Нанси Крес
Братовчедите от вчера (5)

V: S минус 3,5 месеца

Мариан

Мариан се чувстваше нелепо. Двамата с Еван се бяха навели над мивката в лабораторията. От крана течеше възможно най-силна струя и вдигаше шум, който, надяваше се, заглушава думите им. Автоклавът бръмчеше; концерт на Бах звучеше тихичко от неадекватните говорители на компютъра. Цялото нещо напомняше пародия на слаб шпионски филм.

Те така и не можаха да решат дали лабораторията, както и всяка друга част на Мисията, се подслушва. Еван каза да, разбира се, не ставай глупава. Макс, със самоувереността на младостта, каза не, защото с компютърните си умения би открил всяко следене. Мариан и Джина казаха, че няма значение, защото както работата, така и личният им живот бяха прозрачни. Освен това на Мариан й беше неприятен намекът, че денебците не са техен пълен и откровен партньор. Джина каза…

Джина. Застреляна. Животът й, свършил точно когато започна животът на Уилям Дженър. И то за колко време? Дали Мариан щеше да види внука си или преди това всичко щеше да е свършило така, както свърши животът на Джина?

Опасен начин на мислене. Работата им на Мисията беше тънък мост над пропастта от отчаяние, несъмнено същото отчаяние, което беше вдъхновило убийците на Джина.

— Знаеш какво неизбежно ще се случи — прошепна Мариан. — Никой не го казва на глас, но без вирусна репликация в човешки тела, просто не можем да разберем въздействието му върху имунната система и работим на сляпо. Мишките не са достатъчни. Дори и да бяхме заразили маймуни, пак нямаше да е достатъчно. Трябва да заразим доброволци.

Еван постави пръста си под течащата вода и светли капки полепнаха по страните на мивката.

— Знам. Всички знаят. Искането е отправено към съответните власти.

— Откъде знаеш това?

— Говоря с познати от другите екипи. Знаеш какви са законите срещу експериментиране върху хора, ако първо не са проведени нужните клинични изследвания, които…

— О, стига с тези клинични изследвания, ситуацията е абсолютно критична!

— Не са достатъчно хората сред имащите власт, които са убедени в това. Ти не си обърнала внимание на голямата картина, Мариан. Системата на общественото здравеопазване дори не се подготвя за масова имунизация — Робинсън се бори със зъби и нокти. Федералната агенция за справяне с извънредните ситуации е разделена на две и в редовете й цари анархия. Конгресът блокира приемането на закона. А президентът просто няма достатъчна подкрепа, за да свърши нещо. Междувременно масите се бунтуват или бягат и се преструват, че цялото нещо е някаква измислица. Колкото повече се отдалечаваш от Ню Йорк, толкова по-разпространени стават конспиративните теории и хората изобщо не вярват, че на Земята има извънземни.

Мариан все още стоеше права и подръпваше кожата на лицето си.

— Всичко е толкова отчайващо и работата, която вършим тук — ти и аз, Макс и Джина… — гласът й потрепери — е безсмислена. Наистина е така. Да идентифицираме членовете на племето на Смит? Какво ни интересува? Аз ще се кандидатирам за доброволно заразяване.

— Няма да те вземат.

— Ако…

— Това може да стане само тайно. Ако подгрупата в Споровия екип реши, че ситуацията е достатъчно отчайваща, за да проведе неразрешен експеримент.

Тя се вгледа в лицето му. В биологическия факултет на университета Еван беше човекът, който винаги знаеше как да се получат пари за път и да се отиде на някаква конференция, как да се вземат интервюта от нобелисти, или да се уреди среща с декана. Той имаше усет за създаване на полезни връзки. Тя нямаше такъв.

— Ти знаеш нещо — каза тя.

— Не. Не знам. Още не.

— Научи.

Той кимна и спря водата. Музиката гръмна: Бранденбургски концерт № 2, който беше заминал в космоса със „златната плоча“ във Вояджър 1.

Тайният експеримент се оказа не чак толкова таен.

Еван тръгна по следите на слуховете. За един ден намери лаборант, който познаваше някакъв учен в Споровия екип, който го препоръча, толкова завоалирано, че Еван едва не го пропусна, на офицер от охраната. Еван отиде при Мариан в стаята й, където тя беше отишла, вместо да обядва. Той застана близо до нея и прошепна на ухото й нещо, което завърши с:

— Ще ни пуснат да гледаме. Ти… какво е това сега?

Последното изречение беше казано с нормален глас. Еван се взря в листа хартия, който Мариан държеше. Тя го гледаше, откакто го беше намерила, пуснат под вратата.

— Още една бележка от Ноа. Той няма… той не може… Еван, трябва да сляза на брега, за да видя новото си внуче.

— Новото внуче? — примигна Еван.

— Да. Той вече е на три месеца и аз не съм го виждала.

— Сега не е безопасно да напускаш Мисията. Знаеш това.

— Да. Но искам да отида.

Еван внимателно взе бележката от ръцете й и я прочете. Мариан видя, че той всъщност не разбира. Млад, без деца, сирак… как би могъл? Ноа не й беше простил, задето не му беше казала, че е осиновен. Сигурно затова пишеше, че може би няма да я види повече; не виждаше друга логична причина. Макар че може би щеше да размисли. Може би след време щеше да й прости, а може би нямаше, може би преди това светът щеше да свърши. Преди каквото и да е от тези неща да се случи, Мариан трябваше да види малкия Джейсън. Трябваше да потвърди тези семейни връзки, които имаше, независимо колко време щеше да ги има.

— Трябва да говоря с посланик Смит — каза тя. — Как да направя това?

— Искаш ли аз да ти го уредя?

— Да, моля те. За днес.

Той не спомена за натрупаните проби в лабораторията. Никой не беше заел мястото на Джина. Тъй като родословните дървета на хаплогрупа L7 бяха проследени по матрилинейна линия, все повече и повече хора от „клана“ на Смит идваха на Мисията. Мариан подозираше, че те се надяваха да получат убежище или да бъдат транспортирани някъде, когато споровият облак удари. Тя също така подозираше, че хората бяха прави. Денебците… държаха на семейните връзки не по-малко от нея, която щеше да рискува живота си, за да види Райън, Кони и бебето.

Е, добре.

 

 

Хеликоптерът я взе направо от широката площадка пред Мисията (значи това е било предназначението й). Когато за последен път Мариан беше навън, есента беше към края си. Сега беше пролет, неохотна северна пролет с лалета и късна слана, цъфнали череши и крякащи жаби. Градчето във Вермонт, където живееха родителите на Кони и където Райън беше преместил семейството си за безопасност, беше на двайсетина мили от канадската граница. Къщата беше приятна тухлена постройка в псевдоколониален стил и се намираше насред голи полета. Мариан отбеляза, но не коментира, телената ограда с бодливи връхчета около малкия имот, стикерите за електронно наблюдение на входната врата и огромния доберман, който Райън държеше за нашийника. Той бързо се беше прибрал вкъщи от теренната си работа, когато му беше съобщила по телефона, че ще дойде.

— Мамо! Добре дошла!

— Толкова се радваме, че дойде, Мариан — каза сърдечно Кони. — Макар и да подозирам, че не нас идваш да видиш! — засмя се тя и й подаде увития в пелени пакет.

Бебето спеше. Светлокафяв мъх по темето, копринена кожа с розов оттенък, нацупени устнички, смучещи нещо в бебешкия си сън. Толкова много приличаше на Райън, че от очите на Мариан бликнаха сълзи. Моментално ги сподави: никаква тъга, нито носталгична, нито катастрофична, нямаше да развали случая.

— Красив е — каза тя неадекватно.

— Да! — Кони не беше от онези майки, които се чувстваха длъжни да отричат хвалбите за детето им.

Мариан държеше спящото бебе, докато донесоха кафето. Родителите на Кони бяха заминали да помагат на сестра й, чийто съпруг наскоро я беше напуснал, а тригодишното й дете беше болно. За това се спомена съвсем бегло. Кони поддържаше разговора на повърхностно ниво, като бъбреше с приятния си глас за Джейсън, за лудориите на кучето, за времето. Мариан последва нейния пример, като запази за себе си мисълта, че никога не беше чувала Кони да говори за нещо друго, освен за леки и жизнерадостни събития. Сигурно имаше и по-сложни изживявания, но не говореше за тях пред свекърва си. Райън не каза почти нищо, пиеше си кафето и слушаше жена си.

— Но аз просто монополизирах разговора! Разкажи ни за живота на Мисията. Сигурно е много интересно!

Райън насочи поглед към Мариан.

Тя изтълкува погледа му като молба да се придържа към повърхностния тон. Райън се грижеше за Кони като за красиво котенце. Дали нарочно беше избрал напълно противоположна на майка си жена, защото Мариан винаги беше поставяла работата си на първо място, в центъра на всичко? Дали Райън й се сърдеше за това също като Ноа?

Като отхвърли настрана тези тревожни мисли, тя весело заговори за извънземните. Кони я помоли да ги опише, да опише дрехите им и живота там. Имаше ли отделна стая? Беше ли успяла да си я подреди? Къде се хранеха хората?

— Ние всички сме хора, земни и извънземни — отговори Мариан.

— Разбира се — каза Кони с блестяща усмивка. — Храната добра ли е?

Говореше и говореше, но нито веднъж не попита за работата й. Нито за споровия облак, нито за напредъка по създаването на ваксина, нищо, което да посочва размера и ужаса на наближаващото бедствие. Райън наистина я разпита за Мисията, но само любезни въпроси за най-несъществените й страни: колко е голяма, какво е разположението вътре, какво е ежедневието. Безопасни теми.

Точно преди да я обземе чувство за нереалност, телефонът на Райън иззвъня и силният звън събуди бебето, което веднага повърна върху Мариан.

— О, съжалявам — каза Кони. — Ето, дай го на мен!

Райън направи някакви извинителни жестове, отиде с телефона си в кухнята и затвори вратата. Кони взе кутия с мокри кърпички и започна да чисти лицето на Джейсън.

— Банята е на горния етаж вляво, Мариан. Ако искаш, мога да ти услужа с някоя моя дреха.

— Тя ще трябва да е от времето, когато си била бременна — каза Мариан, но забележката излезе по-кисела, отколкото искаше.

Качи се горе и изтри бебешкото повръщано от ризата и джинсите си с мокра кърпа. Банята беше украсена с морски мотиви: кърпи с бродирани лодки, сапуниери като миди, по стените бяха изрисувани зелени вълни и смеещи се делфини. Над клозетното казанче имаше плетена кошничка, оформена като шамандура, с резервно руло тоалетна хартия.

Дръж хаоса надалеч чрез сладък домашен уют. Добър план. И после: Престани, Мариан.

Докато използваше тоалетната, тя погледна какви списания имаше в един грубо изплетен кош. Good Housekeeping. Time, каталог на Macy’s. Извади един отделен лист с цветни чертежи.

КАК ДА РАЗЛИЧАВАМЕ ЛИЛАВИЯ ВЪРБОЛИСТ ОТ МЕСТНАТА ФЛОРА

НЕ СЕ ПОЛЪГВАЙТЕ ПО ДВОЙНИЦИ!

Листата на лилавия върболист са мъхести с гладки краища. Макар че обикновено са подредени едно срещу друго по двойки, които се редуват надолу по стъблото под ъгъл 90 градуса, листата понякога могат да са и на групи по три. Листата са ланцетни. Цветовете, които се появяват в средата или в края на лятото, са клинообразни с венчелистчета, всяко с пет до седем листенца. Стъблата са твърди, четиристенни и в основата на по-големите растения, които могат да достигнат до три метра, са дървовидни. Средната височина е метър и двайсет. Лилавият върболист се различава от широко разпространения върболист (Lythrum alatum), на който много прилича, по по-големия си размер, срещуположните листа и по-гъсто разположените цветове. Възможно е също да бъде сбъркан със синята върбинка (вж. рисунката по-долу), която…

Към края на страницата някой — вероятно Райън — беше нарисувал на ръка с лилаво мастило три стилизирани версии на клинообразния цвят и после беше заградил единия с кръгче. На Мариан той й приличаше на лилава ракета, на която кой знае защо са й поникнали листа.

Долу Джейсън вече беше почистен и преоблечен. Мариан си поигра с него, използвайки ограничения брой игри, подходящи за тримесечно бебе: „Гу-гу!“, „Размърдай краченца!“, „Къде се скри пръстчето?“. Когато то стана неспокойно, Кони се извини, че трябва да отиде да го кърми, Мариан си взе довиждане и тръгна към хеликоптера, който я чакаше наблизо. Наоколо се бяха събрали съседи и Райън им говореше нещо… какво? Съседите изглеждаха безобидни, но откъде да знае човек? Джина не й излизаше от ума. Тя силно прегърна Райън.

Щом хеликоптерът се издигна, а къщата, градчето и полето се смалиха под него, Мариан се помъчи да не мисли какъв провал беше посещението й. Да, беше видяла внучето си, но ако се беше надявала, че ще намери някаква утеха или близост, това не се бе случило. Струваше й се, може би нелогично, че никога не се е чувствала толкова самотна.

Ноа

Когато се събуди, Ноа моментално си спомни кой ден беше. Полежа още няколко минути, наслаждавайки се на мисълта, както човек запазва на езика си вкуса от хубав шоколад. После каза сбогом на стаята си. Той вече никога повече нямаше да спи тук с енергиен щит.

В продължение на повече от месец той се стараеше стаята да прилича колкото е възможно повече на стая от Свят. Постелката за сън, тънка, но еластична като матрак, която навиваше веднага щом стане, още преди да скочи в душкабината. На носещата стена беше закачил една от картините на Оливър — не на полугола варварска принцеса, а черно-бяла рисунка на цветя в градината на Свят. Останалите стени, тънки като оризова хартия, но все пак непропускащи звук, бяха програмирани по желание на Ноа в онези преливащи се пастелни цветове, които хората от Свят използваха за всичко, освен за семейни събирания. Цветовете бяха изключително важни за светските хора, поради което и за Ноа. Беше се научил да различава нюанси, които по-рано му изглеждаха едни и същи. Това синьо е за траур; другото синьо е за авантюра; третото синьо е за вярност. Беше изхвърлил всичките си земни дрехи. Как изобщо е можел да носи онази жълта риза, онзи червен суитшърт? Лошо, лошо.

Докато се бършеше с хавлията, репетираше молбата си към Мий^хао¡ (възходяща интонация в средата, цък накрая — Ноа много обичаше да произнася името му).

Закуската, като всяко ядене на Свят, беше обща, време да се потвърждават връзките. Ноа вече беше закусил в стаята си; енергийният щит не пречеше да се приема храна. Независимо от това зае мястото си на дългата маса според йерархията — над Оливър и Джаки и под всички останали. Това беше справедливо. Семейната справедливост се основаваше на три стълба: включване, ранг и емпатия. Триъгълникът е най-здравата геометрична фигура.

— Добрутро — каза Оливър с прозявка. Не беше ранобудник и мразеше да става за закуска, която иначе би ял много по късно.

— Поздравявам те — каза Ноа на светски. Оливър примигна.

Джаки, както винаги по-бърза, съобрази:

— О, днес е денят, нали? Може ли да присъствам?

— На церемонията? Не, разбира се, че не! — отговори Ноа. Тя би трябвало да знае, че дори не може да пита такова нещо.

— Само питам — отвърна Джаки. — Няма нищо лошо в питането.

Да, има. Показва липса на уважение към трите опорни точки в триъгълника. Макар че Ноа и без това не очакваше друго от Джаки.

Не го очакваше и от тримата земни, които бяха заели местата си след Оливър. Изабел Райнхарт, по-малката й сестра Кейла и синът на Кейла бяха дошли в сектор Свят на Мисията преди седмица, но двете жени вече се опитваха да говорят на светски. Детето, Остин, беше само на три години — достатъчно малък, за да расте, да произнася трелите и цъканията на светски като на роден език. Ноа погледна със завист момченцето, което се усмихна стеснително и после пролази до скута на майка си.

Но те не задържаха вниманието на Ноа за дълго. Днес беше денят!

Стомахът му куркаше. Беше твърде развълнуван и яде много малко от храната, която му бяха донесли в стаята. Истината беше, че вегетарианската храна на извънземните не беше много вкусна. Но щеше да свикне да я харесва. И каква нищожна цена беше това за… всичко.

Церемонията се състоя в същата стая веднага след закуска. Другите земни хора си тръгнаха. Мий^хао¡ смени програмата на стената. Сега, вместо нежно преливащи се зелени тонове, тънките вътрешни стени пулсираха със синьото на верността, редуващо се с цвета на клана на Мий^хао¡.

Ноа коленичи в средата на кръга от светски жители, обърнат към Мий^хао¡, който държеше дълга синя пръчка. Отсега нататък ще се наричаш сър Ноа… Ноа се мразеше, ужасно се мразеше за това, че умът му беше извадил тази глупава мисъл. Това нямаше нищо общо с феодалното посвещаване в рицарство. То по-скоро приличаше на кръщение, при което се отмиваше предишното му аз.

Мий^хао¡ изпя един стих от песента за семейно включване, както му бяха обяснили, а останалите му пригласяха. Ноа не разбра всички трели и цъкания, но не му беше и нужно. Очите му се напълниха със сълзи. Струваше му се, че никога през живота си не е желал нещо толкова силно и всъщност никога истински не е искал нищо.

— Стани, брат мой — каза Мий^хао¡.

Ноа стана. Мий^хао¡ направи нещо с пръта и енергийният щит около Ноа се разпадна.

Не само кръщение — операция.

Първото вдишване на светския въздух предизвика гадене. Не, прималяването беше от възбуда, а не от въздуха. Въздухът имаше странен вкус и при повторното вдишване изпита ужас, че няма да му стигне. Но знаеше, че това е само поради по-ниското съдържание на кислород. Мисията беше на морското равнище; концентрацията на кислород на Свят съответстваше на 3600 метра надморска височина. Дробовете му щяха да се адаптират. Костният му мозък щеше да произвежда повече кръвни клетки. Светските хора бяха еволюирали за целта; Ноа също щеше да еволюира.

Въздухът имаше странен мирис.

Краката му се огънаха, но преди Лаа^мох¡, която навремето познаваше като Джоунс, да пристъпи към него, Ноа се стегна и се усмихна. Той беше добре. Той беше тук. Той беше…

— Брат мой — се разнесе в кръга, после официалната част свърши, всички го прегръщаха и за пръв път от 150 000 години земна кожа се докосна до кожата на звездни хора.

Мариан

Офицерът от охраната се срещна с Мариан и Еван в лабораторията им и ги отведе до мястото за игра на карти зад прозорците за наблюдение на лабораторията с НББ-4.

Още първия път, когато дойде тук, Мариан се ужаси от любителския характер на тази уредба. Естествено, тук ставаше въпрос за група учени, не за ЦРУ. Но все пак денебците би трябвало да се почудят защо на карти — а не на табла, шах или монополи — трябваше да се играе тук, вместо в удобните трапезарии и кафенета. Всъщност двама учени през цялото време работеха в лабораторията с негативно налягане, дори и когато изглеждаше, че бездействат. И защо картоиграчите обръщаха повече внимание на екраните, отчитащи жизнените показатели на учените, отколкото на играта си.

Д-р Джулия Неймчек и д-р Тревър Лойд. И двамата млади, здрави и заразили себе си със спорите на болестта. Те се движеха из лаборатория НББ-4 в пълни космически костюми, дишаха през тръби, включени в системата за въздухоподаване на тавана. Без съмнение енергийните костюми на денебците биха били по-подходящи за този вид работа, но те не бяха достъпни за земните хора.

— Кога? — попита Мариан и игра с деветка каро.

— Преди три дни — отговори лекарят, чието име Мариан не чу добре.

Споровата болест (името целенасочено беше прозаично, неутрално) се беше проявила при мишките след три дни. Мариан не беше лекар, но можеше да разчита жизнени показатели. Нито Неймчек, нито Лойд, които енергично работеха в космическите си костюми, показваха и най-малки признаци на заразяване. Това всъщност беше третият път, когато двамата се опитваха да се заразят чрез вдишване на спори. Всеки опит беше предшестван от седмици на подготовка. Но във всички случаи не се случи нищо и никой не знаеше защо.

Лекари, които експериментират върху себе си, не са нещо непознато в изследователската медицина. Едуард Дженър беше заразил себе си — и осемгодишния син на градинаря си — с кравешка шарка, за да създаде ваксина срещу едрата шарка. Джеси Уилям Лейзиър се беше заразил с жълта треска от комари, с цел да докаже, че комарите наистина са пренасящият вектор. Хулио Барера се беше заразил с аржентинската хеморагична треска; Бари Маршал беше изпил разтвор от Н. pylori, за да докаже, че бактерията причинява пептична язва; Прадип Сет се беше инжектирал с експериментална ваксина за ХИВ.

Мариан разбираше причините за привидната секретност на експеримента. Вестниците, които идваха с пощата, бяха пълни със зловещи описания на опитите върху хора, които се извършваха на борда на Мисията. Журналистите озаряваха страниците си със заглавия като: „Гьобелс“, „Опити с гватемалски сифилис“, „Японски отряд 731“. И това бяха журналистите в големите вестници. От таблоидите и местните издания буквално се стичаше кръв и изпадаха човешки органи. Онлайн източниците на новини бяха още по-долни, ако това беше възможно. Никой от тези „журналисти“ нямаше да повярва, че докторите Неймчек и Лойд се опитваха да се самозаразят със споровата болест, и то без знанието на извънземните.

Всъщност Мариан също не вярваше на това. Денебците бяха прекалено интелигентни, прекалено напреднали технологично, прекалено внимателни. Те сигурно знаеха за провеждането на този експеримент. Сигурно го позволяваха. Колкото и добронамерена и миролюбива да беше тяхната култура, те все пак бяха хора. И чрез ненамеса си осигуряваха алиби срещу евентуални обвинения.

— Ваш ред е, доктор Дженър — каза Сейд Шарма, един много изискан микробиолог от Мумбай. Единствен той от играчите носеше костюм.

— Ах, извинете — отвърна Мариан. — Какво беше коз?

— Пики — отговори Еван, нейният партньор. — Недей пак да цакаш асото ми.

— Да не се говори на масата — каза Шарма.

Мариан погледна ръката, която беше прибрала, опитвайки се да се сети какво е минало дотук. Тя не играеше добре карти. А и без това нямаше какво да се гледа. Еван щеше да й съобщи резултатите, ако имаше такива, от тайните експерименти. Възможно беше също така двамата учени да не се бяха заразили — нито този път, нито предишните два пъти. Възможно беше патогенът да е мутирал, или просто да не е подействал на точно тези двама души, или да е бил вкаран с неправилен вектор. Стъбинс Фърт, въпреки героичните си действия и издевателства върху себе си, не беше успял да се зарази от жълта треска, защото никога не беше разбрал как се предава тя. Изследването на патогените продължаваше да бъде отчасти изкуство и отчасти късмет.

— Фолд — каза тя, но в същия миг съобрази, че „фолд“ е термин от покера, а не от юкър. — Много съм изморена.

— Отидете да спите, доктор Дженър — каза Сейд Шарма. Мариан го погледна с благодарност, която той не видя, защото се мръщеше на картите си. Тръгна си.

Чак когато стигна до дългия коридор, който водеше към лабораториите, вратата се отвори и офицерът от охраната тръгна по него забързано, с изкривено от силна емоция лице. Сърцето й спря. Какво ново бедствие сега?

— Станало ли е нещо… — но преди да довърши въпроса си, той я отмина и се втурна напред.

Мариан се поколеба. Да го последва, за да чуе новините, или да чака, докато…

Лабораторията се взриви.

Вълната събори Мариан на пода. Стените около нея, здравите, но тънки като мембрана стени, предпочитани от денебците, се разцепиха. Хора пищяха, сирени виеха, пулсираща болка премина през главата на Мариан като черно, лепкаво цунами.

После всичко изчезна.

 

 

Събуди се сама в стая. Малка, бяла, без прозорци, с една стъклена стена и коридор. Моментално, още преди да е чула тихия звук на компресора, разбра, че се намира в помещение за карантина с негативно налягане. Втората заключена врата водеше към операционната зала за спешни процедури и аутопсии на НББ-4. Експлозията я беше изложила на спори от експерименталната лаборатория.

Главата й беше бинтована; сигурно я беше ударила при падането, имаше сътресение и се е наложило да я шият. Изглежда не беше ранена на други места. Тя се надигна внимателно, за да не размести системата, катетъра и оксиметъра, и зачака главоболието. Имаше такова, но много леко. Движенията й задействаха някакъв звънец някъде и д-р Ан Потър, лекарка, която Мариан бегло познаваше, се появи от другата страна на стъклената стена.

Докторката заговори, а гласът й излизаше от тавана, сякаш и тя беше извънземна:

— Събуди се. Какво чувстваш?

— Главоболие. Но не ужасно. Какво… какво се случи?

— Нека първо аз да ти задам няколко въпроса. — Попита я как се казва, коя дата е, къде се намира, как се казва президентът…

— Достатъчно — прекъсна я Мариан. — Добре съм! Какво се случи? — Но тя вече знаеше. Нейното легло беше единственото в стаята за карантина.

Д-р Потър показа уважение, като й каза истината:

— Беше атентатор самоубиец. Той…

— Другите? Еван Бландфорд?

— Всички са мъртви. Съжалявам, доктор Дженър.

Еван. Мъртъв.

Мариан не можеше да възприеме това, още не. Успя само да изрече:

— Разкажи ми. Всичко.

Лицето на Ан Потър се изкриви от болка. После тя се овладя.

Атентаторът бил облечен като офицер от охраната. Експлозивът бил скрит — още не знаем какъв е бил — в стомаха или ректума му, вероятно в някаква обвивка, която да го предпазва от телесните секрети. Аутопсията показала, че детонаторът, керамичен, поради което е преминал през всички метални детектори, вероятно е бил вкаран в някой зъб или някъде в устата му, за да бъде задействан с език.

Мариан си го представи и стомахът й се сви.

— Името му е Майкъл Уендъл и той е бил нов, но законно пребиваващ на борда, нещо като къртица, така да се каже. Един час след експлозията в интернет е бил публикуван манифест, а тази сутрин…

— Тази сутрин? Колко време съм била в безсъзнание?

— Десет часа. Ти имаше леко сътресение, но те упоихме, за да можем да зашием разкъсванията по главата, което по принцип не бихме направили, но случаят се усложняваше поради…

— Знам — каза Мариан и се изненада от спокойствието в гласа си. — Може да съм била изложена на спорите.

— Ти си била изложена на спорите, Мариан. Взети са проби. Заразена си.

Мариан остави това настрана за момента и попита:

— Относно манифеста, коя е организацията?

— Никой не е поел отговорност. В манифеста, както се очаква, се говори, че денебците се канят да убият всички хора на Земята, такива и подобни глупости. Уендъл е преминал проверката при назначаването, затова се предполага, че е вербуван за каузата по-късно. Той е някъде от северната част на щата, където напоследък има голямо недоволство. Но интересното е, че се е объркал. Трябвало е да взриви бомбата пред входа на денебския сектор, а не в изследователската лаборатория. Неговата организация, която и да е тя, е знаела нещо за вътрешното разположение в Мисията, но не достатъчно. Уендъл е трябвало да служи в подводницата. Изглежда, че някой, който е направил бегла обиколка на Мисията, му е казал къде да отиде, но или той или Уендъл са запомнили нещата неправилно.

Мариан усети студени тръпки по гърба си. Някой, който е направил бегла обиколка…

— Ти имаше някои подувания в мозъка, Мариан, но сега всичко е под контрол.

Елизабет.

Не, невъзможно. Немислимо.

— В момента ти даваме стероиди интравенозно и това може да предизвика някои странични ефекти, за които искам да знаеш, включително безсъние и…

Елизабет, която изучаваше всичко по време на посещението си на Мисията: „Къде живеят денебците?“ „Зад ето тези врати. Никой не е влизал там“ „Интересно. Доста близо е до високорисковите лаборатории.“

— Мариан, слушаш ли ме?

Елизабет, гневно размахваща юмруци във въздуха преди месеци: Не го вярвам. Нито дума. Има нещо, което не ни казват!

— Мариан?

Елизабет, неохотно изпълняваща задълженията си да пази извънземните, колкото и да не й се иска. Командваща критичен отдел на граничния патрул, член на междуведомствен отряд с достъп до бойни оръжия. В идеална позиция да вкара агент на борда на плаващия остров.

— Мариан! Чуваш ли ме?

— Не — отговори Мариан. — Трябва да говоря с посланик Смит.

— Чакай, не може просто така да…

Мариан беше започнала да става от леглото, което беше глупаво, защото и без това не можеше да излезе от карантинното помещение. Една фигура се появи от другата страна на стъклената преграда, зад д-р Потър. Докторката, следвайки погледа на Мариан, се обърна и ахна.

Ноа се приближи до стъклото. Енергийният щит проблясваше около него. Под щита носеше дълга туника като на Смит. Преди бледата му кожа сега блестеше с меден цвят под черната коса. Но най-изумителни бяха очите му: хем бяха очите на Ноа, хем не бяха. По-големи, променени, така че да махнат голяма част от кожата и да открият колкото може повече от бялата им част. В голямата, извънземна бяла част, ирисите му си оставаха същия цвят като нейните, неизвънземно светло сиво със златни пръски.

— Мамо — каза той нежно. — Добре ли си?

— Ноа…

— Дойдох веднага, щом научих. Съжалявам, че толкова време не идвах. Случваха се… неща.

Това все още си беше гласът на Ноа, който излизаше през енергийния щит и минаваше през тавана, без извънземна интонация, трили и цъкания. Умът на Мариан отказваше да работи логично. Съсредоточаваше се единствено върху гласа му: беше твърде стар. Винаги щеше да говори средноатлантически английски и никога нямаше да говори светски без акцент.

— Мамо?

— Добре съм — успя да каже тя.

— Съжалявам за Еван.

Тя силно стисна ръцете си над болничното одеяло.

— Ти ще отидеш. С извънземните. Когато напуснат Земята.

— Да.

Една проста дума. Нищо повече. И синът на Мариан ставаше извънземно същество. Тя знаеше, че Ноа не го правеше, за да спаси живота си. Нито нейния, нито живота на който и да е друг. Не знаеше защо го прави. Като дете Ноа се възхищаваше на супергерои, извънземни, роботи, дори и на по-глупавите неща, в които нямаше никаква наука. Комикси, филми, телевизионни предавания — той седеше с часове омаян от някоя невероятна трансформация на човек в паяк или Хълк и метален Хълк със сетива. Дали Ноа помнеше детските си вълнения? Тя не разбираше какво това осиновено дете, това обичано момче, което не беше родила, си спомня, или мисли, или желае.

— Съжалявам — каза той.

— Не съжалявай — отговори тя и никой от двамата не знаеше за какво точно съжалява той, нито за какво точно го извинява тя. След това Мариан не се сещаше за нищо друго. От хилядите неща, които можеше да каже на Ноа, нито едно не стигна до устните й. Затова накрая просто кимна.

Ноа й изпрати въздушна целувка. Мариан не погледна как той си отива. Нямаше да го понесе. Вместо това се размърда и стана, като се държеше за перилата на леглото и пренебрегваше буйните възражения на Ан Потър от другата страна на стъклената стена.

Трябваше да види посланик Смит и да му каже за Елизабет. Терористичната организация можеше да удари отново.

Щом кажеше на Смит, Елизабет щеше да бъде арестувана. Да изгуби две деца…

Не, не мисли за това. Кажи на Смит.

Но — почакай. Може би не е била Елизабет. Сигурно и други хора са развеждани неофициално из кораба? А сега, като резултат от атаката, мерките за сигурност ще бъдат засилени. Най-вероятно друг терорист няма да успее да проникне. Може би няма да има повече курсове за доставки с подводницата, нито пристигащи и заминаващи хеликоптери от широката площадка. Толкова малко време оставаше, че сигурно на борда има достатъчно запаси. Може би също така денебците щяха да използват своята непознаваема технология, за да защитят Мисията до сблъсъка със споровия облак, а по това време, разбира се, извънземните щяха да са си заминали. Оставаха само три месеца. Несъмнено втора атака срещу Мисията не можеше да се организира за толкова кратко време! Може би изобщо нямаше нужда да посочва Елизабет.

Стаята се разклати, а тя се хвана за леглото.

— Ако не си легнеш веднага, Мариан, ще извикам охраната.

— Никаква охрана не помага, не знаеш ли това, глупава жена такава? — озъби й се Мариан.

Ноа беше загубен за нея. Еван беше мъртъв. Елизабет беше виновна.

— Извинявай — каза тя. — Ще се върна в леглото. — Защо изобщо беше станала? И без това не можеше да излезе. Носеше заразата в тялото си. — Но трябва да говоря с посланик Смит. Сега и тук. Моля те, прати някой да му съобщи, че е страшно важно. Моля те.

Ноа

Посещението при майка му разстрои Ноа повече, отколкото очакваше. Тя изглеждаше толкова малка, толкова крехка в леглото зад стъклената стена. Винаги, през целия си живот, той беше мислил за нея като за голяма, извисяваща се над пейзажа каменна крепост, недосегаема и величествена. А тя беше просто една малка, изплашена жена, която щеше да умре.

Както щяха да умрат Елизабет, Райън и Кони и тяхното бебе, последната му приятелка Емили, приятелите му от детството Сам и Дейви, Синди и Мигел от ресторанта — всички те щяха да умрат, когато дойдеше споровият облак. Защо не беше помислил за всичко това по-рано? Как е могъл да бъде такъв егоист и да се занимава само с радостта си от новия клан, че да забрави за останалата част от човечеството?

Винаги е бил егоист. Знаеше това за себе си. Само че досега го наричаше „независим“.

Изпита облекчение, когато излезе от земната част на Мисията с нейната прекалено силна гравитация и ярка светлина. Допълнителните пръчици и конусчета, вкарани в очите му, ги правеха чувствителни към тази ужасна яркост. В сектора на Свят Остин, малкият син на Кейла, си играеше на топка по коридора, а енергийният му костюм леко проблясваше на слабата светлина. Той спря, за да гледа как Ноа сваля костюма си.

— Искам да прави това — каза Остин.

— Ще го направиш някой ден. Може би скоро. Къде е майка ти?

— Тя връща се. Аз стоя тук.

— Добро момче. Знаеш ли… здравей Кейла. Знаеш ли къде е Мий^хао¡?

— Не. О, чакай, да — той излезе от убежището.

Това, Ноа си спомни, беше думата, която Кейла и сестра й употребяват за сектор Свят на Мисията. „Убежище“ — терминът го накара да се замисли какъв ли е бил животът им преди да се качат на Мисията. Двете сестри, иначе сравнително приятни, не говореха за миналото си, по-точно казано, плътно си бяха затворили устата.

— Мий^хао¡ каза, струва ми се — добави Кейла, — че е нещо свързано с атентата.

Естествено. Ноа знаеше, че трябва да почака, докато Мий^хао¡ се върне. Но не можеше да чака.

— Къде е Лаа^мох¡?

Кейла го погледна с неразбиране. Светският й не беше толкова добър.

— Офицер Джоунс.

— О-о… Току-що я видях в градината.

Ноа тръгна към градината. Лаа^мох¡ седеше на една пейка и гледаше как водата се стича на тънки струи от тавана в басейна отдолу. Тя нежно си играеше с едно цвете лло, без да го къса, а само подканваше широките, тъмни листа да изпуснат острия си аромат. Ноа и Лаа^мох¡ се избягваха един друг след церемонията по неговото приемане и той знаеше защо. Все пак, в момента тревогата му имаше предимство пред неуместното му желание.

— Лаа^мох¡, може ли да говорим заедно? — Надяваше се, че правилно е употребил времето на глагола: спешност, съчетана с молба.

— Да, разбира се — отговори тя и му направи място на пейката. — Твоят светски много напредва.

— Благодаря ти. Аз съм разтревожен в черния си дроб. — Това беше правилният идиом, сигурен беше. Почти.

— Какво тревожи черния ти дроб, брат мой?

— Майка ми. — Думата означаваше не само родител от женски род, но и матриархален лидер на род, което според Ноа Мариан беше, тъй като и двете му баби бяха умрели. Макар те да не бяха биологичните му баби, а на Свят биологията беше всичко. Там нямаше осиновявания извън семейството.

— Да?

— Тя е доктор Мариан Дженър, която, както знаеш работи на Мисията. Брат ми и сестра ми живеят на сушата. Какво ще стане със семейството ми, когато пристигне споровият облак? Дали майка ми ще дойде с нас на Свят? А брат ми и сестра ми? — Но… как биха могли, след като не са променени? Те не бяха от неговата хаплогрупа, затова щяха да принадлежат към различен клан за лллатил, кланове, които не са представени на кораба. Освен това и тримата няма да харесат нищо на Свят. Но иначе ще умрат. Всички ще умрат.

Лаа^мох¡ не каза нищо. Ноа й даде време и пространство да помисли; едно нещо, което хората от Свят мразеха в хората от Земята, беше, че толкова бързо отговарят, без внимателно да помислят, а понякога дори се прекъсват един друг и по този начин показват неуважение към говорещия. Ноа гледаше как едно насекомо с многоцветни крилца, чието име възбуденият му мозък не можеше да си спомни, премина по листото на цветето лло и внуши на тялото си да остане неподвижно.

— Мий^хао¡ и аз обсъдихме този въпрос — каза накрая Лаа^мох¡. — Той остави решението на мен. Ти си един от нас сега. Аз ще ти кажа какво ще стане, когато облакът от спори стигне до Земята.

— Благодаря ти за доверието. — Ритуален отговор, но за Ноа напълно искрен.

— Ти обаче имаш задължението — продължи тя, като употреби най-силната степен за думата „обещание“ — да не казваш нищо на никого, нито на светски, нито на земен човек. Приемаш ли това задължение?

Ноа се поколеба, и то не от любезност. Не трябваше ли да използва информацията, каквато и да е тя и да се помъчи да осигури безопасността на семейството си? Но ако не обещаеше, Лаа^мох¡ нямаше да му каже нищо.

— Приемам задължението.

И тя му каза.

Ноа остана с отворена уста. Не можеше да се контролира, макар че това беше много грубо. Лаа^мох¡ се стараеше да не го погледне; вероятно беше очаквала подобна реакция.

Ноа стана и излезе от градината.

Мариан

Някакъв прочут поет — Мариан не си спомняше точно кой — беше казал: „Мисълта е заразна. В случая с някои мисли, тя се превръща в епидемия.“ Мариан лежеше в карантинната камера и усещаше епидемията в мозъка си. Извършеното от Елизабет, заразата в тялото й, трансформацията на Ноа, смъртта на Еван — мислите се хранеха от клетките й, изгаряха мозъка й.

Елизабет изучава сложното разположение в Мисията: „Къде живеят денебците?“ „Ето зад тези врати“

Ноа с неговите огромни извънземни очи.

Еван я насърчава да се срещне с извънземните и пише с главни букви върху книжната торба от суши: „ШАНС ВЕДНЪЖ НА ШЕСТ ХИЛЯДИ ЖИВОТА!“ Броят на поколенията от Митохондриалната Ева досега.

Тя със смъртоносната зараза в тялото си. Елизабет, Ноа, Еван, спорите — беше почти облекчение, когато посланик Смит се появи зад стъклото.

— Доктор Дженър — каза таванът в превод с нормална интонация. — Толкова съжалявам, че пострадахте при този атентат. Казали сте, че искате да ме видите.

Не беше сигурна какво точно ще му каже. Как посочваш собственото си дете като терорист и го осъждаш на кой знае каква форма на правосъдие, разпространена сред извънземните? Ами ако това означаваше нещо като удавяне или разчекване, както е било едно време на Земята? Мариан си отвори устата и оттам излязоха думи, които нямаше намерение да изрече.

— Защо разрешихте на докторите Неймчек и Лойд да се заразят три пъти, когато това нарушава както нашата, така и вашата медицинска етика?

Лицето му, едновременно земно и извънземно, този образ, който завинаги ще й напомня за всичко, което Ноа беше направил на собственото си лице, не промени изражението си.

— Знаете защо, доктор Дженър. Беше необходимо за изследванията. Няма друг начин напълно да оценим реакцията на имунната система, така че да се доближим до създаването на антитела.

— Можехте да използвате своите хора!

— Не сме достатъчно хора, за да поставим някого под карантина.

— Можехте да проведете експеримента сами, като използвате земни доброволци. Щяха да се явят доброволци, като се има предвид какво очаква Земята. Така експериментът щеше да се спечели от вашата по-голяма експертиза.

— Тя не е много по-голяма от вашата, както знаете. Вашето научно познание се е развивало в различни посоки. Но ако бяхме спонсорирали експерименти със земни хора, каква щеше да бъде реакцията на земните?

Мариан замълча. Тя знаеше отговора. И двамата знаеха отговора.

— Вие сте заразена, доколкото знам — каза той. — Ние не сме причинили заразяването ви. Но сега нашите народи могат да работят по-открито за създаването на лекарства или ваксини. И Земята, и Свят ще ви бъдат безкрайно благодарни.

Благодарност, на което тя нямаше да може да се радва. След около два дни щеше да умре от споровата болест.

Но все още трябваше да му каже за Елизабет.

— Посланик Смит…

— Трябва да ви покажа нещо, доктор Дженър. Ако не бяхте изпратили да ме повикат, щях сам да дойда веднага след като ми съобщиха, че сте дошли в съзнание. Вашият лекар направи аутопсия на терориста. Това, между другото, е полезна дума, която не съществува на Свят. Ще я заимстваме. Лекарите намериха нещо сред масата телесни тъкани. То е гравирано на титан, вероятно за да преживее взрива. Генералният секретар Десай предполага, че е поставено, за да се посочи чия е заслугата за извършеното, нещо като „лого“. И други хора се съгласиха с него, но оспорваха значението. Бихте ли ни помогнали? Възможно ли е да е свързано с някоя от жертвите? Вие бяхте близка приятелка на доктор Бланфорд.

Той вдигна нещо близо до стъклото: плоско парче метал, около три квадратни инча. Нарисуваното на него беше твърде дребно, за да може да го види от леглото си.

— Ще помоля доктор Потър да ви го донесе — каза Смит.

— Не, недейте. — Ан трябваше да облича скафандър и да премине през двойната шлюзова камера с респиратор. Трескавият мозък на Мариан не можеше да чака толкова дълго. Тя издърпа катетъра и тихо изохка при неочакваната болка. После стана от леглото и повлече Стойката за венозна инфузия към стъклената бариера. Ан започна да се възмущава, но Мариан не й обърна внимание.

На квадратното парче метал беше гравирана стилизирана лилава ракета с поникнали по нея листа.

Не Елизабет. Райън.

— Доктор Дженър?

„Те са инвазивен вид“, беше казал Райън.

„Абсолютно нищо ли не разбра от думите ми? — попита Мариан. — Те не са «инвазивни», не и ако нашите тестове потвърдят разказа на посланика. Те произхождат от Земята.“

„Инвазивен вид, произхождащ от Земята. Просто не е в екологичната ниша, за която е еволюирал.“

— Д-р Дженър? — повтори посланикът. — Добре ли сте?

Райън и страстната му отдаденост на лилавия върболист, семейна шега. Райън, проявяващ интерес към Мисията, за разлика от Кони, задаващ въпроси за разположението в нея, докато Мариан люлее новия си внук. Райън, достатъчно високо в тази терористична организация, за да избере емблемата й от листовката с рисунки в кичовската си баня.

Райън, нейният син.

— Доктор Дженър, настоявам…

— Да. Да. Познавам това нещо. Знам кой… коя група… трябва да търсите.

Сърцето й се разби на парчета.

Смит се взираше в нея през стъклото. Големите спокойни очи — очите на Ноа сега, като се изключи цвета — съдържаха съчувствие.

— Някой, когото познавате.

— Да.

— Няма значение. Няма да ги търсим.

Думите не проникваха в съзнанието й.

— Няма… няма да ги търсите?

— Не. Мисията е запечатана и земните хора са отстранени, с изключение на няколко учени, които пряко участват в имунологичните изследвания. Всички те пожелаха да останат, а ние на всички имаме доверие.

— Но…

— И, разбира се, членовете на нашия клан, които пожелаят да останат.

Мариан се взираше в Смит през стъклената стена, през непроницаемата бариера. Той никога не й се беше струвал толкова чужд. Защо този интелигентен човек вярваше, че щом няколко земни хора споделят неговия митохондриален хаплотип, те не биха могли да бъдат терористи? Дали това беше културно сляпо петно, подобно на хилядолетното земно вярване в божественото право на кралете? А може би беше някакво възприятие, продукт на различна еволюция, което позволяваше на мозъка му да разбира неща, които тя не можеше да разбере? Или просто разполагаха с такива средства за следене и защита, че хора като Ноа, отделени в различна част на Мисията, не представляваха никаква заплаха?

После се изуми от нещо друго, което той каза.

— Имунолози?

— Нямаме време, доктор Дженър. Споровият облак ще обгърне Земята след два-три месеца. Трябва да подложим на интензивни тестове вас и другите заразени хора.

— Другите?

— Доктор Ахмед Рафат и двама лаборанти, Пенелопи Ходжсън и Робърт Чавес. Те всички са, разбира се, доброволци. Скоро ще дойдат при вас в карантинното отделение.

Гневът й избухна. Целият сдържан гняв, натрупан от смъртта на Еван, от предателството на Райън, от бягството на Ноа.

— Защо не някой от вашите хора? Не, не ми казвайте, че сте прекалено ценни — ние не сме по-малко ценни! Защо само земни хора? Щом ние поемаме този риск, защо не го поемете и вие? И какво, по дяволите, ще стане, когато облакът удари? Ще излетите два дни по-рано, ще се спасите и ще оставите Земята да умре? Много добре знаете, че няма никакъв шанс да създадем истинска ваксина за времето, което ни остава, а да не говорим за производството и дистрибуцията й. Тогава какво? Как можете само да…

Но посланик Смит вече се отдалечаваше зад армираното стъкло. Таванът каза с равен и безчувствен тон:

— Съжалявам.

Ноа

Ноа стоеше в средата на кръг от земни хора. Петдесет, шейсет — те всички бяха дошли на борда на Мисията през последните няколко дни, защото оставаше малко време. Не всички бяха L7; някои бяха от семействата на братята по клан и те също бяха приети, защото имаха смелостта да молят за убежище, въпреки изричните указания, че само L7 ще се приемат. Има нещо погрешно в системата, помисли си Ноа, но не се задълбочи по-нататък, за да установи какво е то.

Помещението, голямо и празно, не беше нито в сектор Свят, нито в сега запечатаната част от Мисията, където работеха земните учени. По-точно малкото учени, които бяха останали на борда. Въздухът, гравитацията и светлината в помещението бяха земни, поради което Ноа пак носеше енергиен костюм. Той виждаше как проблясва около ръцете му, когато ги вдигнеше за поздрав. Не беше осъзнал предварително колко неприятно щеше да му бъде отново да облече костюма.

— Аз съм Ноа — каза той.

Хората се притискаха към стените на голата стая, или се вкопчваха един в друг на малки групички, или седяха по турски на пода, колкото е възможно по-близо до Ноа. Изглеждаха ужасени, или изпълнени с надежда, или агресивни, или вече скърбящи за евентуалната си загуба. Всички те, дори Кейла и Изабел, които бяха тук от известно време, очакваха, че ще умрат, ако останат на Земята.

— Аз ще бъда вашият водач и учител. Но първо ще обясня какъв избор трябва да направите сега. Може да изберете да заминете с хората от Свят, когато ние се върнем в нашия роден свят. Или да останете тук, на Земята.

— За да умрем! — изкрещя някой. — Голям избор!

Ноа откри крещящия: млад човек, застанал близо зад него със стиснати юмруци. Носеше разпрани джинси, имаше игла във веждата и гневно изражение. Ноа изпита шокиращото разпознаване, което го беше разтърсило при вида на сестрата от нюйоркския Уест Сайд, както и когато се срещна с Мий^хао¡. Дори Лаа^мох¡, която беше генетик, не можеше да обясни този шок, макар че изглежда го отдаваше на някакви генетично предопределени пътища в мозъка тип L7 на Ноа, съчетани със слабите електромагнитни полета, които заобикалят черепа на всеки човек. Явлението я фасцинираше.

Лиза Гитерес, спомни си Ноа, също го беше приписала на неврологичните пътища, променени от системната употреба на захарна тръстика.

— Как се казваш? — попита той гневния младеж.

— Защо? — отговори му той с въпрос.

— Бих искал да знам. Ние сме братя по клан.

— Не съм ти никакъв брат аз на тебе. Тук съм, защото това е единственият шанс да не умра.

Едно дете в скута на майка си се разплака. Хората си шепнеха нещо един на друг и повечето не сваляха очи от Ноа. Чакаха да видят какво ще направи той с младежа. Ще му отговори? Ще го игнорира? Ще го изгони от Мисията?

Ноа знаеше, че малко трябваше на тези отчаяни хора, за да ги предизвика и те да го нападнат — него, приличащия на извънземен заместител на светските хора, до които не можеха да се доберат.

Той каза внимателно на младежа и на всички тях:

— Ще ви обясня какви са реалните ви възможности. Моля да ме изслушате.

Мариан

Нещо не беше наред.

Измина един ден, после втори, после трети. Мариан не се разболя. Не се разболяха нито Ахмед Рафат, нито Пени Ходжсън. Роби Чавес се разболя, но не тежко.

Водещият имунолог, останал на Мисията, Харисън Райе, стоеше с Ан Потър пред стъклената клетка на Мариан, известна като „килията“ Той докладваше на Мариан последните резултати от лабораторията. В еднакви килии, две от другата страна на коридора и една до нея, Мариан виждаше тримата други заразени хора. Стаите бяха създадени, сякаш чрез алхимия, от един денебец, който Мариан не беше виждала по-рано — вероятно инженер, използващ неизвестни строителни методи. Ахмед стоеше близо до своето стъкло и слушаше. Пени спеше. Роби, с лице плувнало в пот, лежеше на леглото си и слушаше.

— Ти нямаш първична виремия, но…

— Какво означава това? — прекъсна я Мариан.

Отговори д-р Райе. Той беше едър, сърдечен канадец, който по-скоро приличаше на шофьор на камион, тръгнал на лов за елени, отколкото на нобелов лауреат. Райе беше минал шейсетте, но все още беше силен като скала. Той беше работил с вирусите ебола, марбург, ласа и нипа както на терен, така и в лабораторни условия.

— Лабораторните тестове показват, че както при Неймчек и Лойд, спорите се откриват в първите проби, взети от дихателния тракт. Следователно вирусът би трябвало да е попаднал директно в кръвния поток и да има достъп до останалата част от тялото ти. Обаче не можем да го открием. Е, това се случва. Вирусите понякога трудно се откриват. Но доколкото можем да кажем, ти не развиваш антитела срещу вируса, както правеха заразените мишки. Това може да означава, че просто още не сме изолирали антителата. Или че тялото ти не смята вируса за външен нашественик, което изглежда слабо вероятно. Или че при хората, но не и при мишките, вирусът се скрива в някой орган и се размножава там, докато изскочи отново. Такъв е случаят с маларията. Или че вирусните проби в лабораторията, култивирани изкуствено, са мутирали и са станали безобидни, за разлика от дивите си братовчеди в приближаващия облак. Или, също така, че никой от нас не знае какво по дяволите да правим с този откачен патоген.

— Какво мислят денебците? — попита Мариан. Предполагаше се, че Райе ръководи изследванията съвместно с денебския учен Джоунс.

— Нямам представа какво мислят. Никой от нас не ги е виждал — отговори той и гневът му се усещаше дори и през стъклената стена на килията.

— Не сте ги виждали?

— Не. Ние им изпращаме всичките си данни и проби, разбира се. Половината от пробите минават през шлюза за тях, а данните изпращаме по локалната мрежа. Но всичко, което получаваме, е едно благодаря, което се изписва на екрана. Може би те също не напредват, но биха могли поне да ни кажат, че не са напреднали.

— Знаем ли… това ще прозвучи откачено, но знаем ли дали те са все още тук? Възможно ли е вече да са напуснали Земята? — Ноа.

— Възможно е, предполагам — отговори той. — Ние, разбира се, нямаме новини от външния свят, така че е възможно те да са направили предварителен запис на всички тези „благодарим ви“, да са вдигнали във въздуха Ню Йорк и да са излетели към звездите. Но не мисля, че това е така. Ако го бяха направили, поне щяха да ни разпечатат от този плаващ пластмасов мехур. Който, между другото, е станал напълно непрозрачен, дори и наблюдателната площадка.

Мариан не знаеше, че има наблюдателна площадка. Те с Еван не я бяха видели при обиколката си на Мисията.

— Твоите клетки също така не образуват интерферон. Има една малка протеинова молекула, която може да се произведе във всяка клетка в отговор на присъствието на вирусна ядрена киселина. Ти не я произвеждаш.

— Което означава…

— Вероятно означава, че няма вирусна ядрена киселина в клетките ти.

— Клетките на Роби произвеждат ли интерферон?

— Да. Също и антитела. Плюс имунни реакции като… Ан, какви са данните от картона на Чавес тази сутрин?

— Температура 38,3, не е опасна — каза Ан. — Белодробна конгестия, също на нива, които не са опасни. Възпален синус. Има нещо като лек бронхит.

— Но защо Роби е болен, а ние, останалите, не сме? — попита Мариан.

— Ах — каза Харисън Райе и тя за пръв път усети следи от канадски акцент, — това е големият въпрос, нали така? В имунологията винаги това е въпросът. Понякога генетичните различия между заразените гостоприемници са критичният момент в загадката, който трябва да ни помогне да разберем защо един и същ вирус причинява сериозно боледуване или смърт в един индивид — или една група — и лека или никаква реакция в други хора. Дали Роби е болен, а вие не сте, поради съответните ви гени? Не знаем.

— Но ти можеше да използваш антителата на Роби и евентуално да разработиш ваксина, нали?

Той не отговори. В секундата, в която думите излязоха от устата й, тя знаеше колко са глупави. Райе можеше и да има антитела, но нямаше време. Никой от тях нямаше достатъчно време.

Те всички продължаваха да работят, сякаш имаха време. Защото такива са хората.

Вместо да отговори на въпроса й, Райе каза:

— Трябват ми още проби, Мариан.

— Да.

След петнайсет минути той влезе в нейната килия, облечен в пълен космически костюм и каза, сякаш говореше през прахосмукачка:

— Кръвни проби плюс тъканна биопсия, легни и недей да мърдаш, ако обичаш…

При предишно посещение той й беше казал една стара поговорка, разпространена между имунолозите, които работят със смъртоносни вируси: „Първият човек, който изолира вирус в лаборатория, като се самозаразява, е герой. Вторият е глупак.“ Е, значи беше глупачка. Така да бъде.

Каза на Райе:

— И извънземните не са… Ох!

— Готово — каза той, извади биопсичната игла и сложи лепенка върху мястото.

Тя се опита отново:

— И извънземните изобщо не са коментирали диагнозата на Роби? Нито една дума?

— Нито една дума.

Мариан направи гримаса:

— Нещо тук не е наред.

— Не — отговори Райе, докато прибираше пробите в пликчета. — Със сигурност не е наред.

Ноа

Нищо, мислеше си Ноа, не е било толкова истинско, нищо през целия му живот.

Надигна се на лакът и погледна Лаа^мох¡. Тя още спеше, голото й тяло и дългите й крака се бяха оплели в лекото одеяло, направено от някаква материя, на която не знаеше името. Къдравата й коса миришеше на канела, макар че вероятно беше нещо друго. Одеялото миришеше на секс.

Сега той знаеше защо не беше изпитал същото разтърсващо усещане, че я познава, както при срещата си с Мий^хао¡ и безименната нюйоркска сестра, или с намусения младеж Тони Шръп. Ноа изпита дълбоко облекчение. След като светските генетици бяха направили своите изследвания, Мий^хао¡ му го обясни. Той и Лаа^мох¡ споделяха една и съща митохондриална група, но не и едно и също ядрено ДНК. Не бяха прекалено близки генетично, за да не могат да създават потомство.

Разбира се, те можеха да правят секс и без това; Свят много рано и без културни или религиозни предразсъдъци, беше открил средства против забременяване. Но за пръв път в живота си Ноа не искаше просто секс. Той искаше деца.

Чудото беше, че и тя искаше. От началото той се страхуваше, че за нея това беше само ново изживяване: да бъде първият светски човек, спал със земен! Но не беше така. Вчера те бяха подписали петгодишен договор за съжителство, последван от прекрасна церемония в градината, на която дойдоха всички светски хора до един. Дотогава Ноа не знаеше колко точно са те на борда на Мисията; сега вече знаеше. Те всички до един танцуваха с него и с нея. Мий^хао¡ лично им прободе десните уши и им закачи сватбеното сребро, стилизирана версия на малките цветчета, които едно време, преди много, много години са били истински.

— Е, по-добре — каза Ноа със своето земно произношение, на своя все още непохватен светски. — Не искаме букет от мъртви растения да виси от ушите ни. — Поне това мислеше, че казва. Всички се смяха.

Ноа протегна един пръст и погали косата на Лаа^мох¡. Чудо, да. Небе, пълно с чудеса, но това чудо надминаваше всички други: сега той знаеше къде принадлежи и какво ще прави с остатъка от живота си.

Съжаляваше единствено, че майка му не присъстваше на церемонията. И — да, можеше вече да им прости! — Елизабет и Райън. Те през целия му живот се отнасяха презрително към него и той никога повече нямаше да ги види, но Елизабет и Райън все пак бяха първото му семейство. То обаче вече нямаше значение.

Лаа^мох¡ се размърда, събуди се и протегна ръце към него.

Мариан

Роби Чавес се възстанови от Respirovirus sporii и даде толкова много кръв и тъканни проби, че, както се шегуваше, отслабна с пет килограма без да пази диета. Не беше кой знае каква шега, но всички се смяха. В смеха им имаше и малко истерия.

Двайсет и двама души останаха на борда на Мисията. Защо, понякога се питаше Мариан, тези двайсет и двама души бяха избрали да останат и да работят до последния момент? Шансовете да открият нещо, което би имало някакъв ефект върху приближаващото отмиране на вида, бяха изключително малки. Те всички знаеха това. И все пак бяха тук, съзнавайки, че ще умрат в тази фантастично обзаведена, откъсната от света лаборатория, вместо със семействата си. Никой от тях ли нямаше семейство? Защо още бяха тук?

А тя защо беше тук?

Никой не говореше за това. Говореха само за работата си, която продължаваше осемнайсет часа на ден. С кратки прекъсвания за стоплени в микровълновата печка дълбоко замразени яденета. И още по-кратки — не действително, но така го усещаха — прекъсвания за сън.

Четиримата, изложени на R. sporii, работеха вън от килиите си; да се поддържа биобезопасност вече не беше важно. Никой друг не се разболя. Мариан си припомни някои лабораторни техники, които не беше използвала от студентските си години. Теоретичните еволюционни биолози не работеха като имунолози, но сега тя се занимаваше с това.

Всеки ден екипът изпращаше резултатите от пробите на денебците. Всеки ден денебците благодаряха и нищо повече.

През юли, осем месеца и половина след като за пръв път бяха започнали работа със спорите, учените най-накрая успяха да култивират вируса. Имаше нещо като празненство. Харисън Райе извади отдавна пазена бутилка шампанско.

— Ще се напием и няма да можем да работим — пошегува се Мариан. Беше почнала да се възхищава на неизменно високия дух на Харисън.

— От една двайсет и втора част от бутилката? — каза той. — Не ми се вярва.

— Е, може би не всеки пие.

Почти никой не пи. Мариан, Харисън и Роби Чавес изпиха бутилката. Култивирането на вируса, което при други обстоятелства щеше да бъде победа, като че ли направи раздразнителните по-раздразнителни, а киселите — по-кисели. Този малък триумф всъщност подчерта колко малко са постигнали. Някои хора започнаха да се държат странно. Усилената работа, разстроеният сън и постоянното напрежение породиха неврози.

Пени Ходжсън разви компулсивно поведение по отношение на автоклава; трябва да се зарежда ето така, точно по този начин и при едно зареждане да се слагат само нечетен брой епруветки. Побесняваше, ако видеше осем или дванайсет епруветки.

Уилям Паркър, носител на нобелова награда за медицина, започна да си тананика, докато работи. Осемнайсет часа на ден тананикане. Ако му кажеха да спре, той спираше, но несъзнателно започваше пак след няколко минути. Пееше фалшиво и обичаше тъжни кънтри и уестърн песни.

Мариан започна да наблюдава краката. На всеки няколко секунди хвърляше поглед към краката на хората в лабораторията, за да се увери, че те все още са там. Работните ботуши на Харисън, сякаш щеше да тръгне из горите на Хъдзън Бей. Черните оксфордки на Марк Ю. Найковете на Пени — дали си мислеше, че ще излезе да тича? Сандалите на Роби…

Престани, Мариан!

Не можеше.

Спряха да изпращат проби на денебците и зачакаха със затаен дъх да видят какво ще се случи. Нищо не се случи.

Работни ботуши, оксфордки, найкове, сандали.

— Струва ми се — каза Харисън, — че открих нещо.

Беше непознат протеин в кръвта на Мариан. Имаше ли той нещо общо с вируса? Не знаеха. Трескаво се захванаха да го култивират, да определят секвенцията му, да го фотографират, да го търсят в останалите.

Беше август.

Външният свят, с който нямаха връзка, беше престанал да съществува за тях, колкото и усилено да се мъчеха да го спасят.

Работни ботуши…

Оксфордки…

Сандали…

Ноа

В градината заваля дъжд. Ноа вдигна глава към изкуственото небе. Обичаше дъждовните следобеди, въпреки че те не бяха нито дъжд, нито следобеди. Скоро щеше да види истинските.

Лаа^мох¡ вървеше към него през тъмните сочни листа, отворени като приветстващи ръце. Ноа се учуди; през последните важни дни тя рядко излизаше от лабораторията. Имаше толкова много работа.

— Не трябва ли да преподаваш? — попита тя.

Той искаше да отговори: Избягах от училище, но нямаше представа какъв е идиомът на светски. Вместо това каза, като се надяваше, че уцелил времето:

— Моите ученици ще се върнат наскоро. Защо си тук? Нещо лошо ли има?

— Всичко е наред — каза тя и се притисна към него. Ноа пак се учуди; светските хора не се докосваха сексуално на публично място, дори и на публично място, което временно е безлюдно. Други хора може да дойдат, хора, които нямат партньор, и беше толкова грубо да показваш пред тях физическа близост, колкото да ядеш пред гладен човек.

— Лаа^мох¡…

Тя прошепна нещо в ухото му. Думите й се смесиха с дъжда, със силния аромат на цветята, с миризмата на мокра пръст. Ноа я притисна към себе си и се разплака.