Джей Кристоф
Нивганощ (5)

3.
Безнадеждност

Нещо беше тръгнало след нея от онова място. Мястото над музиката, където умря баща й. Нещо изгладняло. Сляпо, нечисто съзнание, дето мечтаеше за рамене, увенчани с прозрачни крила. А тя — тази, която щеше да му ги даде в дар.

Момиченцето бе се тръшнало върху разкошното легло в майчините си покои с мокри от сълзи страни. Повит в пелени, брат й лежеше до нея и мигаше с големите си черни очи. Пеленачето не разбираше нищо от случващото се край него. Беше прекалено малко, за да знае, че баща му е свършил, а с него и светът наоколо.

Момиченцето му завиждаше.

Домът им се намираше високо в кухината на второто Ребро, върху стените от древна гробнакост бяха изваяни богато украсени фризове. През прозореца от оловна светлина отсреща се виждаха третото и петото Ребро, които се извисяваха на двеста метра над Гръбнака долу. Нивганощните ветрове виеха край застиналите кули и донасяха хлад от водите на залива.

Подът бе застлан с разкошни вещи — всичките от скъпо червено кадифе и от майстори от четирите краища на айтриянската република. Движеща се мекверкска статуя от Железния колегиум. Гоблени с милиони бодове, ушити от слепите гадателки от Ваан. Полилей от чист дюимерски кристал. Прислугата се движеше във вихрушка от ефирни дрехи и засъхващи сълзи, а в окото на този ураган стоеше доня Корвере и им заповядваше да се движат, движете се, в името на Аа, движете се.

Момиченцето бе седнало на леглото до братчето си. До гърдите си бе притиснало черен котарак, който мъркаше тихичко. Но той се наежи и изсъска, когато видя една по-дълбока сянка под завесите. Ноктите се забиха в ръчичките на момиченцето. Болката преряза вцепенението му и то го изтърва на пътя на приближаваща прислужница, която падна с писък. Величествена и разгневена, доня Корвере се обърна към дъщеря си.

— Мия Корвере, дръж това злощастно животно далеч от краката ни или ще тръгнем без него!

И като на шега научаваме името й.

Мия.

— Капитан Локвичка^[1] не е мръсен — каза почти на себе си Мия.

В стаята влезе момче в разцвета на юношеството си, зачервено от търчането по стълбите. На жакета му беше избродиран герба на фамилия Корвере — черна врана в полет на фона на червено небе, под нея кръстосани мечове.

— Мидоня, простете ми. Консул Скайва поиска…

Тежки стъпки го накараха да замълчи. Вратите се разтвориха широко и стаята се изпълни с мъже с белоснежни брони, с алени пера в шлемовете; сигурно си спомняте, наричаха ги луминати. Те напомниха на малката Мия за баща й. Предвождаше ги най-едрият мъж, когото бе виждала — подрязана брада опасваше вълчите черти на лицето, а в очите му проблясваше животинско лукавство.

Посред луминатите стоеше красивият консул, с черните си очи и поръбената с лилаво дреха — мъжът, произнесъл „… Смърт“, и бе се усмихнал, когато подът се разтвори под краката на баща й. Прислужниците се спотаиха в тъмните ъгли и оставиха майката на Мия като самотна фигура сред това снежно и кърваво море. Висока, красива, напълно сама.

Мия слезе от леглото, отиде до майка си и я хвана за ръката.

— Доня Корвере. — Консулът допря до сърцето си ръката с пръстени, отрупани със скъпоценни камъни. — Приемете съболезнованията ми в този миг на изпитание. Нека Аа да ви къпе вечно в светлината си.

— Вашата щедрост ме изпълва с покорство, консул Скайва. Аа да ви благослови за добротата ви.

— Аз искрено скърбя, мидоня. Преди да изпадне в немилост, вашият Дарий служи достойно на републиката. Публичните екзекуции винаги са били безвкусни събития. Но какво друго да направим с генерал, тръгнал срещу собствената си столица? Или с Джустикус, сложил корона на главата на въпросния генерал?

Консулът се огледа, видя прислугата, багажа, неразборията.

— Напускате ли ни?

— Ще погреба тялото на съпруга си във Вранско гнездо, в семейната крипта.

— Поискахте ли разрешение от джустикус Ремус?

— Честитя повишението на джустикус — мимолетен поглед към мъжа с вълчите черти, — плащът на съпруга ми му стои добре. Но защо трябва да искам позволението му?

— Не за да напуснете града, мидоня. За да погребете вашия Дарий. Не знам дали джустикус Ремус ще иска в мазето му да гние трупът на предател.

По лицето на доня Корвере се изписа разбиране.

— Не бихте дръзнали…

— Аз? — Консулът вдигна едната от изписаните си вежди. — Такава е волята на сената, доня Корвере. Джустикус Ремус получи имотите на починалия ви съпруг като награда, задето разкри гнусния му план срещу републиката. И почтените граждани ще видят, че това е справедлив десятък.

В очите на доня Корвере светна ярост. Тя погледна разтакаващите се прислужници.

— Оставете ни!

Момичетата избягаха от стаята. Доня Корвере насочи острия си поглед към консула. На Мия й се стори, че увереността му се разколеба, но накрая мъжът кимна на Вълчия.

— Изчакайте ме отвън, джустикус.

Тромавият луминат погледна майка й. Сведе очи към момичето. Големите му ръце, които можеха да обгърнат главичката му, потръпнаха. Момичето го погледна право в очите.

Никога не трепвай. Никога не се страхувай.

— Ваша воля, консуле. — Ремус кимна на хората си и сред съгласуваното туп-туп на тежките ботуши, стаята се изпразни с изключение на трима души.^[2]

Гласът на доня Корвере се заби като прясно наточен нож в презрял плод.

— Какво желаете, Юлий?

— Знаете отлично какво, Алин. Искам своето.

— То вече е ваше. Кухата ви победа. Скъпоценната ви република. Дано това ви топли нощем.

Консулът погледна надолу към Мия, усмивката му — черна като синина.

— Ти искаш ли да знаеш какво ме топли нощем, детенце?

— Не я поглеждайте! Не й говорете…

Плесницата му завъртя главата й на една страна, черните коси се разлетяха като парцаливи ленти. Но преди Мия да примигне, майка й извади от ръкава си дълга кама от гробнакост с дръжка, издялана като врана с кехлибарени очи. Притисна я с мълниеносна бързина в гърлото на консула, а отпечатъкът от дланта му се изкриви на лицето й, когато му изръмжа:

— Пипнете ли ме пак, ще прережа противното ви гърло, мерзавецо!

Скайва не трепна.

— Можеш да измъкнеш жената от калта, но никога калта от жената. — Той се усмихна с превъзходните си зъби и погледна Мия. — Нали знаете цената, която любимите ви хора ще платят, ако забиете острието по-надълбоко. Политическите ви съюзници ви изоставиха. Ромеро. Юлиан. Граций. Дори самият Флоренти избяга от Божиград. Сама сте, любима моя.

— Аз не съм ваша…

Юлий блъсна камата и тя изтрополи на пода до сенките под завесата.

Скайва приближи с присвити очи.

— Би трябвало да завиждате на скъпия ви Дарий, Алин. Аз бях милостив с него. Вие няма да получите подаръка на палача. Само тъмница във Философския камък и дълга доживотна нощ. И докато губите зрението си в мрака, доброто време ще отнеме красотата, волята и анемичното ви убеждение, че сте нещо повече от лийсийска глупачка, нагиздена в айтриянска коприна.

Устните им бяха толкова близо, че почти се докосваха. Очите се взираха в нейните.

— Но ще пощадя семейството ви, Алин. Ще го пощадя, ако ме помолите.

— Тя е на десет години, Юлий. Вие не бихте…

— Нима? Познавате ме отлично, така ли?

Мия погледна майка си. Очите й бяха плувнали в сълзи.

— Какво бяхте ми казали, Алин? „Neh diis lus’a, lus diis’a?“

— Мамо? — обади се Мия.

— Една думичка и дъщеря ви ще бъде спасена. Кълна се.

— Мамо?

— Юлий…

— Да?

— Аз…

Във Ваан има вид паяци, известни като изворници.

Женските са черни като пъленмрак и притежават най-удивителния майчин инстинкт в животинската република.

След като забременее, женската съгражда килия, запасява я с трупове, после се зазижда в нея. Ако гнездото пламне, тя ще изгори с него, но няма да го изостави. Ако я нападне хищник, тя ще загине, защитавайки яйцата си. Отказът й да изостави малките си е тъй яростен, че щом снесе яйцата, тя не ги напуска даже за да търси храна. Оттук идва и името на най-ревностните майки в републиката. Защото, щом веднъж запасите в гнездото й свършат, женската започва да яде от себе си.

По един крак всеки път.

Откъсва крайниците от тялото си. Яде, колкото да не умре от глад. Къса и дъвче, докато остане последният крак, вкопчен в кадифеното съкровище, набъбващо под нея. А щом малките й се излюпят и се измъкнат от нишките, в които ги е увила с такава любов, те на мига започват да се хранят.

От майката, която им е дала живот.

Но чуйте ме, благородни ми приятели, кълна се, че казвам истината: и най-ревностният изворник в цялата република не можеше, повтарям, не можеше да стъпи на малкия пръст на Алин Корвере.

И там, в онази, о, тъй тясна стаичка, Мия почувства как майка й свива юмруци.

Стиска горделиво зъби.

Очите й се озаряват от тежката борба.

— Моля ви — изсъска накрая доня Корвере, сякаш думата я изгори. — Пощадете я, Юлий.

Ликуваща усмивка, ярка като трите слънца. Красивият консул отстъпи назад, черните му очи и за миг не изпуснаха майчините й. Стигна вратата и извика; край него дрехите му се развяха като дим. И без дума да проронят, луминатите влязоха отново в стаята. Вълчия изтръгна Мия от полите на майка й. Капитан Локвичка измяука възмутено. Мия стисна котарака здраво, сълзите пареха очите й.

— Престанете! Не докосвайте майка ми!

— Доня Корвере, арестувам ви по силата на закона за заговорничество и предателство срещу айтриянската република. Ще дойдете с нас във Философския камък.

Оковите щракнаха на ръцете на доня Корвере, стегнати толкова здраво, та да я принудят да сгърчи лице. Вълчия се обърна към консула и хвърли въпросително поглед към Мия.

— Децата?

Консулът погледна малкия Йонен, все така повит в пелените си на леглото.

— Пеленачето още суче. Може да придружи майка си в Камъка.

— Ами момичето?

— Вие дадохте дума, Юлий! — Доня Корвере се опита да се измъкне от ръцете на лумината. — Заклехте се!

Скайва сякаш бе оглушал. Погледна Мия, която хлипаше до леглото, притиснала Капитан Локвичка до слабичките си гърди.

— Благородният ти татко учил ли те е да плуваш?

 

 

„Поклонникът на Трелена“ изплю Мия на един окаян кей, който стърчеше в края на разрушеното пристанище, известно под името Последна надежда. Сградите бяха пръснати по брега на океана като зъбите на уличен боксьор, а каменната гарнизонна кула и фермите в далечината допълваха масления пейзаж. Населението се състоеше от рибари, фермери, особено глупава порода иманяри, които се препитаваха, като ограбваха стари ашкахски руини, и малко по-хитра тяхна разновидност, която си градеше име, като плячкосваше труповете на събратята си.

Щом стъпи на пристана, Мия видя трима прегърбени рибари да се мотаят около една въдица и шише зелено джинджифилово вино. Мъжете извърнаха очи към нея така, както червеите оглеждат развалено месо. Момичето погледна търпеливо всеки поред, за да види дали някой ще поиска да танцува^[3].

Вълкояд слезе по подвижния мост с няколко човека от екипажа зад него. Капитанът забеляза жадните погледи, впити в девойката — шестнадесетгодишна, сама, въоръжена само с нож за свине. Като подпря крак на един пън на кея, едрият дюимер запали лулата си и обърса потта от татуираните си бузи.

— Най-дребните паячета са най-отровни, момчета — предупреди той рибарите.

Думата на Вълкояд явно имаше тежест пред негодниците, защото те се обърнаха, замляскаха шумно и запениха водата до подпорите на кея.

Момичето се обърна към капитана с леко разочарование и му подаде ръка.

— Моите благодарности за гостоприемството ви, сър.

Капитанът погледна протегнатите му пръсти, изпусна синкавия дим от дробовете си.

— Хората рядко имат повод да дойдат в стария Ашках, девойче. А още по-рядко момиче като теб дръзва да стъпи в мрачни земи като тукашните. И ако по случайност някога се върнеш, не ми се ще да те засягам. Само че няма да взема ръката ти.

— И защо, сър?

— Защото знам името на онези, дето първи са я докоснали. — Той погледна сянката й, като си играеше с огърлицата от драконови зъби на врата си. — Ако тези неща имат имена. Но знам със сигурност, че имат памет, а аз не искам да запомнят моето.

Момичето се подсмихна. Сложи ръка на колана си.

— Тогава, нека Трелена бди над вас, капитане.

— Дано сънят те намери преди драконите, момиче.

Мия се обърна и тръгна по кея с блясъка на едно-единствено слънце в очите си. Потърси сградата, за която Мекрурио беше й казал. Със сърце в гърлото скоро я откри — нелепа неголяма постройка досами водата. На скрибуцаща фирма над вратата пишеше Старият империал. Табелата на един от мръсните прозорци уведомяваше Мия: „Набираме персонал“.

Не ще и дума, това беше тясна, неприветлива дупка. Но не най-западналата постройка в цялото творение.^[4] Ако обаче странноприемницата е мъж, когото случайно срещате в бара, ще ви бъде простено, ако си помислите, че след като възторжено се е съгласил с молбата на съпругата си да доведе още една жена в брачното им ложе, е открил, че неговата невеста му е приготвила сламеник в гостната.

С леки стъпки момичето отиде на бара, като държеше гърба си по-близо до стената. Около дузина мъже бяха се спасили вътре от жегата на деня — неколцина от местните и шепа добре въоръжени иманяри. Щом то влезе, всички го зяпнаха неподвижно — ако някой седеше на стария клавесин в ъгъла, сигурно щеше да натисне грешната нота за драматичен ефект, но, уви, звярът от години не бе се обаждал.^[5]

Собственикът на „Империал“ изглеждаше безобиден човечец — съвсем не на място в този град на ръба на пропастта. Очите му бяха разположени твърде близо едно до друго и от него се носеше воня на развалена риба, но като се имат предвид разказите за ашкахската Шепотна пустош, които бе слушала, Мия трябваше да се радва, че мъжът няма пипала. Бе се облегнал зад бара с омазана престилка (петна от кръв?) и бършеше мръсна халба с още по-мръсен парцал. Едното му око, забеляза Мия, изпреварваше леко другото, като дете, което води за ръка бавния си братовчед.

— Добър ден, сър — рече тя, като се стараеше гласът й да не трепери. — Аа да ви благослови и пази.

— Пристигаш с шайката на Вълкояд, нали?

— Наблюдателен сте, сър.

— Плащаш четири просяка на седмица, но ще получиш стая на горния етаж.^[6] Двайсет процента от всичко, дето си изкараш от клиентите в стаята, влиза право в моя джоб. Преди да те взема, ще искам да те пробвам. Съгласна?

Усмивката на Мия завлече зад бара тази на собственика и безшумно я удуши.

Тя умря, без да гъкне.

— Боя се, че не разбрахте, сър. Не съм дошла за работа във вашето — тя хвърли поглед наоколо — безспорно отлично заведение.

Подсмърчане.

— Защо тогава?

Тя сложи на бара кесията от овча кожа. Съкровището в нея изтрака по-мелодично от злато. Ако сте в бизнеса със зъболекарски услуги, вие веднага бихте познали, че малкият оркестър в кесията е съставен изцяло от човешки зъби.

Трябваше й миг да заговори. Да намери думите, които бе упражнявала, докато почнаха да се явяват в съня й.

— Моят десятък за Гърлото.

Мъжът я погледна с непроницаемо изражение. Мия се опита да спре треперенето на дъха, на ръцете си. Бяха й нужни шест години, за да стигне дотук. Шест години по покриви и тесни улички в безсънни нивганощи. На прашни томове, кървящи пръсти и вредна меланхолия. Но накрая беше стъпила на прага и едно кимане я делеше от превъзнасяните коридори на Червената…

— Какво общо има Гърлото с това? — примигна собственикът.

Мия запази каменното си изражение въпреки ужасните кълбета, които правеха вътрешностите й. Огледа помещението. Иманярите бяха се навели над картите си. Шепа от местните безделници играеха на шамар с тесте плесенясали карти. Една жена с черен воал рисуваше спирали по масата с нещо, приличащо на кръв.

— Гърлото — повтори Мия. — Това е десятъкът ми.

— Гърлото е мъртва — намръщи се барманът.

— … Какво?

— Вече близо четири пълнимрака.

— Откачи ли? — намръщи се тя.

— Ти си тази, която носи подаръци на мъртвата ми майка, девойче.

Мия най-сетне проумя, обяснението я почука по рамото, изигра кратък, смешен танц.

Та-та.

— Не говоря за майка ти, глупа…

Мия улови невъздържаността си за яката и хубаво я раздруса. Прочисти гърлото си, забарабани по бара, отмести нащърбения перчем от очите си.

— Не говорех за майка ви, сър. Говорех за Гърлото. Ния. Богинята на Нощта. Нашата Дева на Благословеното убийство. Съпругата на Аа и Майка на Гладния мрак в нас.

— О, Гърлото!

— Да. — Думата беше камък, захвърлен право между очите на бармана. — Гърлото.

— Извинявай — рече смутено мъжът. — Заради акцента е.

Мия го изгледа кръвнишки.

Барманът се покашля.

— По тия места няма никаква църква на Гърлото, девойче. Такива култове са забранени, даже и в покрайнините. Аз си нямам работа с никакви Убийци на нощта и тем подобни. Пречи на кльопачката.

— Вие сте Дебелия Данийо, собственик на „Старият империал“?

— Не съм дебел…

Мия удари по бара. Двама-трима от картоиграчите се обърнаха.

— Но се казвате Данийо? — изсъска тя.

Мълчание. Сбръчкано от усилие чело. Погледът на бавния братовчед в окото на Данийо се отмести, като че привлечен от пищни цветя или може би от дъга^[7].

— Да — рече накрая Данийо.

— Казаха ми — забележете, специално ми казаха — да дойда в „Старият империал“ на брега на Ашках и да предам десятъка си на Дебелия Данийо. — Мия бутна кесията по бара. — Вземете я.

— Какво има вътре?

— Трофей от убиец, убит с милост.

— Ъ?

— Зъбите на Август Сципио, върховен екзекутор на Айтриянския сенат.

— Той ще дойде ли да си ги вземе?

Мия прехапа устни. Затвори очи.

— Не.

— Как, в името на Пропастта, си е изгубил…

— Не ги е изгубил — Мия се наведе още повече напред, към проклетата смрад. — Аз ги изтръгнах от черепа му, след като му прерязах нещастното гърло.

Дебелия Данийо се умълча. Лицето му почти се замисли. Той се наведе към нея, обвит във вонята на развалена риба, а в очите на Мия бликнаха нежелани сълзи.

— В такъв случай, прощавай, момиче. Но аз какво да правя със зъбите на някакъв мъртъв глупак?

Вратата се отвори със скърцане и с приведена под рамката глава Вълкояд прекрачи прага на „Старият империал“, сякаш притежаваше част от акциите.^[8] След него влязоха дузина моряци, навряха се в мърлявите сепарета и се подпряха на скърцащия бар. Дебелия Данийо сви извинително рамене и се зае да обслужи дюимерите. Мия го улови за ръкава тъкмо когато той тръгна към сепаретата.

— Имате ли стаи тук, сър?

— Да, имаме. По един просяк на седмица, плюс закуската.

Мия пъхна една желязна монета в лапата му.

— Моля ви, кажете ми, когато свърши.

 

 

Седмица без знак, без дума, без шепот, освен от ветровете в Пустошта.

Екипажът на „Поклонникът на Трелена“ остана на борда, докато набави нови провизии, но често се възползваше от удоволствията на града. Обикновено нивганощта почваше с кльопачка в „Старият империал“, после момчетата се впускаха в ръцете на доня Амил и нейните „танцьорки“ в подходящо наречения дом „Седем вкуса“^[9], преди да се върнат в „Империал“, където се наливаха, пееха и понякога се сбиваха с ножове. За целия им престой бе отрязан само един пръст. Собственикът му прие загубата с чувство за хумор.

Мия седеше в един мрачен ъгъл със зъбите на палача в кесията пред себе си. Очите й се стрелкаха към вратата всеки път, когато изскърцаше. От време на време хапваше по паница от невероятно лютото (но трябваше да признае и вкусно) чили „резняк“ на Дебелия Данийо, а намръщената й физиономия ставаше все по-мрачна с приближаването на деня, в който „Поклонникът“ щеше да отпътува.

Възможно ли е Меркурио да се е объркал? Години са минали, откакто не е пращал свой чирак в Червената църква. Дали мястото е било погълнато от Пустошта? Или пък луминатите най-сетне са ги избили до крак, както джустикус Ремус бе се зарекъл след Клането по пъленмрак?

А може би това е изпитание. Да види дали ще побягна като уплашено дете…

В края на всеки ден тя се мотаеше из града, заслушваше се пред вратите, почти невидима под наметалото от сенки. Опозна отлично жителите на Последна надежда, гадателката, дето вещаеше бъдещето на жените от града, тълкувайки знаците от един стар том с ашкахски ръкопис, който всъщност не можеше да чете. Ратайчето от „Седем вкуса“, което кроеше да убие мадам и да избяга в Пустошта.

Луминатите легионери, разположени в гарнизонната кула, бяха най-нещастните войници, които Мия бе срещала. Две дузини мъже на края на цивилизацията и шепа остриета от слънчева стомана между тях и ужасите на ашкахската Шепотна пустош. Говореше се, че ветровете, които духаха от руините на старата империя, докарват хората до лудост. Мия обаче беше сигурна, че тягостната монотонност ще погуби легионерите много преди шепотните ветрове. Те не спираха да говорят за дома, за жени, за греховете, запратили ги в задния двор на републиката.^[10] След седмица на Мия й се повдигаше от всички. И нито един не бе обелил и дума за Червената църква.

Седем дни след пристигането си в Последна надежда Мия наблюдаваше как екипажа на „Поклонникът“ затваря трюмовете, прегракнали от грог. Част от нея не искаше нищо друго, освен да се качи тайно на борда, когато отплават в морето. Да се върне у дома при Меркурио. Ала истината беше, че е стигнала твърде далеч, за да се откаже сега. Ако Църквата очакваше да подвие опашка при първата пречка, изобщо не я познаваха.

Седнала на покрива на „Старият империал“ с карамфилова пурета между устните, тя гледаше как „Поклонникът“ тръгва от залива и пуска накъсани струйки дим. Шепотният вятър подухваше от Пустошта зад нея, безформен като сън. Погледна котката, дето не беше котка, седнала в дългата й сянка, която хвърляше слънцето. Гласът й бе кадифена целувка върху бебешка кожа:

— страх те е…

— Това ще те зарадва.

— меркурио не би те пратил тук напразно…

— Луминатите отдавна се мъчат да унищожат Църквата.

— ако ги е сполетяло зло, все ще са останали следи…

— Предлагаш да отидем в Шепотната пустош и да потърсим?

— да почакаш тук или да се приберем у дома…

— Нито една от тези възможности не ме привлича.

— сигурна съм, че предложението за работа на дебелия данийо още важи…

Усмивката й бе тънка и бледа. Тя се обърна към морето, където слънцето проблясваше и се отразяваше в бурните вълни. Пое дълбоко дима и изпусна сиви кълбета.

— мия?

— Да?

— няма защо да се боиш…

— Не се боя.

Мълчание, изпълнено с шепота на вятъра.

 

 

Накрая Мия открадна почти всичко, от което се нуждаеше.

Мях за вода, провизии и палатка от Основни стоки, Последна надежда и Отличните гробари. Одеяла, уиски и свещи — от „Старият империал“. Вече бе набелязала най-хубавия жребец в конюшните на гарнизона, макар на седлото да се чувстваше толкова неудобно, колкото монахиня в публичен дом.

Каза си, че кражбите ще държат ума й буден, а промъкването после в обраните магазини, за да остави компенсация на тезгяха, ще е истинско забавление.^[11] Седнала пред огнището на „Империал“, тя сърбаше с наслада последната паница от резняшкото чили и чакаше да излязат нивганощните ветрове и да донесат благословения хлад след жаркия, огнен ден.

Мия вдигна глава, когато вратата изскърца, и пусна вътре извити пръсти прахоляк.

Влязлото момче приличаше на дюимер — татуировки по лицето на левиатани (с ужасно качество), сплъстени кичури с целувката на сол. Но кожата му беше по-скоро смугла, отколкото кафява, и бе твърде нисък за островитянин; едва една глава над Мия, откровено казано. Облечен с черни дрехи, той носеше ятаган в очукана ножница и миришеше на кон и дълъг път. Щом се промъкна вътре, огледа всеки ъгъл с лешниковите си очи. Когато погледът му обходи нишите, Мия се загърна в сенките и избледня в мрака като воден знак.

Момчето се обърна към Дебелия Данийо, който лъскаше същата мърлява чаша със същия мърляв парцал. Огледа мъжа от глава до пети и заговори с мек като кадифе глас:

— Благословен да сте, сър.

— Дадено — отвърна Дебелия Данийо. — Какво да бъде?

— Това.

Момчето постави малко дървено ковчеже върху тезгяха. Очите на Мия се свиха, щом то изтрака. Момчето пак огледа помещението, после изрече с напрегнат шепот:

— Десятъкът ми. За Гърлото.^[12]