Колийн Маккълоу
Невъзможна любов (14)

14

Стана така, че Мери не можа да се откъсне от работата си и да заведе Тим на обещаната ваканция. „Констабъл Стийл енд Майнинг“ закупи парче територия, отрупана с минерали, в северозападната част на континента и вместо да замине за Големия риф с Тим, Мери придружаваше шефа си на една инспекция. Командировката беше планирана за седмица, но приключи след повече от месец.

Обикновено се наслаждаваше на тези редки отклонения. Арчи беше добра компания, а и обичаше да пътува в луксозна обстановка. Този път обаче отидоха до място, в което липсваха пътища, градчета и хора. Последната част от пътуването трябваше да стане с хеликоптер, тъй като нямаше начин да се стигне до мястото по земя, а групата трябваше да лагерува в необичаен дъжд, непрекъснато мокри, измъчвани от жегата, мухите, калта и взрив от дизентерия.

Преди всичко на Мери й липсваше Тим. Нямаше как да му прати писмо, а радиотелефонът беше ограничен за бизнес и спешни контакти. Седеше в прогизналата си палатка, опитваше се да изстърже част от лепкавата черна кал от краката и дрехите си. С гъст облак насекоми около самотната керосинена лампа и с лице, подпухнало от десетките ухапвания от комари, Мери тъгуваше за къщата и Тим. Въодушевлението на Арчи от резултатите на рудните проби беше трудно да се издържа и й беше нужен целият й опит да се владее, за да изглежда поне малко ентусиазирана.

— Бяхме дванадесет души в екипа — каза Арчи на Триша, когато си бяха отново в Сидни.

— Само дванадесет? — попита Мери с недоверие, като намигна на жена му. — Имаше моменти, в които бих се заклела, че са поне петдесет!

— Слушай, отвратителна, гадна стара чанто, млъкни и ме остави да разкажа историята! Ние сме тук след най-гадния месец, който някога съм прекарвал, а ти вече ми отнемаш най-интересното! Не трябваше да те каня да прекараш първата си вечер отново в цивилизацията под моя покрив, но го направих, така че най-малкото, което можеш да сториш, е да си седиш там приятно и тихо като стара мома, както правеше преди, докато разкажа на жена си какво стана!

— Дай му още едно уиски, Триша, преди да е получил апоплектичен припадък. Кълна се, че това е причината да е такъв заядлив през първата си вечер отново тук. През последните две седмици, откакто облиза последната капка от последната бутилка скоч, която имахме, беше непоносим.

— Добре де, а как щеше да си ти, скъпа? — Арчи се обърна към жена си. — Непрекъснато мокър до кости, да бъдеш хапан жив от целия спектър в света на насекомите, опакован в кал, и с нищо женско по-близо от хиляда мили, освен тая ужасна стара чанта? И как щеше да се чувстваш като няма какво да ядеш освен консервирано месо, а пиенето свършва? Господи, мили боже, какво гадно място! Бях готов да дам половината от съдържанието на рудата, която намерихме, за една-единствена голяма пържола и „Глен Грант“, за да я прокарам надолу!

— Не е нужно да го обясняваш на мен — засмя се Мери и се обърна към Триша импулсивно. — Той почти ме подлуди! Знаеш какъв е, когато няма около себе си скъпите си храни, дванадесетгодишния си скоч и хаванските пури.

— Не, не зная какъв е, когато му липсват малките угоди, скъпа, но тридесет години брачен живот с него ме кара да настръхвам само при мисълта какво ти се е наложило да изтърпиш.

— Уверявам те, не съм търпяла дълго — отвърна Мери, като отпиваше от шерито си с наслада. — Направих си една разходка, след като го бях слушала да ръмжи няколко дни, и убих няколко птици, които се мотаеха около едно блато, така че поне да заменим вечните консерви.

— Какво стана с провизиите, Арчи? — попита Триша с любопитство. — Много необичайно за теб е да не сложиш няколко малки запаса за извънредни случаи.

— Виновен е нашият водач. Горе-долу половината от нас бяхме от управлението тук, в Сидни, освен наблюдателите, които взех от Уиндъм заедно с нещастния водач господин Джим Скапания Бартън. Той мислеше, че ще ни покаже от какво са направени истинските бушмени, така че след като ме увери, че се е погрижил за провизиите, той напълни всичко с неща, които той яде — консерви задушено, задушено и пак задушено!

— Не бъди толкова строг към горкия мъж, Арчи — примоли се Мери. — В края на краищата ние бяхме аутсайдери, а той си беше на мястото. Ако той дойде в града, няма ли да се напънеш да го зашеметиш с всичките наши градски волности?

— Пълни безсмислици, Мери! Ти беше тая, която му смачка фасона, не аз! — обърна се към жена си той. — Просто бих искал да можеше да я видиш как се връща в лагера, скъпа! Появи се в тая отвратителна британска униформа за стари моми, покрита до копчетата на корема със смрадлива кал, и влачеше дузина големи мъртви птици след себе си. Беше вързала вратовете им заедно с парче канап и ги влачеше по земята след себе си, използвайки въжето като буксир. Помислих си, че нашият блестящ Джим Бартън ще получи удар. Беше толкова луд!

— Беше, нали? — съгласи се Мери примирено.

— Всъщност преди всичко той не искаше да взимаме Мери, защото е убеден женомразец. Смяташе, че ще ни забави, няма да бъде нищо повече от ненужен товар, отвратителна досада и още няколко неща. И ето тя се яви, носейки ни кулинарно спасение, точно когато започваше да ни показва от какво сме направени ние, скапаняците от града. Ха! Остави на Мери да го постави на място! Каква безстрашна стара птица си ти, мила!

— Какви бяха птиците? — попита Триша, като се опитваше да изглежда сериозна.

— Господи, не знам! — отвърна Мери. — Просто птици, големи, тропически. Бяха дебели, а това беше единственото, което ме интересуваше.

— Но те можеха да бъдат отровни!

Мари избухна в смях.

— Глупости! От това, което знам, много малко от нещата, които наричаме живи същества, са истински отровни, а ако прокараш възможностите през голям компютър, ще откриеш, че шансът повечето време е на твоя страна.

— Бартън Бушмена опита същото, представяш ли си. — Арчи се ухили при спомена. — Мери наряза птиците и сложи малко сок от консервите заедно с някакви листа, които беше откъснала от храстите, тъй като й се струваше, че миришат добре. Бушмена Бартън подскочи яко, защото мислел, че може да са отровни, но Мери просто го погледна със своя смразяващ поглед и му обясни, че според нея носовете ни първоначално са били предназначени да ни казват дали нещата са за ядене или не, а нейният нос й казвал, че листата са съвършено нормални. И, разбира се, че бяха, това се усети впоследствие. След това тя продължи да му изнася една дълга лекция за Clostridium botulinum, каквото и да е това, което очевидно расте в консервирано задушено и е десет пъти по-отровно от каквото и да откъснеш от някой храст. Господи, как се смях!

— Зарадва ли ги твоето готвено, Мери? — попита Триша.

— Имаше вкус на нектар и амброзия, забъркани в едно — каза въодушевено Арчи, преди Мери да може да отговори. — Боже, мили господи, какво ядене! Ние се тъпчехме, докато Мери изискано похапваше от едно крило и всеки косъм от прическата й си беше точно на мястото, а усмивката й бе закована. Казвам ти, Мери, вече трябва да си легенда в Уиндъм, с всички тези наблюдатели наоколо, говорейки за теб. Ти със сигурност отне вятъра от платната на Бартън Бушмена!

Триша не можеше да спре смеха.

— Мери, би трябвало да съм изпълнена с луда ревност към теб, но за щастие не ми се налага! На коя друга жена не само не й се налага да изпитва и най-малката ревност към секретарката на мъжа си, но освен това можа да разчита, че тя ще го прибере здрав вкъщи, независимо в каква каша се е забъркал?

— Много по-лесно е да го върнеш вкъщи, Триша — каза Мери сериозно. — Ако има нещо, което мразя, това е мисълта за нов шеф.

Триша скочи бързо към шерито.

— Пийни още една чаша, Мери, моля те! Не съм си представяла, че ще кажа, че страшно ми харесва компанията ти, но никога не съм прекарвала толкова добре! — Спря се, а ръката й отскочи към устата. — О, господи! Това прозвуча ужасно, нали? Не исках да го кажа така, исках да кажа, че си се променила, не си същата, това е!

— Само влошаваш нещата, скъпа — каза Арчи развеселен. — Горката Мери!

— Не ме „горкосвай“, Арчи Джонсън! Много добре разбирам какво иска да каже Триша и не бих могла да съм по-съгласна с нея.