Олег Михайлов
Суворов (11)

5

Цялата политика на император Пьотр III, засегнала самите основи на националната и държавната целесъобразност, го тикаше все по-близо и по-близо към пропастта. Към лятото на 1762 година положението на Русия бе станало едва ли не критично: доходите не покриваха разходите; в Тулска и Галицка провинция, в Белевска, Волоколамска, Епифанска, Каширска, Клинска, Тверска и други околии избухнаха селски вълнения; от юг идваха вести „за възнамерявано от кримския хан нападение на руските граници“. Но по волята на неуравновесения император всички бяха заети с предстоящата война с Дания заради далечната му халщайнска бащиния.

На потомците може да се струва, че противоречивите действия и обидните за нацията укази на Пьотр III са неправдоподобно безсмислени, тъй като не отговарят даже на инстинкта за самосъхранение. Според думите на историка В. А. Билбасов, който подробно изучаваше обстановката при възкачването на престола на Екатерина II, „скоро след възцаряването на Пьотр III руските хора не само в столицата, но и в провинцията загубват всяко доверие в правителството. Нямаше нелепост и лъжа, която да не се повярва и да не се повтаря от всички.“ Причини за преврата имаше твърде много, очакваше се само случай. Достатъчни бяха четири десетици гвардейски офицери, проагитирани от братя Орлови и готови „да пролеят кръвта си за господарката“, за да бъде Пьотр Фьодорович свален от престола. Ако използуваме крилатата фраза на пруския крал, Пьотр III „допусна да го свалят от трона като дете, което пращат да спи“.

Суворов-старши си спомняше дните 28–29 юни 1762 година като пъстра смесица от събития: измайловци, семьоновци, преображенци, едни в пълна униформа, с оръжие, а други полуоблечени, в гъста безредна маса се движат по средата на Невски проспект; ескортирана от конната гвардия, с черна запрашена дреха, седнала в опърпана двуместна каляска, под тържествения звън на камбаните се появява Екатерина; без каквато и да е заповед войниците се преобличат в „старите“, тъмнозелени петровски униформи и с ненавист хвърлят омразните им каски и многоцветни тесни мундири пруски образец; изплашеното лице на петербургския генерал-полицаймайстор и любимец на Пьотр III, Корф, при когото в паниката бе избягал жестокият, безсърдечен и тъп чичо на сваления цар, принц Георг-Лудвиг: „Was ist das? — Ich weiss nicht“^[1]. Тълпа гренадири нахлува в жилището на Корф и не само разграбва много неща, но и самия него дарява с удари. Само силният караул спасява него и принца от най-лошото.

В деня на преврата В. И. Суворов получи крайно почетното назначение: премиер-майор на лейбгвардейския Преображенски полк. Бе му възложено да разоръжи и разформира халщайнските войски на Пьотр III в „Раниенбом“, т.е. Ораниенбаум. С отряд хусари Суворов арестува и затвори в крепостта войниците на ексимператора. Още на другия ден след задържането на Пьотр Фьодорович, на 30 юни, адмирал Тализин съобщи на Екатерина от Кронщадт: „По силата на полученото днес от Раниенбом писмо от генерал-поручик Суворов, в което е включена личната на Ваше императорско величество височайша заповед за превозването от Раниенбом на кораби халщайнските генерали, а така също на щаб-, обер- и унтерофицерите и няколкото стотин войници, бе наредено съдове и конвой да се изпратят.“ Родените в Халщайн Суворов изпращаше в Кил, литовците и малорусите — в родината им, а русите получаваха нови паспорти и след полагането на клетва в ораниенбаумската църква биваха приемани на служба със същия чин. От отпуснатата му сума — седем хиляди рубли — В. И. Суворов представи три хиляди икономия. Тези пари Екатерина му подари.

Всичко показва, че новата царица се доверява особено много на В. И. Суворов, като му възлага най-деликатните, неотложни и тайни задачи. Арестуваният и изпратен под силна охрана в Ропша Пьотр Фьодорович моли Екатерина да му изпрати неща от имуществото и да му върне някои от приближените. Противно на по-късните слухове в чужбина за уж жестоко отношение към Пьотр, тя изпраща на фактическия комендант на бившата „халщайнска столица“ следното писмо: „Господин генерал Суворов. С получаването на настоящето моля да се издири в Ораниенбаум или между пленниците и изпрати лекарят Лидерс, също арапът Нарцис и оберкамердинерът Тимлер; и наредете да вземат със себе си цигулката на бившия господар, неговото кученце мопс; а от митническата конюшня каретата и конете по-скоро изпратете тук.“

Дошла на власт в резултат на дворцов преврат, Екатерина се чувствуваше несигурно. Сред гвардейските офицери, дарени от щастливия жребий, имаше брожение. Така лекото сваляне на императора и издигането на неизвестните до вчера Орлови бе замаяло младите глави. Проточва се верига от дребни заговори, чак до прочутия опит на поручик Мирович да възкачи на престола „императора под възбрана“ Йоан Антонович. Редом до Екатерина обаче виждаме „справедливия съдия“ (израз на царицата) като един от ръководителите на Тайната канцелария, сенатора Суворов, който я охранява от заговорниците.

Изглежда всички поръчения той изпълнява с усърдие и така сурово, че даже плаши младата императрица. Не напразно тя пише: „Суворов ми е твърде предан и е във висока степен неподкупен: лесно разбира кога възниква някое важно дело в Тайната канцелария; аз бих желала да се доверявам само на него, но трябва да се обуздава неговата суровост, за да не излиза извън границите, които съм си определила.“

Екатерина бързаше да извърши онова, което не бе успял да направи нейният покоен вече съпруг — тържествено да се короняса в Москва. За разлика от Пьотр III, който презираше руските традиции, тя прекрасно разбираше изключителната важност на подобна стъпка. Но на кого да остави Петербург? От двадесет и петте сенатори на коронацията в Москва трябваше да присъствуват двадесет (сред тях и Суворов-старши). Гвардията също идваше в първопрестолния град, а поддържането на охраната в Петербург се възлагаше на Астраханския полк. Трябва ли да се изтъква колко важно за новата царица бе да има за командир на този полк един доверен човек. Изборът падна върху А. В. Суворов. През август 1762 година генерал-поручик Панин го изпрати с телеграмите в Петербург.

Суворов бързаше към столицата обладан от радостни надежди. Той не можеше да бъде равнодушен от думите, с които Екатерина II в манифеста си от 7 юли обвиняваше Пьотр III за разрушаването на всичко онова, „което Великият в света Монарх и Баща на своето Отечество, блаженият и вечно незабравим Господар Император Пьотр Велики, нашият вселюбезен Дядо направи в Русия и което постигна с неуморен труд през тридесетгодишното си царуване…“ По всичко изглеждаше, че идва край на пруските порядки в Русия. Това се долавяше даже в дреболиите. Още в Кьонигсберг, при Панин, Суворов бе прочел в „Санкт-Петербургские ведомости“ наредба на полицейското управление, с която се разрешаваше да посещават столичните паркове „хора с всякакво звание от двата пола, чисти и спретнати, а с цървули и пруско облекло да не се допускат…“

Обхвана го вълнение, когато, наближавайки Петербург, видя по августовски тъмната зеленина на градските паркове, златните върхове на високите кули и камбанарии, а след това — издигналия се над покривите горен етаж, украсен с множество статуи, на новия Зимен дворец, който току-що бе построен.

— До смърт се уморихме да те чакаме… — посрещна го баща му и му съобщи, че царицата е пожелала лично да го види.

В навечерието на представянето на Екатерина бащата и синът отидоха на приема на нейния всесилен фаворит Григорий Григориевич Орлов. Първите сановници на империята смятаха за чест да прекарат вечерта у доскорошния армейски поручик. Когато Суворови влязоха в богато наредената синьобяла зала, гостите слушаха ода за възшествието на Екатерина II, която декламираше поет с величава осанка, открито по руски лице, висок и снажен, облечен в старомоден кафтан от времето на Пьотр I, и който някак си неуловимо напомняше великия цар:

Затуй, че всичко тя ви дава:

права, охолство и блага,

каквито никоя държава

не ви е дала досега;

затуй, че дружна към съседа,

тя като майка ви отгледа

и служба вярна ви дари,

затуй ли древните закони

на нейните земи изконни

не съблюдавате дори?

— Това е статският съветник, учен и стихотворец Михайло Ломоносов — пошепна Василий Иванович на сина си, но той вече знаеше кой е четецът на тези вълнуващи, близки до неговите собствени мисли стихове, насочени против надмощието на чужденците.

И вместо да делите честно

пределите на длъжността,

зовете „роби“, о несвестни,

в дома им руските чеда.

Какво ли вий не съчинихте,

лъжи какви ли не скроихте,

за да владеете над нас,

за да посегнете към трона

и да потъпчете закона

на будната народна свяст?

Ломоносов пристъпи напред, вдигнал ръка над главата си, неговият глас укрепна и зазвънтя:

Просторите й обходете,

стигнете славните дела

и разберете, и помнете:

Русия роб не е била!

Пребройте нейните герои

в предели чужди или свои —

от царя до селяка стар;

и битките неизброими

в земите й непобедими

или пред светия олтар.

Млад великан в камерюнкерски камзол стана от креслото, приближи се до поета и го прегърна. Суворов се загледа с интерес в Орлов, когото помнеше още като млад гвардеец-семьоновец.

— Отлично, Михайло Василиевич!… Нашата господарка наистина е посветила силите си да върне отечеството на набелязания от Пьотр Велики път.

Ломоносов му отговори:

— Единствено верния път, който изисква честта на руския народ. Нашето отечество може да използува собствените си синове и за ратни подвизи, и за обсъждане на високи знания…

Преди заминаването си за коронацията, Екатерина прие подполковник Суворов.

Сред множеството велможи в новия Зимен дворец Суворов видя усмихната жена със среден ръст. Тя разговаряше с дребничкия Салтиков, облякъл за тържествения случай официална фелдмаршалска униформа.

— Пьотр Семьонович — с тих гръден глас и едва забележим акцент говореше тя, — аз все исках да те попитам как така успя да разбиеш такъв прочут противник като пруския крал?

— Това не направих аз, матушка — отговори скромният Салтиков. — Всичко направиха нашите войничета…

Григорий Орлов представи Суворов на царицата.

— Поздравявам полковника от Астраханския полк — каза тя и му подари своя портрет.

Син на своето време, дворянин и войник, Суворов се отнесе към тази среща със свойствената си простодушна екзалтираност.

Когато се прибра у дома, той надписа портрета: „Тази първа среща открива за мен пътя към славата…“

Седемгодишната война показа на Суворов много неща. Той се убеди в негодността на традиционните военни теории. При поход войските се движеха бавно, обременени от огромни обози, бояха се да се откъснат от комуникациите и търсеха не толкова среща с противника, колкото изгодни позиции, където биха могли свободно да разгърнат линейния строй. Едва в партизанската, „неправилна“, война на Берг с Платен младият Суворов видя друг начин на водене на бой — бързо и маневрено. Седемгодишната война откри на практика руския войник с неговата безпримерна непоколебимост, издръжливост при лишения и спокойна храброст.