Олег Михайлов
Суворов (53)

3

Скоро след това Суворов беше вече във Вилно. На площада пред главната караулка го очакваха представители на военните и гражданските власти, а така също любимият му Фанагорийски полк, начело със своя командир Язиков. Без да излиза от екипажа, фелдмаршалът прие почетния рапорт от полковника и запита:

— А има ли тук от моите стари фанагорийци?

— Има, ваше сиятелство! — Язиков даде знак на ветераните да се приближат.

Веднага около петдесет снажни и беловласи мустакати мъже се приближиха към екипажа:

— Бащице!… Батюшка!… Здравей!

С прекъсван от вълнение глас Суворов отговори:

— Здравейте, юнаци! Руски витязи! Мои мили приятели! Здравейте! А! Кабанов? Кирилов? Здравейте!

— Ваше сиятелство! Отец наш роден — започна да говори гренадирът Кабанов, — вземи ни със себе си!

— Искаме! Желаем, батюшка наш Александър Василиевич! — подхванаха останалите.

Молбата беше неизпълнима: съгласно утвърденото от Павел разпределение на войските, фанагорийците трябваше да заминат за Холандия. Но тъй като Суворов не искаше да огорчава своите бойни другари с отказ, високо, така че да чуят всички, каза:

— Ще помоля господаря за това!

Смениха пощенските коне и екипажът се понесе по-нататък. Все още беше снежна зима, пътят беше тежък поради неравностите и преспите. На едно място затъналият екипаж бе измъкнат от дошлите навреме кавалеристи. Докато войниците работеха, Суворов им викаше:

— Ура, ура, храбри римникски карабинери!

Той позна полка, който бе участвувал в знаменитата кавалерийска атака срещу турските окопи при Римник.

Поради лошия път фелдмаршалът в края на краищата промени екипажа с пощенска шейна. На 3 март се спря за няколко дни в своето Кобринско имение и даде нареждания за стопанството. Чак на 9-и премина границата и на 14-и вечерта пристигна във Виена. Бяха му определили покои в руското представителство, при което посланикът А. К. Разумовски се бе разпоредил да изнесат от стаите на фелдмаршала огледалата и бронза.

Когато на другия ден тръгна заедно с граф Разумовски да бъде приет от император Франц, тълпи любопитни бяха задръстили виенските улици. Тридесетгодишният император го прие извънредно любезно. Беше му даден чин австрийски фелдмаршал, отдадоха му в негово подчинение като на главнокомандуващ съюзната армия и му обещаха пълна свобода на действията. Едновременно с това обаче императорът го помоли да се изкаже подробно върху предстоящата кампания.

От този момент именно се зароди взаимното недоверие. Начело на австрийския Хофкригсрат стоеше барон Тугут, син на обикновен гражданин, пробил си път с правди и неправди. Това че той самият никога не бе служил в армията и не разбираше военните работи, не му пречеше да съставя планове за кампаниите, да дава съвети на генералите и да се намесва във всички подробности на операциите. Поради корист той можеше да се отрече от всичко, каквото пожелаеш, чак до интересите на своята родина. Според думите на Багратион той беше „тънък, безчестен дипломат, най-глупавият в света военен тактик и в най-висока степен горделивец и егоист, нанесъл на своето отечество неизброими беди“.

Тугут бе изцяло подчинил на своето влияние руския посланик във Виена, Разумовски, когото самите австрийци наричаха „ерцхерцог Андреас“. Посланикът неведнъж се опитваше да убеди Суворов да посети Тугут, но чуваше в отговор:

— Андрей Кирилович, нали не съм дипломат, а войник. Къде ще говоря с него аз? Пък и за какво? Той моята работа не познава, а аз неговата не разбирам. Знаете ли първия псалм от Псалтира? „Блажен мъжът, който разбира…“

Твърдостта и даже упоритостта на руския пълководец още повече изостриха отношенията. Разбира се, педантичният виенски Хофкригсрат не можеше след понесените от страната огромни жертви и многобройни военни несполуки сляпо да се довери на някакъв си човек, при това чужденец. Но и Суворов разбираше, че неговият настъпателен план, изложен в Кончанское на Прево дьо Люмиан, няма да задоволи кабинетните теоретици. Когато членовете на Хофкригсрата идваха по нареждане на императора при фелдмаршала, той казваше, че може да определи детайлите на кампанията само на място, като изхожда от състоянието на поверените му войски. На генерал Лауер той заяви:

— Целта е — към Париж! За да се достигне: врагът да бъде бит навсякъде; да се действува едновременно на всички пунктове. Военните работи си имат свой характер, който може всяка минута да се промени. Частните предположения тук нямат място и човек съвсем не може да ги предвиди предварително. Едно само е възможно: да биеш и да преследваш врага, като не му даваш време нито минута, и да имаш пълна свобода на действията. Тогава, с божия помощ, може да се постигне целта, което аз гарантирам.

Но Хофкригсратът се нуждаеше от планове, които да предвиждат всяка стъпка. На Суворов донесоха проекта за военните операции в Северна Италия, териториално ограничени от река Ада, и го помолиха да промени или поправи това, което ще намери за необходимо. Фелдмаршалът зачерта плана и приписа отдолу, че ще започне кампанията с преминаване през Ада, а ще завърши, където бог пожелае.

Според думите на А. Петрушевски „като познавач на историята, особено на военната и изучил до съвършенство войните от XVIII столетие, Суворов не можеше да не види, че злополучната мания — всичко да се предвиди, всичко да се комбинира на книга и всяка стъпка на главнокомандуващия да се направлява от кабинета — е струвала скъпо на Австрия вече няколко десетки години и само тая единствена държава поради непонятна слепота не забелязва фалша в своята система.“

— В кабинета лъжат, а на бойното поле бият! — постоянно казваше Суворов.

Едва появилата се обтегнатост в отношенията обаче още не предвещаваше сериозни разногласия. Голямо значение имаше и личното обаяние на Суворов. Даже император Франц се беше развеселил както никога. Фелдмаршалът се шегуваше с него, а при една среща веднъж каза:

— С французите сте се държали твърде учтиво, като с дами. Но аз съм стар за това и ще постъпя с тях по-грубо!

Във Виена Суворов се срещна с принц Кобург и двамата си поплакаха при спомена за миналото. Александър Василиевич бе посетен от напусналия вече военната служба храбър маджарски генерал Карачай, който доведе със себе си своя син Александър.

Като целуна Карачай, Суворов заговори с него по турски. Той му отговаряше много трудно, като се извиняваше, че е позабравил езика. Разговориха се за някогашните войни, за Фокшани, Римник, Измаил…

— Защо не превзехме тогава Константинопол! — възкликна фелдмаршалът.

Карачай със смях отговори, че това не е било така лесно.

— Не! — възрази Суворов. — Съвсем дребна работа! Няколко прехода при падналия дух на турците — и ние в Константинопол, а нашата флота в Дарданелите.

Карачай напомни за препятствията по пътя към Проливите.

— Нищо и никакво! През 1770 година нашият Елфинстън влезе там с един кораб. Не ги удостои с изстрел, посмя се на тая твърдина с музиката на кораба и се завърна, без да изгуби нито един човек. Зная, че след това Дарданелите бяха укрепявани от барон Тот. А турското безгрижие отдавна ги е върнало в първобитното им състояние. Прочети описанието на тия Дарданели от Итън, английския резидент при Портата, и ще се убедиш, че съм прав. Нашата флота би отишла там. Но миролюбивата политика, която спря нейните платна и кормило, нареди на вятъра да духа обратно…

През време на разговора между бойните другари синът на Карачай, разглезено и твърде палаво момче, тичаше и скачаше по столовете. Бащата почна да го усмирява, но Суворов задържа генерала:

— Остави го! Нека лудува, това ме успокоява. Скоро, ах, скоро ще посърне тази златна без злато възраст още при първия звук на думата „етикет“. Тогава прощавай невинна простота и веселост на детството!

Когато се разделяха, руският фелдмаршал предложи на Карачай да постъпи отново на военна служба и да замине с него в Италия. Той се съгласи с радост.

На 24 май Суворов реши да напусне Виена. Но на прощаване император Франц му връчи подробна инструкция. Както правилно забелязва А. Петрушевски, тя беше „именно тъкмо онова, за избягването на което Суворов не искаше да се обвързва пред Хофкригсрата с никакви предварително съставени предположения… Според духа и буквата на документа трябваше да се очаква продължителна, безцветна кампания, с безкрайно маневриране и зимни квартири, може би както по-рано при Адидже. В целия план прозираше боязливост заедно с обичайната недоверчивост към командуващия. Това беше, така да се каже, предварително подготвена заповед, в която бе вмъкнато името на Суворов на мястото на «някой си». За такъв план наистина не си струваше да викат Суворов от Кончанское; освен това назначаването му на поста главнокомандуващ при такива условия беше направо вредно, защото той през цялата си военна кариера се беше непрекъснато борил с нежеланата опека в каквито и рамки да се бе проявявала тя.“

Хофкригсратът и неговият ръководител Тугут постигаха по този начин своето. Като почти отгатваше бъдещето, руският фелдмаршал каза на Разумовски:

— Андрей Кирилович! Ако австрийското правителство почне да действува повече за своята, отколкото за общата полза, нашите усилия ще бъдат напразни, даром ще се пролее руска кръв и всички жертви на Русия ще отидат на вятъра…

Като напускаше Виена, Суворов благодари на графиня Разумовска за гостоприемството, окачи й верижка със златно сърчице, заключи го, а ключето остави у себе си.

По пътя за Верона твърде скоро почна да настига войски, които се движеха в ускорен марш. Бързаше и Суворов, пътуваше ден и нощ, а в планините на Щирия неговата карета падна поради тъмнината в река. Фелдмаршалът се удари силно, но на съжаленията на спътниците си отговори бодро:

— Нищо! Жалко само, че моите църковни ноти се намокриха — боя се, че няма по какво да пея: „Хвала тебе, господи!“