Елена Феранте
Гениалната приятелка (78)

56.

На първо време Лила, заета със сватбата, не забеляза, че брат й, до този момент весел и в шеговито настроение, макар и съсипан от умора, започна да изпада отново в мрачни състояния, да спи лошо, да се ядосва за най-дребни неща.

— Като дете е — каза веднъж на Пинуча, сякаш да го оправдае за поредното избухване, — настроението му се променя в съответствие с това дали желанията му се изпълняват веднага, не умее да чака.

Тя и Фернандо не почувстваха липсата на продажби по Коледа като провал. В крайна сметка производството не се проведе по точен план, а следваше желанието на Стефано да види реализирани плодовете от вдъхновението свише на Лила — имаше тежки обувки, имаше и леки, бяха подходящи за почти всеки сезон. И това беше за добро. Кутиите, натрупани в обущарница „Черуло“, съдържаха голям асортимент. С малко търпение през зимата, през пролетта и през есента щяха да се продадат.

Рино обаче ставаше все по-неспокоен. След Коледа по своя инициатива отиде при собственика на прашния магазин за обувки в края на шосето и макар и да знаеше, че той е тясно свързан с фамилията Солара, поиска съгласието му да изложи при него някои от обувките „Черуло“, така, без задължения, само да види как ще вървят. Човекът любезно му отказа, този продукт не беше подходящ за клиентелата му. Рино побесня и нещата стигнаха до размени на обиди и псувни, за които научи целият квартал. Фернандо се ядоса на сина си, Рино го нападна с обиди, а Лила отново видя брат си като подривен елемент, производен на онази рушителна сила, от която се беше уплашила. Когато излизаха четиримата, забелязваше с тревога, че брат й правеше всичко възможно тя и Пинуча да вървят напред, а той да изостане с няколко крачки, за да говори със Стефано. Обикновено месарят го слушаше, без да дава признаци на раздразнение. Само веднъж Лила го чу да казва:

— Извинявай, Рино, според теб аз съм вложил всичките пари в обущарницата така, на загуба, само от любов към сестра ти ли? Направихме обувките, хубави са, трябва и да ги продадем. Проблемът е да се намери къде да се пласират.

Това „само от любов към сестра ти“ не й хареса. Но не реагира, защото думите имаха благотворно въздействие върху Рино, който се успокои и започна да се държи като стратег по продажбите, особено пред Пинуча. Говореше, че трябва да се мисли на едро. Защо толкова обещаващи инициативи се провалят? Защо сервизът „Горезио“ трябваше да се откаже от моторите? Защо галантерийният бутик издържа само шест месеца? Защото нямаха достатъчно въздух. А обувките „Черуло“ съвсем скоро щяха да напуснат позицията си в квартала и да се утвърдят в по-богаташки райони.

Междувременно датата на сватбата наближаваше. Лила тичаше на проби за булчинската рокля, правеше последни подобрения в новия си дом, водеше битки с Пинуча и Мария, които, освен всичко друго, не търпяха намесите на Нунция. С наближаването на 12 март напрежението все повече растеше. Но не бяха тези сблъсъците, които можеха да отворят пукнатини. Две различни събития, последвали едно след друго, нараниха Лила дълбоко.

В един леден февруарски следобед внезапно дойде да ме пита дали мога да отида с нея до госпожа Оливиеро. Така и не беше се поинтересувала от нея досега, не беше проявила привързаност или благодарност. В този момент обаче изпитваше необходимост да й занесе поканата лично. Тъй като в миналото не й бях споменавала за враждебното отношение на госпожата към нея, не ми се стори подходящо да го правя в този момент, още повече че напоследък госпожа Оливиеро ми изглеждаше по-малко агресивна, по-податлива на меланхолични настроения и вероятно щеше да я посрещне добре.

Лила отдели особено голямо внимание на облеклото си. Отидохме пеша до блокчето, в което живееше учителката, на две крачки от църквата. Докато се качвахме, усетих, че е много притеснена. Аз бях свикнала с този маршрут, с тези стълби, а тя не, но нищо не каза. Завъртях ключето на звънеца, чух провлечените стъпки на госпожа Оливиеро.

— Кой е?

— Греко.

Тя отвори. Беше наметнала върху раменете си лилава пелерина, половината й лице беше увито в шал. Лила веднага й се усмихна и каза:

— Госпожо, помните ли ме?

Госпожа Оливиеро се втренчи в нея, както правеше в училище, когато Лила пречеше в клас, след което се обърна кам мен; говореше някак затруднено, все едно имаше залък в устата:

— Коя е? Не я познавам.

Лила се обърка и бързо каза на италиански:

— Черуло съм. Донесох ви покана, ще се омъжвам. И много ще се радвам, ако дойдете на сватбата ми.

Учителката се обърна отново към мен:

— Черуло я познавам, тази не знам коя е.

И ни затръшна вратата.

За момент останахме неподвижни на площадката, после докоснах ръката на Лила, за да я утеша. Тя се дръпна, промуши поканата под вратата и тръгна да слиза по стълбите. По улицата не спря да говори за досадните бюрократични стъпки в общината и в църквата и за това колко полезен беше се оказал баща ми.

Другата болка, вероятно много по-дълбока, й причини неочаквано Стефано заради историята с обувките. От доста време вече беше решено, че свидетел на младоженеца ще бъде един роднина на Мария, който след войната беше емигрирал във Флоренция и търгуваше с вехтории с различен произход, главно метални предмети. Този роднина беше се оженил за флорентинка и беше възприел местния говор. Поради акцента си се радваше на известен престиж в семейството, това била и причината да го изберат за кръстник на Стефано на първото му причастие. Обаче най-неочаквано бъдещият младоженец промени решението си.

В началото, когато Лила ми разказа за това, го считаше за проява на нервност в навечерието на събитието. На нея й беше напълно безразлично кой ще бъде свидетел, този или онзи, важното беше да се вземе решение. Но дни наред Стефано й отговаряше неопределено, мъгляво, не ставаше ясно с кого ще бъде заменена двойката от Флоренция. По-малко от седмица преди сватбата истината излезе наяве. Стефано й съобщи като свършен факт, без никакво обяснение, че щял да им кумува Силвио Солара, бащата на Марчело и Микеле.

Лила, на която до този момент и през ум не й беше минавала възможността някой дори далечен роднина на Марчело Солара да присъства на нейната сватба, за няколко дни се превърна отново в момиченцето, което добре познавах. Обсипа Стефано с нецензурни обиди, заяви, че не иска повече да го вижда. Затвори се в дома на родителите си, престана да се занимава с каквото и да е, не отиде на последната проба за булчинската рокля, не похвана нищичко, което да има общо с приближаващата сватба.

Заточиха се един след друг родителите й да я увещават. Най-напред майка й, Нунция, се зае да й разяснява много внимателно кое е добро за семейството. След това се яви Фернандо, груб и непохватен, да й нареди да не се държи като дете: за всеки, който искал да има някакво бъдеще в квартала, да му кумува Силвио Солара, било нещо задължително. Накрая пристигна Рино, който с подхода на човек от бизнеса, заинтересован единствено от печалбата, по много агресивен начин й обясни как стоят нещата: бащата Солара бил като банка и най-вече представлявал канал, по който да се разпространят в магазините за обувки моделите „Черуло“.

— Ти какво искаш? — развика й се с подути и кървясали очи, — искаш да съсипеш мен и цялото семейство след всичкия труд, който сме положили досега ли?

Веднага след него дори Пинуча надникна от вратата и с фалш в гласа заобяснява, че самата тя много щяла да се радва да има за кум търговец на метали от Флоренция, но Лила трябвало да бъде разумна, не можела да провали една сватба и да затрие една любов заради толкова маловажен въпрос.

Изминаха един ден и една нощ. Нунция остана безмълвна и неподвижна в един ъгъл, без да пипне нищо из къщата, без да си легне. В един момент се измъкна тайно от дома си и дойде да ме извика, за да отида да говоря с Лила и да опитам да я убедя. Бях поласкана, мислих дълго как да подходя. Беше поставена на карта една сватба — практична стъпка, премислена до най-малките подробности и свръхзаредена с чувства и интереси. Изплаших се. Аз, която вече знаех, че мога публично да отправя критики към Светия дух и да подкопая авторитета на учителя по вероучение, не смятах, че ако съм на мястото на Лила, бих имала смелостта да пратя всичко по дяволите. Тя обаче — да, тя беше способна, дори сега, когато броени дни я деляха от събитието. Какво да направя? Усещах, че съвсем малко ми трябваше, за да я тласна към подобно решение, и че щях да изпитам голямо удовлетворение да повлияя за такова развитие на нещата. Дълбоко в себе си точно това исках: да върна онази бледа Лила с конската опашка, присвитите хищни очи и евтините дрипи на гърба. Да се свърши с цялото това държане на квартална Жаклин Кенеди.

Но за нейно и за мое нещастие, ми се стори, че това би бил подъл ход. Вярвах, че за нейно добро ще бъде да не я връщам към сивотата на дома Черуло; в главата ми се загнезди една-единствена мисъл и всичко, което направих, беше да й я повтарям меко и настоятелно: Силвио Солара, Лила, не е Марчело и не е Микеле, не е правилно да ги смесваме, знаеш го по-добре от мен, ти самата си го казвала по други поводи. Не беше той този, който дръпна Ада в колата, не той стреля в новогодишната нощ, не беше той, който се насади насила в дома ти, не той тръгна да разправя мръсотии по твой адрес; Силвио ще кумува и ще помогне на Рино и Стефано да пласират обувките, това е всичко, няма да има никакво влияние върху бъдещия ти живот. Разбърках картите, които вече ни бяха ясни. Говорих й за преди и след, за старото поколение и за нашето, за това колко различни сме ние, колко различни са тя и Стефано. Последният аргумент направи пробив, разколеба я, което ме накара да се спра на него много разпалено. Слушаше ме мълчаливо, беше очевидно, че иска да й се помогне да се успокои, и лека-полека това се случи. Но в очите й прочетох, че този ход на Стефано й беше разкрил нещо от него, което още не можеше да види ясно, и точно по тази причина я плашеше повече от изстъпленията на Рино. Каза ми:

— Може би не е вярно, че ме обича.

— Как да не те обича? Прави всичко, което му кажеш.

— Само когато не се налага да рискува истински с парите — изрече с пренебрежителен тон, с какъвто никога досега не беше говорила за Стефано Карачи.

Така или иначе, престана да се крие. Не се появи в месарницата, не отиде до новото жилище, не беше тя тази, която потърси примирие. Изчака Стефано да го направи с думите:

— Благодаря ти, обичам те много, знаеш, че понякога на човек му се налага да направи някои неща.

Едва тогава го остави да се приближи зад нея и да я целуне по врата. Но веднага след това се обърна рязко, погледна го право в очите и му каза:

— На сватбата ми по никакъв начин не трябва да стъпва Марчело Солара.

— Как да го направя?

— Не знам, но трябва да ми се закълнеш.

Той изпуфтя и каза през смях:

— Добре, Лина, заклевам се.