Майкъл Добс
Да изиграеш краля (9)

Глава седма

Разбира се, че имам принципи.

От време на време даже си ги спомням.

— Прави кръгчета, Франсис. И се усмихвай. Очаква се от нас да празнуваме, нали помниш.

Ъркарт последва инструкциите на жена си и започна бавно да си проправя път през претъпканата стая. Мразеше такива събития. Това трябваше да бъде парти, с което да покажат благодарност към тези, които му бяха помогнали да стигне до „Даунинг стрийт“, но както винаги Мортима се беше намесила и го беше превърнала в още една от онези вечери, целящи да се отъркат в любимците на масите, с които тя искаше да се запознае.

— Избирателите обичат да има малко блясък — спореше тя, защото като всеки уважаващ себе си Къхуун и тя искаше да има своята версия на дворцови балове.

И така вместо малка сбирка на колеги, той бе хвърлен във водовъртеж от актриси, оперни звезди, редактори, бизнесмени и всякакви представители на хайлайфа, а му беше ясно, че само с любезничене няма как да изкара цялата вечер.

Гостите прииждаха в мрачната декемврийска нощ и се изливаха в тясната „Даунинг стрийт“, където ги посрещаше голяма коледна елха точно пред вратата на №10, поставена там по заръка на Мортима Ъркарт, за да може телевизионните зрители да придобият представата, че това е просто едно нормално семейство, което с нетърпение чака празника. Глитератите прекрачваха прага, без да знаят, че скрити устройства ги сканират за оръжие и експлозиви. Те подаваха своите палта в замяна за усмивка и номерче от гардероба и чакаха търпеливо на опашката, образувала се по стълбите, които водеха до Зелената зала, където семейство Ъркарт посрещаха гостите си. Докато пълзяха бавно нагоре по стълбището, чиито стени бяха покрити с портрети на предишни министър-председатели, те се стараеха да не се оглеждат прекалено много. Ако се оглеждаш прекалено много, е по-малко вероятно да оставиш впечатлението, че си бил на такива събития стотици пъти. Повечето хора нямаха много общо с политиката, някои дори не подкрепяха правителството, но ентусиазмът, с който ги посрещаше Мортима Ъркарт, нямаше как да не ги впечатли. Атмосферата ги засмукваше, караше ги да се чувстват като почетни членове на екипа. Ако властта е една конспирация, те искаха да са част от нея.

В продължение на десетина минути Ъркарт се опита да играе ролята на любезен домакин сред мелето от гости, очите му постоянно шаваха, сякаш непрестанно беше нащрек, докато беше принуден да слуша оплакванията от различни бизнесмени или полуфабрикатните социални предписания на разни телевизионни водещи. Накрая се пресегна и с благодарност хвана ръката на Тим Стампър, като го завлече към един ъгъл.

— Наумил ли си нещо, Франсис?

— Точно си мислех как Хенри сигурно изпитва огромно облекчение, че не му се налага повече да се занимава с такива работи. Заслужава ли си наистина?

— А властолюбието е излято от по-корав метал.

— За бога, ако ще цитираш Шекспир, поне цитирай точно. И бих предпочел да пробваш с друга пиеса, а не с „Юлий Цезар“^[1]. Ако си спомняш, му бяха видели сметката още преди антракта.

— Пада ми се порицанието. Занапред в твое присъствие ще цитирам само „Макбет“.

Ъркарт се засмя мрачно на черния хумор, щеше му се да може да прекара остатъка от вечерта в словесен спаринг със Стампър, докато заговорничат за следващите избори. За по-малко от седмица проучванията вече ги поставяха с три пункта напред, гласоподавателите явно реагираха положително на новите лица, на подновения хъс в Уайтхол и на хвърлените зад борда по-неприятни личности от старото правителство.

— Харесва им спалното бельо за медения месец — беше докладвал Стампър. — Чистичко, изгладено и с точно толкова следи от кръв, че да личи, че си изпълняваш задълженията.

Стампър си имаше собствено чувство за хумор.

Сред всичкия шум се чуваше как Мортима се смее в другия край на стаята. Беше потънала в разговор с един италиански тенор, една от по-компетентните и безспорно по-модерни оперни звезди, които бяха пристигнали в Лондон през последните години. Тя се опитваше да го убеди чрез смесица от ласкателства и женски чар да изпее нещо по-късно. Мортима наближаваше петдесетте, но беше добре запазена и добре поддържана, така че италианецът вече беше на път да склони. Тя се завтече да проверява дали има пиано на „Даунинг стрийт“.

— А, Дики — извика Ъркарт с престорена радост и протегна ръка към един дребен мъж с несъразмерно голяма глава и сериозни очи, който се провираше с ожесточение през тълпата към него.

Дики беше новият министър на околната среда, най-младият член на новия кабинет, маратонец, ентусиаст и досадник, който беше приел много сериозно заръките на Ъркарт да бъде истински защитник на зелената политика на новото правителство. Неговото назначение беше прието добре от почти всички, с изключение на най-войнстващите интересчии, но в момента не изглеждаше много доволен. Челото му бе осеяно с капчици пот; нещо го тревожеше.

— Точно теб търсех, Дики — каза Ъркарт, преди другият да има възможност да сподели мъката си. — Какво се случва с този парцел на улица „Виктория“? Успя ли вече да провериш? Нали няма да го зациментирате?

— Божичко, не, разбира се, г-н министър-председател. Внимателно проучих възможностите и смятам, че ще е най-добре да отхвърлим по-екстравагантните предложения и да изберем нещо по-традиционно. Не ми харесват тези стоманени постройки с тъмни стъкла и климатици над всеки прозорец.

— А ще предлага ли най-модерната офис среда? — намеси се Стампър.

— Ще е в тон с характера на Уестминстър — продължи Дики с леко притеснение.

— Не беше това въпросът ми — отговори председателят на партията.

— Групите за защита на историческото наследство ще нададат вой до небесата, ако направим така, че Уестминстър да изглежда като центъра на Чикаго — опита да се защити Дики.

— Разбирам. Планираме спрямо натиска на лобитата — усмихна се цинично Стампър.

Министърът на околната среда изглеждаше шашардисан от неочакваната атака, но Ъркарт бързо се намеси, за да го спаси.

— Не обръщай внимание на Стампър, Дики. Само от седмица е в щаба на партията и вече свикна да поздравява лобистите с коляно в чатала.

Усмихна се, това му се стори много по-забавно, отколкото лекцията, която очакваше да му изнесат двете възедри жени от една благотворителна фондация, които чакаха зад Дики своя ред да му се нахвърлят. Той придърпа Дики по-близо като щит.

— И какво друго те мъчи?

— Става въпрос за някакъв мистериозен вирус, който убива тюлените по брега на Северно море. Учените глави бяха решили, че е изчезнал, но току-що чух доклад, че морето е изхвърлило трупове на тюлени навсякъде по крайбрежието около Норфолк. Вирусът се е завърнал. До утре сутринта там ще е пълно с камери, хрътките ще плъзнат по плажовете и новините ще се напълнят със снимки на умиращи тюлени.

Ъркарт смръщи лице в гримаса. „Хрътки!“ — не беше чувал този термин за журналистите от години. Дики беше изключително сериозен човек без грам чувство за хумор и точно затова беше много подходящ да се занимава с природозащитници. Можеха да се отегчават един друг с месеци, придавайки си важност. Само дано да успее да им затвори устите поне до края на март…

— Ето какво трябва да направиш, Дики. До момента, в който стигнат плажовете утре сутрин, искам ти вече да си там. Да покажеш колко е загрижено правителството, да бъдеш там, на място, за да отговаряш на въпросите на… хрътките.

С периферното си зрение видя как Стампър едва сдържа присмеха си.

— Искам утре да видя лицето ти в обедните новини. Редом с всичките мъртви тюлени.

Стампър покри уста с кърпичка, за да прикрие смеха си, но Дики кимаше съвестно.

— Имам ли вашето позволение да обявя, че правителството ще започне разследване, ако преценя, че е необходимо?

— Имаш го. Разбира се, че го имаш, скъпи мой Дики. Дай им каквото поискат, стига да не са пари.

— Ами тогава, ако ще трябва да съм там по изгрев, по-добре да тръгвам веднага. Ще ме извините ли, г-н министър-председател?

Когато министърът на околната среда се запъти важно-важно към изхода, Стампър изгуби контрол. Раменете му се затресоха от смях.

— Не се подигравай — смъмри го Ъркарт с повдигната вежда. — Тюлените са сериозен въпрос. Макар че ядат любимата ми сьомга.

И двамата избухнаха в смях точно когато двете жени от фондацията се люшнаха напред. Ъркарт предусети маневрата на тежките им бюстове и бързо се обърна на другата страна, за да открие пред себе си една млада жена, привлекателна и елегантно облечена, с големи, предизвикателни очи. Тя изглеждаше като доста по-интересен събеседник от двете възрастни богаташки съпруги. Той й подаде ръка.

— Добър вечер. Аз съм Франсис Ъркарт.

— Сали Куин.

Поздравът й беше хладен, по-сдържан от този на другите гости.

— Много се радвам, че успяхте да дойдете. А вашият съпруг?

— Искрено се надявам да е под някой циментов блок.

Сега той усети леко носовия акцент и разгледа дискретно, но с възхищение кройката на двуредното й сако. Беше червено, с широки маншети, а единствената декорация бяха малките, но орнаментирани метални копчета, които я караха да изглежда зашеметяващо и същевременно професионално. Гарваново черната коса блестеше красиво под светлината на полилеите.

— Приятно ми е да се запознаем, г-жо… г-це Куин.

Той прихващаше силния език на тялото й, нейната независимост и нямаше как да не забележи изопнатата форма на устата й; нещо я беше разстроило.

— Надявам се да се забавлявате.

— Честно казано, не особено. Много се дразня, когато мъжете се опитват да ме свалят и опипват само защото съм необвързана жена.

Ето какво я беше разстроило.

— Разбирам. Кой мъж?

— Г-н министър-председател, аз съм бизнесдама. Няма да стигна далеч като издайник.

— Ами нека да позная тогава. Сигурно е някой, който е дошъл без жена си. С високо мнение за себе си. Най-вероятно политик, щом има спокойствието да си опита късмета на това място. Сигурно е някой чаровник?

— Тръпки ме побиват от такива чаровници. Мръсникът даже нямаше доблестта да каже „моля“. Мисля, че това ме вбеси най-много. Очакваше да се хвърля в ръцете му, без дори да си направи труда да попита любезно. А аз си мислех, че вие, англичаните, сте джентълмени.

— Така… Значи е тук без жена си. Със завишено самомнение. Политик. Липсват му маниери.

Ъркарт огледа стаята, избягвайки погледа на двете възрастни дами, които се дразнеха все повече.

— Може би този джентълмен с крещящия костюм на ситно райе?

Той посочи дебел мъж на средна възраст, който бършеше чело с кърпичка на точки, доста изпотен в задуха на претъпканата зала. Тя се засмя утвърдително и изненадано.

— Познавате ли го?

— Налага се. Това е новият ми министър на благоустройството.

— Явно познавате добре мъжете си, г-н Ъркарт.

— Това е основният ми политически актив.

— Тогава се надявам да познавате толкова добре и жените, много по-добре от този изрод, вашия министър… В политическия, а не в библейския смисъл — добави тя с леко предизвикателна усмивка.

— Не съм сигурен, че ви следя мисълта.

— Жените. Нали се сещате, 52 процента от електората? Тези странни създания, които могат да споделят леглата ви, но не и клубовете ви и които смятат, че вашето правителство им върши точно толкова работа и им предлага точно толкова подкрепа, колкото скъсан ластик на сутиен?

Ако беше англичанка, нейната безцеремонност би се възприела като проява на лоши обноски, но беше нормално да се проявява повече търпение с американците. Те говореха, хранеха се и се обличаха различно, дори бяха различни в леглото или поне така му бяха казвали, въпреки че Ъркарт нямаше опит от първа ръка. Може би трябваше да попита министъра на благоустройството.

— Едва ли положението е чак толкова плачевно…

— През последните два месеца вашата партия се разкъсваше отвътре по време на изборите за нов лидер. Нито един от кандидатите не беше жена. А според жените гласоподавателки нито една от разискваните теми не се е отнасяла пряко до тях. Особено за по-младите жени. Третирате ги като копия на съпрузите им. Те не харесват това и вие губите. С много.

Ъркарт усети, че му се изплъзва контролът над този разговор; тя го надиграваше много по-ефективно, отколкото можеше да очаква от онези двете от фондацията, които вече се бяха оттеглили с горчиво разочарование. Опита се да си спомни кога последно е разглеждал социологическо проучване и е разсъждавал над значението му, но не успя. Той беше направил кариерата си в ера, когато инстинктът и идеите определяха политическата сцена, а не компютърните анализи на предизборните тенденции, и тези инстинкти му бяха вършили добра работа. Досега. Но тази жена го караше да се чувства старомоден и назад с материала. А в момента виждаше как вкарват пиано в далечния ъгъл на огромната зала на приема.

— Г-це Куин, много бих се радвал да чуя повече за вашите възгледи, но се страхувам, че скоро ще ме призоват други задължения.

Съпругата му вече водеше тенора към пианото и Ъркарт знаеше, че всеки момент тя ще го потърси, за да направи подходящото представяне.

— Дали ще имате време някой друг път? Изглежда, знам много по-малко за жените, отколкото съм си представял.

— Явно съм много популярна в правителството тази вечер.

Сакото й се беше разтворило, за да разкрие елегантната и семпла рокля отдолу, пристегната от колан с възголяма катарама, и така той за пръв път имаше възможност да огледа фигурата й. Тя видя, че той забелязва това и го оценява подобаващо.

— Надявам се поне да кажете „моля“.

— Точно така ще направя — усмихна се той и тръгна към жена си, която му махаше да отиде при нея.