Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (50)

Епилог

Единбург, 1890 г.

Кралският влак се придвижваше бавно към железопътния мост „Форт“, а овациите на събралата се тълпа се понесоха за кратко над воя на вятъра. Пръски дъжд обляха прозореца, последвани от силен устрем на вятъра, но после мостът се издигна като стена от двете страни на влака, протягайки червените си греди, извити в три големи дъги.

Погледът на Емил се зарея отвъд широката сива река към морето, докато парата от локомотива се вееше зад тях като булчински воал. В следващия вагон бяха Уелският принц и други членове на кралското семейство. В този бяха разпределени инженерите. Беше знак колко е нараснала репутацията им след отварянето на кулата. Сега Айфел бе преследван от ловци на автографи и необвързани жени на зряла възраст. Въпреки че правителството бе прекратило проекта за Панамския канал, той бе прочут, бе уважаван, пътуваше с влака на британската кралска фамилия.

Кулата се бе оказала — и все още бе, абсолютен успех. През седемте месеца на Световното изложение през 1889 г. почти два милиона души бяха чакали на опашка, за да се качат по стълбите или да вземат някой от асансьорите до горе. Томас Едисон я бе посетил. И Бъфало Бил заедно с целия актьорски състав на своето шоу „Дивият Запад“. Само от продажбата на билети Айфел вече почти бе покрил разходите си. Дори някои от тези, които преди го бяха критикували, си промениха мнението. Градът бе залят от сувенири с модели на кулата, брошки, свещи и бутилки — всичко във формата на кула. Имаше картини, песни, стихотворения, валсове и полки; бе чул, че дори стаята с асансьора от Айфеловата кула на Джейми Арол в „Шабане“ е резервирана за месеци напред. Както бе обещал, Айфел даваше процент от печалбата на Емил и на Морис Кеклан. Парите не бяха много, но почти компенсираха сумата, която майка му беше загубила.

— Емил! — провикна се Густав Айфел. — Елате и седнете при мен.

— Тук ми е добре.

След откриването на кулата му бе трудно да разговаря с бившия си работодател. Бяха пътували поотделно до Лондон и седнаха в различни купета във влака до Единбург. В продължение на много години бяха приятели. И причината за разрива не бяха парите, които майка му бе инвестирал и загубила; не бяха те.

Има неща, които не могат да бъдат пренебрегнати, не могат да бъдат простени, без значение колко добри намерения е имал човек.

В реката, точно под тях, няколко парахода се опитваха да устоят на порива на вятъра. Докато Емил наблюдаваше, облачната покривка се отдръпна и слънцето за кратко освети водата и далечните шотландски хълмове. Въпреки че бяха размити от дъжда, никога не бе виждал толкова ярки цветове. И бе сигурен, че разпознава нещо от Кейт в сивия дъжд и в чистата светлина.

Когато слезе от влака на гара „Уевърли“ в Единбург предишния ден, бе потърсил лицето й сред тълпата посрещачи, сякаш би могла да дойде само по силата на неговата воля. Не беше там. Разбира се, че не беше. Все още го болеше при мисълта за това, което се бе случило преди една година, когато всичко най-сетне се бе изяснило.

Спомни си как седмица след откриването на кулата седя при майка си цяла нощ, времето сякаш щеше да се срине и единственото, което можеше да прави, бе да чака. Беше толкова тихо, че можеше да чуе крясъците на лисиците в парка „Монсо“. Беше толкова тихо, че можеше да чуе ударите на сърцето си. Седеше в малкия кръг светлина, хвърлян от свещите, и се остави да бъде отнесен, да заплува по повърхността на огромно море от мъка. Дишането на майка му бе станало неравномерно, започваше, след това спираше и отново започваше. В един момент тя отвори очи и го погледна.

— Аз съм тук — прошепна той и я хвана за ръката.

Но майка му се втренчи отвъд него, сякаш виждаше и друг в стаята.

— Довел си я.

— Тук сме само ние — каза той. Докторът бе казал, че това може да се случи, че от морфина ще има халюцинации.

— Ти наистина обичаш сина ми — заговори майка му на призрака в стаята. — Направи това, за което те помолих.

— Майко — каза той нежно, — трябва да си починете.

— Защото ти имаш отговорности, Емил. Тя знае, че никога не би се оженил за жена като нея. Казах й го във файтона.

— Какъв файтон? За кого говориш?

Майка му го погледна и мигна два пъти.

— За нея, тя стои точно до теб. Шотландката.

* * *

Свирката на влака изсвири, докато потегляха към Инвъркайтинг. Оттам влакът бе отклонен към речната линия, за Куинсфери. Бяха посрещнати с почетно шествие. Малък духов оркестър от барабани и флейти свиреше „Бог да спаси кралицата“.

Уилям Арол чакаше на перона, за да ги посрещне. Това бе моментът, от който Емил се ужасяваше. Колко знаеше той за това, което бе станало в Париж? Щеше ли да е ядосан, изпълнен с презрение, груб? Шапки, панделки, килтове — всичко хвърчеше от хапещия източен вятър, веещ от Северно море, но оркестърът продължаваше да свири.

Арол бе ангажиран с принца и антуража му и дори не погледна втори път друг от присъстващите. Поведе влиятелните си гости към малък параход, който ги очакваше, за да ги отведе до река Форт, и да видят величествения мост отдолу. Емил слезе от влака и за миг остана на място; лицето му бе мокро, ръцете му бяха изтръпнали, очите му премигваха заради дъжда, докато останалите от групата се затичаха да намерят убежище под навеса в подножието на една от големите колони.

— Мосю Нугие! — проехтя глас. Той се обърна. Джейми Арол приближаваше към него с протегната за поздрав ръка. — Вие дойдохте!

— Не бих го пропуснал! В сравнение с моста кулата прилича на играчка.

— Едва ли, въпреки че докато вашата кула е най-високата сграда в света, нашият мост е мостът с най-дългата единична дъга в света.

— Нашият?

— Да — каза Арол. — Когато се върнах, чичо ме повиши.

Джейми се усмихна. Сега изглеждаше по-зрял, някак по-сериозен. Бе видимо, че е пораснал, че е забавил темпо и се е осъзнал.

— А как беше в Панама?

Младежът извърна очи встрани, бузите му изведнъж сякаш хлътнаха.

— Бях там за един месец, преди строежът да бъде прекратен. Не свърших никаква работа, бях прекалено болен. Ако чичо ми не бе изпратил пари за лекар, вероятно щях да умра.

Обърна се в посока към вятъра и струйки дъжд се стекоха по лицето му.

— Всичко ми се струва толкова далечно. Вие, кулата, Париж.

Параходът с официалните гости се върна на пристана; бе решено, че откритото море е прекалено бурно. Сега, според графика, щяха да бъдат качени отново на влака и откарани до средата на моста, където принцът да забие последния церемониален нит, направен от злато, в северния трегер.

Дъждът продължаваше да се излива в истински порой, но никой от двамата не помръдваше.

— Алис е сгодена и ще се жени — каза Джейми. — За мъж, когото срещна във влака. Цял лорд е, представяте ли си? Има имение в Пертшир и къща в Лондон. С превъзходна репутация. Чичо ми не е на себе си от вълнение.

— Радвам се за нея — каза Емил. — А вие?

— Познавате ме. Предпочитам да имам повече възможности. Няма смисъл да се обвързвам на моята възраст.

Усмивката му бе скована. Емил внезапно си спомни Делфин, лицето й на светлината в един почти забравен следобед.

— А вие? Женен ли сте? — обърна се Джейми към него.

— Разбрах, че е направен от стомана — отвърна французинът, сменяйки темата. — Тя е много по-здрава от желязото.

Арол се усмихна и проследи погледа му.

— Ще издържи стотина години, а и повече. Гарантирано.

За момент и двамата замълчаха, възхищавайки се на моста в дъжда.

— Е, беше ми приятно да ви видя отново — каза Емил. — Ще присъствате ли на официалния обяд?

— Не съм достатъчно важен, за да ме поканят.

Размениха си поздрави на прощаване и Емил се обърна, за да се качи във влака. После спря. Това бе неговият шанс, единственият му шанс. Нищо ли не бе научил?

— Как е мисис Уолъс?

Арол свали шапката си и я завъртя в ръцете си.

— Не знам. Но чух, че е напуснала Глазгоу. Всъщност и Шотландия, и Европа.

Емил се намръщи.

— Не съм разбрал.

— По един или друг начин, Париж промени всички ни.

Мъглата започна да се стеле като плавна вълна от реката към морето.

— Имате ли някаква представа къде е отишла? — настоя Емил.

— В Африка, мисля. Като мисионер.

Уелският принц не успя да вкара нита. Уилям Арол му се притече на помощ и заби златното парче в отвора с чук.