Илса Бик
Чудовища (9)

8

„Какво? — Грег отправи поглед към грубия тухлен под. Можеше да се закълне, че тухлите бяха помръднали. — Освен ако не полудявам.“ Оборът беше толкова студен, че дъхът им излизаше на струйки, но Грег все още чувстваше внезапна тревожна пот по горната си устна. Още едно ярко бодване прониза очите му, докато чукът на главоболието блъскаше в главата му. „Моля те, боже, моля те! Не може да полудявам сега. Не сега!“

Това, което го убеди, че все още е полунормален, беше Дейзи — неговият голдън ретривър, — която взе да плете крака и да лае предупредително. Така Грег разбра, че и тя го е почувствала. Имаше и нещо друго — звук, който не беше от Мик Джагър или от китара, нито пък от лигавите хлипания на Дейл. Беше слаб и далечен кух тътен.

„Това беше истинско. Чух го. Какво, по…“ Грег хвърли поглед нагоре към Пру, който стоеше, подпрян на десния си лакът. Бръчка на безпокойство бе врязана между веждите му. На седемнайсет Пру беше две години по-стар от него и едно от най-големите деца, които Грег някога бе виждал: два метра висок, с квадратни челюсти и широк — от онзи тип дебеловрати мечоци, за които всеки училищен треньор по американски футбол би продал душата на баба си. Пру беше и единственото момче, което Грег смяташе за нещо близко до приятел напоследък, след като Питър и Крис ги нямаше. „Пру също го чу. Може ли да е гръмотевица?“ Грег хвърли бърз поглед към прозорците на обора. Нямаше светкавица, само спокойната разсеяна зелена светлина на пълната луна. Освен ако не валеше сняг близо до Горното езеро. Това можеше да е обяснение. Непрекъснато имаше гръмотевични бури със сняг около Големите езера. „Но езерото е на повече от 150 километра. Дори там да гърмеше, не би трябвало да го чуваме тук.“

Подът потръпна отново в странно полюляване. Мръсните опръскани с кръв тухли се надигнаха, сякаш гигантско подземно чудовище се бе претърколило в съня си. Вибрацията — много по-силна отпреди — се разля по прасците и бедрата на Грег.

— По дяволите! — каза той. — Почувствахте ли това, момчета?