Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (3)

3.

Стаята с нисък таван, която Тадео Карус използваше като работен кабинет, беше каквато я помнеше. Същата груба маса, покрита с разбъркани листове и разтворени папки. Полузасъхнали мастилници, проскубани пера, стара везна с две блюда. От сивата олющена стена все така го гледаше Девата от Гуадалупе, смугла и с индиански черти, сред лъчи от старо злато, с долепени длани пред гърдите и с полумесеца и ангела в нозете й.

Чу шум от бавни провлечени стъпки по плочите от печена глина в коридора, но изобщо не предположи, че принадлежат на човека, когото чакаше. Когато влезе в стаята, едва го позна. Нямаше и следа от едрия силен мъж от миналото. Дори някогашният му висок ръст сякаш се беше смалил поне с педя и половина. Още не беше навършил шейсет, но имаше вид на деветдесетгодишен старец. С пепелява кожа, прегърбен, немощен, зле облечен, загърнат с протъркано сиво одеяло.

— Толкова години не си спомни за мен, така че можеше да почакаш до обяд.

Внезапно поток от спомени и усещания нахлу в паметта на Мауро Лареа. Денят, в който този лихвар го потърси в галериите, които искаше да разработи; кръчмата, която по онова време Карус държеше до рудниците в Реал де Каторсе. Седнали един срещу друг с кана пулке между тях, лихварят направи едно предложение на преизпълнения с амбиции млад миньор, какъвто по онова време беше Мауро Лареа. „Ще те подкрепя щедро, испанецо — бе му казал той, като постави тежката си ръка върху рамото му. — Заедно ще натрупаме състояние, ще видиш.“ И понеже капиталите му бяха в недостиг, но имаше мечти в излишък, той прие, макар да знаеше колко чудовищно неизгодна е сделката.

За щастие, печалбите му бяха доста добри и той изпълни уговорката. Седем части от рудата за лихваря, три за него. После се появи друго предизвикателство с оптимистични изгледи и той отново използва парите на Тадео Карус. „Пет на пет — осмели се той да му предложи. — Нека делим поравно този път. От теб парите, от мен работата. И нюхът ми. И животът ми.“ Лихварят избухна в смях: „Да не си откачил, испанецо? Седем на три или няма сделка“. Отново откриха богати жили и отново имаше добра печалба. А подялбата отново беше чудовищно несправедлива.

За следващия удар обаче Мауро Лареа направи изчисления и установи, че вече няма нужда от ничия подкрепа; че сам може да се справи. Така и го каза в същата кръчма пред две нови чаши с пулке. Карус обаче не прие добре новината: „Или сам ще потънеш, копеле, или аз ще се погрижа за това“. Последваха жестоки заплахи, удари под кръста, пречки. Имаше кървави свади между хората на единия и на другия, преследваха го, блокираха работата му. Счупиха краката на мулетата му, опитаха се да му откраднат желязото и живака. Земята обърна алчният търговец, за да го провали. Не успя.

Не го беше виждал от седемнайсет години. И сега, вместо безскрупулния самодоволен мъжага, завари един ходещ скелет с изскочили ребра, жълта като гранясало масло кожа и зловонен дъх от устата, който се усещаше от пет стъпки.

— Седни, където намериш — заповяда Карус, като се отпусна тежко на стола зад масата.

— Не е необходимо, ще бъда кратък.

— Седни, по дяволите — настоя с пресеклив глас. Гърдите му свиреха като флейта с два отвора. — Щом си яздил два часа, значи, можеш да ми отделиш петнайсет минути, преди да се върнеш.

Той седна на един тесен дървен стол, без да се облегне.

— Трябват ми пари.

Лихварят понечи да се изсмее, но храчките го задавиха и той се закашля.

— Отново ли искаш да сме съдружници както едно време?

— С теб никога не сме били съдружници. Ти само вложи парите си в моите проекти в очакване на тлъсти печалби. И точно това искам сега да направиш отново. И понеже все още ми имаш зъб, знам, че няма да ми откажеш.

На сбръчканото лице на стареца се изписа цинична гримаса.

— Казаха ми, че си преуспял, испанецо, и то много.

— Познаваш бизнеса като мен — отговори той с неутрален тон. — Върви ту нагоре, ту надолу.

— Ту нагоре, ту надолу — изхриптя лихварят иронично. После млъкна, чуваше се само пресекливото му дишане. — Ту нагоре, ту надолу — повтори.

През един процеп на капака на прозореца се промъкна тънка ивица утринна светлина, която очерта по-ясно контурите в помещението и засили усещането за занемара.

Този път нямаше престорен смях.

— И в замяна на какво искаш да ти дам пари?

— На нотариалния акт на къщата ми.

Докато говореше, Мауро Лареа извади сгънатите документи и ги постави на масата.

Торбата с кокали, в каквато се бе превърнал Тадео Карус, си пое въздух, сякаш искаше да се зареди с енергия.

— Сигурно ти пари под краката, испанецо, щом си готов да се разделиш с най-хубавия си имот по този начин. Много добре ми е известно колко струва старият дворец на дон Педро Ромеро де Терерос, проклетия граф Регла. Може да не знаеш, но следвах дирята ти през всичките тези години.

Предположението му беше вярно, но Мауро Лареа не искаше да му достави удоволствие, като го потвърди. Предпочете да го остави да говори.

— Знам къде живееш и с кого общуваш, в какво си вложил парите си; известно ми е, че си оженил дъщеря си Марианита доста добре и че сега уреждаш брака на момчето си.

— Бързам — отсече той. Не искаше да го слуша как говори за децата му, нито го интересуваше дали старецът подозира за последното му безразсъдно вложение.

— Може ли да знам защо толкова бързаш?

— Трябва да замина.

— Къде?

Сякаш знам, помисли си той саркастично, но се ограничи да отговори:

— Не е твоя работа.

Тадео Карус се усмихна зловещо.

— Сега всичко, което се отнася до теб, е моя работа. За какво тогава си дошъл?

— Трябва ми сумата, записана в нотариалния акт. Ако не ти я върна в сроковете, които ще определим, къщата става твоя. Цялата.

— А ако дойдеш с парите?

— Ще ти върна целия заем, както и лихвата, която днес ще договорим.

— Обикновено искам петдесет процента от сумата от клиентите си, но с теб съм готов да го направя по различен начин.

— Колко?

— За теб сто процента.

Скъперник и негодник от деня, в който си се пръкнал на този свят — помисли си той. — Но ти какво очакваше, с времето да се е превърнал в благочестив монах? — запита се. Още преди да дойде знаеше, че лихварят няма да отхвърли предложението, за да може евентуално отново да го държи в ръцете си.

— Приемам.

Стори му се, че невидими ръце премятат през шията му здраво въже.

— Тогава да поговорим за сроковете — продължи лихварят. — Обикновено давам една година.

— Добре.

— Но тъй като става дума за теб, ще постъпя различно.

— Слушам те.

— Искам да ми платиш на три пъти.

— Предпочитам всичко накрая.

— Но аз не. Една трета след четири месеца. Друга трета след осем месеца. Последната — в края на едногодишния срок.

Усети как невидимото въже пристяга шията му все по-силно, до задушаване.

— Приемам.

Отвън кучетата залаяха яростно.

Така сключи най-неизгодната сделка в живота си. В ръцете на стария кайман остана нотариалният акт на последния му имот. В замяна на това в две мръсни кожени торби носеше парите, които му бяха необходими, за да плати най-големите си дългове и да се опита да започне отново. Как и къде — още не знаеше. И предпочете засега да не мисли за последствията, които това неизгодно споразумение можеше да породи.

Когато приключиха сделката, той удари с длан по коляното си.

— Значи, се разбрахме — обяви той, като си взе наметалото и шапката. — Ще ти се обадя.

Оставаха му едва две крачки до вратата, когато пресекливият глас сякаш го блъсна по гърба.

— Ти беше само един жалък испанец, който търсеше златното руно като мнозина други, дошли от скапаната родина майка.

Отговори, без да се обърне:

— Беше мое законно право. Или не?

— Нямаше да преуспееш, ако не бях аз. Дори храна давах на теб и децата ти, когато имахте само шепа боб за ядене.

Търпение — каза си. — Не го слушай, той е същият подлец и негодник както някога. Вече взе това, за което дойде; сега не губи нито секунда повече. Махай се.

Не успя обаче да се сдържи.

— Единственото, което ти искаше, стар проклетнико — отвърна той, като се обърна бавно, — беше да ме държиш вечно задлъжнял, както правеше с десетки други нещастници. Предлагаше заем с непосилна лихва; злоупотребяваше, мамеше и изискваше вечна вярност, но междувременно само пиеше кръвта ни като пиявица. Най-вече моята, защото от мен печелеше най-много. Затова не искаше да ме пуснеш да си тръгна.

— Предаде ме, кучи сине.

Върна се при масата, стовари върху нея двата си юмрука, наведе се и се приближи на педя от лицето му. Блъсна го зловонна миризма, но той почти не я усети.

— Никога не съм ти бил съдружник. Никога не съм ти бил приятел. Никога не съм те уважавал, както и ти не ме уважаваше. Така че престани с патетичните си обвинения и се помири с Бог и с хората през краткото време, което ти остава да живееш.

Старецът го погледна с ярост.

— Не умирам, ако за това намекваш. Живея с тази кашлица повече от десет години за учудване на всички, като се започне с некадърния ми син и се свърши с теб. Но те уверявам, че няма да се притесня особено, ако онази с косата дойде да ме прибере.

Вдигна поглед към картината с индианската Богородица и дробовете му изсъскаха като две разгонени кобри.

— Но ти се кълна в най-святото за мен, че от днес ще се моля всяка вечер на Дева Мария да не ме погребат, преди да те видя да се валяш в калта.

Настана плътна тишина.

— Ако след четири месеца, броено от днес, не се върнеш с първото плащане, Мауро Лареа, няма да оставя двореца ти, не. — Млъкна, дишайки пресекливо. — Ще го съборя. Ще наредя да го взривят с барут от основите до покрива, както ти самият правеше в подземните галерии, когато беше само един неопитомен дивак. И дори да е последното, което ще направя, ще застана насред улицата „Сан Фелипе Нери“, за да видя как се сгромолясват една след друга стените и как с тях потъват името ти и това, което е останало от честта и престижа ти.

Той почти не обърна внимание на заплахите на Тадео Карус. Четири месеца. Само това остана запечатано в ума му. Разполагаше с една трета от годината, за да намери решение. Четири месеца, които отекваха като гърмежи в главата му, докато се отдалечаваше от човешката отрепка, качваше се на коня под първите лъчи на слънцето и поемаше обратния път, към неизвестността.

Вече се беше смрачило, когато влезе в покрития вход и извика Сантос Уесос.

— Погрижи се за коня и предупреди Лауреано да приготви каретата до десет минути.

Прекоси обширния двор с широки крачки по посока на кухнята и извика да му приготвят банята. Уплашените слугини, усетили лошото настроение на господаря си, се разтичаха да изпълнят нареждането му.

— Бързо, бързо — пришпори ги икономката. — Извадете ведрата, качете чисти кърпи.

Тялото му неистово се нуждаеше от почивка, но този път нямаше време за дълги бани. С вода, сапун и гъба свали дебелия слой прах и пот, полепнали по кожата му. После прокара мълниеносно острия бръснач по челюстта си. Доизбърсваше брадичката си, докато се решеше; пъхна дясната си ръка в ръкава на ризата почти в същото време, в което обуваше левия крачол на панталона. Бутонели, яка, лъскави лачени ботуши. Дозавърза вратовръзката си в галерията; облече фрака на стълбището.

Когато кочияшът Лауреано спря каретата сред множеството коли до театър „Вергара“, той оправи маншетите си, приглади реверите и отново прокара пръсти през още влажната си коса. Завръщането към настоящето, към оживената вечер на една премиера, изискваше цялото му внимание: поздрави, на които да отговори, имена, които да си спомни. Целта му беше да го видят. Да не буди подозрения.

Влезе във фоайето с вдигната глава, с безукорен фрак и със съзнателно прибавена лека надменност в походката си. После извърши протоколните жестове с престорена непринуденост: размени любезности с политици и кандидати за политици, стисна ръцете на хора с име, пари, потенциал или със солидно положение в обществото. Както винаги, множеството сред гъстия дим бе твърде разнородно. Разпръснати из голямото фоайе, потомците на креолските елити, разделили се със старата Испания, стояха редом до новоизлюпени богати търговци. Виждаха се военни в парадни униформи, чернооки красавици с преливащи от млечнобяла плът деколтета и внушителна група дипломати и висши чиновници. С една дума, много, много изискано и знатно общество.

Потупа по рамото мъжете, които наистина ценеше, после целуна облечените в ръкавици ръце на доста дами, които пушеха пуретите си и бъбреха оживено, обвити в перли от Цейлон, коприна и пера. И сякаш нищо не се бе случило, преуспелият доскоро минен предприемач се държа както всяка друга вечер, събрала каймака на обществото в град Мексико. Никой не забеляза, че всяка негова крачка изискваше от него неимоверно усилие, за да запази достойнството си.

— Скъпи ми Мауро, най-после да се появиш!

— Много ангажименти, много покани, нали знаеш, обичайното — отговори той, като прегърна новодошлия. — Как си, Алонсо, как е семейството?

— Добре, чакаме… Макар че Мариана се чувства ужасно, защото бременните жени не са добре приети на вечерните светски събития.

Двамата се засмяха: смехът на сина на графиня Колима прозвуча искрено, неговият също привидно беше такъв. По-скоро мъртъв, отколкото да покаже и най-малкото притеснение пред мъжа на дъщеря си. Знаеше, че тя щеше да бъде предпазлива, когато се наложеше да го оправдае, но всичко с времето си, помисли си той.

В този момент до тях се приближиха двама мъже, с които преди време бе имал делови връзки, и прекъснаха разговора им. Подхванаха най-различни теми, след това извикаха Алонсо от друга групичка, а при Мауро дойде губернаторът на Сакатекас. После към тях се присъединиха венецуелският посланик и един съдия от Върховния съд, а малко по-късно и една вдовица от Халиско, облечена с червен копринен тоалет, която от месеци го ухажваше винаги, когато го срещнеше. Обсъждаха известно време политиката и сериозните си притеснения относно съдбата на страната, докато в един момент портиерите съобщиха, че представлението всеки миг ще започне.

Докато сядаше в ложата си, продължи да поздравява, като се опитваше да намери точната фраза за всеки, подходящата дума или удачния комплимент. Най-после светлините угаснаха, диригентът вдигна палката си и оркестърът засвири.

— Четири месеца — повтори си той.

Скрит зад драматичната прелюдия на „Риголето“, най-после можеше да престане да се преструва.