Елена Феранте
Гениалната приятелка (66)

44.

В ролята си на годеница Лила пожъна голяма завист и предизвика немалко неприязън. Пък и начинът, по който се държеше, беше подразнил мнозина още когато беше хилаво момиченце, какво оставаше сега, когато се беше превърнала в момиче с късмет. Тя лично ми разказа за нарастващата враждебност от страна на майката на Стефано и особено от страна на Пинуча. Омразните мисли, които хранеха двете жени, бяха ясно изписани на лицата им. За кого се взимаше дъщерята на обущаря? Каква зловредна отвара беше дала на Стефано да изпие? Как ставаше така, че щом тя отвореше уста, той веднага отваряше портфейла си? Явно искаше да се настани в дома им като господарка.

Ако Мария само мълчаливо се цупеше, то Пинуча не се сдържаше и избухваше към брат си:

— Защо на нея й купуваш толкова неща, а на мен не само че нищо никога не си ми купил, ами даже ако си купя нещо хубаво, винаги ме критикуваш, че правя излишни разходи?

Стефано изваждаше спокойната си полуусмивка и не отговаряше. Но скоро, последователен в помирителната си линия на поведение, се зае да прави подаръци и на сестра си. Така между двете момичета започна състезание — ходеха заедно на фризьор, купуваха си еднакви рокли. Това обаче само допълнително раздразни Пинуча. Не беше грозна, беше с няколко години по-голяма от нас и може би с по-завършени форми, но ефектът, който всяка дреха или предмет имаха, носени от Лила, далеч не можеше да се мери с ефекта, когато ги носеше тя. Първа си даде сметка за това майка й. Когато видеше Лила и Пинуча готови за излизане с еднакви прически и еднакви дрехи, винаги намираше начин по заобиколни пътища и с привидно доброжелателен тон да изкритикува бъдещата си снаха за нещо, което е направила предния ден — оставила светната лампата в кухнята или не затворила крана на чешмата, след като си наляла чаша вода. След това се обръщаше на другата страна, като че имаше много работа, и промърморваше мрачно:

— Да се приберете рано.

Ние, момичетата от квартала, скоро се сблъскахме със същите проблеми. В празнични дни Кармела, която все така изискваше да я наричат Кармен, Ада и Джилиола започнаха да се кипрят, без да го казват на някого или помежду си, като за състезание с Лила. Особено Джилиола, която работеше в сладкарницата и която, макар и неофициално, имаше връзка с Микеле Солара, си купуваше и го караше да й купува хубави неща, с цел да ги показва по време на разходка или от колата. Но не можеше да има и сравнение. Лила изглеждаше недостижима като силует на някоя магическа статуетка.

В началото се опитахме да я озаптим, да я върнем към старите навици. Привлякохме Стефано в нашата група, приласкахме го, приобщихме го, а той изглеждаше доволен — дотам, че една събота, вероятно поради личната му симпатия към Антонио и Ада, каза на Лила:

— Виж дали Ленуча и децата на Мелина ще искат утре вечер да хапнат с нас.

Под „нас“ разбираше тях двамата плюс Пинуча и Рино, който сега много държеше да прекарва свободното си време с бъдещия си зет. Приехме, но се получи странна вечер. От страх да не се изложи Ада взе назаем рокля от Джилиола. Стефано и Рино избраха не някоя пицария, а ресторант в квартала „Санта Лучия“. Тъй като нито аз, нито Антонио, нито Ада някога бяхме ходили на ресторант, което си беше работа за богати, бяхме обзети от паника: как да се облечем, колко ще струва? Те четиримата отидоха с фиата комби, а ние взехме автобуса до Пиаца Плебишито и останалото разстояние изминахме пеша. Когато стигнахме, те поръчаха, без да се притесняват, неимоверно много ястия, а ние почти нищо — от страх да не би сметката да се окаже непосилна за нас. Почти през цялото време мълчахме, защото Рино и Стефано говориха главно за пари и изобщо не направиха опит да привлекат в разговора поне Антонио. Ада, която не се примиряваше с второстепенната си роля, през цялата вечер се опитваше да привлече вниманието на Стефано, като му отправяше такива лигави превземки, че брат й се почувства неудобно. Накрая, когато дойде време да плащаме, открихме, че сметката вече е платена от месаря, и ако това изобщо не притесни Рино, то Антонио си тръгна сърдит, защото, макар да беше връстник на Стефано и на брата на Лила, макар и да работеше като тях, реши, че са се отнесли с него като с просяк. Но най-важното беше, че аз и Ада, обзети от различни чувства, установихме, че на публично място, вън от приятелските отношения в обкръжението ни, не знаехме за какво да си говорим с Лила и как да се отнасяме с нея. Беше толкова добре гримирана, толкова добре облечена, че подхождаше и на комбито, и на кабриолета, и на ресторанта в „Санта Лучия“, но вече не беше физически пригодна да се качи на метрото с нас, да пътува с автобус, да се размотава пеша, да изяде една пица на Вия Гарибалди, да отиде в енорийското кино, да танцува у Джилиола.

В онази вечер стана очевидно, че Лила е променила общественото си положение. Дните и месеците бяха я превърнали в госпожица, имитираща моделите от модните списания, момичетата от телевизията, девойките, които беше видяла да се разхождат по Вия Киая. Видът й излъчваше блясък, който действаше като силен шамар по мизерното лице на квартала. Момичешкото тяло, от което още личаха следи, докато заедно плетяхме интригата, довела до годежа й със Стефано, бързо изчезна в зоната на мрака. На негово място на дневна светлина изплува образът на една млада жена и когато в неделите тя излизаше под ръка с годеника си, изглеждаше така, сякаш изпълнява условията на договор, сключен от тях като двойка, а Стефано с подаръците си искаше да покаже на квартала, че Лила беше красива, но можеше и да става все по-красива. Тя сякаш откри прелестта на това да черпи от непресъхващия извор на красотата си, да усеща и да показва, че и най-прецизно изнамерената линия не можеше да я ограничи задълго, защото една нова прическа, нова дреха, нова очна или устна линия бяха следваща летва, по-висока от предишните. Стефано, изглежда, търсеше у нея най-очевидния символ на едно бъдеще на охолство и власт, към което се стремеше; тя, изглежда, използваше катинара, с който той я заключваше, за да подсигури себе си, брат си, родителите си, другите си роднини срещу всичко, с което, осъзнато или не, се беше сблъсквала и пред което се беше изправяла от малка.

Още нищо не знаех за онова, което след лошия опит от новогодишната нощ тя тайно за себе си наричаше орязване на полетата. Но знаех за случая с пръсналата се тенджера, разказът за нея дебнеше постоянно някъде из главата ми, мислех и премислях тази история. И си спомням, че една вечер вкъщи нарочно препрочетох писмото, което ми беше изпратила на Иския. Колко увлекателно умееше да разказва за себе си и колко безкрайно далече изглеждаше в този момент! Трябваше да си дам сметка, че онази Лила, която ми написа онези думи, бе изчезнала. В писмото още я имаше Лила, която беше написала „Синята фея“, момиченцето, което научи латински и гръцки само̀, което изгълта половината библиотека на господин Фераро и дори същото, което беше скицирало обувките, рамкирани в обущарницата. Но в ежедневния живот вече нито я виждах, нито я чувах. Напрегнатата и агресивна Черуло сякаш беше принесла себе си в жертва. Макар че и аз, и тя все още живеехме в един и същ квартал, макар да бяхме имали едно и също детство и да карахме и двете петнайсетата си година, бяхме се оказали внезапно в два различни свята. С течение на месеците аз се превръщах в едно неугледно, чорлаво момиче с очила, наведено над парцаливите учебници, чиято неприятна миризма издаваше, че са купени с цената на големи лишения от битпазара или са доставени от госпожа Оливиеро. Тя вървеше подръка със Стефано като някоя дива, облечена в дрехи, в които приличаше на актриса или на принцеса.

Наблюдавах я от прозореца, усещах, че предишната й форма се е разчупила, и отново размишлявах върху красиво написания пасаж от писмото й за напуканата и огъната мед. Вече постоянно си служех с този образ, всеки път, когато установявах пропукване вътре в нея или в мен. Знаех — надявах се може би, — че никоя форма не може да задържи Лила и че рано или късно ще разчупи всичко още веднъж.