Софи Никълс
Роклята (18)

16.
Дълга права рокля с тънки презрамки. Цвят стрида. „Шанел“ по поръчка. Неизвестна дата.

Какво ли всъщност имаше предвид Джийн Къшуърт?

Фабия си задаваше въпроса отново и отново, докато иглата потъваше и изплуваше от обшитата с мъниста рокля. Харесваше й докосването на коприната до пръстите й и как умът й се успокояваше от ритъма на иглата. Вътре и вън, вътре и вън.

След празненството всички се държаха много мило. Толкова много добри думи. Толкова много нови клиентки.

Може би грешеше за Джийн Къшуърт. Тя определено знаеше как се организира парти. И изглежда, сметнеше ли, че те харесва, готово. Приемат те.

— Чудовищна жена — беше казал Дейвид. — Горкият й съпруг. Не знам как търпи всичко това.

Но Фабия не искаше да бъде цинична към хората. Сега виждаше пред себе си Джийн Къшуърт: силуета й, очертан на фона на огромните й френски прозорци, косата й — идеално боядисана и с идеална прическа, идеалния й маникюр, идеалния й грим. Всичко беше толкова идеално на външен вид. Кой знае как се чувства отвътре?

Може би самотна? Може би иска да я харесват още? Иска да бъде обичана? Фабия знаеше, че тези неща могат да променят човек.

Но сега пред нея стоеше проблемът с тази рокля.

Вчера вечерта след училище Катрина, онова толкова странно момиче, което винаги изглеждаше така нещастно, се появи на прага на магазина с един пакет.

— Мама преглеждаше старите си неща и реши, че тези може да са ви от полза — каза.

После се обърна и се измъкна от магазина толкова бързо, колкото бе влязла. Едва успя да й благодари.

— Предай поздрави на майка си! — извика, но момичето вече беше прекосило двора и завиваше зад ъгъла, а на лицето му играеше онази странна полуусмивка. Толкова невъзпитано, помисли си Фабия, но пък очите й сякаш никога не се усмихваха. Мъчно ми е за нея.

Когато грижливо разряза кафявата хартия и раздели слоевете плат, не можа да се сдържи да не възкликне.

Дио мио. Украшение за глава, прекрасно нещо, изработено от бели пера, блестящи орнаменти и воалетка, обсипана с кристали. Толкова театрално, толкова драматично. Типично за Джийн Къшуърт.

Копринена дамска чантичка плик, обшита с хиляди кристали. Сваровски, помисли си Фабия и кимна одобрително.

Копринена плажна рокля в стил кафтан от съвсем бледо карамелена коприна. Дори нямаше нужда да поглежда етикета, знаеше, че е „Дона Каран“, около 1995 г.

И накрая роклята.

Когато повдигна слоевете плат, тя се плъзна в ръката й и се разпростря по плота.

 

 

Фабия не можеше да откъсне поглед. Както при всяка нова дреха, която попаднеше в ръцете й, започна да я проучва с върха на пръстите си, оглеждаше водопада от коприна с цвят стрида — бледобежово с лек розов оттенък. Всеки шев беше фин, мек, създаваше толкова плавни линии, подгъвът беше съвършено прегънат на ръка, бюстието — изрязано странично така, че да се спуска дълбоко между гърдите и да пада по най-подходящия начин.

„Ферети“? „Балмен“? Не, имаше етикет. „Шанел“. Прокара пръсти по дребните избродирани букви.

Трябваше да я пробва.

Разбира се, помисли си в уединението на пробната, беше й съвсем малко по-тясна и малко по-дълга. Беше го очаквала. Джийн Къшуърт беше по-висока, по-слаба, с ръбато тяло, тренирано, поддържано в перфектна форма от личен треньор и частни уроци по йога. Коприната се надипляше малко на по-меко закръгления корем на Фабия, опъваше се съвсем лекичко на ханша й. Гърдите й я изопваха и й придаваха съвсем неподходящ силует. Трябваше да се надига на пръсти, за да не замете пода с роклята. Но да, на подходящия човек… тази рокля щеше да стои просто вълшебно.

Фабия се зачуди кога ли е била обличана за последно и как ли Джийн е могла да се раздели с нея.

Освен ако и на нея вече не й ставаше, помисли си с капчица злъч, за която бързо се смъмри.

Много мило от страна на Джийн. Наистина много мило. Нали така?

Защото, когато свали ципа на роклята, измъкна се внимателно от нея и затърси подходяща подплатена закачалка, не беше съвсем сигурна.

— Мама преглеждаше разни стари неща — беше казала Катрина.

Дали Джийн не се опитваше да докаже нещо? Нима това беше нейният начин да покаже, че тя, Джийн Къшуърт, може да си позволи да праща ненужните си дрехи на жена като Фабия, която си изкарваше хляба, като продава онова, което другите изхвърляха?

Сега направо чуваше гласа й и силния й смях.

— Тази вехтория? О, разбира се, че можеш да я вземеш, скъпа. Вкъщи е пълно е такива като нея.

Чуваше шепота зад дланите с добре поддържан маникюр.

— О, да, пратих й старите си „Ферети“, „Мисони“. Вече не ми трябват. Може да направи нещо с тях.

Тази възможност изобщо не й харесваше.

Но пък, помисли си, ако това наистина беше… как го беше казал Дейвид? Да, точно така. Подигравка. Ако Джийн Къшуърт наистина искаше да я унижи, щеше ли да си поръча рокля при Фабия? Щеше ли да я препоръча на всичките си приятелки?

Фабия не харесваше, че е станала толкова подозрителна. Просто не беше на себе си след… е, след всичко случило се, онази огромна дупка в тъканта на живота й, онази част от нея, за която все още не можеше истински да се отпусне и да мисли. Беше минало толкова време. Тринайсет години бяха изтекли от Ийстборн и смъртта на Енцо, и всичко, случило се след това. Беше време да продължи напред, не спираше да си повтаря.

Защото самото минало е като рокля и можеш да го държиш много близо до себе си като втора кожа. Защитава те в известен смисъл от студа, от шушуканията и лошите думи, от спомените за чуждите кухненски подове. Можеш да използваш рокля, за да изглеждаш по-силна, по-красива в очите на хората, за да ти помогне да изпъкваш или да се слееш с тях.

Или можеш просто да смъкнеш ципа, да разкопчееш копчетата и да я свалиш, когато си поискаш.

Може би за Джийн Къшуърт тази рокля беше също такова нещо — нещо, което по-скоро би предпочела да развърже и съблече; нещо, което вече не искаше да носи.

Сега, привела глава над работата си, следвайки с иглата си посоката на влакното и шарката, в ума й започна да се оформя една идея. Усети я как се очертава като извивката на ръкав или меката линия на деколте, а щом се появи, вече изглеждаше идеална.

Усмихна се, докато шиеше, оформяйки смелата спускаща се чертичка на последната буква „а“, направи възел, сряза конеца и пусна крайчето в буркана на плота.

Слънцето се промъкна през прозореца и погали опакото на ръцете й меко като масло. Проблесна по копринената дреха, подчертавайки думата, която Фабия беше избродирала: Аврора.

Тя погали буквите с пръсти — остротата на „А“, закръглеността на „о“.

Ав-ро-ра.

Богинята на изгрева. Пъстрите светлини в северното небе.

На света имаше толкова много красиви думи. Думи с такава мощ — да подсилват, да защитават, да преобразяват. Мислеше за тях как нежно галят деликатната кожа на жените, които ги носят, дълго извито „л“ от вътрешната страна на ръкава се докосва до ръката, скрито „м“ целува основата на тила. Тайните й думи бяха като заклинания или обещания — а може би част от магията им щеше да премине в клиентките им и да ги направи по-дръзки, по-весели или по-силни.

Толкова много думи, измежду които да избира, а все пак, когато приключваше работа, винаги се появяваше само една. Калипсо. Перо. Трептене. Листенце. Пристигам. Отварям. Искра. Отекване. Всяка съдържаше в себе си собственото си конкретно бъдеще.

А сега тази дума. Аврора. Наслаждаваше се на вкуса й на езика си. Идеалната дума за тази клиентка, смела и прекрасна жена, която започваше живота си отначало.

И тя, Фабия, също започваше своя отначало. Захвърляше мрака. Пристъпваше в светлината.

Остави внимателно настрани завършената дреха и се протегна. Тогава осъзна, че има план. Идея за собственото й малко празненство. Да, точно така. Това щеше да направи.

* * *

— Ще ми подадеш ли ножиците?

Били придърпа стол до кухненската маса и набута дългите си крака под нея.

— Теб кой те пусна? — Ела чу собствения си глас — грозен и безформен. Мразеше се, когато говореше така, но не можеше да се спре, не можеше да се измъкне от чернотата, която не спираше да се вихри около нея.

Гледаше как Били взима няколко покани от купчината и ги подрежда пред себе си.

После невъзмутимо вдигна поглед към нея.

— Ама че приятно посрещане. Какво ще кажеш за „Благодаря, Били. Много мило, че ми помагаш“? — в ъгълчето на устата му заигра усмивка. — Майка ти ме пусна — кой друг? Каза, че вероятно ще имаш нужда от помощник.

Ела въздъхна. Несъмнено майка й се радваше да види Били. От две седмици не спираше да говори за това, опитваше се да я накара да разкаже какво се е случило, защо Били вече не се отбива.

— Всички се карат понякога, карина. Обикновено за глупости — беше казала. — Всеки заслужава втори шанс.

— Всеки би си помислил, че той е бил твой приятел, Мама — отвърна Ела, но почувства някакво дръпване в корема си. Голяма черна дупка, която ставаше все по-широка и все по-дълбока в мига, в който си помислеше за нея, затова се опитваше да не го прави, опитваше да се промъкне покрай нея като болезнена пришка, която те кара да вървиш по различен начин, разранена кожа, която гледаш да не докосваш.

В онзи първи ден, когато дойде да я извика да отиват на училище, го беше накарала да чака в двора, докато гневът се надигаше в нея. Как смее? За кого се мисли?

— Съжалявам, Били, няма да дойде — дочу гласа на Мама откъм вратата и го видя тогава от скришното си място до прозореца на спалнята как вдига поглед нагоре с гузно изражение.

— Не очаквай да върша мръсната ти работа вместо теб — сърдито й беше казала Мама, когато Ела слезе по стълбите.

— Не очаквам. Просто не му обръщай внимание, мамо. Не е твоя работа.

Мама беше въздъхнала и се зае да сгъва кошница копринени шалове, тъжно поклати глава и мълчаливото й неодобрение, целенасоченото движение на ръцете й Ела понесе по-трудно от всичко останало.

Ако трябваше да е откровена, истински откровена пред себе си, с удоволствие би се върнала към предишното положение на нещата между нея и Били. Към времето, когато бяха приятели. Просто приятели. Неусложнено и лесно. Но истината беше, че не знаеше откъде да започне.

Сега се отпусна на стола си и го погледна — леко прегърбените му рамене, рошавата коса, тези честни синьо-зелено-сиви очи, и просто вече не намираше сили да му се ядосва.

— Искаш ли кафе?

— Давай. После ще ми покажеш какво да правя. — Вдигна една покана и прочете с гласа си на актьор, дублиращ филмови реклами:

Фабия Морено

ви кани

на специален благотворителен търг

на най-хубавите дизайнерски рокли.

21 юни 2011 година.

В подкрепа на „Лекари без граници“.

Шампанско и кексчета.

RSVP

 

— Мм, много хубаво.

Хвана ролка черна лента и я прокара между палеца и показалеца си, после колебливо побутна купчина сребърни пайети.

— Не знам защо майка ти просто не си направи списък с имейл адреси и не започне да праща имейли до клиентките си. Ще си спести много усилия. И пари.

Ела изтръска старото мляно кафе в мивката и пусна вода през филтъра.

— Знаеш я каква е мама. Истинска технофобка. Освен това обича да върши всичко по своя си начин. Казва, че от технологиите й се завива свят. Опитах се да й покажа, но… какъв е смисълът?

— Да — усмихна се Били. — Майка ти е странна птица. Вече не се раждат такива. Толкова е…

— Дразнеща? Поставяща в неудобно положение?

— Не. Различна. Това ми харесва в нея. Не се бои да върши нещата по различен начин.

— Нямаше да говориш така, ако беше на мое място. Омръзна ми да съм различна. Защо просто не е нормална като твоята майка, като другите хора?

Задържа за няколко секунди мелачката за кафе, наслаждаваше се на гневното й бучене под дланта си.

— Все ми повтаря да се снишавам, да се трудя усилено, да не привличам твърде много внимание към себе си, да не си навлека — опазил ме бог! — репутация, а сега пръска реклами и листовки навсякъде и кани всички до един на този глупав търг. Ще е толкова конфузно.

Видя как по устните на Били заигра усмивка и потисна порива си да го замери с мерителната лъжичка за кафе. Вместо това се протегна да вземе две бели чашки, тресна ги силно на дървената маса и навсякъде се пръснаха пайети.

— Кротко — каза Били и тя побесня, като разбра, че той се опитва да не се засмее. Защо не разбираше колко важно е това? Не можеше просто да му каже как се чувства, че просто има това усещане, нещо, което знае, но не може да обясни как; нещо, което имаше свой цвят, тъмночервено с раздърпани краища. Че всяка нощ, когато затвори очи, чувството се засилва, придвижва се като вълна от корема към гърдите й, разпростира се из цялото й тяло на гневни вълнички.

Щеше просто да се засмее. Да й каже да не говори глупости. Да й каже, че е мръднала.

Сега пусна кафето в машината, гледаше как църцори в чашките, после ги постави — този път внимателно — в линийките им. Седна, отпи и усети как топлината се разлива в нея.

— Но тази идея за търга всъщност не е толкова лоша, нали? — Били изглеждаше нелепо, хванал чашчицата с големите си ръце. Гледаше я внимателно изпод миглите си.

— И не е толкова зле да си различна, нали? — продължи, когато не получи отговор от нея. — Например аз точно това харесвам в теб.

Ела усети познатата топлина да се прокрадва по врата й.

— Добре — каза и прободе една пайета с коктейлна бъркалка. — Взимаш една ето така… Гледаш ли?