Беатрис Колин
Цветя от лед и пепел (19)

19

Кейт седеше до камината с отворена книга в скута си. Беше си купила тънка стихосбирка на Шели, роман от Флобер на френски и книга за философията на Джон Стюарт Мил от „Галиняни“, английската книжарница в Париж. Очите й се движеха отляво надясно над прозата на Флобер, ала нито дума не влизаше в главата й. Причината не бе в загуба на познанията й по френски, а в загубата на способността да се концентрира. Отново се върна в началото на страницата.

Алис седеше от другата страна на камината, загледана в дъжда, дъжд, който превръщаше дърветата в градината в скелети, ограбвайки и малкото останали листа. От време на време избърсваше носа си с памучна кърпичка.

— Защо не посвирите на пианото? — предложи Кейт.

Момичето поклати глава — не.

— Или да прочетете някоя книга? Какво ще кажете за чаша чай? Сигурно е почти четири часът?

Алис въздъхна.

Кейт се върна към романа. Бе предложила на Алис всичките си книги, но момичето не се интересуваше от нищо, освен от модни списания.

— Чичо ми няма никаква представа — заяви накрая Алис — за това каква е Франция. Не знам защо изобщо предложи да дойда тук.

Примигна и обърна главата си настрани. Устните й се обърнаха леко надолу, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. Порив на вятъра разтърси прозорците, огънят в камината пращеше, свещта върху полицата мъждукаше в жълто.

— Ще спре ли някога този дъжд? — простена Алис.

Дъждът вече бе преминал в непрогледен, постоянен порой, който превърна повърхността на декоративното езерце от синя в мътносива. Кейт усети тежест в гърдите си. Какво би станало, ако не бе споделила с Уилям Арол за предложението на Синклер? Къде щеше да е Алис в този момент?

— Какво ще кажете да ви прочета нещо… стихотворение? — предложи. — Нещо от Шели?

Момичето сви рамене.

— Тя ме напусна в час най-тих — прочете Кейт.

Луната сепна се тогаз и своя ход

в лазура на небето рязко спря;

кат̀ албатрос сънлив кръжеше тя

и на криле понесла бледия светлик,

из пурпурната нощ зарея се във миг.

Във океана своя дом гнездо подири,

далеч оттук, на Запада в скалите диви.

Тя ме напусна, в мрака аз самотен се стаих,

потънал в размисли за тон и стих.

За слух и разум недостъпни бяха те,

но доловими от заплененото сърце.

Така веднъж изпята, всяка песен ще умре,

макар пленена в ехото планинско да не желае да замре…

— Спрете! — каза Алис. — Не мога да слушам повече. Толкова е мрачно.

— Това е любовна поема.

— За кого?

— За Джейн Уилямс. Но той не е могъл да бъде с нея; тя вече е била омъжена.

— Всички ли любовни връзки свършват зле?

— Алис…

— Защото моите така свършват — каза тя, след което изхвърча от стаята. Кейт се вслуша в стъпките й, докато те отекваха нагоре по стълбите. Затръшна се далечна врата.

Писмото пристигна няколко минути по-късно, влажно от дъжда. Мосю Нугие питаше дали ще има удоволствието да се наслади на тяхната компания следващата неделя. Тя се втренчи в думите, които бе написал. Това трябваше да спре. Не беше честно. За Емил. За Алис. За Уилям Арол. Не можеше да се прави, че не забелязва отношението му, без значение колко плахи бяха действията му. По-важното бе, че се боеше — боеше се, че ще усети подтик да отвърне.

Тя седна на писалището с празен лист, писалка и шишенце мастило.

„Уважаеми мосю Нугие — написа Кейт. — Последната ни екскурзия бе огромно удоволствие за нас. За съжаление, поради въпроси от личен характер не можем да…“

Загледа се в думите си. Стихотворението на Шели, „Редове, написани в залива Леричи“, все още звучеше в главата й, простичко, красиво, вярно. Поетът се бе удавил в същия залив само няколко месеца след написването на поемата. Скъса писмото и го хвърли в огъня.

„Уважаеми Емил — започна наново. — Половината от мен е лекота и въздух, скорост и височина. Другата половина е притегляна надолу към земята от чувство за вина, срам, смущение. Простете ми, че говоря с повече прямота, отколкото подобава на една дама, но никой от нас не е млад и наивен и двамата сме наясно…“

Спря. С какво бяха наясно? Какво се опитваше да каже? Знаеше, че никога няма да изпрати това писмо, но въпреки това не разполагаше с точните думи. Остави писалката и затвори очи. Върна се назад към деня, в който бяха отишли на екскурзията с велосипеди; припомни си скоростта на колелото, докато минаваха през парка, момента, в който бяха завили погрешно и се бяха озовали сами, ръката му, докосваща рамото й, горещия му дъх по шията си. И по-късно, спомни си как по-късно, на входа на парка бяха срещнали приятел на Емил, който бе с жена си и двете им деца; децата се спуснаха към Емил и се вкопчиха в краката му, докато той ги вдигна и ги завъртя в кръг, а те се превиваха и замаяха от смях. Спомни си точно това.

„Уважаеми мосю Нугие — написа тя. — Както може би знаете аз съм придружителка на Алис Арол. Трябва да подчертая, че повереницата ми е много фино момиче, изпъкващо в много отношения. Както може би сте забелязали, тя е изключително…“

— Какво пишете?

Алис се бе върнала в стаята, без да я забележи, и се взираше в писмото. Кейт захлупи листа с другата си ръка.

— Просто писмо до сестра ми.

— Размазахте го.

— Беше само груба чернова — каза Кейт и смачка листа на топка.

— Както и да е — каза Алис, сякаш продължаваше разговора, който бяха водили по-рано. — Спря да вали, така че нека да излезем.

— На разходка?

— Не съвсем.

Дори в четвъртък рано вечерта универсалният магазин „Бон Марше“ бе претъпкан. Под огромния сводест остъклен таван трите етажа на централния атриум бяха осветени от стъклени глобуси, поставени на стълбове като гигантски обърнати череши. На партерния етаж бяха щандовете за шапки, ръкавици, копчета и чанти. На горните етажи бяха зоните за вечерни тоалети, детски дрехи, обувки и корсети. Това беше място от стъкло и полиран месинг, с широки стълбища и тераси, пълно с продавач-консултанти и момчета за доставка. Въпреки многото хора обаче магазинът бе някак тържествено притихнал. Хората говореха шепнешком, сякаш се намираха в църква.

Щом слязоха от файтона и минаха през вратите, Алис се спря на прага и си пое дълбоко въздух.

— Не е ли това най-прекрасното място на света? — попита тя.

Обиколиха щандовете за парфюми, след това поеха по стълбите до първия етаж, към отдела за дамско облекло. На издигнат подиум най-горе бе поставена сватбена рокля, от коприна в цвят слонова кост, покрита с бродерия. Алис спря толкова внезапно, че морето от хора, които вървяха зад нея, трябваше да се раздели и да мине от двете й страни.

— Това е роклята, мисис Уолъс.

До нея веднага се появи една консултантка. Въпреки протестите на Кейт Алис бе отвлечена в салон в далечния край, където няколко момичета и техните майки седяха върху дивани и си вееха с вестници. Десетина минути по-късно Алис се появи в средата на салона, облечена в роклята, с обувки в цвят слонова кост и с копринен воал, падащ до земята, а консултантката разстилаше дантеления шлейф зад нея. Нищо не бе забравено; имаше дори венче от изкуствени портокалови цветчета в косата й и чифт ръкавици в тон с роклята и обувките.

— Как изглеждам? — попита Алис.

Кейт кимна.

— Прелестно. Но не разбирам…

— Свинската зурла ми предложи — изстреля девойката. — В писмо.

После притвори очи и се просълзи.

— Това ли искате? — попита тихо Кейт.

— Не, разбира се — провикна се Алис. — Но кой друг ме иска?

Изрита обувките си и започна да дърпа воала и восъчните цветчета от косата си, преди две продавачки да се втурнат към нея и да ги свалят.

— Знаете, че не мога да се върна в Глазгоу без съпруг. Просто няма да го направя.