Елизабет Маси
Версай (8) (Мечтата на Краля Слънце)

Глава 8.
Есента на 1670 — зимата на 1670

Денят беше слънчев и хладен. Въздухът беше напоен с мирис на влажна дървесина и гниещ чернозем, до слуха на ездачите достигаше шумоленето на животните от подлеса, заети да складират храна за наближаващата зима. Луи и Филип яздеха редом един до друг през гората, сред падащите листа, обагрени в златисто и ръждивочервено. Филип все още се гневеше, задето брат му го бе принудил да излезе с него, затова дълго време не продума.

— Други ще има — каза успокоително Луи.

— Не и като него.

— Шевалие е предател. Нямах избор. Съветвам те да не приемаш случилото се толкова присърце.

— Ти хвърли в затвора най-скъпия ми приятел! Вчера е присъствал на най-жестоката екзекуция. Със сигурност той ще бъде следващият! Кажи ми как да го приемам по друг начин?

— Твоят скъпоценен и нежен приятел заговорничеше против мен.

— Принудили са го. Той е наивник, не е някакъв злосторник.

— Взех решението в качеството си на крал, а не в качеството си на брат.

С тези думи Луи неочаквано пришпори коня и се изгуби от поглед сред дърветата. Филип въздъхна и също пришпори коня си, за да го догони.

Двамата мъже познаваха добре гората, неравностите на терена, височинките, падините, най-непроходимите гъсталаци и местата с оголени скали. Конете им, които също я познаваха, изпръхтяха игриво и с развени гриви се понесоха в надпревара, като заобикаляха със завидна лекота деретата и падналите дървета.

Спряха до една стара, почерняла топола, която в миналото бе служила за финал на състезанията им. Филип дръпна поводите на коня и пусна Луи да пресече финала пръв.

Луи обърна коня си към него.

— Братко, ти можеше да спечелиш надбягването!

— Тогава кралят щеше да изгуби. А ние не можем да позволим подобно нещо.

Докато конете им отпочиваха, двамата мъже обърнаха очи към двореца.

— Ако бях подозрителен по характер — каза Луи, — щях да арестувам и теб.

— Вярваш ли, че съм способен да заговорнича против теб?

Луи поклати тъжно глава.

— Вярвам, че си способен на всичко — отвърна той.

После се понесе към замъка в галоп.

 

 

Клодин крачеше бързо след Бонтан по коридорите на двореца, полагайки усилия да запази спокойствие и надявайки се никой да не открие измамата. Бонтан твърдеше, че изглеждала убедително в мъжки дрехи — Клодин носеше черния костюм и шапката на лекарското съсловие и с помощта на някакъв клей бе залепила тънък мустак над горната си устна. Камериерът очевидно се оказа прав, тъй като придворните, с които се разминаваха, не се заглеждаха в нея. Въпреки това тя се опасяваше да не я издаде гласът й. Бонтан я посъветва да говори колкото е възможно по-малко. Кралят беше решил тя да бъде неговият лекар и отсега нататък тя трябваше да идва и да си отива тайно. Дегизировката беше единственият начин.

Опасенията й да не бъде разобличена не бяха нищо в сравнение със страха й за живота на Анриет. Клодин влезе в стаята й и я завари легнала в леглото си да мълви нещо несвързано. Компаньонката й Софи попиваше челото й с влажна кърпа, а кралят я държеше за ръка и не сваляше очи от лицето й. Чаршафите бяха целите в кръв.

— Доктор Паскал, господарю — представи я Бонтан.

Кралят извърна глава към нея и Клодин направи реверанс.

— Прието е мъжете да се покланят на краля — отбеляза Луи.

Клодин се поклони непохватно.

— Имаме нужда от вашите услуги, докторе.

Клодин прошепна кратка молитва, отвори лекарската чанта и се захвана за работа. Въпреки всичките й усилия да спре кръвоизлива, някъде след около час Анриет роди. Детето беше недоносено и се роди мъртво. Софи плачеше, кралят не отвори уста. Най-накрая Анриет се унесе в сън, изтощена от болките и от безполезните усилия.

Клодин тъкмо събираше изцапаните чаршафи, когато Филип влезе в стаята. Той отправи поглед към жена си.

— Ще се оправи ли?

— Да, Ваше Височество. Ще й приготвя отвара от билки за подсилване на кръвта — отвърна тихо Клодин.

Филип седна до Анриет и я погали по лицето. Тя се размърда нервно в съня си, после отново се отпусна.

Луи отиде при Бонтан на прага.

— Днес очаквам посетител от Англия — каза той. — Въведете го при мен, без да го представяте. Искам да се срещнем на четири очи.

Бонтан кимна разбиращо.

— Да, господарю.

— А къде е Фабиен? Не съм го виждал от снощния бал.

— И аз го търсих, но не го открих.

— Искам той да разпита Шевалие — каза Луи и размени леденостуден поглед с Филип, който беше в другия край на стаята. — Той е приказлив по природа и съм убеден, че има да ни казва много неща.

 

 

Не можеше да преглътне слюнката си. Очите му бяха подути и горяха от болка. Мускулите му трепереха конвулсивно, в стомаха му вилнееше пожар.

Тя каза, че било еликсир. Любовен еликсир…

— Няма причина да се страхувате.

Гласът на Беатрис разкъса мъглата на обърканите му мисли.

— Не се съпротивлявайте.

Фабиен отвори очи с огромно усилие и разпозна неясния силует на любовницата си, която стоеше изправена до леглото. Нейното легло. Бяха в стаята на Беатрис, сами пред огъня, който танцуваше в камината.

— Почивайте си, любов моя — каза тя.

Усмивката й излъчваше невероятно спокойствие. Въпреки мъглата, в която плуваше, и независимо от печалното си състояние, той долавяше в нея непозната твърдост.

Протегна ръка да я хване за китката.

— Какво… ми дадохте?

Беатрис го погали по челото.

— Шт. Еликсир. Нали ви обясних. И аз също взех от него. Затворете очи сега.

— Жаден съм.

— Разбира се. Сигурно сте яли нещо. Не се вълнувайте. Ще остана до вас, докато се почувствате по-добре. Отивам да донеса вода.

Тя отново се усмихна, по-искрено този път, после стана и се упъти към вестибюла. В същия миг Фабиен успя да стане на крака и пое, олюлявайки се, към вратата.

Какво ми направихте, Беатрис? Какво направихте?

Повдигаше му се. На бос крак и по нощница успя да се добере до една от задните врати на двореца и прекоси градините, излизайки на пътя, който водеше към селото. Знаеше къде иска да отиде и се надяваше да успее да открие мястото. Камъните нараняваха ходилата му, бодяха ги, порязваха ги, но той продължи да върви. Минувачи се срещаха рядко и онези, с които се разминаваше, го вземаха за просяк и извръщаха очи.

Слънцето вече залязваше, когато се озова в центъра на селото и със сетни сили потропа на познатата врата. Тя се отвори, той падна по очи на пода в кухнята и изгуби съзнание.

— Събудете се!

Някой грубо го раздрусваше, главата му щеше да се пръсне. Очите му неочаквано се отвориха. Клодин беше приклекнала до него с лице, изопнато от тревога. Тя опипа лицето му с върха на палците си, после задържа ръцете му.

Фабиен се закашля и повърна на пода. После изтри устни с опакото на ръкава си.

— Някой ме е отровил, нали?

— Така мисля.

— С какво?

— Според симптомите трябва да е някакъв разтвор с арсеник.

Клодин помогна на Фабиен да седне на един стол. Той се наведе и отново повърна, този път в кофата, която Клодин чевръсто подложи под устата му.

— Ще отърва ли кожата? — прошепна той.

— Ако успея да намеря противоотрова. Но за начало трябва да наложа очите ви с билков балсам. Това е единственият начин да ви спасим живота.

Фабиен кимна с огромно усилие.

— Никой не трябва да знае, че съм дошъл у вас.

— Разбирам.

Клодин смля сухите билки, които извади от едно чекмедже над печката, после изсипа кашата върху масата до една чаша, пълна с кафява течност, и подаде чашата на Фабиен.

— Какво е това? — попита той.

— Коняк.

— Аз не пия алкохол…

— Ще бъде много по-болезнено от всичко, което сте изпитали досега.

Той й върна чашата.

— Болката не ме плаши, за мен тя няма тайни.

— Пригответе се тогава. Затворете очи.

С дървена шпатула Клодин нанесе сместа около очите на Фабиен, после намаза и очните му орбити. Той си пое дълбоко въздух и стисна зъби. Сълзи рукнаха от очите му.

— Променихте ли си решението относно коняка? — запита Клодин.

— Вече ви казах, не пия алкохол.

Клодин сви рамене. Постави превръзка на очите му и се наведе да се погрижи за ходилата му, издраскани и порязани от камъните на пътя.

 

 

След като се успокои, че Анриет ще се оправи, Луи се появи в преддверието на покоите си, където вече бяха дошли Лувоа и Роан. Лувоа го уведоми, че съзаклятниците в заговора срещу него са затворени в Бастилията и чакат Фабиен да ги разпита.

— Те ще признаят всичко, което би им помогнало да отърват кожите — отбеляза Луи, застанал до прозореца със скръстени ръце. — Важното е да се разбере дали са действали сами, или някой друг е дърпал конците.

— Благородниците не заслужават вашето внимание, господарю — заяви Роан. — Колкото и да се хвалят, те са само банда мързеливци и подлеци.

Луи лукаво се усмихна.

— Нима и ти самият не си благородник, Роан?

— Аз съм живото доказателство. Прочут съм с мързела и подлостта си!

— Ако ми позволите да предложа нещо, господарю — каза Лувоа. — Те са предатели и би трябвало да бъдат екзекутирани.

— Какво се говори в салоните на двореца?

— Хората се страхуват. Повечето имат в затвора било приятел, било роднина.

— Това е добре — отвърна Луи. — Искам да се страхуват.

Появи се Бонтан и Луи му направи знак да се приближи.

— Вашият посетител пристигна, господарю — прошепна камериерът на ухото на краля.

— Поканете го в залата на военния съвет.

— Но, господарю… — отвърна Бонтан, изненадан.

— Искам да разгледа плановете на двореца. Нашият посетител е много добре запознат с архитектурата, нали?

Бонтан се поклони и се оттегли. Луи застана с гръб към Лувоа и Роан.

— Смятам, че трябва да освободите затворниците, господарю — каза Роан.

— И защо да го правя?

— Защото тяхната благодарност ще се изрази в послушание и във вярност.

Луи се загледа безцелно през прозореца. Размишляваше върху предложението на Роан.

— Може би… — промълви той след известно време. — Но бих желал да се насладят още малко на леденостудения каменен под на затвора.

Присъстващите се съгласиха единодушно с това решение.

 

 

Луи се отправи към залата на военния съвет, където го очакваше сър Уилям Трокмортън. Английският дипломат разучаваше плановете на двореца с голямо внимание. Той беше дребен на ръст застаряващ мъж със сериозно лице. Поклони се при появата на краля и заяви, сочейки с брадичка чертежите на масата:

— Впечатлен съм от вашата амбиция и изразявам възхищението си от нея.

Луи затвори вратата.

— Благодаря, че се отзовахте.

— Чест е за мен, Ваше Величество.

Луи се настани в един тапициран фотьойл и с жест покани Трокмортън да седне.

— Поканих ви да дойдете, понеже имам предложение към вашия крал.

Трокмортън се наведе напред и допря длани една в друга.

— Ще го изслушам с най-голям интерес.

— Нашият разговор трябва да се запази в тайна, като изключим краля и най-доверените му хора. Друг никой не бива да бъде посветен.

— Това се подразбира от само себе си.

— Искам да завладея Холандия.

Ченето на Трокмортън буквално увисна, няколко секунди му бяха нужни, за да си възвърне дар словото.

— Аз… разбирам.

— Единствената ми пречка е Англия, основният й съюзник. Как бих могъл да я убедя да се присъедини към мен в това начинание? С пари? Може би. С обещания за подялба на холандските търговски пътища? Почти сигурно. Но недостатъчно. Какво би могло да се даде на един крал, който притежава почти всичко? Според мен това, което неговото семейство е пожертвало със завидно нехайство. Католицизмът.

Трокмортън стреснато се дръпна назад.

— Ваше Величество, не знам…

Луи вдигна успокоително ръка.

— Вашият крал твърди, че е протестант, но в дъното на душата си е католик. Прави опити да установи контакти с Рим, но те удрят на камък, тъй като Рим го смята за еретик. Аз, от друга страна…

— Ваше Величество, опасявам се, че прекалено прибързвате.

— Договорът, който му предлагам, е простичък. Ние завладяваме Холандия. Англия участва с една трета от войските си и част от флота. Франция поема всички разходи. И давам дума да сдобря английската корона с Рим.

Трокмортън зашава с крака. Искаше му се очевидно да стане и да си тръгне, за да обмисли предложението. Обаче беше наясно, че не може да си позволи да нанесе подобно оскърбление на краля.

— Какъв по-добър начин да скрепим съюза между двама приятели? — попита Луи.

Трокмортън се вторачи в Луи, после отклони поглед и се взря в отсрещната стена, обмисляйки предложението.

— Предлагам среща след десет дни. В дувърския замък — добави Луи.

— Ваше Величество лично ли ще се яви?

— Ще го обмислим.

 

 

От прозореца на преддверието Луи наблюдаваше Трокмортън, докато англичанинът слизаше по голямото стълбище и се качваше в каретата си пред двореца.

— Искам да поздравя Негово Величество — заяви Колбер с преливащ от възторг глас. — Блестящ замисъл.

— Остава блясъкът да се докаже — отвърна Луи, докато следеше с очи отдалечаващата се каляска. — Важното е Чарлс да се превърне в съюзник, а не да остане наш враг.

— Кой ще отиде да преговаря? — заинтересува се Лувоа. — Вие ли, господарю?

Луи застана с лице към своите министри.

— Не. Не желая да си мислят, че съм отчаян и съм отишъл да ги моля за помощ.

— Ако мога да си позволя, господарю… — каза Колбер. — Аз бих изпратил Фьокиер. Той е обигран дипломат и взема присърце доброто на Франция.

Лувоа поклати глава.

— Аз бих предложил по-скоро Шаню. Мисията му в Швеция беше истински успех.

— Той е прекалено своенравен — отсече Колбер. — Кроаси може би. Той е отявлен англофил и…

— Ще изпратя Анриет — обяви Луи и тръгна обратно към прозореца.

Лувоа и Колбер се спогледаха, смаяни от чутото.

— Какво означава това? — промълви Лувоа. — Може би Негово Величество все още не се е възстановил напълно от болестта.

— Напълно съм здрав, благодаря — заяви кралят.

Колбер направи крачка напред.

— Господарю, с цялото ми уважение… тя няма никакъв опит в това отношение, а в случая залогът е огромен.

— При това е жена — отвърна Луи. — Но освен това тя има толкова ум в главата си, колкото всеки от мъжете тук, и два пъти повече смелост. Освен това е сестра на Чарлс и познава неговите слабости. Тя има нещо, което нито един френски дипломат няма — способността да привлече вниманието му.

— Но можем ли да й се доверим? — попита Лувоа. — Няма ли опасност тя да наклони везните в полза на родната си страна?

Луи се извърна към Бонтан, който чакаше до вратата заедно с няколко стражи.

— Вие как мислите?

— Здравето й може да се окаже проблем — каза камериерът. — Умът й без съмнение е готов, но след помятането, тялото й може да й изневери.

— Тя е готова и умствено, и физически.

— Не можем ли да изчакаме някой друг месец?

— Не. Вилхелм Орански вече е член на Държавния съвет. Републиканците отстъпват, а Оранската династия продължава да настъпва. До две години той ще се качи на трона. Ако ние не започнем преговори с Англия, той ще го стори. Лувоа, подгответе пътуването. Колбер, предупредете „Ла Газет“ да съобщи новината, че Нейно Височество Анриет отива във Виши, за да се възстанови след прекарано леко заболяване. Бонтан, погрижете се моят лекар да подготви пътуването. Що се отнася до нейната сигурност — продължи Луи с остър тон, — не мога да не отбележа, че все още не сме открили Фабиен.

— Продължавам да го търся, господарю — отвърна Бонтан.

— Ако не го откриете, вие поемате неговите функции.

Кралят се оттегли. Бонтан го последва.

— Господарю, умолявам ви да преразгледате вашата позиция. Рискувате да изгубите подкрепата на целия съвет!

Луи се взря в своя камериер, но не го удостои с отговор. После му обърна гръб.

 

 

Колбер и Лувоа напуснаха покоите на краля и се отправиха към своите кабинети. В коридора се разминаха с госпожа Дьо Монтеспан в компанията на няколко придворни дами. Двамата се спряха малко по-нататък и дамите ги видяха да разговарят тихо.

— Нейно Височество е възхитителна жена — заяви Колбер, — но тя не е в състояние да…

— Да изпрати жена! — дивеше се Лувоа. — Ами какво ще стане, ако тя остане в Англия?

Монтеспан изпусна кърпичката си и се наведе да я вдигне възможно най-бавно, опитвайки се да долови какво си говорят двамата мъже. Колбер кимна на Лувоа, подсказвайки му, че трябва да отидат да обсъждат темата на друго място, далеч от ушите на придворната дама.

— Както и да е — продължи той, след като двамата поеха по друг коридор, — трябва да вярваме, че Негово Величество има изключително важна причина да действа по този начин.

 

 

При всеки шум отвън Шевалие се стряскаше и се взираше с ужас във вратата на килията. Предната нощ един мъж с лице, скрито в голяма качулка, бе дошъл да поговори с него през решетките. С дрезгав глас го беше заплашил с бавна смърт чрез изкормване, ако му хрумнело да разкрие и най-незначителната информация от страх или по време на мъченията. Затова сега, при всеки неясен шум или глухо подрънкване на железа, Шевалие си представяше тайнствения мъж с ножа за изкормване или Фабиен с неговите уреди за мъчения. И в двата случая щеше да страда ужасно. Сутринта, когато ключът се превъртя в бравата и вратата широко се отвори, Шевалие, чиито глезени бяха оковани и стегнати в железните халки на стената, отпусна глава върху гърдите си в очакване на най-лошото.

— Отговори ми — стигна до него един глас. — Ти верен ли си на моя брат?

Шевалие вдигна очи. Стъпил върху отвратителната слама, Луи погнусен бърчеше нос от вонята и плъховете, които щъкаха във всички посоки.

— Господарю — задави се Шевалие, — той единствен е в моите мисли.

— Дай ми поне една причина, за да не ти отрежа главата.

Шевалие преглътна с огромно усилие.

— Не мога да намеря такава, господарю. Аз ви предадох. Оставих се да ме отклонят от правия път. Умолявам ви да ми простите.

Луи изрита очуканото канче с плесенясалата вечеря на Шевалие.

— Дай ми тогава името на мъжа, който те отклони от правия път.

— Не мога, господарю. Заклевам се в честта си.

— Честта ти? Това очевидно е някакво странно ново понятие.

Шевалие се надигна на колене.

— Заклевам се, господарю, никога не съм го виждал. Не знам нито името му, нито какво иска.

— Смяташе ли, че помагаш на брат ми, като заговорничиш срещу мен?

— Не, господарю. Действах, без да мисля, подтикван само от страх.

Луи подсмръкна.

— Убивал съм плъхове по-смели от теб. Моят брат заслужава нещо по-добро. Сега въпросът е: какво да правя с теб?

Шевалие наведе глава в очакване на отговора, който така и не дойде.

Останал беше отново сам с вонята, гадинките и страха.

 

 

Клодин чу как Фабиен се размърда върху сламеника в кухнята. Той измърмори нещо и докосна очите си, но превръзката му пречеше да разбере какво става. Клодин продължи да изучава с лупата зловонната частица в купичката, поставена пред нея.

— Чувам, че сте тук. Какво правите? — попита Фабиен.

— Изследвам повръщаното.

— Същата отрова ли уби вашия баща?

— Все още не мога да го потвърдя със сигурност. Приликата определено е голяма. Този, който е забъркал отровата, е знаел какво прави.

— Този?… А антидотът?

— Дадох ви, докато още не бяхте на себе си.

Фабиен се надигна с усилие.

— Какво знаете за любовните еликсири? Отвари, способни да събуждат похотта?

— Откъде ви хрумна подобен въпрос?

— Представете си двама души, които поемат любовен еликсир, съдържащ отрова. Как е възможно единият да се окаже под въздействието на отровата, а другият — не?

Клодин остави лупата.

— Въпросната личност е успяла да повърне отровата, преди тя да подейства или е приела антидот, преди да погълне еликсира.

Фабиен разтри с длан врата си и наведе глава. Болеше го. Очевидно беше все още под въздействието на страничните ефекти от отровата.

— Искам да изпратите бележка до Бонтан, личния камериер на краля. — Съобщете му, че трябва да говоря с него.

Клодин кимна, но веднага се сети, че той не може да я види, и му обеща да го стори.

 

 

Полуразрушената ферма се намираше до един почти пресъхнал поток. Огромен брой змии и костенурки го бяха напуснали и бяха завладели къщата. Монкур пристигна пръв на мястото и докато чакаше, тъпчеше с крака змиите и ги запращаше с ритници навън. Скоро пристигна и Касел. Той погледа за малко как Монкур изритва един впечатляващо дълъг смок. После с отвращение премести очи върху износените и избелели дрехи на негодника.

— Трябва да ви дам името на моя шивач в Париж — каза той.

Монкур прекара длан по лицето си.

— Красивите дрехи не помагат, когато живееш в колиба вдън горите. Нищо и никой не ми помага. В този ред на мисли, питам се дали не можем да подновим предишните си дребни сделки?

— Благородниците, които живеят в двореца, нямат право да се занимават с никаква търговия.

— Аз пък си мислех, че ненавиждате Версай.

— Така е, но мястото не е лишено от очарование.

В следващия миг вратата се отвори и влезе Беатрис, придружена от няколко благородници, участващи в заговора. Касел се обърна към нея.

— За какво сме тук?

Тя смръщи вежди.

— Нали вие ни повикахте…?

— Аз ви повиках — разнесе се дълбок, дрезгав глас от дъното на потъналата в мрак стая.

Благородниците се спогледаха, после се извърнаха в неговата посока.

— Нося добра новина за нашата кауза. Кралят изпраща своята снаха в Англия да преговаря с брат си, крал Чарлс. Каквото и да ни струва, няма да позволим тя да се върне жива от това пътуване.

— Ще я убиете? — осведоми се Касел. — И какво ще стане след това?

— Ще разберете съвсем скоро — отвърна тайнственият мъж.

Беатрис поклати глава.

— Аз смятам, че трябва да убием краля.

— Хайде сега — подметна Касел. — И аз мразя краля, колкото и вие.

— Дълбоко се съмнявам. Той срина със земята нашия замък. Баща му изби до крак моето семейство и хиляди хугеноти.

— Госпожо Дьо Клермон — прекъсна я мъжът, скрит в мрака, вдигнал обвинително ръка, подобна на тъмно крило, — вие направихте опит да отровите краля, без да ни предупредите, и се провалихте. Отговорът е не. Първо ще се опитаме да го свалим от трона. Вилхелм Орански става все по-могъщ с всеки изминал ден. Той ще ни предостави парите и хората, от които се нуждаем. Разотивайте се сега! Когато удари часът, всеки от вас ще получи списък с имената на придворните, склонни да се присъединят към нас, и вашата задача ще бъде да успеете да ги убедите.

— Къде е Шевалие? — попита Беатрис.

— Арестуваха го и го хвърлиха в затвора. Обвиняват го в предателство.

Касел изкриви лице в гримаса.

— Кой ще му попречи да проговори?

— Страхът.

Заговорниците отново се спогледаха, после се обърнаха и тръгнаха да излизат, размазвайки под краката си убитите влечуги. Монкур се възползва от суматохата и приклекна до стената в очакване. Загадъчният мъж хлътна в съседната стая. Монкур допълзя до вратата, за да чуе разговора.

— Нямам капка доверие в тази жена — заяви мъжът с маскираното лице на някой, който очевидно го беше чакал в стаята.

— Съсредоточи се върху това, което трябва да свършиш — отвърна другият.

Монкур предпазливо хвърли поглед иззад вратата. Слабата дневна светлина едва се процеждаше през порутените стени. Успя да различи лицето на мъжа, който бе говорил с тях, и дъхът му секна. Беше Мишел, разбойникът, с когото Монкур грабеше и убиваше по времето, когато беше на служба при Касел. Монкур така и не успя да види лицето на другия мъж, защото той седеше на масата с гръб към него.

— В колко часа потегля кортежът? — попита Мишел.

— На зазоряване. Снахата на краля ще бъде придружавана от шестима стражи, въоръжени и на коне, и още двама, които ще бъдат при нея в каляската. Втори кортеж ще се присъедини към тях в Марли.

Мишел мрачно се засмя.

— В такъв случай ще я убия в гората. Знам точно къде е идеалното място.

— Обясних на Вилхелм Орански, че след нейната смърт ще трябва да действаме бързо. Ще имаме нужда от мъже и от оръжие.

— Вярвате ли му?

Мъжът постави лявата си длан на масата и с кутрето си започна да почуква отсечено.

— Да. Може би враговете ни вече не са същите, но целта ни си остава непроменена.

Монкур се измъкна тихо през входната врата и забърза напряко през полята към мястото, където беше оставил коня си.

 

 

Бонтан придружаваше Анриет, която, облечена в най-красивата си копринена рокля, се отзоваваше на поканата на краля и вървеше към покоите му. Филип, разтревожен от тази покана и от въпросите, които се блъскаха в главата му, ги следваше по петите.

— Аз съм нейният съпруг — повтори той, когато стигнаха до вратите на кралските апартаменти. — Имам право да знам!

Бонтан не му обърна внимание. Един гвардеец им отвори.

— Той пак си е наумил нещо, бъди сигурна — добави Филип. — Остави на мен да говоря с него.

Бонтан отстъпи крачка назад, за да влезе Анриет първа.

— Кралят ще разговаря с Нейно Височество на четири очи.

Бонтан последва Анриет и затвори вратата.

Останал сам на прага, Филип се опита да сдържи гнева си и да се успокои, после напомни на гвардееца, че е брат на краля, и му заповяда да го пусне вътре. Докато пресичаше преддверието, чу Луи, който говореше на Анриет:

— … Той ще се опита да наклони везните в своя полза, но вие трябва да бъдете непреклонна. Ако не се съгласи да се присъедини към нас като съюзник, договорът няма да има никаква стойност. Ако се върнете без неговия подпис, мисията ви ще бъде провал.

Филип нахълта в стаята. Луи се извърна и го изгледа. Колбер и Лувоа, застанали зад краля, му хвърлиха строги погледи.

— И защо ти трябва моята съпруга? — попита Филип.

— Изпращам я да преговаря и да сключи договор.

— Не разбирам.

— Това не е нещо ново… Изпращам я в чужбина в качеството й на посланик.

— И къде по-точно?

— Няма да ти кажа — отвърна Луи.

Той направи знак на Колбер и на Лувоа да излязат и те незабавно се подчиниха.

— Анриет… — обърна се към нея Филип. — Значи е истина? Защо му позволявате да постъпва по този начин?

— Как да постъпва?

— Да ви използва!

— Това ли толкова те дразни, скъпи братко? — попита Луи. — Или фактът, че й поверявам мисия, към която ти може би си се домогвал?

Филип размаха юмрук.

— Това, което ме дразни, е, че ти си присвояваш всичко, което ми принадлежи, или би трябвало да ми принадлежи!

Двамата кралски потомци впиха очи един в друг — два величествени вълка, които се въртяха подозрително един около друг, понеже се познаваха отлично.

— Преди да съм забравил, твоят приятел Шевалие току-що беше пуснат на свобода. Ще го намериш в апартамента си — съобщи в заключение Луи.

Филип отпусна юмрука си и дълбоко си пое въздух.

— Но ако отново ме предаде, ще бъде обесен публично — добави кралят. — Разчитам на теб да не се стига дотам.

 

 

Филип се върна в апартамента си с разтуптяно сърце. Шевалие седеше пред огледалото, накипрен с шумолящи дрехи в бяло и синьо, с измита и сресана коса и тъкмо пудреше синината под окото си, която вече избледняваше.

— Скъпи!

Шевалие скочи на крака, усмихнат до уши, и пристъпи, протегнал ръце.

Филип направи крачка назад и завъртя глава.

Шевалие се закова на място.

— Аз… аз си мислех, че ще ти бъде приятно отново да ме видиш!

— Ти предаде своя крал. И предаде и мен.

— Може ли да обясня?

— Не.

Шевалие се намуси.

— Тогава отивам да си взема нещо за ядене. Нещо, в което да няма червеи, за разнообразие.

Филип въздъхна.

— Не, чакай. Стой тук.

— А… — каза Шевалие.

Наведе се да целуне любовника си, но Филип извърна глава.

— Ако отново го предадеш — предупреди Филип, — кралят ще те обеси публично.

— Не се бой, запомних си урока — отговори Шевалие и скръсти ръце, присмехулно усмихнат. — Самата мисъл да увисна обесен… публично!

Филип грабна гарафата с вино от скрина.

— Няма да го позволя!

— Благодаря, любов моя!

— Преди това ще те убия със собствените си ръце.

Филип наля вино догоре в чашата, поднесе я до устните си и ядосан, я пресуши на един дъх.

 

 

Беатрис обожаваше игрите на карти, понеже за тях се изискваше стратегия, талант и в някои случаи хитрост. Тя седеше на една маса в един от салоните на двореца и участваше в оспорвана партия вист. Партньори й бяха сеньор Касел и госпожа Дьо Монтеспан. Последната се вгледа в картите си и шумно сложи на масата едно асо, печелившата карта.

— Днес имам късмет — обяви тя. — Още една игра?

Беатрис се изкиска. Касел се усмихна със стиснати зъби.

— Добре. Струва ми се обаче, че вие играете с единствената цел да ме унижите — отбеляза той.

Монтеспан размеси картите.

— За какво ми е да искам да ви унижавам?

— За вас чуждото страдание е източник на удоволствие.

Монтеспан му намигна и раздаде картите.

В залата влезе един куриер, разчорлен, вероятно от продължителното и изтощително препускане, придружен от един гвардеец. Бонтан му направи знак да се приближи и двамата потънаха в разговор недалеч от игралната маса.

— Нося писмо за господин Маршал — обяви куриерът.

Беатрис се престори, че разглежда картите в ръката си и наостри слух.

— Няма го, зает е с важни дела. Дайте го на мен — каза Бонтан.

— Съжалявам — отвърна куриерът. — Имам заповед да връча писмото лично.

— В негово отсъствие аз поемам задълженията му. Дайте го на мен.

Вестоносецът с неохота подаде писмото на Бонтан.

— Откъде идвате? — осведоми се Бонтан.

— От По.

Беатрис затаи дъх. Когато дойде нейният ред, тя разсеяно игра каро. Госпожа Дьо Монтеспан отбеляза с въздишка:

— Скъпа Беатрис, играхте коз каро, а се искаше пика.

Беатрис си взе обратно карото и игра пика. Извърна се и хвърли поглед през рамо към Бонтан, който тъкмо четеше писмото. Той я погледна за части от секундата и излезе.

— Хм… Вие не сте ли от По, Беатрис? — попита Монтеспан. — Куриерът каза, че идвал от там и носел сведения за господин Маршал. Не знам точно защо, но това ме подсети за вас.

— Аз не съм единствената родом от По.

— О, не, разбира се — побърза да се съгласи Монтеспан. — Убедена съм, че става дума за обикновено съвпадение.

Тя допря брадичка до картите си, сбърчи нос и на устните й заигра тънка усмивка.

 

 

Луи и Анриет се разхождаха по алеите на външните градини, между величествените иглолистни дървета и туфите зеленика. Охраната ги следваше на разумно разстояние. Зимата бавно настъпваше. Небето беше метално сиво, въздухът режеше.

— Не ви ли е студено? — обърна се кралят към Анриет, розовият й шал му се струваше прекалено тънък.

— Не — отвърна тя.

— Естествено — каза Луи с усмивка. — Английската кръв!

Повървяха още известно време. Мълчанието на Анриет го разтревожи.

— Знаете ли защо ви изпращам в Англия? — попита той, накланяйки се към нея.

— За да ме подложите на изпитание?

— Подобно нещо е напълно излишно. Искам да отидете там не за да ми доставите удоволствие, а защото вие го желаете.

— Има ли някаква разлика?

— Не знам. Има ли?

Анриет се спря и се извърна към Луи.

— Нещо лошо ли сторих? Двамата бяхме толкова близки преди.

— Не сме ли близки и сега, в този момент?

— Не знам. Близки ли сме?

Луи направи няколко крачки назад, после напред. Отказваше да обсъжда връзката им. Нямаше нито време, нито желание.

— Когато останете сама с вашия брат — подзе той, — не трябва да позволявате на емоциите да ви издадат. Мълчанието е по-важно от думите. Гледайте го в очите, когато му говорите. Наблягайте на слабостите му. Ласкайте го. Проявете строгост, когато се наложи, отстъпете пред неговите изисквания, ако те не преследват някаква цел. По време на предстоящата ви мисия няма да бъдете нито негова сестра, нито съпруга на брат ми. Ще бъдете Франция. Ще бъдете мен.

Анриет сведе глава и направи реверанс.

 

 

Застанали пред двореца, двама придворни наблюдаваха някакъв мъж с опърпани дрехи, който се изкачваше по стълбището на парадния вход.

— Кой ли е този? — зачуди се единият.

— Прилича на Монкур — отвърна събеседникът му, бърчейки нос с отвращение.

— Но… аз мислех, че е изпратен на заточение!

— Разправяха и че бил умрял!

Монкур не обърна внимание на коментара им. Влезе в двореца и пое по главния коридор, който водеше до кралските покои. Беше се добрал до невероятна новина, която щеше да му отвори всички врати.

На прага на един от дворцовите салони Лувоа разговаряше с няколко дами. Зървайки Монкур да минава покрай тях, той забърза след него и го дръпна за ръкава.

— Какво правите тук? Кралят ще заповяда да ви обесят, ако разбере, че сте дошли в двореца.

Монкур се отскубна и продължи напред.

— Не и когато му съобщя новината, която нося.

— Каква новина?

— Ще говоря само пред Негово Величество.

— И защо ще му носите някаква си новина?

— В замяна на моето завръщане във Версай.

— И защо искате да се завърнете?

Монкур изгледа Лувоа строго.

— Знаете ли какво е да си сам и да трепериш от студ?

 

 

Кралят беше седнал да обядва, когато съобщиха за Лувоа и за Монкур.

Бонтан и Колбер, които също присъстваха, мълчаливо се спогледаха, изумени. Монкур влезе, поклони се и съобщи, че носел сведение от изключителна важност.

Луи му направи знак да се приближи, но не го покани да седне.

— Бях в една таверна — започна Монкур — и случайно дочух разговора на съседната маса.

— И?

— Само един от тях говореше, господарю. Хвалеше се, че щял да убие снахата на Негово Величество по време на пътуването й до Англия.

Луи остави хляба си и се наведе напред. Вече не ставаше дума за обикновено прекъсване на обяда му, сега той целият се бе превърнал в слух и попиваше разказа на Монкур.

— Вие познавате ли този мъж?

— Да, господарю. От един предишен живот. Той е убиец и крадец.

— А той видя ли ви?

— Не, господарю.

— Къде можем да го открием?

— Понастоящем той се числи към кралските полицейски сили.

Лувоа направи крачка напред.

— Трябва да го арестуват!

— Той ще отрече всякакво съучастие — каза Монкур. — Единственият начин е да го хванат на местопрестъплението. Познавам неговите методи на действие, знам къде ще застане на пусия.

Луи се замисли.

— Ако това, което твърдиш, е истина, Франция ще ти бъде задължена. Но дотогава ще те поставим под арест. Ясно ти е защо, нали?

— Да, господарю.

Луи изправи чело и Лувоа съпроводи Монкур до вратата, където го поеха стражите.

— Лувоа — заяви кралят, — намерете му нови дрехи. Прилича на скелет.

Докато отвеждаха Монкур, Луи стана от масата и прониза с очи Лувоа.

— Да разбирам ли, че сред нас има предател?

— Господарю… намеси се Бонтан. — Може би ще бъде добре да се отложи пътуването на Нейно Височество?

— И да пропуснем сгодния случай да разкрием самоличността на нашите врагове? Не. В отсъствието на господин Маршал вие ще поемете отговорността за сигурността на пътуването. Открийте какво действително знае Монкур. Излишно е да ви напомням какви биха били последствията, ако кралят на Англия научи, че сестра му е била убита, когато е отивала на посещение при него.

Бонтан напусна апартамента на краля и се озова лице в лице с Клодин, предрешена като Паскал, която го чакаше, за да го заведе при Фабиен.

 

 

— Какво ви се е случило? — попита Бонтан.

— Хванах хрема — измърмори Фабиен.

Той седеше на сламеника в кухнята на Клодин, отпуснал рамене и все още с превръзка на очите. Застанала до масата, Клодин отлепваше мустаците си.

— И кой ви зарази с хрема?

Фабиен пренебрегна въпроса.

— Забелязаха ли отсъствието ми от двора?

— Негово Величество е много недоволен. Отидох до вашия кабинет, но, изглежда, помощничката ви Лорен също е изчезнала.

Фабиен опипа превръзките, после отпусна ръце.

— Страхувам се, че повече няма да я видим. Ще ви бъда признателен, ако предадете на краля, че ми се е наложило да пътувам спешно до Париж.

Бонтан кимна неуверено.

— Добре. И преди да съм забравил. Имам писмо за вас, от По.

— Прочетохте ли го?

— Да.

— Тя лъже, нали?

— Да. Истинската госпожа Дьо Клермон е загинала при пожар преди десет години. Какво ви накара да се усъмните?

— Датата върху документите, уж свидетелстващи за автентичността на титлата й, предхожда с трийсет години датата на производство на хартията, послужила на фалшификаторката. Хартията е съвременна, произведена е от специална машина за обработване на хартиената каша, наречена „холандски цилиндър“. Старата хартия е по-влакнеста.

— Откъде знаете всички тези подробности?

— Баща ми беше печатар.

— Защо тогава не я арестувахте?

— Защото се усъмних в собствената си увереност — отвърна Фабиен и извърна очи към входната врата, сякаш можеше да види през нея. — Никога повече няма да го правя.

 

 

Излегнат на леглото на Филип и увит в чаршаф, Шевалие въртеше перо между пръстите си, без да сваля очи от двамата лакеи, които, след като доизпипаха прическата на неговия любовник, му помогнаха да си облече палтото.

— Къде отиваш?

Филип закопча палтото си.

— Да видя жена си.

— О… нея.

Филип махна с ръка, знак за лакеите, че ги освобождава. После се обърна към Шевалие:

— Бих желал да не говориш за моята съпруга с такъв оскърбителен тон.

— Често съм те чувал да употребяваш същия тон.

Отправяйки се към вратата, Филип мина край леглото. Шевалие го хвана за ръкава и попита:

— Какво точно искаш от мен?

Филип отблъсна ръката на Шевалие.

— Искам да даваш, без да очакваш нещо в замяна. Способен ли си да сториш нещо, което да е от полза за мен, без ни най-малко да се преплита с твоите интереси?

Шевалие скочи от леглото, завивката падна, той хвърли перото на пода. Беше гол и възбуден.

— Естествено, че съм.

— Не ти говоря за това — заяви Филип. — И тази вечер ще спиш в твоята стая.

Шевалие отстъпи крачка назад.

— Но аз нямам стая!

— Сигурен съм, че няма да ти е трудно да намериш някоя мръсница, готова да ти предложи или леглото, или задника си. Или и двете.

Филип остави голия Шевалие и тръгна към покоите на Анриет.

 

 

Софи тъкмо помагаше на господарката си да обуе за пътуването нови обувки, украсени с перли, и да облече едно прилепнало до тялото кожено палто. Филип я наблюдава няколко мига, след което каза:

— Все още не е късно да откажете.

Анриет вдигна очи към него.

— Аз искам да отида.

— Защо?

— Защото той ме помоли.

— Не, той не ви е помолил — отвърна Филип, пристъпи до нея и нежно погали перлите около врата й. — Той ви е заповядал.

— За мен е удоволствие да служа на краля и на Франция.

— Вие никога няма да си го върнете. Наясно сте, нали?

Анриет приглади с длани палтото си.

— Нямам никакво намерение да го правя.

— В такъв случай — нежно продума Филип — ви пожелавам приятен път.

 

 

На разсъмване полята и градините бяха покрити със скреж и във въздуха се носеше леденият дъх на сняг, който се готви да завали. Събуден от чаткането на копита и конското цвилене, Луи отиде до прозореца. Допря чело до стъклото и погледна надолу. Слугите сновяха напред-назад, товареха сандъците и касите на каляските. Зърна Анриет, заобиколена от охраната и компаньонките й, готова да потегли на път.

Монтеспан, наметнала чаршаф, се доближи до Луи и го целуна по голото рамо.

— Възхищавам й се — заяви тя, проследявайки с очи Анриет, която се качваше в каляската.

— Защо?

— Защото тръгва на път, а все още не е напълно оздравяла.

— Тя предприема това пътуване, за да се възстанови. Не четете ли „Газет“?

— Разбира се. Отива във Виши. Колко съм глупава! — отвърна Монтеспан, гъделичкайки с върха на носа си ухото на Луи. — Поласкана съм от високата чест, която ми оказа снощи Негово Величество със своето посещение. Страхувах се да не би да съм изгубила благоразположението му.

Луи привлече Монтеспан към себе си и я погали по бузата.

— Ще трябва да положите много повече усилия, в случай че пожелаете да изгубите моето благоразположение.

Монтеспан отново го целуна. Луи погледна за последен път каляската и пребледнялото лице на Анриет, долепено до прозореца. Дъхът му замъгли стъклото на прозореца и скри гледката от очите му.

 

 

Беатрис дръпна Софи за ръката в мига, в който тя се готвеше да се качи в каляската.

— Искам от теб да бъдеш предпазлива — прошепна тя в ухото на дъщеря си. — Опасностите дебнат отвсякъде. Разбираш ли?

Софи смръщи вежди.

— Но… майко, ние сме добре охранявани. В пълна безопасност сме.

— Ако се случи нещо, погрижи се първо за себе си, после за твоята господарка.

— Аз…

— Възползвай се от пътуването до Англия.

— Англия? Но ние отиваме във Виши…

Беатрис се отдръпна и Софи, поглеждайки през рамото й, се качи в каляската след Анриет.

Потеглиха и оставяйки двореца зад гърба си, екипажът прекоси градините и се насочи към гората, следвайки лъкатушния път, който водеше на север. Анриет мълчаливо гледаше през прозореца, потънала в мислите си, а Софи се опитваше да си обясни думите на майка си. Не успя да запази дълго за себе си въпроса, който я вълнуваше.

— Ваше Височество, ние не отиваме във Виши, нали?

Анриет погледна девойката.

— Откъде разбрахте?

— Ами… дочух една камериерка да казва.

Анриет разсеяно кимна.

— Негово Величество ме изпраща в Англия да разговарям с брат ми, крал Чарлс.

— Защо?

— Престанете да разпитвате, Софи. Ваше задължение е да проявявате тактичност и дискретност.

Софи смирено кимна.

— Разбира се.

Анриет отново обърна очи към прозореца.

— Влизаме в света на мъжете. Това съвсем не означава, че трябва да се държим като тях.

Екипажът забави ход на един тесен завой на пътя. Софи зърна ято бели гълъби, накацали по ниските клони на едно крайпътно дърво.

Но не забеляза снажния и силен мъж, който наблюдаваше каляската от височинката зад дървото с присмехулна усмивка на уста, зажаднял за кръв, взел на прицел кочияша с арбалета си. Мишел пропъди една муха от очите си и се наведе напред, готов да стреля. В този миг усети студеното дуло на пистолет до слепоочието си. Обърна се. И веднага бе заобиколен от шестима мускетари, а Бонтан, личният камериер на краля, го наблюдаваше презрително с най-саркастичната усмивка, която разбойникът бе виждал през живота си.

 

 

Един пълен и едър търговец на вино показваше стоката си в един от дворцовите салони. Бъчвите стояха на поставките си, по масите бяха наредени гарафи. Очите на търговеца искряха, той се усмихваше, изпълнен с надежда, и не сваляше поглед от Роан, Касел и някои други благородници, които опитваха виното му и обменяха мнения. Кралят се приближи, поднесоха му чаша вино и докато отпиваше и въртеше глътката в уста, търговецът му хвърляше разтревожени погледи.

Появи се Бонтан и се приближи до краля.

— Убиецът е хванат, господарю — прошепна той.

Луи кимна и глътна виното. После погледна търговеца в очите и заяви:

— Господин Грюан! Вие сте истински магьосник!

Мъжът въздъхна и на устните му разцъфна усмивка на облекчение, а кралят се обърна към благородниците.

— Опитайте го, опитайте го… Свежо и плътно, идеална комбинация.

Придворните пристъпиха, търговецът напълни нови чаши и ги раздаде.

Роан вдигна своята към краля в знак на безмълвен тост и Луи отвърна на жеста му.

Появи се и Монкур, облечен в нови дрехи.

— Монкур, скъпи приятелю! — поздрави го кралят.

Придворните се обърнаха с чаши в ръце, изненадани да видят прогонения от двореца отново сред тях.

— Преди няколко години — припомни Луи — аз прогоних този мъж от двореца. Сега отново го приемам с отворени обятия. Той е най-чудесното доказателство за това, че верността винаги бива възнаградена.

Луи прегърна Монкур и Роан изръкопляска, останалите незабавно последваха примера му.

Монкур пристъпи до масата да опита виното, Касел се приближи до него.

— Как, по дяволите, успяхте да измолите прошка от краля?

Монкур вдигна чашата си, сякаш да пие за здравето на Касел, и отвърна:

— Казах му, че животът далеч от Версай не си струва да бъде живян.

Устните на Касел затрепериха от гняв.

— А докъде стигнахте с другите си дейности?

— Ще поговорим за това на четири очи.

Монкур обърна гръб на Касел и се присъедини към група благородници, които го посрещнаха усмихнати.

— А сега ви моля да ме извините, но трябва да поздравя едни стари приятели.

 

 

Фабиен седеше на сламеника напълно неподвижно и не помръдна, докато Клодин сваляше превръзките от очите му. Тя го стори много внимателно, убедена, че болките още не са преминали. Капки пот оросиха челото му, напуканите му устни се наляха с кръв.

— Как мислите — попита той, — дали човекът, който се опита да ме отрови, е същият, който уби вашия баща?

Клодин кимна утвърдително.

След като свали превръзките, Клодин махна компресите от очите на Фабиен. Огледа ги внимателно един по един.

— Дясното, изглежда, е заздравяло. Струва ми се, че на лявото все още му трябва време. — Какво виждате?

Фабиен примига много силно и я погледна.

— Истината — отвърна той, скочи на крака и грабна палтото от облегалката на стола.

— Не сте в състояние да се движите! — твърдо заяви Клодин.

Фабиен закопча палтото.

— Вие ми спасихте живота, за което съм ви благодарен.

Той я заобиколи, тръгна към вратата и взе чифт ботуши от изтривалката в антрето.

— Палтото беше на баща ми. Ботушите също.

Фабиен нахлузи ботушите и дръпна кончовите.

— Според поговорката не бива да се носят обувки на мъртвец. Смятам да направя изключение.

 

 

Мишел се намираше в стаята за мъчения със завързани отзад ръце и с един крак, окован във верига за стената. Докато Бонтан го разпитваше, той се усмихваше, разкривайки почернелите си зъби. Отказваше да говори, само се кискаше. Бонтан се изнервяше все повече, след всеки неуспешен опит.

— По чия заповед направихте опит да посегнете на живота на Нейно Височество? — попита Бонтан.

— Няма да повярвате — изпръхтя Мишел, — но не мога да си спомня.

Бонтан го стисна за врата.

— Кой?

Мишел гръмко се разсмя.

— Прекалено сте стар за това, а и сте истински благородник.

Бонтан направи крачка назад, разгневен и изпълнен с огорчение. Беше заобиколен от уреди за мъчения, но за пръв път в живота му от него изискваха да получи информация, като я изтръгне чрез болка и страдание.

Вратата се отвори и Фабиен влезе с нехайна походка. Той прониза с очи Мишел, но мъжът издържа на погледа му.

— Какво прави тук един служител на полицията, която ръководя?

Бонтан попи потта от веждите си.

— Направил е опит да отнеме живота на Нейно Височество херцогиня Орлеанска.

Фабиен кимна.

— Ясно. Къде е кралят?

 

 

Бонтан и Фабиен излязоха от стаята за мъчения и се запътиха към кралските покои. Стражите ги пуснаха да влязат. Двамата мъже завариха Луи заспал в един фотьойл в спалнята си. Изражението му бе ведро, сякаш сънуваше мигове, изпълнени с любов и спокойствие.

— Господарю?

Луи веднага отвори очи.

— Бонтан ви безпокои, господарю. Двамата сме с господин Маршал.

Луи се изправи и се обърна към Фабиен. Спокойното изражение на лицето му веднага бе заменено от неприкрит гняв.

— Аз съм кралят на Франция. Разкрихме заговор, който имаше за цел да ме унищожи, мен и всичко, което съм построил. Съпругата на моя брат едва не бе убита от един от вашите полицейски агенти. Вилхелм Орански търси хиляди начини да ме съсипе. А вие…! — Луи си пое дълбоко дъх, преди да ревне: — Вие! Моят главен полицейски комисар! Вие сте били в Париж!

Фабиен вирна брадичка.

— Не бях в Париж, господарю.

Луи строго погледна към Бонтан.

— Но на мен така ми казаха.

— Господарю, вината е моя — обясни Фабиен. — Направиха опит да посегнат и на моя живот. Не исках виновникът да разбере нито в какво състояние съм, нито къде се намирам.

— Опит от страна на кого?

— На една жена.

— Госпожа Дьо Клермон.

— Да. Мога ли да ви попитам откъде знаете?

— Целият двор беше в течение. Вие наистина ли вярвахте, че може да опазите в тайна вашата връзка с нея? Вече наредих да бъде прогонена от двора. Доколкото знам, тя има дъщеря, която също ще бъде…

— Дъщеря й е една от компаньонките на Нейно Височество — прекъсна го Фабиен. — Впрочем тя къде е сега?

— Сигурно скоро ще пристигне в Кале — осведоми го Бонтан.

Луи помръкна.

— Моля се дъщерята да няма нищо общо с интригите на майка си.

— Господарю — каза Фабиен, — изключително важно е госпожа Дьо Клермон да не напуска двора и да не разбере за обвиненията, които сме събрали срещу нея. Имам основание да мисля, че е фалшифицирала документи, както и че е виновна за изчезването на моята помощничка. Смятам също така, че тя е възнамерявала да отрови Ваше Величество, но е отровила лекаря вместо вас, преди да направи опит да отрови и мен. Не разполагам с никакво конкретно доказателство, но ви моля да ми дадете нужното време, за да го открия.

Луи кимна и наклони глава настрани.

— Какво е станало с окото ви?

— Прекалено много шареше, господарю.

 

 

Беатрис седеше пред огледалото и почистваше лицето си от грима. Стресна я едно почукване на вратата на стаята й.

— Момент, моля — каза тя и се обърна към вратата.

Влезе Фабиен със студена усмивка на уста. Умът на Беатрис трескаво заработи и тя успя да запази самообладание.

— Господин Маршал, аз… много се тревожех за вас.

— Да не ви казвам пък аз колко се тревожех! — отвърна Фабиен, затваряйки вратата.

Беатрис стана от стола и огледа Фабиен от глава да пети. Той стоеше, отпуснал ръце покрай тялото си, под закопчаното му палто се очертаваше нещо, което наподобяваше на пистолет. Едното му око беше кървавочервено, сякаш в нея се взираше демон.

— Избягахте, когато отидох да ви донеса вода. Търсих ви цели два дни.

— Не знаех нито къде се намирам, нито какво върша. За щастие, ме заведоха при един лекар. Отначало помислих, че са ме отровили, но вие бяхте абсолютно права, беше нещо от храната.

— Радвам се да го чуя.

Беатрис усети как смелостта й я напуска, защото Фабиен явно беше забелязал объркването й и видимо се забавляваше.

— След като оздравях, се наложи да пътувам до Париж по заповед на Негово Величество. И ето ме сега тук отново, дойдох да си взема обратно ботушите.

— Разбира се.

Беатрис отиде зад паравана, който разделяше стаята на две, взе ботушите на Фабиен и минавайки покрай масата, грабна един нож. Мушна го под колана си откъм гърба и се върна обратно.

— Дадох да ги почистят — обясни тя.

Фабиен протегна ръка да ги вземе и за част от секундата в здравото му око проблесна груба, животинска страст, която можеше да се разчете като изблик на похот, но и като желание за убийство.

— Доволна съм да видя, че вече сте се възстановили — отбеляза тя.

— Пожелавам ви чудесен ден.

Фабиен се поклони и остави Беатрис сама в стаята й с разтреперани ръце и омекнали колене.

 

 

Водата във ваната беше гореща и Филип се беше доволно отпуснал, когато кралят влезе в стаята му и заповяда на прислужницата, която сапунисваше раменете на брат му, да остави тоалетната ръкавица и да излезе.

Филип не се обърна, а се вторачи в сянката на Луи на отсрещната стена.

— Тя може и да не се върне — каза той.

— Ще се върне. Знам. Вярвам й.

— Нещата щяха да бъдат толкова по-прости за нея, ако се сбогуваше с тази лудница, в която двама братя не спират да се карат. Даваш ли си поне малко сметка какъв дом си изграждаш?

— Нещо ми подсказва, че ти ще ме осветлиш по въпроса.

— Дворецът на мечтите ти е гнездо на заговори, на предателства, на разврат и на изневери. Пропуснах ли да спомена нещо?

Луи заобиколи ваната и застана лице в лице с брат си.

— Точно това е причината, поради която дойдох при теб. Гневиш се, понеже изпратих съпругата ти в Англия. Сега тя има цел в живота, докато ти нямаш. Затова дойдох, за да му дам цел.

— Сериозно? И какво имаш предвид?

— Етикетът.

Филип повтори с пренебрежителен тон:

— Етикетът?

— Придворните се държат като у дома си. Не знаят как да се обръщат към членовете на кралското семейство, нито към другите придворни, как да се хранят, как да бъдат във Версай… Искам всеки да си знае ранга и мястото. Искам всяка минута от деня да е подчинена на определен правилник. Отсега нататък всеки да е длъжен да спазва едни и същи закони.

— Включително и кралят?

— Най-вече кралят. А кой по-добре от всеки друг е в състояние да контролира краля, ако не собственият му брат?

Филип се изправи и размаха ръце да отцеди водата.

— Не би ли могъл вместо това да ми повериш някоя мисия, която да допринесе още повече за славата и реномето на Франция?

— Току-що го сторих.

 

 

Шумът в салона беше оглушителен. Благородниците залагаха, смееха се, пиеха и се караха разюздано и безцеремонно, сякаш бяха най-обикновени селяни. Луи обходи с поглед помещението, търсеше Роан. Госпожа Дьо Монтеспан се запъти към него, но той я подмина, без да й обърне внимание. Придворните, които бяха достатъчно трезви, се покланяха, когато минаваше край тях. Останалите не мърдаха от столовете, на които седяха със затъпели и унесени изражения.

— Къде е Роан? — попита Луи.

Не получи отговор.

— Къде е Роан? — провикна се кралят.

— Зад вас, господарю.

Луи се обърна.

— Ела, имам нужда от приятел тази вечер.

Взе бутилка и две чаши от подноса на един прислужник, който тъкмо минаваше край тях, и отведе Роан далеч от шума и от ярките светлини.

Навън двамата седнаха на една мраморна пейка зад замъка и се загледаха в градините, огрени от студената светлина на луната. На известно разстояние от тях застанаха на пост няколко стражи.

— Преди време всичко беше кристално ясно и прозрачно — отбеляза Луи. — Знаехме кои сме, какво искаме, накъде отиваме, кои са наши приятели и кои врагове. Докато сега…

— Не може ли да дадем заден ход?

Луи поклати отрицателно глава.

— Пътят е прекалено тесен, няма как да се обърнем. Всяко взето от нас решение е крачка напред, която не можем да не направим.

Роан отпуши бутилката вино и напълни двете чаши.

— Кой е най-големият ви страх?

— Да не остана сам.

— Никога няма да останете сам.

Луи погледна Роан с нежност и вдигна чашата си за наздравица.

— Това се казва истински приятел. За нещата и за хората, които оставихме зад нас.

— И за едно по-добро бъдеще — допълни Роан.

Двамата отпиха под звездния свод на нощта. После Роан обгърна раменете на Луи с лявата си ръка и кутрето му започна да почуква бавно и отмерено.