Софи Никълс
Роклята (20)

18.
Тъмносиня блуза, копринен шифон с ръчно бродирани украси. Краят на 40-те години.

Въпреки че момчето не беше с всичкия си, Джийн Къшуърт реши, че всъщност й допада.

Пайк й беше казал да се пази от него, че създава проблеми, че е от погрешната стана на реката, отраснало с половин дузина братя на една от онези сбутани къщички с баня на първия етаж. Баща му беше старши майстор във фабриката на „Нестле“, човек от профсъюза, който обичал бирата и футбола и си мислел, че има шанс на следващите местни избори. Шанс друг път, беше казал Пайк.

А сега момчето стоеше тук, насред хола й. Наистина доста прилично издокарано, помисли си тя, с чисти дънки, изгладена риза и сериозни синьо-зелени очи. Лицето му беше като изваяно с длето, с високи скули. Устните му се движеха много бързо. Усети, че е странно привлечена от устата му, от звуците, които издаваше. Ръцете му сечаха въздуха с бързи жестове, които тя не можеше да разбере.

Сякаш светеше с някакъв вътрешен огън. Което си беше жалко всъщност, помисли си Джийн. Каква загуба. Защото момичето на Морено изобщо не си струваше толкова грижи.

Скоро щеше да си замине заедно с майка си. Това беше ясно. Не може да се разхождаш и да хвърляш такива обвинения, да отправяш такива клевети, да държиш такъв език. Особено пък за главния съветник. Имаше си последствия. Да, беше им дала да се разберат — на онази Морено и на странното момиче, толкова мълчаливо, все те гледа, сякаш вижда вътре в теб, вижда какво си мислиш.

А това, което наистина ме вбесява, беше казала на Пайк, е, че е идвала тук, в дома ми, толкова пъти. Катрина се държеше толкова добре с нея, когато останалите момичета не искаха да имат нищо общо. Просто не е често да ни нападат така. Просто не се прави така.

Там, в магазина, за миг се изненада, когато момичето каза, че я е видяло с Пайк. Мисълта й се завъртя като повреден часовник, опита се да си спомни какво точно се беше случило онази нощ на партито. Честно казано, беше й като в мъгла. Шампанското, уискито, таблетките й, които, трябваше да признае, я караха да забравя. Но беше сигурна, съвсем сигурна, че няма как да са ги видели заедно. Беше заключила вратата. Нали така? Винаги внимаваше страшно много.

А и дори момичето да беше видяло нещо или да се беше досетило за нещо, е, тогава нейната дума стоеше срещу техните. Честно казано, кой би повярвал на обикновена крадла?

Опита се да се съсредоточи над това, което момчето — Били, да, сега си спомни, така се казваше — над това, което говореше. Изглеждаше много развълнуван. Продължаваше да приказва ли, приказва, устните му като розова пъпка не спираха да се движат, хубавата челюст се отваряше и затваряше. Наистина трябваше да му каже да не се хаби. В морето имаше много риба, това би му казала. Особено на неговата възраст. Целият му живот е пред него. А красиво момче като него може наистина да постигне нещо.

Вдигна ръка и той млъкна за момент. Опита се да каже нещо, но думите не идваха. Преглътна, насили се да се съсредоточи над чашата си за вино, гледаше как ръката й се движи бавно към махагоновата помощна масичка.

Имаше чувството, че се движи под вода, сякаш голата й ръка със сребърни гривни се носи по водата и дланите й вече не са нейните длани.

— О, за бога — каза момчето. — Не разбрахте нито една дума, нали?

Тя се усмихна и му кимна. Приличаше й на палав йоркширски териер с пламенни очи, с рошавата черна коса, щръкнала във всички посоки.

— Къде е Катрина? Искам да говоря с нея.

Гласът му я достигна от далечно разстояние. Тя се отпусна назад във възглавниците, които бяха меки, дълбоки и приветливи, вълните прииждаха по-бързо, ръката й отново се понесе напред, движеше се по собствена воля, плаваше на повърхността на водата, пръстът й посочи нагоре, към белия таван, който се отвори и небето я погълна.

* * *

Ела ги видя от прозореца на спалнята.

Гледаше как Мама реди копринените си блузи на леглото, сгъва ръкавите, изправя яките, приглажда ги между слоеве опаковъчна хартия.

— Мамо, моля те — умоляваше я първо, а после, почувствала пламенното усещане в гърдите си, каза: — Ако заминеш, аз няма да дойда с теб.

Мама се обърна, погледна я и издаде онзи щракащ звук с език.

— Сериозно? И къде ще отидеш, тезора? Къде ще живееш? При Били и семейството му? Мислиш, че ще те приемат ли? Мислиш ли, че ще искаш да си там утре, след седмица, след две седмици? Когато обидите се засилят и започнат да те обвиняват за всяка дреболия, която се обърка в този град? Мислиш ли, че Били ще може да те пази всеки ден, по цял ден, завинаги?

— Да — отвърна Ела. — Мисля. Всички мразят Пайк. Поне всички хора, които имат значение. А Дейвид? Той вече каза, че може да живеем при него. Иска да се ожени за теб, мамо, за бога! А ти го обичаш, знам, че е така. Всичко това е само защото те е страх.

— Ела, не се чуваш какво говориш. Дори не знаеш какви са причините.

— Тогава ми ги обясни, мамо. Обясни ми защо си толкова уплашена, защо смяташ, че трябва да бягаме. Защото аз не разбирам.

— Казах ти, има неща, които не мога да обясня. Неща, които не е нужно да знаеш.

— О, мамо. Не знам какви ги приказваш!

Ела удари с юмрук възглавницата. Чувстваше, че й е горещо, че е уморена, ядосана.

— Не разбираш ли? Не може да ми съсипеш живота само защото не ти стиска да останеш тук!

— Да ти съсипя живота? Тц. Допреди шест месеца тези хора дори не ги познаваше. Не искаше да идваме. Трябваше да те завлека насила…

— Да, знам. Но тъкмо започнах да свиквам. А сега искаш да го направиш отново. На кого му пука какво мислят хората за мен? И без друго все това си говорят. Ще вярват в това, в което искат да вярват. Вече не ме е грижа. Не би трябвало и теб да те интересува, мамо.

Скочи от леглото и се метна към прозореца, където застана, загледана в дворчето, в покривите и в гълъбите, които си гукаха един на друг.

Опита се да отпусне съзнанието си. Струваше си да опита. Ако можеше само за няколко мига да влезе в мислите на Мама, да се настрои на вълната им, да разбере какво си мисли… Но нещо й пречеше. Нещо я блокираше.

— Ела.

— Да, мамо?

— Дори не си го и помисляй. Усещам какво правиш. И трябва да те предупредя. Нищо няма да постигнеш. Някои неща не са твоя работа. Така че просто ме остави на мира, ясно?

Отвън, от „Грейп Лейн“, долетя шум, после гласове и Били се появи в дворчето, стиснал ръката на Катрина. Тя се опитваше да се освободи, ръгаше го с рамо в ребрата, но той не я пускаше.

— Ел — извика момчето. — Пусни ни. Катрина иска да ти каже нещо.

Ела усети ръката на Мама на рамото си да я избутва нежно. Фабия се наведе през прозореца:

— Били, моля те. Няма нужда. Върви си. Само ще влоши положението.

Но Ела вече препускаше надолу по стълбите, отключи вратата, Били бутна грубо Катрина през прага и застана зад нея, препречил изхода.

— Хайде сега — каза. — Говори каквото трябва да говориш.

Катрина изсумтя. Навири брадичка и завъртя очи към небето.

— Всичко беше просто шега — каза. — За бога, нямах никакво намерение да става така.

Били я мушна с пръст между лопатите.

— Не, не това. Не затова дойдохме тук. Хайде. Кажи го.

— Я по-спокойно! — изсъска Катрина. Скръсти ръце и впи поглед в Ела.

— Съжалявам. Бях ядосана. Не исках да забърквам майка ти или теб в неприятности. Просто исках да си го върна на нея. Защото никога не е с мен. Ти имаш късмет, Ела, с такава майка. Моята не дава пукната пара за никого, освен за себе си. Исках да я заболи. Затова взех тъпите й рокли.

Ела я наблюдаваше внимателно. Усещаше и чуваше Сигналите. Пукаха около нея с цвят на пламък. Лъже. Не й вярвай.

Катрина въздъхна и отпусна ръце, сякаш и тя ги беше чула.

— Виж, това е истината, Ела. Честно, това е. Съжалявам.

Наистина.

Обърна се към Били с ръце на кръста.

— Видя ли? Казах ти, че идеята е тъпа. Че никога няма да ми повярва. Просто не иска да ме изслуша.

Вътре в себе си Ела усети сигурност, която досега не беше изпитвала. Учеше се да вярва на това, което й казваха Сигналите.

— Знам, че лъжеш, Катрина — започна бавно. — Никога не си ме харесвала. Не истински. А и историята ти няма никаква логика. Можеше да изхвърлиш роклите на боклука, да ги нарежеш на парченца, да ги дадеш на бедните. Не беше нужно да ги носиш тук.

— Да — каза Били. — И аз не разбирам. Защо го направи? На Ела? На госпожа Морено? Какво са ти сторили?

Катрина извърна поглед и се загледа през прозореца. Изглежда, си задаваше същия въпрос.

После изведнъж лицето й се сгърчи. Устата й се изкриви и тя скри лице в ръце.

Ела видя, че момичето не се преструва. Сълзите бяха истински. Но Били въздъхна нетърпеливо.

— О, спести ни потоците сълзи, Катрина. Ще трябва да се постараеш повече. По-добре кажи точно какво се случи.

* * *

Фабия приключи със сгъването на последната блуза. Беше любимата й, тъмносиня, което винаги е лесен за носене цвят, и се усмихна, като се сети, че дори Ела с нейния вкус към тъмните цветове щеше да я одобри. Фабия харесваше якичката и широките маншети с копчета, харесваше и че някой ги беше поръбил търпеливо, внимателно с дребен кръстат бод в кремаво. Но най-вече й харесваше начина, по който материята галеше ръцете й и спомена за нея, толкова мека и гъвкава, по голата й кожа.

Беше я облякла за последно при пътуването до Лондон с Дейвид. Седяха във вагон-ресторанта на първа класа, тя вече беше леко пийнала, в девет сутринта, с две чаши пенливо вино. Гледаше как нивите се редят край релсите и се чувстваше все по-лека, сякаш най-сетне загърбваше миналото. Представяше си, че е в един от любимите си филми — като Мерилин или Одри, или може би Джейн, пътува към друг живот, нов живот, в който нищо друго нямаше да има значение, освен този момент. Усмихна се на Дейвид и улови отражението си в прозореца на влака. Като че ли щеше да продължи напред, усмихната, а призракът й, тъжната й част, бледата й част, оставаше все по-далеч назад, докато не изчезне напълно, разтворен като дърветата и полята в зелена мъгла.

Фабия въздъхна. Чуваше от магазина долу да долитат риданията на Катрина и кожата й запари от раздразнение.

Защо това момиче им причини тези неща? Не можеше да разбере. Знаеше, че Катрина е нещастна. Отдавна го знаеше и дори й беше мъчно за нея. Но да направи такова презряно нещо. Непростимо.

А и защо сега се беше домъкнала в магазина? Били беше добро момче. Опитваше се да помогне. Но нищо нямаше да постигне. Нещата бяха стигнали твърде далеч.

Уличница, нелепо, никаквица. Фабия чуваше тези думи отново и отново, докато подравняваше маншетите с подгъва, приглаждаше ръкавите и поставяше синята блуза в куфара. Почувства как думите влизат в тялото й отново и отново с острите си връхчета.

Умът й се отнесе към пакета писма на Юстейша.

Затова просто не мога да приема решението ти, скъпа… Трябва да сме заедно, Ю. Просто трябва…

Но накрая не бяха останали заедно, нали? Някои неща просто бяха невъзможни. Юстейша Бедоус беше направила своя избор. Беше останала неомъжена цял живот. Фабия не знаеше цялата история, но се досещаше. Понякога се налага да вземеш такова решение, ако искаш да бъдеш верен на принципите си. Лесно е да се влюбиш в някого. Важното е какво се случва след това. И щом Юстейша е успяла да вземе трудно решение, значи, можеше и тя.

Освен това не познаваше Дейвид достатъчно дълго. Само от пет месеца. Както винаги повтаряше на Ела, не бива да даваш тюленовата си кожа, кожата си на шелки, на първия срещнат.

Започна да подрежда шалове върху куфара — нейния „Ермес“, нейния „Шанел“, ленти деликатна коприна и памучни квадрати с ярки десени.

Риданието от долния етаж се беше превърнало във виене. Езикът й издаде цъкащия звук. Беше прекалено, просто прекалено. Щеше да слезе и да сложи край още сега.

Застана на стълбите и се спря за миг с ръка на парапета, наострила уши.

— Тя ме накара да го направя — Катрина вече хълцаше, гласът се губеше между подсмърчанията. — Тя самата ми каза да оставя пакета. Просто разни стари неща, каза. Разчиствах си гардероба. Може би госпожа Морено ще ги използва. Не знаех. Наистина, Ела, Не Знаех Нищо. Не знаех, че си я видяла с Пайк. Знаех, че се виждат зад гърба на татко, разбира се. Но тя винаги си имаше някого под ръка, много мъже…

— Но защо излъга, когато те попитах? Защо не ми каза, че майка ти е виновна?

Гласът на Били звучеше твърдо, равно, невярващо.

— Защото не исках хората да разберат колко е зле. Срамувах се, като си помислех, че може да е планирала толкова ужасно нещо. Не исках да го призная дори пред себе си. А и тя ми е майка все пак. През половината време не знае какво прави. Тъпкана е с хапчета до козирката и пие, когато не бива. Мислех си, че ще ми е благодарна, че съм я покрила, че съм поела вината. Мислех, че ще започне да се държи по-добре с мен, да се интересува повече. Но не стана така. Вече разбирам. Мисля, че не е на себе си. Откакто брат ми… Оттогава се промени. Мисля, че има нужда от помощ.

Фабия притисна ръка до стената, за да се задържи права. Започна да слиза по стълбите много, много бавно.

Видя как Катрина заравя лице в ръцете си, видя как цялото й тяло се тресе неконтролируемо.

— Катрина — каза, момичето спря и я погледна измежду пръстите си, тогава риданията и треперенето започнаха отначало.

Фабия прекоси магазина. Постави длани на раменете на момичето. За втори път този ден падна на колене.

— Недей — каза. — Моля те. Без повече сълзи, карина.

И приглади кичур коса от мокрото чело на Катрина.