Еню Кювлиев
Справедливият султан

Живял някога един справедлив султан. Той не лежал по цял ден на мекия си дюшек да пуши наргиле, както правят другите султани, а прекарвал дните и нощите си в грижа за своя народ: откривал болници и домове за бедните, а оплаче ли му се някой сиромах — помагал му.

Веднъж, като се разхождал по морския бряг край Стамбул, султанът стигнал до един малък залив. Заливът много му харесал и той заповядал да му построят на това място летен дворец, да има къде да почива, когато се къпе.

Дошли зидари да прегледат мястото и да сметнат колко дърво и камък ще отиде. Отбелязали къде ще е сараят, къде кулата, но на мястото, гдето трябвало да построят вратата, бил си построил колиба един беден рибар, а около нея си засадил лук и зеле, за да има с какво да си готви рибата.

Помолили майсторите рибаря да премести колибата си, а той дреме на слънце и дума:

— Моят баща е съградил тази колиба. В нея съм се родил, в нея искам да умра.

Обадили майсторите това на великия везир.

Повикал везирът стария рибар и му казал:

— Не може да стои пред двореца на великия повелител твоята порутена колиба.

— Нека Аллах даде дълъг живот на моя господар — отговорил смирено рибарят, — но моята колиба е на това място, преди да хрумне на падишаха да си строи тук сарай.

— Ще те хвърля в тъмница, а колибата ще заповядам да развалят! — викнал ядосано везирът.

— Можеш, светли везире, но нашият справедлив повелител ще заповяда да затворят и тебе, като научи какво си сторил.

Уплашил се везирът. Попитал го защо той мисли, че султанът ще го накаже.

— Затова — отговорил рибарят, като извадил от пояса си една кутия, — защото в тази кутия имам тапия, която е подписана от кадията в името на султана, а султанската дума на две не става, нито назад се взема.

Видял везирът, че лесно няма да излезе наглава. И като мислел, че рибарят се инати, за да може да продаде по-скъпо колибата си, предложил му сто жълтици.

— Не давам бащинията си и за хиляда! — викнал сърдито рибарят.

— Не гневи султана, човече — рекъл везирът, — че като му разправя всичко, отиде ти главата.

— Истина е. Само султанът може да ме изгони от моя имот и да събори колибата ми. Но ако той стори това, аз всяка сутрин ще идвам при развалините и на прага на неговия дворец ще оплаквам горчивата си участ. А ако вземе главата ми, моята душа всяка нощ ще идва с крилата на вятъра да се блъска в прозорците на царевия сарай. Ала аз знам, че Аллах е велик и че той никога няма да ми стори зло.

— Ти заплашваш, нещастнико! — викнал гневно везирът и заповядал да го изпратят веднага на съд пред самия султан и да му разправят дръзките думи на рибаря.

— Този човек има право — рекъл султанът, като ги изслушал. — Колибата му ще остане пред моя дворец. Но преди зидарите да почнат да зидат двореца, нека да поправят, подзидат и разширят колибата на моя съсед.

— Светли господарю, няма ли да бъде неудобно пред вратата на вашия дворец да стои една рибарска колиба? — обадил се великият везир.

— Не! — отговорил султанът. — Аз искам, когато един ден моите внуци гледат дивния ми сарай, да узнаят колко велик съм бил, а когато видят рибарската колиба до него, да разберат колко съм бил и справедлив.