Владимир Набоков
Вълшебникът (6)

Момичето пристигна два дни преди сватбата с пламнали бузи, с разкопчано синьо палто, чийто колан се влачеше по земята след него, с вълнени чорапи до коленете и барета върху влажните къдрици.

„Да, точно така, всичко това си струваше усилията“, повтори си той мислено, докато стискаше зачервената й студена ръка и се усмихваше накриво в лицето на вечната й компаньонка, която не спираше да нарежда: „Аз ти намерих годеника, аз ти го доведох, на мен трябва да благодариш!“ (като в същото време подобно на артилерист, който върти оръдието си, и тя се опитваше да завърти тромавата булка пред очите му).

О, да, заслужаваше си — независимо колко дълго ще трябва да се влачи с този тромав бегемот^[1] през блатото на брака; заслужаваше си дори да се случи тя да надживее всички; заслужаваше си дори само за това малката да свикне с присъствието му и заради правото му на бъдещ неин баща.

Засега обаче той все още не знаеше как може да се възползва от това право отчасти поради липса на опит, отчасти поради очакваната много по-голяма свобода, но най-вече поради това, че така и не успяваше да остане насаме с момичето. Вярно, че с разрешение на майка му го бе завел до едно кафене наблизо, където седеше с подпрени върху бастуна си ръце и я гледаше как се навежда напред да отхапе от края на кайсиевия сладкиш с мрежеста глазура отгоре, издавайки напред долната си устна, за да улови лепкавите трошички. Опита се да я разсмее, да си побъбри с нея, както би направил с някое обикновено дете, ала не му се удаваше, защото му пречеше една загнездила се в главата му мисъл: ако кафенето беше по-празно и с повечко ъглови, закътани маси, той би я поопипал, без да чака по-сгоден случай, но сега се боеше от хорските погледи (чувстваше ги по-осезаемо и от нейното доверчиво простодушие). Докато я водеше обратно към къщи и после бавно се качваше по стълбите след нея, измъчваше го не само усещането за пропусната възможност, но и мисълта, че преди да е направил някои по-особени неща поне веднъж, не можеше да разчита на обещанията, които съдбата му изпращаше чрез невинната й реч, чрез едва доловимите нюанси на детското й здравомислие и мълчание (когато зъбките изпод слушащата устна нежно се впиваха в замислената), чрез бавното извайване на трапчинките, докато й разказваше стари вицове, които бяха нови за нея, и чрез интуицията му, с която усещаше разлюлените талази на нейните подземни води (без които тя не би могла да има тези очи). Очакваше бъдещето, в което свободата му на действие, свободата му да прави и повтаря онези особени неща, щеше да превърне всичко в кристална яснота и хармония. Междувременно обаче, днес и сега, една печатна грешка на желанието можеше да изопачи смисъла на любовта. И това тъмно петно се изправяше като препятствие, което трябваше да бъде срутено и заличено колкото е възможно по-скоро — без значение с какво фалшифицирано блаженство, — така че детето по-скоро да осъзнае шегата, за да могат двамата да се посмеят на воля, за да може да започне да се грижи за нея безкористно и най-накрая да обяви смяната на бащинската със сексуална любов.

Да, наистина — фалшификацията, потайността, страхът от най-малкото подозрение, оплакване или невинно подмятане („Знаеш ли, мамо, когато няма никой наоколо, той винаги започва да ме гали“), необходимостта да бъде винаги нащрек, за да не стане жертва на случаен ловец в тези гъсто населени долини — това е, което го терзаеше в момента и на което щеше да се сложи край в свободата на собствения му резерват. „Но кога? Кога?“, мислеше си той отчаяно, докато крачеше напред-назад в тихите, добре познати му стаи.

На следващата сутрин той придружи чудовищната си годеница до едно учреждение. След това тя трябваше да отиде на лекар, очевидно за да го попита някои щекотливи въпроси, тъй като нареди на младоженеца да се върне в апартамента и да я чака за обяд след около час. Той мигом забрави черното си отчаяние. Знаеше, че нейната приятелка (чийто съпруг въобще не беше дошъл) е също навън по покупки — и предусещането, че ще намери момичето самичко стопли слабините му като кокаинова инжекция. Но когато нахълта в апартамента, свари го да си бъбри с чистачката насред кръстосващите се в стаята въздушни течения. Взе един вестник (с дата 32-ри), но тъй като не беше в състояние да различи отделните редове, остана така дълго време във вече почистената гостна, заслушан в оживения разговор, който долавяше в паузите помежду шумния вой на прахосмукачката, долитащ откъм съседната стая, като току поглеждаше към емайла на часовника си и едновременно с това мислено умъртвяваше чистачката и откарваше трупа й до Борнео. В този миг обаче чу трети глас и тогава се сети, че старата вещица трябва да е в кухнята (до ушите му стигна нареждането й малката да отиде до бакалията или поне така му се стори). Тогава прахосмукачката приключи с ужасния вой и беше изключена, някакъв прозорец бе затворен и уличният шум утихна. Той изчака още минутка, после стана и като си тананикаше тихичко, заоглежда утихналия апартамент с неспокойни очи.

Не, не я бяха изпратили никъде. Стоеше до прозореца в стаята си и гледаше навън с прилепени върху стъклото длани.

Тя обърна глава назад, отметна коса и преди отново да се загледа навън, рече:

— Виж, катастрофа!

Той тръгна да се приближава към нея все по-близо и по-близо; с тила си усети, че вратата се затвори от само себе си, по-близо до гъвкавата извивка на гърба й, до набора на дрехата в кръста й, до ромбовидния десен на плата, чиято тъкан можеше да опипа от два метра разстояние, по-близо до твърдите светлосини вени над три четвъртите чорапи, до белотата на шията й, блеснала под идващата отстрани светлина, озаряваща още и кестенявите й къдрици, които отново тръсна (седем осми навик и една мъничка осма — склонност към флиртуване).

— О, катастрофа, по-точно… такси-строфа — измърмори той, като се правеше, че наднича през голия прозорец над къдравата й корона, но всъщност виждаше само миниатюрните прашинки пърхот в копринения хълм на косата й.

— Вината е на червената кола — каза тя, напълно убедена в правотата си.

— О, на червената ли?… Ще я пипнем ние тази червена кола — продължи да говори неясно той, като стоеше зад гърба й напълно прималял, след което преодоля и последния инч от стопяващото се разстояние помежду им, сграбчи ръцете й изотзад и като обезумял взе да ги дърпа и разтваря, докато тя само завъртя тънката китка на дясната си ръка и механично се опита да посочи с пръст виновника. — Почакай — рече той с дрезгав глас, — прибери лактите към тялото си, да видя дали мога да те вдигна. — Точно в този миг откъм вестибюла се разнесе трясък, последван от зловещото шумолене на дъждобран, и той побърза да се отдръпне от нея — рязко и смутено, после пъхна ръце в джобовете си, прокашля се шумно и се обади на висок глас:

— … най-сетне! Вече умираме от глад…

Докато се настаняваха край масата да обядват, той все още чувстваше болезнена, обезсърчаваща и разяждаща го слабост в прасците.

След обяда пристигнаха няколко дами на кафе, а по-късно, когато взе да се свечерява, вълнӚта от гости се оттегли и нейната вярна приятелка прояви дискретност, като си тръгна, за да иде на кино, а изтощената домакиня се отпусна върху дивана.

— Върви си вкъщи, скъпи — каза му тя, без дори да отвори клепачи. — Сигурно те чака доста работа у дома, едва ли си си стегнал багажа. Аз също имам нужда да си легна, иначе утре няма да съм в състояние да се надигна.

Той измуча отривисто с престорена нежност и я целуна по челото, което бе студено като мрамор, после рече:

— Между другото, все си мисля да ти кажа колко ми е мъчно за горкото момиче. Защо в края на краищата не я задържим при нас? Защо клетото създание трябва да продължава да живее с непознати? Според мен е съвсем недопустимо, след като вече си има семейство. Помисли по този въпрос, скъпа.

— Не, утре я изпращам обратно — проточи тя с отпаднал глас, без дори да си отваря очите.

— Моля те, опитай се да разбереш — продължи той тихо, но настойчиво, тъй като момичето, което вечеряше в кухнята, очевидно бе приключило с яденето и слабото му сияние се мержелееше някъде наблизо. — Опитай се да разбереш какво ти казвам. Дори да им плащаме за всичко, дори да даваме повече от необходимото, мислиш ли, че това ще му помогне да се чувства по-добре там? Съмнявам се. Ще ми отговориш, че там има добро училище (тя нищо не каза), но тук можем да намерим още по-добро, да не говорим за това, че лично аз съм привърженик на частното обучение у дома. Но най-главното е… разбираш ли, хората могат да останат с впечатление — ти вече чу едно такова подмятане днес, — че въпреки промененото положение, тоест след като вече имаш опора в мое лице и можем да си позволим по-голям апартамент, като в същото време разполагаме с отделни стаи и така нататък, майката и вторият й баща продължават да нехаят за детето.

Тя не каза нищо.

— Разбира се, можеш да постъпиш както намериш за добре — продължи той нервно, изплашен от мълчанието й (изглежда, бе отишъл твърде далеч!)

— Вече ти казах — провлачи тя със същата нелепа мъченическа мекота в гласа си, — че най-много държа на собствената си почивка и спокойствие. Без тях ще умра… Чуй само, чуй как си влачи краката по пода и все в нещо се блъска или изпуска — този път не беше много силно, нали? Но и това ми стига, за да получа нервна криза и пред очите ми да заиграят цветни точки. А едно дете не може да живее, без да вдига шум около себе си; дори и апартамент от двайсет и пет стаи да имаме, щом в него живее дете, ще бъде шумно. Затова избирай — или аз, или тя.

— Не, не, за бога, не говори такива неща! — извика той така паникьосан, че в гърлото му заседна бучка. — Въобще не става въпрос за избиране… Да не дава господ! Споменах го само като теоретична възможност. Всъщност ти си права. Още повече че и аз като теб най-много държа на почивката и спокойствието. Да, точно така! Аз съм за запазване на съществуващото положение, пък нека злите езици си клюкарстват. Права си, скъпа. Разбира се, не изключвам възможността по-нататък, през следващата пролет… ако напълно оздравееш…

— Аз никога няма да оздравея напълно — прекъсна го тя тихо, като едва-едва се надигна, диванът под нея изскърца и тя тежко се завъртя на една страна. След това подпря буза върху свитата си в юмрук длан, поклати глава умислено, изгледа го косо и повтори същото изречение.

На другия ден, след сключването на гражданския брак и един сравнително скромен празничен обяд, момичето си тръгна, като преди това го бе целунало на два пъти пред очите на всички, без да бърза бе докоснало гладко избръснатата му страна със студените си устни: веднъж над чашата шампанско, за да го поздрави, и още веднъж на прага за довиждане. След това той донесе куфарите си, дълго ги разопакова и нарежда нещата си в нейната стая, където в най-долното чекмедже на един от шкафовете намери парцалена кукла и тя му разкри много повече неща за нея от онези две недовършени целувки.

Съдейки по тона, който жената (думата „съпруга“ му се струваше неприложима в случая) използваше, за да подчертае, че, общо взето, е по-удобно двамата да спят в отделни стаи (той не възрази), и как, между другото, самата тя била свикнала да спи сама (пусна го да мине край ушите си без коментар), той не можеше да не стигне до заключението, че още същата нощ от него се очаква да прояви инициатива и за пръв път да наруши този неин навик. Докато мракът навън полека се сгъстяваше и, седнал до нея в хола, той се чувстваше все по-глупашки, притискайки безмълвно или просто допирайки до собствената си напрегната докрай челюст зловещо покорната й ръка с тъмни синкави петна върху лъсналата кожа, съвсем ясно си даде сметка, че часът на разплатата е дошъл и че няма да има измъкване от онова, което, разбира се, отдавна бе предвидил, без обаче да го обмисли достатъчно добре („Когато му дойде времето, все някак ще се оправя“); ала сега, когато моментът вече чукаше на вратата и беше пределно ясно, че той (малкият Гъливер) няма да може физически да се справи с тези широки кокали и многобройни отверстия, с тази месеста мекота и безформени глезени, с тази отблъскваща, свлечена конструкция на масивния й таз, да не говорим за миризмата на граниво, която повехналата й кожа изпускаше, и за все още неоткритите чудеса на хирургическата намеса… тук въображението му увисна безпомощно като окачено на бодлива тел.

Още по време на вечерята, след като първо се отказа от втора чаша вино, макар и доста колебливо, а после като че размисли и се поддаде на изкушението, той й бе обяснил, ей така между другото, че в моменти на приятна възбуда и въодушевление често страда от всевъзможни силни болки. Затова сега започна леко да отпуска ръката й и да се присвива доста нескопосано уж от непоносими болки в слепоочието, след което каза, че излиза да глътне малко чист въздух.

— Трябва да разбереш — добави той, като забеляза изпитателно втренчените в него (дали пък не си въобразяваше?) две очи и една брадавица, — трябва да разбереш, че щастието е нещо съвсем ново за мен… и твоята близост… не, никога не съм и мечтал за такава съпруга…

— Просто не се бави. Аз си лягам рано и не обичам да ме разбуждат — отвърна му тя, като разлюля прясно накъдрената си коса и почука с нокът по горното копче на жилетката му; после лекичко го подбутна и той разбра, че отхвърлянето на подканата е неприемливо.

И ето го да се скита сред тръпнещата наслада на студената ноемврийска нощ, сред мъглата на улици, които още от времето на Големия потоп не познават нищо друго освен вечна влага. В желанието си да се разсее, реши да мисли единствено за своите пари, призми и професия, като изкуствено преувеличаваше нейната важност в живота му, ала и това много скоро се разтвори в общия хаос на чувствата му, в мразовития студ на нощта, в агонията от разлюлените светлини. По същата причина, поради която всякакво щастие изглеждаше напълно немислимо в момента, пред очите му съвсем ненадейно и с пределна яснота изплува нещо друго. Даде си ясна сметка точно докъде е стигнал, прецени цялата заблуда и призрачност на собствените си намерения, цялата тази тиха лудост, очевидната грешка, допусната под влияние на болезнената му мания, която процъфтяваше на свобода, в напълно неподправен вид само в пределите на собствените му фантазии, но която сега бе кривнала от тази единствена легитимна форма на изява, за да се впусне (с трогателното усърдие на лунатик, на инвалид или тъпо дете, което всеки миг може да бъде сгълчано или набито!) в замисли и кроежи, които бяха от компетенцията само на здравомислещи възрастни хора. Все още имаше възможност да се измъкне! Веднага да избяга и да изпрати едно набързо съчинено писмо до онази жена, като й обясни, че съжителството не му понася (тук могат да се измислят всевъзможни причини), че само ексцентричната му състрадателност (тук трябва да се доукраси) го бе подтикнала да се обвърже с нея, за да й помага, и сега, след като е легализирал завинаги това свое желание (тук трябва да бъде по-точен), възнамерява отново да се оттегли във вечните мъгли на своята приказна земя.

„От друга страна — продължи да премисля ситуацията наум под впечатлението, че следва най-уравновесена линия на размисъл (без обаче да забележи, че онова изпъдено босоного създание се бе вмъкнало през задната врата), — колко простичко би било, ако скъпата маминка вземе, че умре още утре. Но не, тя не бърза, впила е зъби в живота и ще стиска, докато може; тогава какво ще спечеля аз, ако тя ще умира бавно и полека, и онова, което в крайна сметка ще пристигне за погребението й, се окаже някоя надута шестнайсетгодишна фръцла или пък напълно отчуждена и вече непозната за него двайсетгодишна жена? Колко по-простичко би било (той се замисли и съвсем уместно спря пред осветената витрина на една аптека), ако му се намираше подръка малко отрова… Едва ли ще му трябва голямо количество, след като за нея и чаша шоколад е така смъртоносен, както и чист стрихнин! Но отровителят оставя следи от пепелта на цигарата си в асансьора… Освен това със сигурност ще й направят аутопсия, ей така по навик.“ И макар че разумът и съвестта му се надпреварваха (като същевременно го и подстрекаваха) да му внушат, че дори да успее да намери отрова, която не оставя следи, той просто не е човек, който ще извърши убийство (освен ако се намери такава отрова, която не оставя никакви, ама никакви следи, но дори и тогава, и то крайно хипотетично, и то само и само да съкрати мъките на една обречена жена), той все пак даде воля на въображението си и на теоретичното продължение на една невъзможна идея, докато разсеяният му поглед се препъваше ту в безупречно опакованите шишенца, ту в модела на черен дроб, ту в паноптикума от всевъзможни сапуни, ту в двете блестящи оранжеви усмивки на една женска и една мъжка глава, които се зяпаха с благодарствена признателност. Той присви очи, прокашля се, поколеба се за миг, после влезе.

Когато се върна вкъщи, в апартамента беше тъмно. За миг го озари надеждата, че тя вече е заспала, но уви, под вратата на спалнята й се бе проточила тънка ивица светлина, начертана като с линеал.

„Шарлатани… — помисли си той и направи мрачна гримаса. — Ще трябва да се придържаме към първоначалния вариант. Ще кажа лека нощ на скъпата покойница и ще си лягам.“ (А утре? А вдругиден? А какво ще стане през всички онези дни, които ще се проточат след това?)

Ала насред извиненията относно мигрената му, докато клечеше край пищното й легло, неочаквано, ненадейно и съвсем спонтанно мислите му направиха остър завой, самоличността му се стопи и след този факт той с удивление откри трупа на като по чудо победената гигантка и се взря в пояса й от моаре, който почти скриваше белега й.

Напоследък тя се чувстваше сравнително добре (оплакваше се единствено от оригването, което не й даваше мира), но още през първите дни на брака им болките, които познаваше от миналата зима, полека-лека се върнаха. Съвсем поетично тя прие факта, че огромният, навъсен орган, задрямал „като старо псе“ сред уютната топлина на непрекъснатото угаждане, на което бил свикнал, сега се е пробудил от ревност към сърцето й — един непознат, макар и удостоен „само с леко потупване“. Както и да е, тя прекара цял месец на легло, като съсредоточено се вслушваше в смутното вълнение на вътрешностите си, в предполагаемото дращене и предпазливото гризане; после всичко утихна и тя дори събра сили да стане, порови из писмата на първия си съпруг, изгори някои от тях, избра някои миниатюрни стари предмети — детски напръстник, дамска плетена чантичка за дребни монети и едно друго нещо — тънко, златисто и въздушно като самото време. По Коледа нейното състояние отново се влоши и планираното посещение на дъщеря й се отложи.

Той беше неотлъчно до нея, обсипваше я с грижи. Говореше й утешително и приемаше несръчните й милувки с прикрита неприязън, когато понякога тя се опитваше да му обясни с изкривено в гримаса лице, че не тя, а ТО (и малкото й пръстче посочваше корема) е виновно за нощната им раздяла, но това прозвучаваше точно като че ли е бременна (измамно бременна, бременна със собствената си смърт). Винаги сдържан, той успяваше да запази самообладание, както и добрия тон, който бе възприел от самото начало, тъй че тя наистина му бе благодарна за всичко — за старомодната му галантност, с която се отнасяше към нея, за любезните му обръщения, които според нейните разбирания придаваха авторитет и достойнство на нежността, за начина, по който задоволяваше капризите й, за новия фонограф, за това, че на два пъти се съгласи неохотно, но безмълвно да уволни старите и да назначи нови сестри, които се грижеха за нея двайсет и четири часа в денонощието.

За дребни поръчки тя го пускаше да се отдалечи от нея най-много до съседната стая, а когато му се наложеше да излезе по работа, двамата предварително се споразумяваха точно колко време ще отсъства и тъй като неговите професионални задължения не изискваха постоянното му присъствие, при всеки отделен случай трябваше да се бори — уж на смях, ала всъщност през стиснати зъби — за всяка отпусната от нея секунда. Измъчваше го безплоден гняв, прахта от вечно провалящите се комбинации го задушаваше, изпитваше умора и отегчение от собствените си опити да ускори смъртта й; самата му надежда за това се бе превърнала в нещо толкова вулгарно, че вече бе готов да прегърне нейната антитеза: може би до лятото тя ще успее да се възстанови до такава степен, че ще му разреши да вземе малката и да я заведе на море за няколко дни. Но как можеше да разчита на такава схема? Първоначално си въобразяваше, че няма да е трудно, че под прикритието на някоя командировка ще успее да прескочи до онова градче с почерняла от времето църквица, чиито градини се оглеждаха в спокойните води на реката; но когато веднъж й спомена, че ако има късмет, може би ще му се отвори път към еди-кой си град (тук той спомена името на съседно селище) и тогава би могъл да посети дъщеря й, усети как мигом се разгоря жаравата на някаква смътна, подсъзнателна ревност и съживи угасналия й до този момент поглед. Той побърза да смени темата, после се утеши с мисълта, че тя бързо ще забрави този негов идиотски проблясък на интуицията, който, разбира се, нямаше никакъв смисъл да разпалва отново.

В неговите очи периодичността, с която здравето й се люшкаше нагоре-надолу, всъщност олицетворяваше самия механизъм на нейното съществуване; тази периодичност се бе превърнала в периодичност на самия живот; за себе си можеше да каже със сигурност, че работата му, точността на погледа и умозаключенията му, обикновено пречупени като през мътна многостенна призма, бяха започнали да страдат от безкрайните колебания на душата му, която се мяташе между отчаянието и надеждата, от вечните приливи и отливи на незадоволените желания, от болезненото бреме на неговата скътана, прикрита и добре потисната страст — въобще от цялата тази жестока и задушаваща го действителност, която сам си бе навлякъл доброволно.

Понякога се случваше да мине покрай заиграли се момичета, понякога се случваше някоя малка красавица да улови погледа му, но това, което погледът виждаше, бе безчувствено плавно движение като от забавени филмови кадри, а самият той не можеше да се начуди на собствената си вглъбеност, на студената си и бездушна реакция и на това как усещанията, специално мобилизирани отвсякъде — меланхолия, ненаситност, нежност, лудост, — сега се бяха съсредоточили единствено върху образа на онова неповторимо и незаменимо създание, което имаше навика да тича нагоре-надолу, докато слънцето и сянката си съперничеха кой да го заметне със собственото си одеяние. Понякога нощем, когато всичко утихваше — фонографът, водата в банята, безшумните бели стъпки на сестрата, проточеният до безкрайност звук (по-лош от всякакъв трясък), преди внимателно да се затвори вратата, предпазливото почукване на чаените лъжички, щракването при отваряне и затваряне на домашната аптечка, далечните погребални стенания на онази жена, — когато всичко това утихнеше напълно, той лягаше по гръб и извикваше в съзнанието си онзи единствен и неповторим образ, обвиваше усмихната си жертва с осем ръце, които се превръщаха в осем пипала, впити във всяка частица на нейната голота, докато накрая сам се разтваряше в спусналата се черна мъгла, изгубваше я в мрака, а мракът плъзваше навред, защото това бе непрогледната сянка на нощта, проснала се в самотната му спалня.