Еню Кювлиев
Градината на вдовицата

Една вдовица си имала градина. Тя граничела с градината на халифа.

Хрумнало веднъж на халифа да разшири градината си. Той поискал от вдовицата да купи градината й. Вдовицата не се съгласила. Тя не искала по никой начин да се раздели с едничкото си парче земя. Тогава управителят на двора на халифа насила отнел градината на вдовицата.

Тръгнала вдовицата да търси справедливост. Търсила тук, търсила там — никъде не могла да намери. Най-после чула за един много справедлив човек. Отишла при него и му изповядала болката си.

Един ден, когато халифът и неговите придворни си почивали в градината, неочаквано при тях се явил един старец. Върху магаренцето му нямало нищо друго освен една празна торба.

Учуден, халифът го попитал какво желае.

— Господарю наш — казал старецът, — дошъл съм да те помоля да ми позволиш да напълня ей тази торба с пръст от разширената ти и хубава градина.

— Напълни, напълни — казал халифът, — не ти забранявам.

Старецът напълнил торбата, завързал я с въженце и помолил халифа да му помогне да я отнесат и качат на магаренцето. Халифът се засмял. Но когато посегнал и я уловил, не можал да я помръдне — толкова тежка била тя.

Това много учудило халифа. А старецът казал:

— Господарю, видиш ли колко е тежка пръстта само в тази торбичка? А как ли ще издържиш тежината на отнетата от вдовицата земя, когато един ден се явиш на съд пред Аллах?

Думите на стареца за Божия съд уплашили халифа. Той прегърнал странника и казал:

— Признавам, сгреших пред Бога. Още днес ще върна отнетата земя на вдовицата. А на тебе, добро старче праведниче, давам този пръстен — да го носиш като награда за справедливостта и мъдростта ти.