Елизабет Кук
Ръдърфорд Парк (5)

Пета глава

Беше четири и половина сутринта, когато Джон Гулд излезе от голямата къща. Виждаше се бледа утринна светлина, когато отвори вратите на библиотеката, мина през оранжерията и излезе в градината. И от двете му страни имаше гъсти рози — бледи редици кремаво, прасковено и розово. Около него се носеше прелъстителният спомен за вчерашния аромат; той протегна ръка и докосна най-близкия цвят, прокара ръка по венчелистчетата. От дясната му страна имаше калдъръмена пътека, съвършено положена като рибена кост, обточена с теракотени ръбове. През нощта бе валяло и всичко бе натежало от влага.

Денят бе свеж и ясен. Небето бе синьо и когато спря и погледна широките стълби към поляната, за момент изпита чувство на съвършено блаженство. Имаше чувството, че къщата е негова, поне в тази секунда: къщата, паркът, далечната гора, околните хълмове. В долината цареше тишина; сякаш нищо не беше в състояние да докосне тази идилия. Не бе за вярване, че докато стои тук, някъде по света има градове или конфликти; това бе вълшебно кралство. Пристъпи напред и отпусна ръка от едната страна на стълбите, забеляза шарка със сини птици по ръба; запита се дали това не са сините птици на рода Бекфорт, както в плантацията в Ямайка. След това се запита дали наистина сините птици носят нещастие.

Замисли се над късмета на Октавия Кавендиш, която си стоеше тук сама. Снощи за пореден път не слезе на вечеря и той остана разочарован — дори се подразни. Гордееше се със способността си да познава жените и наистина ги харесваше, но остана удивен от очевидните й опити да се държи настрани. Да не би да не й беше приятен? Определено не беше това. Всички харесваха Джон Бозуел. Той се стараеше да бъде изключително дружелюбен и учтив; беше приятен за компания, поне така му казваха. С него се общуваше лесно. Може би Октавия Кавендиш презираше американците. Или пък съпругът й искаше да е така или… Какво друго? Може би мразеше живота. Беше свикнал жените да се усмихват повече — поне на него. Много му се искаше да я заклейми като студена, но не можеше. Сигурен бе, че това е просто фасадата, под която тя прикрива истинската си същност.

Без да се замисля, вдигна поглед към прозорците. Не знаеше кой е нейният; всички до един бяха затворени. Обърна се, тръгна по пътеката, мина през портата и с бърза крачка покрай зида. Две момчета вече бяха започнали работа сред безупречно поддържаните редици зеленчуци; вдигна ръка към тях, за да ги поздрави. Октавия му беше казала, че имат петнайсет градинари, някои работят единствено в градината към кухнята, двама се грижат само за растенията в къщата, други отговарят за цветята в парника. Градинарите, помощник-градинарите и момчетата се държаха като глухонеми; обърна се и забеляза, че момчетата го наблюдават — вероятно смутени, защото той ги видя. Знаеше, че от тях се иска да бъдат невидими за обитателите на дома. Не се сдържа и се усмихна тайно — предполагаше, че идеята е да се създаде впечатлението, че тези огромни имения се управляват по вълшебен начин, че за тях не се полагат усилия. Какъв свят само. У дома, той знаеше имената на всички слуги. Там работеха Джош, Едуин, Еди, Кейт и Мили, Томас и Сай. Тук обаче, единственият човек, когото Октавия наричаше по име, беше наперена дребна французойка с изкусително лице. Господи, колко беше странно. Красиво, изоставено, омагьосано, излязло от вълшебна приказка, в която имаше и крале, и графове, и принцеси. Той идваше от свят, който провъзгласяваше гръмко цената си за всяко дребно нещо, а това лято подобно на Алиса се беше озовал в един свят на неписани правила, където традицията бе свещена, а ти можеш да поемеш в ръце книга, на която на най-горната страница нечия отдавна мъртва ръка бе написала август 1612. Светът зад огледалото, светът в заешката дупка… Той се обърна към къщата, докосната от първите слънчеви лъчи, цялата южна фасада бе озарена от блестяща, червеникавокафява светлина. Потръпна, господ да го пази от размирния свят, помисли си той. Господ да ги спаси.

Приближаваше към конюшнята с огромния парник от дясната страна; главният градинар живееше в сивата каменна сграда отзад, така му казаха. Покрай красивия покрив с керемиди имаше най-различни постройки, до една спретнати, чисти, сякаш бяха прясно боядисани. Под прав ъгъл на малката градина към първата къща се издигаше огромен сенник. Докато минаваше, вдигна поглед към полегатия покрив; в далечния край имаше друга порта.

Докато се колебаеше и се питаше кой път да избере, един мъж излезе от портата, пред която бе застанал. Беше приблизително на шейсет, едър, в бричове и дебело сако. Носеше кофа с вода. Щом видя Джон, той спря и докосна ръба на шапката.

— Рано сте станали, сър.

— Да. Питах се дали мога да изляза с някой от конете.

Джозая Армитидж го огледа, взе отново кофата и кимна с глава, за да му даде знак да го последва.

Влязоха в безупречно поддържан двор; имаше боксове от три страни. Джон вдигна глава и видя, че часовниковата кула показва едва пет. Възрастният мъж продължи напред и отвори двукрилата врата. В един от боксовете чу гласове: някакви момчета се шегуваха и смееха.

— Махайте се! — извика Джозая. Смехът пресекна, две глави са подадоха и също толкова бързо хлътнаха вътре.

Джон се усмихна, спря и надникна в първия бокс; сив едър кон се обърна да го погледне.

— Чудесен е — отбеляза той.

— Освен него има още три — обясни Джозая и се върна. — И два тежковозни от породата Съфък. Конете за каретата бяха продадени преди година. Имаме две добри двойки, сив и черен. И четворка.

— Продадени ли са?

— Вече не се търсят карети.

— Да, така е. Жалко.

— Младите мъже искат автомобили. Имаме старо ландо; два малки файтона за дамите. Никога обаче не ги изкарваме.

— Господарят Хари сигурно има автомобил.

Джозая изопна неодобрително лице.

— Празна работа. В нея няма стил. Прекалено висока скорост. Моят Джак се грижи за автомобила „Мец“ като за своя рожба.

Джон галеше Венсеслас по главата; конят изпръхтя и топъл, сладък дъх близна дланта му. Тогава Джон вдигна поглед към Джозая.

— Тази сутрин чух детско гласче в къщата.

Джон отвори вратата и зашепна на коня.

— Тук няма дечица, сър.

— Готов съм да се закълна. Чух плач.

— Само нейна светлост е тук. Вие и тя.

— Прислужниците нямат ли деца?

— Не е позволено.

Армитидж изглеждаше толкова сигурен в себе си, че сигурно си бе въобразил.

Преди час отвори очи, неочаквано изтръгнат от сън. Писъците на бебето долетяха някъде отблизо, сториха му се пронизителни. Заслуша се внимателно, стори му се, че ги чува отново. Сигурен бе, че последваха стъпки, затвори се тихо врата, последваха приглушени звуци. Седна в леглото и потри очи с ръка. Детски плач и много познат сън. През последните две седмици го спохождаше непрекъснато, будеше го всеки път с ужасно, смазващо предчувствие.

Погледна съвършеното спокойствие на алеята пред Ръдърфорд и се замисли за Квебек и познатия бряг, където Сейнт Лорънс се разширяваше и сваляха лоцманите, преди да прекосят Атлантика. Едва преди три месеца бе там. А сега бяха минали нищо и никакви две седмици, откакто „Емпрес“ потъна на същото място. Беше преминавал няколко пъти на борда на малкия ферибот от Квебек, който идваше от север, от ранчото на негов чичо; корабната линия бе натоварена и му се струваше много голяма. На няколко пъти бе пресичал Ламанша, но нито веднъж не го почувства като Сейнт Лорънс: масивен, бурен, леденостуден. Последния път, когато се качи на ферибота, той маневрираше през мъглата, не спираше да надува свирката си и другите пасажери го повикаха на палубата, защото китовете излизали в такова време. Представи си ги под малката лодка, истински планини във водата, докато порят дълбоките води на Ламанша и се почувства дребен, незначителен и крехък — просто точица в океана, сред валмата мъгла.

„Емпрес ъв Айрланд“ бе потеглила от пристанище Квебек следобеда на двайсет и осми май и на следващата сутрин се беше сблъскал с норвежки кораб, натоварен с въглища. По-малкият кораб ударил лайнера в средата, все едно тирбушон пробива консервна кутия; хората в долните каюти, дълбоко заспали, оставили люковете отворени заради безобразната вентилация вътре и се удавили почти веднага, защото „Емпрес“ се килнала на дясната си страна. Пътниците в горните каюти успели да се качат на палубата, но били спуснати едва три спасителни лодки, преди корабът да се наклони още повече; седемстотин човека успели да излязат през люкове от непотопената страна на повредения плавателен съд. В продължение на десет минути, може би повече, сред гъстата мъгла, пасажерите и екипажът се държали за наклонения корпус. Мислели, че е заседнал, защото стоял неподвижен, решили, че са попаднали на пясъчен нанос. След това, най-неочаквано, кърмата се наклонила и корабът потънал като камък: кърмата щръкнала и потънала в дълбините. Повече от хиляда загинали за четиринайсет минути.

Чу какво е станало почти веднага, след като „Лакония“ акостира в Англия, и се облегна на кея, където стоеше, защото усети, че му прилошава. Хенри Ситън Кър беше пътувал на „Емпрес“. Познаваше го. Чу гласа му в географския клуб. Видя се като Хенри Кър. След това си се представи на дъното на Сейнт Лорънс. Видя как водата нахлува в каютата, вратата не се отваря заради напора на водата, а пасажерите бързо потъват.

Сънуваше все това: как се бори за глътка въздух, въздухът се превръща във вода, водата пълни устата му, гърлото и дробовете, докато накрая не остава въздух, единствено солта и усещането как сърцето му се пръска през последните секунди, наситени с паника. Усещаше как водата кипи около тялото му, а след това корабът се накланя, изплъзва се изпод краката му и той осъзнава, че това е краят, напълно неочакван, невъобразим, не успява дори да стисне геройски парапет или да спаси някоя друга нещастна душа или да оцелее в морето. Няма нищо драматично, единствено позорно махане с ръце, задъхване и смърт, а после водата те подмята в каютата като незакрепен багаж, а пръстите ти няма какво да уловят.

Всички говореха за „Титаник“, но за него случаят с „Емпрес“ бе още по-кошмарен. Може би, защото той бе прекосил океана малко преди това. Може би, защото нямаше айсберг, а един мръсен товарен кораб с въглища бе потопил „Емпрес“. Екипажът бе допуснал грешка с навигационните светлини. Нямаше намеса на природата, нямаше лед, само малка човешка глупост, струвала живота на хиляда.

Това съсипваше живота на хората, помисли си той: не гигантски хаос, а най-елементарна грешка. Грешен завой, невнимание, небрежно подхвърлени думи, невнимателен поглед. Светове се преобръщаха заради подобни неща: недоглеждане на дреболии. Моменти на непоследователност, които носеха ужасни последствия. Това съсипваше всички, помисли си той. Дребни малки предразсъдъци. Това и видиотените политици.

Стана изведнъж, обзет от непреодолима нужда да излезе. Трябваше да престане да мисли за потъващи кораби. Налагаше се да преодолее необоснования страх, стария ужас от удавяне. Нямаше да се върне в Ню Йорк на бавен кораб, обеща си той, докато се обличаше с резки движения. Щеше да се качи на кораб като „Мавритания“, най-бързия кораб. Ако ли не, щеше да се качи на „Лузитания“, от същия клас. Това бяха британски кораби, построени да надминат клас „Кайзер“. Те щяха да го отведат у дома в безопасност.

— Ще вземете Спрингър, ако нямате нищо против — рече Джозая.

Той се върна към настоящето.

— Спрингър ли?

— Бързоходния Джак трети — усмихна се гордо мъжът.

— Пак ли е твой кон?

Пръстите му докоснаха омазаната периферия на шапката.

— И аз съм се грижил за него, сър.

 

 

Беше осем, когато той се върна през дърветата край реката и видя Октавия Кавендиш на брега.

Денят бе слънчев и ясен и той забави коня, канеше се да я повика — едва ли беше на повече от сто метра — когато забеляза, че тя чете писмо. Извади листа от плика; започна да крачи напред и назад, а сетне, за негова огромна изненада, хвърли и писмото, и плика във водата. Почти не помръднаха, водата бе съвсем малко. Тя се приведе над парапета на моста, ала в същия момент го забеляза и го погледна така, сякаш бе извършила престъпление. Той слезе и пристъпи към мястото, на което бе застанала.

Беше облечена съвсем семпло и доста странно, с леко манто, метнато вероятно върху нощница или пеньоар — тежките гънки се подаваха под палтото и се влачеха по земята. Беше си сложила малка шапчица; килната на една страна, а косата й се стелеше по раменете.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Съпругът ми се връща — заяви тя и стисна парапета на моста, загледана в писмото, което се въртеше във водата. Любопитството му беше събудено от нелепата ситуация — тя, господарката на дома, приличаше на момиче, което си е играло с дрехите на възрастна дама. За секунда му се стори, че зърна друга Октавия: много по-млада, нещастна, объркана, която се бори да открие образ, който й подхожда. Запита се дали това не е истинската тя — каквато е била, момичето, за което Кавендиш се е венчал — и усети симпатия, както и нещо по-дълбоко, по-силно — някаква инстинктивна връзка с нея.

Погледна я съсредоточено; не знаеше какво да направи. Не беше ли завръщането на Уилям Кавендиш повод за радост? Би трябвало, но очевидно не беше така. Тя се обърна към него.

— Сигурно си мислите, че съм луда да изляза в този вид — отбеляза тя. Посочи с небрежен жест дрехите си.

— Не, разбира се — отрече той.

— Не е нужно да се държите любезно — засече го тя. — Ако ме имате за глупачка, значи сте прав.

— Изобщо не ви мисля за глупачка — отвърна той. — Всъщност, мислех си, че сте очарователна. — Тя остана с отворена уста и се изсмя сухо. Той разбра, че домакинята не е свикнала с комплименти. След това се стресна, че тя може да е решила, че й се подиграва.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той. — Нещо да направя?

— Проблемът е… — тя погледна реката, — че изгубих мястото си. Имах си някакво място. Сега вече не знам къде е. Това е домът ми, а не знам защо съм тук.

— Да не би да е заради сина ви? — попита той. — Това ли е проблемът? — Той се опитваше да се хване за сламка. Беше чул слухове, че Хари Кавендиш е излязъл от релсите, макар да предполагаше, че положението не е чак толкова зле. Младите мъже често излизаха от релсите. Нали така постъпваха младите, преди да се превърнат в чудесни граждани, достойни за пример и уважение. Поне така бяха правили прадедите на Хари, а някои и през целия си живот.

Тя вдигна поглед към него.

— Хари ли? — попита тя. — Господи, де да беше това! — Тя вдигна ръка към главата, очевидно разстроена.

— Не става въпрос за дъщерите ви, нали?

Тя поклати глава.

— И двете са при приятелки — прошепна. — Сега благодаря на бога, че е така.

Напълно объркан, той се огледа, за да намери място за сядане.

— Защо не си починете малко? — попита той. — Малко по-нататък има място за сядане. — Тя го последва, а когато се препъна, той й подаде ръка. Тя я пое, а след това бързо я пусна. Топлината й, мекотата, се отпечата върху кожата му. Усети как се изчервява, желанието бодна пръстите и ръцете му като замайване; за момент шарената сянка на дърветата го обърка, завихри сетивата му, сякаш бе застанал на височина и гледаше надолу към бездна. Бе като сън; той дори се олюля като на висок ръб. Всичко се случи толкова неочаквано и изненадващо, че той си пое дълбоко дъх, за да се върне към действителността, но у него се загнезди непреодолимото желание да я прегърне. Не посмя да го направи.

Няколко метра по-надолу край реката седнаха на пейка. От другата страна, отвъд парка, Ръдърфорд бе прекрасен сред розите и блесналите под лъчите на слънцето прозорци. Той погледна Октавия; тя също гледаше натам. Запита се дали тя знае какво влияние има върху него, но щом видя разсеяното й изражение, си каза, че е малко вероятно.

— Имате ли семейство? — попита неочаквано тя.

— Родителите ми. Имам и трима братя.

— Всички ли са в Ню Йорк?

— Да, и тримата.

— Заедно ли живеете?

— Издържаме се някак.

— Разкажете ми за тях.

Той сви рамене.

— Ами, татко върти бизнеса…

— Що за човек е той?

— Ами, приятен. Весел. Най-много обича да плава; той ме научи. Имаме къща на Кейп Код и…

— И братята ви ли знаят да плават?

— Да, и семейството на мама. До един. По цяла година се организират партита. Мама организира теософско общество и много се шегуваме с нея по този въпрос. Така си уплътнява времето. Миналата година имахме посетители индианци; тя не спира да говори за Уайт Лондж.

— Уайт Лондж ли?

Той махна с ръка.

— Да ви кажа честно, никак не ги разбирам тези неща. Това е нещо като религия, която не вярва в религиите. — Разсмя се. — Не знам. Всичко е въпрос на мода. Много я тормозим. А тя ни търпи. Непрекъснато влизат и излизат разни хора.

— Звучи приятно. Баща ви позволява ли?

Той изви вежда.

— Не става въпрос за позволение. Обикновено просто се смее на тази работа. Той е… ами, той е много добър пример.

Тя го наблюдаваше внимателно.

— Чудесен човек — отбеляза.

— Да.

— Колко хубаво — промълви тя. — Колко е хубаво да имаш до себе си толкова весел човек. — Изви поглед. Сви ръце в скута си. — И моят баща управляваше бизнес — рече бавно тя. — Мама почина, когато бях съвсем малка. Аз му бях компания. Трябваше да съм до него във всеки един момент. Не във фабриката, а у дома. Да го чакам, посрещам и изслушвам.

— Сигурно сте била неговата утеха.

Тя прихна. Това бе най-странното нещо, което той бе казвал.

— Компания — повторя тя, сякаш изпитваше звученето на странната дума. — Да му правя компания ли? Не, не в такъв смисъл. Трябваше да слушам. Просто да стоя кротко и да слушам. Бях уведомена, че никак не се справям със задачата си, въпреки това се очакваше да я върша. Всеки ден. Часове наред. Трябваше да стоя напълно неподвижно. Той се прибираше на обяд след това отново в шест. Аз трябваше да чакам. Ако ли не…

Наклони глава в обратната посока на Ръдърфорд и отново се загледа във водата.

— Ако ли не? — подкани я той.

Тя поклати глава и приключи с въпроса. Разговорът за баща й изглежда освободи задръжките, тласкани от тъмнина, която той не разбираше.

— С вашето семейство имате повече късмет, отколкото можете да си представите — каза му тя. — Как ми се иска и ние да можехме да се похвалим с подобно нещо. — Обърна се и го погледна. — Онзи ден говорехте за скандалите на Бекфорт — заяви тя. — Вие в семейство Гулд имате ли си такива?

— Сигурно — отвърна. — Но аз не ги знам.

Тя задържа погледа му.

— За съжаление тук има такива, за които аз знам — призна тя. Той забеляза, че жената е готова да заговори открито, че има въпрос, който я измъчва. Тя обаче с рязък жест посочи реката. — Знаете ли, че на Коледа тук се удави едно момиче? — попита тя. — По-точно казано почти се удави. Измъкнаха я от водата и я пренесоха в къщата. Валеше сняг. Почина на следващия ден.

— Господи. Та това е ужасно.

— Беше домашна помощница. Почина, докато раждаше. Беше на сина ми… дъщеричка на сина ми. Моя внучка. — Тя вдигна поглед към небето, което изглежда я накара да се разколебае, а след това погледна към него, без да трепне.

Той не знаеше какво да каже.

— Няма към кого да се обърна за консултация — продължи тихо Октавия. — Дори не знам дали постъпих правилно. Детето е живо. Нарекох я на името на моята майка, Сесилия. Когато съпругът ми го няма, я водя в къщата.

Плачът на детето, стъпките по коридора.

— Тази сутрин беше тук — отбеляза той. — Чух я.

— Не може да е тук, когато Уилям си е у дома, защото той не знае — продължи тя, все така тихо. — Или поне предпочита да не знае. — Той забеляза как ноктите й се впиват в дланта, а тя се намръщи. — Изправена съм пред проблем, който не мога да разреша. Сама си го навлякох — прошепна тя. — Ще ме критикуват, задето съм взела детето, задето съм показала, че знам, разбира се.

— Така ли?

Тя вдигна поглед към него.

— Естествено — отвърна тя. Сякаш бе длъжна да пренебрегне факта, че има внучка. Той изпита силно съжаление към нея. — Разбирате ли, Уилям отказва да говори по този въпрос, защото Хари се е заклел пред него, че няма нищо общо с момичето, което почина, и Уилям се е хванал за думата му… та той му е син, разбирате ли?

— Май да…

— Можехме да поговорим, ако…

— Ако какво?

— Няма значение.

— Много ми е мъчно, че е станало така — каза й той.

Тя се обърна и го погледна отново. В очите й проблесна дръзка предизвикателност.

— Човек свиква със срама, не мислите ли? — попита тя. — Както казахте, семейството е затънало до гуша.

— Не исках да кажа… Всъщност…

Тя стана и зарея поглед, не обърна внимание на опита за извинение. Следващите й думи бяха по-внимателни.

— Тя е толкова красиво момиченце — прошепна тя. — И толкова прилича на Хари на същата възраст. Все трябва да измисля някакво извинение, но не знам… Прислугата говори. Виждат, че жената от селото идва и си отива. Личната ми прислужница намекна, че долу говорели, докато се хранят. Така че, когато Уилям се върне… има опасност да научи.

— Тогава ще можете да му кажете открито, нали?

Тя поклати глава.

— Мога ли да направя нещо? — попита той. — Каквото и да е, за да ви помогна?

Несъзнателно бе протегнал ръка към нея. Този път тя я пое и я задържа, погледна пръстите му и ги притисна със своята ръка.

— Много сте мил — прошепна тя. Усети тръпка — заряд електричество, поне така му се стори — която премина между тях. Тя също я усети; забеляза по изненаданото й изражение. Спогледаха се. Тя пусна ръката му, сякаш бе гореща и се изчерви.

— Мисля… — посочи безпомощно дрехите си, — май трябва да направя нещо по въпроса. Изобщо не са подходящи. — Тя сякаш се овладя. — Не бива да ви товаря с подобни въпроси. Колко стана часът?

— Около осем. — Тя отстъпи настрани и той пое след нея. — Не ме натоварихте ни най-малко — усмихна се той. — За мен е чест, че ми се доверихте.

Тя го огледа преценяващо.

— Точно това направих — заяви тя. — Питам се защо. Може би, защото няма с кого друг да поговоря. — Гласът й пресекна и очите й неочаквано се напълниха със сълзи.

— Понякога е истинско облекчение да поговорите с непознат, с някой аутсайдер — подхвърли той. Порови в джобовете и извади кърпичка, а тя я пое и си избърса лицето.

Между тях настъпи мълчание; той беше на няколко сантиметра от нея. В гърдите му се нагнети напрежение и той се запита дали тя не го е почувствала. Тя беше като дете — например босите крака в библиотеката онзи ден — скрито под маската на изтънчена дама, която падне ли, отдолу се показваше уязвимо момиченце. Как само му се искаше да я утеши и се опита да потисне неприемливия отклик, който напираше в него. Искаше му се по някакъв начин да й покаже — да покаже на уплашеното момиченце, което бе чакало обзето от ужас баща му да се прибере, да покаже на нещастната съпруга, която искаше да прояви открито обичта към внучето си — че може да му има доверие.

— Възхищавам ви се, че се грижите за малкото момиченце — рече той. — Наистина, каквито и клюки да тръгнат. Правите нещо благородно. — Тя го погледна. — Сигурен съм, че съпругът ви ще се съгласи.

Тя приглади назад кичур коса и изпъна рамене.

— Ще ми се да притежавах вашата самоувереност — отвърна тихо тя. — Моля ви да ме извините — продължи тя. — Обикновено не плача. С плач не се постига почти нищо, да не говорим, че разваля тена на лицето.

Тези думи бяха казани в напразен опит да разведри обстановката и той усети, че сърцето му трепна.

— Уверявам ви, че не съм ни най-малко засрамен или смутен — отвърна той. — Освен това може би трябва да ви кажа, че тенът ви не пострада ни най-малко, лейди Кавендиш.

Двамата се усмихнаха един на друг. Това беше първата й искрена усмивка, която му отправяше. Щеше да я запомни завинаги.

 

 

Луиза Кавендиш седеше в Палм Корт на хотел „Уолдорф“ и се чувстваше изключително доволна от себе си.

Беше четири часа и заведението беше пълно. Невероятно какви хора допускаха на чай, помисли си тя, докато оглеждаше множеството под палмите и арковидния стъклен покрив. Изглежда, че щом човек бе в състояние да си плати петте шилинга, може да влезе. Луиза въздъхна и задържа полата на една страна, докато някаква гигантска жена в оранжева рокля се промъкна покрай нея.

Луиза погледна след туловището й с нещо като съжаление. Тя поне знаеше как да се облича, каза си тя, издокарана в дръзката си рокля с пола във формата на лале и перо в шапката, вирнато, за да не скрива лицето. Просто си представи как въпросната дама се опитва да бъде прелъстителна, докато танцува танго, а перото се свежда към лицето й; беше забележително смешно. Някои жени нямаха представа какво да правят.

Тя се отпусна на мекия стол, но само колкото да подчертае фигурата си. Получи се желаният ефект; неколцина мъже от съседни маси отправиха възхитени погледи към нея. Луиза едва успя да потисне усмивка на удоволствие. Госпожа де Рей и Флорънс нямаха представа, че днес е дошла тук; беше им казала, че отива на изложба в Тейт. Флорънс дори я качи в такси и заяви, че се била нагледала на изкуство за цял живот, а едва когато таксито излезе от площада, Луиза си позволи да избухне в смях. Това бе нередно, разбира се, но те просто висяха като воденични камъни на шията й. Все някак щеше да им се реваншира, но трябваше да й бъде позволено поне едно приключение. А чаят в новия „Уолдорф“ не беше чак толкова скандално събитие; дори си беше напълно в реда на нещата. Тя нагласи гънките на бродираната си бледотюркоазена коприна на коленете и се усмихна на себе си.

Двете дами от семейство де Рей бяха изключително забавни. Те дори щяха да одобрят дребното й приключенийце, ако знаеха. Флорънс щеше да позеленее от завист, че Луиза си е позволила един следобед на безобиден романс. След като пътуването до Континента беше отложено — господин де Рей не спираше да говори за война и дори не се сещаше, че това ще съсипе плановете им — те изявиха желание да я съпровождат на най-важните събития, но тя така и не можа да си позволи и един неприличен миг насаме с някой джентълмен. А Луиза бе на мнение, че трябва да преживее поне един такъв миг, преди да се прибере у дома за лятото.

Бе истински късмет, че семейство де Рей се грижеха с нея, вместо майка й. Госпожа де Рей й каза тихо и убедително, че Октавия страда от женско изтощение и Луиза, разбира се, трябваше да се върне в Ръдърфорд с майка си, за да я подкрепи, щеше да го стори с радост, но майка й каза да остане.

Майките бяха невероятно полезни, Луиза обожаваше своята, но на по-значителните събития бяха като камък на шията. Те бяха в състояние да уплашат и най-обещаващия кандидат, докато говорят за титли и родове. Това звучеше гадно, защото майка й съвсем не беше камък, тя беше забавна, ако човек не брои изкуствената й усмивка от пролетта насам. Напоследък майка й беше разсеяна и това бе най-малкото, стоеше настрани от веселието по време на танци и вечери. На няколко пъти Луиза забеляза изражение на истинска болка по лицето й и тя не се смя както обикновено на анекдотите за външния вид и обноските на херцозите — които бяха половината от радостта на сезона. Докато съпругите оценяваха приходите или сравняваха именията в провинцията, други се забавляваха, като разделяха аристокрацията на категории ужасни, отвратителни и почти поносими — но майка й изглежда не беше активен участник в играта.

По-късно Луиза отиде с майка си на гарата и й помаха за довиждане сред облаци дим и пара. Майка й беше избухлива, ведра и бъбрива; каза, че нямала търпение да усети свежия въздух на Йоркшир.

— Когато баща ти се върне от Париж — рече тя, — трябва да излезеш с него, Луиза. Трябва да те виждат с него. Дъщеря си му. — На Луиза това й се стори странно.

— Според мен Хари трябва да виждат с него, не мен — отвърна тя.

Октавия погледна дъщеря си право в очите.

— Хари ще се осъзнае след време — заяви тя. — Искам да придружаваш баща си, когато поиска.

Луиза остана да гледа след отдалечаващия се влак със смесени чувства. Баща й трябваше да бъде в Лондон, не на някаква тайнствена мисия в Париж. Имало нещо общо с Форин Офис, така каза мама. Но всъщност имаше нещо повече, макар Луиза да нямаше представа какво. Той бе заминал почти веднага след онези напрегнати седмици през март, когато родителите й изглежда изобщо не си говореха. Бяха се скарали, това бе очевидно, а сега майка й искаше Луиза да заеме мястото й в Лондон.

Флорънс каза, че накрая всеки брак стигал до този момент — в най-добрия случай родителите й се държали един към друг с ледена любезност, но майка й не позволила това да я депресира.

— Жената трябва да държи брадичката вирната и сърцето заключено — съветваше госпожа де Рей и двете момичета, когато една вечер бе повдигнат въпросът за брака. — И да харчи колкото е възможно повече пари за шапки. Шапкарските магазини са чудесен заместител, когато си тъжна.

Писмата, които Луиза получаваше от майка си, бяха весели. Разказваше за къщата, все за обичайните неща. Луиза заличи празната усмивка на майка си от спомените си. Скоро щеше да е у дома при нея, мислеше си тя, щеше да играе с недодяланите розовобузести отрочета на най-видните йоркширски семейства, които да й досаждат; щеше да се прибере, за да се наслаждава на прекрасни излети в планината и да обядва с баща си край някое ловно място из блатата. Една недодялана грешка на природата вече й беше посочена като добра партия: семейството му притежавало половината Нортъмбърланд. Луиза изтъкна пред майка си, че въпросният господин приличал на умряла риба и за щастие въпросът изглежда приключи.

Баща й беше краен.

— Няма никакво значение как изглежда, след като приходите му на година възлизат на четири милиона, Луиза. Семейство Абърнати са достатъчно разумни и знаят как да опазят богатството си.

— Защото са нещастни стисльовци — озъби се Луиза. — Всички го знаят. Дадоха само една вечеря и тя беше истинска смърт. Бяха поръчали най-трагичния унгарски цигулар, а тапетите им са кафяви. Няма да живея с мъж, който е убеден, че това е култура.

Уилям се засмя на тези думи, а това бе обнадеждаващо. След Коледа май бе изгубил веселостта си.

Докато мислеше за всичко това, неочаквано мярна Морис да върви между масите към тяхната маса. Той поне никога не споменаваше и дума за политика; беше забавен, винаги се усмихваше, винаги… беше запомняща се личност. А това беше възхитително. Сърцето й прескочи развълнувано.

Двамата се запознаха през април пред Театъра на Нейно Величество, когато отиваше на премиерата на „Пигмалион“. Там го видя за пръв път. С майка си и Флорънс чакаха в тълпата и се оглеждаха за каретата си. Бяха застанали на стълбите. Случи се няколко дена преди майка й да си замине за Йоркшир и разговорът вървеше странно — думата „проклет“ все се повтаряше и тази вечер за пръв път бе изречена на лондонската сцена. Публиката се смя повече от минута и пиесата спря за кратко. Сега навсякъде около тях чуваха светските дами да повтарят „проклет“, докато чакаха кочияшите си. Майка й, която преди първа се включваше в шегите и закачките, просто извърна раздразнено поглед. Първоначално Луиза реши, че високият, красив мъж в тълпата оглежда майка й, но след малко непознатият отправи на Луиза толкова дръзка и директна усмивка, че тя усети как се изчервява. Той потъна в тълпата, но когато го видя отново на надбягванията, веднага го позна.

Той отиде при нея, докато тя наблюдаваше конете на заграденото място до конюшните. Сякаш бе чакал тя да остане за кратко сама.

— Хареса ли ти пиесата? — попита той.

В първия момент й трябваше малко време, за да си припомни кой е.

— Беше забавна — отвърна тя.

— На госпожа Пат малко й е минало времето — подхвърли той за актрисата в главната роля. Акцентът му и простичкият начин на изразяване бяха доста странни; тя свързваше френския с изтънченост.

— Не — отвърна тя. — Не и когато е омъжена за Джордж Корнуолис-Уест.

— Той сигурно е забележителен.

— Всеки мъж трябва да е такъв.

Той изви вежда, докосна шапката си и се обърна, готов да си тръгне. Когато Флорънс се върна, Луиза се опита да го открие в тълпата, но така и не успя.

— Сигурно си си въобразила — пошегува се Флорънс.

След това той се появи на най-странното възможно място — веднъж на Бонд стрийт, застанал в дъжда на един ъгъл, докато каретата им минаваше оттам, а след това срещу дома й в едно неделно утро.

През май го виждаше винаги, когато отиваха на езда, след това отново при конюшните, когато връщаха конете. Един ден се появи отново в универсалния магазин „Геймъджес“.

— Ти преследваш ли ме? — попита го направо тя. — Ако е така, значи си много невъзпитан.

Той се поклони и свали шапка.

— Казвам се Морис Фредерик — представи се той. Беше застанал край редиците светли ръкавици — ръкавици и пера и смешни малки чантички — и изглежда никак не се притесняваше. — А ти си Луиза Кавендиш.

Тя не откъсваше очи от него.

— За съжаление, не те познавам.

— Познат съм на брат ти.

— На моя брат ли?

— Не ме ли е споменавал?

— Не.

— Но пък ти не го виждаш много често.

Тя отстъпи крачка назад. Той я притесняваше; говореше така, сякаш знаеше всичко за семейството й, но може и да знаеше разни неща, след като беше приятел на брат й.

— Трябва да вървя — отдръпна се тя.

— Може ли да повървя малко с теб? Само до вратата. — Той й предложи ръката си. — Уверявам те, че няма да те опозоря оттук до улицата.

Тя се изчерви; сякаш бе прочел мислите й — тя се питаше дали като хване под ръка непознат, няма да си навлече проблеми. Ако пък му откажеше, щеше да изглежда необиграна. След моментно колебание, тя се съгласи.

— Французин ли си? — попита тя.

— От Париж съм.

— Баща ми е там в момента.

— Наистина ли? — попита той. — Да, разбира се, покрай положението на Балканите.

Луиза не знаеше нищо за положението на Балканите, затова не отговори. Стигнаха до вратата на магазина и тя си сложи ръкавиците. Морис я погледна преценяващо — прекалено настойчиво.

— Много се съмнявам, че баща ти ще ме одобри — заяви той.

— Защо?

Той сви рамене, типично по галски.

— Аз съм никой. Нямам никакви пари.

Тя се опита да се държи като модерна жена.

— Според мен това няма значение.

— Нима? — Той се беше замислил над думите й. — Нямам и влияние. Много тъжно. И ми се налага да работя.

— Така ли? — Интересът й беше събуден. — Като какъв?

— Чиновник съм във френското посолство.

— Това ми се струва изключително интересно.

— Нима? — рече той и се разсмя чаровно. — Трябва да го запомня.

Няколко дена по-късно, докато закусваха, тя спомена Морис Фредерик пред Хари. Брат й се намръщи.

— Не познавам Морис.

— Той те познава.

— Съмнявам се — отвърна провлачено Хари. — Има обаче нещо, което ме притеснява, малка моя. Къде се запозна с него?

— На какви ли не места?

— Хубави ли бяха?

— Не познавам други.

— И той твърди, че ме познава, така ли?

— Изглежда познава всички ни. Работи в посолство.

Хари изви вежда.

— Той работи, значи? Значи е в дипломатическия корпус.

— Не знам — призна Луиза. — Не мисля. Французин е.

— Французин ли? — повтори Хари. Стана и хвърли салфетката на масата. — Колко неприятно за теб, миличка. И колко подло от негова страна.

Сега обаче, докато седеше и наблюдаваше Морис Фредерик да се промъква през Палм Корт, безкрайно привлекателен, Луиза трябваше да признае, че Морис е забележителен — а тя не беше съвсем сигурна в себе си — и съвсем не беше подлец.

Морис се усмихна, докато сядаше.

— Изглеждаш великолепно — рече той. — Да знаеш, че всички ми завиждат.

Тя се разсмя.

— Винаги казваш възмутителни неща.

Той вдигна ръка, престорено подигравателно.

— Съвсем не е възмутително. Казах самата истина.

Тя харесваше дръзкият му чар. Той поне не шикалкавеше; не се преструваше и й се възхищаваше открито. С Морис нямаше несръчно суетене, помисли си тя и веднага се изчерви, опита се да смени темата.

— Забави се ужасно много.

— Нима? — учуди се той. — Извинявам се. Барът е пълен с американци.

— Това не е изненадващо. Те твърдят, че са измислили тангото.

Морис се усмихна.

— Тангото е от Марсилия — уведоми я той. — От места с доста скандална слава. — Той изви вежда, за да покаже колко шокиращо може да е това. — Места, където дамите не са никакви дами.

— Ти бил ли си на такива места?

— Аз ли? Не, никога.

— Но Париж е шокиращ, нали?

— Ако си на подходящите места, сигурно.

Тя подпря брадичка в ръката си.

— Много ми се иска да го видя. Изключително досадно е, че татко така и не ме заведе. А би могъл, защото е там през цялото време.

— Ами — започна Морис, — може би това не е град, който трябва да видиш с баща си. Този град трябва да се види с любовник.

Ето че започна отново: тази прямота, прикрита под ленива усмивка. Тя бе сигурна, че не трябва да отговаря, но така и не се сдържа.

— Аз нямам любовник, така че не мога да отида — уведоми го тя.

Той се наведе напред, над масата и зашепна.

— Истинска загуба за Париж.

В този момент, за нейно облекчение, донесоха чая. Луиза погледна съвършения поднос с истинско задоволство; малките тортички и сандвичи бяха чудесно аранжирани.

— Не може ли всичко да е прекрасно като „Уолдорф“ в сряда следобед? — въздъхна тя.

Този път Морис избухна в смях. Тя го погледна обидено.

— Какво казах?

— Нищо, мила — отвърна той. Притисна салфетка към устата си, за да прикрие изражението си.

Луиза вирна брадичка.

— Не разбирам кое е чак толкова смешно.

— Просто… — Той замълча, сякаш се опитваше да формулира думите. — Покрай всички приказки за война, ти внасяш свежест.

Тя сви рамене.

— Точно това имах предвид — засече го тя, вдигна сребърния чайник и започна да налива. — Всичко е напълно ненужно. Госпожа де Рей казва, че дори министър-председателят е на същото мнение. — Върна чайника в подноса. — Не могат ли всички да се държат мило. Като се замислиш, какво е войната? Просто поза, както обикновено. Кралят също не иска война, защо тогава останалите са се наежили? Все пак кралят знае кое е редно и кое не.

Морис я наблюдаваше напрегнато. Тя не успя да разгадае изражението му. За секунда й се стори, че забелязва нещо мрачно да пробягва по лицето му, нещо пресметливо, но това впечатление се разсея бързо от широката му усмивка.

— Права си — заяви той, отпи от чая и я погледна над ръба на чашката. — Светът е пълен с непочтени хора и другите страдат заради тях.

— Самата истина — рече доволно тя. След това огледа пъстрата тълпа. — Всички са толкова щастливи през лятото — реши тя. — Знаеш ли, в „Уолдорф“ винаги може да е юли. Може да е винаги така навсякъде, непрекъснато, стига хората да си го поставят за цел.

Той остави неочаквано чашката и пъхна ръка под покривката, сграбчи свободната й ръка и я стисна силно. Тя се усмихна при тази проява на дързост; след това изражението й се промени.

— Боли ме — оплака се тя.

— Та ти се една безценна малка розичка — отбеляза той.

Тя се намръщи объркано.

— Какво казах? — попита тя.

— Ти изобщо знаеш ли нещо за света? — Пръстите му продължаваха да притискат китката й.

Тя се опита да отдръпне ръка.

— Морис, недей.

В крайчетата на устата му затрепка усмивка.

— Не — рече той, сякаш се опитваше да докаже нещо пред себе си. — Разбира се, че не знаеш нищичко. Прелестна си. — Пусна ръката й.

В продължение на няколко секунди тя го наблюдаваше слисана, не знаеше дали да се смее, или да плаче, не знаеше дали той току-що й направи комплимент, или я обиди. Потри китката си; за пръв път някой я докосваше по този начин — настойчиво, собственически.

Тя прехапа устни и сведе очи, сърцето й започна да бие неестествено бързо. В ъгъла на заведението засвири квартет музиканти.

 

 

Сред забързаното множество в лондонското утро Хари за малко да изпусне влака от Сейнт Панкрас. Когато влетя в гарата, разполагаше едва с няколко минути и огромният парен локомотив вече бе потеглил, когато той най-сетне седна срещу баща си в първа класа.

Уилям нито се усмихна, нито заговори; просто кимна. Хари седна и подчертано показа, че всичко му е безразлично. Опита се да внуши на стария, че е с него единствено, защото му прави голяма услуга, но тайно си помисли, че баща му изглежда напълно изтощен.

Уилям беше прекарал предишната вечер в „Мидланд Гранд“ на самия вход на гарата, но готическото великолепие на хотела не бе достатъчно, за да му помогне да заспи. През последната седмица не спеше повече от няколко часа на нощ; усещаше как стомахът му се свива и не можеше да се успокои. Не беше заради Хари; въпреки че дълговете, които момчето бе натрупало, и отсъствията му от Оксфорд го бяха накарали да каже остри думи, когато се срещнаха преди няколко дена, а Хари прие упреците на баща си с нещо като облекчение, поне така му се стори или може би на сина му просто бе омръзнало да живее както досега. Но пък Хари изостави обичайната си грубост и нападателност и се подчини на баща си, съгласи се да се върне в Йоркшир. Срещата им приключи с нещо като неловко, смутено примирие. Ето че момчето седеше срещу него, полузаспало, отпуснато на седалката във влака. Уилям го наблюдаваше разтревожено. Отчаяно му се искаше да разбере какви мисли се въртят в главата на момчето.

Не бе очаквал синът му да изкара Оксфорд, така че новините за провалите му там го разочароваха, но не го изненадаха. Нито дълговете на Хари, нито срамните му прояви го вълнуваха; нито дълговете на Хари, нито срамните му прояви бяха накарали Уилям да се върне с него в Ръдърфорд. Беше заради онова, което се случваше от другата страна на Ламанша.

Уилям пътуваше между Париж и Лондон от седмици като неофициален куриер на Форин Офис и имаше неприятното чувство, че е затворник на принудителна работа: непрекъснато в движение, вечно пътуваше, ала без цел и резултат.

Погледна седналия срещу него Хари. Утринната светлина бе обляла лицето му. Момчето — дори сега Уилям мислеше за него като за момче — се обърна, неочаквано го погледна и посочи отминаващия перон.

— Виждаш ли всичко това? — попита Хари. Уилям погледна учудено; карети, теглени от коне, се бяха подредили една зад друга, по арковидните им покриви и кошници за багаж имаше надписи: „Пътуване до Мидланд за удоволствие“ или „Мидландски пакети и поща“. Съвсем близо до тях — просто замъглен образ, който профуча и се изгуби сред множеството — беше кон, който теглеше каруца със слама и мляко. — Всичко това — посочи Хари — няма да го има след година. Коне. Сено. Храна. Всички коне ще заминат. — Отпусна се назад на седалката. — Ти знаеш ли колко коне има в Лондон, татко? Двеста хиляди. Или са много повече. Готов съм да се обзаложа, че след десет години няма да има и един. Нито един.

Уилям не чу почти нищо след „Няма да го има след година“ — това бе най-неприятната му мисъл, която сякаш оживя. Колко ли щеше да се промени Англия през идващата година, ако онова, от което толкова се страхуваха в Уайтхол, наистина се случеше? Той затвори очи, опита се да отблъсне чувството, което го измъчваше от дни — че Европа се е устремила към конфликт, докато Англия креташе, тесногръда, тежка, след нея. Англичаните се наслаждаваха на сънливото си лято, също като коне дремеха на сянка, докато сърбите напредваха. Изпита страх за собствената си страна.

Преди пет години, когато се качи на същия този влак, Уилям видя мъж да качва цяла глутница бигъли при кондуктора; водеше ги в Дарбишър. Британците бяха изключителни в тези неща: понякога странната поддръжка на статуквото бе най-важна. По-късно двамата с Хари седнаха в ресторанта на влака — имаше меки седалки, сребърни прибори и дантелени покривчици на облегалките, извезани с инициалите М и Р — и се чувстваха в пълна безопасност в най-сигурния и бърз транспорт в страната. Уилям обаче се страхуваше, че всичко това е просто илюзия. Тя можеше да се окаже смазана след няколко седмици, в Европа можеше дори да избухне война. Отвори очи и срещна заинтригувания поглед на сина си. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои.

— Несъмнено — промълви той. — Несъмнено.

Уилям се върна в Доувър преди четири дена и веднага писа на Октавия. Въпреки всичко, което бе казано — или остана неизказано — Уилям искаше да бъде с нея, преди новината да плъзне, както бе сигурен, че ще стане. Предстоеше война и той искаше да си е в Ръдърфорд. Бурската война беше достатъчно тежка, но поне беше далече в Южна Африка; този път щеше да е различно. Франция беше едва на двайсет километра, от другата страна на Ламанша; той нямаше никакво съмнение, че военните действия скоро щяха да го преминат.

Независимо от всичко, нямаше намерение да каже и дума на Октавия за истинската дълбочина на страховете си и нищо чак толкова драматично на децата. За него бе свещен дълг да защитава семейството си, а част от тази защита включваше да запази онова, което знае за себе си — всичките му предчувствия и тревоги, информацията за различни машинации. Ако им разкажеше за тревожните срещи, проведени през последните няколко седмици, бе все едно да създаде у тях същото безпокойство, на което бе подложен и той самият. Щеше да опази спокойствието в Ръдърфорд, доколкото можеше. Това беше ролята му, най-важната му роля в живота.

Той смяташе, че е редно да предупреди и Хелън за вероятността Германия да нахлуе в Белгия. Видя я миналата седмица. Двамата обядваха в „Максим“, но вече не бе както преди. Хелън беше облечена в крещящ костюм в зелено и златно, с прекалено дълбоко деколте, поне според него. Заведението се задушаваше от прекалено многото маси и стотиците розови абажури, Хелън изглеждаше изхабена. Преди няколко години, той щеше да се поддаде на чара й, но сега вече двамата бяха като стари неприятели. Обичайните й изпепеляващи, закачливи погледи бяха безсмислени, струваха му се остарели. Тя просто искаше да отбележи точки; никога не успяваше да задържи мъж. Просто не проявяваше интерес. Хващаше ги умело, това бе истина, изцеждаше ги до последно, използваше ги. Но никога не ги задържаше.

Този път, в „Максим“, той й каза да замине за Лондон.

— Мислиш, че в Париж не е безопасно ли?

— По-безопасно е в „Кларидж“.

Тя се бе изсмяла.

— Вълна офицери ще бъде доста интересно събитие.

— Хелън — рече той. — Махни се оттук. Вземи и Чарлс, ако се налага.

— Чарлс не е тук — уведоми го тя. — Работи в Лондон.

Това бе нещо съвършено ново за него. Момчето не спомена, че си е намерило работа в Англия, когато дойде у дома — тъкмо обратното. Беше заявил, че идва за кратко от Франция и е готов да се върне незабавно.

— Къде?

— В една частна банка. Нещо такова.

Той се отпусна назад и усети, че не му достига въздух.

— Би ли ми казала къде?

— Не. Тъй като ти реши, че няма да го издържаш, той има пълното право да си намери почтена работа. Тъй като не желаеш да го признаеш, той ще се справи и без теб.

То се вгледа в агресивното й изражение.

— А някой грижи ли се за теб? — попита той.

— Какво имаш предвид?

— Не ми губи времето, Хелън. Имаш ли до себе си влиятелен човек?

— Имам много влиятелни приятели — отвърна небрежно тя. — Ако си мислиш, че ще потъна единствено защото един надут незначителен ерцхерцог е бил убит, грешиш.

— Ще има война. Нима не разбираш?

— Глупости — отвърна тя и вдигна подигравателно чаша. Хелън, Октавия, Хари, Луиза. Май нито един от тях не го беше грижа. Поне Луиза бе обещала да се върне в Ръдърфорд.

— Прибирам се след две седмици — заяви тя. — Седмица преди лова. Обещавам.

Той обаче се съмняваше, че ще има лов. Затвори отново очи и сцените от последните няколко дни се разгърнаха пред него също като уловени от кинематограф образи.

Повикаха го в Камарата на общините седмица след убийството на ерцхерцога; Двамата с Грей се срещнаха в бара. Той много харесваше министъра на външните работи; Едуард Грей беше първият виконт на Фолодън и беше учил в Бейлиъл, колежът на Уилям в Оксфорд. Уилям беше ходил във Фолодън Хол — на по-малко от ден път от Ръдърфорд. Преди да се издигне като метеор към зашеметяващите висини на министър от кабинета, Уилям винаги мислеше, че някой ден Едуард ще се върне у дома, във Фолодън, и ще напише книга за английските птици, за които не спираше да говори. Първата му съпруга беше починала отдавна, нямаше деца. Открай време изглеждаше човек на любопитни, невинни страсти, но напоследък бе винаги напрегнат.

— Знаеш ли, че онзи ден ми писа Никълсън? — попита той Уилям. Никълсън беше помощник-секретар. — Каза, че бурята скоро ще отшуми.

— А така ли е?

Грей забоде поглед в чашата с бренди.

— Сръбските вестници са пуснали сведения за масови убийства на сънародниците им в Босна.

— Истина ли е?

— Не, разбира се. Но се говори за окончателно уреждане на сметките със Сърбия. Кайзерът отказва да отиде на погребението на ерцхерцога от страх, както сам твърди, да не бъде убит. Посланик Чирчики е казал, че трябва да се отървем от сърбите. Казанът всеки момент ще кипне, Уилям.

Ден по-късно, Уилям се срещна с Карл Личновски, германския посланик, в „Уайт“. Личновски, както винаги, беше безупречен, много изискан, от него се излъчваше спокойствие, но онзи ден не беше така, каза, че телеграмите му за Кайзера не били пристигнали. Предложи Грей да действа като посредник. Каза на Уилям, че се кани да пише на собственото си външно министерство, че ако избухне война, тя ще се превърне в най-голямата катастрофа, която светът е виждал. Уилям забеляза как дългите пръсти на Личновски стискат подлакътника на стола, в който се беше настанил. Тъкмо този образ — пропукалото се спокойствие на Личновски — го накара да реши да скрие истината от Октавия и Хари. Това, преди всичко, му подсказа колко е сериозна политическата обстановка в момента.

Пронизително просвирване прекъсна мислите на Уилям; той отвори очи и погледна през прозореца. Хари изглежда спеше и на Уилям му се прииска той да не се буди поне в близко бъдеще. Когато замина за Париж, знаеше много повече от другите: че Кайзерът е поискал подкрепа срещу Сърбия и Русия, че Франция и Великобритания ще бъдат съюзници на Русия, че Австрия се кани да нападне Сърбия. Уилям пренасяше лични съобщения до посланика в Париж: „Заради кризата в Сърбия, косата ми настръхва“, бе написал Грей. Уилям предаде писмото, изслуша безкрайните аргументи и присъства на безкрайни срещи.

Сега, след връщането си, пътуваше на север, след като остави Грей сам да се оправя с важните си телеграми. Отначало възнамеряваше да отиде на прегледа на флота в Портсмът, но дори докато събираше багажа, си даде сметка, че няма да отиде, въпреки че кралят щеше да присъства. Уилям нямаше желание да гледа кораби, не искаше да чува как Чърчил изтъква, че това е най-голямата проява на морска мощ в света.

Имаше едно-единствено желание.

Да се прибере у дома и да отведе сина си със себе си.

 

 

Онези от персонала, които бяха останали в къщата в Лондон, се бяха върнали в Ръдърфорд предишния ден. В меката вечерна светлина каруцата се върна от гарата натоварена с багаж, а отзад, сред багажа се бе настанила новата прислужница, наета в Лондон, и помощник-готвачката, Катрин, която дремеше от изтощение през целия път към дома, докато минаваха покрай ферми и поля, чак до алеята пред Ръдърфорд, където последните слънчеви лъчи, пресечени от дълги сенки, се спускаха по поляната. Харисън и господин Купър бяха отзад в моторизирано такси и когато приближиха входа, забелязаха господин Брадфийлд да излиза на стълбите.

Вторите лакеи, Наш и Харди, бяха застанали зад него, но Мери Ричардс веднага привлече вниманието на Харисън. Изглеждаше свежа, сякаш извадена от кутия за шапки, с колосана униформа, чиста, след като бе прекарала два дена по влаковете и седем месеца сред градския хаос. Той скочи от таксито, отвори вратата на господин Купър и взе куфарите. За кратко в антрето последва истински хаос. Харисън тайно се възползва от суматохата и изблъска прислужника, за да не му се пречка.

— Май никога няма да се промениш — измърмори той към Алфред. — Все още си един голямо лигаво джудже.

Прислужниците отидоха в задната част на къщата. Мери беше пред него, докато слизаха по стълбите към зелената врата; панделките на бонето й трептяха пред него; той чу шумоленето на полата й, когато се отриваше в стените. На завоя при кухнята я стисна за ръката. Тя го погледна и се опита да се отдръпне.

— Липсвах ли ти? — попита той.

Тя успя да се дръпне от ръката му.

— Значи държанието ти не е станало по-добро — рече тя, — докато си бил с господаря.

— С господаря ли? — разсмя се той. — Той беше с пачаврата си. Напоследък не съм го виждал. — Наклони глава към къщата. — Ами тя какво прави? Брадфийлд писал на Купър, че тук има някакъв американец, за когото трябвало да се грижи като за господар.

— Според мен, той няма нужда от прислужник — отбеляза Мери. — Сам се грижи за себе си.

— Значи не е джентълмен.

— Напротив. Повече джентълмен е от теб. Сега бъди така любезен да се разкараш от пътя ми.

Харисън застана пред нея. Наведе се.

— Заповеди ли ми даваш? — измърмори гневно той. — Много дръзко.

Тя го погледна право в очите.

— Ако не си забелязал, аз не съм Емили Мейтланд — заяви тя. — Не можеш да ме тормозиш.

— Защитаваш американския й приятел. Мислех, че я мразиш след това лято.

Мери извърна поглед.

— Не ти влиза в работата.

— Фабриките са нейни. Мръсните къщи също. Знам всичко.

— Пусни ме да мина.

— След това тя каза ли ти нещо?

Мери забоде поглед в земята.

— Изказа ми съболезнования за загубата. Повика ме в дневната.

— Много мило — рече той, — че е намерила време.

Той я пусна и остана да гледа след нея, докато тя тичаше по стъпалата. Откъм кухнята долетяха високи гласове. Госпожа Карлайл вече слагаше на място помощничката си. Чу, че Катрин се опитва да протестира, че можела да свърши нещо по-добре от някого, а госпожа Карлайл я сряза. Беше се върнала преди два месеца с нейна светлост, тъй като Луиза прекарваше повече време в дома на семейство де Рей, а негова светлост беше във Франция.

Харисън забеляза общата прислужница и кухненската прислужница да ситнят като мишки по коридора към килера за напитки и десерт; чу как вратата на Брадфийлд се тресна. Усмивката на Харисън се превърна в доволно подсмихване; беше си у дома, добре зареден с разкази за деянията на господаря Хари. Щеше да забавлява слугите на масата, когато Брадфийлд обърнеше гръб. Цяла зима щеше да споделя с тях скандалното му поведение: Хари се търкаля пиян в три след полунощ, Хари и приятелчетата му ритат прозорци на Риджънт стрийт, свалят шапката на полицай. Хари се качва на лодка по Темза и отплава до Сърпънтайн. Имаше предостатъчно пикантерии, за да накара прислужниците да се ококорят и да не могат да затворят уста от шок.

Имаше и други забавления. Новата прислужница Джени беше слаба и висока, готова да угоди на всеки. Имаше акцент от Източен Лондон, който той трябваше да поправи. Щеше да види какво ще направи тя за него, ако я заплашеше достатъчно добре, когато са сами. Знаеше коя стая са й дали — до тази на Дод, където главната прислужница щеше да я държи под око, далече от влиянието на мрачната малка Мери и болшевишката й наглост. Тъкмо момичета като Мери, помисли си той, създаваха неприятности; беше се наситил на суфражетките с техните плакати и бели рокли и лилии в ръце и послания като „Дайте ми свобода“. Изсумтя. Жените нямаха нужда от свобода; имаха нужда от мъж, който да ги управлява като капризни коне. Веднъж чу негова светлост да казва нещо подобно. На жените трябва да им разбиеш сърцата, това ги кара да се разтопят. Така се учат. Беше видял как господарят Хари разбива чужди сърца; видя го по лицата им, когато им подаваше ръка да слязат от карети или таксита — тъжни, дребни личица на няколкото вечери, които нейна светлост организира, преди да се прибере у дома.

Свали палтото си и тръгна надолу по стълбите.

Масата бе сложена за късна вечеря; беше доста прибързано, обичайният час, пет, беше минал. Госпожа Карлайл се оплакваше, че вечерята, трябвало да бъде сервирана горе в осем, както обикновено. Харисън седна.

— Кой е този Гулд? — попита той. Брадфийлд бе все още в стаята си, иначе нямаше да посмее да попита.

— Господин Джон Бозуел Гулд — поправи го Мери.

— Защо е дошъл?

— Историк е — рече госпожа Карлайл. — Пише книги. Дошъл е тук на „Лакония“.

— Много е приятен — отбеляза Мери. — Любезен.

— Не бих се качила на голям кораб — промърмори Синтия. — След като „Титаник“ потъна, значи всички други могат да потънат.

— Остави го ти „Титаник“ — сряза я госпожа Карлайл. — Достатъчно ревахме за него навремето. Друг няма да потъне.

— Аз пак не ща да припарвам до морето — рече Синтия.

— И шанс няма да имаш, така че престани да мрънкаш — сопна й се Мери.

— С какъвто и кораб да е дошъл, се чувства у дома си — рече Харисън. Чиниите изтракаха, започнаха да наливат чая. Той се разсмя. — Чувам, че знаел как да омайва дамите. Най-вече съпругите.

— Нима? — попита Мери. — Ти пък откъде знаеш?

— Популярен е в града. Много популярен. Носи му се славата.

— Достатъчно — обади се госпожа Карлайл.

— Сигурно тя го харесва.

— Почти никога не слиза на вечеря — отвърна Наш. — Така че, много се съмнявам.

Харисън го погледна.

— Сериозно? — обади се грубо той. — Така начетен. Опознал света.

— Господин Гулд прекарва почти целия ден в библиотеката.

— На два пъти ги видях да се разхождат в парка — обади се Синтия. — Видях я, че го хвана за ръка.

— Достатъчно — скара им се госпожа Карлайл.

— Стига, де — отвърна Харисън.

Не каза нищо повече, седеше изпънал гръб, а пръстите на едната му ръка барабаняха по масата.

 

 

Дневната жега така и не утихваше. Джон седеше в стаята си и броеше ленивите минути до вечеря. В ръка държеше писмото, което бе получил от Пиърпонт Морган. Египет, пишеше вътре, не бе кой-знае какво, пътувало се трудно. Британците — които се надували там, сякаш притежавали страната — започвали да се стискат и не издавали разрешителни. Къщите в Кайро опустели за седмици, навсякъде се усещало чувство на неудобство.

Той седеше, подпрял лакти на перваза на прозореца, поглеждаше към сплетените клони на буковете и обмисляше къде да отиде. Можеше да мине през Швейцария или да се пробва в Рим, или пък да замине на юг за Испания. Някой в Ню Йорк му беше казал, че Испания и Мароко си струва да се видят, освен това бяха далече от пламналите в Европа огньове, поне за момента. В Кордова и Андалусия не маршируваха прусаци. Може би щеше да отиде там, да пообиколи планините. Щеше да отседне на място различно от Ръдърфорд, на простичко място, боядисано в бяло, далечно. И щеше да пие много вино. После щеше да се прибере у дома от Лисабон.

Най-сетне щеше да си отиде.

Дълбоко в сърцето си знаеше, че не иска да го направи. Най-голямото му желание беше да остане тук и да наблюдава как Октавия Кавендиш разбърква захарта в кафето си. Отдръпна лакти от прозореца, подръпна ръкавите на вечерното сако и поклати глава.

Когато слезе, тя вече бе в хола и чакаше вечерята. Беше поставила едната си ръка върху капака на пианото, държеше книга, когато той влезе, тя вдигна поглед. Беше до една от лампите, облечена в червена рокля — най-наситеното, най-жизнено алено.

— Какво четете? — попита той.

— Някоя си… — Тя погледна книгата. — Стайн.

— Гъртруд Стайн ли?

— Струвате ми се шокиран.

— Шокиран съм, че книгата се е озовала чак в Йоркшир.

Тя се усмихна и я остави.

— Сигурно си мислите, че тук всички сме пещерняци. В сравнение с Ню Йорк.

— Нищо подобно — увери я той. — Пещерняци ли? В Ръдърфорд? Не бих казал. Но точно Стайн.

— „Стаи и предмети“… много любопитна творба.

— Но ви харесва.

— Харесва ми, че я е писала жена.

Стояха до прозореца в приятно мълчание и наблюдаваха вечерната светлина, великолепно подредената градина беше съвсем притихнала и той се страхуваше да заговори, да не би да съсипе божествената илюзия.

Застаналата до него Октавия му беше благодарна за мълчанието. Страхуваше се, че той ще спомене тази сутрин и ще я засрами. Стрелна тайно профила му: орловия нос, фините черти, гъстата руса коса. Джон усети погледа й и обърна глава. Тя забеляза, че очите му са приятен, необичаен цвят: лешникови, по-скоро зелени, отколкото сини. Изражението им беше много интересно. Носеше му се славата на чаровник, ала той не се оказа празноглав чаровник, както тя очакваше. Тези очи, както и останалата част от лицето издаваха нежност и любопитство; качества, които рядко бе забелязвала у мъж. Той й се усмихна и тя усети тръпка на радост; погледът му бе открито обезоръжаващ. За момент тя задържа погледа му.

Зад тях Брадфийлд обяви вечерята и тя погледна настрани, необяснимо защо притеснена.

Влязоха в трапезарията. Беше им сервирано в двата края на масата и щеше да е все едно да си подвикват от двата края на коридора. Дояждаха основното, когато Джон взе чинията и приборите и седна близо до нея.

— Много се извинявам — рече той. — Само че е грозно да се крещи. Извинете ме, Брадфийлд.

Обърна се към иконома. Брадфийлд се поклони вдървено. Навън се бе смрачило, но продължаваше да е много горещо. Пламъците на свещите трептяха на лекия ветрец.

— Лорд Кавендиш се прибира утре, нали? — попита той.

— Да, утре следобед.

— Скоро трябва да си тръгвам — заяви той. — Не искам да преча на семейството ви.

Октавия с изненада усети остър, неочакван прилив на разочарование; вдигна поглед от чинията.

— Да тръгвате ли? — попита тя. — Накъде?

— Още не съм решил.

Тя се почувства наранена, съвсем като дете, и болката я учуди със своята сила и настойчивост. Искаше й се да го задържи тук, на масата. В същия момент осъзна, че не може да каже онова, което иска.

— Сигурна съм, че Уилям ще иска да се видите — отвърна тя. — Ще остане неприятно изненадан, че си тръгвате, без да е поговорил с вас. — Хващаше се за сламка; нямаше никаква представа дали Уилям ще има желание да се види с Гулд.

— Да, разбира се — отвърна любезно Джон. — Трябва да му благодаря за гостоприемството.

— В края на месеца провеждаме летен фестивал — уведоми го тя. — Трябва да го видите. Той е нещо като… подобно е на фестивал по случай прибирането на реколтата, но в Ръдърфорд винаги се организира парти преди началото на лова. Всъщност… Ще ви хареса… — Прозвуча като молба; тя я долови в гласа си и спря рязко.

Поседяха в мълчание. Тя измести поглед от масата към прозорците, докато си вееше със салфетката.

— Искам да изляза в градината — заяви тя. Изправи се, а Брадфийлд отвори вратата. Влязоха в дневната, където френските прозорци вече бяха затворени. Последва комично подтичване на прислужници, докато лакеите се сблъскаха, за да ги отворят. Когато излязоха на терасата, ги лъхна горещината на камъните. Тя махна на Брадфийлд, за да го освободи.

— Ще повървим, в момента не искаме нищо — заяви тя. Брадфийлд се прибра в къщата.

Стигнаха до стъпалата пред къщата, след това минаха през градината. Сега вече мракът се беше спуснал и Джон я виждаше като проблясък от мека тъкан и изпънати рамене, шия и извърнато настрани лице.

Тя усещаше всяко негово движение, но така и не го погледна, дори когато попита:

— Мислите ли, че съм затворничка тук?

— Затворничка ли?

— Затворена за света. За местата, до които пътувате, за хората, които познавате.

— Ни най-малко. Вие познавате много хора. Пътували сте. А Ръдърфорд е истински малък свят.

— Нищо особено — отвърна тя — в сравнение с други. Има по-големи къщи и по-гръмки титли. Ние не сме чак толкова внушителни.

— Моля да ме извините, но съм на друго мнение.

— Така е. И вие го знаете. Виждали ли сте Уентуърт Удхаус?

Уентуърт Удхаус се намираше на шейсет и пет километра оттук.

— Да, виждал съм го.

— Персоналът в къщата се състои от шейсет човека. Имението навън ползва повече от триста.

— И си имат тигър.

Тя се обърна към него.

— Моля?

— Лакей^[1]. Момче в ливрея, което кара каретата. Така беше преди. Не знам дали е все още там. Сигурно си имат един Армитидж, който се оплаква, че конюшните са превърнати в гаражи за автомобили. Може дори тигърът да е станал механик.

Бяха излезли на малка, оградена със зид част от терасата, където издължено езеро бе заобиколено от веранда в италиански стил. Тя седна и се загледа във водата. Той застана наблизо; почти нямаше място да седнат двама.

— Не познавам нищо друго — прошепна тя. — Аз бях дъщерята. Сега съм съпругата. Просто се прехвърлих от един протекторат в друг. Аз съм вещ.

— Това изобщо не е истина.

— Тогава съм напълно бездеен човек.

— Вие сте създала прекрасен дом. Сплотили сте едно семейство. Това е повече от най-обикновен бездеен човек. Това е истинско.

— Нима? — попита тя. — Гледам какво правят хората — дори момичетата, които чистят стаите; чета такива книги и аз… аз копнея да изляза, да направя нещо. Да издоя крава. Да поправя път. Да изкопая ров. — Той избухна в смях, а тя се усмихна. — Това е самата истина. Дори нещо простичко като… иска ми се да се погрижа за тревата, например. Само че това не е занимание за мен. Мога да бера цветя. Мога да определя къде да бъдат насадени. Само че не мога да работя. Не мога да свърша нищо стойностно.

— Вие самата притежавате великолепни качества.

— Нима? — отвърна тя. — Шарлът твърди, че иска да постъпи в школа по изкуства, знаете ли? Тя иска да работи. Уилям се ужасява от подобни неща, подиграва се. Аз обаче разбирам какво има предвид тя. Тя иска да види света, да бъде независима. Ако можеше, би управлявала самолет. Също като Хари.

— Ами вие?

Тя се засмя тихо. Последва мълчание.

— Мисля, че да. Да.

Той се облегна на каменната колона на верандата и сведе поглед към нея.

— Когато дойдох тук, исках да направя толкова много — рече тя. — Татко все ми повтаряше, че нямам талант, нито пък стойност. Бях влюбена в Уилям и си мислех, че той вижда нещо стойностно в мен. — Замълча. — Разбрах обаче, че съм твърде сантиментална. Човек не може да бъде романтик; практичността е над всичко. Всеки има отредена роля, очаквания, които да оправдае. Не можех да се меся в градината, защото тя принадлежи на Марч. Не можех да променям тукашните традиции; Уилям нямаше да позволи. Имах децата си, разбира се, но от мен не се очакваше да им се радвам. Беше наета гледачка. Тя оставаше шокирана, когато сядах на пода на детската стая и си играех с момичетата и Хари. Това не е прието, разбирате ли? Децата ти се довеждат малко преди вечеря и това е всичко. Искаше ми се да ходя за риба с Хари. Това бе причината за страхотен скандал.

— Но защо?

— Защото съм „съпруга на член на парламента“. Разни такива.

— Говорите за Уилям.

— Да. А съпругата на кралски наместник в графството си има определена роля. Не можеш просто да си свалиш обувките и да шляпаш в реката.

Джон се разсмя.

— Струва ми се забавно.

— Да — прошепна тя. — Беше забавно.

— Само че съпругът ви сигурно ви е ценял, уважавал е желанията ви.

— И на мен ми се искаше да вярвам, че е така — призна тя. — Само че съпругът ми, както се оказа, си има свой живот. — В гласа й отново се прокрадна стоманена нотка.

— Като парламентарен съветник, доколкото разбрах.

— Не говоря за това — отвърна тя. Тъмнината й осигуряваше скривалище за тайната, която сега напираше да излезе. Тя извърна леко лице. — Искам да кажа, че той има друг син. Друга жена. В Париж. Познава я от много години. Още отпреди да се оженим. И след това.

Джон остана шокиран, макар и не чак толкова колкото щеше да бъде преди няколко години; беше разбрал, че много английски аристократи си имат любовници. Старият крал имаше няколко; съпругата му дори ги канеше на чай. Според Джон, мъжете с титли, които бяха верни на съпругите си, бяха много малко. В този момент обаче сърцето му се сви заради Октавия, заради онази Октавия, която дори си беше свалила обувките, когато очевидно Уилям Кавендиш си е развявал коня във веселия Париж.

— Не знаех нищо за сина, докато той не пристигна в лондонския ни дом тази пролет и не поиска пари — продължи да разказва Октавия. — Искаше наследство, а Уилям отказа да му го даде. Искаше да е част от семейството и Уилям отказа.

Джон се опитваше да намери правилните думи.

— Сигурно, за да ви защити — успя да изрече най-сетне.

Тя вдигна поглед към него.

— Той е мислел, че може да ни държи отделно — обясни тя. — Само че тези неща не могат да останат разделени. Не могат и да съществуват заедно. — Отново замълча. — Те се променят, Джон — заяви най-сетне тя. — Хората се променят. Времената се променят.

— И… — Градината го притискаше до такава степен, че не му достигаше въздух. Той усещаше болезнено близостта й и желанието си да я докосне. Тя седеше като призрак, толкова мъничка в мрака. — Какво ще правите? — попита той. Стараеше се да не мисли за Уилям Кавендиш, който се правеше на британски дипломат в Париж, докато през всичкото време е имал жена, скрита в някоя от онези апартаменти в стил бел епок. Дяволите да го вземат.

— Не знам как да постъпя с всичко това — призна Октавия. — Съвсем се обърках.

 

 

На триста и двайсет километра, в Лондон, Луиза сънуваше майка си и Ръдърфорд.

Мислеше, че е в собствената си стая там: прасковено, розово и кремаво, все цветове, които сама беше избрала. Седеше в ниското си кресло, само по нощница и имаше чувството, че чака някого — човек, който й беше обещал да е с нея. В огледалото над тоалетката виждаше отражението си и образът бе на много по-стара нейна версия — уморена, може би, отчаяна или просто разочарована.

Надигна се от креслото с огромно усилие и тръгна към масата, за да се огледа на по-светло място. Сведе поглед и видя всичко поставено пред огледалото: сребърните четки за коса, шишенцата от рязано стъкло пълни с парфюм, малкия бележник с копринени корици, който носеше на първите танци. Имаше и чиния „Ройъл Устършър“, в която понякога оставяше пръстените си. Видя познатата издължена форма, но в средата бе поставена картичка, която не бе виждала досега. Видя ръката си, почти безплътна да се протяга към картичката и да я взема. Морис Фредерик, пишеше с елегантни букви. С кристална яснота се досети, че човекът, когото чакаше беше Морис, но той никога нямаше да дойде. Той просто бе оставил картичката си, както се прави с най-обикновен познат.

Ужасяващо чувство на самота, каквото не бе изпитвала никога, неочаквано разкъса мечтите. Усети, че това е състояние на ума, от което никога няма да се възстанови; под нея, в къщата, чу стъпки и гласове, но разбра, че никога повече няма да може да се присъедини към тях. В нещо като бездънна паника, която може да породи единствено кошмар, тя се втурна към прозореца, дръпна завесите и погледна надолу. На терасата на Ръдърфорд беше застанал самият Морис. Вглеждаше се внимателно във всеки прозорец, прокарваше ръка по всяка ключалка и рамка, сякаш искаше да влезе.

След като опита всичките, се върна отново под прозореца й и тогава вдигна глава. Тя го повика. Опита се да му даде сигнал да отиде при входната врата и да натисне звънеца. Той изглежда не я разбра. Само вдигна ръка, тъжно, обърна се и си тръгна. След миг изчезна.

Луиза се изтръгна от съня, обзета от ужас.

Стана от леглото и отиде до прозореца си в къщата в Лондон и погледна към улицата. Всичко си беше нормално; настъпваше утрото. Морис, разбира се, не беше там. Не беше вдигнал глава към нея, нито пък се обърна настрани. Въпреки това я обзе странното чувство, че е бил долу по някое време през нощта, наблюдавал е къщата, пазел я е като страж или се е опитвал да влезе през заключените прозорци и врати, също както в съня.

Разтреперана, тя се върна при леглото и приседна на ръба.

Мислеше единствено за чувството на изолация и самота, които сънят й бе донесъл: чувството, че е откъсната от света, който познаваше толкова добре. Запита се какво ли би чувствала, ако нямаше баща, майка, брат или сестра. Запита се какво би било, ако е съвсем сама, ако чака някой или нещо, което може никога да не се случи или желание, което никога няма да се сбъдне.

Очите й се напълниха със сълзи. Това беше светът на Морис, осъзна тя. Сам, без семейство и приятели. Какво ли е, помисли си нещастно тя, да се движиш на места, където другите са на групи или семейства, женени или с партньори? Така го виждаше, а сигурно и той, неизбежно, виждаше себе си по същия начин: като вечен самотник.

Легна си отново и се зави.

След малко зарови лице във възглавницата и тихо зашепна името му.

 

 

Лятната нощ се спусна над Ръдърфорд, ала мракът не беше пълен. Когато Джон се качи в стаята си, той веднага угаси лампите, съблече се и остана загледан в парка, облян в лунна светлина: празна сцена, едноцветна картина. Легна си на отворени завеси, а светлината нахлуваше в стаята.

Някъде долу в къщата часовник отмери дванайсет удара, след това един. Никога досега не му се беше спало по-малко. Уилям Кавендиш и синът му бяха в Йорк; утре щяха да пристигнат. Представи си как по-възрастният мъж му показва томовете, пазени под ключ в библиотеката. Опита се да си представи как се държи любезно, но така и не се получи. По-вероятно бе да удари дъртака в окото, а след това се прокле. Всичко това не му влизаше в работата, защо изобщо го беше грижа? В браковете беше така; те приемаха собствена форма, във всеки имаше известно напрежение. Запита се дали ще бъде верен на жена за цял живот и се поколеба. Но нали това беше причината, поради която не се беше оженил. Вярваше в обещанията; след като не можеше да удържи на дадената дума, тогава нямаше да я дава.

Затвори очи. През отворения прозорец чу някъде отдалеч лаят на лисица. Отметна чаршафите; все още бе задушно, горещо. Дълго мисли дали да не се облече и да не си тръгне през нощта, да отиде пеша до малката гара. На какво разстояние беше, на шест, може би на единайсет километра? Нямаше желание да се среща с Уилям Кавендиш. Не искаше да го вижда как застава до Октавия.

Завъртя се на една страна и погледна малкия часовник на нощното шкафче. Два и десет. Тихото тиктакане на махалото започна да го дразни; то отмерваше минутите от живота му. Досега трябваше да си е тръгнал. Трябваше да е заминал. Замисли се за Октавия, застанала вчера на моста, за тъмното вълнено палто, прибрало богатите гънки на нощницата. Спомни си босите й стъпала под полата в онзи първи ден, когато седеше с него в библиотеката. Стисна юмруци, затвори очи и прибягна до стария трик, на който го беше научила майка му, за да заспива: да брои президентите отзад напред. Семейство Гулд не брояха овце нощем; те брояха мъжете от кабинета. Джон започна с Удроу Уилсън и си представи дългото му, ръбато лице. Тафт, Рузвелт… Тафт, Рузвелт, Макинли…

Нямаше смисъл.

Стана, облече халат и отиде до вратата. Щом излезе в коридора, усети огромната къща около себе си като гигантски спящ звяр. Къщата го задушаваше; неочаквано му се прииска да излезе. Тръгна надолу по стълбите и на завоя над просторното антре спря и погледна портрета на Октавия. Беше огромен — не по-малък от три метра на метър и осемдесет — Октавия се издигаше над него в богата сатенена рокля като необикновено въплъщение на самата себе си — едновременно по-реална и по-неприлична на истинската жена. Той откъсна очи и продължи надолу, пресече антрето и вдигна поглед към високия таван с подпорни греди, подробностите оставаха скрити в мрака. Сигурно трябваше да му се стори величествен, но го потисна. Отправи се към трапезарията и мина през вратата на същата тераса, където двамата с Октавия бяха вървели по-рано, където се бе разхождал той на зазоряване сутринта.

В тъмното седна на една от стените на терасата. Нямаше никакъв смисъл. Не беше дошъл в Англия, за да се влюби в чужда съпруга. Най-малко в нещастна съпруга. Безгрижна жена, която копнееше за любовно приключение — може би… може би щеше да се позабавлява за няколко седмици, въпреки че небрежното отношение към жените не беше в природата му. Само че сега. Тази противна треска. Така биха казали англичаните: противна. А тя си беше точно такава. Все едно бе поразен, разкрит, изложен и виждаше собствената си кръв, рукнала по камъните под краката. Не искаше чужда съпруга. Не искаше никоя. Той беше пътешественик, свободна душа. Той беше… Отпусна глава в ръце, жест на безпомощност. Нямаше представа какъв е и това бе истината. Вече не знаеше нищо.

Сигурно мина поне час, преди да се качи отново горе. На площадката спря за кратко.

След това, докато сърцето му блъскаше като чук в гърдите, той пристъпи към вратата на Октавия и я отвори.

Трябваха му няколко секунди, докато очите му свикнат със сенките в стаята. Видя леглото с балдахин и дългите завеси в жълто и кремаво; на стените също имаше някакви тапети на фигури. Усети аромата на цветя и мириса на Октавия. Остана неподвижен, запита се дали не се е побъркал напълно, защото никога досега не бе правил подобно нещо, въпреки репутацията си. Имаше чувството, че ще се задуши от собственото си тежко дишане. Заопипва вратата зад себе си. И тогава я видя.

Тя не беше в леглото. Октавия беше седнала до отворения прозорец, скрита край тоалетката и богато украсените огледала; онова, което реши, че е портрет, неочаквано се превърна в жив човек; това беше тя, отпуснала спокойно ръце в скута си, обърната към него.

— Извинявам се — прошепна той. — Много се извинявам.

Тя се изправи. Беше облечена в по-семпла дреха от онази, с която я видя сутринта под палтото; беше сребриста на цвят и шумолеше, сякаш някой шепнеше, докато пристъпваше към него. Спря пред огледалото.

— Ела тук — повика го тя.

Той покорно застана до нея. Видя гъстата й коса, разстлана по гърба.

— Наблюдавах те в градината — промълви. — Стоя там дълго, Джон. За какво мислеше?

— За тръгване — отвърна искрено той.

Протегна се предпазливо към ръката й и неочаквано тя се отпусна в прегръдката му, притисна лице към неговото, не за целувка, просто долепи буза до неговата. Беше плакала; той усети мокрите сълзи.

След това тя изви лице и той я целуна, остана удивен, че отговаря страстно. Топлината й го изненада, бе толкова различна от жената, която си бе мислил, че е, когато я видя отначало, напълно равнодушна и пасивна; тя обаче притежаваше сила и той усети решителност, нужда. Стаена дълбоко, неутолима нужда.

— Не мога да си тръгна — заяви той, вдигна ръката й и целуна дланта, китката. — Не мога да си тръгна без теб.

Тя нежно постави своята ръка под брадичката му, вдигна главата му и го погледна право в очите.

— Тогава вземи ме със себе си — настоя тя.