Анди Макдермът
Операция „Озирис“ (1)

Пролог

Гиза, Египет

Засегнатото от ерозията лице на Сфинкса наблюдаваше безстрастно Мейси Шариф, докато тя преминаваше пред огромните му каменни лапи. Тя хвърли само бегъл поглед към древния паметник — за двете седмици, откакто беше тук, Сфинксът и пирамидите зад него се бяха превърнали от величествени чудеса в обикновен фон за работата, която изобщо не отговаряше на очакванията й. През първата седмица беше направила стотици цифрови снимки и видеоклипове, но сега фотоапаратът беше само тежест в джоба на бедрото й, недокоснат от дни.

Как бе възможно от всички места точно Египет да се превърне в такова огромно разочарование? Още от детската си възраст тя бе очарована от разказите на баба си за родното й място; истории за царе и царици, за добро и зло в една страна на чудеса, по-хубави от която и да е друга вълшебна приказка, защото отгоре на всичко бяха истина. Това беше екзотичен, романтичен свят, толкова различен от охолния Кий Бискейн в Маями, колкото Мейси дори не можеше да си представи, и още като дете тя беше решила, че някой ден ще го опознае лично.

Но реалността не беше оправдала мечтите й.

Мейси спря, за да провери навесите покрай дясната лапа на Сфинкса. Все още нямаше и следа от Бъркли.

Хвърли поглед към часовника си: наближаваше осем и петнайсет вечерта. Всекидневната видеоконференция на началника на експедицията с Агенцията за световно наследство в Ню Йорк трябваше да започне тогава, което й даваше по-малко време, отколкото се беше надявала, за да го хване. В осем и трийсет щеше да започне всекидневното шоу със звук и светлина — ярко представление с осветяване на пирамидите и Сфинкса. Бъркли и основните членове на археологическия екип винаги си тръгваха скоро след издрънчаването на първите акорди от високоговорителите, като оставяха на младшите членове и местните наемни работници тежката работа по обезопасяването и почистването на разкопките.

Мейси дори не беше сигурна дали Бъркли я смята за младши член на екипа, или за обикновен работник. Е, добре, тя имаше да учи още две години, преди да получи научната си степен, и може би оценките й не я поставяха точно на първо място в курса, но тя все пак беше археолог. Това сигурно й даваше правото да върши нещо повече от правенето на кафе и пренасянето на натрошени камъни?

Тя закрачи отново, отразената от неравното лице на Сфинкса светлина оцветяваше в оранжево бледомаслинената й кожа. Макар презимето й да бе египетско, външността й издаваше кубинския й произход по майчина линия. Тя се спря да оправи вързаната си на конска опашка коса, после чу звука от приглушени гласове и бързо заобиколи гигантската лапа, за да види дали екипът на шефа й не се появява откъм разкопките. От пръв поглед беше решила, че доктор Лоугън Бъркли е привлекателен по един академичен начин. В средата на трийсетте, със спускащи се върху челото му кестеняви коси, изтънчени черти… Но тогава той беше отворил уста и се беше проявил като арогантен задник.

Това определение подхождаше не по-малко на двамата мъже, които бяха с него. Телевизионният продуцент Пол Метц беше нисък, пълен и брадат, с телосложение на буре и с похотлив поглед, който Мейси често улавяше върху себе си. Тя харесваше мъжкото внимание, разбира се… но не от страна на всички мъже.

Другият мъж беше египтянин. Доктор Яби Хамди беше високопоставен служител от Висшия археологически съвет, държавна агенция, надзираваща всички египетски археологически дейности. Шкембестият, оплешивяващ Хамди технически ръководеше разкопките, но, изглежда, нямаше нищо против да остави Бъркли да върши каквото си иска, повече заинтересуван от проявите си пред телевизионните камери. Мейси не би се изненадала, ако в момента на дълго очакваното разкриване на митичната Зала на летописите пред света, Хамди се изпъчи пред обективите и започне да се хвали с решаващата си роля в откритието.

Това предаване беше настоящата тема на разговор.

— Значи си сто процента сигурен, че ще отвориш вратата в точно определения момент? — попита Метц с тон, който предполагаше, че мисли точно обратното.

— За последен път повтарям: ще отворим входа на купола точно когато казах — изрече Бъркли с нюингландски акцент, а носовият му, надменен глас издаваше възмущение. — Знам какво правя. Това не са първите ми разкопки, както ти е известно.

— Но са първите, които ще завършиш на живо пред петдесет милиона души. И телевизионната компания няма да е доволна, ако в праймтайма им ти два часа се ровиш сред тухлите. Те, а и всички останали, искат да видят нещо грандиозно. Хората обичат тези египетски глупости.

Разкъсван между желанието да защити своето наследство и да остане в добри отношения с продуцента, Хамди избра второто.

— Доктор Бъркли, можете ли да гарантирате, че ще се придържаме към разписанието?

— След осем дни — процеди Бъркли през стиснатите си зъби — ние ще покажем на света нещо по-невероятно дори от Атлантида, не се безпокойте. — Той се обърна към близката преносима кабина със сателитна чиния на покрива й — щаба на екипа. — И като си говорим за графици, време е да си направя резервация.

Може би в момента не беше особено отзивчив, но Мейси трябваше да поеме риска.

— Доктор Бъркли, ще ми отделите ли минутка?

— Само времето, които ще ми трябва да стигна до кабината — отсече той, като я изгледа презрително. — Какво има?

— Отнася се за мен — каза Мейси, като продължи да крачи. — Надявам се, че ще получа възможност да върша повече истинска археологическа работа. Мисля, че съм доказала, че съм подходяща за…

Бъркли се спря и се обърна към младата жена.

— За работата? — изрече той със саркастична въздишка. — Това казва всичко, нали? Мейси, археологията не е работа. Тя е призвание, мания, нещо, което ръководи всичките ти мисли в будно състояние. Ако търсиш просто работа, в „Макдоналдс“ и „Севън — илевън“ винаги има свободни места.

— Нямах това предвид — започна Мейси, изненадана от неговата враждебност.

— Причината, поради която не си включена в главните разкопки — я прекъсна Бъркли, — е точно тази: ти не си включена. Как точно си заслужила мястото си тук? Всички останали младши археолози имат множество разкопки в професионалните си биографии и са се дипломирали с медали. А ти? — Устата му се изкриви презрително. — Само връзки. И не одобрявам оказването на натиск върху мен от неквалифицирани студенти само защото Рене Монтаво дължи услуга на майка ти. Трябва да си адски благодарна, че изобщо си тук. Сега отивай и довърши чистенето. Закъснявам за видеоконференцията с професор Ротшилд.

Той пристъпи в кабината и хлопна вратата.

Мейси гледа известно време подир него шокирана, после се обърна и видя, че Хамди и Метц са се втренчили в нея. Хамди поглади с неудобство малката си копринена вратовръзка, след което се върна към навеса над главните разкопки, оставяйки я насаме с Метц.

— Искаш промяна в кариерата? — попита той цинично. — Имам телефоните на някои модни агенции.

— Я се разкарай! — Тя се намръщи и се понесе бясна покрай Сфинкса. Пред нея един човек от охраната тръгна нагоре по рампата, излизаща от ямата, в която се намираше Сфинксът. Тъй като искаше да остане сама, Мейси се обърна, влезе в разрушения храм пред статуята и потъна сред сенките между порутените стени.

Тя седна на един каменен блок, опитвайки се да удържи емоциите си под контрол. Беше бясна, но и разтревожена. Египет определено не отговаряше на очакванията й — не толкова чудеса и романтика, колкото тежка работа, смог, стомашни вирусни разстройства, съскащи, щипещи, злобни просяци, досаждащи й по улиците. А сега беше и жестоко оскърбена от шефа си. Задник!

Осветлението се промени, потапяйки Храма на Сфинкса в още по-гъста тъмнина. Представлението със звук и светлина щеше да започне всеки момент; след две седмици тук Мейси на практика беше научила необикновеното зрелище почти наизуст. При нормални обстоятелства тя щеше да събира оборудването на екипа по време на събитието, но тази вечер…

— По дяволите! — промърмори тя, облягайки се назад върху камъка. Нека Бъркли си събира сам глупавите инструменти.

* * *

Шефът на охраната на обекта Сефу Гамал бързо прекоси пътеката между Храма на Сфинкса и по-малките и по-стари развалини от югозападната им страна. На края на пътеката имаше охраняван портал. От 2008 година някога откритата равнина на платото Гиза беше оградена от дълга повече от двайсет километра висока стена от стомана и бодлива тел, отчасти за да се ограничи броят на амбулантните продавачи на дрънкулки и на дебнещите посетители, притежатели на камили, а отчасти и от съображения за сигурност — Египет не желаеше да се повтори избиването на туристи в Луксор през 1997 година. Сега платото се наблюдаваше от хиляди охранителни камери и от туристическата полиция, и всички посетители се проверяваха с детектори за метал.

Но във вътрешността имаше и други препятствия, които служеха не за да предпазват туристите от терористи, а за да предпазват египетските съкровища от туристите. Достъпът до вътрешността на пирамидите беше ограничен до минимално количество посетители дневно, а самият Сфинкс бе почти напълно затворен за посещения — и при протичащите разкопки районът беше охраняван още по-зорко от обикновено. Изсечената в пясъчника яма, в която се намираше Сфинксът, граничеше на изток с храма, на запад и юг с отвесни скали, а на север — със съвременна каменна стена, поддържаща пътя през равнината. Достъп до мястото имаха само хора с пропуски.

Но тази вечер щеше да е изключение.

Гамал достигна портала и зачака да започне светлинно-звуковото шоу. Няколкостотин туристи седяха на редици столове зад Храма на Сфинкса, за да гледат спектакъла. Той предпочиташе срещата да се осъществи много по-късно, след приключване на демонстрациите, и след като туристите и АСН екипът си тръгнат, но човекът, когото очакваше, беше нетърпелив… и раздразнителен.

Появи се светлина от приближаващи се фарове — джип мерцедес. Това сигурно беше посетителят му — заради издигането на оградата трафикът през района беше ограничен. Първият човек, който излезе от колата, беше непознат — дългокрак, дългокос мъж от бялата раса със сако от нещо, подобно на змийска кожа; дългата рехава козя брадичка донякъде смекчаваше грубите черти на лицето му. Той обиколи колата, за да отвори вратата на спътника си, който, също като Гамал, беше египтянин.

Гамал пристъпи през портала, за да го поздрави.

— Господин Шабан — каза той, — голяма чест е за мен да ви видя отново.

Себак Шабан нямаше време за любезности.

— Разкопките изостават от графика.

— Доктор Бъркли каза…

— Не тези разкопки…

Гамал успя да скрие притеснението си, когато Шабан се обърна право към него и го погледна. Стар белег от изгаряне минаваше през дясната му буза — от онова, което беше останало от ухото му, до горната му устна, кожата беше грапава и леко лъщяща. Белегът беше издърпал надолу външното крайче на долния му клепач, разкривайки розовата тъкан отвътре. При предишните им срещи шефът на охраната се беше убедил, че Шабан много добре съзнава какъв е психологическият ефект от белега му върху околните, и ги удостояваше с неповредената, сравнително представителна лява част на лицето си, докато не решеше да изрази неодобрението си нагледно, чрез завъртане на главата си.

— Има леко закъснение. Много леко — каза той. — Част от тавана се срути. Вече го укрепихме.

— Покажи ми — нареди Шабан, пристъпвайки към портала.

— Разбира се. Елате с мен. — Гамал хвърли бърз поглед към другия мъж, който ги последва.

— Моят бодигард — каза Шабан. — И приятел. Господин Кротал.

— Кротал? — повтори Гамал несигурно.

— Боби Кротала — каза бодигардът. Произношението му беше по американски провлачено. — Това е индианско име, на чероките. Някакъв проблем?

— Не, изобщо — отговори Джамал, като си мислеше, че човекът прилича повече на каубой, отколкото на индианец. Поведе ги по алеята. — Оттук, моля.

* * *

Смешният, предвзет ликторски текст, съпровождащ светлинно-звуковото шоу, леко беше повдигнал настроението на Мейси, когато тя, подала глава над северната стена на храма, забеляза Гамал от укритието си в сенките.

С него имаше още двама души; единият беше грозноват тип с мазна коса с прическа в стил осемдесетте години и сако от змийска кожа, а другият й бе познат. Господин Шарман, Шабан или нещо подобно? Тя беше виждала мъжа с обезобразеното лице за кратко в началото на разкопките — той беше свързан с религиозната организация, финансираща ги съвместно с АСН. Вероятно беше тук, за да се срещне с Бъркли.

Тримата стигнаха до ъгъла на по-малкия храм, където Гамал спря и погледна към Сфинкса — почти крадешком, както се стори на Мейси. Студеният поглед на мъжа със сакото от змийска кожа се плъзна през нея, докато той оглеждаше местността, после неочаквано се върна обратно. Тя неволно потрепери. Нямаше представа защо — тя имаше право да бъде на това място и не беше направила нищо нередно — но докато рационалната част на съзнанието й казваше на останалата част от тялото й да се отпусне, той отново отмести погледа си.

За изненада на Мейси, преди да се спусне по рампата към Сфинкса, Гамал прескочи пролуката между нея и по-горното ниво от съоръжението на Сфинкса, и изчезна от погледа й. Останалите мъже го последваха.

Странно. Горният храм беше с повече от хиляда години по-млад от по-големия си съсед, рожба на Новото царство от 1400 година преди новата ера, и макар че беше в относително по-добро състояние от Храма на Сфинкса, бе много по-маловажен в историческо отношение. Защо Гамал ще му прави тайно посещение? При това по тъмно?

Тя видя върховете на главите на мъжете, докато те крачеха към вътрешността на храма и продължиха отвъд него. Сега тя вече беше наистина заинтригувана. Там нямаше нищо. Къде отиваха те?

Мейси се измъкна от храма и проследи с очи как тримата мъже заобикалят руините по-горе. Някакъв детински детективски инстинкт я подтикна да се опита да разбере какво правят, но тя му се съпротивляваше — докато откъм Сфинкса не долетя вик. Бъркли крещеше на един египетски лаборант, който беше изпуснал някакъв сандък.

Да ги вземат мътните, помисли си тя. След като Бъркли продължаваше да се държи като задник, тя не искаше да е близо около него. Вместо това се изкачи по рампата и скочи в горния храм.

Над нея проблеснаха зелените линии на лазерни лъчи, проектиращи йероглифи върху пирамидите, докато говорителят пееше възхвали за Озирис, безсмъртния цар бог от египетската митология.

— Да, да, това вече съм го чувала — прошепна Мейси, докато надзърташе покрай стената на храма.

Част от северния край на платото беше преградена от оранжева пластмасова мрежа — там, където се извършваха ремонти по високата стена. Сред купчините тухли и камари натрошен камък се виждаха две малки кабини и наподобяващо палатка съоръжение. Това беше толкова обичайна гледка, че Мейси досега не й беше обръщала никакво внимание. Не изглеждаше някой да върши каквато и да било работа там.

В момента обаче там имаше някой. Подобно на мъжете при портала, други охранители патрулираха из района, за да са сигурни, че никой турист няма да се доближи до Сфинкса. Обаче мъжът, който очакваше Гамал и останалите, не беше патрулиращ. Той охраняваше строителната зона.

Осветлението се промени, още повече лазерни и прожекторни лъчи прорязаха черното небе. Охранителят наблюдаваше монитора и се извърна, когато посетителите се приближиха. Размениха няколко кратки думи и той ги пусна да минат през мрежата.

Гамал достигна палатката и издърпа настрани платнището на входа, разкривайки светлините във вътрешността. Другите двама се промушиха вътре и след нов потаен поглед назад Гамал ги последва. Мейси отскочи зад стената на храма, чудейки се дали я е видял, преди да съобрази колко глупава е тази мисъл. И да я е видял, какво от това?

Тя отново надзърна навън. Охранителят се разхождаше по периметъра на мрежата и изглеждаше отегчен. В процепите покрай платнището на входа на палатката се забелязаха движения.

Изведнъж те престанаха.

Мейси продължи да гледа, но те не се възобновиха. Какво правеха хората вътре? Освен ако тримата не се бяха струпали един върху друг в единия край, палатката не беше достатъчно голяма, за да не се виждат. Тя изглеждаше празна, но Мейси не разбираше как е възможно това. Точно зад палатката беше високата стена.

Обаче тя забеляза нещо друго — тънко стълбче дим. Не, не дим — пари, издигащи се от края на един маркуч. Но там не се виждаше никакъв генератор.

В такъв случай откъде идваха парите?

Вече доста заинтригувана, тя заобиколи ъгъла, придържайки се ниско зад купчина пръст. Но бързо осъзна, че потайността й е безсмислена; за да достигне до строителната площадка, трябваше да прекоси голямо открито пространство, и освен ако охранителят не беше сляп, нямаше как да не я види.

Но след няколко мига можеше и да ослепее…

Тя знаеше какво следва в светлинно-звуковото шоу, тъй като го чуваше всяка вечер. Говорителят щеше да започне разказа си за Хуфу, строителя на Великата пирамида — и светлините за малко щяха да спрат, преди да осветят монумента на Хуфу в целия му блясък.

Мейси затвори очи, изчака.

Светлините изгаснаха.

Тя отвори очи отново и хукна към палатката. Само секунди преди Великата пирамида да светне като фар…

От колоните прогърмя драматична музика, Великата пирамида блесна на северозапад. Мейси достигна дупката в мрежата и се скри зад една от купчината тухли. Огледа се и видя как охранителят зяпа обляното в светлина съоръжение.

Тя си пое дъх, развълнувана за пръв път след пристигането си в Египет. Това беше истинска тръпка, това беше забавно!

Обзета от нервен кикот, тя погледна към палатката. От толкова близо вече можеше да чуе пухтенето на генератора — но това беше само слабо, странно ехо. Тя провери отново дали охранителят не гледа към нея, и пристъпи към палатката.

Вътре нямаше никой.

— Какво става, по дяволите? — запита се Мейси на глас, докато се вмъкваше вътре. Единият край беше зает от импровизирана кабина от талашит. Тъй като тя беше широка малко повече от метър, Мейси се съмняваше, че Гамал и останалите се крият в нея.

Но интересът й към кабината изчезна бързо, когато видя какво има в другия край на палатката.

Върху дървена маса беше разстлан план на съоръжение. Мейси разпозна в горната му част комплекса на Сфинкса. Но това, което привлече вниманието й, не беше върху масата, а над нея, закачено за платнището. Големи цветни снимки, увеличения на древни свитъци папируси. Същите свитъци, които я бяха довели тук.

Залата на летописите, хранилището на древните египетски знания, намираща се под Сфинкса и превъзхождана само от Александрийската библиотека, дълго време беше смятана само за мит. Но частно финансирани археологически разкопки в Гиза бяха открили папируси, които описваха не само самата Зала, но също така и как да се стигне до нея — през коридор, който някога се е спускал между лапите на Сфинкса. Когато беше научно потвърдено, че страниците са на повече от четири хиляди години, Залата изведнъж стана една от най-горещите теми в археологията и египетското правителство разреши на Агенцията за световно наследство да проведе разкопки, които да проверят дали казаното в Свитъците е истина.

Проблемът беше, че както Мейси добре знаеше, на АСН бяха предадени три свитъка.

Обаче тук имаше четири.

Тя се приближи, безшумно изговаряйки думите, докато превеждаше текста. Беше научила древния език от баба си, заедно с египетската история и митология, и в края на краищата нейното хоби й беше повлияло при избора на научна кариера. Новият свитък даваше повече информация за Залата на летописите, отколкото АСН беше видяла: не само за местоположението, но и за съдържанието й. Пишеше нещо за зала с карта, зодиак, който разкрива местоположението на…

— Пирамидата на Озирис? — прошепна Мейси невярващо. Това беше още един от митовете на баба й. Озирис беше легенда, предхождаща дори Първата династия от преди почти пет хиляди години, и никъде не се говореше, че и той е имал голяма гробница, подобно на фараоните.

Но папирусът твърдеше точно обратното. Пирамидата на Озирис, гробницата на царя бог. Нямаше и намек, че става въпрос за мит; текстът изглеждаше като истинско описание на Залата на летописите.

— Виж ти! — възкликна тя, когато осъзна какво означава това. Ако Пирамидата на Озирис беше истинска, същото се отнасяше и за човека, погребан вътре. Не легендарен бог, а владетел от плът и кръв, до момента изгубен във времето. Ако тази гробница можеше да се намери, това щеше да е едно от най-великите открития в историята…

Тя погледна плановете на масата. Местоположението на входния тунел към Залата на летописите от изток към запад и разкопките на АСН бяха ясно отбелязани, както и друг, по-дълъг тунел откъм север.

Той пресичаше отдолу съвременния път и водеше — тя осъзна това — право до палатката, в която се намираше в момента.

Мейси се обърна към дървената кабина. Панелът пред нея беше закрепен за панти и в него имаше грубо изрязана дупка, служеща за ръкохватка. Тя пъхна ръка в дупката и разтвори панела.

Сега вече знаеше къде са изчезнали тримата мъже. Надолу. Подвижна стълбичка се спускаше в шахта; дъното й на повече от шест метра надолу беше слабо осветено. Маркучът, изхвърлящ изпаренията от генератора, се издигаше по единия ръб на шахтата, машината сега се чуваше ясно.

Както и някакви гласове.

Те се приближаваха.

Възбудата напусна Мейси, заменена от страх. Някой извършваше свои собствени тайни разкопки, опитвайки се да изпревари АСН в намирането на Залата на летописите. Опитвайки се да намери Пирамидата на Озирис за себе си.

Което означаваше, че ако я хванат тук… тя беше в опасност.

Какво можеше да направи? Да каже на някого — на Бъркли или на Хамди? Но Гамал явно беше замесен и те щяха да повярват на него, а не на нея. Нуждаеше се от доказателство…

Тежестта в джоба на бедрото й. Фотоапаратът.

Тя го измъкна и го включи. Очакването обективът да се разгъне и екранът да светне никога не й беше изглеждало толкова продължително.

Откъм шахтата се чу тракане. Някой се изкачваше по стълбата.

Със свито гърло от нарастващата паника, Мейси снима четирите папируси, после наведе апарата, за да снима плановете. Щрак…

— Какво е това, по дяволите? — Викът идваше отдолу, акцентът беше американски. Типът със сакото от змийска кожа. Беше видял светкавицата.

Още един вик. Охранителят отвън. Мейси чу как стъпките му се приближават към палатката. Тракането от подвижната стълба беше по-силно, по-бързо, сякаш мъжът се беше забързал.

Тя побягна.

Охранителят дръпна платнището на входа на палатката — точно в момента, в който Мейси профуча оттам, като го блъсна встрани и спринтира към храма. Премина през пластмасовата мрежа, преди той да е успял да си възвърне равновесието.

— Хей! — извика тя, надявайки се някой от разкопките на АСН да я чуе, но гласът й беше заглушен от говорителя на шоуто. Отзад Шабан крещеше заповеди да я хванат.

Ужасът й придаде сили. Тя заобиколи руините; мрачният лабиринт на Храма на Сфинкса се простираше по-долу, злокобно просветващ в червено и зелено. Някой стоеше на алеята…

— Доктор Хамди! — изкрещя Мейси. — Доктор Хамди, помощ!

Хамди се спря объркан, през това време тя прескочи пролуката и се приземи пред него.

— Какво става, госпожице… Мейси, нали?

— Там — изпъшка тя. — Те копаят, опитват се да ограбят Залата на летописите!

— Какво? Какви ги говорите?

Мейси погледна назад, където охранителят тъкмо заобикаляше горния храм и се спря несигурно, когато забеляза Хамди.

— Онзи тип с белега, Шабан, това е негова работа! Той има четвърти свитък — снимах го! — Тя натисна бутона, за да му покаже изображението. — Вижте!

Объркването върху лицето на Хамди се смени със смайване.

— Разбирам. Елате с мен. — Той я докосна по ръката…

И я стисна, болезнено силно.

— Хей, какво… — Мейси се опита да се отскубне. Той я стисна още по-силно. — Пуснете ме!

Той не обърна внимание на виковете й. Типът със сакото от змийска кожа се появи в полезрението им.

— Дръж я там! — извика той.

Хамди дръпна Мейси към пролуката. Тя се опита да го удари по лицето, но той отби ударите й със свободната си ръка. Охранителят тичаше към тях…

Тя изщрака с фотоапарата в лицето на Хамди. Той трепна, заслепен от светкавицата — и Мейси заби острия ръб на апарата в основата на носа му. Последва още един удар в челото му — и тя се изтръгна от здравата хватка.

Охранителят прескочи пролуката, блокирайки пътя й към Сфинкса. Вместо това тя побягна по алеята — и видя как двамата охранители на портала на комплекса се втурват към нея.

Те всички бяха замесени!

Тя промени посоката си, като скочи към северната стена на Храма на Сфинкса и побягна покрай нея. Усещаше неравността на древните, засегнати от ерозията камъни под краката си.

— След нея! — извика американецът. Първият охранител я последва край стената. Двамата отпред също промениха посоките си на движение с намерението да прескочат рова, отделящ храма от горното ниво на комплекса, и да я хванат.

Стената беше висока близо четири метра, твърде много, за да скочи долу…

Вместо това тя се спусна от наклонената стена под ъгъл — колкото да докосне върха на разрушения каменен стълб метър и половина по-долу, после скочи и потъна в мрака от отвъдната страна. Болката експлодира и в двата й крака при сблъсъка им с почвата. Тя падна, от джоба й се изсипаха телефонът и някакви дребни монети и се изтъркаляха надалеч.

Охранителят скочи върху стената подир нея…

Осветлението се промени, червените лъчи от прожекторите внезапно изчезнаха. Протегнатият крак на мъжа не улучи горната част на стълба. Другият му пищял се удари в каменния ръб и тялото му с въртене полетя надолу, стоварвайки се тежко върху твърдата земя. Той извика и хвана наранения си крак.

Мейси не се чувстваше много по-добре; задъхана от болка, тя се изправи с усилие. Не беше далеч от пасажа, водещ към един от входовете на храма. С пулсиращи от болка глезени тя закуцука към дълбокия мрак отвъд високата източна стена.

Зави зад първия ъгъл и погледна назад. При северната стена имаше охранител, но вниманието му бе насочено към ранения му колега. Не я видя. Тя мина втория завой…

И се блъсна в метална решетка.

По дяволите! Мейси знаеше, че тук има бариера, която да не допуска туристите в храма, но тя беше по-висока, отколкото бе очаквала, твърде висока, за да бъде прескочена. Зад нея се виждаше насядалата публика, но те гледаха към ярко осветения Сфинкс, а не към руините пред него, и не можеха да чуят никакви викове за помощ заради предвзетото кресчендо на записа.

Но Мейси можеше да чуе другите викове. Преследвачите й бяха в храма.

И тя беше в капан.

Виковете се приближаваха.

Вътрешната стена срещу решетката беше някак по-ниска от останалите — и на светлината, струяща между прътите, Мейси успя да забележи опори, на които да стъпи. Изкачи се. Часовете, прекарани в гимнастическата зала за тренировки на мажоретките, сега вече не й се струваха само неприятно задължение.

Тя надзърна над ръба на стената, за да види типа със сакото от змийска кожа само на около четири метра разстояние от другата стена, и един човек, пресичащ долното ниво на храма. Още един навлизаше на бегом в коридора.

Тя беше в капан…

Издърпа се нагоре и легна върху стената, задържайки дъха си, с разтуптяно сърце. Тичащият мъж заобиколи зад ъгъла, достигна решетката, погледна през нея. Никой не бягаше от храма, само туристите зяпаха представлението.

— Някой вижда ли я? — извика американецът, като осветяваше с малко, но мощно фенерче пространството между порутените колони. Всички викове, които му отговориха, бяха отрицателни.

Хамди и Шабан забързаха към него.

— Не може да е излязла — каза Хамди, уловил се за носа с едната си ръка. — Всички входове от тази страна са блокирани.

— Коя беше тази? — попита Шабан ядосано.

— Една от екипа на АСН. Мейси Шариф. Тя е само студентка.

— Студентка или не, може да съсипе целия ни план, ако се измъкне оттук — каза Шабан.

— Трябва да я намерим — добави американецът. — И то бързо.

— Какво смятате да правите с нея, господин Кротал? — попита Хамди.

— Ти к’во мислиш?

Последва металически звук, който накара кръвта на Мейси да се смрази. Вдигането на ударника на пистолет.

— Смятате да… — Хамди млъкна, шокиран.

— Нямам намерение да прекарам следващите десет години в египетски затвор заради някаква си шибана студентка.

— Доктор Хамди — каза Шабан, — ако тя се измъкне, вие и Гамал ще трябва да се оправяте с Бъркли. Боби, трябва да изпратим хора да наблюдават хотела й, летището, всеки, към когото би могла да се обърне за помощ. Американка ли е?

Хамди кимна.

— Използвайте контактите ни там, за да откриете къде живее… както и къде живее семейството й. Изпратете хора да наблюдават къщите им, да записват телефоните им. Трябва да й затворим устата.

— Разчитайте на това — каза Кротала. Второ изщракване — втори пистолет.

Мейси се разтрепери, почувства ужасно гадене. Смятаха да я убият! Всички инстинкти й подсказваха да побегне, но тя не смееше дори да се помръдне.

Един от охранителите извика от южния край на храма, докладвайки, че останалите входни коридори са празни. Кротала прекара лъча на фенерчето си през двора.

— А онези камъни там, до стената? Може ли да се е изкачила по тях?

Той тръгна нататък, токовете на каубойските му ботуши затропаха върху каменните плочи.

— Иди с него — каза Шабан. За момент Мейси си помисли, че говори на Хамди, преди да осъзнае, че се обръща към един от охранителите.

Онзи, който беше дотичал в коридора подир нея.

Нямаше никой между нея и източната стена…

Адреналинът надделя над страха й. Тя се надигна и побягна по стената, след което скочи на по-горното ниво.

— Хей!

Кротала я беше видял.

Мейси ахна ужасено, очаквайки пистолетен изстрел — но такъв не последва. Шоуто беше свършило, стотици хора биха чули изстрела. Тя се качи на следващия каменен блок и се озова върху ръба на източната стена. Земята беше на повече от шест метра надолу.

Кротала изпълзя като гущер по стената, над която тя се криеше. Охранителят побягна назад по коридора. Мейси се обърна, наведе се и се спусна. С пръсти, вкопчени в корозиралия камък, тя се плъзна надолу, драскайки с върховете на обувките по стената.

Трябваше да се пусне…

Отново я прониза болка, когато се удари в земята и падна по гръб, но беше твърде уплашена, за да позволи това да я спре. Претърколи се и побягна през прашното пространство. Публиката се пръсна, хората се понесоха към най-близкия изход във външната ограда.

Зад нея охранителят се катереше по металната решетка, а Кротала беше достигнал най-високата част на стената и я търсеше с поглед, намери я, но я изгуби пак, когато тя се вряза в тълпата. Някой извика възмутено, но Мейси не му обърна внимание, а се приведе и започна да се придвижва в тълпата туристи. Ако успееше да достигне изхода, градската зона на Кайро беше само на няколкостотин метра зад оградата…

Охранителят беше прескочил решетката. Кротала се приземи до него. Още хора тичаха по алеята над храма. Мейси ускори ход, разблъсквайки тълпата в отчаяния си стремеж да се добере до изхода. На портала стояха двама мъже с белите униформи на туристическа полиция, но явно още не бяха уведомени за преследването. Хайде, движение…

Кротала и охранителят се затичаха. Охранителят изкрещя на полицая и онзи се огледа. Някои от туристите направиха същото, спирайки, за да видят причината за суматохата.

Пролуката се разшири. Мейси се възползва и премина през портала, преди някой от полицаите да успее да реагира. В момента, в който единият от тях тръгна след нея, тя вече беше изминала половината разстояние до тъмната алея между най-близките постройки. Тя тичаше сред сенките. Достигна до кръстопът и пое надясно, във вътрешността на лабиринта. Зад гърба й отекваше тракането на стъпки. Наляво, отново надясно. Дано да не е глуха уличка, дано да не е…

Ниска, тясна пролука в една от стените точно преди пресечката. Ръководена от някакъв див инстинкт, Мейси се промуши през нея. Озова се в малък двор зад някаква къща, слабо осветен от прозореца горе. Единственият друг изход беше вратата на самата къща.

Тя се притисна към стената с разширени от страх очи, докато стъпките се приближаваха — после отминаха, забавяйки се на пресечката. Дотичаха още мъже. Трак-трак. Кротала. Тя сдържа дъха си. Ако някой от тях забележеше пролуката…

Но преследвачите й продължиха нататък, разделяйки се при всяка от алеите. Шумът от стъпките им бързо заглъхна в нощта.

Мейси се свлече, дишайки тежко.

* * *

Тя остана в двора почти двайсет минути, за да е сигурна, че никой няма да е наблизо, когато изпълзи от дупката си. Алеята беше празна, безмълвна. Мейси се ориентира за местоположението си и навлезе във вътрешността на квартала.

След десетина тревожни минути достигна до малък площад. От едно кафене в далечния край се чуваше приглушена музика, но тя се интересуваше само от очуканата жълта кутия на уличния телефон наблизо. Огледа внимателно улицата, претършува джобовете си за останали дребни монети, после се обади.

— Мейси? Ти ли си? — Бъркли звучеше дори по-ядосано от преди.

— Да — отвърна тя тихо. — Те смятат да ограбят Залата на летописите! Има друг тунел, копаят…

Той изобщо не я изслуша.

— Мейси, върни се тук и се предай на полицията веднага.

— Какво искате да кажете с това да се предам? Аз не съм…

— Доктор Хамди е съгласен да не повдига обвинение за нападение, но само ако се предадеш и върнеш парчето, което си задигнала.

— Какво парче? — възрази Мейси объркано. — Не съм задигала нищо!

— Мейси, доктор Хамди и господин Гамал са те видели да отчупваш парче от Сфинкса! Имаш ли представа колко сериозно е това? Осъждат хора на десет години затвор за много по-маловажни неща! Когато си избягала, само си влошила нещата, но ако се върнеш веднага, ще направя каквото мога да успокоя властите…

— Чуйте ме! — извика тя. — Хамди е забъркан в това, както и Гамал! Идете и погледнете сам, там има…

— Мейси! — изрева Бъркли. — Върни се при разкопките веднага и се предай! Ако не го направиш, не мога да ти помогна с нищо. Просто…

Мейси прекъсна връзката, страхът и паниката се върнаха при нея с пълна сила. Какво да направи, по дяволите? Шабан беше изпратил хора да наблюдават хотела. Тя не можеше дори да събере вещите си. Всичко, което имаше, бяха дрехите, с които бе облечена и съдържанието на джобовете й.

Което не беше много. Фотоапаратът, тънка пачка египетски банкноти и стотина щатски долара. Поне паспортът и кредитните й карти бяха още в нея — нямаше начин да го остави без надзор в хотелската си стая.

Тя претегли възможностите пред себе си. И да се предадеше, и да я хванеше полицията, Хамди несъмнено щеше да свидетелства срещу нея. А ако хората на Шабан я хванеха…

Тази мисъл накара сърцето й да се разтупти отново. Искаха я мъртва, и дори и да напуснеше Египет, щяха да я чакат вкъщи, да наблюдават родителите й. Тя не можеше да рискува да ги забърка.

Значи такъв беше планът на Шабан. Ако той успееше, както планираше, да разграби Залата на летописите преди АСН да я отвори, никой нямаше да узнае, че са го направили, защото Бъркли щеше да бъде видян от милиони хора да влиза в камерата на хиляди години. Тя трябваше да предупреди някого. И щом Бъркли не искаше да я изслуша, тя трябваше да намери някой друг — някой, който беше по-вероятно да й повярва и да убеди останалите да предприемат някакви действия.

Мейси се отдалечи от телефона, несъзнателно поглаждайки вързаната си на конска опашка коса… и това й подсказа една идея.

Тя отново бръкна в джоба си. Освен паспорта й там имаше и нещо друго: сгънати страници от списание. Когато ги разтвори, оттам й се усмихна привлекателна жена с червеникава коса, вързана на опашка по същия начин като тази на Мейси.

Доктор Нина Уайлд. Откривателката на Атлантида и на много други неща. Вдъхновението на Мейси, жената, която й беше вдъхнала решителност да дойде тук.

И чиито твърдения бяха невероятни… преди истинността им да бъде доказана по впечатляващ начин.

Тя разгледа снимката. Поемаше голям риск — Нина Уайлд вече не беше в АСН след някакъв спор миналата година. Мейси беше разочарована, че не бе имала шанса да се срещне с нея. Но Нина със сигурност все още имаше достатъчно влияние, за да й помогне…

Ако Мейси успееше да се добере до нея. Доколкото знаеше, доктор Уайлд беше в Ню Йорк. А Мейси все още беше на по-малко от двеста метра от Сфинкса.

Всяко нещо с времето си, реши тя и се насочи към централно Кайро.