Джефри Дивър
Приемлива жертва (1)

Сряда

Бяха се срещнали за първи път снощи и сега, в късната сутрин, най-сетне започнаха леко да се отпускат, да се доверяват един на друг. Почти да се доверяват един на друг.

Така стоят нещата, когато имаш напълно непознат за партньор в мисия да убиваш.

— Винаги ли е толкова горещо? — попита П. З. Еванс, присвил болезнено очи от яркото слънце. Тъмните стъкла на очилата му „Рей-Бан“ бяха безполезни.

— Не.

— Слава богу.

— Обикновено е по-горещо — отвърна Алехо Диас със сочния си акцент.

— Майтапиш се.

Беше май и температурата бе към 35 градуса. Намираха се на Сарагоса Плаза. Живописният площад се доминираше от статуя на двама строго изглеждащи мъже, за които Еванс беше научил, че са генерали. Имаше и катедрала.

А също и слънце… като лумнал бензин.

Еванс беше долетял в Ермосильо от Вашингтон, където живееше, когато не беше на път. В столицата — тоест в столицата на държавата на север — температурата достигаше приятните 23 градуса.

— Лятото може и да е топло — призна Диас.

— Топло? — иронично повтори Еванс.

— Но пък, от друга страна… Ходил ли си в Аризона?

— Веднъж играх голф в Скотсдейл.

— Е, Скотсдейл е на стотици километри северно оттук. Помисли си. Намираме се насред пустинята. Трябва да е горещо. Какво очакваш?

— Изиграх само шест рунда — каза Еванс.

— Какво?

— В Аризона. Издържах само шест рунда… Мислех си, че ще умра. А започнахме в седем сутринта. Играеш ли голф?

— Аз? Да не си луд? Тук е прекалено горещо. — Диас се усмихна.

Еванс отпиваше кола от бутилка, чието гърло беше почистил старателно с мокра кърпичка. Твърдеше се, че столицата на Сонора Ермосильо е единственият град в Мексико, който обработва водата си, което означаваше, че ледът, в който бяха поставени бутилките, вероятно е безопасен.

Вероятно.

Отново избърса врата и устата си. Искаше му се да беше взел един малък „Джак Даниелс“, за да го използва като почистващ препарат. Мокрите кърпички имаха гаден вкус.

Диас пък пиеше кафе, към което беше добавил три или четири бучки захар. Горещо кафе, не с лед. Главата на Еванс не можеше да побере това. Макар да беше пристрастен към „Старбъкс“ у дома и да пиеше кафе във всяка страна от Третия свят, която бе посещавал (не можеш да пипнеш дизентерия от преварена вода), не беше докоснал кафе в Ермосильо. Не му пукаше дали никога повече няма да докосне гореща напитка. Потта се стичаше на струйки под мишниците, по слепоочията и по чатала му. Беше готов да се закълне, че и ушите му се потят.

Двамата се огледаха — ученици, тръгнали на училище, бизнесмени, запътили се към офиси или срещи. Нямаше пазаруващи — още беше прекалено рано за пазар, но тук-там се виждаше по някоя майка, бутаща детска количка. Мъжете, които не бяха с костюми, носеха джинси, ботуши и бродирани ризи. Еванс беше научил, че каубойската култура е доста популярна в Сонора. Навсякъде имаше пикапи, все стари американски коли.

Двамата мъже смътно си приличаха. На по трийсет и няколко, стегнати, атлетични, с кръгли лица; това на Диас имаше белези от шарка, но си оставаше грубовато красиво, намекваше за индианска жилка в кръвта му. И двамата бяха тъмнокоси. Разбира се, лицето на Еванс беше по-гладко, по-светло, леко несиметрично, с не толкова скосени очи. Но иначе също беше красиво — по начин, който би допаднал на жени, склонни да поемат риск.

Двамата бяха по джинси, маратонки и разкопчани ризи с къси ръкави, които биха могли да скрият оръжията им, но днес бяха невъоръжени.

Засега нямаше причина някой да им желае злото.

Това щеше да се промени.

Наблизо минаха някакви туристи. Ермосильо беше спирка за хората, пътуващи от САЩ към западния бряг на Сонора. Много коли, много автобуси.

Автобуси…

Еванс сниши глас, макар че наблизо нямаше други хора.

— Тази сутрин говори ли с твоя човек, Ал?

При първата среща се беше опитал да съкрати името на мексиканския агент, за да види как ще реагира, дали ще се ядоса, ще заеме отбранителна позиция или ще отвърне враждебно. Но той само се беше разсмял. „Можеш да ме наричаш Ал“ — бе казал, цитирайки песента на Пол Саймън. Така тестът се превърна в майтап и Еванс реши, че този тип може и да му хареса. Чувството за хумор също допринасяше за доверието. Много работещи под прикритие хора си мислят, че като кажеш „майната му“ и пускаш шеги за жените, ще изградиш доверие. Не. Важно е чувството за хумор.

— Si. И от това, което каза… Май работата ни няма да е лесна. — Махна капачката на чашката си кафе и духна, за да го охлади, което Еванс намери за много смешно. — Охраната му е много сериозна. Телохранителят му Хосе, много е добър, винаги е с него. И се говори, че знаят, че се крои нещо.

— Какво? — Еванс се намръщи. — Изтичане ли?

Този път Диас намери това за смешно.

— О, винаги има изтичане. Всяко яйце в Мексико е пукнато. Не знаят точно за нас, но той е чул, че някой е дошъл да го убива. О, si, чул е.

Въпросният „той“ беше Алонсо Мария Карийо, по-известен като Кучийо — Ножа на испански. Имаше известни спорове откъде е дошъл прякорът. Едва ли защото убиваше противниците с нож — никога не бе арестуван за насилие… всъщност никога не бе арестуван за каквото и да било престъпление. Най-вероятно си беше спечелил прякора заради блестящия си ум. Остър като Cuchillo. Смяташе се, че той е човекът зад един от картелите в мексиканския щат Сонора, който освен че граничеше със Синалоа, беше дом на по-големите наркобанди. Но макар и малък, картелът Ермосильо беше един от най-смъртоносните, отговорен за смъртта на хиляда или повече души… и за производството на тонове наркотици — не само кокаин, но и на коварните метамфетамини, които сега бяха хит и носеха най-големите печалби в търговията с наркотици.

Но въпреки това Кучийо беше достатъчно хитър, за да избегне преследване. Картелът се ръководеше от други хора, за които властите бяха сигурни, че са подставени лица. За света Кучийо беше иновативен бизнесмен и филантроп. Завършил Калифорнийския университет в Лос Анджелис, с дипломи по бизнес и английска литература. Привидно беше натрупал богатството си чрез напълно законни компании, за които се знаеше, че се отнасят добре към служителите си, имат отговорно отношение към околната среда и спазват финансова дисциплина.

Така че нямаше как да го изправят пред съда по обичайния начин. Затова беше и тази съвместна операция на Алехо Диас и П. З. Еванс — операция, която между другото не съществуваше, ако случайно повдигнете въпроса във Вашингтон или Мексико Сити.

— Значи подозира, че някой го е взел на мушка — каза Еванс. — Това означава, че ще ни трябва диверсия. Отклоняване на вниманието. Да го накараме да гледа другаде, за да не се сети какво всъщност кроим.

— Да, да, точно така. Поне една диверсия. Може би две. Но имаме и друг проблем. Не можем да го накараме да излезе на открито.

— Защо?

— Моят човек казва, че ще остане в имението си следващата седмица. Или по-дълго. Докато не реши, че е в безопасност.

— Мамка му — изсумтя Еванс.

Мисията им беше обвързана със стриктен краен срок. Имаше информация, че Кучийо възнамерява да атакува туристически автобус. Щели да го спрат, да залостят вратите му и да го подпалят. Атаката трябваше да се извърши след два дни, в петък, точно една година след като мексиканският президент беше обявил поредната си война срещу картелите. Но точно тук докладът свършваше — вероятно с живота на информатора. Затова беше невъзможно да се определи кой точно автобус ще бъде мишената — всеки ден по различни маршрути пътуваха стотици автобуси на десетки компании, повечето от които не искаха да гонят клиентите си, като прекратят услугите си или сътрудничат на властите. (При подготовката си за мисията Еванс бе проучил автобусните компании и бе забелязал сходство в рекламите им — всички бяха вариации на „В Мексико е безопасно!“.)

Но въпреки че не знаеха конкретния автобус, Диас и Еванс бяха открили начин да осуетят атаката. Най-големите картели в Синалоа и Сонора се отказваха от насилието. Беше много лоша — и много опасна за здравето — реклама да убиваш туристи, дори случайно. Една преднамерена атака срещу невинни, особено американци, можеше да превърне живота на наркобароните в истински ад. Никой противник или някой в собствената му организация нямаше да предизвика директно Кучийо, но агентите бяха научили, че ако той случайно бъде сполетян от неочакван инцидент, подчинените му няма да продължат с атаката.

Но ако Кучийо беше решил да се крие в имението си, докато автобусът не се превърне в овъглена черупка, човекът на Диас беше прав — работата им нямаше да е лесна. Разузнавателните дронове бяха открили, че къщата се намира в имот с площ два хектара, заобиколен от висока стена, увенчана с бодлива тел, по която течеше ток; самият двор беше пълен с детектори и се наблюдаваше от камери. Снайпер нямаше да свърши работа, защото всички сгради — голямата къща, отделната библиотека и гаражът — имаха дебели бронирани стъкла. И пътеките между тях бяха скрити от удобните за стрелба места.

Докато седяха и се пържеха на слънцето, Еванс се запита дали с повишаването на температурата мисълта не започва да тече по-бавно. Сети се овесена каша, димяща и полутечна.

Избърса челото си, отпи глътка кола и попита за още подробности за професионалния и личния живот на Кучийо. Диас разполагаше с доста информация — Кучийо беше разследван вече цяла година. Еванс закима, докато попиваше всичко. Той беше добър тактик в Специалните части; беше добър тактик и в сегашната си работа. Допи колата си. Третата за деня.

А беше едва десет без петнайсет сутринта.

— Кажи ми за слабите му места.

— Кучийо? Той няма слаби места.

— Как така? Всеки си има слаби места. Наркотици, жени, мъже? Алкохол? Хазарт?

Слабостта беше много ефективно средство в работата на Еванс, също като куршумите и пластичния експлозив. Всъщност обикновено беше дори по-ефективно.

Диас добави още една бучка захар в чашата си, макар че от кафето му не бе останало почти нищо, и започна да бърка усилено. Описваше осморки. Накрая отпи и вдигна очи.

— Може би има едно нещо.

— Какво?

— Книгите — каза мексиканският агент. — Книгите може да са негова слабост.

 

 

Тази майска вечер времето във Вашингтон беше приятно, така че Питър Билингс си избра един „Старбъкс“ с открита веранда, защото… защо пък не?

Това беше юпи районът, ако все още имаше юпита. Бащата на Питър казваше, че навремето бил юпи. Мамка му, това трябваше да е било много отдавна.

Билингс пиеше обикновено кафе — черно, без алкохол, мляко на пяна или други префърцунени добавки; тайно смяташе, че хората ги поръчват, защото просто им харесва да чуват как звучат названията им.

Освен това си беше поръчал кифла, която бе пълна с калории, но на него не му пукаше. Пък и без това щеше да изяде само половината. У дома в Бетесда жена му щеше да му поднесе диетична вечеря.

Билингс харесваше „Старбъкс“, защото в „Старбъкс“ можеш да разчиташ, че си невидим. Служители, пишещи резюмета, които шефовете им не бива да виждат, съпруги и съпрузи, пишещи имейли на любовниците си.

И правителствени агенти, срещащи се по въпроси, които са… ами, деликатни.

„Старбъкс“ беше за предпочитане и заради парните кафемашини, които вдигаха страшен шум и можеха да заглушат разговора, ако си вътре; ако пък си отвън, за това се грижеше трафикът. Поне тук, на улиците на Вашингтон.

Отхапа от кифлата и изтупа трохите от тъмносиния си костюм и светлосинята вратовръзка.

В следващия момент срещу него седна мъж. Той също си беше взел кафе, но здравата подправено — бадеми или лешници, бита сметана, поръсен шоколад. „Прилича на невестулка“, помисли си Билингс. Когато си прехвърлил трийсетте и някой те поглежда и първото, което му идва на ума, е невестулка, не е зле да помислиш за външния си вид. Например да качиш малко килограми.

Да хапнеш кифла.

— Добър вечер — каза Билингс на Харис.

Харис кимна и облиза сметаната от върха на картонената чашка. Билингс намери това за отвратително — този пъргав, невестулков език.

— Намираме се в момента на решаване.

— Да.

— Човекът ти е долу на юг.

— Адам.

Съвсем нормално кодово име за наемния агент на Харис в Ермосильо, който в момента беше по петите на Алонсо Мария Карийо, известен като Кучийо. Разбира се, Харис нямаше да му каже истинското име. Шумният трафик по улиците на Вашингтон е като машините за капучино — само шумен. Той маскира, но не заличава, а Харис и Билингс много добре знаеха, че има звукови инженери, способни да извличат думи от какофонията с прецизността на колибри, увиснало да пие нектар от някое цвете.

— Комуникацията добра ли е? — почти прошепна Билингс.

Отговор не последва. Разбира се, че комуникацията ще е добра. Харис и хората му бяха най-добрите. Не беше нужно дори да му кима.

Билингс искаше да отхапе още от кифлата, но по някаква причина не желаеше да го направи пред човек, който беше убил най-малко десет души, поне според неписаното му резюме. Самият Билингс бе убил доста хора непряко, но лице в лице? Само една катерица. При това случайно. Той сниши глас още повече.

— Установил ли е контакт с ВЛ?

Въпросното лице.

Кучийо.

— Не. Извършва приготовления. От разстояние.

— Значи не е видял, да кажем, оръжия или продукция в имението?

— Не. Стоят далеч. Адам и партньорът му от ДФ. — Харис продължи: — Цялото наблюдение се извършва чрез дрон.

Което Билингс беше виждал. И което не помагаше.

Умълчаха се, докато двойката на съседната маса ставаше и вземаше пазарските си торби.

Билингс си напомни да е малко по-завоалиран с въпросите. Харис беше на път да стане любопитен. А това нямаше да е добре. Билингс не беше готов да споделя какво го тревожи през последните няколко часа, откакто бе пристигнала новата оценка на разузнаването — че той и отделът му може да са били наети да убият погрешния човек.

Вече имаше известни съмнения, че Кучийо наистина е начело на картела Ермосильо.

Прихванатата информация, която бе свързана с пратки наркотици от картела, всъщност се отнасяше за законни продукти от фабриките на Кучийо, предназначени за американски компании. Огромният депозит в една от сметките му на Кайманите беше абсолютно законен — не пералня на пари, както се смяташе отначало — и идваше от продажбата на ранчото му в Тексас. А смъртта на един доставчик на наркотици, за която бяха сигурни, че е поръчана от Кучийо, се оказа истинска автомобилна катастрофа с участието на пиян шофьор. Много от другите данни, въз основа на които бяха наредили елиминирането му, си оставаха съмнителни.

Билингс се беше надявал, че в Сонора Адам ще види нещо, което да потвърди тезата им, че Кучийо ръководи картела.

Но явно това не беше станало.

Харис отново близна сметаната. Покрай нея забърса и малко поръсен шоколад.

Билингс отново го погледна. Да, приличаше на невестулка, но не беше задължително това да е обида. В края на краищата коварната невестулка и благородният вълк не се различават особено, поне когато душат за жертва.

— Е, да кажа ли на Адам да действа? — направо попита Харис.

Билингс отхапа от кифлата. Трябваше да спаси живота на пътниците в автобуса… и да мисли за кариерата си. Обмисли въпроса, докато изтръскваше трохите. Беше учил право в Чикагския университет, където до голяма степен бе разработена теорията за цената и ползата. Теорията бе следната: балансираш цената на предотвратяването на грешка срещу вероятността тя да се случи и тежестта на последствията, ако се случи.

За елиминирането на Кучийо Билингс бе обмислил две възможности. Сценарий 1: Адам убива Кучийо. Ако той не е главатарят на картела и е невинен, атаката срещу автобуса се случва, защото зад нея е някой друг. Ако е виновен, инцидентът с автобуса не се случва и няма други инциденти в бъдеще. Сценарий 2: Адам не действа. Ако Кучийо е невинен, инцидентът с автобуса се случва. Ако е виновен, инцидентът се случва и ще има още подобни инциденти в бъдеще.

С други думи, суровите числа казваха да се действа дори Кучийо да е невинен.

Но очевидният недостатък беше, че в този случай Билингс щеше да бъде разпнат… ако той, Харис и Адам бъдат открити.

Хрумна му очевидно решение.

О, при това добро решение. Той дояде кифлата си и каза:

— Да, Адам получава зелена светлина. Но има една подробност.

— Каква?

— Кажи му каквото и да прави, всички следи да бъдат заличени. Напълно. Така че нищо да не бъде проследено дотук. Абсолютно нищо.

Харис, който много приличаше на кръстоска между вълк и невестулка, кимна и изсмука остатъка от сметаната.

— Няма проблем с това.

 

 

Диас и Еванс бяха в апартамента в една приятна част на Ермосильо — апартамент, който се плащаше от компания, собственост на компания, чиято централа беше пощенска кутия в Северна Вирджиния. Еванс осигуряваше не само техническата експертиза, но и повечето от парите. Беше се пошегувал, че това е най-малкото, което може да направи, като се има предвид, че именно Америка осигурява повечето оръжия за картелите — в Мексико на практика беше невъзможно да си купиш или да притежаваш законно оръжие.

Вече беше почти пет следобед и Еванс четеше криптиран имейл от Щатите, който беше получил току-що.

Вдигна очи и каза:

— Това е. Получихме зелена светлина.

Диас се усмихна.

— Добре. Искам кучия син да иде в ада.

И се захванаха отново да преравят информацията, събрана за живота на Кучийо — предприятията, съдружниците и служителите му, домакинство, приятели и любовници, ресторантите и баровете, в които прекарваше повечето си вечери, какво купува, какво сваля от интернет, какви компютърни програми използва, какво обича да слуша, какво яде и какво пие. Информацията беше обемиста — службите за сигурност тук и в Щатите я бяха събирали месеци наред.

И да, голяма част от нея бе свързана с книги.

Слабости…

— Чуй това, Ал. Миналата година е купил книги за повече от милион долара.

— Искаш да кажеш песо.

— Искам да кажа долари. Хей, ти ли намали климатика? — Еванс беше забелязал, че следобедната жега нахлува в апартамента като бавен, потискащ прилив.

— Само мъничко — каза Диас. — Климатиците не са здравословни.

— Ниската температура не ти докарва настинка — педантично рече Еванс.

— Знам. Имам предвид плесента.

— Какво?

— Плесента в тръбите. Опасна е. Исках да кажа, че това не е здравословно.

О. Еванс обмисли довода му. Кашляше доста, откакто беше пристигнал. Взе още една кола, избърса гърлото и отпи. Изплю вкуса на мократа кърпичка. Изкашля се. Намали климатика още малко.

— Свиква се с жегата.

— Невъзможно. В Мексико имате ли думи за зима, пролет и есен?

— Ха, много смешно.

Отново се заеха със събраната информация. Разполагаха с данни не само за кредитните карти, но и за застраховките на книгите, които никак не бяха малко. Някои книги бяха единствени по рода си и струваха десетки хиляди. И като че ли всички бяха първи издания.

— И виж тук — обади се Диас. — Никога не ги продава. Само купува.

Наистина беше така. Нямаше документи за продажба, в данъчните декларации не се посочваха пари, спечелени от продажбата на ценни книжа във формата на книги. Обектът запазваше всичко, което купуваше.

Значи искаше да са около него. Жадуваше за тях. Имаше нужда от тях.

Много хора от наркокартелите бяха пристрастени към собствената си продукция; изглежда, че това не се отнасяше за Кучийо. Но въпреки това и той беше пристрастен.

Но как да използват това?

Еванс се загледа в списъка. Както винаги, започнаха да се оформят идеи.

— Виж това, Ал. Миналата седмица е купил книга, подписана от Дикенс. „Старият антикварен магазин“. Цената е шейсет хиляди. Да, долара.

— За една книга? — изуми се мексиканският агент.

— При това на старо — посочи Еванс. — Трябва да пристигне след един-два дни. — Замисли се за малко, после кимна. — Имам идея. Мисля, че може да се получи… Ще се свържем с този човек… — Той намери името в разпечатката. — Със сеньор Давила. Явно е основният доставчик на книги на Кучийо. Ще му кажем, че го подозираме в пране на пари.

— Сигурно пере.

— И той ще опикае гащите. Ще си помисли, че ако го обявим, Кучийо ще… — Еванс прокара показалец през гърлото си.

— Това правите ли го в Америка?

— Кое?

— Това с пръста през гърлото. Виждал съм го само в лоши филми. С Лаурел и Харди.

— Кои? — попита Еванс.

Алехо Диас сви рамене и явно се разочарова, че Еванс никога не е чувал за тях.

Еванс продължи:

— И Давила ще направи всичко, което му кажем.

— А ние ще му кажем да се обади на Кучийо и да му каже, че неговият Дикенс е пристигнал по-рано. О, и че продавачът приема само пари в брой.

— Добре. Това ми харесва. Значи някой ще трябва да се срещне лично с него, за да прибере парите.

— И аз ще ида в дома му да доставя книгата. Телохранителят му сигурно няма да иска, но Кучийо ще настоява да получи доставката. Защото е…

— Пристрастен.

Мексиканецът кимна.

— Ще трябва аз да се срещна с него, не ти. Испанският ти е ужасен. Защо пратиха теб?

Причината да пратят П. З. Еванс в конфликтна зона не бяха езиковите му познания.

— Защото обичам безалкохолните. — Отвори още една кола. Избърса гърлото. Покашля се и се опита да не се разбуха като магаре.

— Само че ще трябва да се доберем до книгата. До онзи Дикенс — каза Диас и кимна към списъка.

— Ще се обадя на моите хора в Щатите, може и да намерят копие — каза Еванс.

— Добре, значи така: влизам. После какво правя? — попита Диас. — Ако стрелям, ще ме застрелят.

— Убедително — посочи Еванс.

— Но това не е от успешните планове, с които си известен, П. З.

— Така е. Не, ще заложим бомба.

— Бомба? — Диас се притесни. — Не си падам много по бомбите.

Еванс посочи компютъра:        имаше предвид получения преди малко имейл.

— Инструкциите са да не остане нищо. Нищо, което да може да се проследи до шефовете ни. Трябва да е бомба. При това такава, която предизвиква голям пожар.

— Винаги има косвени жертви — каза Диас.

Американецът сви рамене.

— Кучийо няма жена. Няма деца. Живее повече или по-малко сам. Всеки около него вероятно е толкова виновен, колкото и самият той. — Почука с пръст по въздушната снимка на имението. — Всичко и всички вътре? — Сви рамене. — Те са просто приемливи жертви.

 

 

Харесваше прякора си.

Алонсо Мария Карийо всъщност смяташе за чест, че хората мислят достатъчно често за него, че да му дадат име, което подхождаше на някой мафиот от филм. Като Джоуи Вители Ножа например.

Кучийо — като острие, като кинжал — колко хубаво само! И беше иронично, защото той не беше мутра, нямаше нищо общо с Тони Сопрано. Да, беше в добра форма и як, но в Мексико един бизнесмен трябва да е такъв. Въпреки това гласът му бе мек и… ами, звучеше любознателно. Почти невинно. Държеше се скромно. Характерът му беше уравновесен.

Беше в кабинета в дома си недалеч от скъпия район на града около Идалго Плаза. Макар че имението му беше заобиколено от високи стени и имаше много дървета, от просторната стая имаше изглед към най-величествената близка до града планина Серо де ла Компаня — ако една издигаща се триста метра скала може да се нарече планина.

Беше време да приключва — беше работил от шест сутринта. Без почивки. Остави работата и влезе в интернет да свали няколко приложения за новия си айфон, който щеше да синхронизира с айпада си. Обичаше джаджите — както в личния си живот, така и в бизнеса винаги беше в течение с най-новите технологии. (Тъй като компаниите му имаха търговски представителства в цяло Мексико и трябваше да е в постоянен контакт с тях, използваше Облака и смяташе, че това е най-доброто изобретение за последните десет години.)

Стана от бюрото, за да обяви край на работния ден, и се погледна в огледалото. Не изглеждаше толкова зле за годините си.

Беше висок метър седемдесет и пет, як и приличаше на Фернандес, най-големия актьор и режисьор на Мексико според мнението му на бизнесмен. Макар да бе участвал в десетки филми, Фернандес достигна върха си в ролята на Мапаче в „Дивата орда“, един от малкото наистина честни филми за Мексико.

Вгледа се в лицето си. Гъста черна коса. Проницателни кафяви очи. Не, не беше чак толкова зле… Жените още го ценяха. Вярно, плащаше на някои — по един или друг начин — но имаше и връзка с тях. Можеше да общува с тях. Слушаше. Освен това можеше да прави любов часове наред. Малко мъже на 57 са способни на такова нещо.

— Ах, ти, дърт дяволе — прошепна той.

После се усмихна криво на суетата си и излезе от кабинета. Каза на прислужницата, че ще остане у дома за вечеря.

И отиде в най-любимото си място на света — в библиотеката си.

Сградата беше голяма — осемнайсет на дванайсет метра, прохладна, с внимателно поддържана влажност — което беше иронично в Ермосильо, в самото сърце на пустинята Сонора, където имаше не повече от два-три дъждовни дни в годината. Леки завеси предпазваха кожените подвързии и кориците на книгите от избеляване под лъчите на слънцето.

Таванът се извисяваше на девет метра над пода. Цялото помещение беше заето от високи рафтове на първия етаж и на горните нива, до които се стигаше по спирални железни стълби, водещи до тесни пътеки. В центъра се издигаха три успоредни рафта с височина три метра. Пред тях имаше библиотечна маса с удобни кресла, мек фотьойл и лампион с топла жълта светлина. В малкия бар можеше да се намери най-доброто бренди и малцово уиски. Кучийо харесваше кубинските пури. Но никога тук.

Сградата бе дом на 22 000 тома, почти всичките първи издания. Много от тях бяха единствени на света.

Ако беше сравнително прохладна вечер като тази, след дълъг ден работа Кучийо обикновено излизаше да вечеря в „Сонора Стек“, след което отиваше в бар „Руби“ — с приятели и — разбира се — с охраната си. Но слуховете за предстоящата атака бяха прекалено реални, за да се игнорират, и се налагаше да остане в имението си, докато не научи повече за заплахата.

Ах, в каква страна само живеем, помисли си той. Най-големият филантроп сред бизнесмените, най-трудолюбивият фермер и най-лошият наркобарон се третираха еднакво — със страх.

Някой ден това щеше да се промени.

Но поне Кучийо нямаше проблем да остане тази вечер у дома, в любимата си библиотека. Повика икономката и й каза да приготви вечеря — прости спагети лингуине примавера с биологично чисти зеленчуци и билки от собствената му градина. С калифорнийско каберне и леденостудена вода.

Пусна малкия телевизор с висока резолюция да чуе новините. Имаше няколко репортажа за церемонията в Д. Ф. в петък, посветена на последната война срещу картелите. Събитието включваше речи на президента и на високопоставен представител на американската Агенция за борба с наркотиците. Нови свързани с наркотици убийства в Чиуауа. Кучийо поклати глава.

Донесоха храната след половин час и той седна на масата, махна вратовръзката си (обличаше се официално, макар да си оставаше у дома) и затъкна салфетка в яката си. Докато се хранеше, мислите му се зареяха към онзи Дикенс, който книжният му доставчик сеньор Давила щеше да му донесе утре. Беше много доволен, че книгата е пристигнала по-рано, и бе приятно изненадан, че ще я получи за по-ниска цена от уговорената първоначално. Продавачът се нуждаел от пари в брой и бил готов да намали цената с пет хиляди, ако Кучийо му плати в долари — нещо, на което той се съгласи незабавно. Давила бе казал, че ще намали съответно и своя процент, но Кучийо бе настоял да си получи пълната сума. Давила винаги беше честен с него.

На вратата се почука и влезе шефът на охраната му, Хосе.

Ясно си личеше — лоши новини.

— Чух се с мой човек от Federates, сър. Нали знаете, че има сведения за атака срещу автобус в петък? Туристически автобус? Докладите свързват нападението с вас.

— Не!

— Боя се, че е така.

— По дяволите — промърмори Кучийо. Много рядко изричаше ругатни и тази обикновено беше най-лошата му. — С мен? Това е абсурдно. Абсолютно сбъркано! Обвиняват ме за всичко!

— Съжалявам, сър.

Кучийо се успокои и обмисли проблема.

— Обади се на автобусните компании, на службите, на когото трябва. Направи всичко по силите си пътниците в Сонора да са в безопасност. Искам да съм сигурен, че никой няма да пострада. Случи ли се нещо, ще хвърлят вината върху мен.

— Ще направя каквото мога, сър, но…

— Разбирам, че не можеш да контролираш целия щат — търпеливо каза шефът му. — Но използвай ресурсите ни и направи всичко по силите си.

— Слушам, сър.

Хосе побърза да излее.

Кучийо най-сетне се отърси от гнева, довърши вечерята и като отпиваше от виното, тръгна между рафтовете: наслаждаваше се на огромния брой заглавия.

22 000…

Върна се в кабинета и поработи още малко върху проекта, който го беше погълнал през последните няколко месеца — отварянето на още един завод за авточасти край града. В Ермосильо имаше представителство на огромен американски производител на автомобили и Кучийо бе натрупал до голяма степен състоянието си от доставяне на части за компанията. Заводът щеше да осигури работни места за още 400 местни жители. Макар да се облагодетелстваше от глупостта им, Кучийо не можеше да разбере защо американците изнасят производството от страната си. Той никога не би направил подобно нещо. Бизнесът — не, всичко в живота — опираше до лоялността.

В десет вечерта реши да си легне рано. Изми се и влезе в голямата си спалня, като отново си мислеше за „Старият антикварен магазин“, който щеше да получи утре. Това повдигна духа му. Той си облече пижамата и погледна нощното шкафче.

Какво да почете, за да заспи?

Реши да продължи с „Война и мир“. Усмихна се иронично при мисълта, че заглавието описва идеално живота на един бизнесмен в Мексико.

 

 

В дневната на апартамента със сложна собственост П. З. Еванс се беше навел над импровизираната работна маса и внимателно сглобяваше бомбата.

Налагаше се да внимава не защото рискуваше да се превърне в червена пара — поне засега. Просто платките и жиците бяха много малки, а ръцете му бяха големи. Навремето щеше направо да запои връзките. Но днес самоделните взривни устройства бяха на принципа „пъхни и включи“. Пъхаше чипове в особено мощен пластичен експлозив, който беше поставил в кожената подвързия, след като я бе разрязал с хирургически скалпел.

Беше единайсет вечерта и агентите не бяха почивали нито миг през целия ден. Бяха прекарали последните дванайсет часа в осигуряване на ключовите елементи от проекта — хирургическите инструменти, електрониката и подвързаното в кожа издание на пиесата „Разбойници“, предложена им от новия им партньор сеньор Давила — Кучийо харесвал немския писател.

Еванс разгледа творението си през бижутерската лупа на лявото си око и направи няколко малки промени.

От близкия площад долитаха заразните звуци на norteño. Акордеонът се отличаваше особено. Прозорците бяха отворени, тъй като вечерният въздух обещаваше да стане поносим, а климатикът бе спрян. Еванс беше успял да се убеди, че кашлицата му е предизвикана от плесента.

Алехо Диас седна наблизо. Не казваше нищо и изглеждаше неспокоен. Не заради бомбата, а защото явно бе решил, че задачата да се превърне в експерт по колекциониране на книги и по Чарлз Дикенс е меко казано страшничка.

Въпреки това Диас от време на време вдигаше очи от „Колекциониране на модерни първи издания“ на Джоузеф Конъли и погледът му се спираше върху бомбата. Еванс си помисли дали да не се метне на пода с вик „Мамка му! Пет… четири… три…“. Но макар мексиканският агент да имаше чувство за хумор, това можеше да се окаже прекалено.

След половин час вече залепваше кожата обратно.

— Добре, това е. Готово.

Диас погледна творението му.

— Малка е.

— Бомбите са малки, да. Именно това ги прави толкова готини.

— Ще свърши ли работа?

Еванс се изсмя.

— И още как.

— Готини — неспокойно повтори Диас.

Телефонът на Еванс избръмча. Той прочете криптираното съобщение.

— Стръвта е тук.

След секунди на вратата се почука и макар есемесът да съдържаше всички необходими кодове, двамата мъже извадиха оръжията си.

Но доставчикът беше точно онзи, за когото се представяше — човек от Съвета за икономическо развитие към американското консулство в Северно Мексико. Еванс беше работил с него. Човекът кимна, връчи му малък пакет, обърна се и си тръгна.

Еванс отвори пакета и извади копието на „Старият антикварен магазин“ на Чарлз Дикенс. Преди шест часа книгата се бе намирала в книжарницата на известен дилър на книги на Уорън стрийт в Ню Йорк. Беше купена с пари в брой от човека, който току-що я беше доставил, и бе пристигнала в Сонора с чартърен полет.

Убиването на лоши типове беше не само опасно, но и скъпо.

Американецът опакова отново книгата.

— И какви са следващите стъпки? — попита Диас.

— Ами, ти продължавай да четеш. — Еванс кимна към книгата в ръцете му. — И когато приключиш, няма да е зле да си опресниш историята на английската литература като цяло. Кой знае накъде може да тръгне разговорът.

Диас завъртя очи, размърда се в стола си и се протегна.

— А докато аз си припомням училищните години, ти какво ще правиш?

— Ще изляза да пийна нещо.

— Не е много честно — посочи Диас.

— И още по-нечестно е, че смятам да се пробвам с някое момиче.