Нанси Крес
Братовчедите от вчера (6)

VI: S минус две седмици

Мариан

Трапезарията пред лабораторията беше осеяна с тавички от замразени храни, изхвърлени стерилни опаковки и празни бутилки от дезинфектанти. Харисън се тръсна на един стол и каза на глас очевидното:

— Провалихме се, Мариан.

— Да — каза тя. — Така е. — После гневно добави: — Мислиш ли, че денебците знаят повече, отколкото знаем ние? И не го споделят с нас?

— Кой знае?

— Гадни копелета — каза Мариан. От седмици вече, тя беше минала на другата страна и не защитаваше извънземните, а ги обвиняваше. Каква част от човечеството я беше изпреварило в това отношение? Към момента, може би цялото.

Не бяха открили нищо полезно относно аномалния протеин в кръвта на Мариан. Човешкото тяло съдържаше толкова много протеини, които не са проучени. Но това вече не беше важно. Нямаше време.

— Харисън — започна тя, но не довърши изречението.

В следващия миг Харисън Райе, лабораторията и всичко останало изчезна.

Ноа

Девет, ако не се брои Ноа. Останалите бяха свалени на брега, за да посрещнат онова, което щеше да им се случи на Земята. Ноа много искаше да бъде с Лаа^мох¡, но тя, естествено, имаше задължения. Дори и неоповестено, отпътуването беше опасно. Твърде много държави имаха страшни оръжия.

Затова, вместо да бъде с Лаа^мох¡, Ноа седеше с енергиен костюм в земния сектор на совалката. До него, закопчани с колани за столовете, седяха деветимата земни, които щяха да заминат за Свят. Коланите бяха излишни. Лаа^мох¡ му обясни, че ускорението почти няма да се усеща, благодарение на същите устройства за промяна на гравитацията, поради които сектор Свят на Мисията беше толкова удобно място. Но земните хора бяха свикнали да имат колани в превозните средства, затова имаше колани.

Кейла Райнхарт и малкият й син.

Сестра й Изабел.

Намусеният Тони Шръп, изненада. Ноа беше сигурен, че Тони ще се откаже.

Млада жена, бременна в четвъртия месец, която „искаше да даде на детето си по-добър живот“ Тя не каза какъв е бил предишният й живот, но по ръцете и краката й имаше синини.

Двама братя на по трийсет и няколко години, с неспокойни, жадни за приключения очи.

Журналистка на средна възраст с обгоряло от слънцето лице, забележителна репутация и много камери в обемистия си багаж.

И, най-неочаквано един земен физик — д-р Нейтън Бейон от Масачузетския технологичен институт.

Девет земни жители, желаещи да отпътуват за звездите.

Леко разклащане. Ноа се усмихна на хората под негово ръководство — той, който никога не беше ръководил нищо, дори и собствения си живот — и каза:

— Потегляме.

Това му се стори недостатъчно и добави:

— Излитаме към звездите!

Това прозвуча тъпо. Тони се изхили. Журналистката се забавляваше. Остин се хвана за майка си.

Кейла му се усмихна колебливо.

Мариан

Нямаше представа къде се намира.

Студено и тъмно. Небето над главата й се проясняваше с всяка секунда. Много време мина, откакто беше виждала небе на разсъмване, пък и каквото и да е друго небе. Сребристо сиво, после перлено, а сега първият проблясък на розово. Подът леко се поклащаше. Накрая главата й се прочисти от сънотворния газ и тя се изправи. Намираше се на нещо като луксозна баржа, плоска и широка, с една-единствена мачта с правоъгълна форма. Баржата се полюшваше в пристанището на Ню Йорк. Морето беше гладко като полиран паркет. От едната страна се издигаха очертанията на Манхатън; от другата беше Мисията. Около нея лежаха колегите й: д-р Ахмед Рафат, Харисън Райе и Ан Потър, лаборантите Пени и Роби и другите от двайсет и двамата, които бяха останали на Мисията. Те бяха облечени е обикновените си дрехи. Мариан, по джинси и тишърт, потрепери на внезапния бриз.

Наблизо имаше купчина одеяла. Тя взе едно жълто одеяло и се наметна с него. Усещаше го като топло и копринено, макар че очевидно не беше направено от коприна. Другите също се размърдаха. Небето на изток порозовя.

Харисън дойде до нея.

— Мариан?

— Добре съм — отговори тя автоматично, защото това повтаряше толкова много пъти всеки ден. — После попита: — Какво, по дяволите, стана?

Той каза нещо също толкова безсмислено:

— Но нали ни остават още две седмици!

— О, господи! — извика някой и Мариан погледна нагоре, накъдето сочеше той. Източният хоризонт стана златен. На този фон един кораб, тъмен и малък, излетя от Мисията и се издигна в небето. Издигаше се все по-нагоре и по-нагоре, докато всички на баржата засенчваха очи срещу изгряващото слънце и гледаха как той изчезва от погледа им.

— Отиват си — каза тихо някой.

Те. Денебците. Ноа.

Още преди сълзите, които напираха в очите й да потекат, Мисията изчезна. В един миг беше там, голяма, солидна и сива на фона на ранната зора, а в следващия миг я нямаше. Във водата не се появиха дори малки вълнички.

Металната мачта в средата на баржата заговори. Мариан, както и всички други, се втренчи в екрана. Еднометровата мачта се бе превърнала в четири екрана, като на всеки се виждаше един и същ образ на извънземен/човек, говорещ с механичен глас.

— Аз съм посланик Смит. Не много дълго след сегашния момент, този запис ще стигне до всички хора на Земята, но искаме вие, които толкова много ни помогнахте, да го чуете първи. Ние от Свят сме ви дълбоко благодарни. Бих искал да ви обясня защо и да ви оставя един подарък.

Вашите астрономи сбъркаха в изчисленията си съвсем малко. След няколко часа споровият облак ще обхване планетата ви. Не мислим, че той ще ви навреди, защото…

Някой от групата около екрана извика:

— Какво?

— … защото вие генетично имате имунитет към този вирус. Подозирахме нещо такова преди да дойдем, макар че не бяхме сигурни. Homo sapiens е придобил имунитет, когато Земята е преминала през облака първия път, преди около седемдесет хиляди години.

Една графика замени лицето на Смит: галактиката Млечен път, дълго тъмно петно, преминаващо през нея и светеща синя точка за Земята.

— Въртенето на галактиката плюс движението й през пространство-времето ще ви доведе до контакт с противоположната страна на облака, за разлика от миналия път. Вашите физици успяха да видят приближаващия облак, но инструментите ви не са достатъчно прецизни, за да определите формата и дълбочината му. Земята ще минава през периферията на облака за период от две и половина години. При първия контакт облакът е убил всеки хомо сапиенс, който не е притежавал тази генетична мутация.

Генетична секвенция от базови двойки премина през екрана, прекалено бързо, за да бъде записана.

— Тази секвенция ще покажем по-късно във форма, която ще можете да запишете — продължи посланик Смит. — Намира се в нещо, което вие наричате „отпадъчна ДНК“. Секвенцията е транспозон и ще откриете, че тя е допълваща към генетичния код на спорите. Вашите организми не създаваха антитела срещу спорите, защото не ги възприемаха като нашественици. Преди седемдесет хиляди години нашите хора вече са били изселени от Земята, иначе и ние щяхме да умрем. Ние не притежаваме тази секвенция, която се е появила чрез мутация след нашето преселение.

Умът на Мариан трескаво работеше. Преди седемдесет хиляди години. Катастрофичното събитие, редуцирало населението на земята до няколко хиляди. Не е било причинено от вулкана Тоба, зловещи хищници или климатични промени, а от споровия облак. Що се отнася до генетичната секвенция — според една теория голяма част от човешкия геном се състои от неактивни и фосилизирани вируси, абсорбирани в ДНК-то. Фосилизирани и неактивни — тя почти чуваше гласа на Еван: Или поне така мислехме…

— Ще откриете — продължи Смит, — че в Мариан Дженър, Ахмед Рафат и Пенелопи Ходжсън тази секвенция вече се е активирала и е произвела протеина, който беше идентифициран в кръвта на доктор Дженър, протеин, който този запис ще ви опише в подробности. Протеинът се прикрепя към външната част на клетката и пречи на вируса да проникне в нея. Скоро генетичната секвенция ще направи това и в останалата част от човечеството. Някои хора може леко да се разболеят, като Робърт Чавес, поради дефектно производство на протеина. По наши изчисления това ще се случи при около двайсет процента от вас. Може да има фатални случаи при възрастни и вече болни хора, но повечето от вас са генетично защитени. Гризачите ви, изглежда, не са защитени, което, трябва да признаем беше голяма изненада за нас и не можем да кажем със сигурност кои други видове ще бъдат засегнати.

Знаем, че ние сме фатално предразположени. Не можем да променим собствения си геном, поне не в живите, но научихме много от вас. По времето, когато споровият облак ще стигне до Свят, ние ще сме разработили ваксина. Това нямаше да бъде възможно без вашето сътрудничество и вашите телесни проби. Ние…

— Ако това е вярно — провикна се Пени Ходжсън, — защо не ни го казаха?

— … не ви казахме цялата истина, защото според нас, ако знаехте, че Земята не е катастрофално застрашена, нямаше да отделите толкова много ресурси и да работите така усилено на Мисията. Ние всички сме хора, но вашата еволюционна история и настояща култура са много различни от нашите. Вие не градите самоличността си върху семейството. Вие позволявате голяма част от населението на Земята да страда поради липса на храна, вода и медицинско обслужване. Не мислим, че щяхте да ни помогнете толкова, колкото ни помогнахте, ако не бяхме скрили от вас някои истини.

И не са сбъркали, помисли си Мариан.

— Благодарни сме ви за помощта — каза Смит, — макар и да беше получена с измама. Като отплата ви оставяме подарък. Този запис съдържа нещо, което вие наричате „технически спецификации“ за междузвезден двигател. Вече ви дадохме уравненията, които описват физическите принципи. Сега можете да си построите такъв кораб. През следващите поколения двата клона на човечеството ще се ползват по-отворено и по-честно от взаимния обмен. Ще станем истински братя.

Дотогава десет земни хора ще дойдат с нас на нашата планета. Правят го по собствено желание и по свои причини. Те всички бяха уведомени, че няма да умрат, ако останат на Земята, но предпочетоха да заминат с нас. Те ще станат част от Свят и ще задълбочат приятелството ни с нашите братя по клан на Земята.

Още веднъж ви благодарим.

На баржата се вдигна голям шум: говореха, спореха, крещяха. Слънцето вече се беше издигнало над хоризонта. Три кораба на Бреговата охрана се насочиха от пристанището към баржата. Мариан се загърна по-плътно с жълтото одеяло, за да се предпази от утринния бриз и усети, че нещо в джоба на джинсите й започна да вибрира.

Тя го извади: плосък метален квадрат с образа на Ноа. Щом погледът й попадна върху него, лицето заговори:

— Заминавам с тях, мамо. Искам да знаеш, че съм напълно щастлив. Тук принадлежа. Живея с Лаа^мох¡ — доктор Джоунс — и тя е бременна. Твоето внуче ще се роди сред звездите. Обичам те.

Лицето на Ноа на квадратчето избледня.

Обзе я такъв гняв, че й причерня пред очите. Нейният син и тя нямаше никога вече да го види! Нямаше никога да види и своя внук или внучка. Ограбиха я, лишиха я от това, което й принадлежи по право, тези извънземни не трябваше никога да идват…

Тя спря. Хрумна й нещо поразително и тя стисна дървените перила толкова силно, че ги одраска с нокти.

Извънземните бяха допуснали грешка.

Нейният гняв, колкото и да беше ирационален, щеше да се разнася и усилва по цялата планета. Денебците бяха осъзнали, че земните хора ще работят с всички сили, само ако собственото им съществуване е застрашено. Но не бяха осъзнали останалото. Присъствието им на Земята беше предизвикало бунтове, отклоняване на ресурси, смърт, паника, страх. „Лекото преболедуване“ като при Роби, което щеше да засегне двайсет процента от населението и щеше да настъпи внезапно, започвайки днес, беше достатъчно, за да разстрои всяка икономика на планетата. Извънземните преминаха през света като буря и както става след всяка голяма буря, пейзажът се промени. И още нещо, денебците бяха взели със себе си десет души, което можеше да се разглежда като акт на промиване на мозъци, за да си осигурят подходящи лабораторни мишки за бъдещи експерименти.

Братя, да — но Кастор и Полукс, чиято връзка се простираше до звездите, или Каин и Авел?

Хората не прощаваха лесно и мразеха да бъдат подкупвани, дори с междузвезден двигател. Смит трябваше да остави друг подарък, подарък, който не би позволил на земните жители да стигнат до Свят, тази мирна и богата планета, на която отмъщението и войната бяха напълно чужди.

Но от друга страна, може би грешеше. Само като си помислеше колко пъти вече беше сбъркала: за Елизабет, за Райън, за Смит. Може би когато вълненията на Земята заглъхнеха и действително бъдеха построени междузвездни кораби, човечеството щеше да бъде толкова запленено от подаръка на денебците, че хората наистина ще отидат на Свят като приятели. Може би възможността да стигнем до звездите би смекчила дори американския изолационизъм и би подтикнала страните да споделят необходимите ресурси. Би могло да се случи. Гените на сътрудничеството, оформили Смит и Джоунс, се срещаха и в земния геном.

Но това би могло да се случи само ако онези, които го искаха, положеха много усилия да убедят останалите. И ако работят толкова много, за да насърчават приятелството, колкото бяха работили, за да осигурят оцеляването си. Беше ли възможно? Можеше ли да бъде направено?

Защо сте тук?

За да осъществим контакт със Свят. Мирна мисия.

Тя се взираше в многоцветното утринно небе, но корабът вече не се виждаше. В очите й остана само спомена за него.

— Харисън — каза Мариан и усети как собствените й думи й вдъхват увереност, — чака ни много работа.