Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (25)

25

В чест на събитието Мери бе облякла оранжев копринен костюм, малка копринена шапка и непретенциозно букетче чаени рози на реверите. Гостите щяха да се съберат от страната на Хайд парк на площад „Виктория“, точно срещу отдела за гражданско състояние. Мери паркира в подземния гараж „Домейн“, взе ескалатора до изхода на улица „Колидж“ и прекоси парка. Арчи й предложи да я закара, но тя отказа.

— След сватбата трябва да отида направо в болницата, така че по-добре самата аз да шофирам.

— Трябва да ми позволиш да те откарам, скъпа! — възпротиви се той. — Какво мислиш да правиш, да шофираш сама, след като те изпишат от болницата?

— Разбира се. Това е голяма частна клиника, която се управлява като хотел и аз ще остана там много по-дълго време от необходимото, за да съм напълно здрава, когато се върна. Не искам да разочаровам Тим, като не му позволя да дойде при мен веднага след това.

Арчи я погледна озадачено.

— Е, предполагам, знаеш какво правиш, защото винаги си се справяла отлично.

Мери разтръска ръката му разчувствана.

— Скъпият ми, стар Арчи. Вярата ти у мен е поразяваща.

Затова отиде сама на сватбата си и пристигна първа на ъгъла до парка. Скоро след нея се появиха Арчи и Трисия. Присъедини се и госпожа Паркър, облечена в изумителна конфекция от вишненочервен и електриков шифон, след което от подлеза се показаха Тим и Рон. Тим носеше костюма си от сватбата на Дауни, а Рон — от погребението на Есме. Те си поговориха и Тим й мушна малка кутия в ръката й, когато никой не ги гледаше. Той бе подчертано нервен и неуверен в себе си. Мери скри кутийката в ръката си, отведе го малко встрани от останалите и развърза несръчната опаковка.

— Татко ми помогна да го избера. Исках да ти подаря нещо и той ми обясни, че е съвсем нормално да ти направя подарък. Отидохме в банката и изтеглихме 2000 долара. След това отидохме при един голям бижутер на „Кесълраф“ до хотел „Австралия“.

В кутията бе поставена великолепна малка брошка, изработена като цвете — в центъра с черен опал, а отстрани с диамантчета.

— Напомня ми за твоята градина, Мери, различните цветове на цветята и слънцето, което огрява всичко.

Чаените рози бяха свалени, паднаха на грубия асфалтов тротоар и останаха незабелязани. Мери извади брошката от кадифеното й легло, подаде я на Тим и му се усмихна просълзена:

— Вече не е моята градина, Тим, а нашата градина. Това е едно от нещата, които прави женитбата, всичко, което принадлежи на единия от нас, вече принадлежи и на другия, така че моята къща, моята вила и моята градина след сватбата ни принадлежат по еднакъв начин и на мен, и на теб.

Той винаги беше бърз и припрян с ръцете си, сякаш те му пречеха. Хвана ъгъла на ревера на сакото й между пръстите си и заби острата игла в плата. Закопча обезопасяващата катарама и сложи предпазното синджирче.

— Харесва ли ти? — попита разтревожено той.

— О, Тим! Страшно много ми харесва. През целия си живот никога не съм притежавала толкова хубаво нещо. Освен това досега никой не ми е подарявал брошка. Ще я пазя цял живот. И аз имам подарък за теб.

Подаръкът беше много скъп, тежък златен часовник и Тим беше очарован.

— О, Мери, обещавам, че ще се опитам да не го изгубя. Наистина ще се опитам. Сега, когато вече познавам времето, е хубаво да си имам собствен часовник. И е толкова красив.

— Не се притеснявай. Ако го загубиш, ще ти купя друг.

— Няма да го загубя, Мери. Всеки път като го погледна, ще си спомням, че ми е подарък от теб.

— Хайде, да тръгваме, Тим. Време е.

Арчи я хвана под мишница, за да я преведе през улицата.

— Мери, не си ми казвала, че Тим е толкова красив млад мъж.

— Зная. Ужасно потискащо е, нали? Чувствам се като една от онези възрастни дами, които флиртуват из туристическите курорти с надеждата да получат скъпоструващ, но красив млад мъж. — Ръката, облегната върху неговата, трепереше. — Това е страхотно изпитание за мен, Арчи. За първи път се показвам пред останалите. Представяш ли си какво ще си помислят, когато разберат кой за кого се жени. Рон е подходящият съпруг за мен, а не Тим.

— Не се безпокой, Мери. Ние сме тук, за да ти помогнем, и ще го направим. Между другото, много ми хареса твоето Старо момиче. Трябва да седна до нея на вечеря. Тя притежава най-цветущия речник, който съм срещал. Погледни ги двете с Трисия как си бърборят — като стари вещици.

Мери го погледна с благодарност.

— Благодаря, Арчи. Много съжалявам, че не мога да присъствам на вечерята в чест на собствената ми сватба, но искам да приключа с болницата, а ако отида след вечеря, докторът ми няма да ме постави в списъка за операции за утре, което означава, че ще трябва да чакам до следващата събота, защото оперира само тогава.

— Не се безпокой, скъпа. Ще изпием и твоя дял от шампанското и ще изядем шатобриана ти.

Тъй като на сватбата присъстваха достатъчно свидетели, един чифт изненадани очи наблюдаваха странната двойка. Те принадлежаха на официалния представител на кралската власт.

Церемонията приключи бързо, без особена тържественост. Тим отговори кратко и ясно, благодарение на тренировките на Рон. Мери беше тази, която се запъна. Подписаха необходимите документи и напуснаха, без да осъзнават, че възрастният мъж, извършил ритуала, нямаше и представа, че Тим е умствено недоразвит. Той изобщо не намираше двойката за странна. Много красиви млади мъже се женеха за жени, които можеха да им бъдат майки. Странно му се стори единствено липсата на целувки.

Мери ги остави на същия ъгъл, където ги чакаше, като дръпна разтревожено ръкава на палтото на Тим.

— Обещаваш, че ще ме чакаш търпеливо и няма да се безпокоиш за мен. Аз ще се оправя.

Тим бе толкова щастлив, че Трисия Джонсън и Емили Паркър почувстваха, че ще се разплачат само при вида на лицето му. Единствената сянка, която помрачаваше деня му, бе бързото заминаване на Мери, но дори и то не можа да го разстрои за дълго.

И двамата с Мери бяха подписали листчето хартия. Вече си принадлежаха и можеше да чака, колкото е необходимо, за да живее с нея.

Мери остана неразположена няколко дни след операцията, но организмът й я понесе добре, всъщност по-добре от очакванията на гинеколога.

— Ти си едно здраво, старо момиче — информира я той, когато извади конците. — Трябваше да предположа, че лесно ще се справиш. Старите момичета като теб трябва да се убиват с брадва. По мое мнение можеш да си тръгнеш още утре, но остани, колкото желаеш. Нали знаеш, това не е болница, а цял палат. Ще ти подпиша документите за освобождаване още днес, като си тръгна, а ти можеш да напуснеш, когато пожелаеш — тази седмица, следващата, след месец. Ще се отбивам, ако си още тук.