното каберне, се почувства спокоен и странно доволен въпреки ужаса от онова, което можеше да се случи днес. Нито той, нито някой от хората му беше пострадал при нападението. Неговите 22 000 тома също бяха в безопасност.

Освен това имаше приятни проекти на хоризонта — да убие Давила, разбира се. И да научи името на човека, представил се като Аброса, както и на стрелеца; сега си даваше сметка, че стрелбата е била доста тромава тактика за отвличане на вниманието. Вероятно беше американецът. Тези двамата нямаше да умрат бързо като търговеца на книги. Те бяха унищожили оригинален Фридрих Шилер (макар и трети отпечатък с повредено от вода гръбче). Кучийо щеше да остане верен на прякора си и щеше да изпробва лично ножа си върху тях — в специалната си стая за разпити в мазето под библиотеката.

И най-хубавото — очакваше с нетърпение изгарянето на автобуса с десетките пищящи пътници в него.