Елизабет Маси
Версай (6) (Мечтата на Краля Слънце)

Глава 6.
Есента на 1670

Луи пристъпваше пъргаво по настлания с камъни път покрай замъка. Придружаваха го госпожа Дьо Монтеспан, Бонтан, няколко гвардейци и, разбира се, Филип и новите им гости, които се усмихваха и се стараеха, доколкото им стигаха силите, да не изостават. Луи се движеше с цялото достойнство на Крал Слънце, какъвто беше, могъщ, страстен и самоуверен; наслаждаваше се на триумфа на постигнатото през последните месеци и на изгодния случай да се похвали.

Един от гостите, Паскал дьо Сен Мартен, възторжено възклицаваше, запленен от великолепния, окъпан в светлина дворец. Сградата беше толкова внушителна, че ничий поглед не би могъл да я обхване цялата. Единствено птиците разполагаха с достатъчно простор, но на тях не им бе дадено да осъзнаят грандиозния характер на архитектурния ансамбъл.

— По-късно — напомни Луи — ще разгледаме градините. Сега ще видим източното крило, продължението на ловния павилион, построен от баща ми. Там ще бъдете настанени с вашите семейства. Бих желал да гледате на Версай като на свой дом, а не като на двореца на краля. Като място за развлечение и за общуване, за радост и светлина!

На един ъгъл попаднаха на група бездействащи работници, насядали на земята или по скелетата, скръстили ръце, инструментите оставени до тях.

Луи забави крачка, усмивката му угасна.

— Работниците са в престой — отбеляза той, обръщайки се към Бонтан.

Най-горе на скелето седеше едноок тъмнокос зидар, бивш войник. Той размаха юмрук и хвърли гневен поглед към благородниците. Те го видяха и се обърнаха към краля, сконфузени.

— Нашата обща слава! — извика ветеранът. — Погледнете, господарю!

И той се залюля на ръба на скелето, протегнал ръце, сякаш се готвеше да полети. Бонтан нареди на гвардейците да го свалят оттам.

— Бил съм свидетел на толкова победи! Сражавах се за вас при Дуе, господарю! Останах без едно око заради вас при Безансон.

— За което ще бъдете обезщетен — отвърна Луи.

— А колко ще платите за брат ми, господарю? Смазан от каменен блок, докато строеше вашите стени? А за полумъртвия ми племенник, жертва на гангрената?

Гвардейците се готвеха да се качат по скелето, но един млад работник ги превари и започна да се катери.

— Какво искате? — извика кралят.

— Дадохте дума Франция да почита своите герои.

Ветеранът се олюля, едва пазеше равновесие.

— И я спазих.

— Лъжа! Живеем и умираме като роби! Твърдите, че вие сте Франция, но ако наистина бяхте, щяхте да бъдете съпричастен към нашите страдания! Щяхте да ги прекратите.

Младият работник се покатери горе и допълзя до ветерана.

— Не ставай идиот — каза той.

Мъжът се разсмя с отчаян смях.

— Кралят ни прави на идиоти.

— Слезте, веднага! — ревна Бонтан.

Ветеранът грабна едно въже, на което бе направил клуп, и го нахлузи на врата си.

— Искате да сляза? Много добре — заяви той, вперил очи във Филип. — Подчинявам се на заповедите на вашия брат.

Младежът протегна ръка да спре ветерана, но закъсня. Мъжът скочи. От устата на хората наоколо изригна вик на ужас, някои закриха лицата си с ръце. Когато въжето се опъна докрай, се чу рязък, вледеняващ шум. Тялото на мъжа подскочи и от устата му шурна кръв. Той падна точно пред краля. Луи се обърна и изгледа брат си с обвинително изражение.

 

 

В залата на военния съвет се провеждаше спешно съвещание на кабинета. Луи крачеше напред-назад, министрите стояха наредени около масата и се споглеждаха въпросително.

— Онзи мъж смяташе, че той и неговите братя по оръжие не са получили почитта и уважението, извоювани на бойното поле — се осмели да заяви Колбер.

Луи продължаваше да крачи из помещението.

— Те са войници! Нима не са длъжни да се подчиняват на заповедите на своите офицери?

— Оплакванията им не са едно и две, те са многобройни, Ваше Величество — каза Лувоа. — Мнозина са се наранили по време на строителните работи и все още не са получили никакво лечение.

— Колко от тях са спрели работа?

— Две хиляди, Ваше Величество — отбеляза Колбер. — Строителството не може да продължи, ако не се върнат на работа. Зимата скоро ще дойде. Ако апартаментите не са готови в най-скоро време, опасявам се, че новопристигналите ще поемат по обратния път.

— Трябва да поприказваме с тези мъже — заяви Луи. — А останалите работници да продължат да се трудят.

Колбер поклати глава.

— Те също отказват. Твърдят, че условията на труд са много тежки, че никой не се интересува от тяхната безопасност. Губим половин дузина работници седмично. Имаме и голям брой ранени. Те настояват за компенсации.

— Какво обезщетение ще получи семейството на скочилия от скелето?

— Никакво, тъй като го е направил нарочно.

— Платете им въпреки това.

— Това може би ще облекчи страданието на хората, но няма да намали гнева им.

Луи отиде до огромния глобус, поставен до прозореца, и посочи с пръст Европа.

— На трийсет години Александър Велики изгражда империя, която се е простирала от Гърция до Индия. Но ако неговите доблестни мъже не са били до него, Дарий III е щял да го спре още на бреговете на Хелеспонт. Ние си върнахме Испанска Нидерландия. Скоро ще обърнем поглед към Холандия. Ще се възползваме от договора, сключен с крал Анаба. Да не забравяме, освен това, че най-сетне подчинихме херцог Дьо Касел. Затова отказвам един прост работник да ме спира насред пътя.

Погледът на Луи скачаше от един министър на друг.

— Заповядайте им да се завърнат на строежа.

 

 

Бонтан придружаваше Касел по един от коридорите на замъка.

— Кралят ще бъде очарован да ви приюти. Той направи финансови предложения до всички благородници. На тези, които пожелаят да вдигнат свой дом в околностите на Версай, ще им бъдат опростени всички дългове.

— Следователно ще трябва незабавно да дам ход на моя проект — отвърна Касел, вирнал гордо глава, удовлетворен от смайващото великолепие наоколо — високи сводести тавани, елегантни произведения на изкуството, позлати, блестящи свещници и луксозни мебели.

— Дотогава — продължи Бонтан — ще се постараем да се чувствате удобно в двореца.

Стигнаха до една врата в края на коридора. Бонтан я отвори и показа на Касел тясна стаичка с дървена пейка, съвсем малко бюро и едно-единствено прозорче. Касел посърна, изражението му се измени до неузнаваемост.

— Това тук е малко по-широко от шкаф!

Бонтан кимна.

— Мисля, че това е бил шкафът, в който са държали метлите. Добре дошли във Версай!

Касел прекрачи прага и Бонтан затвори вратата. Херцогът остана вътре, безмълвен. Няколко капки вода се процедиха от тавана и капнаха върху главата му. Значи това бил новият му дом? Касел стисна юмруци, седна на пейката, но веднага отново скочи на крака.

Бе доловил леко шумолене, някакъв полъх ниско до пода. Погледна надолу и видя писмо, което някой току-що бе пъхнал под вратата. Писмото имаше печат и върху него малко „х“. Вдигна го.

Докато Касел отваряше писмото в стаичката кутийка в замъка, анонимни ръце сгъваха други такива писма, запечатваха ги с восък, бележеха ги с малко „х“, предаваха ги от ръка на ръка, плъзгаха ги под игралните маси, в чантата на седлото, между страниците на библията, само на отбрани хора, дискретно и предпазливо.

 

 

Лакеят, който обличаше Луи, тъкмо нагласяше диплите на жакета му, когато Бонтан въведе Мария-Тереза и Луиза дьо Лавалиер в спалнята на краля. Мария-Тереза погледна окуражително Луиза, но тя мълчеше, свела поглед.

— Забелязах, че дават двойна дажба зърно на конете ви, госпожо Дьо Лавалиер — заяви Луи. — Да не възнамерявате да пътувате?

— Тя умира от желание да бъде освободена, Ваше Величество — каза Мария-Тереза.

Луи отпрати лакея с жест.

— От какво?

Луиза бавно смъкна шала от раменете си и се обърна, за да покаже раните на гърба си.

— От мъченията, Ваше Величество.

— Както изглежда, вие самата си причинявате тези мъчения.

— Тя желае да се оттегли в манастир — обясни кралицата. — Достатъчно е изстрадала.

— Излиза, че никой не е доволен от това, което му се дава.

Луи прекоси стаята, отиде до една маса, върху която бе поставен златен свещник, и се взря в пламъчетата.

— Аз ви обичах, господарю — промълви Луиза.

— Аз също — отвърна Луи, — преди много време. Но всички истории имат своя край.

Той изгаси една от свещите, като стисна огненото езиче между палеца и показалеца си.

— Може ли да вървя? — попита Луиза.

Луи се обърна.

— Версай е вашият дом, госпожо. Той е домът на всички. Няма да го позволя.

— Но, Ваше Величество — замоли се Луиза, — моят син, нашият син, Луи дьо Бурбон…

— Грижат ли се за него?

— Да, в Париж.

— Обещанието, което ви дадох, не се променя. Той ще бъде дете на Франция. Каквото и да се случи.

С тези думи кралят излезе от стаята. Луиза отчаяно се взираше в свещника и загасената свещ неочаквано светна отново. Луиза сложи ръка на устата си.

Дали Господ ни гледа? Ще ми помогне ли Той?

 

 

В салона на Филип Шевалие седеше в един фотьойл с „Газет дьо Франс“ в ръце.

— О, боже мой! — възкликна той. — Херцог и херцогиня Дьо Виерзон са пуснали съобщение за сватбата на дъщеря си Делфин с маркиз д’Ажен. Бедното дете.

Изтегнат на отоманката, Филип надигна глава.

— Защо бедно?

— Делфин е очарователно петнайсетгодишно създание, а маркизът отдавна е минал седемдесетте и страда от всички венерически болести, познати на човечеството. Освен това, ако вярваме на клюките, бил истински дивак.

Отвън се чу леко дращене по вратата. Филип взе чашата си с вино.

— Иди да видиш кой е.

Шевалие пусна вестника на фотьойла си и отиде да отвори. На прага имаше чифт елегантни обувки. Вдигна ги и забеляза нещо сгънато вътре — подпечатан лист с буквата „х“. Прочете внимателно бележката и я пъхна дълбоко в джоба си с разтреперани ръце.

— Кой беше? — извика Филип.

— Лакеят ми донесе обувките. Дано този път да са добре лакирани.

Той се върна в стаята с обувките в ръце и ги остави до фотьойла си.

— Разбра ли за работниците? — попита Филип.

— За мен е въпрос на чест изобщо да не се интересувам от тях.

— Един човек загина. Буквално пред очите ни. Останалите спряха работа. А за скъпия ми приятел Паскал дьо Сен Мартен не остана свободна стая.

— Ако бях аз, щях да се върна обратно в Париж.

— Ако беше ти, щеше да си по-висок и два пъти по-красив.

Шевалие пропусна забележката без коментар.

— Искам да подишам малко чист въздух. Ще дойдеш ли с мен?

— Пък аз си мислех, че мразиш да си навън.

— Прав си. Днес обаче правя изключение — заяви Шевалие и дръпна Филип, принуждавайки го да се изправи на крака. — Наясно съм, че моето поведение понякога те дразни. Аз съм тщеславен, мързелив, ужасно повърхностен, суетен и капризен. Независимо от това една малка разходка в градината преди вечеря ще ни се отрази благотворно.

Шевалие надяна най-веселото си изражение и грабна палтото си. Филип остави чашата си и го последва.

Слънчевите лъчи се отразяваха в заскрежената градина. Шевалие настоя да не бързат, да се полюбуват на късните цветя и на новите алеи.

— Би трябвало да го правим по-често — каза той. — Прекарваме много време затворени.

Осъзна, че гласът му трепери. Това не беше добър знак.

— Кажи ми, ама честно — каза Филип и се спря. — Какво не е наред? Защо си толкова нервен?

Зад тях се чу глас.

— Нуждаем се от вашата помощ, Ваше Височество.

Филип се обърна, Шевалие побърза да се отдалечи. Филип се намръщи и пристъпи напред.

— Виждал съм те някъде. Кой си ти?

— Сержант от армията на Негово Величество.

— Ти си работникът, който се опита да попречи на онзи мъж да се обеси. И ти ли отказваш да работиш?

Сержантът кимна.

— Какво искаш от мен?

— Вече не сме на бойното поле, но всички сме на служба при краля и искаме да се отнасят към нас с почитта, която ни се полага. Нашето желание е да запознаете Негово Величество с исканията ни. Настояваме за уважение. За лечение при злополуки на строежа. За прилични жилища, нормално заплащане и обезщетения. Същите придобивки, каквито получават войниците на краля.

— А защо да защитавам вашата кауза?

— Защото така ще получите нашата подкрепа в случай на промяна.

— За каква промяна говориш?

— Ако вашият брат вече не е крал.

Филип го прониза с очи.

— Мога да те обеся за тези думи.

— Знам. Но няма да е във ваш интерес. Защо ли? — продължи сержантът, вдигайки глава към синьото небе. — Защото слънцето залязва.

След което се обърна кръгом и изчезна зад редица дървета.

Шевалие се появи отново и застана до Филип с невинно изражение.

— Какво искаше този?

— Ти си знаел, че ще бъде тук, нали? — обърна се Филип към него със стиснати челюсти. — Ти ме доведе при него. Каква игра играеш?

— Правя това, което ти не успяваш да направиш.

— И какво е то?

— Защитавам твоите интереси.

 

 

Придворните се редяха на опашка пред вратата на трапезарията в очакване да се появи кралят. Колбер се доближи до Беатрис и Софи, и двете безупречно облечени за случая в оранжево-червена и бледозелена рокли, с блещукащи перли, вплетени в косите.

— Госпожо Дьо Клермон — каза той, — преди време заявихте пред мен, че документите ви ще пристигнат много скоро от имението ви. Честно казано, оттогава мина доста време.

Беатрис му се усмихна.

— Въпрос на дни е.

— Добре. Но съм длъжен да ви припомня изявлението на Негово Величество: всички, които не са в състояние да представят доказателство за благородническия си произход, трябва да напуснат Версай до края на месеца. Не бихме желали това да се случи точно на вас.

— Много любезно от ваша страна.

Неочаквано гласът на Лувоа, звънък и гневен, се извиси над околния шепот.

— Ако бяхме в Париж — заяви той на двама възрастни благородници — и не бяхме обременени с този товар, имам предвид замъка, изобщо нямаше да имаме нужда от работници! Най-тежките главоболия обикновено са онези, които можем да си спестим, нали?

Колбер остави Беатрис и забърза към Лувоа, пробивайки си път през тълпата.

— Внимавайте какво приказвате пред хората — каза той, дръпвайки го за ръкава. — Всички знаем какво е вашето отношение към плановете на краля.

— Така ли? — попита Лувоа намусено.

— Полагаме големи усилия да не даваме ухо на вашите критики, изречени толкова гръмогласно. Държа да ви уведомя, че възнамерявам да споделя с краля безпокойството си по този въпрос.

Лувоа се освободи от хватката на Колбер.

— Правете каквото искате.

— Кралят! — високо обяви един гвардеец.

 

 

Както обикновено, вечерята беше изключително изискана, още повече че тази вечер на нея присъстваха всички новопристигнали в двора и кралят желаеше да ги впечатли. Бяха помолили няколко специално подбрани придворни да сервират и да се грижат за гостите, да ги омайват с усмивки, да се отнасят към тях с изключително внимание, да им предлагат само подбрани вина и деликатни блюда. Луи седеше на най-високата маса в компанията на Мария-Тереза, Монтеспан, Анриет, Филип и Шевалие. Разговорът се въртеше около двореца, храната и чудесната вечер.

— Забелязах, че приятелят ти Паскал дьо Сен Мартен е тук при нас във Версай — обърна се Луи към брат си. — Ти ли го убеди да дойде?

Филип взе парче рокфор и го облиза.

— Дойде по своя воля. А сега се оказва, че няма къде да спи.

— Ще му намерим място, когато му дойде времето.

Филип остави в чинията парчето сирене.

— Твоите работници са недоволни. Позволи ми да поговоря с тях.

— Не желая да говоря за политика по време на вечерята, още по-малко с теб.

— Много от тях ме следваха на бойното поле. Може би ще ме последват и тук и ще се върнат отново на строежа.

Луи вдигна чашата си и отпи глътка вино.

— Бихме могли да отидем на лов утре.

— Това означава ли, че отхвърляш моето предложение?

— Да. С удоволствие установявам, че разбираш.

Филип си пое дълбоко въздух няколко пъти.

— Моят собствен дом е едва на петнайсет километра от тук! Ако не съм ти от полза, ако няма нито една длъжност, за която да съм достоен, извън това, че съм твой брат, защо в такъв случай да седя тук? Много добре мога да ти бъда брат, излегнат удобно в собственото си легло. Ако пожелаеш да ме видиш, може да ми дадеш знак с някоя заря.

— Настоявам за твоето присъствие. Това е достатъчна причина, за да бъдеш тук.

Кралят продължи вечерята си, забивайки нож в огромно парче дивечово месо.

Седнала няколко стола по-нататък, Монтеспан в продължение на няколко минути наблюдаваше Анриет, после леко я докосна по ръката.

— Вие не сложихте залък в уста. Ако не се храните, няма да имате сили за другите удоволствия в живота.

Анриет вяло се усмихна.

— Добре съм, благодаря, Атенаис.

— Познавам ви, Анриет. Ако някой не ви насилва да ядете, ще станете кожа и кости и накрая ще изчезнете.

Анриет продължаваше да се взира в чинията си.

 

 

Вечерята следваше своя ход. Сътрапезниците разговаряха непринудено, флиртуваха с погледи, с усмивки. Издокаран в най-красивия си костюм, Касел правеше опити да се включи в разговорите, но никой не му обръщаше внимание. Той се оттегли в един ъгъл, вирнал високомерно глава, сдържайки се с огромно усилие да не избухне.

Настанена на една от масите в средата на залата, между агнешкото и обърнатия крем, Беатрис незабелязано оправяше прическата на прекрасната си дъщеря. Софи чоплеше храната и кълвеше като птичка, без да сваля очи от разточителния разкош и нравствена разпуснатост, които царяха наоколо. Погледът й срещна погледа на Роан. Той се усмихна, кимайки с глава. Софи се изчерви и извърна очи.

— Майко… — промълви тя. — Когато бях малка, ми разказвахте истории за живота на аристократите. Казвахте, че са истински истории. Аз ви вярвах. Сега защо да продължавам да ви вярвам?

Беатрис запази усмивката на устните си, но отговори с рязък тон:

— Сега не е мястото, нито моментът, ангел мой.

— Коя съм аз? Кои сме ние всъщност?

Беатрис ощипа по бедрото Софи под масата.

— Шт! Би ли пожертвала всичко това?

— Поне ще имам някаква представа за себе си.

— Представа, достатъчна да увиснеш на бесилото.

Софи извърна глава към масата на краля.

— А Шевалие, нашият братовчед? Нима и нашето роднинство е само една лъжа?

— Шевалие вярва само на очите си. Докато живее с убеждението, че може да извлече полза от нас, той ще бъде наш приятел и ще ни гарантира място в двора. Поне такова беше положението, преди кралят да започне да изисква документи, доказващи благородно потекло.

— Ако не успеем да го убедим, какво ще се случи?

— Ще сторим всичко, каквото е необходимо, за да оцелеем.

Софи сведе поглед към четвъртинката круша в чинията си, после вдигна глава и забеляза, че Касел я наблюдава. Отново заби поглед в чинията, стомахът й се сви, съвсем й се отяде.

В следващия миг до масата им спря Фабиен и се усмихна на Беатрис.

— Тази вечер сте невероятно красива — заяви той, покланяйки се.

Беатрис заоправя ненужно прическата си.

— О, господин Маршал — отвърна тя с весел и небрежен тон. — Много сте любезен.

 

 

Публичният дом на края на село Версай, малко и мърляво заведение, не можеше да се оплаче от липса на клиенти. Той разполагаше със специален салон, където вкусваха от удоволствието на наркотиците, мрачна стая с нисък таван, пропита от мирис на алкохол, тютюн, пот и секс.

Монкур, отпуснал глава върху коленете на дебела проститутка, пушеше опиум, а тя го задоволяваше с ръка. Той подръпваше от лулата, а тя подръпваше яко члена му. Удоволствието се надигаше и го заливаше на приливи, докато, неспособен повече да се сдържа, той изригна в дълбоко гърлено стенание, изви гръб и се изпразни.

В стаята имаше и други мъже с любимите си проститутки. Двама от тях, седнали близо до Монкур, се трудеха всеки върху една от намацаните с червило повлекани.

— Аз съм събирач на данъци — изръмжа единият. — Ако разбойниците по пътищата ограбят кралската хазна, никой не може да ме държи отговорен. Няма карета по пътя оттук до Париж, която да е в безопасност, въпреки охраната на пътната полиция. След като кралската полиция не е в състояние да гарантира сигурността по пътищата, кралят не може да застави бирниците да пътуват.

Монкур се освободи от своята никаквица, нахлузи си гащите и се приближи до единия от мъжете.

— Струва ми се, господа, че имате нужда от помощ.

Бирникът се изхили.

— Нямаме нужда от помощ.

— Правилно, имате нужда от охрана.

 

 

В игралната зала на двореца развеселените благородници въртяха рулетката, залагаха и се наливаха с вино. Доста пиян, Роан разказваше някаква история на няколко от тях. Луи и Монтеспан седяха малко встрани и също слушаха.

— Бяхме се изгубили насред гората — разказваше Роан. — Попаднахме на една колиба и решихме да попитаме за пътя и да помолим за малко храна. В колибата живееха две сестри, селянки, които представа си нямаха кои сме ние. Когато Негово Величество им каза, те го изгледаха, сякаш беше паднал от луната.

Насъбралите се край него прихнаха весело.

— Съгласиха се да ни нахранят, да ни напоят и да ни упътят, но при едно условие. Ние да… как да кажа… да ги уважим! Проблемът беше — продължаваше Роан, като се кълчеше и намигаше на дамите — кой коя да уважи. Едната имаше брадавици и беше беззъба, другата беше кривокрака.

Всички избухнаха в гръмогласен смях, с изключение на Касел. Но в мига, в който погледът му срещна погледа на Луи, и той се насили да се засмее.

Госпожа Дьо Монтеспан се наклони към краля.

— Доволен ли сте от кучето, което ви доведох?

— Касел? Очарован съм.

— Както виждам, дресурата продължава.

Луи се усмихна и обходи с поглед присъстващите. Попиваше с очи лицата, гласовете, светлината от свещниците, глъчката.

Какъв прекрасен миг, каза си той. Тук, в замъка, заедно с моите поданици. Само ако времето можеше да спре за малко, само ако луната можеше да спре нощта, докато й разреша да я пусне да си отиде.

Роан приключи разказа си и плетейки крака, се приближи до фотьойла на краля.

— Някой трябва да говори с вашите работници — запелтечи той. — Те са изтощени и гладни. Не мисля, че строгите мерки спрямо тях ще имат някакъв ефект.

Усмивката на Луи се стопи.

— Аз ще говоря с тях. И ще съм ти благодарен, ако понижиш малко тона.

— Ако мога да си позволя, Ваше Величество — каза Роан, клатушкайки се, — това само ще накърни уважението им към вас. Войникът разбира единствено от заповеди. Може би, ако някой военен се обърне към тях, ако се опита да ги вразуми…

Той се поклони, за да покаже, че е готов да се заеме с тази задача.

— Имаш право. Ще пратя Лувоа.

Роан зяпна. Изглеждаше така, сякаш иска да добави нещо, вероятно да настои тази мисия да бъде поверена на него, но внезапно си припомни своя ранг. Поклони се неохотно и се отдалечи.

Докато Роан потъваше в тълпата, Анриет се приближи до краля. Беше пребледняла, челото й бе смръщено.

— Простете, Ваше Величество. Не се чувствам добре, бих желала да се оттегля.

Луи се наведе към нея.

— Какво става с вас? Беше време, когато бяхте душата на нашите празненства. Сега изглеждате… сякаш не сте тук.

— Моля ви да ми простите, Ваше Величество.

Анриет се поклони и направи знак на Софи да я последва. Луи и Филип ги проследиха с поглед.

 

 

После Монтеспан хвана краля за ръка и той я поведе към стаята й.

Любиха се като полудели. Монтеспан се извиваше под тялото на краля, стенеше от желание, потръпваше под горещия му дъх, който пареше врата й. Той здраво я притискаше към леглото, разтворил ръцете й. Тя се мяташе, сякаш искаше да се изскубне от мощната му хватка, но си личеше, че е покорена от неговата власт. Луи се движеше буйно в нея, обладаваше я със страст, нетърпяща и най-малкия намек за съпротива.

Въпреки това Анриет не излизаше от ума му.

Продължи да язди Монтеспан, свил юмруци, оголил зъби, но усети как желанието му постепенно започва да утихва. Тя извика от наслада, кулминацията приближаваше, и го стисна здраво между бедрата си, за да проникне още по-дълбоко в нея.

А той отново мислеше за Анриет.

И неочаквано се изтърколи встрани, без да свърши.

Монтеспан отметна мократа от пот коса от лицето си и докосна с длан рамото му.

— Не доставих ли удоволствие на моя крал? Дайте ми още един шанс.

Луи се изправи на крака и започна да се облича.

— Ще се върна след малко.

 

 

Със свещ в ръка кралят пое по тайния коридор към стаята на Анриет. Тя беше полузаспала, с разрошена коса, с долепени длани до брадичката, като дете, което си казва молитвата. Разсъни се от стъпките му и седна в леглото, придърпвайки чаршафа нагоре.

— Ваше Величество… — промълви тя в полусън.

Луи постави свещта на масата и седна на леглото.

— Тревожех се за вас.

— Само съм изморена, господарю.

— Очите ви говорят друго.

Внезапно вратата широко се отвори и влезе Филип.

— Той често постъпва така, нали? — извика той. — Изчаква да ви налегне умората, за да подеме важен разговор. Винаги ми е излизал с този номер, но сега вече съм спокоен, оказва се, че не съм единственият.

— Нужно ми е малко уединение, братко — заяви Луи заповеднически.

— Мисля, че забравяш къде се намираш.

— А аз мисля, че забравяш кой говори с теб — отсече Луи с предизвикателен тон.

Филип помълча, търсейки думите си.

— Лувоа няма да ти помогне. И ти го знаеш — каза той накрая.

— Не сега!

— Те не изпитват никакво уважение към генерал, който раздава заповеди от палатката си в лагера. Войникът вярва единствено на този, който стои редом с него.

Луи стана от леглото и тръгна към брат си, който остана закован на мястото си.

— Внимавай какво говориш.

— Ти винаги заемаш защитна позиция. От какво се боиш? Как можеш да си толкова сляп и да не виждаш тези, които искат да ти помогнат? Не всички имат за цел да те притиснат до земята. Ако за миг се замислиш, може би ще го осъзнаеш. Позволи на другите да ти помагат да вземаш решения.

Анриет изплака и се надигна от леглото, повличайки след себе си завивките.

Филип повиши тон.

— Братко! Ти мислиш, че аз съм против теб. Мислиш, че целият свят е против теб. Но грешиш.

— Съпруже — промълви задъхана Анриет, вкопчила ръце в колоната на леглото, — умолявам ви, спрете.

Филип се обърна към жена си.

— За бога, хапнете нещо!

— Да, седнете — каза Луи. — Яжте. Какво става тук, да му се не види?

Анриет изгледа последователно двамата братя, после масата, в средата на която имаше купа с плодове. Тя поклати глава и пусна чаршафа на пода, разкривайки закръгления си корем.

— Очаквам дете.

Луи и Филип обърнаха очи към нея, след това се спогледаха, занемели.

 

 

Касел скръцна със зъби, прекрачвайки прага на пушалнята за опиум в селския вертеп. Беше дошъл да се срещне с Монкур, иначе кракът му за нищо на света не би стъпил в подобна долнопробна дупка. Подмина пияните мъже, кълчещите се разголени жени и потри с пръст нос. Чувстваше се омерзен.

Монкур му махна от пейката, на която се беше изтегнал.

— Имам предложение за вас — обяви той, докато Касел се наместваше до него, подсмърчайки.

— Бих предпочел да ми платите дължимото.

— То е тук, монсеньор, не съм го забравил.

Той пусна една монета в шепата на Касел.

— А останалото?

Монкур оголи зъби в усмивка и отново се излегна на пейката.

— С всеки изминал ден все повече благородници отиват във Версай. Силите на пътната полиция постоянно се увеличават. Бандитите продължават да вилнеят и хората се страхуват. Рискът, на който се излагаме, е по-голям от всякога. Затова съставих нов план. Ще предлагаме охрана на бирниците.

— Така, значи, ми засвидетелствате признателността си! Аз, който ви извадих от калта и ви върнах към живота.

— Вие ме спасихте като един истински баща. Само че виж, татко — наперено заяви той, размахвайки ръката си, окичена с множество скъпи пръстени, — виж колко съм пораснал.

— Станали сте още по-глупав, отколкото си мислех.

Монкур повдигна рамене.

— Няма да изляза на пътя с мускет в ръка. Кралската полиция е на всяка крачка.

— Ние имаме приятели в полицията.

— Недостатъчно.

Една курва се приближи до тях и се опита да седне на коленете на Касел, но той я отпрати с жест.

— Искам пари, Монкур. Как ще ги изкарвате, не е моя грижа. Кралските строители са спрели работа. И те като нас се чувстват измамени.

— Кралят ще си намери други.

— Тези строители са се сражавали за него, глупако. Много от тях са войници. Изглежда обаче, че все повече от тях проявяват открито несъгласие.

Касел стана от пейката и се наведе към Монкур.

— Да видим какво можем да направим, за да ги насърчим в тази насока.

Монкур взе една лула с опиум, огледа я и я остави.

— Кралят ще пресече всеки бунт, като изпрати армията.

— Хм… Ако изобщо е останало нещо от нея, когато дойде моментът за отпор.

 

 

 

Мракът още не се беше разсеял, а Масон беше на крак и тършуваше между флаконите с лекарства, подредени в кухненските шкафове. Шумът разбуди Клодин. Тя метна шала си на раменете и излезе на пръсти от стаята си.

Със синия флакон в ръка, Масон забеляза дъщеря си, застанала на прага на кухнята. Погледът й, изпълнен с жалост и укор, го прониза в сърцето.

— Татко, известно ви е въздействието на лауданума и въпреки това упорито продължавате да прибягвате към него.

Масон избърса изпотеното си чело.

— Трябва да държа главата си над водата.

— Тъкмо това ще ви завлече на дъното! Кралят има нужда от лекар в добро здраве. Хайде, да отидем да се облечем и да се приготвим за новия ден. Няма да живеем в очакване Негово Величество да хване хрема. Много от неговите строители са получили наранявания. Трябва да се грижим за тях, докато имаме тази възможност.

Масон седна и се облакъти на масата.

— Аз оставам тук.

— Но, татко…

Масон изкриви лице в гримаса.

— Вън!

Клодин погледна втренчено баща си, но той извърна поглед. Тогава тя кимна, повече на себе си, отколкото на него, и се прибра в стаята си.

 

 

Обедът на Луи — различни видове сирена, яйца и сладкиши, безупречно приготвени, както обикновено — го очакваше, сервиран в елегантния синьо-бял порцелан от Невер. Но Луи беше толкова разтревожен от новината на Анриет и от конфликта със стачкуващите работници, че още не се бе докоснал до храната. Той остави на масата ножа и се обърна към Фабиен, застанал прав до него.

— Погрижете се да настаните новодошлите на партера в източното крило. Стаите и гледката да са съобразени с титлата и богатството им.

— Разбира се, Ваше Величество.

След кратко колебание Фабиен продължи:

— Господарю, нашите шпиони донасят за необичайно оживление в село Обенас.

— Познавам Обенас. Там отглеждат най-хубавите маслини във Франция.

— Един от кралските бирници е убит с камъни. Селяните протестирали срещу повишението на данъците, предложено от Ваше Величество.

Луи бутна масата.

— Това какво ме засяга?

— Подобни реакции обикновено са заразителни. Това не е първото село, което изразява силно и високо съпротивата си.

— Тогава да арестуват тези мъже.

— Но става дума за жени, господарю.

— А къде са мъжете?

— Тук. Те работят за вас, господарю.

Шокиран, Луи се дръпна назад.

 

 

— Добър ден. — Нежният гласец извади от неясните му мечтания Беноа, който седеше на скелето редом с другите работници. Той погледна надолу. Софи му се усмихваше.

— Изпратих ви поне десет писъмца — отвърна той. — Не ги ли получихте?

Софи се огледа, за да се увери, че никой не я е видял да идва насам. Майка й се разхождаше с няколко други дами покрай шадраваните в парка; приятелките й бяха останали в двореца да изпробват нови рокли. Беноа се спусна по едно въже и слезе при Софи.

— Вие не работите — отбеляза тя, когато той се изправи до нея.

— Бих искал, но не виждам как. На строителите трябва да се плаща.

Красивото лице на Софи помръкна. Тя подритна едно камъче с върха на обувката си и каза:

— Какво значение има дали дворецът ще бъде построен? Какъв е смисълът на всичко това в края на краищата?

— Не се замисляте за това, което казвате. Какъв е смисълът на планината? А на прекрасната утрин? Да направят света по-хубав.

Устните на Софи се разтрепериха.

— Какво се е случило? — попита Беноа.

— Трябва да се откажа от нашата любов. Скрих от вас истината за своето минало.

Сърцето на Беноа трепна болезнено.

— Нима това е от значение? Миналото е отлетяло. Ние сме тук. Сега. И строим бъдещето.

— Нищо не строим. Не и тук, във всеки случай.

— Напротив, точно това правим.

Софи погледна Беноа с дълбоко покрусено изражение.

— Има ли смисъл? Някой ден дъждът ще завали и ще отнесе всичко по пътя си.

— Важното не е нещата да са вечни — каза Беноа. — Важното е да ги има. Тогава един ден ще знаем, че ги е имало.

— Забравете, че сте ме срещали.

Софи се обърна, но Беноа я хвана за ръката.

— Моля ви. Пред нас се отварят два пътя. Този, който вие изглежда сте избрали. И другият, по-опасен, по-труден, по-невъзможен.

— И къде води този друг път?

Беноа се наведе и нежно я целуна.

— Не знам. Но знам едно: двамата с вас ще вървим по него един до друг.

 

 

Анриет се обърна в леглото, за да бъде с лице към съпруга си, застанал прав в средата на стаята, втренчил в нея обвинителен поглед. Знаеше за какво мисли той.

— Не мога да ви кажа дали това дете е ваше.

— Не можете — попита Филип — или не искате?

— Напуснете ме, ако това желаете. Затворете ме в манастир.

— Както знаете, не мога да сторя нито едното, нито другото. Но се чувствам предаден. От вас. От него. От самия мен.

Анриет въздъхна, беше уморена, гадеше й се.

— Мразите ли ме?

— Щеше да е много по-просто, ако беше така.

Филип отиде до прозореца и удари с юмрук отражението си в стъклото.

— Той пак ще го обърне в своя полза, ще видите.

— Как?

— Ще получи това, което иска. Детето ще бъде негово в понеделник, мое във вторник, в зависимост от неговите нужди, неговите настроения, неговите капризи, неговото здраве… или в зависимост от посоката на вятъра. Вие не го дарявате с дете — заяви той, сочейки с пръст съпругата си. — Давате му тояга, с която да ни налага.

 

 

Лувоа, облечен с дълго синьо палто и високи черни ботуши, каквито носеха висшите военни от неговия ранг, мина на кон покрай източното крило на замъка. Студеният вятър вдигна във въздуха прахоляка и го завихри. Придружаваха го четирима гвардейци, готови да се намесят в случай на нужда. Стотина работници отново се бяха събрали, за да протестират срещу условията на труд. Застанали прави насреща му, накацали на различни нива по скелето, мъжете го пронизваха с очи, с непоколебимо изражение и леденостуден поглед.

— По думите на Негово Величество, останали сте с впечатление, че не ви оказват уважението, което заслужавате — започна речта си Лувоа. — Грешите. Без вас Франция нямаше да я има. Нови войни ще се водят и нови победи ще се печелят. Така както се сражавахте заедно на бойното поле във Фландрия, кралят иска от вас да се трудите заедно тук, във Версай.

Мъжете оставиха думите му без отговор. Напрежението заплашваше да се отприщи също като дъжда от струпалите се над главите им тъмни облаци.

— Кой е вашият началник? — попита Лувоа.

Младият строител, който се бе опитал да спре зидаря да се хвърли от скелето, направи крачка напред. Лувоа разпозна в негово лице един от сержантите от кралската армия.

— Ние нямаме началник. Говорим заедно в един глас.

— Ако не подновите работа, ще заповядам да ви обесят.

— Убийте ме — отвърна сержантът — и нови двама ще дойдат на моето място.

Лувоа опита нов подход.

— Разбирам вашите оплаквания, аз също бях в Камбре и в Компиен…

— Да — отвърна сержантът. — Аз ви видях. В една палатка, далеч от нас, на две левги зад ариергарда…

Лувоа скръцна със зъби, но остави сержантът да се доизкаже.

— Предайте на краля, че ние пак ще се бием за него. Пак ще строим за него. Кажете му, че отново ще докажем нашата вярност и доверие към него. Само че преди това кралят трябва да покаже, че е мъж, който държи на думата си.

Мъжете на скелето закимаха утвърдително. Този единодушен жест можеше да се изтълкува като мълчаливо обявяване на война.

 

 

Леден дъжд се изливаше над версайската гора и наводняваше главния път, който водеше към замъка. Някаква карета беше спряла насред една заскрежена, кална локва. Маскиран мъж размахваше мускет към кочияша. Друг мъж, и той маскиран и въоръжен, рязко отвори вратичката на каретата и се качи в нея. Вътре седеше бирник, облещил очи. Мъжът смъкна парчето плат, което закриваше лицето му. Беше Монкур.

— Парите! — кресна той.

Бирникът от вертепа, същият на когото Монкур бе предложил услугите си да го пази, седеше, онемял.

Монкур направи гримаса.

— И сега, казвате… — зашепна му той.

— А, да — отвърна бирникът, сякаш се събуждаше от сън, след което се провикна: — Никога!

— Предпочитате да умрете? — кресна отново Монкур.

Бирникът поклати отрицателно глава. Монкур вдигна очи към небето.

— Извикайте „никога“! — тихо му подсказа той.

— Никога! — изрева бирникът и понижи тон. — А сега какво? Забравих. Аз давам ли ви…

— Давате ми половината, а другата остава за вас.

— После ви удрям?

— После аз ви удрям.

— А, да, така беше…

Бирникът подаде две пълни кесии с пари на Монкур, който му нанесе силен удар в лицето, после му върна едната кесия.

Мъжът обърса окървавените си устни.

— Следващия път — предложи той тихо — да не губим време, да го направим на топло, какво ще кажете?

— С удоволствие — отвърна Монкур и отново го цапардоса.

После вдигна маската на лицето си, пъхна кесията в джоба си, скочи от каретата под дъжда и двамата със съучастника му потънаха в горския мрак.

 

 

Под бдителния поглед на стражите Луи се приближи до Жак, който орязваше един ред млади букови дръвчета, разгърден и съсредоточен.

— Ти поне продължаваш работата си — отбеляза кралят.

Жак се изправи и примига на светлината на слънцето.

 

— Аз не съм строител, господарю.

— Когато се сражаваше за мен, бил ли си свидетел на бунтове сред моите войници?

Жак се почеса с дръжката на лопатката по бузата.

— Случвало се е.

— Я ми кажи как се сдоби с този белег?

— Бях се разбунтувал.

Аха, това било…

— Как реагираха генералите?

— Всеки според характера си. Но мога да потвърдя едно нещо: крал, който принуждава войниците си да подчиняват други войници, не се задържа дълго време на трона. Хората се разяряват, когато са подложени на тормоз.

Луи се умълча за момент.

— Не виждам никакво решение. Изпратих им емисари. Те не се съобразяват с тях.

— Има един мъж, господарю. Него сигурно ще го послушат. Той е спечелил тяхното уважение. Сражавал се е редом с тях.

Говори за Филип.

— Братята може да не са съгласни един с друг, без да се противопоставят един на друг — добави Жак.

Луи се обърна, клатейки глава.

— Ти очевидно си бил единствен син.

 

 

След като се върна в замъка, кралят изпрати да доведат Роан в покоите му и заповяда на своя приятел да отиде при недоволните строители и да говори с всеки един поотделно. Нищо да не им предлага, само внимателно да ги изслуша и да ги насърчи.

— Зимата наближава и студът ще скове земята — обясни Луи. — Ако искаме да строим, трябва да изградим основи. Основите трябва да ги изкопаем сега… а за да ги изкопаем, се нуждаем от работна ръка.

След като Роан отиде да изпълнява задачата си, Луи заповяда на Бонтан да повика Брюан, архитекта, и Льоклер, ковчежника на Монетния двор. След това напусна покоите си, следван от личната си стража.

Трябва да говоря с нея, каза си той, заслушан в стъпките си, отекващи по коридора. Тя трябва да бъде наясно с намеренията ми.

 

 

Анриет седеше пред тоалетката си. Софи решеше косите й, разделяше ги на дълги къдрави кичури, които се разстилаха на раменете й. Един гвардеец обяви появата на краля, Анриет моментално се изправи на крака, а Софи се оттегли в съседната стая. Кралят се доближи и сложи ръка на корема й. Анриет понечи да сложи своята отгоре, но той направи крачка назад. Тя затвори очи, разочарована.

— Повече не можем да продължаваме както преди — заяви той.

Анриет се съгласи, кимайки тъжно.

— Разбирам. Ние ви принадлежим, вие можете да разполагате с нас и да ни изхвърлите, когато ви е угодно.

— Никога не съм постъпвал по единия или по другия начин спрямо вас.

— Негово Величество се прикрива зад думите, но намеренията са ясни — тихо отвърна тя.

— Детето, което носите, е символ на несигурност и съмнение. Съмнение, чийто товар лично аз отказвам да поема. Бихте ли желали да принадлежите единствено и само на мен? Изключвайки брат ми?

Очите на Анриет се напълниха със сълзи.

— Не мога да дам отговор на този въпрос. Извинете ме.

Той си тръгна с чувство на изпълнен дълг. Но от това никак не се почувства по-добре.

 

 

Бяха превърнали една селска къща в нещо като болница. На селския площад възрастен свинар, който буташе каручка, пълна с квичащи прасенца, обясни на Роан как да стигне дотам. Благородникът се бе увил в широката си пелерина. Дъхът му пореше студения въздух. Вратата на къщата се отвори със скърцане.

Голямата стая беше пълна с ранени войници, едни седнали направо на прашния под, други на пейки. Те чакаха да ги прегледат и да ги лекуват, разтриваха болния си крак, придържаха счупената си ръка, прокарваха длани по подутините на неправилно зарасналите рани на главата си. Клодин, дъщерята на лекаря, тъкмо преглеждаше гнойния абсцес на рамото на един войник.

— Вие ли се грижите за тези мъже? — попита Роан от прага на стаята.

Клодин го погледна и кимна в отговор.

— От какво страдат?

— Треска. Гангрена. Нелечими счупвания на крайниците.

Роан пристъпи към войниците, наредени покрай стената.

Клодин поклати глава.

— Не ви препоръчвам да се доближавате до тях, монсеньор.

Роан се спря.

— Защо?

— Заради възможни миазми. Въздухът сигурно е заразен.

— Те са мои братя по оръжие. Готов съм да поема риска.

Той застана пред един войник, който трепереше от силна треска.

— Барабанчик Бребан, ако не греша — каза Роан. — Заедно превзехме град Рошфор.

Войникът избърса с ръкав потта, която се стичаше в очите му.

— Сеньор Роан!

Роан се наклони към него.

— Боли ли?

Войникът потвърди, кимвайки.

— Цяла Франция страда заедно с вас.

Усмивката на войника угасна.

— А кралят?

— И кралят също.

Преди войникът да успее да каже нещо, Роан се насочи към следващия ранен, после към следващия и така до края на редицата. На всеки от тях изричаше по няколко думи на съчувствие и ги уверяваше в съпричастността на краля.

 

 

Новите планове, дело на Брюан, бяха разстлани на голямата маса в залата на военния съвет и Луи внимателно ги изучаваше. Това беше само идейният проект, но беше отличен и кралят остана възхитен. Младият архитект Либерал Брюан стоеше встрани, докато кралят се взираше във всеки детайл.

Вратата се отвори и Роан влезе в залата, без да съобщят за появата му, широко усмихнат.

— Добър ден, господарю. Нося добри новини.

Луи вдигна очи от чертежите.

— Казвай.

— Говорих с много войници. Въпреки болестите и злочестината, те все така пламенно поддържат Ваше Величество. В скоро време ще се уморят от този измислен бунт. Проявете строгост, не правете никакви компромиси и ще спечелите битката.

— Особено ми е приятно да го чуя.

Роан забеляза листовете на масата.

— Поредният строеж?

Луи направи крачка встрани, за да му попречи да разгледа плановете. Прекалено рано е да ги видиш, приятелю.

— Най-обикновен административен въпрос.

За миг на лицето на Роан се изписа разочарование, но той веднага си възвърна предишното изражение. Поклони се и излезе от стаята.

Вниманието на Луи отново бе погълнато изцяло от чертежите.

— Господарю — каза Брюан, — аз бих поставил двора тук, а параклиса там.

— С цялото ми уважение към вас — отвърна кралят, — ще направим точно обратното.

Брюан помисли, след което кимна в знак на съгласие.

— Отлична идея, господарю.

Двамата продължиха да изучават плановете.

— Господин Маршал — извести един гвардеец.

Влезе Фабиен с някакъв плакат под мишница и с намръщено лице.

— Господарю, намерихме това в града.

Луи го взе и го прочете. На плаката пишеше:

БИЙТЕ СЕ ЗА СПРАВЕДЛИВОСТ И ПРОТИВ ТИРАНИНА ЛУИ

Без дума да продума, Луи го хвърли на земята и насочи вниманието си към чертежите.

Фабиен остана за миг безмълвен, смаян от спокойствието на краля.

— Господарю? Жалбите на строителите не престават. Някакъв мъж, който се именува Льо Рур и е поддръжник на тяхната кауза, обикаля от град на град, сее смут и бунтарски настроения. Да действам ли?

— Не още.

Луи сложи край на разговора, като махна с ръка и остави началника на полицията объркан и недоумяващ.

 

 

Софи седеше на масата в стаята на майка си и плачеше с горещи сълзи, скрила лице в ръцете си. Беатрис се наведе над нея, раздразнена и отчаяна.

— Какво очакваш от мен? — попита Беатрис. — Да ти кажа, че всичко ще приключи добре?

— Нямам никаква представа коя съм! — извика Софи.

— Родена си преди деветнайсет години. Аз те обичах, грижех се за теб и те закрилях всячески.

— Къде съм родена? В По?

Беатрис се поколеба:

— В Ла Рошел.

— А баща ми? Благородник ли беше?

— Беше добър човек. Артист. Съсипан от ограниченията, налагани от краля.

Софи вдигна глава и погледна майка си. Очите й бяха зачервени, чертите изопнати.

— Защо кралят би желал да съсипе баща ми?

— Заради това, което беше.

— Престъпник? Предател?

— По-лошо. Протестант.

Възцари се потискащо мълчание, убийствено мълчание, което нищо не можеше да наруши. После Беатрис забеляза нов букет цветя на етажерката.

— Цветя — отбеляза безизразно тя. — Колко мило…

Софи избърса сълзите си.

— Мислех, че са за теб.

Беатрис се доближи до етажерката — между цветята беше скрита бележка.

Извади я и разпозна малката буква „х“ върху печата.

— Кой ви ги изпраща? — попита Софи.

Без да отговори, Беатрис грабна мантото си и тръгна към вратата.

— Боли ме зъб, трябва да отида при аптекаря — каза тя на дъщеря си. — Няма да ме има няколко часа.

 

 

Скрила лицето си в качулката, Беатрис се отправи към Версай с няколко монети в джоба си. Върна се в двореца чак по залез-слънце и вместо да се прибере в своята стая, се запъти право към кабинета на Фабиен. Влезе, без да чука. Фабиен беше сам, наведен над бюрото си с лупа в ръка, и изучаваше лист хартия със странни букви. Стаята беше мрачна, гореше само една свещ, която хвърляше съвсем слаба светлина.

— Обожавате книгите, нали?

Изненадан, Фабиен вдигна глава.

— А, да… — отвърна той. — Тъкмо чета един трактат за шпионажа от времето на Римската империя.

Той остави лупата на масата.

— Харесвам мъжете, които обичат да четат.

Беатрис пристъпи напред към слабата светлина на свещта и хвърли поглед върху разгънатия на бюрото лист хартия. Беше начервила устните си и съблазняващо разпуснала косата си. Мина покрай Фабиен, леко докосна рамото му и отвори вратата на отсрещната стена.

Фабиен я последва в стаята за мъчения. На етажерките бяха наредени въжета, железни клещи и вериги, брадвички, чукове и ръжени. Дълбоките резки на масите бяха изпълнени със засъхнала кръв. Беатрис взе чифт белезници.

— Работата носи ли ви радост?

— Не бих казал радост… по-скоро удовлетворение, да.

— Боли ли ви, когато виждате как хората страдат?

— Не ме интересуват тези подробности.

Фабиен застана зад Беатрис и повдигна косата й, за да я погали по тила.

Нежната й кожа накара сърцето му бясно да затупти.

— Взирате ли се в очите им, когато ги наказвате?

— Винаги.

Той я стисна за раменете, обърна я към себе си и я целуна. Тя го зашлеви и от разпуканата му устна потече кръв. Тя сложи пръст върху вадичката кръв и го облиза.

Фабиен я погледна, шокиран и възбуден. Очевидно тя беше в настроение за игра.

— Границата между болката и удоволствието е тънка — отбеляза той.

— Нима има граница? Не бях забелязала.

Бутна го да седне на един стол, запретна полите си до кръста и го яхна. Той инстинктивно стисна голото й розово дупе. О, Боже мой! Тя го захапа за врата, сякаш се готвеше да го изяде. Той оголи зъби и с едно движение я тръшна на пода. Легна върху нея, разкъса горнището на роклята й и разкри едрите й гърди. Беатрис се извиваше, устните й се разтегнаха в усмивка на удоволствие.

Изведнъж Фабиен замръзна, отпусна ръце.

— Какво има? — попита тя.

— Аз… досега не съм бил с жена.

Беатрис прихна, развеселена.

— Боже! Имате много да учите!

После свали панталона му и го метна настрана. Той стана от стола, взе я в обятията си и здраво я долепи до стената, белезниците и веригите издрънчаха. Беатрис разтвори бедра, за да му помогне да проникне в нея. И той проникна, после още веднъж и още веднъж, а тя се извиваше, стенейки.

Никой от двамата не усети Лорен, която отвори и веднага затвори вратата с ужасено лице.

 

 

Седяха мълчаливо в мрака на спалнята на Анриет — тя потънала във възглавниците, Луи до нея. Светлината на свещите галеше лицата им.

— При последния ни разговор не бях особено любезен. Помните ли как лятно време тичахме покрай потока, когато бяхме деца?

— Помня.

— Пътят стигаше до един ров, минаваше покрай фермата с кучето, което все лаеше, после поемаше през гората, за която мислехме, че е обитавана от призраци.

Луи млъкна. Анриет чакаше. Мъчеше се да отгатне какви мисли се въртят в главата му, какво е настроението му. Той сякаш се бореше със страховете си пред очите й.

— Има ли смисъл да си припомняме това, господарю?

Луи й се усмихна и тя отново почувства, че е със своя любовник и приятел.

— Винаги съм смятал, че бягам по течението. Сега си казвам, че може би не съм бягал по течението, а съм бягал от него — отговори той, зареял поглед в мрака, преди отново да обърне очи към нея. — Когато съм с вас, винаги бягам. Бягам, за да съм с вас, бягам към миналото и не виждам какво стои пред очите ми.

Той нежно постави длан върху корема на Анриет и я целуна по челото.

— Повече няма да бягам.

После се изправи и излезе, оставяйки я самичка. Тя го изпрати с поглед с разбито сърце — Луи отново я изоставяше.

 

 

Отпуснат на един стол в кухнята, Масон спеше дълбоко, когато един човек, увит в пелерина, влезе през прозореца, отиде до кутията, на която пишеше „Луи XIV“, отвори я и остави при другите шишенца малък син флакон. Сетне излезе по същия начин, по който беше влязъл, и потъна в нощта. Масон трепна и отново захърка.

 

 

Дневната светлина беше сменила светлината на свещта. Фабиен, приведен над бюрото с лупа в ръка, отново бе потънал в разучаването на шифрованите бележки. Застанала до него, Лорен го наблюдаваше със скръстени ръце.

— Вчера видях Беатрис да влиза в публичния дом в селото — заяви тя с обвинителен тон. — Там се заприказва с аптекаря и купи от него две бутилки арсеник.

Фабиен местеше лупата по листа.

— И какво от това? Отлично лекарство срещу зъбобол. И аз го употребявам от време на време.

— И бутилка „Ерос“. Казват, че това питие давало сила в любовната игра.

Фабиен остави лупата на масата и вдигна поглед към помощничката си.

— Което ме кара да мисля, че двамата с нея сте станали… интимни — продължи тя.

Гласът на Фабиен прозвуча по-ледено от най-мразовитата зима.

— Плащам ви, за да следите другите, а не да шпионирате мен.

С едно кимване на главата й заповяда да напусне стаята и отново се съсредоточи върху изписания лист хартия.

 

 

Бонтан водеше стачниците по бляскавите коридори на замъка. В залата на военния съвет Луи, широко усмихнат, ги чакаше, обкръжен от стражите си. Войниците, мръсни и развлечени, гледаха със зяпнала уста заобикалящия ги разкош. Бяха възхитени и същевременно изпълнени с подозрение и решимост. Някои неохотно се поклониха на краля. Други свалиха шапки.

— Добър ден, господа — поздрави Луи. — За мен е чест да ви приема. Аз наистина живея тук, но това място не е само моят дом. Това е домът на Франция и на нейните стремления.

Мъжете мълчаливо гледаха в краката си.

— Държа да ви благодаря, задето ми дадохте да разбера, че съм бъркал. Прави бяхте да прекъснете работа и да откажете да продължите.

Филип се появи на прага на залата и Луи го погледна право в очите. Обръщам се към теб, братко, много повече, отколкото към тези войници, каза си той.

— Повиках ви да дойдете днес, за да ви поискам прошка и да се опитам да си възвърна вашето доверие — продължи Луи. — Всички вие сте част от армията на краля както на бойното поле, така и на строителното скеле. Рискували сте живота си за Франция. Време е Франция да ви даде нещо в отплата.

Луи повдигна платното, което покриваше централната маса, и показа плановете на огромно здание, голяма и сложна постройка с безчет стаи, градини и дворове.

— Тази сграда в скоро време ще бъде позната под името Дом на инвалидите. Тя ще може да се похвали с най-доброто медицинско оборудване на света, с най-красивите трапезарии и най-удобните спални помещения. Ще има и собствена църква. Ще бъде разположена в Париж, недалеч от брега на Сена. Там всеки ранен войник, който се е сражавал за Франция, ще бъде лекуван и всеки войник, който няма да може да се върне у дома, ще живее на това място до края на дните си, в удобства и напълно безплатно.

Луи кимна с глава на Бонтан, който се приближи с кутия в ръка.

— В чест на нашите последни победи наредих да изсекат възпоменателен медал. Искам да връча по един на всеки от вас. Първият, който ще го получи, ще бъде мъжът, на когото дължа най-много. Един от вашите храбри братя по оръжие, който всички вие познавате. Филип, херцог Орлеански, когото имам също така честта да назовавам мой брат.

Луи извади един медал от кутията, пристъпи към Филип и му го окачи на врата под възхитените погледи на войниците. След това Бонтан раздаде останалите медали, окачвайки ги на врата на всеки войник с тържествено изражение и с огромно уважение. Войниците се споглеждаха, за да се убедят, че всичко, което се случва, е реално.

— Да живее кралят! — извика един войник, вдигнал юмрук.

Останалите се присъединиха към него.

— Да живее кралят!

— Страхувах се, че няма да дойдеш — призна кралят на Филип, докато войниците се трупаха около голямата маса и обсъждаха плановете на Дома на инвалидите.

— Ти наистина вярваш в това, което каза, нали?

Луи се усмихна, но не отговори.

Един след друг войниците се отдръпнаха от масата и се приближиха до краля, на лицата им бе изписано чувство на смирение и благодарност. Коленичиха пред Луи и той протегна ръка, за да ги благослови. Филип наблюдаваше сцената и в гърдите му се надигаше гняв. Той вдигна медала близо до очите си, за да го разгледа по-добре. На него бяха изсечени ликът на краля и следния надпис: Ludovicus Rex Victori Perpetuo.

„Вечните победи на Луи Велики.“ Филип се завъртя и напусна залата.

Един войник с възбудено изражение, зачервено лице и нацепени устни си проби път през тълпата и се приближи до краля.

— Ваше Величество?

Луи взе ръката на войника.

— Франция ви благодари — каза той.

Войникът се наклони още по-близо.

— Врагът е по-близо, отколкото си мислите — пошушна той на ухото на краля.

Луи смръщи вежди.

— Какъв враг?

Войникът заплю Луи в лицето. Кралят яростно блъсна нападателя. Двама гвардейци веднага отведоха войника.

— Бедният човечец е болен — заяви кралят, успявайки да запази самообладание.

После се обърна към Бонтан.

— Да се погрижат за него — каза той на личния си камериер с поглед, в който недвусмислено се четеше смъртната присъда на мъжа.

 

 

Няколко секунди по-късно, в другия край на замъка Филип се втурна като луд в стаята на Анриет и поиска двамата да потеглят веднага за къщата им в Сен Клу.

— Филип! — извика Анриет, ставайки от масата. — Моля ви, почакайте. Обяснете ми!

— Най-после осъзнах, че имаме избор. Не сме длъжни да се подчиняваме на всичките му заповеди. Досега се държахме като подлеци. Нужно е само да намерим смелост да му се опълчим.

— Не разбирам!

Филип притегли жена си към гърдите си.

— Какво искате всъщност? — изръмжа той. — Да дойдете с мен или да останете тук и да го чакате денонощно да почука на вратата ви?

Анриет се поколеба.

— Да се махаме от тук — продължи Филип. — Не ме интересува дали детето е мое, или е негово. Ще бъде нашето дете.

Анриет направи крачка назад с поглед, изпълнен със страх и нерешителност.

— Но вашият живот е тук! Вие сте брат на краля. Не можете да си тръгнете. Това място е част от вас, от нас.

— Ако това, което казвате, е вярно, страхувам се, че вече всички сме изгнили отвътре.

 

 

В тъмната, полуразрушена протестантска църква, която се издигаше на едно уединено място на час път от Версай, един скрит в мрака мъж тихо разговаряше с човека, дошъл да се срещне с него.

— Значи кодът е разгадан? — попита той. — Със сигурност?

— Да.

— Тогава трябва да измислим нов. За това ще е нужно време и ще се наложи да се срещаме лично. Подобен риск не ми допада.

Събеседникът му пристъпи по-близо. Беше Беатрис.

— Те настояват за документите ми — каза тя.

— Бяхме изпратили подправени.

— Напълно негодни. Кога ще получа новите?

— Ще попитам.

Беатрис поклати глава.

— Сама ще се погрижа за документите. Най-важната задача сега е кодът. След като са способни да го пробият, значи, че могат да четат мислите ни. В същото време обаче те не знаят, че ние знаем. Което е изгодно за нас.

 

 

Луи се събуди в тишината на спалнята си. Потри очи, присви ги в мрака. Там! Някакво движение. Тъмни силуети, които не можеше да различи.

— Ти ли си, братко?

Силуетите се приближиха и слаба жълтеникава светлинка освети лицата на Филип, Роан, Колбер, Лувоа и Фабиен. Всички те бяха със затворени очи. Когато ги отвориха, израженията им станаха зловещи и плашещи. Луи се опитваше да се изправи, но осъзна, че са привързали ръцете му за колоните на леглото. Филип се доближи, размахвайки кама.

— Каква правиш? — изрева Луи.

— Съжалявам, че нещата така се обърнаха — със спокоен тон заяви брат му. — Но ти не искаше да ни чуеш.

Неочаквано вдясно от Филип се появи Анриет с тъжна усмивка на устните. На свой ред изникна и Луиза, отляво. Тя вдигна ръце към небето и занарежда словата на молитвата за последно причастие.

Per istam sanctam unctionem et suam piissimam misericordiam…

Филип размаха камата по-високо. Острието заплашително проблесна.

Не! Всемогъщи Боже, не!

— Забравихте да се помирите с Господ, нали, Луи? — попита Анриет.

Филип яростно заби камата в гърдите на брат си. Луи изрева.

Крясъците събудиха Бонтан, който се втурна към кралското легло, обезумял от тревога.

— Господарю!

Луи се вкопчи в яката на Бонтан, задъхан, плувнал в пот, изпаднал в паника.

— Къде е брат ми? Къде е Анриет?

— Те се върнаха в Сен Клу, господарю.

Луи се хвана за главата, стенейки.

— Ваше Величество… — каза Бонтан, — вие сте болен!