Кон Игълдън
Буревестник (28)

26.

Дери се сдържаше с огромно усилие. Наближаваше полунощ; беше изтощен до крайност и му беше писнало.

— Милорд Уорик, ако оттеглите наемниците си от северната част на града, там няма да остане никой, който да озаптява бунтовниците.

Ричард Невил беше висок и слаб мъж, все още твърде млад, за да му порасне брада. Въпреки това беше истински граф и син, и внук на хора с властови позиции. Той го гледаше втренчено с онази арогантност, която се придобива след поколения, прекарани във висшето общество.

— Кой сте вие, та да ми кажете къде да поставям собствените си хора, мастър Бруър? Виждам, че имате на разположение войниците на лорд Съмърсет, които тичат напред-назад при всяка ваша дума, но как ще ме накарате да стоя далеч от армията, която приближава към Лондон? Да не сте си загубили ума? Нека сме наясно. Не вие давате заповедите тук, Бруър. Не го забравяйте.

Дери усети как инстинктивно се наежва, но за никого нямаше да е от полза да предизвиква конфронтация с един Невил, докато Лондон бе поставен пред реална опасност.

— Милорд, съгласен съм, че тълпите на Кейд са най-лошата заплаха, пред която е изправен градът. Но когато той дойде, ще трябва да имаме контрол и върху улиците на града. Присъствието на армия на прага на столицата възбужда и наостря всеки нехранимайко в Лондон. Тази вечер има брожения край Сейнт Пол с призиви кралят да бъде изведен навън и изправен пред съда. В Смитфийлд до Тауър са се събрали стотици и някакъв проклет оратор от Съсекс им вдига градусите. Тези места имат нужда от въоръжено присъствие, милорд. Трябват ни войници, които да се виждат на всяка улица — от кланицата до пазарището, от Олдгейт до Крипългейт. Само ви моля…

— Смятам, че ви отговорих, Бруър — студено отвърна Ричард Невил, като го прекъсна. — Аз и хората ми ще защитаваме Лондонския мост и Тауър. Това е позицията, която съм избрал да заемем. Или може би ще ми кажете, че кралят има други заповеди? Писмени заповеди, които сам мога да прочета? Няма ли? Така си и мислех, тъй като Негово Величество напусна града. Надвишавате правата си, Бруър. Убеден съм, че бихте предпочели Невил да охранява уличните ъгли, докато истинските битки стават без мен. Но нямате власт тук! Предлагам ви да се оттеглите или поне да замълчите, докато по-висшестоящите планират как да предотвратят най-лошото.

Нещо в опасното мълчание на Дери Бруър накара Уорик да спре насред тирадата. В новопостроения Градски съвет, седалището на гражданската власт в Лондон, имаше петима мъже. Лорд Съмърсет беше слушал внимателно разговора им и си правеше собствена преценка за присъстващите. Като видя, че Дери Бруър се готви да отвърне гневно, той прочисти гърлото си и заговори:

— Не е време за спорове, господа — заяви той сухо. — Лорд Скейлс? Вие споменахте, че ще отбранявате другите врати?

Скейлс беше мъж над петдесетте, ветеран от конфликта с Франция, който беше останал в Лондон след процеса на Уилям, лорд Съфолк. Той пое маслиновата клонка, подадена от Съмърсет, и заговори с мелодичен баритон, който целеше да разсее напрежението в стаята.

— Знаем, че този приятел Кейд има огромен брой последователи. Проява на най-елементарен разум е да подсилим вратите на Лондон.

— Седем портала, лорд Скейлс! — обади се Дери, отчаян, че си е позволил да покаже раздразнение. — Ако сложим дори само по четирийсет допълнителни мъже на всяка, ще сме изгубили сериозно число бойци, които могат да поддържат реда по улиците. Милорд, пратил съм хора по селата край Лондон да следят за нападение. Кейд не е мръднал от Саутуърк. Ако изобщо дойде, ще го направи като бик — с рогата напред. Ако той беше единственият фактор, бих се съгласил с младия граф тук, че трябва да се съберем всички за отпор край Лондонския мост. Но в града има десетки хиляди, дето ще се възползват от тези брожения, за да подпалват, убиват, изнасилват и да си уреждат стари сметки. И както сме сега, може би пак нямаме достатъчно хора. Но Кейд е само една част от това. Нападението на Кейд ще бъде ни повече, ни по-малко сигналът, който ще даде началото на разрушаването на града.

Дери спря и огледа мъжете, които щяха да защитават Лондон, щом дойдеше Кейд, при положение че изобщо го стореше. Той поне имаше доверие на Съмърсет, макар че старият мъж беше не по-малко докачлив от Ричард Невил, станеше ли дума да му отнемат честта да заеме важна позиция. Скейлс замлъкна почервенял по абсолютно същата причина. А барон Ривърс не знаеше друго освен факта, че е довел двеста войници в Лондон съгласно заповедта, която Дери бе написал и запечатал вместо краля. В сравнение с него младият граф на Уорик не беше по-малко враждебен от който и да било бунтовник, той бе лицето, което кланът Невил бе избрал да представлява тяхната власт. Дери го изгледа кисело, знаейки, че зад него стои Йорк, макар че, разбира се, той не се показваше. Привържениците на Невил можеха само да спечелят от едно нападение срещу Лондон и Дери изпадаше в отчаяние при мисълта, че подобни хора ще се възползват от хаоса, който ще последва. Нужни му бяха още войници!

Маргарет беше на достатъчно сигурно място в Тауър, помисли си Дери. Би предпочел да не трябваше да оставя четиристотин мъже да я пазят, но когато тя отказа да напусне града, не бе имал друг избор. Той познаваше достатъчно добре греховете на хората, по-добре от всеки друг. Ако спасяха Лондон, но загубеха Маргарет, беше ясно, че каузата на Йорк ще се подсили неимоверно. След това, в рамките на една година, херцог Йорк щеше да стане крал, сигурен беше. За първи път би предпочел да има срещу себе си един-единствен враг, както в миналото. Вместо това имаше чувството, че пристъпва в стая със змии и никога не знае коя ще го ухапе първа.

Един служител на кмета пристигна запъхтян по стълбите, огромен и дебел съветник, облечен в коприна и кадифе. Когато влезе при тях, лицето му беше порозовяло и се потеше, макар че стълбите не бяха много. Четиримата лордове и Дери се обърнаха към него с потъмнели лица и го принудиха да се вторачи в тях.

— Милорди — започна той задъхано, — хората на Кейд идват. Сега, милорди, тази вечер.

Уорик изруга под нос.

— Аз съм на моста — повтори. — Останалите се оправяйте сами.

Съветникът отстъпи назад, за да го пусне да мине, като същевременно се мъчеше да се поклони и да поеме дъх. Уорик изчезна тичешком надолу по стълбите. Дери се загледа ядно след него, после бързо се обърна към лорд Скейлс:

— Милорд, кралят ме е упълномощил за това. Моля, отстъпете ми част от хората си, за да охраняват града отвътре.

Лорд Скейлс погледна надолу към по-ниския мъж, претегляйки думите му.

— Не, мастър Бруър. Отговорът ми е не. Аз също ще защитавам моста.

— Господи, Скейлс — обади се Съмърсет. — Двамата сме от една и съща страна. Аз ще ти пратя шейсетима войници по улиците, Дери. Ще ги накарам да се явят пред Градския съвет, а ти ги прати там, където са необходими, разбрано? Това е всичко, което мога да отделя.

— Не е достатъчно — отвърна Дери. — Ако хората на Кейд навлязат в града, ще са ни нужни стотици, които да ги пресрещнат, накъдето и да се обърнат.

Той стоеше със стиснати юмруци и Съмърсет със съжаление сви рамене.

— Тогава се моли да не влязат в града — каза му. Той посочи стъпалата, които водеха надолу. Навън се чуваше как бурята свисти и реве, и започва да бушува над Лондон.

— Май ще е мокра нощ. Да вървим, господа!

 

 

По Лондонския мост имаше факли. Широки плювалници, пълни с горяща мас, бяха поставени на пилони в началото и по протежението му. Мостът блестеше в златисто на тъмния фон и се виждаше отдалеч на юг. Приведен под дъжда, Джак Кейд вървеше към това осветено петно заедно със своите свободолюбци и в движение превързваше с парцал раната на ръката си, като затягаше възела със зъби. Зад черните облаци, преминаващи като пръсти през небето, виждаше луната, почти пълна. Виждаше също сребристата маса, която представляваха мъжете му, докато напредваха и приближаваха към града.

Темза беше като блещукаща лента на пътя му, щом пристигна близо до моста. Джак чуваше как Удчърч крещи на хората зад него да образуват колона. Мостът беше широк, но по-голямата част от ширината му бе заета от сградите по краищата му. Централният път не можеше да поеме повече от четирима до шестима души в редица, а Джак виждаше, че не е и празен. Лондонският мост гъмжеше от хора, животни и каруци и все повече от тях се взираха във въоръжените мъже. Той се почувства като вълк, който приближава стадо агнета, и се усмихна при тази мисъл. Вдигна брадвата си и я постави върху рамото си, все едно беше дървосекач, излязъл на разходка. Екълстоун се разсмя на глас, явно осенен от подобна мисъл, макар звукът да не беше от най-приятните.

— Да не убивате агнетата! — изръмжа Джак към мъжете около себе си. — Никакви кражби, никакво докосване на жените! Разбрахме ли се? Ако видите някого с острие или щит, можете да му отсечете проклетата глава. Но не пипайте други!

Пазачите му изломотиха нещо в съгласие.

Сигурно си въобразяваше, когато усети как камъните под краката му потреперват, щом стъпи от твърда земя върху моста. Хората му вървяха пред него, но той настояваше да бъде сред първите редици, ако е нужно да дава команди. Независимо от усилията на Удчърч бяха образували твърде широка колона на открития път и сега се налагаше да се стеснят като във фуния след него, като хиляди останаха да стоят с наведени глави в проливния дъжд, без да могат да продължат напред. Все пак змията, която въоръжените кентски мъже образуваха, си пробиваше път все по-навътре, подкарали тълпите от лондончани пред себе си като говеда към пазара. За изненада на Джак мнозина от лондончаните ги приветстваха шумно и викаха името му, сочеха го, като че идваше да ги освободи от обсада. Те сякаш не се страхуваха и Джак Кейд не можеше да ги разбере.

Той преглътна нервно, докато минаваше край сградите от двете му страни — те се издигаха толкова високо над главата му, че пазеха от изливащия се дъжд навсякъде с изключение на най-централната лента. Не му беше приятно да го гледат отгоре, затова местеше гневен поглед по отворените прозорци.

— Следете за стрелци! — извика Удчърч зад него.

Джак виждаше как Екълстоун върти непрекъснато глава, бърше очите си от дъжда и се мъчи да следи всичко наоколо. Ако прозорците се изпълнеха, Джак знаеше, че хората му ще потърсят заслона на самите сгради, ще се струпат на тротоара заради лъжливото обещание за прикритие. Тогава щяха да бъдат уязвими за всеки, който е отсреща и има лък — като пилета в кокошарник. Той стисна палци, но вече чуваше дрънкащата походка на войниците далеч напред, които се придвижваха, за да заградят отсрещния край на моста. Премести брадвата върху другото си рамо и се насили да върви със силна и смела крачка пред кентското знаме, което малкият Джонас бе издигнал нависоко.

Джак погледна назад през рамо и се опита да прецени колко от хората му бяха на моста. Цял ден Удчърч като една стара мома се бе притеснявал да не ги затиснат отгоре. На светлината на пропукващите улични лампи той различаваше него и сина му. И двамата стрелци се взираха нагоре в прозорците. Те бяха празни, тъмни пространства, без запалени лампи вътре. Нещо в това безпокоеше Джак, но той не намираше думи да го изкаже.

Пред него тълпата се беше сгъстила в огромна плътна маса и като че ли хората му щяха да бъдат принудени да спрат на място.

— Покажете им железата, момчета! — изрева Джак. — Агнетата не трябва да вървят.

Екълстоун вдигна бръснача си малко по-високо, здраво стиснат между пръстите му. От всички страни хората на Кейд надигаха брадви и мечове, докато онези с щитове избутваха грубо всички от пътя си. Продължаваха напред и когато минаха средата, Джак видя как от отсрещната страна проблясват излъскани доспехи, а бягащият народ се изтича между строените и чакащи мъже. Мина му през ума, че кралските войници също са не по-малко затруднени от тълпите. Те не можеха да образуват плътни стени от щитове, докато невинни граждани все още се бореха да се измъкнат.

Вдигна глава и изрева страховито, като се надяваше хората му да се подчинят.

— За Кент! Напред в атака!

Не можеше да бяга бързо, а само да подтичва, тъй като онези пред него се хлъзгаха из гъстата кал. Джак видя как Екълстоун избутва един ликуващ лондончанин и го блъска настрани, когато започнаха да бягат. Всеки един ревеше, та се образува звукова стена от над плющящия дъжд, който отекваше в затвореното пространство. Нямаше думи, просто извисяващ се рев от стотици гърла.

Джак се подхлъзна на нещо отдолу и залитна. Поне можеше да вижда. Лампите по моста го осветяваха по дължина и тяхната светлина бе изпълнена с блещукащи петънца, носени от засилващия се вятър. Намираше се на не повече от двеста ярда от коравите войници, които го очакваха.

Някои от тълпата се прилепиха към стените на къщите, вместо да се мъчат да изпреварят нападащата армия. Други не бяха достатъчно бързи и пищяха, докато падаха и биваха стъпквани. Джак улавяше фрагменти от ужасени лица и строполяващи се тела, тичайки все по-бързо и по-бързо, като се надяваше скоростта и собственото му тегло да го прекарат през блокадата.

Прозорците отпред и отгоре се изпълниха с мъже, които се приведоха от тъмните пространства. Джак изпсува ужасѐн, щом видя арбалети. С такова оръжие тесният мост беше ужасяваща клопка и броят на убитите можеше да се ограничи единствено от това колко бързо войниците успяваха да заредят стрелите и колко на брой бяха самите те. Джак не смееше да се обърне, за да види на какво разстояние по протежение на моста се намираха, но сърцето му думкаше ужасено в желанието да намери прикритие. Единственият им шанс да оцелеят бе да вървят напред — през редиците от воини, да слязат от моста и да се пръснат в самия град.

— Подберете ги! — изкрещя той.

Засили крачка и хората край него се втурнаха паникьосани. Момчето Джонас не можеше да ги настига и когато залитна, един от неговите охранители се пресегна и грабна пръта със знамето с една ръка, навеждайки го почти като копие, докато спринтираше.

Първите болтове започнаха да тупкат по тичащите мъже от само няколко фута над главите им. Джак се пъхна под един вдигнат щит, който стоящият до него държеше, и лицето му се сгърчи — чуваше викове от шок и болка из целия мост и знаеше, че той е най-главната мишена, застанал почти директно под знамето. Погледна нагоре тъкмо навреме, за да види как момчето Джонас потръпва и се плъзга напред, улучен в гърба. Друг болт се заби в мъжа, който бе поел падащото знаме, и той също се срути на земята. Щитът на Кент и шерифската глава паднаха в калта и боклуците и никой не се опита да ги вдигне повече. Всички тичаха обезумели от ужас напред.

 

 

Томас също като Джак бе изпитал безпокойство при вида на празните прозорци — тъмни, при положение че всеки мъж и всяка жена в Лондон искаха да видят как свободолюбците на Кейд влизат в града. Беше усетил капана и викаше на всички, които имаха брадва, да атакуват всяка врата, която преминават. И дори когато болтовете вече хвърчаха, те ритаха по тези врати. Някои от стрелците на арбалет се бяха сетили да барикадират долния етаж и бяха нужни яки удари, за да се разбият вратите и блокадата.

Томас тичаше бавно, с Роуан от лявата му страна, по средната лента на моста. Двамата носеха дълги лъкове, които бяха още зелени и нямаха силата и майсторската изработка на предишните, дето бяха загубили във Франция. Половината от умението на стрелеца с лък идва от познанието за собственото му оръжие с всичките му особености. В този момент Томас би дал година от живота си за лъковете, които той и Роуан имаха преди.

Свободолюбците бутаха и блъскаха наоколо, мъже в подгизнали от дъжд дрехи, изпаднали в паника, защото знаеха, че да спрат означава да умрат, че трябва непременно да достигнат края на моста. Невъзможно беше да се прицелят в тази блъсканица от лакти и рамене. Всичко, което двамата можеха да сторят, бе да пускат бързи стрели, като разчитат на инстинкта и на опита да ги водят. Отначало обхватът беше почти никакъв, но после Томас видя как Джак спринтира напред и реве с пълен глас, подтикван от болтовете, които валяха и разкъсваха плътта на неговите бойци. Отвъд този първи ред нямаше войници с брадви, дето да секат по вратите, и тълпата се втурна да се спасява, като остави последните стотина ярда свободни до линията на кралските войници. Томас размишляваше бясно. Тук мястото беше смъртоносно и Джак нямаше да оцелее. Погледна нагоре точно когато един стрелец с арбалет над главата му бе изтеглен назад с приглушен писък. Някой го беше стиснал изотзад.

— Господи! — изръмжа Томас гласно. — Прозорците отпред, Роуан! Стреляй, остават ни малко стрели.

Той сграбчи двамина, които се опитваха да притичат край него, върна ги със сила в колоната зад себе си и изкрещя команда да му освободят пространство. Те се ококориха, когато го разпознаха, но заеха позиция няколко крачки по-назад, може би благодарни да вървят в сянката му, докато болтове съскаха и фучаха из въздуха. Присъствието им даде на бащата и на сина пространство да се прицелят, както се прокрадваха напред по моста.

Томас почувства рязка болка в бедрото си, сякаш някой го беше намушкал. По инстинкт плъзна длан по хълбока си, за да провери за кръв, но причината беше само в разтягането на белезите. Тогава се озъби, преизпълнен с гняв. Пак беше силен. Достатъчно силен за това.

Наведе лъка си и пусна стрела в прозореца отпред. Разстоянието не беше повече от петдесет ярда и знаеше, че е улучил, преди още мъжът да падне върху онези, дето минаваха отдолу. Първият изстрел на Роуан не улучи за няколко инча и накара мишената да се дръпне назад. Младият мъж изпрати още една стрела с почти същата траектория, загледан нагоре и напред, докато опъваше лъка. Един войник с насочен надолу арбалет пое стрелата във врата си и се заизвива в агония, защото тя го прикова за дървената прозоречна рамка.

Баща и син вървяха заедно с вперен през дъжда поглед в ниските прозорци пред тях. Онези, които се бяха сетили да стрелят по безпомощни хора, не знаеха, че и те са уязвими, докато не ги засегнаха стрелите. Двамата стрелци вървяха и убиваха хора, навлизайки все по-навътре, като пазеха Кейд, който тичаше да види какво друго са му приготвили за приветствие лондонските лордове.

 

 

Джак чу трополенето на дълги лъкове зад себе си и първата му реакция беше да трепне. Познаваше този звук от бойните полета и го изпълваше ужас при мисълта, че английски стрелци са също част от засадата на моста. Но стрелците с арбалет, които се показваха от прозорците, започнаха да залитат и да падат от черните си квадратчета. Лавината от болтове понамаля отпред, а мъртвите и умиращите оставаха по пътя.

Джак дишаше задъхано, когато видя, че е стигнал почти до края на моста. Дрехите му бяха тежки, залепнали по тялото му и той мръзнеше. Там имаше войници в брони, които чакаха нападението им. Въпреки студа очите му заблестяха при тази гледка, а разстоянието се скъсяваше твърде бързо и всичко, което виждаше, беше замъглено. Можеше само да благодари на Бога, че бяха решили да поставят стрелците си покрай моста, вместо да ги строят в бойна редица. Предните им редове имаха по някой и друг щит, но не съществуваше по-ужасяващо преживяване от това, както бягаш напред, да те посрещне градушка от болтове и стрели.

Всякаква мисъл изчезна от главата му, докато тичаше стремглаво към двама кралски войници с високо вдигната брадва, готова да сече глави. Кентските мъже около него също вдигнаха оръжията си в сляпа ярост, почти полудели от преживения бяг под дъжда от болтове и гледката на покосените им приятели. Нападнаха първите войнишки редици като глутница озверели хрътки, сечаха наоколо слепешката, без да чувстват раните, които им причиняваха.

Джак нанесе първия си удар със сила, която не бе имал преди, като не мислеше за отбрана. Беше загубил ума си от ярост, размаза един по-дребен мъж, удряше с острието на тежкото оръжие и през цялото време ревеше на онези, дето му се изпречваха на пътя. Не се чувстваше сам, когато мина през първия ред и продължи на втория. Някои от пазачите му бяха повалени от болтове, но оцелелите, дори ранените, размахваха оръжия с настървение, не по-малка опасност за хората около себе си от онези, дето стояха пред тях. Дивашко беше и ужасяващо, те залитаха, хлъзгаха се и напираха напред, притискани на свой ред от онези зад гърба им, които просто искаха да слязат от проклетия мост.

Джак виждаше тъмните улици зад войниците. Имаше усещането, че там са само няколкостотин мъже, които го чакаха. Може би щяха да са достатъчно, за да държат свободолюбците до безкрай върху моста, ако не успееха да ги изтласкат обратно в по-широките пътища зад гърба им. Джак настъпваше напред, държейки брадвата за дръжката пред гърдите си като палка. С все сила блъсна двама по гръб на земята, щом те вдигнаха щитовете си. Потрепери, когато ги стъпка, защото си представи как някое острие се плъзга отдолу. Но двамата паднали войници бяха ужасени от свободолюбците, които ги тъпчеха, следвайки го по петите. В един момент имаше подредени редици от бойци с щитове и мечове; в следващия вече те се търкаляха по земята, кентските въстаници се втурваха върху падналите и ранените, разкъсваха редовете им с жестоки удари, смазвайки останалите под краката си.

Онези, които бяха на моста, усетиха как блокадата поддаде. Разкрещяха се диво, като видяха, че имат пространство да се втурнат напред, викаха „ура“, докато щурмуваха улиците на обляния от дъжд Лондон. Нищо не оцеляваше след тях, спираха само колкото да се уверят, че безпомощните войници са ликвидирани, забиваха ножове и ритаха с тежките си ботуши, докато бойците на краля се превръщаха в кървава пихтия по камъните и мократа слама.

На стотина ярда след моста Джак се спря запъхтян и сложи ръце върху дръжката на брадвата си, чието острие беше наполовина забито в гъстата кал на улицата. Сега бурята вилнееше точно върху града и дъждът плющеше така силно, че боцкаше кожата. Едва си поемаше дъх и беше замаян, но погледна назад и лицето му се огря от дивашки триумф. Бранителите на моста бяха отстъпили. Стоеше там, обзет от въодушевление, а заобиколилите го мъже го тупаха по гърба и задъхано се смееха. Бяха влезли.

— Идат войници! — изкрещя Екълстоун.

Джак вдигна глава, но не видя нищо от дъжда и боботещите облаци над главите им.

— Откъде? — изрева той в отговор.

Екълстоун посочи на изток към Тауър, а Пади изникна до рамото му. Половината им армия беше или на моста, или още отвъд реката, чакаща с нетърпение да се присъедини към тях в града.

— Трябва да влезем по-навътре, Джак — рече Пади. — За да сторим място за останалите.

— Знам — отвърна Кейд, — чакай да си поема въздух и да помисля.

Как му се щеше да пийне нещо, за да го постопли. Освен това се чудеше в какво, по дяволите, беше стъпил, та краката му лепнеха по този отвратителен начин. По улиците вече течаха ручеи, които блестяха на местата, където луните лъчи успяваха да пробият облаците. Част от мъжете му бяха спрели заедно с него, задъхани, други се бутаха и се псуваха взаимно, за да застанат по-близо до него. Макар че слухът му не беше толкова добър като на Екълстоун, на Кейд му се стори, че наистина дочува дрънченето на рицарски доспехи. Изведнъж му се привидя лондонският Градски съвет, който Удчърч му беше описвал, и той взе своето решение. Трябваше да вкара всичките си привърженици в града, а пък Тауър можеше да почака още малко.

— Удчърч? Къде си?

— Тук, Джак. Пазя ти гърба, както обикновено — отвърна другият весело. Той също се чувстваше зашеметен от успеха.

— Показвай пътя към Градския съвет, хайде, човече! Ще си поговоря с кмета. Имам за него един-два проблема. Напред, свободолюбци! Напред след мен! — изрева Джак и изведнъж възвърна хубавото си настроение.

Мъжете се разсмяха, все още замаяни от радостта, че са оцелели след жестокия бяг по моста. Добрите планове се менят, припомни си Джак. Градският съвет щеше да послужи за база, откъдето да планират останалата част от нощта.

Вървейки напред, той мислено благодари за оскъдната светлина на луната. Къщите като че ли го обгръщаха от всички страни, когато луната се скриваше зад облаците. В подобни мигове не виждаше почти нищо от града наоколо си — тъмен и безкраен лабиринт от улици и пасажи във всички посоки. Потрепери при мисълта, че сякаш го поглъщат.

Изпита облекчение, когато пристигна до малко кръстовище на около четвърт миля от моста. Сякаш по благоволение свише луната се отърси от облаците и имаше видимост. В центъра му видя каменен блок, който според него нямаше друго предназначение, освен да маркира мястото между двата пътя. Джак подпря ръце върху него и погледа назад по улицата към мъжете, които прииждаха. Мина му през ума да ги събере на някой открит площад и да ги накара да аплодират това, което бяха постигнали. Но просто нямаше място, осъзна го и поклати глава. Всяка врата край кръстовището беше заключена с резе, всяка къща — изпълнена с шепнещи глави, които ги наблюдаваха от горните етажи. Не обърна внимание на уплашените хора, които го гледаха втренчено.

Роуан беше намерил отнякъде факла, вързоп дрипи, привързани към края на един дървен прът и напоени с гориво — може би от лампите покрай лондонския мост. Жълтеникавата светлина му дойде добре, когато Удчърч и синът му го настигнаха.

Томас се захили при вида на Джак Кейд, подпрян на камъка.

— Знаеш ли какво е това, Джак? — попита го.

Гласът му звучеше странно и Джак пак погледна към камъка под дланите си. Изглеждаше му съвсем обикновен, макар че отново го порази фактът, че такъв огромен естествен камък може да стои тук и да отбелязва центъра на кръстовището.

— Това е Лондонският камък, Джак — продължи Томас и в гласа му прозвуча страхопочитание. Сигурно съдбата имаше пръст в това да доведе Джак Кейд по непознати нему пътища точно до това място.

— Е, толкова виждам, Том. Това е камък и той е в Лондон. И какво толкова?

Удчърч се засмя пак, протегна ръка и докосна камъка за късмет.

— Той е по-стар от града, Джак. Някои казват, че е парче от камъка на крал Артур, онзи, който се разцепил, когато той извадил от него меча. Други твърдят, че бил донесен от Троя, за да основе града тук, край реката — той поклати глава развеселен. — А би могло просто да бъде камъкът, от който измерват разстоянието в мили из цяла Англия. Все едно си сложил ръката си върху студеното каменно сърце на Лондон, Джак.

— Да, нали? — потвърди Джак и погледна към камъка с други очи. Импулсивно се отдръпна назад и замахна с брадвата, чието острие подскочи и пусна искри по повърхността му. — В такъв случай мястото е подходящо да обявим, че Джак Кейд и свободолюбците му влязоха в Лондон — после се засмя на глас и продължи: — Човекът, който ще стане крал!

Мъжете около него изглеждаха сериозни, гласовете им секнаха.

— Ами, добре, Джак — промърмори Удчърч, — стига да оцелеем до сутринта, защо пък не?

— Боже, какви фантазии! — възкликна Джак и поклати голямата си глава. — Покажи ми по кой път най-бързо се стига до Градския съвет, Том. Това сега е важното.