Майкъл Добс
Да изиграеш краля (6)

Глава четвърта

Мирисът на кръв може да заслепи много хора.

Победата не е постигната, докато не си забил щика до дръжката.

— Влез, Тим, и затвори вратата.

Ъркарт седеше в залата на кабинета, беше сам, като изключим новопристигналия. Беше заел единствения стол, който имаше подлакътници, до масата с форма на ковчег. Пред него имаше простичка папка с кожена подвързия и един телефон. Останалата част от масата беше празна.

— Не е точно лукс, а? Но започва да ми харесва — изсмя се Ъркарт.

Тим Стампър се огледа и с изненада откри, че няма други в стаята. Той беше — или поне допреди половин час, когато Ъркарт замени поста на Chief Whip^[1] с този на министър-председател — верният му заместник. Ролята на „камшика“ сама по себе си беше мистерия, а тази на заместника му беше невидима, но заедно двамата мъже се бяха превърнали в непредвидима сила, тъй като техният офис се грижеше да се поддържа партийната дисциплина в Парламента чрез благоразумна смесица от отборен дух, извиване на ръце и откровен рекет.

Стампър притежаваше идеалните качества за тази работа — слабо, изпито лице с остър нос и тъмни, святкащи очи, които му придаваха изражение на пор, и способност да се рови във всеки тъмен ъгъл от личния живот на своите колеги, за да разкрива техните лични и политически слабости. Той работеше с уязвимост: да криеш собствената си, докато експлоатираш чуждата. Отдавна беше протеже на Ъркарт; петнадесет години по-млад, бивш агент по недвижими имоти от Есекс, като противоположности двамата се привличаха. Ъркарт беше изтънчен, елегантен, академичен и се грижеше за външния си вид; Стампър не беше нито едно от тези неща и носеше конфекция от универсалните магазини. Но общото между тях беше може би по-важно: амбиция, арогантност, която при единия беше интелектуална, а при другия — инстинктивна, както и ясна представа какво значи властта. Тази комбинация се беше оказала зашеметяващо ефективна при планирането на пътя на Ъркарт до премиерския пост. Щеше да дойде ред и на Стампър, това беше негласното споразумение между двамата мъже. И сега той беше тук, за да прибере дължимото.

— Г-н министър-председател — той се поклони театрално. — Г-н министър-председател — повтори Стампър, упражнявайки различна интонация, заигравайки се с тази церемониалност.

Той се държеше свойски, непринудено, почти иронично и това криеше стоманената твърдост под усмивката му; двамата колеги се разсмяха по начин, който успяваше да бъде едновременно присмехулен и конспиративен, като дуо обирджии след успешен удар. Стампър се погрижи да спре да се смее пръв; не беше редно да се надсмее над министър-председателя. За последните няколко месеца бяха минали заедно през много, но той беше наясно, че министър-председателите имат навика да държат колегите си на разстояние, дори своите съконспиратори, а смехът на Ъркарт не продължи дълго.

— Тим, исках да се видим само двамата.

— Сигурно ме чака порицание тогава. Така де, какво съм направил?

Тонът му беше небрежен, но все пак Ъркарт забеляза как ъгълчето на устата на Стампър бе увиснало надолу в напрегнато очакване, и той откри, че се наслаждава на усещането за надмощие, което му даваше дискомфортът на неговия колега.

— Седни, Тим. Срещу мен.

Стампър се настани в стола и погледна стария си приятел. Гледката потвърждаваше, че взаимоотношенията им са се променили много. Ъркарт седеше пред огромния маслен портрет на Робърт Уолпол, първия модерен и може би най-велик министър-председател, който от векове следеше от стената разискванията в тази зала и действията на могъщите и манипулативните, на слабите и злочестите. Ъркарт беше негов приемник, издигнат пръв сред своите, миропомазан от монарха и сега инсталиран начело на тази маса. Телефонът до него можеше да реши съдбата на другите държавници или да вкара държавата във война. Това беше власт, която нямаше никой друг човек в страната; наистина той вече не беше просто човек, а за добро или лошо, историческа фигура. А дали мястото му в историята щеше да бъде само бележка под линия, или цяла глава, само времето щеше да покаже.

Ъркарт усети водовъртежа от емоции в човека срещу себе си.

— Различно е, нали, Тим? Никога няма да можем да върнем стрелките назад. Осъзнах го чак преди малко, не докато бях в двореца, нито с медиите пред входната врата, нито дори когато влязох. Всичко изглеждаше като театър и на мен просто се беше паднала една от ролите. И все пак, като прекрачих прага, всеки, който работи в „Даунинг стрийт“, се беше подредил в коридора: от най-висшия държавен служител до чистачите и телефонистите, може би бяха двеста души. Посрещнаха ме с такъв ентусиазъм, че почти очаквах да хвърлят букети цветя. Толкова въодушевени аплаузи — той въздъхна. — Започнах да се главозамайвам, но тогава си спомних, че само час преди това по същия шаблон те са изпратили моя предшественик към забвението. Членовете на тази тълпа сигурно ще ръкопляскат и на собствените си погребения.

Той навлажни тънките си устни, както имаше навик да прави, когато се замисли.

— После ме доведоха тук, в залата на кабинета, и ме оставиха сам. Беше абсолютно тихо, все едно съм попаднал във времева капсула. Всичко на мястото си, с изключение на стола на министър-председателя, който беше дръпнат. За да седна аз! Чак когато го докоснах, прокарах пръст по облегалката и осъзнах, че никой няма да ми се развика, ако седна на него, чак тогава най-после ми се изясни. Това не е като всеки друг стол, това не е като всяка друга работа, а е единствена по рода си. Знаеш, че не съм скромен по природа, но мамка му, за момент ми се завъртя главата.

Последва продължителна тишина, преди дланта му да се стовари върху масата.

— Но не се тревожи, мина ми!

Ъркарт отново пусна този конспиративен смях, но Стампър само успя да се усмихне сковано, докато чакаше да свърши лирическото отклонение и да се произнесат по неговата съдба.

— Да поговорим за работа, Тим. Има много за вършене и ще искам ти, както винаги, да си близо до мен.

Усмивката на Стампър разцъфна.

— Ще бъдеш председател на партията ми.

Усмивката бързо изчезна. Стампър не успя да скрие своето объркване и разочарование.

— Не се безпокой, ще ти измислим някоя длъжност в някое министерство, за да ти подсигурим място около масата на кабинета — министър без портфейл, канцлер на дукството на Ланкастър например или някаква подобна идиотщина. Но за момента искам да държиш партийната машина здраво в ръце.

Стампър стискаше челюст с ожесточение, опитвайки се да строи аргументите си.

— Само дето не са минали и шест месеца от последните избори и има доста да се влачим до следващите. Три, може би четири години. Франсис, едва ли силата ми е в това да броя кламери и да се занимавам с кавгите между местните председатели по избирателни райони. Ти би трябвало да знаеш това след всичко, през което сме минали заедно.

Последното беше призив към старото им приятелство.

— Помисли малко, Тим. Имаме парламентарно мнозинство от двадесет и двама, а наскоро партията ни беше разкъсана от битката за лидерството. Много скоро ще ни удари рецесия, ще стане свинщина. Според социологическите проучвания не сме никак напред и мнозинството ни няма да издържи три или четири години. Ще ни размажат на всички частични местни избори, а е достатъчно да загубим десетина места, за да ни падне правителството. Освен ако, разбира се, ти можеш да ми гарантираш, че няма да има частични избори, че си измислил някаква магия, с която да попречиш на всичките ни уважавани колеги да бъдат хващани в разни бордеи, да злоупотребяват с парите на Църквата или просто да изкуфяват и да изпадат в старческа деменция?

— Не звучи като голяма веселба и за председателя на партията.

— Тим, следващите няколко години ще бъдат ад и едва ли ще имаме достатъчно голямо мнозинство, за да се задържим по време на рецесията. Ако за председателя ще е болезнено, то за премиера ще е истинска агония.

Стампър мълчеше, не знаеше какво да каже, но аргументите на другия не му звучаха убедително. Вълненията и мечтите му се бяха смалили само за няколко минути.

— Бъдещето ни ще се реши едва ли не в няколко ключови момента — продължи Ъркарт. — Популярността ни ще се вдигне малко, докато трае периодът на този своеобразен меден месец и хората ми гласуват някакво начално доверие. Това ще продължи най-много до март.

— За това си много прав.

— Така е. Защото през март ще се гласува нов бюджет. И този бюджет ще бъде политическо копеле. Оставихме пазарите на самотек, за да минем през последната избирателна кампания, и страшният съд за тези ни действия дебне зад ъгъла. Взехме назаем от Петър, за да платим на Павел, а сега ще трябва да изпразним джобовете и на двамата. И на тях това хич няма да им хареса.

Той направи пауза, примигвайки бързо, докато подреждаше мислите си.

— И това не е всичко. Ще ни ударят от Бруней.

— Какво?

— Султанът на тази малка, прогизнала от нефт държава е голям англофил и един от хората в света, които държат най-голямо количество лири стерлинги. Верен приятел. За нещастие, не само че му е ясно в каква каша сме ние, а и той самият си има собствени проблеми. Така че ще развърже голямо количество лири — поне три милиарда ще се плацикат из пазарите като сирачета, търсещи нов дом. Това ще разпъне валутата ни на кръст и ще проточи рецесията с може би още една година. Заради доброто старо време обещава, че няма да започне да продава, преди ние да кажем. Стига да е не по-късно от гласуването на следващия бюджет.

Стампър преглъщаше с мъка, устата му беше пресъхнала. Ъркарт започна да се смее, но без дори и следа от хумор.

— Има и още, Тим, има и още! За капак на всичко от прокуратурата ми подшушнаха, че процесът срещу сър Джаспър Харод ще започне веднага след Великден. Което е 22 март, да ти спестя проверката. Какво знаеш за сър Джаспър?

— Предполагам това, което и повечето хора знаят. Издигнал се от нищото мегамилионер, председател на борда на най-голямата фирма за компютърни услуги в страната. Работи много с министерствата и местните власти, сега го обвиняват, че е предлагал проценти наляво-надясно, за да си осигурява договорите. Прави много за благотворителност, доколкото си спомням, затова му дадоха голямото „Р“.

— Тим, той получи рицарското звание, защото е един от най-големите дарители на партията. Лоялно и дискретно, от много години насам.

— И какъв е проблемът?

— Както ни се притичаше на помощ всеки път, като повикаме, така и той сега очаква да бъдем не по-малко лоялни и да направим същото за него. Да задействаме връзките си с главния прокурор. Което, разбира се, ние не можем да направим, но той отказва да го разбере.

— Има и друго, знам, че има и друго…

— И настоява, че ако се стигне до процес, той ще трябва да разкрие за значителните суми, които е дарил на партията.

— И?

— Които са плащани в брой. В куфарчета.

— Тоест сме в лайната.

— Толкова много лайна, че да докарат на всички ни остри хемороиди. Не само че е давал на централата на партията, ами също така е подкрепял и избирателните кампании по региони на почти всеки член на кабинета.

— Нека позная. И всичко е харчено за неща, които не са официално отчитани като разходи за изборите.

— В моя случай всичко е описано с религиозна педантичност и ще издържи на щателни проверки. В други случаи… — той повдигна вежда. — Знам, че министърът на търговията, който още от днес следобед ще бъде изпратен да търка задните скамейки в Камарата, е използвал парите, за да плати на една разлютена любовница, която го заплашвала, че ще публикува някакви компрометиращи писма. Написан е чек на нейно име, който впоследствие е канселиран, но Харод все още го пази.

Стампър се оттласна от масата, докато столът му се закрепи само на задните крака, сякаш се опитваше да се отдалечи от абсурдите, които чуваше.

— Божичко, Франсис, много скоро всички тези лайна ще ни се стоварят на главите, а ти искаш да бъда председател на партията? Ако на теб ти е все тая, тогава предпочитам да търся убежище в Либия например. До Великден, казваш? Ако някой оцелее след всичко това, ще си е чиста проба възкресение.

Той размаха отчаяно ръце, останал без енергия за съпротива, но Ъркарт се наведе напред настоятелно, тялото му беше напрегнато и леко сковано.

— До Великден. Именно. Което значи, че трябва да направим своя ход преди това, Тим. Да използваме медения месец, да бием опозицията, да сме една стъпка пред рецесията и да спечелим мнозинството, което ще ни е нужно да оцелеем през всичко това.

Стампър остана без дъх:

— Имаш предвид нови избори?

— До средата на март. Което ни дава точно 14 седмици, само 10 седмици, преди да съм длъжен да ги обявя, и в това време искам ти като председател на партията да задействаш изборната машина на пълни обороти. Трябва да се планират много неща, да се наберат средства, да се оклепат опонентите. И всичко това без никой да разбира какъв номер се готвим да им извъртим.

Предните крака на стола на Стампър се приземиха с трясък, докато той се мъчеше да си събере мозъка.

— И искаш аз да бъда скапаният председател.

— Не се тревожи. Това е само за 14 седмици. Ако всичко мине добре, ще можеш сам да си избереш длъжност в правителството. А ако не… Ами тогава и двамата можем да забравим за политическата си кариера.