Еню Кювлиев
Най-скъпото

Живяла някога царица. Нямало на света по-хубава от нея. Ала колкото била хубава, толкова била глупава и горда. И скъперница голяма била. А сърцето й било твърдо като брилянтите, които красели короната й.

И трупала в палатите си тя злато върху злато и не давала никой да се докосне до него. А народът й осиромашал дотолкова, че мнозина не могли вече да се прехранват и започнали да напущат земята си и да се преселват другаде, за да не измрат от глад.

Знаела за това царицата, ала кораво било сърцето й и парите й били по-мили от нещастието на народа.

Ала колкото и големи да били богатствата на тази горда и жестокосърдечна царица, тя не била честита. Защото много били прищевките й, животът й бил неспокоен и скучен.

Едно желание имала тя, което можело да я направи щастлива: да има онова, което е най-скъпо на света. Една сутрин тя повикала капитана на най-големия параход и му заповядала да се впусне по морета и океани, да обиколи всички земи и да й намери онова, което е най-скъпо на света.

Още същия ден старият капитан заминал. Месеци време пътувал, месеци го чакала с нетърпение царицата. И все за красиви и чудни неща си мислела.

А един ден, когато параходът пристигнал, царицата не могла да се стърпи и отишла на пристанището. Весела и засмяна, тя попитала капитана:

— О, стари мой капитане, носиш ли ми най-скъпото нещо на света? Какво е то: брилянти, елмази, коприна или персийски килими? Или накити от слонова кост, обсипани с бисер, ми носиш?

— Докарах само онова, което е най-скъпо — казал капитанът. — Без него не могат ни бедни, ни богати. Без него няма живот за хората, а нали животът е най-скъпото нещо за човека?

Царицата разгневена викнала:

— Не мъдрувай, а кажи веднага какво носиш!

— Карам пълен параход жито.

— Какво? Жито ли? Ти се подиграваш с мен!

— Не се подигравам, царице. В царството ти има гладни хора. За да не измрат, докарах им жито.

Царицата не искала и да чуе капитана, а заповядала да изхвърлят всичкото жито в морето.

Ала много бедни хора научили за това и се събрали да молят разгневената царица да не хвърля житото. Но тя не се съгласила. Хвърлила го и заповядала да откарат стария капитан в тъмницата.

— Запомнете, царице — казал капитанът, — че за това един ден много ще се каете. Господ вижда и ще ви накаже. Ще дочакате ден, когато ще ходите от врата на врата да просите това жито, което днес хвърляте, вместо да го раздадете на бедните.

Царицата се ядосала, хвърлила в морето златния си пръстен и рекла:

— Ако това, що говориш, е истина, нека очите ми пак видят този пръстен.

Минало време. Царицата била вече забравила думите на стария капитан.

Една вечер готвачът й донесъл пръстена и казал:

— Честита царице, намерих това в една риба.

Царицата пребледняла. Тя веднага си спомнила думите на капитана и се уплашила. А в същото време влезли при нея пратеници и й съобщили, че се извила буря и потопила всичките й параходи. На другата нощ пък палатът й се запалил и изгорял. По това време и народът се разбунтувал и тя трябвало да бяга в друга земя. И нали не знаела да работи нищо, скоро започнала да гладува и за да се прехранва, започнала да проси.

И каела се много тя за постъпката си, ала било късно.