Ане Холт
Смърт в сянка (6)

Шеста глава

Ингер Юхане се затрудняваше да прецени що за човек е Йоаким Бойер. Имаше разнообразен, прецизен изказ, със слаби остатъци от акцент, издаващ детство в източната част на града. Носеше скъпи модни дрехи, но някои детайли издаваха, че не е съвсем в крак с последните тенденции — въпреки старанието да създаде такова впечатление. Както и при първата им среща, носеше чорапи за тенис в кафявите обувки, а на лявата му китка подрънкваше масивен „Ролекс“. Ингер Юхане не познаваше много богаташи. Малкото й познати, които можеха да си позволят часовник от тази ценова категория, не купуваха „Ролекс“.

Йоаким спечели симпатиите й.

Срещнаха се в откритата пекарна на улица „Осен“. Едва стиснал ръката й за поздрав, той веднага я попита какво ще пие. С кавалерска непринуденост дръпна стола й, донесе кафе лате и мъфин, какъвто не бе поискала. Преди да скрие очите си зад слънчевите очила, попита дали тя няма нищо против — силната светлина го смущавала. Беше към двайсет и девет-трийсетгодишен, в добра форма. Носеше риза от „Филип Плейн“ — Ингер Юхане я позна по копчетата. Ризата сполучливо подчертаваше достойнствата на фигурата му. Преди три години за Коледа бе купила на Ингвар риза от същата марка, която така си и висеше необличана в гардероба. В нея Ингвар приличаше на плътно натъпкана наденица.

Всъщност Йоаким Бойер не беше красавец. Носът му беше твърде голям, а брадичката — доста малка. Ала се усмихваше широко и демонстрираше изумителни обноски. Тя се извини, че й се налага да отиде до тоалетната, и той веднага стана — кавалерска проява от друго време. При всички случаи нетипична за мъж от неговото поколение.

— Искам да ви питам нещо — подхвана той, след като тя се върна и той отново услужливо й дръпна стола, за да се настани удобно. — Как да поръчам траурен венец? Към погребалната агенция ли да се обърна?

— Може и към тях, но по-добре попитайте в цветарски магазин. Ще ви насочат.

— Редно ли е да поръчам голям венец? Не просто малък букет, а венец. Все пак не съм член на семейството и…

Той преглътна и се извърна.

— Според мен няма нищо лошо — отговори Ингер Юхане.

— Никога не съм присъствал на погребение. Изтръпвам само при мисълта какво ми предстои.

— Понякога ритуалът е дори приятен — успокои го тя. — Достойно увенчава, така да се каже, завършека на един земен път.

— Да, но Сандер беше дете. Не би трябвало да завършва толкова рано земния си път.

В гласа му прозвуча остра, почти агресивна нотка. Лявата му ръка бе обхванала хлабаво чашата за кафе, но Ингер Юхане забеляза как дясната, която почиваше върху бедрото, се сви в юмрук.

— През последните седмици много деца изгубиха живота си — каза Ингер Юхане. — Смъртта на дете винаги е абсурдна.

— Права сте. Но аз не познавам другите. Познавам само Сандер.

Седяха навън. Все още беше топло, въпреки че по небето се носеха облаци и от време на време засенчваха слънцето. По улица „Ханс Нилсен Хауге“ профучаваха коли и принуждаваха двамата събеседници да прекъсват разговора си.

— Искам да ви покажа нещо — заяви внезапно тя и извади от чантата си навитата на руло рисунка на Сандер. — За това исках да говоря с вас.

Избута настрани чашите и чиниите и внимателно разстла рисунката пред Йоаким. Листът се беше деформирал и тя постави двете чаши за вода върху горната част така, че да фиксира упорито сгъващите се навътре ъгли. Йоаким бавно свали слънчевите очила и ги окачи отпред на ризата.

— О, по дяволите — промълви той.

Нежно плъзна ръка по рисунката. Сякаш я помилва.

— Това е вашият дом, нали? — попита Ингер Юхане.

Той кимна.

— Клонкен — посочи Йоаким.

— Кой е Клонкен?

— Прасенцето. Зеленото прасенце се казва Клонкен. Преди няколко години го купих от Испания. Не знам откъде на Сандер му хрумна да му даде това име.

— Клонкен — повтори с усмивка Ингер Юхане.

— Всичко е предадено в най-големи подробности — заговори тихо Йоаким и се наведе над рисунката. — Вижте само плаката с водата. Когато бях дете, висеше на стената в стаята ми. Сандер го намери преди две години, докато помагахме на майка ми да разчисти мазето. Много му хареса и помоли да му го подаря. Беше много запален по китове. По китове, коли, динозаври и какво ли още не.

— Но вие сте отказали да му го подарите?

За момент Йоаким се стъписа.

— Напротив, веднага му го дадох най-охотно, но той не пожела да го отнесе в дома си. Поиска да го окачим в моята спалня, над леглото. — Показалецът му докосна съвсем леко листа. — Той беше дяволски добър в рисуването, но това е най-хубавата му рисунка.

Настана продължително, но не и неловко мълчание. Йоаким не можеше да се нагледа на рисунката на Сандер. Непрекъснато я милваше с пръсти и от време на време промърморваше нещо нечуто. Най-сетне вдигна глава, сложи си слънчевите очила и внимателно нави рисунката на руло.

— Мога ли да я взема? — попита той. — Бих искал да я сложа в рамка.

— Да — кимна Ингер Юхане. — При две условия.

Той я погледна въпросително над рамката на очилата.

Тя намести своите.

— Първо, да ми я върнете, ако ми потрябва. И второ… — подаде му ластик и той го усука два пъти около рулото. — Искам да ми разкажете за Сандер.

— Какво имате предвид?

— Вие сте го познавали. Очевидно сте го харесвали, както и той вас. Опишете ми го.

— Да ви го опиша…

Йоаким се усмихна и вдигна чашата за кафе с две ръце. Пое дълбоко дъх, поколеба се за секунда, после устните му се разтеглиха в широка усмивка.

— Сандер беше страхотно хлапе. Много мил. Нерядко беше единственият, с когото исках да прекарвам времето си. Странно, нали? Той беше дете, при това не се падаме роднини. Но знаете ли…

Повече от двайсет минути продължи разказът на Йоаким Бойер за най-добрия му приятел, по-млад с двайсет и една години. В началото Ингер Юхане току вмъкваше по някой въпрос, ала портретът на момчето, нарисуван от Йоаким, беше толкова различен от собствената й представа за Сандер, че постепенно тя замлъкна напълно. Докато Елен се оплакваше, че Сандер е много придирчив към храната, Йоаким описа момче, което яде всичко, стига да му позволят да участва в готвенето. Елен и Юн постоянно се жалваха, че синът им още от раждането си не спи добре. Йоаким обаче разказа с усмивка как Сандер с нетърпение чакал часовникът да покаже осем и половина, за да се разположи с Клонкен в двойното легло и в продължение на четвърт час да чете „Доналд Дък“. После светлината угасвала и той заспивал веднага. Йоаким описа момче, способно на продължителна концентрация, за да осъществи каквото си е наумило — например да скочи във водата от пристана в Ларколен, където родителите на Йоаким имали каравана. Елен и Юн винаги се усмихваха смутено, за да се извинят за неспособността на Сандер да се занимава с нещо повече от десет минути — „какво да се прави, момчето страда от ХРНВ“ — изтъкваха постоянно те.

— Тогава се случи онова с…

Йоаким се въртеше нервно на стола си и следеше с поглед камион, който се опитваше да завие по улицата. Между паркиралите от двете страни автомобили нямаше място да мине дори лека кола. Кафето изстина. Йоаким започна да го разбърква безцелно.

— Какво се случи? — попита Ингер Юхане.

Йоаким се колебаеше. Остави за малко лъжичката, после пак я взе и започна да почуква с нея по масата.

— Тази рисунка — заговори най-после и кимна леко към рулото, стегнато със син ластик. — Не е нужно да си психолог, за да ти направи впечатление рамката.

— Да.

— Вие сте психоложка, нали? Преди да се срещнем, проверих какво пише за вас в Гугъл.

— Психоложка съм — редом с още куп неща.

— И?

— Криминоложка и…

— Питах какво е мнението ви за рамката.

— Не е толкова важно — отвърна Ингер Юхане. — Предпочитам да чуя вашето.

Облак закри слънцето и й се стори, че по кожата й се посипаха ситни дъждовни капчици. Но Ингер Юхане не отклони поглед от Йоаким Бойер. Слънчевите очила й пречеха да вижда очите му, но тя знаеше, че той вижда нейните.

— Никога не съм си и помислял, че Сандер живее в лоша семейна среда — призна той. — До съвсем скоро.

— Кос ви накара да преосмислите впечатленията си?

Йоаким седеше като на тръни. Две около двайсетгодишни жени се настаниха на съседната маса след кратко колебание и често-често вдигаха очи към небето. Йоаким огледа подробно и двете, после се обърна отново към Ингер Юхане и рече:

— Защо всъщност поискахте да се срещнем?

— Главно, за да ви покажа рисунката и да чуя мнението ви. Но и защото искам да си съставя по-правдоподобна и изчерпателна представа за Сандер.

— От къде на къде? Не работите в полицията.

Ингер Юхане се наведе леко към него и положи длани върху масата.

— Кога ме проверихте в Гугъл?

— Моля?

Той бутна очилата си плътно към лицето. Ингер Юхане погледна двойното си отражение в стъклата и повтори с лека усмивка:

— Току-що казахте, че сте търсили информация за мен в Гугъл. Кога?

— Ами… не помня точно. Защо питате?

— Миналата седмица, нали?

Йоаким започна да разбърква нервно отдавна изстиналото кафе.

— Възможно е. Вече съм забравил. Има ли значение?

— Обадих ви се точно преди три часа. Вие бяхте на работа. С вас не сме разговаряли от 22 юли, когато се засякохме в дома на Елен и Юн. Лично аз не виждам нищо нередно в това да проучите в Гугъл човек, с когото имате уговорка, но не го познавате. Самата аз често постъпвам по същия начин. Но ако го бяхте направили днес, щяхте да си спомняте.

Йоаким не отговори.

Загорилата от слънцето кожа на лицето му се обагри в лека червенина. Той се опита да я прикрие, като вдигна чашата и отпи. После се намръщи недоволно, остави чашата и започна да чеше несъществуващата си брада.

— Вие сте ми изпратили съобщението — продължи спокойно Ингер Юхане. — В петък. В него анонимен автор ме призовава да проуча по-подробно смъртта на Сандер. Проверили сте ме в Гугъл не днес, преди срещата ни, а още миналата седмица. Навярно защото сте чували, че съм се занимавала с криминални случаи. Потърсили сте сведения за мен, преди да ми изпратите съобщението, нали?

Той не отговори. Не кимна. Седеше неподвижен.

— Да не се лъжем, Йоаким — погледна го тя с примирена усмивка. — Не разбирам защо сте държали да скриете самоличността си. Не проумявам защо изобщо сте решили да ми изпратите есемес, вместо да ми се обадите.

Той цъкна с език, после вдигна глава.

— Стори ми се много… нелоялно.

— Нелоялно? Спрямо кого? Спрямо Юн? Ако дължите някому лоялност, то е на Сандер. А нима отсъствието на името ви в съобщението смекчава нелоялността ви към Юн? Вие сериозно ли, Йоаким?…

Блондинките на съседната маса — и двете с къси потничета, дънкови минижупи и обувки, с които Ингер Юхане не би могла да измине и десет метра — видимо се заинтригуваха от разговора им. Ингер Юхане понижи глас:

— От прочетеното за мен сте предположили, че притежавам известни детективски способности. И съвсем правилно. Помагала съм на полицията в толкова много случаи, че често получавам странни съобщения и по имейла, и по телефона. Дори по обикновената поща. С годините свикнах да не им обръщам внимание. Трия ги и веднага забравям за тях. Така постъпих, впрочем, и с вашия есемес. Как мислите, колко време ще ми трябва да открия изпращача, ако реша да го намеря?

Сега вече червенината не можеше да се скрие. Очилата му се замъглиха и той обърна гръб на блондинките.

— Не много — промърмори едва чуто.

— Уверявам ви, че сте напълно прав. Имате ли кола?

Йоаким я погледна объркано.

— Да…

— Искам да кажа, тук. С колата ли сте дошли?

— Да. Ей там е, зад ъгъла.

— Да вървим — кимна тя и стана. — Моля ви, откарайте ме до вкъщи. По пътя ще продължим разговора си. Не се нуждаем от слушателки. — Ингер Юхане стрелна с кос поглед двете блондинки, които си приличаха като две капки вода. — Да не забравите да вземете рисунката.

Промушиха се между столовете и масите, прекосиха улицата и тръгнаха по широкия тротоар.

— Брей, я виж ти! — възкликна Ингер Юхане и спря, когато едно беемве кабриолет издаде кратък сигнал и премигна със светлините си. — Карате много… хубава кола.

Тя не разбираше нищо от автомобили. Обикновено ги характеризираше по цвят и големина. Харесваше волвото, защото вървеше безпроблемно, и ненавиждаше голфа, който все по-рядко палеше. Но дори тя нямаше как да не забележи, че тази кола е специална. Йоаким хвърли бърз поглед към небето, отвори й вратата и седна зад волана. Очевидно бе натиснал някакво копче, защото гюрукът се вдигна с леко бръмчене и изчезна.

— Къде живеете?

— На улица „Хауге“ в „Тосен“. Карайте към „Нюдален“, ще ви напътствам.

Ингер Юхане вече съжаляваше, че се качи. Чувстваше се неловко в това луксозно возило с дълбоки кожени седалки и скъп аромат. За разлика от нея Йоаким си бе възвърнал старото „аз“. Със самоуверена усмивка изведе кабриолета от тясното паркомясто.

— Защо ми изпратихте съобщението? — попита Ингер Юхане.

— Не съм съвсем сигурен — отвърна небрежно той. — Малко се бях разтревожил. Постъпих глупаво.

Ингер Юхане действително допусна грешка, като го помоли да си тръгнат от кафенето. Вече не можеше да осъществи толкова тесен зрителен контакт. Крехкото доверие помежду им се стопи. Не биваше да се смущава от вниманието на двете дългокраки блондинки: те най-вероятно се интересуваха повече от Йоаким, отколкото от темата на разговора. Само след няколко минути колата щеше да спре пред бялата двуфамилна къща на „Хауге“ и срещата щеше да приключи.

— Твърдите, че след смъртта на Сандер са ви налегнали съмнения, че в дома на семейство Мор става нещо нередно — опита все пак тя. — Защо чак сега?

— Защото досега не съм имал основания да подозирам такова нещо. Всъщност и сега нямам.

Край. Изгуби го. На кръстовището спряха на червен светофар.

— Можете, разбира се, да продължавате да ми шикалкавите — каза Ингер Юхане. — Но би било глупаво от ваша страна. Неописуемо глупаво.

Светна зелено, но той я бе зяпнал с толкова стъписано изражение, че не потегли и шофьорът отзад натисна клаксона. Йоаким включи на първа скорост, но се забави със съединителя и двигателят се задави.

— Проклятие — пошепна той и опита отново.

Колата потегли с рязък тласък, но пак угасна. Навлязоха наполовина в кръстовището и все повече автомобили започнаха да им свирят.

— Както виждам, колата ви е съвсем нова — отбеляза с усмивка Ингер Юхане и добави: — Само че това шофиране никак не й отива. С автоматични скорости ли сте свикнали?

— Не — изръмжа той през здраво стиснати зъби и най-накрая успя да запали. — Просто има някаква повреда и…

Гумите изсвириха по асфалта, докато кабриолетът прелетя през кръстовището. Ингер Юхане залитна към Йоаким, когато той зави. Стрелката наближи осемдесет километра в час, той натисна рязко спирачката и продължи с по-съобразена скорост.

— Какво всъщност искахте да кажете с „глупаво“? — попита той.

— Не забравяйте първопричината да ми изпратите съобщението. Натрупала съм значителен опит като детектив. В мрежата ще намерите доста статии, където се споменава, че преди съм работила за ФБР. На места ме наричат „профайлър“. Колкото и идиотски и неточно да звучи това определение, все пак не е съвсем лишено от основания.

Тя се усмихна, знаейки, че той ще забележи усмивката й, въпреки че неотклонно се взираше в пътното платно. На кръговото кръстовище се разминаха на сантиметри от сблъсък с автобус.

— С други думи, умея да тълкувам поведението на хората, и то много добре — заключи тя. — В момента разшифровам вашето.

Той мълчеше. Очевидно чакаше тя да продължи.

— Факт номер едно — заяви тя и започна да отброява с помощта на пръстите си. — Искали сте да разследвам при какви обстоятелства е умрял Сандер, но не сте искали да знам, че инициативата идва от вас. Факт номер две: нямате нищо против да ви въвлека в разследванията си. Точно обратното — когато днес ви се обадих сутринта, вие настояхте да се срещнем още днес, факт номер три — макар да не е безспорен, смятам до доказване на противното да го смятам за факт: вие сте обичали много Сандер и двамата сте се разбирали добре.

До моста над река Акершелва на улица „Кристофер Омот“ закъсал сметовоз блокираше движението на запад. Автомобилната колона в насрещното платно не секваше. Попаднаха в задръстване.

— Факт номер четири — продължи Ингер Юхане и посочи с десния показалец към безименния пръст на лявата си ръка. — Искахте да ми разкажете нещо обезпокоително за живота на Сандер, но внезапно размислихте. Изплашихте се. Хвана ви страх и се отказахте.

— Проклятие! — изфуча гневно Йоаким и яростно натисна клаксона.

Насрещното движение все още беше твърде натоварено, за да предприеме задминаваща маневра. Шофьорът на закъсалия сметовоз пушеше само на няколко метра от черното беемве на Йоаким и клатеше неодобрително глава, като го гледаше колко е изнервен. Шофьорът извика нещо, но Ингер Юхане не го чу.

— Не разполагам с повече факти — заключи тя. — Искате ли да чуете моя прочит на наличните?

Йоаким свали прозореца и провря глава навън. Без да отговори, завъртя рязко волана и натисна до дъно педала за газта. Шофьорът на сметовоза се дръпна панически, когато беемвето свърна вляво, профуча покрай камиона и се шмугна в платното си само секунда, преди да се забие челно в товарен микробус.

— Причината за поведението ви е нерешителност — установи Ингер Юхане, сякаш нищо не се беше случило. — Когато човек се чувства раздвоен като вас, то е, защото има чувството, че каквото и да предприеме, ще изгуби нещо. Искате да се разровя из обстоятелствата около смъртта на Сандер, но не под ваше давление. Искате да споделите с мен съмненията, които са ви обзели, след като момчето е починало, но не намирате смелост да го сторите. Защото самият вие криете нещо. Затова искате да не се набърквате в цялата тази история. Да стоите настрана.

Наближиха „Маридалсвай“. За щастие и тук трафикът бе натоварен и едва пъплеха по шосето.

— И представа нямате — промълви тихо Йоаким.

Ингер Юхане забеляза, че кокалчетата на пръстите, стиснали волана, са побелели.

— Напротив. Знам някои неща и се опитах да ви ги обясня. За съжаление, обаче, не знам достатъчно. Затова би било добре да ми помогнете.

Той не отговори. Тя не каза нищо повече. Вместо това впери поглед в лицето му, отстрани и отзад, за да не я види. Мускулите на бузата потръпваха под гладко избръснатата кожа. Въпреки свистенето на вятъра и равномерното ниско боботене на двигателя чу как той скърца със зъби. Бе присвил очи зад слънчевите очила и нервно дъвчеше изпръхналата си долна устна.

Йоаким Бойер се страхуваше, разбра тя.

Спря пред портата съгласно указанията й. Ингер Юхане не слезе от колата. Той мълчеше. Не стана, за да й отвори вратата на автомобила, както можеше да се очаква предвид по-рано проявеното джентълменство. Ингер Юхане чу продрания лай на Джак от къщата. Кучето винаги усещаше кога се прибира стопанката му, дори да пристигаше с чужда кола.

— Всички си имаме тайни — заговори тихо тя. — Всички сме допускали грешки. Точно това затруднява разследването на престъпления, Йоаким. Дълбоко в себе си всички се страхуваме да не ни въвлекат в някоя бъркотия. Надали някой може да се похвали с безупречно минало или настояще.

— Не съм пипнал Сандер и с пръст.

Упорито не я поглеждаше. Не изключи двигателя. Стискаше конвулсивно обвития с кожа волан.

— Вярвам ви — отговори спокойно тя. — Но сте направили и друга грешка, права ли съм?

Точно според очакванията й Йоаким не отговори. Джак не преставаше да лае. Пуснато свободно куче се появи от съседната улица, отговори му с няколко остри пролайвания, вдигна задния си крак, припика оградата и отмина.

— Затова се опитахте да подтикнете мен да се поразровя из случая, вместо да отидете в полицията. Искате справедливост за Сандер, но не и тази справедливост да застигне и вас. Все едно какво сте извършили, ако то няма нищо общо със Сандер, аз няма да ви закачам.

— Сандер все имаше разни синини и рани — проговори най-сетне Йоаким и бавно изпусна заседналия в гърдите му въздух. — Докато беше при мен, много рядко се случваше да се нарани. На въпросите ми как се е ударил гледаше да ми даде някакво измислено обяснение.

Той пусна волана, дръпна ръчната спирачка и изключи двигателя.

— Разказвайте — помоли Ингер Юхане и откопча предпазния колан.

Хелга Мор все още не бе виждала новия офис на „Мор и Вестберг“. При нормални обстоятелства щеше да се зарадва на възможността да го посети. Просторните помещения, обзавеждането и не на последно място местоположението свидетелстваха за големия професионален успех на единствения й син. Офисът се намираше в новия градски квартал, изникнал от морето над район, който по време на нейната младост се наричаше „Тювехолмен“ и представляваше хаотична сбирщина от гигантски складове. При нормални обстоятелства тя щеше да се възхити на датските мебели в кабинета на Юн, да попипа коприненомеката телешка кожа на меката мебел, където той я настани и й поднесе чаша чай. При нормални обстоятелства Хелга Мор щеше да онемее, прехласната пред гледката и пред технологичните екстри, които позволяваха с едно натискане на копчето да затъмниш стъклото на прозорците, все едно гледаш през слънчеви очила.

При сегашните обстоятелства тя обаче не забеляза почти нищо.

Дори не съблече скъпото си палто и затова се сгорещи. Чаят си остана недокоснат, с пакетчето в чашата. Много скоро щеше да се напълни с дъбилни вещества и да стане негоден за пиене. Хелга Мор въртеше брачната си халка, която през изминалата седмица бе станала видимо по-хлабава.

— Не можеш ли лично да поговориш с нея? — попита тя за трети път.

— Не — повтори примирено той. — Изобщо не искам да въвличаме Ингер Юхане в тази работа. Разбра ли, майко? Хайде, престани вече.

Той стана и нервно закрачи напред-назад из стаята.

— Погребението е в петък. Трябва да издържим. След петък всичко ще приключи. Трябва да гледаме напред, мамо. Само да мине петъкът…

— И аз искам да гледам напред — отговори тя с по-остър тон, отколкото бе възнамерявала. — Първо, обаче, трябва да сме сигурни, че полицията ще престане да се рови в живота ни, както вече го направи онзи противен новобранец. Нали знаеш какво казваше баща ти: не става въпрос дали си виновен, или невинен, дали си прав, или грешиш — важно е какво ще реши полицията. Няма по-опасно нещо от…

— Престани!

Юн се хвана за главата и изкриви лице, сякаш внезапно го бе пронизала болка. Изглеждаше ужасно. Иначе беше много представителен, намираше майка му, с тясната момчешка структура на баща си, без да изглежда мършав, само здрав и строен. Сега изглеждаше изпосталял, също като Елен. Хелга Мор се питаше дали пък двамата не са престанали да се хранят. Най-страшното обаче беше да гледа в очите му — когато успееше да срещне погледа му. Очите — най-хубавото у него, големи, тъмносини, с дълги черни мигли — сега бяха вкопани навътре в черепа му. Скулите му изпъкваха повече от преди и хвърляха сенки върху хлътналите страни на тясното му изпито лице.

— Трябва да изпреварим събитията — заговори тя след пауза, през която Юн най-сетне седна. — Да натрупаме преднина пред полицията, така да се каже. Ингер Юхане има дългогодишен опит в тези неща и сигурно ще се вслуша по-скоро в теб, отколкото в мен. Вие сте стари приятели и тя няма да откаже, ако я помолиш. Случай като този много лесно може да доведе до неконтролируеми последици. Ти не помниш какво стана с баща ти, беше още малък, но те уверявам…

Юн преплете пръсти на тила си и отпусна глава назад.

— Майко! Майко! — Той изправи гръб, после се приведе напред и опря лакти върху коленете си. — Няма случай, майко. Сандер загина при злополука. Направиха му аутопсия, върнаха ни тялото, в петък ще го погребем. От полицията не са се обаждали от 23 юли, а и си имат предостатъчно друга работа, по дяволите!

Гневният му изблик изсмука всички звуци от стаята. Хелга седеше неподвижна. Само пръстите на лявата й ръка непрестанно въртяха брачната халка. Юн нави пакетчето чай около малка лъжичка, изстиска го — от него потече почти черна течност — и остави пакетчето и лъжичката върху стъклена чиния в средата на масата. Едва сега Хелга забеляза на ръката му голям пластир в телесен цвят. Изглеждаше мръсен и тя с мъка се въздържа да не го коментира.

— В този случай най-доброто е да си мълчим и да не привличаме внимание — заключи Юн. — Животът и без това е достатъчно труден. Не се занимавай повече с това, майко. Остави нещата, както са си.

Гласът му звучеше толкова дрезгаво. Толкова жално. Искаше й се да се втурне към него. Да сложи ръка на тила му — тесния, жилест тил, толкова добре познат. Да привлече главата му към гърдите си и да зашепне безсмислените думички, с които го успокояваше в детството му. Повече от всичко друго искаше да помогне на Юн. Да го увери, че всичко ще се нареди. Искаше да го успокои с майчинска топлота и с уверения, че нещата ще си дойдат по местата — така оправяше всичките му каши, докато стана на шестнайсет и общуването с него стана невъзможно — впрочем като с повечето тийнейджъри. Оттогава оправяше кашите му тайно от него.

Юн не знаеше, че тя знае. Беше очевидно.

Тя бе съвсем сигурна, че той не я е видял на терасата през онзи следобед на 22 юли, когато излезе от дома му и почти веднага се сети, че е забравила в дневната прочитната си книга — роман, от който й бяха останали едва двайсетина страници и който смяташе да довърши вечерта. Сети се точно когато стигна до колата си. Прекоси площадката пред гаража, слезе по широкото стълбище и прецени, че ще стане по-бързо, ако се качи по външната стълба към терасата — оттам бе минала и преди десет минути на излизане от дневната и знаеше, че вратата е отворена.

Той нямаше как да я е видял.

Иначе не би могъл да го скрие. Не и Юн. Дъщерите й открай време умееха да пазят личните си дела в тайна, но още от раждането си Юн беше отворена книга за нея. Като бебе почти не плачеше. Хелга разпознаваше потребностите му още преди той да ги е изпитал. Юн беше най-съкровената й радост; триумфът на Вилхелм и голяма гордост за сестрите си. За Хелга Мор синът й представляваше продължението на онова, което самата тя беше и чувстваше.

Това датираше от самата му поява на този свят и макар че от цяла вечност тя не беше най-важният човек в живота му, в нейния живот нямаше нищо по-значимо от Юн. Бе абсолютно сигурна, че той не я е видял, не я е забелязал даже когато тя политна назад, кракът й закачи един стол и тя едва не се строполи по стълбите.

Щеше да му проличи.

Когато през 1950 г. двайсет и две годишната Хелга Мор, тогава Акселсен, се омъжи, родителите й подходиха към брака й с дълбоки резерви. Вилхелм беше отличен кандидат, не му липсваха нито пари, нито инициативност, нито образование. С шест години по-голям от Хелга, той я ухажваше упорито. Проблемът се коренеше в политическите възгледи. Докато през 1941 г. бащата на Хелга бе избягал с цялото семейство в Швеция и бе останал там до края на войната, старият Трюгве Мор се нагаждаше успешно към обстановката в окупираната Норвегия. Не стана нацист, не стана член на партията, но слуховете за охолните гуляи в дома му съвсем не бяха безпочвени — и това по време, когато повечето хора трябваше да се задоволяват с оскъдни дажби. Когато през пролетта на 1945 г. дойде мирът, многократно умноженото богатство на Мор представляваше доказателство, което би трябвало да доведе до присъда. По начин, останал необясним за повечето хора, Трюгве Мор се отърва безнаказано — поне що се отнася до съдебно преследване. Сред обществото продължи да се ползва с печална слава. Колаборационистът още не бе успял да реабилитира името си, когато през един летен ден четири години по-късно синът му почука на вратата на господин и госпожа Акселсен, за да поиска ръката на най-голямата им дъщеря.

Вилхелм обаче притежаваше обаяние. Работеше самостоятелно, много напористо, и то в съвсем различен бранш от баща си. Корабостроителницата „Вилхелм Мор Трансоушън“ разполагаше със значителен тонаж. От недодялания си баща Вилхелм бе наследил една-единствена, но много ценна черта: приспособенчеството. Норвежкото корабоплаване изживяваше период на небивал растеж и Вилхелм Мор разгръщаше дейността си с огромен размах. Постепенно родителите на Хелга омекнаха и през следващата година отпразнуваха сватбата. Междувременно Трюгве Мор бе починал на петдесет и девет годишна възраст и значителните авоари на Вилхелм набъбнаха до малко състояние.

Хелга винаги бе изпълнявала ролята на пазителка. Винаги.

Тя се грижеше за децата и за домакинството. За облеклото и външния вид на съпруга си. Имаха, естествено, домашни помощници в къщата и в градината, но над малкото царство властваше Хелга Мор. Тя организираше приеми и семейни вечери, тя поддържаше подходящите контакти и се грижеше мъжът й да се появява в обществото. Родена и отраснала в малолюдната прослойка, която в продължение на няколко десетилетия през двайсети век наричаха норвежки хайлайф, тя знаеше какво прави и го вършеше безупречно.

Хелга съхраняваше семейните ценности, а най-висшата от тях беше доброто име на семейство Мор. Чрез общественополезни дела и благодарение на широките си контакти, които се простираха чак до кралското семейство, Вилхелм успя да изчисти поокаляното име на баща си. Това беше важно за него. Както впрочем и за Хелга. Дори когато голяма част от семейното имущество изчезна. И Вилхелм, като много други, прие войната Йом Кипур през 1973 г.^[1] като шанс за финансово облагодетелстване. „Вилхелм Мор Трансоушън“ вложи крупна сума в покупката на танкери, за да посрещне очакваните нужди от транспорт на нефт. Много скоро цените на товарите се сринаха и танкерите се превърнаха в котви за дейността на фирмата. Приблизително по същото време властите си наумиха, че Вилхелм е укривал данъци в почти същите размери като известните корабостроители Рекстен и Яре. Невъзможно е да сключваш търговски сделки във времена на икономическа криза, докато данъчните инспектори ти дишат във врата. Три години по-късно фирмата фалира.

Въпреки това Хелга Мор не преклони глава. Продължиха да канят гости и запазиха къщата, макар че съкратиха персонала до една чистачка, която идваше всеки втори четвъртък. Властите основателно подозираха наличие на изнесено в чужбина имущество, ала така и не го намериха: техният неуспех предотврати тоталното разорение на семейството.

Хелга Мор понесе гордо сполетелия я позор.

През 1978 г. овдовя и властите най-сетне я оставиха на мира. Дъщерите й бяха почти пълнолетни. Юн и майка му продължиха да живеят в огромната, макар и доста западнала къща в Сместа. Ставаше все по-трудно да върнат скритите в чужбина пари. Въпреки това фасадата удържа. Сега обаче доброто им име за пореден път бе поставено под заплаха. Хелга Мор нямаше никакви намерения да абдикира от поста на пазителка на семейната чест, заеман в продължение на шейсет и една години. Навярно й предстоеше да доживее до дълбока старост, беше здрава, не страдаше от сериозни заболявания, освен от лек ревматизъм и замъглено зрение на едното око. Би било предателство към собствения й живот да позволи на случилото се да я сломи. Сандер беше мъртъв и тя скърбеше искрено за него, но нищо не можеше да го върне към живота. А дългът й повеляваше да продължава да изпълнява ролята си.

Сега най-важното от задълженията й се намираше в креслото от другата страна на ниската стъклена масичка и изглеждаше като мъртво. Само преди три седмици се бе върнал от Италия, а кожата под тъмната, набола брада бе станала млечнобяла. Стиснал очи, седеше с полуотворена уста.

— Юн — произнесе тихо, но решително Хелга Мор. — Изслушай ме. Имам план.

— Не — промърмори той. — Не искам.

Хелга се замисли за кратко — достатъчно, за да премисли и да се откаже от намерението си да му каже какво знае.

— Юн — повтори тя и изправи гръб.

Навлажни устни. Синът й все пак отвори очи. Острият й глас събуди у него рефлекс, искрица послушание. И той изправи гръб и прокара пръсти през косата си. Покашля се, преглътна и погледна майка си в очите.

— Да?

— С позор се живее — заяви тя. — Ако е твоят собствен. Всеки може да носи позора си, стига да притежава достойнство и сила. Има и по-лошо. Много по-лошо, но откак съм се родила, нашето семейство е съумявало да го избегне.

Устата му се разкриви в уродлива, болезнена гримаса. Юн скри лице в шепите си.

— По-лошо ли? — попита задавено той. — Какво може да е по-лошо от това?

— Затворът — отговори сурово Хелга. — А сега ме изслушай.

 

 

Докато учеше в полицейската академия, Хенрик опозна Осло много добре. Приятелите му обитаваха общежития и квартири из целия град; най-големите късметлии измежду тях се бяха настанили в квартал „Маюрстюа“ и ходеха на лекции пеша. Никой обаче не живееше в „Тосен“, съобрази внезапно Хенрик, когато слезе от автобуса на „Маридалсвайен“ и се запита в каква посока да поеме.

Денят, когато получи първата си полицейска униформа, принадлежеше към най-паметните моменти в живота му. За да не са му къси ръкавите, се наложи да облече риза и куртка, твърде широки около врата. Оказа се невъзможно да получи панталон, който да му е по мярка и на дължина, и на ширина. Въпреки това чувството, че ще встъпи в нова, важна роля, надделя над другите емоции. Обзе го почти сексуална възбуда, когато се прибра в стаята си в дома на пралеля си, разопакова униформата и бавно я облече. Накрая пъхна краката си в чифт нови, лъскави, черни обувки и започна да си оправя реверите пред голямото огледало, което бе дотътрил от коридора. Най-сетне се почувства мъж. Ето докъде успя да стигне. Най-сетне покори заветната си цел.

Преди няколко седмици му позволиха да свали курсантските нашивки и му пришиха новите, извезани с една-единствена златна звезда. Тогава започна същинското му житейско пътешествие. Униформата беше неговата гордост.

Сега носеше дънки, раиран памучен пуловер и маратонки. Прекоси колебливо улицата и тръгна да търси алея „Нюгор“, чието местоположение вече бе открил на картата. Междувременно се опитваше да убеди сам себе си, че сегашното му начинание не се отличава от онези в професионалното му ежедневие — с единствената разлика, че сега действа в извънработно време. Но, така или иначе, беше тръгнал на своеобразна мисия. Спомни си съвета на възрастен професор от академията: „Като норвежки полицай си винаги полицай. Във всяка ситуация се дръж така, сякаш носиш униформа. Винаги.“

Другите студенти се закискаха, Хенрик обаче запомни тези думи наизуст. Сега си ги повтаряше шепнешком, докато вървеше по улица „Хауге“. Приближи къщата с търсения номер.

Ингер Юхане Вик явно се изненада осезаемо, когато той й се обади преди час и половина. Ала го изслуша — за негово учудване. Той се бе приготвил да получи отказ: не беше редно полицай да моли за среща със замесена в случай, с който му беше забранено да се занимава.

Това се превърна в сериозен препъникамък. Преди да й се обади, дълго време бе търсил възможност да разкраси историята си, да я направи по-приемлива за съпругата на опитен полицай. Тя сигурно щеше да се смая, че Хенрик се обръща към нея в извънработно време. Накрая изостави плановете си и предпочете да каже истината, защото никак не умееше да лъже. „Ако стане — стане, ако не — здраве да е“ — каза си той. Ингер Юхане го остави да говори спокойно, без да го прекъсва. Хенрик препредаде разговора си с Елин Фос, срещата с учителката на Сандер в Грурю, не скри и строгото нареждане на Тове Бюфюр да не припарва повече до случая.

Даже когато след половин час Ингер Юхане попита защо е избрал да се обърне точно към нея, той остана верен на истината. Още на 22 юли я познал, когато се засекли в дома на семейство Мор. У дома съхранявал осем папки с вестникарски изрезки за знакови криминални случаи от последните петнайсет години. Започнал да си води архив още на единайсет години, първо на хартиен, после на дигитален носител.

Това била причината да се спре на Ингер Юхане.

Тя не се засмя. Само го помоли да я посети максимално скоро.

Сега стоеше на малкото бетонно стълбище и натискаше звънеца. Отвътре се чуха припрени стъпки, трополящи по стъпала. Вратата се отвори.

— Здравейте — поздрави Ингер Юхане. — Ама че сте бърз! Заповядайте, влезте.

В цивилни дрехи полицаят не изглеждаше толкова зелен. Те му стояха много по-добре от униформата. Освен това бе намазал косата си с нещо и я бе вдигнал в средата. Прическата му отиваше. Усмихна се предпазливо, поздрави учтиво, мушна ръка в джоба си и последва домакинята в дневната. На рамо носеше малка червена раница — същата, с каквато дойде и на улица „Гла“.

— Кучето е истинска душица — успокои го тя, когато Джак се дотътри до госта и поиска да го подуши.

Младият мъж се изопна като струна, докато траеше проверката. Не се наведе, не позволи на Джак да помирише ръцете му.

— Марш в спалнята! — изкомандва Ингер Юхане и кучето доволно се оттегли.

— Много се радвам, че се съгласихте да ме приемете — Хенрик седна на дивана. — Наистина… здравата… яко съм се отчаял. Около мен всички врати се хлопват, същевременно все повече и повече се убеждавам, че…

Преглътна и се попипа по носа, обхвана с длани чашата с чай, но не я вдигна към устата си. Отново попипа носа си, преглътна и докосна чашата.

— Колегата, поел случая, е затрупан с работа заради атентатите и щом нещата се поуталожат, навярно ще излезе в отпуск. Знам, вече не е моя работа, но наистина имам чувството, че Сандер заслужава да бъде… — най-сетне вдигна чашата към устата си, но я остави така рязко, че чаят се разплиска — … овъзмезден — довърши мрачно той.

— Постъпвате съвсем правилно — отговори спокойно Ингер Юхане, докато следеше движенията му. — Радвам се, че дойдохте.

Дясната му ръка отново се стрелна от носа към чашата и обратно.

— Навярно предпочитате вода? — попита тя.

— Да, ако обичате. Не знам откъде да започна.

— Разказахте ми за учителката на Сандер — подхвана окуражително тя и му донесе чаша. — Халдис Гранде, така се казваше, нали? Трябва да ви похваля за заключенията ви, свързани с учебната и със семейната среда на Сандер. В клас се е наранявал рядко, а често е идвал на училище със счупена ръка или насинено око. Браво за прозорливото съждение.

Тя се усмихна и му подаде пълната чаша. Ръката му трепереше леко. Той остави чашата и отново попипа носа си. После вдигна чашата и отпи.

Ингер Юхане изпитваше угризения. „Момчето е на път да наруши един куп правила“ — помисли си тя, докато сядаше. Хенрик Холме навярно си въобразяваше, че извлича изгода от разговора си с Ингер Юхане. Истината беше, че тя го използваше за собствените си цели, и то най-безогледно.

Сутринта се чувстваше в задънена улица и нямаше представа какво да предприеме, за да се добере до истината за смъртта на Сандер. Точно тогава се обади младият полицай и й поднесе на тепсия сума ценни сведения. Някои от тях рано или късно тя щеше да си набави и сама, до други обаче, например амбулаторните листове от посещенията в клиника „Волват“, нямаше как да си осигури достъп. Хенрик Холме не скри даже, че срещу Юн Мор е възможно да бъде образувано разследване за търговия с вътрешна информация — нищо, че бъдещето на въпросното производство все още беше твърде мъгляво. Младият полицай не премълча нито една служебна тайна. Ингвар щеше да побеснее. Тове Бюфюр също.

Но сега нито единият от двамата не беше тук.

— Споменахте Елин Фос — подхвана отново Ингер Юхане, когато Хенрик Холме за пореден път се запъна. — Според мен това е най-поразителното. Значи тя смята…

— Знаете ли колко деца в Норвегия стават жертва на родителски тормоз? — прекъсна я той така внезапно, че Ингер Юхане вдигна вежди. — Имам предвид физическо насилие, не други посегателства или липса на родителски грижи.

— Не.

— Нито пък аз! По всичко личи, че никой не знае. Търсих сведения навсякъде. Прекарах най-малко десет часа в мрежата. Обърнах се към Агенцията за закрила на детето. Никой не разполага с точна статистика. Според някои източници броят на малтретираните деца надхвърля двайсет хиляди. Попаднах и на цитирани по-високи и по-ниски стойности.

— Тази материя не се поддава на отчет и оценка — кимна Ингер Юхане. — Голяма част от случаите на насилие над деца остават неотразени в официалната статистика. Събирането на данни се извършва изключително трудно.

— А знаете ли колко родители биват осъждани, защото са подлагали децата си на насилие?

— Нищожен брой.

— Осъдените за една година се броят на пръстите на едната ръка. Ако изобщо има и толкова.

Отново посегна към чашата с вода, но този път не изпълни натрапчивия ритуал с носа. И ръката му вече не трепереше.

— Навярно тъкмо по тази причина фактът, че директорът на училището е оставил двата сигнала да изгният в чекмеджето му, ме възмути толкова много.

— Няма как да сте сигурен дали е станало точно така — възрази тя. — Възможно е директорът да е провел собствено разследване, без да уведомява Елин Фос.

— Не. В такива случаи правилникът изисква лицето, подало сигнала, да бъде привикано на разговор. Разбира се, ако е назначено на работа в училището. Проверих.

— Добре де, хубаво — промърмори скептично Ингер Юхане. — Но вие знаете, че правилата се нарушават постоянно. И понякога има основателни причини.

— Помислете малко — помоли той с усмивка, която му придаде много по-самоуверен вид. — Ако училищното ръководство бе започнало да проучва в каква семейна среда расте Сандер, Халдис Гранде щеше да знае. Била му е класна ръководителка цели три години. Но тя не знаеше нищо. Както ви обясних и по телефона, Халдис никога не е допускала, че е възможно Сандер да е бил подлаган на какъвто и да било тормоз.

— Звучи логично. Със сигурност щеше да знае. Не се бях сещала за това.

Усмивката му стана още по-широка.

— Елин Фос има ли копия от подадените сигнали? — попита Ингер Юхане. — Бележка с входящ номер или друг документ, който да удостоверява, че наистина ги е внесла?

— Аз… не успях да попитам. Разговорът ни прекъсна внезапно.

Беше изумително колко бързо Хенрик Холме менеше цвета на лицето си. Допреди секунда седеше срещу нея с горда усмивка и свеж летен тен, а само след миг лицето му поаленя като божур. Преглътна, ръцете му трескаво се задвижиха между чашата и носа.

— Не се притеснявайте — успокои го тихо Ингер Юхане. — Все ще намерим начин да разберем.

— Тя е в Австралия — обясни унило той. — Обикаля из страната. Невъзможно е да се свържем с нея веднага. Но поне…

Разкопча раницата си и извади папка. Грижливо разпредели съдържанието й върху масичката в четири купчини. Едната съдържаше копия на оригиналните документи по случая. Следващата се състоеше от статии. Хенрик Холме си бе водил записки в бялото поле на страниците и бе подсилвал отделни думи и изрази с жълт маркер — точно както студентите преди изпит отбелязват най-съществената информация. Третата купчина остана загадка за Ингер Юхане. Той й подаде четвъртата: няколко листа в червена найлонова папка.

— Запознайте се с директора на училището, където е учел Сандер.

— Вие сте възхитително подреден човек — пошегува се тя, намести очилата си и отвори папката. — Как се казва той?

— Рагнар Райтен, на четирийсет и три години. От близо четири години заема длъжността директор, преди това е бил учител в същото училище. На втора страница съм съставил кратка справка за живота му. Намерих информацията в сайта на училището и в още един сайт. Той е нумизмат. Много запален.

Ингер Юхане не отговори. Гледаше снимката, без да проявява какъвто и да било видим интерес към биографичната справка за Рагнар Райтен.

— Навярно… навярно колекционерското му хоби няма отношение към случая — смотолеви смутено Хенрик.

Тя не вдигна глава.

— Защо ли пък ми хрумна да разпечатам снимката — продължаваше да мънка той. — Какво значение има как изглежда този тип.

Ингер Юхане преглътна шумно и прехвърли разпечатката от лявата в дясната си ръка.

— Повече от името не е нужно — заключи Хенрик, подреди другите купчини една върху друга и бързо ги прибра в папката. — Малко съм вманиачен на тема… Все се стремя да вкарам всичко в система. Съжалявам, открай време съм си такъв.

Остана да седи безпомощно с папката на коленете. Пръстите на дясната му ръка забарабаниха по папката.

— Не — възрази Ингер Юхане, без да вдигне глава. — Името нямаше да е достатъчно.

— Познавате ли го?

— Аз не, но Юн Мор го познава добре. В гимназията движеха в една компания. Учехме в съседни класове. Нямаше обаче да си го спомня, ако… — най-сетне вдигна глава, — … ако не го бях срещнала съвсем наскоро. На летния празник в дома на Елен и Юн миналата или по-миналата година. Винаги има много гости и не съм говорила с него. Помия, че носеше на ръце очарователно момиченце. Осиновената му дъщеря. От Етиопия. Едно от най-красивите деца, които съм виждала. Затова го запомних.

— Следователно…

Хенрик не продължи.

— Следователно не бива да се учудваме защо директорът е потулил случая „Сандер“ — заключи Ингер Юхане и пое дълбоко дъх. — Той е един от най-добрите приятели на Юн Мор.

 

 

Веднъж Ингер Юхане чу някакъв журналист да заявява, че най-характерната черта на Норвегия е възможността да се свържеш с когото и да е, все едно дали е министър-председател, крал или шапкар, за максимум два часа. Тя не знаеше дали е вярно, но във всеки случай съвсем не й беше трудно да открие Рагнар Райтен. Той бе заминал със семейството си във вила в покрайнините на Фредрикста. Намирането му не се оказа голяма философия. Обади се на мобилния му телефон и той веднага й обясни подробно как да стигне дотам. Като приятелка на Елен, естествено, беше добре дошла, макар Райтен да се изненада от искането й спешно да говори с него — особено като се има предвид, че Ингер Юхане не пожела дори да му загатне по какъв повод. Той вече знаеше, че Сандер е изгубил живота си при трагична злополука — само преди няколко дни се чул с Юн по телефона.

— Наистина ужасно — изкоментира той. — Точно сега, посред цялата тази трагедия. Просто елате.

Ингер Юхане се помоли на висшите сили голфът да се държи прилично. Те чуха молитвите й — поне по пътя към Фредрикста. Колата не я предаде даже докато се друсаше надолу по неравен, стар коларски път, останал от времето, когато дървеният материал се е превозвал с коне. Около километър след като слезе от шосе 117, пътят описа завой и пред очите й се разкри идиличен пейзаж, за какъвто Ингвар винаги бе мечтал. „Наследствен имот“ — предположи веднага тя. Със заплата от публичния сектор е немислимо да се сдобиеш с такова имение.

Спря между каменен къс, обрасъл е мъх, и огромен мравуняк и се огледа.

Боядисана в червено къща бе кацнала върху скална издатина пред четири стройни бора. Пристройките от двете страни образуваха подкова, гледаща към морето. В средата обрасъл с трева склон се спускаше към водата и завършваше с гладки скали. Разстоянието от двора до каменното мостче, където се издигаше малък навес за лодки, наглед не надвишаваше трийсетина метра. Стана седем и половина, вечерното слънце се издигаше високо над хоризонта и лъчите му обагряха в златисто неподвижната водна повърхност.

— Здравейте — задъхано поздрави малко тъмнокожо момиче. — Чух колата ви.

— Здрасти. Аз съм Ингер Юхане.

Момиченцето, някъде към шестгодишно, й подаде топла, лепкава ръчичка.

— Кари — представи се тя и направи реверанс. — Татко ме предупреди, че ще си имаме гостенка. Елате с мен.

Кари пусна ръката й, обърна се рязко и хукна.

— След мен! — извика тя и се изгуби зад ъгъла на къщата.

Ингер Юхане я последва. Замириса й на барбекю и усети колко е изгладняла.

— Здравейте и добре дошли — поздрави я Рагнар Райтен, когато завиха зад ъгъла на пристройката и пред тях се разкри двор с маса и столове пред добре обзаведена външна кухня. — Срещали сме се, нали? Преди две години — на летния празник в дома на Юн и Елен. След около четирийсет и пет минути вечерята ще е готова. Заповядайте, седнете.

Избърса си ръцете в бяла престилка с надпис „Супертатко“, тръгна към Ингер Юхане е широка усмивка и й протегна ръка.

— Много ми е приятно, че дойдохте. Обстоятелствата биха могли да бъдат и по-добри, но нека се наслаждаваме на дните, които са ни отредени, както обичам да казвам. Настанявайте се! Приготвям телешки антрекот.

Ингер Юхане се закашля — страхуваше се, че той ще чуе къркоренето на корема й. От единайсет не беше слагала залък в устата си. Досега не изпитваше глад, но ненадейно устата и се напълни със слюнка. Пусна ръката на Райтен и се загледа с присвити очи към водата.

— За съжаление, не мога да остана за вечеря — отказа тя. — Не желая да ви отнемам много време.

Кари тъкмо обличаше спасителна жилетка.

— Аз мога да плувам! Слагам я само когато ловя раци. Това е правило. Тук, на вилата, има страшно много правила. За водата, за огъня и за онази пропаст ей там.

Малката посочи на север, грабна щипка за пране, около която беше навит канап, и се насочи с танцови стъпки към брега край мостчето. Ингер Юхане се загледа след нея. Момиченцето газеше във водата и търсеше черни миди между камъните.

— Тук наистина е много хубаво — рече тихо тя.

— Не се оплакваме — отвърна с усмивка Рагнар Райтен. — Имотът принадлежи на родителите ми, но те идват много рядко. Годините им натежават. Тук, край морето, условията несъмнено са доста по-примитивни — въпреки многото модерни удобства. Сестра ми живее в Калифорния и се прибира у дома на три години. Нас това ни урежда идеално!

Той разпери ентусиазирано ръце, отвори малък хладилник, поставен под дългия плот, извади бутилка минерална вода и я подхвърли към Ингер Юхане. Тя насмалко да я изпусне.

— Ама седнете, де. Жена ми ще се върне след около половин час. Отиде да вземе приятели от гарата във Фредрикста. Места като това трябва да се споделят! Почти през цялото лято имаме гости.

— Не се и съмнявам.

Тя седна на сянка и обърна гръб на гледката. Завъртя капачката на бутилката и една трета от съдържанието изригна навън. Рагнар Райтен явно нямаше намерение да й даде чаша, затова тя надигна бутилката и отпи.

— Жалко, че не можете да останете — каза той. — Толкова път сте били от Осло…

— Не е толкова далеч. Пък и движението не беше натоварено, нали е отпускарски сезон.

Той захапа съсредоточено долната си устна, обърна голямото парче месо и отново насочи вниманието си към гостенката.

— По какъв повод ни посещавате?

— Във връзка със смъртта на Сандер.

— О! По-конкретно?

Усмивката му угасна.

— Имам основания да предполагам, че в качеството си на училищен директор сте получили два тревожни сигнала за семейната му среда.

Райтен остави готварската четчица, с която мажеше месото с мазнина. Над носа му се вдълба бръчка с формата на буквата „V“. Седна срещу Ингер Юхане, свали слънчевите очила и попита със съвсем различен глас:

— На вас това какво ви влиза в работата?

— Официално ли? — Тя вдигна рамене. — Не ми влиза в работата. Но смятам, че имам пълното право да се интересувам.

— По телефона казахте, че идвате като приятелка на Елен. Ако е вярно, нямаше да седите тук и да ме разпитвате за сигнали, които в прав текст обвиняваха мъжа й в малтретиране на дете.

— Може и така да е. И все пак: вярно ли е, че сте получили такива сигнали?

Райтен извади от джоба на ризата, скрит под престилката, кутия „Марлборо“. Хвърли бърз поглед към дъщеря си, лапна една цигара и я запали със запалката за барбекюто.

— Ясно ми е, че косвено вече потвърдих казаното от вас — рече той и вдъхна дълбоко дима. — Но сигурно разбирате, че при никакви обстоятелства не мога да обсъждам тази тема. Обвързана е с професионална тайна и прочее.

— Татко! — извика Кари от брега. — Виж! Морска звезда!

Той закри цигарата с една ръка и й махна с другата.

— Браво, миличка! Хайде, потърси още черни миди.

— Уважавам принципите ви — отвърна любезно Ингер Юхане. — Исках само да ви дам възможност да обясните, преди да придвижа делото.

— Да придвижите делото? Какво дело? Какви ги говорите?

Дръпна гневно от цигарата.

— За обстоятелствата около смъртта на Сандер.

— Той почина при злополука. За какво дело може да става въпрос?

— Може би да, а може би не. Тъкмо това се стремя да установя.

— Кой ви е възложил тази задача?

— Никой. Собствената ми съвест.

Веднага й стана ясно колко идиотски и претенциозно прозвучаха думите й. Опита се да заглади впечатлението с усмивка. Той не отговори на усмивката й. Безмълвно я измери с неприятно изпитателен поглед и изпуши цигарата почти до филтъра.

— Наистина се радвам, че не съм ваш приятел — заяви той, пусна угарката на земята, стъпка я и отново я вдигна. — С надеждата, че няма да измъчите Юн и Елен с подобно посещение, ще ви кажа нещо, което обаче трябва да си остане между нас.

Пусна фаса в празна кутийка от кока-кола.

— Въпросната Елин Фос… — подхвана той и стана да обърне месото.

То беше позалепнало за скарата и му се удаде трудно да го отдели. Взе пулверизатор с вода и потуши пламъците от капещата мазнина. Антрекотът беше почти изпечен.

— Имате ли представа колко сигнала подава Елин Фос в рамките на една година?

Ингер Юхане се сгорещи неприятно. Опита се да премести стола по-навътре в сянката, но той се оказа твърде тежък, а не й се щеше да става.

— Не. Откъде мога да знам?

— Аз ще ви осветля. Между десет и петнайсет. Всяка година. През всичките шест години, откакто е назначена на работа в нашето училище. Понякога подава по няколко сигнала за едно и също дете, но общо се събират между четирийсет и петдесет семейства, набедени от дълбоко загрижената Елин Фос.

Ингер Юхане вече не изпитваше глад. Усети вкус на кисело в устата си и се закашля.

— Насилието срещу деца е проблем, който трябва да се приема сериозно — продължи Рагнар Райтен и откъсна голямо парче алуминиево фолио от рулото върху плота. — И в статистически, и в чисто човешки план. Ала нейните обвинения са изсмукани от пръстите. Елен Фос е необразована скандалджийка, но обича децата. Има много положителни страни. Докато не обсъжда с децата смахнатите си теории за злоупотреба, предпочитам да си затварям очите за сигналите, които всеки месец, а дори и по-често, кацват на бюрото ми.

Уви месото в алуминиевото фолио със сръчност, която показваше, че не го прави за пръв път, и сложи пакета върху плота.

— Готово — рече той. — Сигурна ли сте, че не искате да останете за вечеря?

Ингер Юхане се изправи.

— Съвсем сигурна. Вие изобщо четете ли сигналите?

— Иска ли питане? Преглеждам и преценявам легитимността на всеки проклет сигнал съвместно с методиста. Известно е, че понякога и сляпата кокошка намира зрънца. Никога не бих посмял просто да изхвърля съобщение, без да го прочета. Два пъти — впрочем беше доста отдавна — съзряхме основания да разследваме случая. И двата пъти опасенията се оказаха безпочвени.

Заслони челото си с ръка и се огледа за детето.

— Кари! Кари, къде си?

Зад мостчето изникна черна къдрава главица.

— Вече събрах достатъчно миди, татко!

— Браво! Тогава легни по корем на мостчето, за да не паднеш във водата.

Чайки се носеха с крясъци над живописния пейзаж на брега. На стотина метра бръмчеше малка дървена лодка. Кари се покатери на мостчето, седна по турски и се зае да чупи мидите с голям камък.

— Елин Фос е стара комунистка в пародиен образ — обясни Рагнар Райтен със снизходителна усмивка и си извади нова цигара. — Така и не успя да надскочи предубежденията си. Между децата, за чието благо се беше разтревожила, има обща черта, която особено се набиваше в очи: бащите им бяха богати и преуспели и повечето въртяха собствен бизнес. Тя е срещу всичко, което мирише на „патриархат и капитализъм“. Сещате се…

В очите му се появи съчувствие.

Ингер Юхане погледна встрани.

— Съжалявам. Май се разкарах напразно.

— Не непременно.

Тя чу усмивката в гласа му. Не я видя, защото продължаваше да се взира в морето.

— Ако направените от мен пояснения ще ви накарат да изоставите случая, двамата с вас ще направим голяма услуга на Елен и Юн. Страдат много.

— Знам. Още веднъж ви моля да ме извините за неудобството. Време е да се прибирам в Осло.

Рагнар Райтен вдигна вяло ръка за сбогом. Вече разбъркваше картофената салата и се мъчеше да отвори бурканче каперси.

— Карайте внимателно — посъветва я той, когато тя зави зад ъгъла и хвърли последен поглед към момиченцето на мостчето.

Кари се изправи и тържествуващо вдигна ръка. От пръстите й висеше канапът, дълъг почти колкото нея. В долния му край се бе вкопчил рак. В едната си щипка стискаше счупена мида.

— Вижте, госпожо! Погледнете, огромен е!

Ингер Юхане намери сили да я възнагради с одобрително вдигнат палец и се опита да се усмихне. Докато вървеше към колата, отправяше обичайната си негласна молитва: „Дано да запали. Дано проклетата кола да запали!“