Еню Кювлиев
Ваклушка

Имало един сиромах. От тъмно до тъмно се блъскал чуждо да работи, но с мъка изхранвал челядта си.

Една година добри хора му харизали овца.

Сиромахът много обичал овчицата. Нарекъл я Ваклушка.

Един пролетен ден бедният човек стоял, умислен и загрижен, на двора. Видяла го Ваклушка. Приближила и го питала:

— Защо си угрижен, стопанино мой?

— Ваклушке — казал сиромахът, — немотията е свила гнездо в къщата ми. Години вече се трудя ден и нощ, но не мога да я пропъдя.

— Не се кахъри, стопанино. Аз ще я прогоня.

Минало колко минало. Една нощ Ваклушка влязла в стаята на сиромаха, спряла в единия ъгъл и казала:

— Немотийо, махай се от тоя ъгъл! Тук ще родя моето агънце.

Немотията избягала и се настанила в друг ъгъл.

Ала не минало много, ето Ваклушка пак дошла.

— Махай се и оттук.

Немотията се преместила на трети ъгъл.

— И оттук ще се махнеш — рекла Ваклушка, — защото тук пък ще сложат моето едро руно.

Немотията побързала да се свие в четвъртия ъгъл, но Ваклушка я спряла:

— Бягай и оттук! На това място ще слагам сиренето и маслото за децата на моя господар.

— Ами аз къде да отида? — попитала слисана немотията.

— Търси си място другаде, защото след три-четири години, когато пораснат моите малки агънца, и в двора няма да има място за тебе.

След няколко години сиромахът имал вече малко стадо овце, което голямото му момче водело на паша.

Един ден Ваклушка спряла тихо до своя господар и го попитала:

— Сега тъжен и уморен ли си, стопанино мой?

— Ваклушке, спасителко моя! — рекъл сиромахът. — Ти ме избави от проклетата немотия, ти, благословената от Бога овчица.

И той се навел, прегърнал Ваклушка и я целунал…