Джей Кристоф
Нивганощ (9)

7.
Запознанство

Мия бутна вратата на МЕРКУРИО, АНТИКВАР и малкото звънче над рамката извести пристигането й. Магазинът беше мрачен и прашен и се разгръщаше на всички страни. Капаците бяха затворени срещу слънчевата светлина. Мия си спомни табелата отвън — ПРИЧУДЛИВИ, РЕДКИ ВЕЩИ & НАЙ-ИЗЯЩНИТЕ АНТИКИ. Огледа рафтовете и видя изобилие от първите. Втората част от уравнението бе спорна.

Откровено казано, магазинът щеше да се пръсне по шевовете от безполезни вехтории. Освен това Мия можеше да се закълне, че е по-голям отвътре, отколкото отвън, но приписа това на отсъствието на закуската. И сякаш за да й напомни, че е било забравено, коремчето й изкъркори укорително, за да се оплаче.

Мия си проправи път между дреболиите и джунджуриите до тезгяха. И там, зад махагоново писалище, издълбано в извита спирала, от която очите я заболяха, откри най-причудливото нещо в магазина на Меркурио, Антиквар — самия собственик.

Лицето му беше от онези, дето са родени, за да гледат навъсено, а отгоре му се мъдреше сплъстена светлосива коса. Сините очи бяха присвити иззад очила с телени рамки, които бяха виждали и по-добри дни. Статуя на елегантна жена с лъвска глава лежеше до него, а в обърната й нагоре длан се мъдреше алхимично кълбо. Старецът четеше от книга, голяма колкото Мия. От устата му висеше пурета и миришеше леко на карамфил. Когато проговори, пуретата заподскача на устните му:

— Да ти помогна с нещо?

— Добър ден и на вас, сър. Да ви благослови всемогъщият Аа и да ви пази…

Старецът почука по малката месингова табела на тезгяха — повторение на предупреждението от външната страна на вратата му. „Зяпачи, простаци и религиозни типове не са добре дошли“.

— Простете ми, сър. Дано четирите Дъщери…

Старецът почука по-настоятелно по табелката и прехвърли навъсения си поглед върху Мия.

Момиченцето се умълча. Мъжът се върна към книгата си.

— Да ти помогна с нещо? — повтори.

Момиченцето се покашля.

— Искам да ви продам един накит, сър.

— Само с искане няма да стане, дете.

Мия се повъртя неуверено, взе да хапе устни. Старецът пак почна да почуква по табелката, докато най-сетне тя схвана, откопча брошката и я сложи върху дървото. Малката врана я изгледа с червените си кехлибарени очи, сякаш се почувства наранена от мисълта, че ще я заложи при такъв сърдит стар негодяй. Мия сви рамене извинително.

— Откъде я открадна? — измрънка старецът.

— Не съм я откраднала, сър.

Меркурио извади пуретата от устните си и насочи цялото си внимание към Мия.

— Това е печатът на фамилия Корвере.

— Набито око, сър.

— Дарий Корвере умря като предател вчера по заповед на Айтриянския сенат. А според мълвата прислугата и цялото му семейство са били хвърлени във Философския камък^[1].

Момиченцето нямаше кърпичка, затова отри носле в ръкава и замълча.

— На колко години си, дребосъчке?

— На десет, сър.

— Имаш ли си име?

Мия примигна. Този старец за кого се има? Тя беше Мия Корвере, дъщеря на джустикуса от Легиона на луминатите. Реброродена в благородна фамилия, един от дванадесетте велики рода в републиката. Няма да се остави да я разпитва един обикновен търговец. Особено когато му предлага печалба, струваща повече от всичките вехтории в тази мръсна дупка.

— Не е ваша работа, сър — Мия скръсти ръце и се опита да имитира майка си, когато се караше на някой непокорен прислужник.

— Неевашаработа? — едната от сивите вежди се повдигна. — Странно име за момиче, нали?

— Искате ли брошката, или не?

Старецът пъхна пуретата между устните си и се върна към книгата си.

— Не.

Мия примигна.

— Тя е от най-изящното айтриянско сребро. Т…

— Върви си — рече мъжът, без да вдига глава. — И отнеси бедите със себе си, госпожице Неевашаработа.

Бузките на Мия пламнаха от яд. Тя грабна брошката от тезгяха, закачи я пак на рокличката си, преметна косата си през рамо и се завъртя на пета.

— Един съвет — обади се старецът, все така, без да вдига глава. — Корвере и близките му приятели се отърваха леко с обесването. Техните простородени войски бяха разпънати по бреговете на Хора. Според слуховете се канели да покрият с черепите им улиците покрай сградата на Сената. Много от семействата на онези войници живеят наоколо. Ако бях на твое място, нямаше да се разхождам с герба на предател, закачен на цицките си.

Думите удариха Мия като камък в тила. Тя се обърна към стареца, оголи зъби и изръмжа:

— Баща ми не беше предател.

Щом изхвърча отново навън, сянката й се разгъна по паважа и тръшна вратата зад нея. Момиченцето беше тъй ядосано, че дори не забеляза.

Мия остана на площадката, свила юмручета от ярост. Как смее той да говори така за баща й? Беше на път да влезе отново и да поиска извинение, но стомахът й изкъркори, пък й трябваха и пари.

Затова се сля с тълпата и взе да търси сергия за накити, когато едно момче, малко по-голямо от нея, излезе забързано от навалицата. Ръцете му бяха натоварени с кошница сладкиши и преди Мия да успее да се отдръпне, с ругатня и малка експлозия от пудра захар, момчето налетя право на нея.

— ’Паст и кръв! — извика Мия. Беше се проснала възнак, рокличката й — поръсена в бяло. Момчето също беше паднало назад, а курабийките бяха се разсипали в мръсотията.

— Защо не гледате къде вървите? — попита Мия.

— О, Дъщери, хиляди извинения, госпожице. Моля ви, простете ми…

Момчето се изправи, подаде ръка на Мия и й помогна да стане. То изтупа колкото можа бялата пудра от роклята й, като през цялото време се извиняваше. После се наведе и натика падналите курабийки в кошницата си. С виновна усмивка избра една от по-чистите сладки и я подаде на Мия с поклон.

— Моля ви, приемете това като извинение, мидоня.

Гневът на Мия постихна, когато коремът й се обади, и с нацупени устни прие сладкиша от мръсната ръка на момчето.

— Благодаря ви, сър.

— Най-добре да тръгвам. Добрият Отец побеснява, ако закъснея за раздаването на милостинята. — Момчето пак се усмихна на Мия и свали въображаемата си шапка. — Моите извинения за сетен път, госпожице.

Мия направи реверанс и спря да се цупи толкова.

— Разбира се, сър. Аа да ви благослови и пази.

Момчето се шмугна в тълпата. Мия го проследи с поглед, а гневът й се разнесе полека. Погледна пая в ръката си и се усмихна на късмета си. Безплатна закуска!

Намери една спокойна уличка, поднесе пая към устата си и отхапа голям залък. Усмивката й се смрази в краищата, очите й се разшириха. С приглушено проклятие изплю хапката в мръсотията и захвърли остатъка. Паят беше твърд като дърво, пълнежът — изцяло гранясал. Тя зачисти език с мръсни пръсти, направи гримаса и изтри устни в ръкава си.

— Четири Дъщери — изрева. — Защо трябваше…

Момиченцето примигна. Погледна роклята си, която още беше леко напудрена със захар. Спомни си как момчето я потупваше, наруга се, че е била глупачка, и най-сетне разбра каква е била играта му.

Брошката я нямаше.

 

 

Накрая желязнапесен наистина прогони кракените.

Или Трик поне така твърдеше. Четири часа би ксилофона, все едно инструментът му дължеше пари, и вероятно, предположи Мия, имаше нужда от оправдание. Когато един по един преследвачите им се отказаха, Господин Благ изказа мнението, че с приближаването на кервана към планините земята става по-твърда. Мия беше съвсем сигурна, че зверовете просто са се отегчили и са отишли да изядат някой по-лесен. Наев изобщо не сподели какво мисли, само лежеше в сгъстяващата се локва от собствената й кръв и се мъчеше да не умре.

Честно казано, Мия не вярваше, че ще успее.

По нейно настояване Трик пое юздите. В милостивата тишина, след като момчето изостави задълженията си на перкусионист, Мия коленичи до изпадналата в несвяст жена, чудейки се откъде да започне.

Вътрешностите на Наев бяха смлени на кайма от куките на кракените, а във въздуха се носеше вонята на черва и повръщано — четирите Дъщери само знаеха как Трик понася това с неговото остро обоняние. Мия познаваше отлично миризмата на смърт и разложение и се опита да облекчи жената. Нямаше какво да стори. Ако загубата на кръв не успееше, гнойната инфекция щеше да я довърши. При мисълта за края, който очакваше Наев, Мия разбра, че би било милостиво да я убие.

През процепа в покривалото й, Мия видя затворените й очи. Отлепи дрехата от разкъсания й корем, потърси нещо, с което да превърже раната, и се спря накрая върху плата около лицето на жената. Докато развиваше воала от главата на Наев, усети как Господин Благ се издува и въздъхва, изпивайки надигналия се страх и отвращение, които иначе щяха да я накарат да пищи.

Но дори така беше на косъм.

— ’Паст и кръв… — отрони тя.

— Какво? — Трик погледна през рамо и едва не тупна от капрата. — Черна майко на Нощта… лицето й…

Дъщери, какво лице…

Да кажем, че е обезобразена, е все едно да кажем, че нож в сърцето е „малко неприятен“. На мястото на носа й плътта на Наев бе опъната и усукана на възел. Долната й устна бе клюмнала като пребито доведено дете, горната оголваше зъбите й. Пет дълбоки бразди бяха издълбани в плътта й — сякаш лицето й беше от глина, а някой бе го сграбчил в шепа и стиснал. Грозотата беше опасана от красиви рижаворуси къдрици.

— Какво, в името на Пропастта, е могло да причини това?

— Нямам представа.

— Любов — прошепна жената. Лигите потекоха по обезобразените й устни. — Само любов.

— Наев… — започна Мия. — Раните ти…

— Лоши.

— Никак не са добре.

— Отведете Наев до Църквата. Тя има много работа, преди да се срещне с Благословената дева.

— На два дни сме от планините — рече Трик. — Може би повече. Дори да стигнем дотам, ти не си в състояние да се катериш.

Жената преглътна шумно, изкашля кръв. Вдигна ръка към врата си, откъсна кожената каишка и извади сребърно шишенце. Опита се да седне и простена от болка. Мия я сложи пак да легне.

— Не бива…

— Пусни я! — изръмжа Наев. — Помогни й да стане. Премести я. — Тя махна към задната част на фургона. — Вън от кръвта, там, където дървото е чисто.

Мия не разбираше какво си е наумила жената, но се подчини и я завлече през съсирващата се локва кръв до задницата на фургона. И там жената издърпа капачето на шишенцето със зъби и изсипа съдържанието върху грубите дъски.

Още кръв.

Яркочервена, като от прясна рана. Мия се намръщи, а Господин Благ се сви на рамото й и надникна през завесата от косите й. И докато Наев прекарваше пръсти през локвичката, котката сянка се опита да мърка и от това по гърба на Мия пробяга хлад.

— интересно…

Наев пишеше, досети се Мия. Все едно локвичката беше дъска, а пръстът й — четката. Писмото беше ашкахско — тя го позна, но самият ритуал…

— Това е кърваво магьосничество — пророни тя.

Но това беше невъзможно. Магията на ашкахите беше изчезнала с падането на империята. Никой не бе виждал истинска кървава магия от…

— Откъде си го научила? Това изкуство е мъртво от сто години.

— Не всички мъртви умират — със стържещ глас рече Наев. — Гърлото пази… това, което му трябва.

Жената се извъртя по гръб, притисна корема си.

— Карайте към планините… най-обикновената от всичките. — Мия можеше да се закълне, че видя сълзи в очите й. — Не я довършвай, момиче. Зарежи милостта. Ако Благословената дева… я отведе, така да бъде. Но не помагай на Наев да поеме пътя. Тя чува ли ме?

— Чувам те.

Наев хвана ръката й. Стисна я здраво. И пак потъна в мрака.

Мия превърза раните, колкото можа, изцапана до китките в кървища, взе наметалото си от дисагите на Кучисин (той се опита да я ухапе) и го нави под главата на Наев. Седна при Трик на капрата и погледна планините пред тях. Верига от високи черни била се простираше на север и юг, а някои бяха толкова високи, че по върховете им имаше сняг. Едното приличаше на навъсено лице, точно както бе го описала Наев. Другата дълга планина вероятно беше назъбената стена. А сгушен до хребет, който приличаше на тъжен старец, се издигаше рид, съответстващ на описанието.

Беше съвсем обикновен и изобщо не приличаше на могъщите върхове от праисторически гранит. Не беше толкова висок, та да е обвит в сняг, нито напомняше на лице или фигура. Най-обикновен чукар от древна скала насред кървавочервената пустиня. От онези, дето няма да погледнеш два пъти.

— Там — посочи височината Трик.

— Да.

— Човек би очаквал да изберат друго място. Нещо малко по-драматично.

— Точно там е целта. Никой, който търси гнездото на убийци, не би започнал от най-отегчителната планина в цялото мироздание.

Трик кимна. Дари я с усмивка.

— Мъдра си, Бледа щерко.

— Не се бой, дон Трик — усмихна се тя в отговор. — Няма да се главозамая.

 

 

Пътуваха още два дни, Трик на капрата, Мия до Наев. Тя мокреше един парцал, навлажняваше обезобразените устни, питаше се кой или какво е осакатило така лицето на жената. Наев говореше като в треска на някакво привидение, молеше го да почака. Веднъж вдигна ръка във въздуха, за да го погали. И тогава устните й се извиха в уродлива пародия на усмивка. Господин Благ седеше до нея през цялото време.

И мъркаше.

Цветчето и Кучисин бяха капнали от умора и Мия се страхуваше, че всеки момент ще окуцеят. Беше жестоко (даже към Кучисин) да ги карат да тичат без нужда до фургона. За Трик и Мия път назад вече нямаше. Или щяха да стигнат Червената църква, или да умрат. Тя беше виждала диви коне да кръстосват назъбеното подножие и предположи, че все някъде трябва да има вода. И тъй, с неохота предложи да ги пуснат.

Трик се натъжи, но разбра мъдростта на решението. Спряха фургона, момчето развърза Цветчето и го остави да се напие с вода от мяха му. Погали го гальовно по врата и му зашепна тихо:

— Ти беше верен другар. Знам, че ще си намериш друг. Пази се от кракените.

Шляпна коня по задницата и животното хукна в галоп на изток покрай планината. Мия отвърза Кучисин, а жребецът я гледаше кръвнишки даже докато изпразваше цял мях в гърлото му. Бръкна в дисагите и му предложи последната бучка захар на дланта си.

— Заслужи си я. Сега можеш да се върнеш в Последна надежда, ако искаш.

Жребецът сведе глава, лекичко изгриза бучката от ръката й. Изцвили, разтърси грива и отърка муцуна в рамото й. И докато Мия се усмихваше и го потупваше по бузата, Кучисин отвори уста и я ухапа силно над лявата гърда.

— Ти, син на сирашка майка…

Жребецът препусна през пустинята, а Мия взе да подскача, улови се за гърдите и прокле коня с трите слънца, четирите Дъщери и всеки, който случайно слушаше в този момент. Кучисин последва Цветчето на изток и изчезна в облаците от прах.

— Мога да го цункам, ако искаш — усмихна се Трик.

— О, я си гледай работата! — извика Мия, метна се на фургона и седна тежко на пода. По пръстите й имаше кръв от ухапването и като надникна в ризата си, кожата вече посиняваше. За първи път в живота си благодари на Дъщерите, че не е по-голямо момиче, и изсъска под носа си, докато Господин Благ се смееше от сянката й:

— Ама че кучи син…

 

 

Наев бързо гаснеше и повече не можеха да си позволяват да спират. Мия се страхуваше, че жената няма да издържи още дълго, а с утрото настъпваше първият ден от Септимус. Ако скоро не откриеха Църквата, по-добре беше изобщо да не я намират. Вече бяха стигнали подножието и планината се виеше наоколо им като ръцете на любим. Тя беше чела, че привиденията от прах често издигат домовете си там, където ветровете вият най-силно, и бе наострила уши за издайнически смях в шепота на бриза.

По пода на фургона кръвта бе се втвърдила, а отгоре като коричка бяха накацали мухи. Мия с всички сили се стараеше да ги пъди от корема на Наев, макар да знаеше, че тя вече е мъртвец. Решителността й бе се прекършила — когато беше в несвяст, не спираше да стене, а когато идваше на себе си, почваше да пищи, докато отново припаднеше. Жената беше пред нов пристъп, когато Трик спря фургона. След като дни наред бяха все на път, липсата на движение накара Мия да вдигне глава и да попита с уморен глас:

— Защо спряхме?

— Ако не сложиш крила на тези плюещи машини — Трик посочи озъбените камили, — по-нататък няма как да продължим.

Най-обикновената планина се издигаше пред камилската върволица, назъбена и остра. Мия се огледа и не видя нищо необикновено, никой необикновен. Наведе се над рамото на Наев и заглуши виковете й:

— Накъде да вървим оттук?

Жената се преви, взе да говори небивалици, дращеше с нокти по гноясалия си корем. Трик пусна поводите и слезе при Мия с мрачно лице. Вонята на човешки изпражнения и загнила кръв не се траеше. Агонията пред очите им бе тягостна.

— Мия…

— Трябва да запаля — изръмжа момичето.

Слезе и запали пурета, а Трик скочи до нея. Тя всмукна дълбоко от дима, вятърът развя перчема й. По пръстите й имаше засъхнала кръв. Наев се смееше и удряше задната част на главата си в пода на фургона.

— Трябва да сложим край — обади се Трик. — От състрадание.

— Тя ни каза да не го правим.

— Мия, тя агонизира. Черна майко, чуй я само.

— Знам! Щях да я довърша вчера, но тя ме помоли да не го правя.

— Значи си доволна да я оставиш да умре, пищейки?

— На теб доволна ли ти изглеждам?

— Е, какво да правим сега? Това е най-обикновената планина на мили от тук, поне доколкото аз виждам. Но не виждам камбанария, а ти? Да тръгнем да я обикаляме, докато умрем от жажда?

— И аз не знам. Но Наев ни каза да вървим в тази посока. Онова кърваво магьосничество не беше за майтап и развлечение. Някой знае, че сме тук.

— Да, противните привидения от прах! Те са я чули, че вика още отдалече!

— А теб страх или милост те ръководят, дон Трик?

— Аз не се страхувам от нищо — изръмжа той.

— Господин Благ го надушва. Аз също.

— Гърлото да те погълне — изсъска той и извади ножа си. — Ще я довърша!

— Спри! — Мия го улови за ръката. — Недей.

— Пусни ме! — Трик отблъсна пръстите й.

Мия посегна към камата си, Трик — към ятагана. Сенките се надигнаха около нея, дългите им пипала се протегнаха по камъните и се залюшкаха като че в такта на музика, която само те чуваха.

— Тя е единствената ни възможност да намерим Църквата. Аз съм виновна, че кракените я нападнаха. И тя ме помоли да не я убивам.

— В това състояние тя не знае на кой свят е. А аз не съм й обещавал врели-некипели.

— Не вади ятагана, дон Трик. Нещата ще свършат зле и за двама ни.

— Избрах те, защото си хладнокръвна, Мия Корвере. — Той поклати глава. — Само дето не знаех колко много. Къде държиш сърцето, което би трябвало да бие в гърдите ти?

— Продължавай в този дух и ще те накарам да изядеш своето, кучи син!

— Може и да съм кучи син — изригна Трик, — но ти си тази, която решава да бъде путка всеки ден от живота си.

Мия извади камата, усмихна се.

— Това е най-сладкото нещо, което си ми казвал.

Трик извади ятагана си, красивите му лешникови очи бяха приковани в нейните. В погледа й бушуваха гняв и объркване. В главата й цареше каша, гъста, заглушаваше здравия разум, който крещеше някъде отдалече. Мия разбра, че иска да убие това момче. Да разпори корема му до гушата и да потопи ръцете си в него. Да подгизне до лакти, да изрисува устните и гърдите си с неговата кръв. При тази мисъл усети болка в бедрата си. Задъха се, щом притисна ръка между краката си, убийството и страстта се смесиха в главата й, а в това време Господин Благ прошепна от сянката й:

— това не си ти…

— Махни се — изсъска тя. — Върви в ’пастта, демоне.

— тези мисли не са твои…

Трик настъпваше, присвил очите си тънко като прорез от нож, с изопнати вени на врата. Дишаше тежко, с разширени зеници. Мия погледна под кръста му и видя, че бричовете му са издути, и се задъха. Примигна срещу потта в очите си и си представи как камата й влиза и излиза от гърдите му, неговата в нейните, усеща медния вкус по езика си…

— Това не е редно… — изрече задъхано тя.

Трик се хвърли в атака, тя залегна и острият удар премина над главата й. Отправи ритник в слабините му, но той го блокира с коляно, а тя за миг се изкуши да падне на своите. Замахна към оголения му корем, макар да знаеше, че не е редно, това не е редно, и в последния момент спря удара и се претърколи настрани, а той отново насочи юмрук към главата й. Хилеше се като обезумял и тази мисъл й се стори също смешна. Опитваше се да не се разсмее, опитваше се да мисли отвъд желанието си да го убие, да го чука, двете едновременно, да лежи с него в нея, докато се пронизват, хапят и кръвта им изтича до смърт на пясъка.

— Трик, спри — рече му, запъхтяна.

— Ела тук…

Гърдите й се повдигаха, ръката й протегната напред докато приближаваше. Задъхана. Копнееща.

— Нещо не е наред. Това не е редно.

— Ела тук — той я следваше по пясъка с вдигнат ятаган.

— това е илюзия…

Тя поклати глава, примигна, за да прогони смъденето в очите си.

— ти си мия корвере — нареждаше Господин Благ — … не забравяй…

Тя протегна ръка, сянката й потрепери, проточи се от краката й и обгърна сянката на момчето. Той се закова в пясъка, а тя отстъпи с вдигнати ръце, сякаш за да предотврати удар. Камата й тежеше, теглеше я назад, умът й беше обладан от мисълта да я забие в него, докато той прониква в нея, но не, НЕ, това не беше тя (това не съм аз) и с един отчаян вик, запрати ножа надалеч.

Падна на колене, тръшна се по корем, стиснала здраво очи. Разтърси глава — пясък по зъбите й, потисна страстта и убийството, насочи усилията си към думите на Господин Благ, улови се за тях като удавник за сламка.

— Аз съм Мия Корвере — задъхано повтори тя. — Аз съм Мия Корвере…

Бавно пляскане.

Мия се надигна при мрачния звук, отекнал в главата й. Край себе си съзря хора, облечени в пустинно червено, с покрити лица. Дузина, наобиколили слаб мъж с извит меч на кръста. Дръжката бе изработена във формата на човешки фигури с кучешки глави — мъжка и женска, голи и преплетени. Сабята беше от ашкахска черна стомана^[2].

— Мия? — обади се Трик със собствения си глас.

От люлката си в прахоляка Мия погледна пляскащия мъж. Той беше добре сложен, красив като истински дявол. Косата му бе къдрава, черна, поръсена със сиво. Лицето му беше на мъж едва-що прехвърлил трийсетте, но дълбоките му, какаовокафяви очи говореха за много повече години. В ъгълчетата на устните му играеше полуусмивка, сякаш замисляше да открадне сребърните съдове.

— Браво — рече той. — От лорд Касий насам не съм виждал друг да устоява на раздора толкова успешно.

Щом пристъпи към тях, останалите се пръснаха като по даден знак. Започнаха да разтоварват кервана, откачиха грохналите камили. Четирима вдигнаха Наев на носилка и я понесоха към скалата. Мия не видя въже. Не видя и…

— Как се казваш?

— Мия, Учителю. Мия Корвере.

— И кой е твоят Шахид?

— Меркурио от Божигроб.

— Ах, Меркурио най-сетне е събрал кураж да прати нов агнец в Църквата на Заколението? — Мъжът й подаде ръка. — Интересно.

Тя я пое и той я вдигна от прахта. Устата й бе пресъхнала, сърцето се блъскаше глухо в ребрата й. Ехото от убийството и копнежа пулсираше в жилите й.

— Ти си Трик. — Мъжът се обърна към момчето с усмивка. — Който носи кръвта, но не и името на клана на Трите дракона. Ученикът на Адийра.

Трик кимна полека, отмести кичурите от очите си.

— Да.

— Казвам се Мишелов, слуга на Девата на Благословеното убийство и Шахид на Джобовете в нейната Червена църква. — Лек поклон. — Мисля, че имате нещо за нас.

Подканата увисна като меч над главата на Мия. Хиляда дни. Безсънни нивганощи, разкървавени пръсти, отрова, капеща от ръцете й. Потрошени кости, изгарящи сълзи, лъжи върху лъжи. Всичко, което бе сторила, всичко, което бе изгубила — всичко опираше до това.

Мия посегна за кесията със зъби на колана си.

Стомахът й се вледени.

— Не — изрече тя безсилно.

Опипа кръста, туниката си, и очите й се разшириха, щом проумя…

— Десятъкът ми! Изчезнал е!

— Ах — въздъхна Мишелов.

— ’Паст и кръв, ей сега беше у мен!

Мия претърси пясъците наоколо — боеше се, че я е изгубила в борбата с Трик. Ровеше в пясъка със сълзи в очите. Господин Благ бе се издул и търкулнал по гръб, но даже и той не можеше да удържи напълно ужаса й — мисълта, че всичко е било напразно… Тя пълзеше и се молеше в пясъка, разрошената й коса пречеше на погледа й, хапеше устните си и…

Трак, трак.

Вдигна глава. Видя позната кесия от овча кожа в ловките пръсти.

Усмивката на Мишелов.

— Трябва да внимаваш повече, малко агънце. Шахид на Джобовете, както казах.

Мия се изправи и грабна кесията, оголила зъби в ръмжене. Отвори я, преброи зъбите, стисна я в бледия си юмрук. Огледа мъжа от глава до пети, за миг гневът й погълна ужаса. Трябваше да удържи порива си да добави и неговите зъби към колекцията си.

— Това беше безсърдечно.

Мъжът се усмихна по-широко, а в ъгълчетата на старите му очи се таеше тъга.

— Добре дошла в Червената църква.