Ане Холт
Смърт в сянка (2)

Втора глава

— Събуди се, Ингер Юхане.

Гласът й се стори глух и далечен. Ингер Юхане се отърси с мъка от съня — толкова дълбок, че в първите секунди не осъзнаваше къде е. В стаята беше тъмно и хладно. Съвзе се напълно едва когато усети миризмата на собственото си спално бельо.

— Колко е часът? — попита тя, прозя се и седна в леглото.

— Пет и половина следобед — отговори майка й от открехнатата врата. — Ако продължиш да спиш, ще обърнеш деня и нощта.

Ингер Юхане отхвърли завивката със замах. Забеляза, че е гола, и побърза да се завие отново, ала майка й вече си беше излязла. Зад очите й защрака отвратително главоболие, когато шокиращите събития от вчерашния ден наново се промъкнаха обратно в съзнанието й.

— Пет и половина — повтори тихо Ингер Юхане. — Мили боже…

Беше спала девет часа. Цял ден. Ако майка й не я беше събудила, щеше да откара така още поне три часа — усещаше тя по натежалото си, изпълнено с неохота тяло, когато пак се отпусна върху леглото. Напоследък все се чувстваше изтощена. Отпаднала и ленива. Сигурно беше пипнала някакъв вирус.

Ингвар. Трябва да се беше прибрал.

Децата. Сигурно се бяха обадили.

Беше крайно време да се обадят.

— Ингвар! — извика тя, когато за втори път се опита да стане.

Подвоуми се дали да не се пъхне под душа, но се сети, че преди да си легне, си взе дълга вана. Извади от полуотвореното чекмедже чисто бельо, нахлузи дънките, захвърлени на пода, и грабна от коша за пране мръсен пуловер. Трябваше да поднови тренировките. Забеляза, че през последните няколко седмици се е поналяла. Панталонът й беше отеснял, сутиенът я стягаше.

— Ингвар?

— Няма го — отговори майка й от кухнята. — Обади се по телефона. Не могъл да се свърже с теб и се обади по домашния. При него всичко е наред.

„Разбира се, че при него всичко е наред“ — помисли си раздразнено Ингер Юхане. Не се притесняваше за Ингвар. Искаше той да се тревожи за нея след многото съобщения, които беше оставила на гласовата му поща.

В дневната миришеше на прясно сварено кафе. Боса, Ингер Юхане разроши косата си с пръсти и пое охотно чашата кафе, която й подаде майка й.

— Благодаря. По дяволите, колко дълго съм спала!

Инстинктивно се приготви да посрещне задължителната в такива случаи забележка. Майка й не понасяше употребата дори на най-невинни ругатни.

— Отразило ти се е добре — увери я обаче майка й. — Да ти сипя ли мляко? Затоплих го.

Ингер Юхане преплете пръсти около горещата чаша и отиде до прозореца.

— Няма нужда. Ще го изпия чисто. Нещо ново?

Тя отметна глава към телевизора. Беше включен на националния канал „Ен Ар Ко“, но работеше без звук.

— Куп подробности — отвърна майка й. — Прекалено много. Събуди се тъкмо навреме да изгледаш обзорната емисия от седем.

— Ти поспа ли?

— Малко.

— Но, мамо, и ти трябва…

— На моята възраст човек почти не се нуждае от сън. Изведох Джак на дълга разходка. Неговите крака са още по-сковани от моите, но издържахме. Пък имах да свърша и малко друга работа.

— И си излязла? Изобщо не съм те чула, мамо, сигурно съм…

— Заповядай — майката на Ингер Юхане й подаде мобилен телефон.

— Чий е?

— Твой. Нали старият се е счупил. Според разпоредбите на телекомите нямам право да купувам апарат на твое име… — Майката размаха новия андроид. — Вземи го, де! Очарователният младеж в търговския център каза, че трябвало лично да подпишеш договора, но след тази грозна трагедия хората явно са станали по-човечни. Направи ми компромис. Дори извади чипа от стария ти телефон и го постави в новия.

— Нарича се симкарта, не чип — поправи я Ингер Юхане. — Благодаря. Хиляди благодарности, мамо.

Посегна към новия смартфон и изведнъж усети пристъп на неистово гадене. Зави й се свят и се олюля. Майка й хвана телефона в последния момент, но почти пълната чаша с кафе падна на пода. Ингер Юхане затисна устата си и се втурна към банята.

— Ще ти донеса лед и кърпа — чу гласа на майка си.

— Недей — простена Ингер Юхане. От внезапно споходилата я мисъл й прилоша още повече и тя повърна. — Недей!

Не улучи тоалетната чиния. Бълвочът се изля върху седалката и се стече на вадички по плочките, рядък и вонящ на кисело. Повърна втори път и стомахът й се изпразни. Опря се с една ръка на стената и се надигна предпазливо, за да не припадне.

— Не може да бъде — прошепна тя и предпазливо опипа дясната си гърда.

Ингер Юхане беше на четирийсет и три години и не се чувстваше по-млада. Напротив — често се учудваше на Ингвар, който отдавна бе прехвърлил петдесетте, но посрещаше житейските перипетии с оптимизъм и прагматизъм. Винаги бе поддържал по-младежки дух от нея. Притежаваше по-гъвкав характер. Ингер Юхане се нуждаеше от тъкмо такъв мъж. Такъв го харесваше. А сега, когато децата поотраснаха, й ставаше все по-лесно да се усмихва на щуротиите, които измисляше Ингвар с момичетата, въпреки че тя никога не участваше в тях. За нея децата означаваха тревоги, грижи и любов, толкова силна, че понякога заплашваше да задуши и тях, и самата нея.

Просто не можеше да е вярно.

— Реакцията беше неизбежна — каза утешително майка й и мушна кубче лед между зъбите й. — След такъв зловещ ден. Остави леда да се разтопи в устата ти, преди да си измиеш зъбите. Ще те поосвежи и ще ти олекне. Няма да повръщаш повече, нали? Аз ще почистя, а ти…

— Не, мамо, ще се справя и сама.

Майка й отпреди няколко години щеше да я избута настрана и да почисти банята, независимо от протестите на дъщеря си. Преобразената й майка обаче, жената, която Ингер Юхане още не беше опознала напълно, отстъпи крачка назад, приглади косата си и отговори спокойно:

— Чистила съм и по-лоши неща след теб и сестра ти. Да не забравяме и внуците. Но няма да ти се натрапвам. Ако размислиш, предложението ми остава в сила.

И пак тази усмивка, непозната, лишена от претенции. Майката тихичко затвори вратата и се върна в дневната. Чашата с ледените кубчета подрънкваше в ръката й.

— Мамо — пошепна едва чуто Ингер Юхане. — Мамо, върни се.

 

 

В девет вечерта новият телефон иззвъня, но нито една от двете жени не разпозна мелодията. Джак вдигна глава от любимото си място под масата пред дивана и любопитно наостри уши. Едва след четири сигнала Ингер Юхане схвана, че някой се опитва да се свърже с нея. Младежът от магазина за мобилни технологии не беше прехвърлил списъка с абонати от указателя й в новия андроид и на екрана се изписа номер без име.

— Ало — обади се предпазливо тя.

— Ела — изплака женски глас.

— Ало? — повтори Ингер Юхане. — Кой е на телефона?

— Аз съм! — кресна гласът от другия край на линията. — Елен! Трябва да дойдеш, Ингер Юхане. Арестуваха Юн! Отведоха го от дома ни!

Ингер Юхане прехвърли телефона в другата си ръка.

— Успокой се — помоли тя. — Нищо не разбирам. Престани да крещиш.

Риданията се удавиха в силна кашлица, която премина в приглушен плач.

— Арестуваха Юн — едва изхлипа Елен. — Преди няколко часа дойде полицай и го арестува. Сигурно са го хвърлили в затвора, Ингер Юхане. Юн, който никога не е…

— Със сигурност не е в затвора. Защо ще го…

— Мислят, че той е убил Сандер!

— Невъзможно е да подозират Юн в…

— Грешиш! Полицаят от вчера, онзи хилавият грозник, нахълта и…

Останалите думи се изгубиха в ридания.

— Чуй ме — помоли Ингер Юхане и вдигна ръка в успокоителен жест, сякаш Елен можеше да я види. — Първо се овладей. Ей сега ще дойда. Чуваш ли? След десетина минути, максимум петнайсет, съм при теб. Така става ли?

От другата страна на линията се чуваше само плач.

— Става ли така, Елен?

Тонът й стана по-рязък.

— Да, става. Благодаря.

Връзката прекъсна.

— Какво беше това, за бога? — попита майка й, без да откъсва поглед от телевизора — на екрана за пореден път показваха абсурдните снимки на вилнелия масов убиец.

— Елен. Изпаднала е в истерия.

— Нищо чудно. Да изгуби детето си при такива обстоятелства, и то точно в деня на такава голяма трагедия… — майка й посочи телевизора. — И от по-малко човек би могъл да полудее.

— Твърди, че са арестували Юн.

Майка й най-сетне откъсна поглед от екрана и се обърна към Ингер Юхане.

— Арестували са го? — повтори тя с кратък сух смях. — Абсурд! Първо, полицията си има достатъчно работа и няма да губи време да разследва очевидна злополука. Нали Сандер е бил много буен. Ти ми каза, че страдал от ХРПВ.

— От ХРНВ^[1] — поправи я Ингер Юхане.

— Освен това е невъзможно да са получили толкова бързо резултатите от аутопсията. Дори при нормални обстоятелства тя отнема повече време, а камо ли сега.

Тя отново махна с ръка към телевизора.

— Брей — учуди се Ингер Юхане. — Откъде си толкова осведомена за аутопсиите?

— Гледам телевизия, скъпа. Всякакви криминални сериали — нощем, когато не мога да спя, не дават друго.

По лицето й пробяга усмивка, сякаш молеше за прошка след това чудовищно признание.

Ингер Юхане безмълвно измери майка си с поглед. За кратко време се беше състарила видимо. Макар да се поддържаше все така грижливо, вече не полагаше толкова усилия да поддържа имиджа на неизменно безупречна домакиня, каквато беше през целия си живот на зряла жена. Вече не се гримираше силно, дори проявяваше известна небрежност. Косата й — откакто Ингер Юхане се помнеше, майка й посещаваше салона на госпожа Гюндерсен на „Блосбортвай“ всеки петък и се връщаше с прическа, която през следващата седмица обхващаше главата й като добре оформен шлем — сега изглеждаше слегната и отдолу прозираше розовият скалп. През целия си живот майка й беше хвърляла всичките си усилия във външността си, в мъжа си и в децата си — подредени съгласно приоритета, който им отдаваше — докато не се появиха внуците и животът й не доби нов смисъл.

„Мама е твърде стара, за да стане баба още веднъж“ — помисли си Ингер Юхане. „А аз — твърде стара тепърва да ставам майка“ — опита се да прогони мисълта тя.

Може и да се лъжеше. Навярно симптомите й се дължаха на други причини — например на подранил климактериум. Или пък гаденето, болезнените гърди и безпокойството бяха предизвикани от нещо съвсем различно. Вероятно от временно неразположение.

— Може ли да взема твоята кола? — попита тя. — Ще отскоча до Елен да проверя какво става. Ингвар е взел волвото, а старият голф гасне на всеки завой.

— Разбира се — отговори майка й изненадано. — Искаш ли да остана тук?

— Да — отговори Ингер Юхане, без да се замисля. Поколеба се за миг и добави: — Във всеки случай до утре. Докато разбера какво става с Ингвар. Няма да се успокоя напълно, преди да науча къде е и кога ще се прибере. Ако нямаш нищо против.

— Нямам. Тази сутрин си взех тоалетни принадлежности и резервно бельо — за всеки случай. Но ще остана само ако наистина искаш.

Майка й се обърна отново към телевизора.

— Ключовете ми са окачени на куката до вратата — рече тя и гласът й потрепери леко. — Започвам да забутвам разни неща, ключове и тем подобни. Най-добре е всичко да си стои на специално отредено за него място. Едва сега го проумях.

Нима майка й не бе следвала цял живот принципа „Всичко на мястото си“? Ингер Юхане се запъти към вратата. На прага спря. Усещаше натиск върху гърдите. Мушна палец в сутиена си и го подръпна. Тогава усети миризмата на тялото си — очевидно пуловерът не е бил съвсем чист. Съблече го и отиде в спалнята да потърси друг. Джак се надигна и се повлече след нея, размахвайки опашка. Лапна захвърлен на пода чорап. Винаги носеше нещо в муцуната си, когато излизаха на разходка — признак, че в пъстрото му родословие има и ретривърска жилка.

— Ти оставаш тук — нареди строго Ингер Юхане и издърпа чорапа от устата му. — И да не пипаш нищо.

Дежа вю.

Намъкна тъмнозелен пуловер и изведнъж се вцепени. Наистина бяха пипали нещо, точно както си мислеше вчера. Бяха изнесли, домъкнали или преместили нещо. Имаше промяна, макар и не голяма, в дневната, в антрето, в банята или в кухнята. Само че не можеше да определи каква.

„Навярно няма никакво значение“ — утеши се тя и тръгна.

 

 

В малък кабинет на улица „Грьонланслайре“ 44 Юн Мор се взираше в стената. Издълженото му лице изглеждаше подпухнало, очите му бяха зачервени по краищата, а под тях висяха торбички. Непрекъснато навлажняваше устни. Дясната му ръка си играеше с отчекната наполовина тресчица от подлакътника на стола.

— Разбирам, че ви е трудно — увери го младият полицай във възширока униформа с една звезда на пагона, — но с оглед на състоянието, в което се намира съпругата ви, предпочетох да проведа свидетелския разпит тук, в управлението. Не ми се вярва да стигнем далеч, ако присъства и тя. А както сигурно разбирате, трябва да изясним инцидента — след като по случая е образувано производство.

Юн Мор не отговори. Продължаваше да се взира в невидима точка в стената, малко отляво над младия полицай.

— И така, казвам се Хенрик Холме…

Пръстите му препускаха по клавиатурата на компютъра, разположен върху ниска помощна масичка.

Не знаеше какво е очаквал. В интерес на истината никога не беше разпитвал човек, загубил близък. В досегашната си практика беше провел едва няколко разпита — някъде около пет — и всички бяха свързани с превишена скорост.

Обля го гореща вълна.

Като се вгледаше в себе си, усещаше несигурност, но се стараеше да я превъзмогне.

Преживя голям стрес, когато снощи най-неочаквано го изпратиха сам до „Грефсен“ заради проклета битова злополука. В академията беше понаучил това-онова за реакциите при смърт на близък, но истерията на Елен Мор надмина всичко, което можеше да си представи. „Сигурно и преди това си е била луда“ — помисли си тогава Хенрик Холме — тя фучеше, пищеше и се вкопчваше в израненото тяло на детето. Отначало му се стори удачно да разпита бащата днес, на спокойствие, далече от жена му.

От академията знаеше, че всички външни лица се чувстват несигурни още щом прекрачат прага на полицията. Докато полицаят се намира на свой терен, в позната територия, би следвало да изпитва превъзходство. Ала не стана така — навярно защото кракът му за пръв път стъпваше в този кабинет, а се очакваше да се представи като професионален следовател.

Е, какво толкова. Щеше да мине и без въпросното чувство на превъзходство. Все пак от другата страна на бюрото седеше просто един окаян баща, изтощен и подпухнал от плач. Хенрик Холме щеше да приключи с разпита възможно най-леко и деликатно, да приложи доклада от аутопсията, а после да убеди някого от юристите да приключи случая с неоспоримото заключение, че липсват данни за престъпно деяние.

Хенрик Холме нямаше желание да се разправя с битови злополуки.

Искаше да разследва катастрофата.

— И така… — повтори той и се опита да улови погледа на Юн. — Първо личните ви данни, а после ще караме стъпка по стъпка. Юн Мор… Това ли е пълното ви име?

Мъжът в стола за посетители кимна едва видимо и тихо издиктува ЕГН-то и адреса си.

— Професия? — попита Хенрик Холме.

Най-сетне Юн Мор престана да чопли подлакътниците и отпусна ръце в скута си.

— Проектен мениджър и съдружник в „Мор и Вестберг“ АД.

— А това е…?

— Агенция за комуникационно обслужване.

— Значи пиар агенция.

— Не. Компания за комуникация. Ние помагаме на организации, институции и частни лица в стратегическото използване на всякакъв вид комуникация. Главно в общуването с властите, но и с медиите.

Звучеше механично, сякаш декламираше наизустен урок.

— Ясно — промърмори Хенрик Холмс и отпусна ръце от двете страни на клавиатурата. — С други думи, пиар агенция.

— Не.

— А починалият се казва… Пълното име на момчето е Сандер Себастиан Крог Мор. Правилно ли е?

— Ние го наричаме просто Сандер. Сандер Мор.

— Роден на 17 май 2003?

— Да.

Хенрик Холме се усмихна леко.

— Кофти е рожденият ти ден да съвпада с националния празник.

Юн Мор продължаваше да се взира в стената зад полицая. От очите му закапаха сълзи, ала от устата му не излезе нито звук.

— А сега — продължи Хенрик Холме и се покашля, — ми разкажете какво се случи. С ваши думи.

И подканващо повдигна вежди.

— Откъде да започна? — попита едва доловимо Юн Мор.

Полицаят прехапа долната си устна и се изчерви.

— Ами откъде…

Почеса се по врата и подръпна нервно разкопчаната яка на ризата си. Най-сетне Юн Мор го погледна в очите. Полицаят преглътна.

— Никога не сте го правили — установи Юн Мор.

— Какво да съм правил?

— Това — поясни Юн Мор. — Никога не сте разпитвали свидетел.

— Разбира се, че съм разпитвал — възрази Хенрик Холме и червенината плъзна от бузите към шията. — И то много пъти!

— Възможно е. Но никога при смъртен случай.

— Донякъде е вярно, но…

— Сандер страдаше от ХРНВ — изрече високо Юн Мор. — Беше хиперактивен и импулсивен.

— Аха.

Полицаят отново затрака по клавиатурата.

— Освен това беше едро момче, нали го видяхте. Много силно дете, трудно за контролиране. Представляваше постоянно предизвикателство. Невинаги… Сандер невинаги умееше да се грижи за безопасността си. Трябваше непрекъснато да сме нащрек. Да го пазим. През цялото време. Да внимаваме. Да не го изпускаме и за секунда.

Гласът му се снижи до шепот.

— Аха.

От съседната стая се чуваше равномерно бръмчене на телевизор или може би радио, достатъчно високо, за да пречи, и твърде тихо, за да се разбере нещо. Хенрик Холме се колебаеше дали да не отиде оттатък и да помоли колегите да намалят звука, каквото и да слушат.

— Сандер приемаше лекарства — продължи Юн Мор, преди полицаят да е взел решение. — Риталин. Имаше известен ефект. От време на време той се опъваше. Отказваше да ги пие. Шмекеруваше. Криеше таблетките под езика си и тайно ги изплюваше. Намирахме ги на места, където… — мъчително пое дъх и се опита да сподави напиращото ридание. — Не разбирам… просто не мога да го проумея. Състоянието му се подобри от лекарствата. Стана по-спокоен. Някак по-съсредоточен. Това облекчи и неговия, и нашия живот. Особено… особено живота на Елен.

— Разбирам. Значи върху нея е падал основният товар, поне през повечето време, искам да кажа.

— Товар ли?

За първи път от началото на разпита Юн Мор показа признаци на раздразнение. Бръчките над носа му се очертаха по-ясно, той се наведе напред.

— Недопустимо е да се говори за „товар“, когато става дума за собственото ти дете! Просто Сандер беше неспокоен още от раждането си и понеже не сме зависими от доходите на Елен, преценихме, че е най-добре тя да не…

— Да не работи? — прекъсна го Холме. — Като ви слушам, оставам с впечатлението, че Сандер и такава голяма къща са си доста работа…

— Друго исках да кажа! — прекъсна го на свой ред Юн Мор. Лицето му посърна. — Обръщам ви внимание, че от пет и половина вчера сутринта изобщо не съм мигнал. Преди едно денонощие изгубих единственото си дете в ужасна злополука, съпругата ми е пълна развалина…

Наведе се толкова напред, че Хенрик Холме инстинктивно отдръпна стола си, въпреки че ги делеше масивно бюро.

— Никой не може да си го представи — изфуча Юн Мор и върху плота на бюрото пръсна фонтан от слюнка. — Никой не може да си представи какво е да изгубиш дете по толкова нелеп, чудовищен, жесток…

Изчерпи определенията. Бавно се отпусна назад и стисна лицето си с две ръце. Кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Трагичното е, че в момента има твърде много хора, които изживяват същото — отбеляза тихо Хенрик Холме и се загледа в екрана на компютъра. — С единствената разлика, че при тях извършителят е известен.

Юн Мор отпусна ръце и впи поглед в Холме. Изумление, граничещо с отвращение, се изписа по подутото от плач лице, устата му затрепери, очите се присвиха.

Хенрик Холме леко поклати глава и вдигна длани в помирителен жест.

— Успокойте се.

— Извършител? — изсъска Юн Мор. — Какво, по дяволите, имате предвид с извършител? Сандер падна от стълба! Преносима стълба в собствената ни дневна! Там нямаше никой, освен сина ни! Какво намеквате, да му се не види?

— Нищо — отговори Хенрик Холме с цялото спокойствие, на което беше способен. Потеше се обилно. Изкашля се и пое дълбоко дъх. — Предполагам, сте наясно, че смъртта на сина ви попада в категорията „съмнителни смъртни случаи“. Това не означава…

Отново вдигна ръце, за да не позволи на събеседника си да го прекъсне.

Юн Мор седеше, готов да скочи всеки миг, с тъмночервено и влажно лице.

— Това не означава, че подозираме престъпление — продължи Холме. — На този етап сме длъжни просто да изясним обстоятелствата. Ще разпитаме всички лица, които имат отношение към инцидента, ще съпоставим версиите им с резултатите от аутопсията, а криминалистката ще изследва внимателно иззетия материал. Ще анализираме всички налични факти. И накрая, когато приключим, ще съставим заключение. Ясно ли се изразих?

Чувстваше се доволен от себе си.

Мъжът в стола за посетители изглеждаше малко по-спокоен. Той, двайсет и шест годишният младши следовател Хенрик Холме, бе успял да укроти отчаян мъж на средна възраст малко преди онзи да му издере очите.

Този успех го изпълни с оптимизъм.

Завърши полицейската академия само преди няколко седмици. Оказа се един от малцината късметлии, получили работа за лятото в полицейски окръг Осло. Откакто постъпи там, Хенрик си губеше времето главно с пътни произшествия. Макар настоящият случай да не заслужаваше вниманието на гениален детектив, той беше много по-интересен от задачите, които му възлагаха досега. Пък и се очертаваше бързичко да го приключат. Холме се усмихна окуражително на Юн Мор, опря длани върху плота на бюрото и заяви:

— Освен ако заключението ни не гласи, че момчето е починало вследствие физическо насилие, съдебна медицина ще ви предаде тялото и ще можете да го погребете. Сигурен съм, че процедурите няма да отнемат много време.

Призна пред себе си, че не се е изразил много сполучливо, и Юн Мор тутакси избухна. Скочи толкова рязко, че столът се прекатури и се блъсна в стената. С едно-единствено пъргаво движение той заобиколи бюрото, сграбчи стола на полицая с лявата си ръка и замахна с десния си юмрук.

— Момчето ми умря! — изкрещя той. — Мъртво е, разбирате ли? При битов инцидент! Трагична, нелепа злополука! Ако си мислите, че ще позволя на някакъв новобранец като вас да намеква, че жена ми или аз…

Юмрукът се стрелна напред и като по чудо спря на два сантиметра от брадичката на Хенрик Холме.

— Нищо ли не разбирате? — прошепна задавено Юн Мор. — Нима не знаете нищо за тъгата, за загубата и болката?

Хенрик Холме усети дъха му близо до устата си, застоял и неприятен, с лек мирис на лакрицови бонбони. Това го изтръгна от шока от неочакваното нападение и той отмести стола си назад. Светкавично скочи и вдигна ръце в полуотбранителна, полузаплашителна боксьорска поза.

— Седнете! — нареди той с цялата твърдост, на която беше способен.

Гласът му трепереше, ала другият беше твърде превъзбуден, за да го забележи. Хенрик Холме изпитваше силно желание да повика помощ. Колегите му щяха да се отзоват за броени секунди.

Само че той щеше да се почувства неловко.

Това беше първият му истински случай.

— Казах да седнете! — повиши глас той.

— Гледайте си работата! — процеди през зъби Юн Мор. — Повече няма да чуете от мен нито дума!

Завъртя се рязко и се запъти към вратата. С ръка на бравата се извърна наполовина.

— А ако възнамерявате да ме обвините в нападение на длъжностно лице, просто забравете. Реално не съм ви докоснал и с пръст. Това се казва… — преглътна мъчително и вдигна дълъг, тесен показалец. — … това се казва самоконтрол — довърши дрезгаво и излезе.

Остави вратата широко отворена. Хенрик Холме чуваше само шума от гръмките удари на сърцето си.

Едва след няколко секунди набра смелост да свали гарда.

 

 

Когато Елен К. Мор се казваше само Елен Крог, тя беше любимка на всички момчета.

Звездата в училище.

Дали си близък с Елен Крог, или не, служеше за критерий дали ще попаднеш в групата на готините. Като момиче тя не беше типичната училищна кралица, не настройваше съучениците си един срещу друг. Вместо да подхранва неувереността на другите, тя им вдъхваше самочувствие. Елен Крог не командваше и не властваше, тя упражняваше влияние просто защото обкръжението й искаше от нея тя да взема решенията. Крехкото, по детски красиво момиче се задържа необичайно дълго на трона. С навлизането в пубертета дружбата с Елен Крог осигуряваше на момичетата солидно издигане по нестабилната стълбица на популярността сред противоположния пол. Момчетата, а по-късно и мъжете, изпитваха толкова силно привличане към Елен Крог, че на драго сърце бяха готови да се задоволят с някоя от придворните дами, когато не можеха да спечелят кралицата.

В добавка Елен беше и добра ученичка.

Веднага след матурата тя записа стоматология, завърши в предвидения срок и само три години след дипломирането си пое кабинета на своя пралеля. На двайсет и осем години вече притежаваше процъфтяваща клиника с шестима служители и печелеше повече от един милион крони годишно.

Оттогава бяха изминали петнайсет години. Ингер Юхане размишляваше кога всъщност Елен слезе от трона.

Навярно промяната бе започнала със смяната на името.

В гимназията никой не би повярвал, че в крайна сметка Юн Мор ще завоюва сърцето на Елен Крог. Юн беше висок и щръклест, скаран с всички игри на топка и гледаше да се движи със смотаняци от неговата партия. Отраканите го забелязаха едва когато на седемнайсет години спечели международен конкурс с остроумното есе „Rubbish and bullshit — the limitations of oral communication“^[2].

Победата му донесе награда от петдесет хиляди крони, интервю за „Афтенпостен“ и окончателна раздяла с редиците на анонимните в училище. За него това нямаше значение — той все още се чувстваше най-комфортно в тесния си приятелски кръг от прегърбени, прилежни ученици, които сглобяваха компютри, стискаха пъпки и четяха Йенс Бьорнебу^[3].

Изненадващо Юн записа право. Веднага щом кракът му стъпи в университета, с него се случи нещо. Вече не беше в плен на безкомпромисната тийнейджърска йерархия в гимназията. Удаде му се възможност да започне на чисто и той я улови с две ръце. Юридическият факултет се оказа благодатна почва за развитието на Юн. Той имаше остър ум и беше умерено консервативен, затова още през втория семестър го избраха в студентския съвет. Професорите започнаха да го забелязват. През втората година написа пространно есе, озаглавено „Четиринайсет съвета към студентите, които искат да избутат следването, без да си мръднат пръста, или как да скрием факта, че не сме барнали учебник“. Раздаваше съчинението си безплатно на всички желаещи да го прочетат. Такива съвсем не липсваха. Повечето се скъсаха от смях. Юн Мор стана популярен във факултета и дори му потръгна с нежния пол.

Въпреки това така и не завърши.

Още на третата година му предложиха високоплатена длъжност в най-голямата пиар агенция в Норвегия — през период, когато браншът процъфтяваше. След четири години работа Юн отмъкна най-кадърния си колега и лъвския пай от платежоспособните клиенти на агенцията и откри собствен бизнес.

И срещна Елен.

Срещна я като за пръв път, както казваше винаги. Още от основното училище беше влюбен в нея — и съвсем не беше единствен. Сега обаче и тя го забеляза.

„Горе-долу по това време всичко се е променило“ — съобрази Ингер Юхане, докато паркираше фолксвагена „Поло“ на майка си пред двойния гараж на улица „Гла“. Във всеки случай тогава е било положено началото на онзи странен процес, при който Юн е разцъфтял, а Елен бавно, отначало почти незабележимо, се е превърнала в друг човек.

Входната врата стоеше притворена.

— Ехо?

Ингер Юхане надникна в антрето.

— Влез — подкани я Елен, докато се спускаше тичешком от горния етаж.

Носеше червен пуловер и дънки, босите й крака бяха пъхнати в черно гумено сабо. Като видя леко гримираното лице с прясно нанесено червило, Ингер Юхане се смути. Самата тя нарочно бе пропуснала този ритуал, уверена, че отива при опечалена майка, най-вероятно размотаваща се по анцуг.

— Все още не знам нищо за Юн! — заговори задъхано Елен. — Опитах да се обадя на Габриел Гросман, но не успях да се свържа.

— Момент — спря я Ингер Юхане. — Кой е Габриел Гросман?

— Адвокатът на Юн.

Елен изобщо не я поздрави с добре дошла.

— Той не е ли адвокат по търговски дела? — попита Ингер Юхане. — Сигурно са извикали Юн само на разпит. По принцип…

— Нали ти казах, че онзи полицай дойде лично! Не можеше ли просто да се обади? Кой провежда разпити в събота вечер? Само онзи, който разследва сериозно престъпление…

Фасадата се пропука. Елен се разплака и за момент закри лицето си с ръка. После изведнъж направи три крачки напред и се хвърли на врата на Ингер Юхане.

— Убийство — изхълца тя след няколко секунди. — Мислят, че Юн е убил Сандер.

— Нищо подобно — възрази Ингер Юхане и помилва тесния гръб на приятелката си.

Елен ухаеше на скоро взет душ, а гръбнакът й под мекия пуловер се усещаше като наниз от дървени мъниста.

— Навярно е искал само да…

— Проклетникът си го каза в прав текст!

Елен я пусна също така внезапно, както се бе хвърлила на врата й. Олюля се и отстъпи две крачки назад. Тушът по миглите й се бе размазал, червилото бе оставило следи по пуловера на Ингер Юхане.

— Каза го, когато Юн попита защо разпитът трябва да се проведе толкова спешно — заплака тя. — Каза и… — пое дълбоко дъх и вдигна рамене в мъчителен опит да се овладее. — Каза, че в такива случаи винаги възниква съмнение. При смъртен случай на дете били длъжни да установят дали не се касае за физическо посегателство.

Очите й се разшириха още повече.

— Чуй ме — помоли Ингер Юхане и въздъхна шумно. — Този полицай е съвсем неопитен. Нали го видя снощи.

— Снощи не видях нищо, нищичко! — изпищя Елен, свлече се бавно на колене и сплете пръсти на тила си. — Видях само, че Сандер е мъртъв. Моето момче умря, Ингер Юхане. Падна от преносимата стълба, а аз…

Плачът премина в проточен вопъл. Ингер Юхане настръхна. Нямаше представа как да се държи. Елен й изглеждаше напълно неадекватна и навярно беше безсмислено да посреща истерията й с разум.

— Аз обаче разбрах какво се е случило — заговори тя възможно най-спокойно. — Най-забележителното у този полицай е, че е на работа едва отскоро. Повярвай ми. Посещавал е полицейската академия и е научил много. Там ги учат, че при смърт на дете са длъжни да започнат разследване, с оглед на…

Плачът на Елен не се издържаше.

Ингер Юхане се отпусна на едно коляно и предпазливо положи ръка върху рамото на скърбящата майка.

Когато Елен Мор беше Елен Крог, тялото й имаше извивки. С годините отслабна, направо се стопи. Преживените три спонтанни аборта изцедиха почти всичките й сили, докато най-сетне, с помощта на финландска клиника по репродуктивна медицина, успя да износи и да роди живо дете — Сандер се появи на бял свят с цезарово сечение, тежеше 4850 грама и сякаш отнесе със себе си останките от някога пищното тяло на майка си. Елен тренираше четири пъти седмично през цялата година и с годините бе заприличала на маратонска бегачка. Жилеста, силна и тънка като върлина. Ингер Юхане усети ключицата й като пръчка под ръката си.

— Това е съвсем рутинна процедура — заговори тихо тя, опитвайки се да установи зрителен контакт. — Какво ще кажеш да се качим в дневната и да поговорим?

Протяжните вопли секнаха. Елен се надигна бавно и несигурно. Прокара показалец по кожата под очите, но това не помогна — гримът бе изрисувал черни бразди върху високите скули.

Безмълвно тръгна нагоре по стълбите. Ингер Юхане я последва.

Дневната беше разтребена. Нямаше и следа от вчерашната празнична подредба. Върху трапезната маса стоеше само пълна фруктиера от многоцветно стъкло. През вратичките на витрината отстрани на гледащите на югозапад прозорци Ингер Юхане видя, че всички чаши са върнати надлежно по местата им и грижливо подредени, като височината на чашите се увеличаваше от горе на долу. Цветчетата от вчера бяха изчезнали. Големите букети в идентичните вази бяха освежени с рози от градината и поставени от двете страни на камината.

— Юн разтреби през нощта — обясни Елен, сякаш веднага бе забелязала колко учудена е Ингер Юхане от факта, че след случилото се през миналия ден някой изобщо е помислил за реда в къщата. — И двамата не можахме да спим. Аз обикалях безцелно напред-назад, но нали го знаеш Юн.

„Всъщност не“ — помисли Ингер Юхане за своя собствена изненада.

— Толкова е организиран — продължи Елен. — Оползотворява всяка секунда от денонощието. Сети се дори да замрази храната. Юн е толкова… — тя се отпусна в едно от двете кресла, поставени пред прозорците. — Изобщо не сме чули за терористичните нападения. Чак тази сутрин разбрахме от майката на Юн.

— И по-добре — отвърна Ингер Юхане и седна в другото кресло. — Уикендът беше наистина зловещ. Ти изобщо успя ли да поспиш?

— Малко. Тази сутрин Хелга, майката на Юн, носеше у себе си приспивателни. Хелга е толкова… практична. Също като Юн.

Елен вдигна мобилния телефон, оставен на малката масичка между двете кресла. Очевидно не бе пристигнало съобщение, защото тя поклати глава и гневно тресна телефона на масичката.

— Няма ли най-после да се прибере! — изплака тя и се хвана за главата. — Тази неизвестност ме побърква!

Ингер Юхане се опита да се намести по-удобно в огромното кресло.

— Докато чакаме Юн да се върне, ще ми разкажеш ли какво всъщност се случи? — предложи тя. — Ако е по силите ти, разбира се.

— Ще ми обещаеш ли, че няма да затворят Юн?

— Да ти обещая?

— Да! Ти самата си кажи-речи полицай, Ингер Юхане. Често си помагала на Ингвар при трудни случаи. Писаха за теб дори в пресата. Обещай ми да докажеш, че той не е извършил престъпление! Не мога да понеса да изгубя първо Сандер, а после и…

— Аз съм всичко друго, само не и полицай — възрази Ингер Юхане с надеждата да предотврати нов истеричен пристъп. — Аз съм човек на науката, Елен, изследовател, и ти много добре го знаеш. Нищо не мога да ти обещая. Ако обаче ми разкажеш какво се е случило, ще се опитам да…

Не знаеше какво би могла да направи. Навярно нищо. В момента най-важното беше да успокои Елен. Юн щеше да се върне скоро и Ингер Юхане щеше да се прибере у дома — при собствените си грижи.

— Тук нямаше никого — изрече бавно Елен.

Гласът й затрепери и тя не можа да продължи.

— Тук, в дневната, ли имаш предвид, или в къщата?

— Юн слезе долу да изпрати майка си.

— Хелга? Значи е била тук и вчера?

— Да. Толкова е мила. Не знам какво щях да правя без помощта й. Тя умее да се справя със Сандер. Да подготвиш празненство, докато той е у дома, си е сериозно изпитание. Той е…

Елен закри очите си.

„Като че ли се срамува“ — помисли с изненада Ингер Юхане.

— Казах на Хелга, че ти ще дойдеш и тя може да си върви.

— Ти къде беше?

— В кухнята. Поне така мисля.

— Така мислиш?

— Ами…

Елен преплете ръце в скута си и започна да върти бясно палци.

— Не съм сигурна дали съм била в кухнята, когато той е паднал. Но когато го намерих, идвах от кухнята. Йоаким тъкмо си беше отишъл, бях го помолила да…

— Йоаким ли? И той ли е бил тук? Толкова рано?

— Не. Май нещо се бъркам… А, да! Той се отби много по-рано, още сутринта, с Юн и Сандер се разбраха Йоаким да се върне по-късно, за да отидат тримата на кино. После щяха да хапнат някъде, да отидат у Йоаким и да играят на компютъра. Йоаким умее да общува със Сандер.

„Очевидно много хора са умеели да общуват със Сандер“ — помисли си Ингер Юхане.

— Чух Юн да говори долу в преддверието, когато Хелга си отиде — продължи Елен и загриза един от дългите си, грижливо поддържани нокти.

Въпреки че и тази лятна вечер беше облачна, а небето през цялото време заплашваше с дъжд, пред тях се откриваше страхотна гледка. Ингер Юхане допускаше, че в ясен ден се вижда чак до Дания. Винаги се беше учудвала на разположението на стаите в къщата. На първия етаж се помещаваха обширна дневна е кът за хранене, зад нея стая за гледане на телевизия и просторна тоалетна за гости. Кухнята се намираше на партера, там бяха и спалните, веднага след преддверието. Да, кухнята също беше голяма и имаше маса за хранене, но за вкуса на Ингер Юхане бе твърде отдалечена от трапезарията.

„Навярно са решили интериора така заради гледката“ — досети се неочаквано тя, докато седеше пред прозорците. Оттам се откриваше наистина великолепна панорама и домакините явно не искаха да се лишат от този разкош.

— Значи непосредствено преди… преди смъртта на Сандер в къщата е имало доста хора.

— Да. Не, всъщност не… не знам. Не, чакай. Аз бях в кухнята, Юн — в преддверието, а после май отиде в кабинета си. Хелга вече си беше тръгнала, когато се качих тук със салфетките, за да поставя, така да се каже, финалния щрих на трапезата, преди да…

Тя млъкна и въздъхна едва чуто. Очите й бяха сухи, сякаш в тялото й не беше останала и капка течност. Долепи дясната си длан до бузата си с нежно, утешително движение. Нокътят на показалеца беше почти изгризан.

Малко след като навърши двайсет години, Ингер Юхане замина за САЩ и почти изгуби връзка с Елен. Приятелката й не знаеше нищо за катастрофалните събития, принудили Ингер Юхане да се върне у дома. Едва много години по-късно тя се престраши да разкаже на Ингвар какво е преживяла. Само на него, на никого другиго. Елен обаче се бе опитала да възобнови дружбата им.

Елен, която тогава още носеше фамилията Крог, движеше с компания от почти сто души и не позволи на Ингер Юхане да се затвори с учебниците. Извличаше я буквално насила от малката й квартира в квартал „Маюрстюа“, и то с такава бруталност, че понякога Ингер Юхане се ядосваше и упорито отказваше да излезе. Елен обаче не отстъпваше. Благодарение на нея Ингер Юхане успя пак да се приобщи към родината си. Елен я запозна с Исак, безгрижния баща на Кристиане, мъж с толкова ведър нрав, че бракът им от самото начало бе обречен на провал.

Елен винаги се бе държала мило с нея, но след като я сполетяха три спонтанни аборта, вече нямаше сили да бъде добра дори със себе си.

Ингер Юхане погледна скришом към часовника си.

— Значи ти си го намерила? — попита тя и дискретно придърпа ръкава над часовника.

— Да. Качих се… — Елен хвърли ненужен поглед настрани, към стълбите. — И веднага го видях. Не помръдваше.

— А преносимата стълба?

— Сам си я е взел. Обикновено стои в килера зад тоалетната.

Отметна леко глава към стълбите, за да укаже посоката, сякаш Ингер Юхане никога не бе влизала в дома й.

— Предполагам, че е искал да рисува по тавана. Преди три седмици бяхме в Рим и посетихме катедралата „Свети Петър“. Сандер направо си счупи врата да гледа нагоре; не можеше да откъсне очи от богато украсения таван. — Лека усмивка пробяга по лицето й, първата, откакто Ингер Юхане бе дошла. — Трябва да видиш стаята му. Четири автомобила с кълба дим от ауспуха. На тавана. Над леглото. Много обича да рисува. Единственото занимание, при което успява да се концентрира за известно време.

Ингер Юхане отговори на усмивката.

Двете мълчаха толкова дълго, че Ингер Юхане се зачуди дали Елен не е заспала. Очите й бяха затворени, дишаше бавно и спокойно.

— Елен? — обади се предпазливо Ингер Юхане.

— Не спя.

— Добре.

— Беше мъртъв. Веднага го видях.

— По какво разбра?

— Такива неща се разбират от пръв поглед.

„Не е точно така“ — възрази наум Ингер Юхане.

— Щом казваш…

— Личеше по начина, по който лежеше. Не дишаше. Беше толкова тих. Зловещо тих.

— Радвам се, че не си била сама — промълви Ингер Юхане.

— Какво? — попита Елен и отвори широко очи.

— Нали Юн е бил тук. Предполагам, че ти си… извикала, нали? Той те е чул и…

— Да, да, той дойде веднага. Поне така мисля. Не съм съвсем сигурна. Той не беше ли в кабинета си?

— Ти каза, че е бил там.

Елен зарови пръсти в косата си и я опъна с такава сила, че очите й се разтеглиха.

— Вече си спомням подробности! — рече тя и гласът й отново зазвуча пронизително. — Хелга тъкмо си беше отишла, аз се качих тук със салфетките и видях Сандер мъртъв до… до проклетата преносима стълба! Юн ме задържа. Опита се да ме спре, но аз…

— Значи е бил тук?

— Кой?

— Юн — отговори Ингер Юхане.

— Да, качи се след мен, нали ти казах…

Елен скочи и се изправи пред Ингер Юхане. Стаята тънеше в полумрак, зад прозорците се спускаше лятна нощ. На терасата светеше лампа, която обгръщаше Елен с ореол, но под него лицето й чезнеше в тъмното и изражението му не можеше да се прочете.

— Не бива да мислиш, че е бил Юн! Аз се качих първа. Кълна ти се, Ингер Юхане, качих се със салфетките. Юн вероятно ме е чул да крещя, защото помня как дотича, хвана ме здраво и внимаваше да не…

— Успокой се. Нормално е след такава травма да не помниш всички подробности. Мозъкът е устроен така, че…

— Не допускай да го затворят — гласът на Елен беше толкова разкривен от болка, че Ингер Юхане настръхна. — Тогава няма да ми остане нищо. Нищо, Ингер Юхане. Нито дете, нито работа, нито мъж, нито пари… Нищо.

— Постарай се да се успокоиш — настоя Ингер Юхане и бавно се изправи. — Най-добре си легни. Имаш ли още от приспивателните?

Елен кимна едва забележимо.

— Не беше той — прошепна тя. — Полицията смята, че е бил Юн, но…

Затръшна се врата. Входната врата, ако се съдеше по глухия, тежък трясък.

— Юн! — Името изригна от гърлото на Елен като писък.

По стълбите затрополиха припрени стъпки.

— Защо е толкова тъмно? — попита Йоаким.

Елен се отпусна разочаровано.

Нови стъпки, този път по-тежки.

— Юн — прошепна Елен.

— Я запали лампата — рече сърдито Юн. — Защо седиш в такъв непрогледен мрак?

Ингер Юхане се покашля и се наведе напред, за да я видят.

— А, ти ли си? — беззвучно промърмори Юн. — Питах се чия ли е колата пред гаража.

Прекоси стаята и посегна към бялото дистанционно. От тавана рукна светлина като от прожектор, но Юн веднага я приглуши до сиянието на вечерна позлата. Със същото дистанционно Юн включи и няколко настолни лампи.

— С Йоаким имаме работа — съобщи кратко той.

— Ще работите? Но…

Елен изправи гръб и се обърна към съпруга си. Нервно потърка няколко пъти длани о бедрата си.

— Как мина в полицията?

— Не особено добре. Този смотаняк сигурно е нает от „Менпауър“.

— Ама…

— Сигурен съм, че никога през живота си не е водил разпит.

Ингер Юхане се изправи. Стана десет без петнайсет, Елен вече не беше сама. Не и в чисто физическия смисъл на думата. Само дето изглеждаше още по-жалка, сякаш всеки момент щеше да получи поредната нервна криза.

— Защо трябва да работиш точно сега? — попита тя. Гласът й едва се чуваше. — Толкова ме беше страх. Мислех си, че можем…

— До понеделник трябва да изясним няколко заплетени казуса — прекъсна я Юн. — Бизнесът не спира само защото…

Ингер Юхане се запъти към стълбите. За да не гледа двамата мъже, свали очилата си и ги изтри с края на пуловера. Щеше й се да прегърне Елен, но атмосферата беше толкова мрачна, че нямаше търпение да се махне оттам.

— Благодаря — чу тя гласа на Юн и се обърна, щом стигна до стълбите и отново си сложи очилата.

— За какво? — изплъзна се от устата й.

Юн вървеше към Елен. Спря насред стаята.

— Благодаря, че си дошла при Елен. Предполагам, че тя ти се е обадила, защото съм се забавил.

— Да.

— На връщане от полицията се наложи да мина през офиса. Пропуснах да й се обадя. Благодаря.

Юн изглеждаше по-възрастен с десет години. Въпреки това сега напомняше на момчето от ученическите им години повече отвея кога. Беше прегърбен, раменете му преминаваха в две твърде дълги ръце, безсилно отпуснати. Макар че вечерта беше хладна, под мишниците му имаше големи петна от пот.

— Да започваме — предложи Йоаким. — Нямам сили да работя до късно през нощта.

Младият колега изглеждаше точно толкова свеж и спретнат, както предишната вечер. Носеше същите дънки, забеляза Ингер Юхане, но бе сменил ризата — днес памучна, тебеширенобяла, прясно изгладена. Единственото, което накърняваше образа на млад мъж с перфектна външност, бяха белите чорапи в кафявите мокасини. Както снощи, той се облегна на перваза на камината и запремята в ръцете си голяма връзка ключове.

— Най-късно до полунощ искам да приключим — настоя той.

Ингер Юхане недоумяваше какво толкова спешно може да е изникнало в службата, та да се наложи Юн да работи — само ден след смъртта на единственото си дете, в късна съботна вечер, посред лятото, когато всички са в отпуск. Умът й не стигаше как така той изобщо е в състояние да работи. От друга страна обаче, скръбта от загуба на близък често предизвиква непредвидими реакции. Ингер Юхане хвърли бърз поглед към Елен. Тя седеше със спуснати клепачи, обърната към прозореца и тъмносивата панорама отвън. Ръцете й почиваха върху подлакътниците на креслото.

— Е, доскоро — сбогува се Ингер Юхане.

„Ако има нещо, просто ми звъннете“ — искаше да добави.

Ала не го направи.

Смъртта бе белязала не само обитателите на къщата, а и самата нея. Тя бе добила друг характер. Даже свежите цветя изглеждаха мъртви, прекалено пъстри и блестящи, сякаш изработени от евтина пластмаса. Липсата на играчки вероятно не беше толкова учудваща, нали снощи очакваха гости. Въпреки това къщата сякаш вече бе заличила всички следи от Сандер — дете, което разхвърляше вещите си навсякъде. Веднъж Юн бе обяснил липсата на семейни снимки по стените, дори в кухнята и коридора, с това, че и без висящи по стените фотографии си имат достатъчно грижи по опазването на живота на сина си. Придружи думите си със смях. И другите се смяха, но Ингер Юхане остана някак озадачена.

Отсъствието на физически спомени от Сандер й причиняваше болка. Струваше й се някак непристойно.

Ингер Юхане махна кратко на Елен и тихо се спусна по стълбите. Преддверието беше нехарактерно за Норвегия: четириъгълно помещение с площ около трийсет квадратни метра. Шестте дъбови врати изглеждаха еднакви, само вратата към стаята на Сандер беше различна. Снощи, когато Ингер Юхане напусна дома на семейство Мор, името на момчето беше написано на вратата с големи пъстри букви. Сега ги нямаше. На мястото им дървото изглеждаше малко по-бледо, защото в продължение на осем години под буквите не бе прониквала слънчева светлина. Името на Сандер все още се четеше, но едва-едва.

Ингер Юхане спря. От първия етаж се чуваше тиха размяна на реплики между Юн и Йоаким. Елен мълчеше. Навярно бе заспала, сигурно беше напълно изтощена.

Поддавайки се на внезапен импулс, Ингер Юхане се приближи до стаята на Сандер. Дебелият дъбов под не проскърца дори веднъж, за разлика от паркета, купен от Ингвар от голям магазин за строителни материали и подреден саморъчно. В дома им на улица „Хауге“ никой не можеше да се промъква тайно.

Ингер Юхане усети как пулсът й леко се ускорява. Предпазливо сложи ръка върху бравата. И тя беше добре смазана. Вратата се отвори безшумно. Лъхна я слаба миризма на боя.

Запалената нощна лампичка къпеше стаята в топла златиста светлина.

Ингер Юхане пусна рязко бравата, сякаш по нея протече ток.

Покрай стената бяха наредени две купчини, всяка с по три кашона, поставени един върху друг. Чаршафите, пликът за завивката и калъфките на възглавниците бяха махнати. Грижливо сгънато одеяло и две възглавници лежаха в долния край на леглото, което имитираше яркочервен болид от „Формула 1“. Върху голямото бюро под прозореца се мъдреше самотен пластмасов кашон, запечатан с широко кафяво тиксо. Върху него някой бе написал „Армия на спасението“ с червен флумастер.

Една от вратите на гардероба стоеше открехната. Гардеробът беше празен. Ингер Юхане притисна ръка към гърдите си. Вдигна поглед към тавана. Бял, прясно измазан, но явно само с един пласт боя, защото под бялото личаха контурите на четири големи коли, бълващи опашки от сиви изгорели газове.

След още един пласт боя те щяха да изчезнат съвсем.

От кончината на Сандер не бяха изминали и осемнайсет часа, но той вече бе на път да се изгуби напълно.

 

 

— Шшт — прошепна майката на Ингер Юхане и сложи пръст пред издадените си напред устни.

Носеше халат и пантофи, въпреки че беше едва десет и четвърт. Лицето й блестеше от мазен нощен крем, раменете й бяха наметнати със стара котешка кожа — вярваше непоклатимо в ползите от нея.

— Ингвар спи!

Ингер Юхане си отдъхна шумно с огромно облекчение и се облегна на стената. Намираше се на стълбището към първия етаж на двуфамилната им къща в „Тосен“. Майка й явно бе чула колата и бе излязла да я посрещне.

— Капнал е от умора — продължи полугласно майка й. — Едва го накарах да хапне нещо. Смятах да остана при вас само докато той си дойде, но вече се бях приготвила и си рекох…

В погледа й се четеше и притеснение, и неизречен въпрос.

— Ще останеш до утре, разбира се — рече Ингер Юхане. — Какво е правил през цялото време?

— Не пожела да сподели. Всъщност не каза почти нищо. Изглеждаше направо… каталясал, нали така се изразявате? Обаче…

Майка й посегна да я помилва по бузата, но бързо се отдръпна, забелязала лекото отрицателно поклащане на главата й.

— Какво ти е, скъпа? Толкова си…

— Просто ми се събра доста напрежение. И аз съм скапана, да си призная. Нищо, че проспах почти целия ден.

Ингер Юхане се промуши покрай майка си и тръгна по стълбите. За момент спря пред една от многото семейни снимки, които покриваха цялата стена между етажите. Кристиане й се усмихваше с щърба уста, слабичка, руса седемгодишна хлапачка с поочуканата Суламит в ръце.

— Прекрасна снимка — рече тихо тя.

Майка й спря зад нея.

— Така е, но онази е още по-хубава. На нея толкова прилича на теб.

Майка й посочи снимка, направена само преди два месеца. Кристиане седеше на пейка в градината и люлееше крака. Сериозното изражение на тясното лице правеше големите воднистосини очи още по-големи, а развяната от вятъра коса обрамчваше лицето й с ореол. Кристиане беше на седемнайсет, но приличаше на тринайсетгодишна.

— Каква ти прилика! Тежа два пъти повече от нея.

Ингер Юхане продължи нагоре.

Майка й я последва.

— Ако не ти трябвам, ще си лягам — рече тихо тя.

— Ще постеля чисти чаршафи на леглото на Кристиане — каза Ингер Юхане.

— Все ще изкарам една нощ със спалното бельо на собствената си внучка.

— Чакай де…

— В девет и петнайсет изведох Джак. Ще издържи до сутринта, предполагам. Лека нощ, скъпа. Дано поспиш.

Този път Ингер Юхане не се отдръпна, когато майка й лекичко погали бузата й. Дори напротив, усмихна се уморено и сложи ръка върху пръстите на майка си.

— Лека нощ и на теб.

За секунда или две погледите им се срещнаха. „Кристиане е наследила очите на баба си“ — помисли си Ингер Юхане. Същата форма, същият цвят, а през последните шест месеца в тях се появяваха същите внезапни моменти на примирение.

— Оставих ти нещичко за ядене — каза майка й. — Ако не си гладна, го прибери в хладилника. Ще го хапна утре на закуска.

Макар да стъпваше крайно внимателно, подът скрибуцаше жално под краката й. Промъкна се на пръсти по коридора и отвори предпазливо скърцащата врата към стаята на Кристиане. Ароматът на нощен крем и паста за зъби се задържа за миг след нея и после се разнесе. Зад затворената врата се чу леко трополене, после къщата притихна.

Ингер Юхане долепи ухо до вратата на своята спалня.

Притаи дъх. Отвътре се долавяше съвсем слабо, равномерно хъркане. Желанието да събуди Ингвар и да говори с него за случилото се за момент стана толкова силно, че ръката й се прокрадна към бравата. Но успя да се овладее, отиде в дневната, която бе свързана с кухнята, и внимателно затвори вратата.

Майка й бе почистила и подредила. Джак спеше под масичката до дивана. Едва-едва помръдна уши, когато Ингер Юхане му каза „здрасти“. Всички повърхности бяха празни и чисти, по пода бе минала прахосмукачка, а кухнята сякаш беше приготвена за оглед. Ингер Юхане недоумяваше как майка й е успяла да свърши толкова работа. Та тя бе отсъствала само час и половина! На масата я очакваше чиния с два сандвича. Единият с едро смлян лебервурст, топли гъби и препечен бекон, другият с шунка и ананас върху лист салата. Сандвичите бяха старателно завити във фолио, до чинията стоеше чаша червено вино, също покрита с фолио.

— Мамо… — пошепна Ингер Юхане и изведнъж усети колко е изгладняла.

Храната я върна към седемдесетте години. Имаше вкус на детство, на събота, на мамините сандвичи. Не си спомняше кога за последен път някакви си филийки й се бяха усладили толкова много — филийки, изядени с нож и вилица, както някога изискваше майка й.

Дъвчеше бавно и отпиваше малки глътки от виното. Мисълта за предполагаемата бременност предизвика известно колебание, но тя я отхвърли — така й беше по-удобно — и я отложи за по-нататък.

Все още изпитваше ужас от начина, по който бяха отстранили следите от живота на Сандер. Едва бе успяла да се измъкне от стаята му, когато Йоаким и Юн слязоха по стълбите. Промърмори няколко думи за довиждане и забърза към колата си.

Забоде вилицата в последното парченце хляб.

„През следващите дни много детски стаи в Норвегия ще се опразнят“ — помисли си тя. Недокоснати, изпълнени е изчезваща миризма на деца, които вече ги няма. Мавзолеи на живот, не успял да се разгърне истински. Защото някой го бе прекършил без време. Майките и бащите ще влизат, ще вдигат по някой предмет, ще усещат полъх на близост, докосване до нещо, което би трябвало да е там.

Сандер лежеше в пластмасови кутии и кашони зад тежка, тъмна дъбова врата и светлината скоро щеше да изличи името му от дървото.

Ингвар й бе разказал как дълго време не е прибирал дрехите на починалата си жена — около година и половина, преди да срещне Ингер Юхане, съпругата му и порасналата им дъщеря бяха загинали при злополука. Месеци наред спял с нейния памучен пуловер върху възглавницата, докато миризмата й изветряла. Тогава изпрал пуловера и го прибрал в кашон заедно с другите й неща, с които не можел да се раздели. Даже когато заживя с Ингер Юхане, той запази няколко кашона с вещи на Елисабет и Трине.

— Пазя ги за Амюн — обясни той и ги качи на тавана. — Когато майка му почина, той беше още бебе. Нужно му е нещо за спомен от нея. И от баба му.

Амюн, вече тринайсетгодишен, обичаше дядо си повече от всичко на света, но не проявяваше особен интерес към стари женски дрехи и момичешки играчки от осемдесетте години. Въпреки това Ингвар не изхвърли кашоните.

Ингер Юхане преглътна последния залък и зарови лице в шепите си.

Невъзможно е да е била Елен.

Невъзможно е Елен да е разчистила стаята на Сандер. Тя беше твърде сломена, твърде потисната. Изтерзана, обезумяла от скръб. Едва се крепеше на краката си, изглеждаше неспособна да води разговор. Системният подход при разтребването на детските вещи й се стори дело, на което е способен единствено злодей. Усети, че е стиснала приборите с все сила.

Не допускаше да го е извършил и Юн.

Той обичаше сина си. Ингер Юхане беше сигурна. Често ги виждаше заедно. Нерядко той подкачаше момчето и това я дразнеше. Леко заядливите шеги на Юн обаче винаги бяха съпровождани с усмивка и гальовно разрошване на косата на Сандер. Веднъж — присъстваха на семеен празник, навярно преди две или три години — Сандер падна от батута. Грубата моторика на момчето не съответстваше на авантюристичните му приумици. При опит за салто се удари в предпазната мрежа и се изтърколи на земята през един процеп. Юн седеше до Ингер Юхане, когато това се случи. Погледът му, страхът, когато скочи и се спусна към сина си, показаха на Ингер Юхане на какви изпитания са подложени Юн и Елен — много по-красноречиво, отколкото всичките оплаквания от устата на Елен.

И двамата родители обичаха Сандер.

Въпреки това заличиха всички негови следи от живота си.

Ингер Юхане се вцепени. Чу нещо. Някъде далеч, но същевременно и много близо. През седемнайсетте години на грижи и страх слухът й се бе изострил. Наклони глава, за да разбере откъде идва шумът.

Някой плачеше.

Ингер Юхане остави приборите и се изправи възможно най-тихо. Опита се да стъпва само върху дъските, които със сигурност не скърцаха, и стигна до спалнята в някакъв абсурдно бавен танц. Спря пред вратата с отворена уста, останала без дъх. Вслуша се и изтръпна.

— Ингвар — прошепна накрая и отвори вратата. — Аз съм.

Затвори внимателно и направи три крачки до ръба на леглото.

— Какво има? — попита тихичко тя, мушна ръка под завивката и помилва гърба му. Той лежеше по корем, със захлупена върху главата възглавница.

Плачът му звучеше чуждо и плашещо. Ингер Юхане легна до него. Той й обърна гръб и скри лице в ръцете си. Подсмърчаше и хълцаше тихо, докато тя се опитваше да го прегърне и да се сгуши до него. Бе станал огромен, едър и тежък, а се сви като дете и притисна възглавницата към устата си. Когато въздухът вече не му стигаше, той изпусна сподавено ридание.

— Какво има? — продължаваше да пита тя, докато най-сетне й стана ясно, че Ингвар не е в състояние да й отговори.

 

 

— Мили боже — промърмори възрастният мъж и обхвана мършавия си тил с лявата си ръка.

По зелената болнична униформа си личеше, че човекът не е прекъсвал работа повече от двайсет и четири часа. Очилата бяха кацнали на самия връх на тесния крив нос и заплашваха да паднат, докато той разтриваше врата си със силни, почти груби движения.

— И това е само началото. Събрахме ли достатъчно хора?

Жената в цивилно облекло, много по-млада от него, с вързана на конска опашка руса коса, въздъхна шумно.

— Вдигнали сме на крак всичко живо — отговори тя. — Патоанатоми, радиолози, рентгенолози, дактилографи… зъболекари. С учудваща готовност прекъснаха отпуската си.

— Оставаше и да не го направят — изпухтя гневно мъжът. — В момента в тази страна има хиляди хора, които са много по-зле. Колко е часът?

Жената хвърли поглед към големия часовник на стената зад възрастния патоанатом.

— Наближава един и половина — въздъхна тя. — Изпратих повечето да си идат вкъщи. Нужни са им поне пет часа сън преди утрешния ден.

— Преди днешния ден — поправи я намусено професорът. — На практика вече е неделя.

Професорът най-сетне спря да масажира врата си и раздвижи глава наляво-надясно.

— Повече от всякога съжалявам, че не се пенсионирах на шейсет и седем — промърмори примирено той, облегна се на бялата стена и бутна очилата си малко по-нагоре.

— Никога няма да се пенсионирате — отговори жената, без да се усмихне. — Ще ни мъчите до сетния си час.

— А той може да удари всеки момент — въздъхна той. — Поне така се чувствам в момента. Чудовищна атака, откъдето и да я погледнеш! — прошепна той.

Умълчаха се. Жената беше едва прехвърлила трийсетте, предстоеше й много работа, докато достигне професионалното ниво на своя ментор, но по една или друга причина упражняваше влияние над него. Злите езици твърдяха, че бил влюбен в нея, но откакто преди половин година го видя пред едно кино с дъщеря му, младата патоложка разбра причината той да й симпатизира. Двете жени бяха връстници и си приличаха като близначки. Освен това явно му харесваше, че тя не му се подмазва, за разлика от повечето в Държавната болница, където се славеше като един от най-големите капацитети.

Професорът затвори очи и облегна глава на стената.

— Момчето — проговори след известно време жената.

— Кое момче? — попита той, без да промени позата си.

— Докараха го снощи. Прибрахме го и толкова. Няма нищо общо с покушенията. Май беше паднало от стълба. Трагичен битов инцидент, който се изгубва в цялата тази…

Той отвори очи и я погледна изпод рунтавите си вежди.

— … ужасна суматоха — престраши се да довърши тя. — Направих томография на главата — добави тя. — Фрактура на черепа, вътремозъчен кръвоизлив, пробив във вентрикулите. И леко изместване на средната линия. А, и тежко счупване на лакътната кост. То, разбира се, няма как да е станало причина за смъртта на клетото дете.

— Толкова травми след едно падане?

— Знам ли? Ако е имало лошия късмет да падне върху нещо твърдо…

Професорът се отдели от стената и отново раздвижи глава наляво-надясно.

— Момчето е с два избити резеца — продължи жената. — Единият…

Тя се покашля и вдигна ръка пред устата си.

— Единият беше още вътре. В устата, искам да кажа.

— Вземи кръвна проба — нареди той. — Действай съгласно процедурата, но не протакай. Попълни смъртния акт, а ако не намериш нищо повече, постави отметка срещу „съмнителен смъртен случай“ и изпрати документите в полицията. Оттам те да поемат случая. Тяхна задача е да излязат със заключение.

Той се усмихна горчиво с присвити устни.

— Днес, с телата от правителствения комплекс, само ни загатнаха какво ни чака — рече той тихо. — Утре ще става по-лошо. Ще докарат жертвите от Ютьоя. Искам стопроцентово съсредоточаване върху тежката задача, която ни предстои. Приключи с момчето възможно най-бързо.

 

 

Сънят го изостави също толкова брутално, колкото го бе надвил само преди няколко часа.

Беше шест сутринта, неделя, 24 юли. Юн Мор отвори очи и забеляза, че пулсът му е силно ускорен. Ушите му бучаха. В съня си бе лежал свит на кълбо в малко помещение, което непрекъснато се стесняваше. Извисяващите се метални стени се сближаваха все повече и повече, докато той се взираше в квадратчето чезнещо, недостижимо небе. Не му достигаше въздух. Забеляза, че стените имат шипове, и се събуди.

Лежеше по гръб, с отпуснати отстрани на тялото ръце, леко разкрачени крака и цепещо главоболие. Надигна се в седнало положение и изохка. Елен спеше дълбоко. Бе взела приспивателно. „Вероятно двойна доза“ — предположи той. Така се бе стреснала, когато я изненада в незаключената баня. Сега лежеше спокойно на една страна, косата пригладена назад, тъмна и мазна, намазана с някакъв нощен балсам — именно на това козметично средство тя отдаваше заслугата, че на четирийсет и три години косата й си оставаше най-голямото й достойнство. Редом със стройната й фигура, разбира се. Гордееше се с атлетичното си жилесто тяло — макар усилените тренировки и кърменето да бяха спаружили някога пищните й гърди и апетитното й дупе.

Юн спусна крака на пода и простена.

Измъкна се от стаята, както си беше гол и бос. Докато се облекчаваше в банята, се гледаше в голямото, вградено в стената огледало. Не бе включил осветлението и в утринната дрезгавина, още по-сивкава заради матираните с пясъкоструйка стъкла на прозорците, приличаше на призрак. Въпреки двуседмичната почивка в Италия само преди четиринайсет дни кожата му изглеждаше бледа, почти синкава. Лицето му бе болезнено изопнато, очите кървясали. Той направи гримаса към отражението си.

Без да мисли, вдигна юмрук. Погледна изкосо ръката си в огледалото и с все сила заби пестник в стъклената повърхност с площ два квадратни метра. Огледалото се счупи почти безшумно. Парчетата се задържаха. На мястото, където се бе ударил юмрукът му, се образува назъбена звезда.

— Сандер — оформиха безшумно стиснатите устни на Юн. — Сандер.

От ръката му потече кръв.

Той посегна към тоалетната хартия и намота няколко пласта около раната. Кървеше толкова силно, че той изхаби почти половината руло, преди да избърше кръвта от мивката и пода.

Всъщност най-лошото не беше ужасният му страх.

Най-лошото беше самотата.

Гол, с увита в тоалетна хартия дясна ръка, той излезе в коридора, мина покрай многото гардероби със скъпи дамски дрехи, стигна до преддверието и без колебание влезе в стаята на Сандер.

Някой бе забравил да угаси нощната лампа. Златистата светлина го подтикна да затвори вратата зад себе си. Там, в полупразната стая с вещите на Сандер, прибрани в кутии и кашони, докато сините завеси със състезателни коли се полюляваха пред открехнатите прозорци, Юн за момент се обнадежди, че всичко ще се оправи. Че само е сънувал. Че е възможно да върне времето назад, с няколко месеца или с години, с няколко седмици, дори само с няколко дни, и да започне отначало.

Предпазливо легна на леглото и се зави с одеялото.

Кръвта напои тоалетната хартия. Юн свали импровизираната превръзка и засмука раната, докато езикът му изтръпна от сладникаво гадния вкус на желязо. Ръката му продължаваше да кърви равномерно, на едри капки, и той се отказа. Сгуши се под студеното одеяло и затвори очи.

Би могъл да събуди Елен. Внимателно да я изтръгне от изкуствения унес с чаша кафе, да я люби, докато тя се разсъни окончателно, за да може да й разкаже всичко. Биха могли да споделят тайната, както споделяха всички тайни, винаги. Между тях все още имаше любов, или поне спомени от онова, което ги свързваше някога — тогава успя да я спечели под носа на всички онези, които си въобразяваха, че я заслужават. Той все още я заслужаваше. Нуждаеше се от нея, тя се нуждаеше от него. Беше толкова просто. Така е било открай време.

Твърде късно е, помисли си той и се изправи.

Измъкна изпод леглото кофа с боя. Четката, натопена в отрязана кутия от мляко, се намираше най-долу в един от празните шкафове. Юн изстиска течността от свинската четина и потопи четката в бялата боя. Покапа малко по пода, но това не го смути ни най-малко. По-добра работа би му свършил валяк, но нямаше. А и беше все едно. Юн Мор започна да боядисва тавана с гневни мазки на четката с лявата ръка, като продължаваше да изсмуква кръвта от дясната, докато заличаваше последните следи от рисунките на сина си: четири страхотни коли, бълващи газове от ауспусите, всяка с балонче, в което пишеше „БРЪМ“ с три удивителни.

„Никога не е твърде късно — помисли си той, след като рисунките изчезнаха под белия пласт, а по голото му тяло засъхнаха петна боя. — Никога не е твърде късно.“ Юн Мор няма да се предаде. Той не е от хората, които се предават. От него се очаква да не се разсейва нито за миг.

И винаги стоеше нащрек.

 

 

Йоаким Бойер не можа да спи.

Прибра се от дома на Юн и Елен чак в дванайсет и половина след полунощ, прекалено развълнуван, за да заспи. След половин час на гребния тренажор и един час йога, последвани от топла баня, най-сетне се почувства готов да си легне. Въпреки това сънят не го споходи. В мозъка му цареше твърде голям хаос. Дълго се колеба дали да не стане, но главата му тежеше, а тялото му беше омаломощено.

Смени чаршафите само преди два дни, а ето че вече лепнеха от пот. Със завивката се сгорещяваше, но отметнеше ли я, започваше да зъзне.

Будилникът показваше 06,17 ч.

Претърколи се на една страна и съжали, че вече не разполага с приспивателни. През май помоли сестра си — лекарка — да му даде рецепта за „Зопиклон“. Понеже никога не боледуваше и досега не се бе оплаквал от проблеми със съня, тя се разтревожи. Той приписа проблемите си на работата, напоследък натоварването се повишило, а и връзката му с Аня не вървяла добре. Всичко това беше донякъде вярно. Две седмици по-късно разкара Аня, но безсънието продължи да го мъчи. Четири нощи вземаше по една таблетка преди лягане. Отпуснатостта и чувството, че тялото му не му принадлежи, го подтикнаха да изхвърли остатъка в тоалетната. Не биваше да го прави.

На нощното шкафче до будилника стоеше дървена фигура, която с доста въображение можеше да мине за лодка. Йоаким се надигна на лакът и я придърпа предпазливо. Беше дълга двайсетина сантиметра, с доста затъпен нос. Мостикът — Сандер намери парче бетон в училищния двор и го залепи за дървото — стоеше накриво и беше твърде голям. Момчето рисуваше превъзходно, но щом фигурите ставаха триизмерни и се налагаше да се приведат във форма, изпадаше в обичайната си несръчност. Горд и щастлив, той пусна „лодката“ във ваната. Тя се завъртя моментално около собствената си ос, после бавно потъна в бистрата вода. Сандер се разплака и беше неутешим. Йоаким му обеща двамата заедно да построят нова лодка. Старата била толкова красива, че най-добре да служи за украса, утеши той момчето и Сандер му я подари.

Лодката натежа в ръката му.

Йоаким я помириса.

Някак си миришеше на Сандер: на пясък и боя.

Бързо остави лодката върху шкафчето, отметна завивката и стана. Боксерките бяха залепнали за бедрата му и той ги свали. Отиде в банята, застана под душа и пусна студената вода.

Сандер беше мъртъв, но иначе всичко щеше да се оправи. Той беше господар на положението. Ако можеше да върне времето, Сандер щеше да е още жив. Йоаким го знаеше, отдавна му беше ясно, че е длъжен да предприеме нещо, но в живота няма копче за превъртане назад, животът следва неумолимия си ход. Ледената вода го събуди, главата му се проясни, тялото му се върна към обичайната си роля на негов съюзник.

Всичко щеше да се подреди. Той владееше положението.

Само да не беше този проклет страх.

 

 

След голямата катастрофа Хенрик Холме имаше чувството, че вече не работи истински в полицията. В петък вечерта арестуваха терориста и се оказа, че той живее в Осло. Тогава понижиха Хенрик Холме до онова, което всъщност беше: неопитен помощник за лятото. Не беше зачислен към никой отдел, разполагаше само с тънкото дело за смъртен случай, който не интересуваше никого. На корицата бе написано името на наблюдаващата прокурорка. Вероятно тя нямаше представа за случая.

Обективно погледнато, това не беше случай.

През краткия половин час на разпита предишната вечер Юн Мор се държа като луд, но Хенрик Холме нямаше в какво да го упрекне. „Ако трябваше да съм честен, човекът имаше пълното право да се гневи“ — призна той пред себе си, докато седеше зад бюрото. Юн Мор не го докосна. Само го уплаши, за което отчасти си беше виновен самият Хенрик. Не подбра особено внимателно думите си. Сигурно е ужасно да загубиш дете, а когато това се случи вкъщи, родителите се съсипват от самообвинения.

Зелената папка не съдържаше основания за образуване на полицейско производство.

И все пак този случай принадлежеше на Хенрик Холме. Само той.

Сега седеше в този скучен, безличен кабинет и недоумяваше защо изобщо бе дошъл. Беше неделя и макар че в голямата извита сграда на „Грьонланслайре“ бяха надошли още много други служители, прекъснали отпуските си, всеобщата мобилизация явно не важеше за него. След петък следобед никой не бе разменил и дума с Хенрик Холме.

Отвори бутилка кока-кола „Лайт“ и отпи голяма глътка. Извади от раницата и пликче кифлички с шоколадови парченца, купени от един павилион. Вече бе погълнал две. Третата не изглеждаше особено апетитно — доста се беше сплескала, а шоколадът се беше разтекъл и полепнал по хартията. Огледа окаяното печиво, смачка го и хвърли пликчето в празното кошче за отпадъци.

Бръкна с показалец в лявата си ноздра.

Корицата на папката служеше и за опис на съдържащите се вътре документи.

Изискваните данни не съответстваха на онова, с което Хенрик разполагаше. Нямаше заподозрян, за да го впише в определената графа. Нямаше какво да попълни и в графата „Естество на престъплението“. Дали не беше сбъркал вида на папката? Навярно за случаи като неговия — за съмнителни смъртни случаи, които полицията само регистрираше и архивираше със заключението „Липсват данни за престъпление“ — се използваха други образци.

Категорията „Съмнителни смъртни случаи“ обхващаше случаи, които често изобщо не пораждаха подозрения — Хенрик Холме го знаеше. Свръхдози, самоубийства, удавяния и тем подобни. Навярно бе взел грешната бланка. Или пък попълването й не беше негово задължение.

Внезапно Хенрик Холме изпита силна несигурност и навря пръста си още по-дълбоко в носа си.

Върху корицата бяха отбелязани графи за лични данни, за името на прокурора, за името на следователя. Освен това имаше свободни полета за входящия номер и опис на документите по случая с място за дата и съставител.

Документ „00“ беше самата корица.

Документ „01“ беше протокол от разпита на „свидетеля Юн Мор“, изготвен от Хенрик Холме.

И толкова.

Надяваше се скоро да получи експертизата от съдебна медицина. Тогава щеше да впише и документ „02“.

Доста тънко дело.

„Свързани случаи“ — гласеше една графа по-нагоре. Беше празна.

Би могъл да провери в СТРАСАК — полицейския регистър на наказателните производства — дори само за забавление. Струваше му се невероятно човекът с огромна вила в „Грефсен“ и две коли в гаража да е замесен в подсъдни деяния.

Влезе бързо в регистъра и въведе името и рождената дата на Юн Мор.

— Я виж ти — промърмори Хенрик Холме, когато на екрана се появи резултатът от проведеното търсене.

Юн Мор се оказа регистриран като заподозрян в текущо разследване. Хенрик Холме преглътна шумно.

Заподозрян в нарушаване на ЗТЦК, параграфи 3–3, 2–2 и 17–3, алинея 1. ЗТЦК? Закон за търговията с ценни книжа, естествено. Той плъзна пръст по екрана. Отдел Икономическа полиция.

Хенрик Холме запомни параграфите, излезе светкавично от сайта на СТРАСАК и отвори страницата, където бяха публикувани норвежките закони и информацията периодично се обновяваше при всяка внесена промяна. Очите му пробягаха по текста и намериха каквото търсеха. Хенрик Холме се облегна победоносно назад.

Търговия с вътрешна информация!

Юн Мор беше престъпник. Мошеник. Разследваха го за неправомерно присвояване на активи. Всъщност в СТРАСАК липсваха данни колко е напреднало разследването и в какво се състои провинението му, но Хенрик Холме знаеше достатъчно за търговията с вътрешна информация, за да схване, че човек с позицията на Юн Мор разполага с информация, която може да му донесе значителни печалби на борсата. Сети се, че преди няколко години имаше подобен случай с човек от пиар агенция. Осъдиха го, защото доверил на приятел фирмени тайни, онзи си купил акции и извлякъл прилични дивиденти, а после възнаградил пиар специалиста с тлъста комисионна.

Злоупотребата с вътрешна информация обаче не е престъпление, съизмеримо по тежест с убийството на дете, призна неохотно Хенрик Холме. И все пак… Разследването навярно бе направило Юн Мор раздразнителен, нервен и нетърпелив. Снощи го бе доказал недвусмислено с поведението си. Къс фитил. Палеше се от раз. Хенрик Холме знаеше от собствен опит какво изпитание представлява едно осемгодишно момче — имаше братовчед на тази възраст. Понякога му се приискваше да окачи наглото хлапе на стената и да го закове.

Изведнъж тънката папка на бюрото стана доста по-интересна.

Може би все пак имаше основания за започване на разследване.

Нищо чудно да се окаже истинско, мащабно разследване на насилствена смърт. Неговият случай. Разследван само и единствено от Хенрик Холме.

Пресуши бутилката на един дъх и едва потисна оригването.

Първо ще напише доклад. Така делото ще придобие малко повече тежест — и в пряк, и в преносен смисъл. Утре ще пришпори патоанатомите от съдебната медицина да му изпратят експертизите. При наличието на съмнителни находки ще помоли прокурорката да продължи. Да се разрови по-надълбоко. И по-щателно. Истеричната мама и таткото в скъпарски костюм няма да го спрат. При убийствата на деца съществува голяма разлика между отразените в статистиката и реално извършените престъпления, той го знаеше. Ако успееше да разреши случая, той, безспорният новобранец, щеше да направи голяма крачка напред. Да се отдалечи от досегашните дела за превишена скорост и шофиране без книжка.

— Сандер Мор — прошепна Хенрик Холме и забарабани по бюрото с празната пластмасова бутилка.

Имаше чувството, че е пораснал в стола.